II. ПИСМЕНО-РЕГИОНАЛНА НОРМА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК В СР МАКЕДОНИЯ
2. ЕДИНСТВОТО НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК НА ДИАЛЕКТНО РАВНИЩЕ
Българският характер на диалектите в Македония още през Средновековието е бил подчертаван по различни поводи от византийски и западноевропейски хронисти, историци и пътешественици (Теофилакт — XI в., Роберт Реймски — XI в., Лоренцо Бернардо — XVI в., и др.). В по-ново време от по-голямо значение за посочване на народностния характер на населението и говорите от тази географска област са констатациите на най-добрите представители на славистичната наука в чужбина. Интересно е да се изтъкне, че първите образци на българска реч и първата новобългарска граматика, с които българският език бе открит за света и за науката, са на разложки говор. През 1822 г. известният сръбски просветител и книжовен деец Вук Караджич издаде във Виена „Додатак к санктпетербургским сравнитељним рјечницима свију језика и нарјечја с особитим огледом Бугарског језика”, в който помести 273 думи, къса граматика, 27 народни песни и две глави от евангелието. За тях Караджич отбелязва: „Ове бугарске ријечи мени је писао и казивао прави бугарин из Разлога”. Като български определя Вук Караджич и кичевския диалект на X. Йоаким Кърчовски, на който е написана книгата „Различна поучителна наставления сочиненная иеромонахом Иоакимом Хаджи” (Будим, 1819). За Караджич български са не само говорите в Източна и Северна, но и в Централна Македония (Битолско и Прилепско). Той намира за особено чист българския език в четириезичния гръцко-влашко-българско-албански речник на арумънския просветител хаджи Даниил, поместен в неговата книга Дидаскалия (Είσαγωγικη διδασκαλία).
Речникът на х. Даниил, цитиран от Вук Караджич, е изключително явление в новата история на българския език, защото показва, че през XVIII в. когато в Македония нямаше и помен от български черковен въпрос, а камо ли от някаква българска екзархия или „пропаганда”, говорите в Прилепско и Битолско са наречени от чужденеца х. Даниил не македонски, а български (βουλγάρικα).
С българска диалектология в Македония се занимава и авторът на известния сборник „Народне песме македонски бугара” (Белград, 1860) — сръбският изследовател Ст. Веркович. В писмото си към своето „Описание быта македонских болгар” той определя северната и южната граница на българската реч в тази област: „Въобще Македония е населена с народ, който говори най-чист български език, като почнем от най-северната граница, от върха Люботрън и свършим с най-южната, т.е. Средиземно море*. В „Топографическо-этнографический очерк Македонии” (Петербург, 1889) той отново посочва границата между български и сръбски език: „Като се почне — пише той — от оная точка, откъдето тръгва планинската верига, която отделя Призренския санджак от Шкодренския, границата между българското и сръбското племе съставят високите вериги на Шар, които
22
се протягат чак до Качаник, където се съединяват с т. нар. Скопска Черна гора”.
Прям и обективен в писмата [1] си до проф. Л. Милетич е и големият хърватски славист професор от Виенския университет В. Ягич. В писмо от 31 дек. 1903 г. той съобщава във връзка с подготвянето на първата част от „Славянска енциклопедия”, че дели българските диалекти на три групи: „восточноболгарские наречия или говори, западноболгарские наречия или говори и македонские наречия или говори”. В друго писмо от 16 ян. 1904 г. той пише: „Аз вече, мисля, достатъчно съм определил положението на македонските говори, като съм ги поставил под заглавието „български език” („Ja sam mislim, već tim dovoljno označio položaj makedonskih govora, što sam ih smestio pod glavu „bugarski jezik”).
Известно е, че по почин на Ягич неговият бележит ученик словенецът В. Облак отиде в Македония да изследва българските диалекти в Солунско.
В най-ново време (1960) големият сръбски езиковед Ив. Попович в своя крупен труд Geschichte der serbokroatischen Sprache, Wiesbaden, 1960, отбелязва, че македонски е „повече или по-малко идентичен със старобългарски и български” („mehr oder weniger mit dem Altkirchenslawischen und Bulgarischen identisch”, стр. 262).
Най-големите представители на чешката наука в лицето на Шафарик, Нидерле, Перволфе, Гайтлер, Вондрак, Гебауер недвусмислено се изказват за българския характер на езика на населението в Македония.
Видният познавач на историята и етнографията на Балканския полуостров проф. К. Иречек в статията си „Die Balkanvölker und ihre kulturellen und politischen Bestrebungen” отбелязва, че западнобългарското наречие е „говорено между София и Охрид” (Urania, II, Jg. 13, 27. März 1909, стр. 195).
Големият френски славист проф. А. Мазон премества тази граница пò на запад, като включва към българските говори диалектите на селата Бобощица и Дреновяне, които се намират днес на албанска територия: „Говорите от районите на Леринско и Костурско образуват с известни го вори от областта на Корча (Бобощица и Дреновяне) най-крайната югозападна точка на западнобългарските говори” (Contes slaves de la Macédoine sud-occidentale. Étude linguistique, textes et traduction; notes de folklore, Travaux publiés par l’Institut d’études slaves I, Paris, 1923).
Бележитият холандски славист проф. Н. ван Вейк в O stosunkach pokrewieństwa midzy językami południowo-słowiańskimi пише: „Изобщо може да се каже, че тези диалекти, в които силните ерове са минали в о и е, носовата гласна ѫ в ъ или о, а (покрай няколко думи с у), са от български произход” (Prace filologiczne, Tom XI, 1927, стр. 105).
Известният немски учен проф. Г. Вайганд в специалната си работа Ethnographie von Makedonien (Geschichtlich-nationaler, sprachlich-statistischer Teil, Leipzig, 1924) посвещава нарочна глава на българския македонски език („Das makedonische Bulgarisch”, стр. 67-76).
Датският учен и балканолог проф. К. Зандфелд в извънредно ценния си труд Nalkanfilologien (København, 1926, MCMXXVI) подчертава, че езикът в
1. 3а това по-подробно вж. сп. Македонски преглед, год. II, 1926, кн. 3, стр. 1—64. Вж. също така положителния отзив на полския професор Ст. Слонски за тези писма (St. Słonski, W. Jagić o kwestiji makedońskiej, Prace filologiczne, m. XI, Warszawa, 1927, стр. 462—464.
23
Македония е български, при все че голям дял от нея се намира под Югославия („sproget i Makedonien er bulgarsk tiltrods for, at dele deraf er lagt ind under Jugoslavien”, стр. 56).
В руската лингвистична наука въпросите на българската диалектология в Македония са разработени доста детайлно. Началото поставя бележитият учен славист В. Григорович, който в своя труд „Очерки путешествия по европейской Турции” (Москва, 1848) посочва, че западните говори обхващат „цяла Македония до Доспатските планини и на север от тях включват част от Крайдунавска България до самия Видин”, а източните— „на изток от Доспат и на север и юг от Балкана”. Подобно е отношението по този въпрос и на другите големи руски езиковеди, като професорите Шахматов, Фортунатов, Шчепкин, Лавров и Селишчев. По-специален интерес представляват двете работи на Селишчев „Полог и его болгарское население” (София, 1929) и „Очерки по македонской диалектологии” (Казань, 1918). В първия труд видният руски славист изнася материал от Тетовско, лично събран от него, а във втория сравнява факти от цялостно излязлата дотогава литература за говорите в Македония, Тракия и Мизия. Тясната връзка между диалектите от тези области е подчертана от Селишчев, когато очертава границите на българските говори в Македония със сръбски, гръцки и албански език. Югоизточна граница руският учен естествено не открива: „Да се определи югоизточната граница — пише той — е невъзможно: говорите от тази част на Македония се намират в най-тясна връзка с говорите на Югозападна и Югоизточна България в басейна на Струма” (Очерки по македонской диалектологии, стр. 277).
Въз основа на диалектни особености в езика на първите книжовници Селишчев прави забележителна оценка на ролята на Македония в културната история на българския народ: „Македония е люлката на старата и новата българска писменост. Македония е люлката на Българското възраждане. Оттук са излезли ранните будители на българския народ” (там, стр. 283). Тук Селишчев е имал пред вид такива просветители като братята Д. и К. Миладинови, К. Пейчинович, Партений Зографски, Райко Жинзифов и др., които имат ясно съзнание за границите между език и диалект, народност и етнична група.
Научният анализ, въз основа на който представителите на славистиката изследваха българския характер на македонските говори, е в пълно съгласие с оценките, които правят за същите диалекти споменатите български книжовници от Македония. Показателен е случаят с българското съзнание, което имат съставителите на известния сборник „Български народни песни” (Загреб, 1861) братята К. и Д. Миладинови. Обстоятелството, че пишат на стружки диалект с гръцки букви, понеже късно се запознават с кирилицата, говори най-добре, че чувството за националност е било развито в тази област още преди създаването на български училища в Македония [1]. Същото
1. В предговора на сборника „Български народни песни” К. Миладинов с ясно съзнание за езиковото единство на говорите от всички области на предосвобожденска България изтъква: „Член од мъжкиот род се употребвит ът, ат, о, от. Се употребват 1) ът — по край Дунавските места до Търновско; 2) ат — по край Балканските северни стърни ; 3) а — на обете стърни от Балканот, особено во Тракия; 4) о — от Серско доходвеещем до Кукушко, по дължината од Родопи до Самоковско (Софийско) и се извъртвит до северните стърни на Македония; 5) от — на ’сите други западни стърни, като Охридгко, Прилепско, Битолско. Множ. число од мъжкиот и женскиот род те (во ’сите западни стърни), а тѣ (тѫ) или ти (во восточните)”, стр. V. (Тук и по-нататък правописът е нормализиран.)
24
е положението и с К. Пейчинович, който недвусмислено посочва в заглавието на едно свое съчинение, че скопският и тетовският говор са български — Утешение грешним со толкование на прости язик болгарский Долния Миссии Скопский и Тетовский. Партений Зографски пък по това време дели българския език на два диалекта: „Нашийот език, како што е познато, се делит на две главни наречия, от които едното се говорит в Болгария и Тракия, а пък другото во Македония” (Мисли за болгарскиот язик, сп. Български книжици, 1858).
До истински теоретически обобщения, имащи съвременно значение, достига Райко Жинзифов, когато твърди: „Мие за българский язик бройме той язик, кой ся говорит по цела Македония, Тракия и България между говорите на кой има малу много разлика, но мие както и секой Българин не късоглед, не можиме да речиме, що словото ръ̀ка или вòда йе Македонско или Тракийско, а ръкà, водà йе Българско, защото нема Македонци, нема Тракийци като отделни народи, а има само Славяне-Българе, които живеят по речените места, имената на които може би имаят си право в землеописанието, а не в народността, накъсо да речиме, има един целен народ Българский и един язик Българский, който, как секой кой му драго другий язик, ся делит на наречия... Още йе далеко това време, кога сите Българе ще пишат еднакво, без най-малка разлика. Що ще дойдит такво време верваме, твърдо верваме, но кога не ся знаит...” (Новобългарска сбирка, Москва, 1863, стр. 15—16).
Дори и Кръсте Мисирков, чието име носи създаденият в Скопие Институт за македонски език, недвусмислено причислява скопския говор към българския език [1] и определя като езикова и етнична граница между българи и сърби линията, която започва западно от Морава и върви на юг по водораздела на „Сръбска Морава и Ибър към Скадар до Адриатическо море” [2]. Съпоставяйки чертите на славянските говори на изток и на запад от тази линия, Кр. Мисирков изтъква: „По всички изброени тук особености моравското наречие се отнася към източната или българската половина от южнославянските наречия и говори, тъй щото западните граници на моравското наречие, които вървят по гореупоменатата линия, са едновременно и западни граници на българския език” (стр. 101). Както виждаме, Кр. Мисирков, няколко години след излизането на книгата му „За македонцките работи” (София, 1903), говори за „източна или българска половина на южнославянските наречия”, включвайки в нея и говорите на Македония, като при това определя посочената граница и като етнична. В подкрепа на това свое твърдение Мисирков привежда редица факти от българската и от сръбската история.
Тези извадки от трудовете на световноизвестни учени и на книжовници от Македония тук се привеждат в по-разгърната форма, за да се види защо след 1913 г., когато областта бе поделена между Гърция и Сърбия, опитът на тогавашната сръбска наука да обяви македонските диалекти за сръбски се оказа неуспешен. Твърденията на А. Белич, които непрекъснато се из-
1. Вж. Кр. Мисирков, Значението на моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров, Български преглед, год. 1889, кн. 1, стр. 121—127.
2. Кр. Мисирков, Бележки по южнославянската филология и история (Към въпроса за пограничната лииия между българския и сърбохърватския езици и народи), Българска сбирка, год. 1910/11, кн. 2, стр. 100.
25
меняха в зависимост от присъединяването на нови земи, се посрещнаха с неодобрение в славистичния свят (за това вж. по-нататък). Идеята, че „македонските” славяни са сръбски старощокавци, смесени с българи, предизвика остра реакция и за известен период от време бе почти забравена в самата Югославия.
На нея тук не бихме се спирали, ако във видоизменен вид не бяхме я открили пак в работите на някои по-млади учени. Според някои хипотези на Павле Ивич [1] славянските племена, заселили Македония, били от различен южнославянски произход и дошли по различни пътища. В резултат от смесване на българско и сръбско влияние македонската територия днес показвала „богатство от преходни нюанси” и представлявала мост между западноюжнославянските (сърбохърватските) и източноюжнославянските (българските) говори.
Възкресяването на схващанията за смесения характер на населението в Македония и за преходността на говорите в нея има за цел да замъгли българския произход на жителите от областта и да прокара известна граница между диалектите в Македония, от една страна, и говорите в Мизия и Тракия — от друга.
Тъй като между хипотезите на двете генерации учени няма съществена разлика, тук ще се обърнем отново към историята на въпроса в славистичната наука.
На времето бележитият славист Маргулиес в Historische Grundlagen der südslavischen Sprachgliederung (на стр. 208 и сл.) писа: „Преди всичко по отношение на заселването си Македония лежи без съмнение на пътя на ония славяни, които проникнаха в Гърция и Пелопонес. Понеже сега е явно, че славянските поселения в Гърция са български, лесно е да се приеме, че и заселниците в Македония са били български славяни (Bulgaroslaven)”. За езика в областта Маргулиес отбелязва: „Той е — това трябва да се каже с всичката решителност — от основа българска. Български в основата си, български в развоя си до ден днешен” и „не съществува изобщо никаква езикова черта, която би ни дала основание да приемем македонски за сръбски диалект”.
Категоричен за заселването на Македония от български славяни е и А. Селишчев. В статията си „Македонская диалектология и сербские лингвисты” той пише: „Нито в географските условия, нито в колонизационното движение на славяните на юг; нито в славянската топонимия на Гърция и Тесалия, Епир и Албания (южна и средна), нито в славянските заимствувани думи, намиращи се в новогръцки и албански език, нито в етнографията на Албания, нито в исторически документи е възможно да се намерят указания за връзката на славянските групи на Гърция и Албания със сърбохърватите (Македонски преглед, год. IX, 1934, кн. 1, стр. 62).
В. Ягич в писмо от 6/19.V.1913 г. до Л. Милетич отбелязва по повод хипотезата за смесването следното: „Всичко това, което тук ви пиша, не е само мое лично мнение, а така мислят и мнозина руси, които не одобряват постъпката на Белич, който насилва науката, като приказва за три наречия —
1. Значај лингвистичке географије за успоредно и историско проучавање јужнословенских језика и њихових односа сирема осталим словенским језицима, Јужнословенски филолог, XXII, кн. 1—4, 19.
26
сръбско, македонско и българско, от които чрез смесване уж се образували сръбско-македонско наречие и македонско-българско. Това са филологически трици!”
В по-ново време американският учен Л. Томас окачестви хипотезите на П. Ивич „като модернизация на една от Беличовите стари теории”, които „трудно могат да се съчетаят с фактите. Голямата част от македонската езикова територия върви с българския език в редица фонологични насоки, които Ивич признава за стари” [1]. По-нататък Л. Томас отбелязва, че „човек не може да не дойде до заключението, че Ивичовите хипотези, отнасящи се до произхода на македонски, няма вероятност да бъдат потвърдени... При фактите, такива каквито са, човек трябва да приеме по-скоро възгледа на неюгославските учени, че по-голямата част от македонската територия е генетично свързана с български”. Във връзка с това той отбелязва също, че Ивич е използувал политическа, а „не лингвистична формулировка” [2].
Успоредно с тезата за преходния характер на македонските говори в СРМ след 1945 г. се лансира идеята за независимия характер на македонските диалекти от българските. Като основание за това се изтъква фактът, че върху една трета от територията, на която се говорят тези диалекти, бе създадена СР Македония като една от републиките в рамките на СФР Югославия.
Този факт, естествено, не може сам по себе си да промени характера на езика. Българският език, както и всеки друг език, е обществено явление, което, колкото и да се отразяват в него различни екстралингвистични фактори, не може да се подложи на коренни изменения, способни да премахнат качеството му, така че да го превърнат в друг език. Говорен в продължение на 12 века, той, естествено, запази своята същина и през последните 30 години.
След създаването на СРМ българските говори в този край не престанаха да бъдат по-малко български по своите особености, т. е. не придобиха друг фонетичен, морфологичен или синтактичен строеж. Жителите на областта не заговориха на нов диалект, а продължиха да общуват помежду си на родния. В основата на така създадената регионална писменост след 1945 г. легнаха особеностите на същите западнобългарски диалекти, които се говореха и дотогава.
Говорите в Македония от източнобългарски тип съзнателно не се изимаха под внимание при изграждането на регионална норма. По такъв начин новата писмено-регионална форма на българския език придоби предимно западнобългарски характер.
Показателно е, че до единствено правилния научен извод за българския характер на езика в региона достигна дори авторът на първия граматичен очерк A Grammar of the Macedonian literary language, Skopje, 1952, X. Лънт, който в по-късна своя работа пише, че след създаването на
1. L. Thomas, [Рецензия за] Die serbokroatischen Dialekte,, Ihre struktur und Entwicklung, I Band: Allgemeines und štokavische Dialektgruppe. Von P. Ivić (Slavistic printings and reprintings, Language, 1960, № 36, S. 149).
2. Пак там, стр. 150.
27
Югославия в нея са се говорили , славянски диалекти, принадлежащи към най-малко три езика (словенски, сърбохърватски, български и/или македонски)”. (Вж. Current Trends in Linguistics т. I, 1970, The Hague—Paris, стр. 562.)
За да се види по-добре същността на този облик, тук ще се спрем на двете основни диалектни групи в Македония — източна и западна, — които представляват естествено продължение на двата типа говори от територията на НРБ.
Намирайки се на крайния югозапад, географската област Македония естествено събира в себе си сноповете на езиковите изоглоси, които идат от две посоки — от днешна Югоизточна и Югозападна България. Пресичането на тези изоглоси в определени райони придава на местните говори особен характер, който се изразява в това, че в едни отношения те се оказват източнобългарски, а в други — западнобългарски.
Източнобългарските особености са по-характерни за източната и югоизточната част от македонската област и в редки случаи се появяват и в западните ѝ краища. Източнобългарските черти в областта имат предимно рупски (родопски и тракийски) характер, тъй като говорите в Югоизточна Македония представляват естествено продължение на рупските диалекти в Родопите и Тракия. В отделни случаи източнобългарските изоглоси опасват най-южната част на македонския регион, след което завиват на северозапад така, че стават типични и за някои най-западни диалекти (Охридско, Дебърско и др.).
Западнобългарските черти се срещат в повечето случаи в западномакедонската област, тъй като т. нар. централни говори в нея са свързани с централните диалекти в Станкедимитровско, Кюстендилско, Самоковско, Софийско, Ботевградско, Врачанско и др. Понякога западнобългарските изоглоси се простират и в източномакедонския район.
Кръстосването на източнобългарските и западнобългарските изоглоси може да стане на различни места в тази област, но е по-типично за района, което се намира между реките Църна и Вардар, а също така и за Корчанско, Костурско, Леринско и Кайлярско.
Най-ярката диалектна особеност на български език, въз основа на която цялата говорна територия се разделя на две големи части, както вече се спомена, е двойното произношение на старобългарската гласна ят (ѣ) под ударение пред твърда сричка: на изток като ’а или ê (б’ал, бêл) и на запад като е (бел). Границата между двете половини на езиковото землище тръгва от устието на река Вит при Дунав и минава през Никополско, Плевенско, Луковитско, Ловешко, Тетевенско, Пирдопско, Панагюрско, Ихтиманско, Пещерско, Чепинско, Мелнишко, Петричко, Кукушко и Сярско.
Както се вижда от посочените райони, говорите в Македония са типично български. В източната половина с малки островни изключения рефлексът на ѣ е ’а или ê (б’ал, бêл), а в западната — е (бел).
Съгласната ц на изток (без Зиляховско и мървашката група села) пред застъпника на стбълг. ѣ пази старата мекост (ц’ал), както е в Тракия, Мизия и Балкана, докато на запад не я пази (цал или цел), както е в Станкедимитровско, Кюстендилско и др.
Без да се покрива напълно с ятовата граница, но близко до нея минава и линията, от която на изток са възможни прегласите на етимологично а
28
след й или шушкави съгласни в ê или е (чàша — чềши, чèши; жàба — жềби, жèби; пул’ана — пулềни, пулèни и др.). На запад това явление е ограничено само в отделни думи.
Говорите в източномакедонската област се свързват плътно с рупските диалекти по характера на консонантите ж, ч, ш, който е подчертано палатален (куш’àра, ч’ас, т’èш’ка). Ареалът на тази особеност в миналото навярно е бил много по-широк, защото тя обуславя и по-късните промени на съчетанията шт, жд (от праслав. tj, dj), за които ще стане дума по-сетне.
Говорите на изток от Вардар и на юг от Църна и Кайлярско, Костурско, Дойранско, Кукушко, Солунско, Лагадинско, Валовищко, Сярско, в по-голяма или по-малка степен се характеризират чрез една от най-ярките черти на източнобългарската фонетика — частична или пълна редукция на неударените широки гласни а, о, е съответно в ъ, у, и (баштà — ба̣штà — бъштà; дèдо — дèдо̣ — дèду; зелèно — зẹ̄лèно — зилèно).
Като се вземе пред вид, че диалектите на Източна и Южна Македония, в които се открива редукция, съставят две трети от района, става ясно, че по отношение на известни езикови черти областта има повече източнобългарски, отколкото западнобългарски характер.
Като източнобългарска особеност от рупско-родопски тип може да се разгледа и запазването на интервокалното х във Валовищко, Драмско и Сярско (бер’àха, дàдоха). В днешна Западна България и в западномакедонския район в позиция между гласни съгласната х обикновено изпада или се замества от консонантите в или ф (бèреа, бèрева, бèрефа; дàдоа, дàдова, дàдофа).
Тенденцията към стабилизиране на ударението върху определена сричка (най-често втората или третата от края на думата) се намира пак във връзка с акцентологичните особености на югоизточнобългарските говори, които са в съседство със северните гръцки диалекти. В тракийските говори на Гюмюрджинско, Дедеагачко, Димотишко откриваме формите мèувèто, гъ̀рбувèто, дъ̀бувèто, сѝнатòго, цàретòго, цъ̀рвотò си, в които освен коренното ударение съществува и второ постоянно, което обикновено пада върху предпоследната сричка на формата. Аналогични примери откриваме в съседните говори — Валовищко, Драмско, Сярско и др.: пòповèто, сѝновèто, ỳлицàта и пр. Пò на запад в Костурско, Леринско и Кайлярско първичното ударение изчезва, а второто на втората сричка открая се превръща в основно за думата. В тези случаи тракийската склонност към стабилизиране на ударението върху определена сричка се е срещнала с рупския премет на ударението към началната сричка на формата, който в същност не е чужд и на редица западен говори, срв. случаите вòда, кòза, жèна, мòре, ѝди, плàти, ѝзлези, мòлите в Югозападна и Югоизточна България и водà, козѝ, женà, морè, идѝ, платѝ, излèс, молèте в Североизточна България.
Успоредното действие на двете тенденции към стабилизиране на ударението върху определена сричка и към преместването му върху по-предни създава различни типове акцентни системи в българските говори на Тракия и Македония. „В Европа — пише Н. С. Трубецкой в своя класически труд „Основи на фонологията” —постоянното ударение на предпоследната сричка е представено в полски (с изключение на кашубските диалекти), в граничещите с тях диалекти на чешки и словашки и в източните диалекти на долнолужишки, същото „пенултимно* ударение господствува в някои
29
български диалекти в Македония и Албания” [1]. По-нататьк той отбелязва, че „са възможни и по-сложни случаи, като например постоянното ударение на третата сричка открая в някои български говори в Македония” [2].
Подобно на източнобългарските особености западнобългарските черти в македонския регион също са представени от непрекъснати изоглоси, които свързват днешна Югозападна България с македонската област.
Западнобългарските диалектни черти са особено типични за района и цялата писменост в него след 1945 г. Опитите, които се правят в последните години за създаване на регионална норма, макар и да носят небългарски етикет, фактически се базират върху говорни особености, които характеризират една голяма част от западнобългарските говори, намиращи се в държавните граници, и една по-малка част извън тях.
Новата писмена норма, като се изключат допуснатите сръбски лексеми, които са чужд елемент за системата, няма своя специфика, чрез която да се противопостави на българския език като цяло, защото се базира върху чертите на един дял от голямото западнобългарско наречие, в което различията от говор до говор са минимални и несъществени. Югозападните български говори, както се отбелязва в българската диалектология, са тясно свързани помежду си в здраво единство.
Тук ще се спрем върху онези черти, които обикновено се сочат като собствено македонски, различни от български. Най-характерна езикова особеност (и то още от края на X в.) според Бл. Конески „е т. нар. замяна на еровете в затворена сричка: ъ > о (сънъ > сон), ь > е (дьнь > ден). Тази черта и днес е характеристичен белег на македонската езикова общност” [3]. Като оставим настрана нелингвистичния термин македонска езикова общност, тук ще разгледаме географското разпространение на тази „най-значителна” [4] езикова черта, която служела като различителен белег.
Естествено преходът на ь в е в случая не представлява интерес, защото в огромното мнозинство български диалекти той е единствен, т. е. в днешна Източна и Западна България, както и в източния и западния македонски район преобладават случаите от типа ден, лèсен, лен, тèмен и пр. Изключения като тàнак, мàгла, дòшал и пр., характерни за Ихтиманско, Врачанско и Пирдопско, имат пълни успоредици с аналогични форми в Прилепско, Битолско и Велешко, както на тънък, мъгла, дошъл във Видинско, Михайловградско и Софийско съответствуват подобни случаи в Кумановско, Кривопаланечко и Кратовско.
По-специално внимание заслужава рефлексът ъ > ò, върху който се градят теории за някаква разлика между диалектите в СРМ и НРБ, а оттам и за разлика между „езиците”. В същност езиковата общност, за която става дума по отношение на застъпника на ъ, се оказва съвсем неединна, защото в Тетовско, Дебърско, Скопско, Кумановско и Светиниколско ни се представят случаи с неизяснена ерова гласна, така както е в повечето говори и в книжовния език — сън, въ̀шка, зъ̀лва, бъ̀чва, лъжѝца и пр.
Дори да се абстрахираме от факта, че говорите в областта имат буквално същите особености като диалектите в днешна Западна България, и
1. Вж. Основы фонологии (перевод с немецкого), Москва, 1960, стр. 305.
2. Н. С. Трубецкой, пос. съч., стр. 305.
3. Бл. Конески, Граматика на македонскиот литературен јазик, дел I и II, Скопје 1966, стр. 10.
4. Пак там.
30
приемем условно, че рефлексът на ъ е само един — о, а не няколко, ще видим, че въпреки това заместникът о не се превръща в собствено „македонски”, а продължава да има западнобългарски и отчасти източнобългарски характер.
Преходът на ъ в о характеризира една огромна област в днешна Западна и отчасти в Източна България, която по територия е по-голяма от територията на днешна СР Македония. Това явление се открива в Кюстендилско (бочва, сон, дош, стòло), Радомирско (ѕвòно, вòнка, гърбò), Пернишко (зòлва, такòф, пръстò), Станкедимитровско (бòчва, сон, носò), Софийско (пèток, пèсок), Ботевградско (возглàве, возвѝра), Ихтиманско (восèдна, вов водàта), Самоковско (навòнка, зòлва, пòпка, пòпок, ден’ò, градò), Пазарджишко (вòнка), Елинпелинско (вòзвре, возглàвница, синò), Пирдопско (воздѝшам, воспрàвено), Девинско (сон, дош), Смолянско (какòф, сакòф, вакòф), Гюмюрджинско, Дедеагачко, Димотишко (сòберъ, мòзук, пòпук), в Шуменско, Разградско, Русенско, Силистренско (въ̀тук, добѝтук, кракò, медò, носò) и др.
Както личи от примерите, центърът на явлението лежи в района на Станкедимитровско и Кюстендилско, където окавите изяснявания на стбълг. ъ са еднакво характерни както за коренни, така и за суфиксни и префиксни срички (бòчва, пèток, возвѝра). Колкото се отива пò на север и изток, явлението се ограничава с по-малък брой от случаи в коренни срички, докато в някои говори, като ботевградския, пирдопския, софийския и източнотракийския, то се среща предимно в представки или наставки, а в мизийските говори на Североизточна България и Врачанско и в членната форма (кракò, медò). Вън от ударение в източнобългарските говори рефлексът о се подлага на редукция, поради което се превръща в у (сòберъ, но субрà, с. Съчанли, Гюмюрджинско, подàрук, Шуменско).
Независимо от това, че първата вокализация на ъ в о се открива в някои източнобългарски райони, все пак по начин на изява и по териториално разпространение тя е предимно западнобългарска особеност.
Като се говори „за народната основа на македонския литературен език”, на второ място обикновено се сочи изговорът на стбълг. ѫ като а, който характеризира западните говори в македонската област: „Понеже т. нар. централни говори — отбелязва Бл. Конески в споменатата граматика — се вливат неразделно в това наречие, оттук произлиза, че в същност и народната основа на нашия литературен език е по-широка и че тя се покрива със западномакедонското наречие, което представлява най-голяма наша говорна цялост. . . Но също така е важно да покажем кои от говорите в състава на това наречие с известни черти са по-близки до литературния език. Така достигаме вече по-близо до уточняването на понятието за централните македонски говори. Понеже в нашия литературен език е застъпен изговорът рака, мака, пат и т. н., тогава между западномакедонските говори му са по-близки онези, които познават този изговор” [1].
Поставянето на западнобългарските а-говори в Македония в основата на писмената норма е факт от изключително голяма важност, защото той показва особено нагледно, че тази основа е западнобългарска. Макар че досега
1. Бл. Конески, цит. съч., стр. 40.
31
обикновено никога не се чертае източната граница на този а-говор, не е особено трудно той да бъде проследен до най-източната му точка.
Пред нас и в този случай се рисува същата картина, която беше характерна за територията, засегната от изясняването на еровете: а-диалектът, който ляга в основата на писмената норма, в СРМ се свързва с район, не по-голям от обширната територия на а-диалекта в Западна България. Централните а-говори в НРБ и СРМ представляват неразкъсваема езикова цялост, която се дели единствено от една граница — държавната.
Западните говори със застъпник на ѫ като а (маж, пат, заб, даб) във Велешко, Кичевско, Битолско са част от големия западнобългарски диалект със същия рефлекс, който се открива в значителни области на Северозападна и Югозападна и по-малки райони от Източна България: Ботевградско, Врачанско, Ихтиманско, Софийско, Пернишко, Самоковско, Кюстендилско, Радомирско, Станкедимитровско, Пирдопско, Копривщенско, Клисурско и някои райони в Родопите.
Изключение от това положение представляват говорите в Драмско, Сярско, Солунско, Воденско, Кукушко, Дойранско, Гевгелийско, Костурско, Леринско, Преспанско, Охридско, Стружко, Дебърско, Гостиварско, където застъпникът е ъ (дъб, мъж, гъ̀ска). Рефлексът у в Кумановско и Скопско се свързва със същия рефлекс в Трънско и Брезнишко (рука, зуб). Застъпникът ê (рêка, зêб) в Радожда и Вевчани край Охридското езеро откриваме в Поморийско и Тетевенско, а рефлексът о в Дебърско (зоб, доб) съвпада с някои родопски застъпници и има изолиран характер.
Резултатите от лингвистичната география и при тази важна особеност показват, че западните диалекти, въз основа на които се правят опитите за създаване на писменост, са само част от обширното западнобългарско наречие, в което рефлексът на ъ е о, а на ѫ — а.
Важен белег за западнобългарските говори, който се посочва като характерна черта и за регионалната норма, е ясният изговор на широките гласни а, е, о вън от ударение, каквото е в същност положението и в книжовния български език (жàба, стàрец, сèло).
От чертите, еднакво характеризиращи някои говори в СРМ и днешна Западна България, тук могат да бъдат посочени още такива, като сричкотворни р и л — ср̥п, вр̥х, жл̥т, поява на контрахирани форми при глаголите от I спрежение от типа ѝграм, кòпам, вèнчам, мòтам и пр.
Интересно преплетени в областта са изоглосите и на други фонетични, морфологични и синтактични явления. Така напр. изоглосата на групата цър, която е характерна за говорите в днешна Западна България, Родопите и Странджа (цървен, цървей, црън), се врязва в централната част на района, като разделя най-източните и най-западните му дялове, където се пази старото съчетание чер. С група чер, чере са както говорите в Зиляховското и Драмското поле и Костурско, така и диалектите на Дебърско, Стружко, Охридско.
Крайният Изток е разделен от крайния Запад по същия начин чрез изоглоса на личното местоимение за 3 л. ед. ч. он, която преминава през централната част на областта. Източно и западно от нея в Прилепско, Кичевско, Ресенско и Стружко, а също така и в Солунско, Сярско и Кукушко се употребява личното местоимение той.
Тройната членна форма, която характеризира най-западните области, има близки свои успоредици в родопските диалекти: -ôт (гồрбồт), -та
32
(женàта), -то (сèлото), -те (кòренете), -ôс (гồрбос), -са (женàса), -со (сèлосо), -се (кòренесе); -ôн (горбôн), -на (женàна), -но (сèлоно), -не (кòренене) и в трънския говор: -ът (гъ̀рбът), -та (женàта), -то (селòто), -те (коните), -те (жàбете), -та (децата), -ъв (стòлъв), -ва (зѝмава), -во (сèлово), -ве (столòвеве), -ве (жениве), -ва (дèцава), -ън (стòлън), -на (жàбана), -но (селòно), -не (коренине), -не (жàбене), -на (дèцана).
Конструкциите от типа на го виде детето и ми е лошо
пак с прекъсване на ареала се явяват в Беломорието, Тракия и Мизия, срв. го
немàше, са
бъ̀лгарски
сèлата, му скинàа пѝфката, нъ залѝваше рèката в Беломорието и
сънбѝл
гул’àм
кодòш, ми пръпàда тèшку, съчỳд’ам
исъмàйъм,
йъвѝдеф
(в Силистренско, Странджа, Банат), сидòйде
дèтето
(Източна Тракия). Тук се отнасят и съчетания от типа на
ѝмамго
вѝдено
и тàка смеклèкнати,
които са характерни и за Югоизточна България (Тракия).
В отделни случаи в областта на фонетиката на българските говори в македонския регион е възможно да е влиял и съседният сърбохърватски език. В късна епоха двусъставните съчетания шт, жд от (стари tj, dj) са започнали да се изместват от единичните звукове к’, г’ (свèк’а вм. свèшта, мèг’а вм. мèжда). Най-голямо разпространение тия чужди елементи, за които понякога свидетелствува цялостният фонетичен вид на думите, които ги съдържат (врỳк’а, кỳк’а с рефлекс у от ѫ), са получили в северната и средната част на областта. Сръбското влияние и в тях обаче е пречупено през призмата на българските фонетични закони: шушкавите ћ и ђ не са заимствувани пряко, а са субституирани с домашните гърлени палатали к’, г’, които отсъствуват от сърбохърватски.
Така в границите на един и същи говор се получават двойни форми: гàк’и, но село Кривогаштани, сàг’и, но с. Саждово (Прилепско). Интересни са дублетните форми, които се откриват в сборника „Български народни песни” от братя Миладинови [1]: вежи, вежда и веги, позлаштен и позлакен, къ̀шта и кук’а, нош и нок’, прàштат и прàк’а. Думите с шт, жд са всичко 39 на брой. Думите с к’, г’ са 21. В тая сметка не са взети пред вид повторенията на разни форми или производни от една и съща дума. От 21 думи с к’, г’ трябва да се извадят 9 глагола (врак’а, доаг’ат, позлакен, нейк’ам, прак’а, раг’ат, стрек’ам, фак’а, одаг’ат, в които к’, г’ възникват закономерно в разгледаните говори (срв. брàт’а > брàк’а, трèт’а > трèк’а и т. н.).
Съвсем народен характер имат и деепричастията на -шти, -штем, с които сборникът изобилствува: гледаешти (гледаештем), одеешти (одешти, одеештем), плачеешти (плачеештем) срещу по-малобройните на -ки, -кюм: велееки, пийеекюм и т. н.
Тези двойни форми с народен характер показват, че българските говори в района имат същите рефлекси шт, жд на мястото на праслав. tj, dj и че новите застъпници к’, г’ са косвен резултат на по-късни промени, предизвикани от чуждо (сръбско) езиково влияние. (Според някои по-нови изследвания те могат да се тълкуват и като резултат на вътрешен домашен развой.)
Що се касае до произхода на частицата за бъдеще време ке, която се среща и в Софийско, Ихтиманско, Самоковско, Пазарджишко, Грудовско,
1. В него естествено не са взети пред вид песните от Панагюрище и София (вж. по тези въпроси академик Вл. Георгиев, Езикът на „Български народни песни” от братя Миладинови, Български език, год. XI, 1961, кн. 5—6, стр. 385—401).
33
Елховско, Свиленградско и др., то той в никакъв случай не е свързан с импулси отвън. Частицата ке представя обобщен вкаменен облик, възникнал на домашна основа от формите к’ъ (-а) = к’а, к’т (-а) = к’ат, произлезли от (х’) к’ъ (а), т. е. от ранно нбълг. хтѧть < стбълг. хъштѫ, хътѧть.
От направения преглед става ясно, че говорите в географската област Македония в една или друга форма притежават почти всички явления и особености, които се срещат и в другите български диалекти.
Фактът, че новата писмена норма в СРМ се създава върху западнобългарски диалект, достатъчно ясно говори за характера на създаващата се книжнина. Тази норма има ярко изразен областен (регионален) характер дори по отношение на самия географски район. В Благоевградско, Петричко, Разложко, Гоцеделчевско се говори само книжовен български език, а интелигенцията в Солунско, Костурско, Леринско, Кукушко, Сярско до закриването на българските училища от гръцките власти е говорела само българския книжовен език. Нещо повече — с българската литературна норма е свързана и част от интелигенцията на онзи дял от Македония, който беше присъединен към Сърбия през 1913 г., тъй като училищата още през турското робство в цялата област винаги са били изключително български (1141 в навечерието на Балканската война).
Във връзка с това наново си спомняме думите на големия хърватски славист В. Ягич, че който и да е опит да се пише на диалект (срв. напр. книгата на Кр. Мисирков „За македонцките работи”), трябва „да бъде решително отхвърлен като излишно разцепване на духовни сили. Каквато съдба и да бъде отредена на многоизпиталата земя в най-близко бъдеще, тя сега още е свързана чрез черква и училище с България. . .” [1]
1. Die osteuropäischen Literaturen und die slavischen Sprachen, Kultur der Gegenwart Teil I, Abt. IX, Berlin und Leipzig, 1908, стр. 21—22.