II. ПИСМЕНО-РЕГИОНАЛНА НОРМА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК В СР МАКЕДОНИЯ
1. Уводни бележки
Основният етничен елемент, от който се е образувала българската народност, е славянски. Това положение се доказва от историческите свидетелства и от славянския характер на българския език.
Към края на първата четвърт на VII в. заселването на славяните на Балканския полуостров в общи линии завършило. Западният край на полуострова бил зает от славяни, прадеди на днешните сърби, хървати и словенци, а централната, източната и южната му част, т. е. Мизия и Добруджа, Поморавието и Тимошко, Тракия и Родопите, Македония, Централна и Южна Албания, Епир — от племената на българската група, части от която продължавали да обитават обширни земи и на север от Дунав. Славянобългарските племена проникват и в най-южните кътове на Гърция, като се прехвърлят и на някои беломорски острови.
Известна представа за езиковите особености на славянобългарските диалекти преди появата на старобългарските паметници (IX в.) можем да получим чрез анализ на многобройните славянобългарски местни названия, оцелели от оная далечна епоха в посочените области, както и въз основа на старите старобългарски заемки, проникнали в албански, гръцки, румънски и унгарски език. Най-подходящи за тази цел са географските славянобългарски имена в днешните гръцки земи, особено в южните им части. Славянобългарското население в Гърция се асимилира много по-рано, отколкото в отвъддунавските области. Освен това гръцките земи са стояли далеч от каквото и да било по-късно влияние на някой друг славянски език. Не е било така с отвъддунавските области, които се заемат сега от унгарци и румъни. Заобиколени отвсякъде с различни славянски народи, те са изпитвали в течение на следващите векове тяхното разнообразно влияние.
В сравнение с малкото славянски лексикални заемки в гръцки език местните имена от славянски произход в днешните гръцки области изненадват със своето голямо количество и голяма старинност. По-голямата част от тях отразява много стари фонетични черти от езика на българските славяни, които са проникнали, както отбелязахме вече, дълбоко в Южна Гърция.
В периода от VI до IX в. от н. е. става постепенното обособяване на отделните славянски езици чрез тяхното бавно, но непрекъснато отдалечаване от разпадналия се праславянски език. В тази епоха започва бавно да се оформя и българският народностен език въз основа на племенните диалекти на славянобългарското население, чиято основна маса се е намирала вече в югоизточните предели на Балканския полуостров. Най-ранните прояви на разграничение между зараждащите се славянски езици са били от фо-
15
нетично естество. Така напр. в диалектите на славянобългарските племена от тази епоха праславянските звукови съчетания tj и dj са се произнасяли вече като шт (или шч) и жд (или ждж), срв. свѣшта от прасл. свѣтjа и межда от прасл. медjа. Във всички останали славянски езици тия звукови съчетания се променят по различен начин, специфичен за всеки отделен славянски език. Ранна отлика между диалектите на славянобългарските племена и диалектите на другите славянски племена се установява и във връзка с развоя на типичната за праславянския език гласна ѣ, която носи наименование ят. Само в диалектите на славянобългарските племена тя се развива в широко е, много характерно за българския език. Подобен изговор и до днес е много типичен за българския език, срв. напр. хляб или диал. хлêб вм. прасл. хлѣбъ.
Доказателствата, че в езика на славянобългарските племена праславянските съчетания tj и dj са се произнасяли вече като шт и жд, а ятовата гласна като ja, са многобройни. Откриваме ги преди всичко в архаичната славянобългарска топонимия в днешна Гърция и Южна и Средна Албания, т. е. в областите, които са били плътно заселени от славянобългарско население. Така напр. в днешни гръцки области намираме местни имена като Κορύστιανη = Кориштане, Πεστά = Пешт, Μεσδάνι = Междане. От Южна и Средна Албания са известни местните имена като Пештер, Лешта, Хоштова, Гаждени. Фактът, че ятовата гласна (ѣ) в езика на славянобългарските племена се е произнасяла като ja, се доказва от наличието на местни архаични славянски наименования в Гърция като ̒Ρεάχοβου = Ряхово, Λιασκοβέτσι = Лясковец, Δρανίτσα = Дряница. И в днешна Южна и Средна Албания срещаме архаични славянски местни имена като Лясковик, Лябово, Саново и др. При това положение напълно естествено е, че всички изследвачи на архаичната славянска топонимия в Гърция и Албания, начело с видните слависти М. Фасмер и А. М. Селишчев, подчертават ясно, че тя е остатък от славянско население, което е говорело български език. Не може да има никакво съмнение, че езиковите белези, с които се е характеризирал говорът на проникналото в Гърция и Албания славянобългарско население, са били характерни и за езика на славянобългарското население, заселено в балканските области, които изброихме по-горе. Съчетанията шт и жд, ятовият изговор на ѣ (хляб, място, грях) остават типични за огромна част от съвременните български говори. Известни ограничения в по-късната история на българския език след XVII в. те са получили в западните български езикови територии.
През втората половина на VII в. съдбата на славянските племена, заселили източната и южната част на Балканския полуостров, се свързва завинаги с друг народ, който също като тях идва на полуострова. Това са прабългарите, които, предвождани от третия Кубратов син Аспарух, принуждават след редица походи Византия да признае през 681 г. новообразуваната държава на славяни и прабългари, да сключи мир с нея и да ѝ плаща годишен данък. Друг прабългарски вожд, Кубер, със своята дружина се заселил в Битолското поле, откъдето след това правил опити да превземе Солун.
През периода VII—IX в. по-голямата част от славянските племена на север и на юг от Дунав били включени в границите на българската държава, която станала притегателен център за тях, понеже в лицето на прабългарите те виждали свои защитници и съюзници срещу общия враг Ви-
16
зантия. Като претопили най-напред завареното тракийско население, отчасти романизирано, отчасти гърцизирано, а след това и двете прабългарски дружини (едната на североизток, а другата в областта на днешна Македония), славяните станали основната етнична съставка на българската народност от трите географски области — Мизия, Тракия и Македония, които влизали в границите на българската държава през по-големия период от съществуването ѝ до нейното падане под османско робство. Народностното си име те заели от организаторите на държавата — прабългарите. Такива примери не са редки в политическата история на европейските народи. Достатъчно е да се посочи случаят с французите, народ от романски произход, които са взели името на германското племе франки.
* * *
Най-ранните писмени извори, от които черпим сведения за историята на българския език, са старобългарските писмени паметници от X—XI в. Това са ръкописни книги, писани на пергамент, в по-голямата си част преписи от преводите на Кирил и Методий и техните ученици.
Известно е, че началото на българската (и изобщо на славянската книжнина) е свързано с делото на солунските братя Кирил и Методий. Пряката подбуда за създаването на славянското писмо и първите славянски книги е била молбата на моравския княз Ростислав, отправена през 862 г. до византийския император Михаил, да му бъде изпратен „епископ и наставник”, който да проповядва християнството на разбран език. За изпълнители на тази трудна мисионерска и просветителска задача византийският император избрал известния вече със своята ученост и успешна мисионерска дейност Константин Философ (Кирил) и неговия брат Методий. Според житията на двамата братя императорът им казал по този повод: „Вие двамата сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто по славянски”, т. е. на езика на местното славянобългарско население. Кирил създава нова азбука (глаголица), талантливо и оригинално стъкмена, и превежда извънредно сполучливо с помощта на Методий от гръцки на славянобългарски най-важните ли-тургични книги. С това се слага началото на голямото просветителско и книжовно дело на двамата солунскиобратя, дело, което разцъфтява в България по времето на Климент, Наум и Йоан Екзарх.
Езикът на преводите на Кирил и Методий отразява най-старата
документално засвидетелствувана фаза от развоя на българския език и представя
същевременно първият стадий на българския книжовен език. Този език притежава
следните най-важни фонетични и морфологични особености: 1. Наличие на носови
гласни ѫ (он) и
ѧ
(ен), напр. пѫть, мѫжь,
рѧдъ,
мѧсо.
2. Гласни ъ и ь със самостоятелна звукова стойност. 3. Широк
изговор на ѣ. 4. Гласна
ы.
5. Гласеж на праславянски tj, dj като
шт
(шч),
жд в думи като
хоштѫ,
в
ждѫ
и др. В морфологично отношение старобългарският език показва редица общи черти
със стадии от развоя на останалите славянски езици. Но покрай тях в преводите
на солунските братя вече са налице и редица морфологични и синтактични
особености, типични само за българското население от IX—XI в., на първо място
съчетания като
и
под., които останалите славяни не употребяват. Главни особености в строежа на
старобългарския език са
17
падежите, наличието на инфинитивна форма с нейния вариант — т. нар. супинна форма, синтетични форми за изразяване на степените за сравнение на прилагателните, наличие на минало несвършено, минало свършено и просто бъдеще в глаголната система и др.
Българският характер на Кирило-Методиевия език бе доказан по научен [1] път още през миналия век при зараждането на славянското езикознание. Връзката на най-стария славянски книжовен език с българската езикова област се открива въз основа на изброените по-горе фонетични черти. Най-важното и несъмнено доказателство са посочените съчетания шт и жд, които се явяват в старобългарските паметници на мястото на първични праславянски съчетания tj и dj. Тази особеност е типична само за българския език. Всички останали славянски езици имат други застъпници на тези праславянски съгласкови съчетания. Така напр. на старите праславянски форми свѣт-ја, мед-ја в старобългарските паметници съответствуват форми свѣшта, межда (така както гласят те и в съвременните български говори) за разлика от сърбохърв. свећа, међа, рус. свеча, межа, пол. swieca, miedza, чеш. svice, meze. Съгласковите съчетания шт и жд, за прасл. tj и dj, са стара общобългарска черта. Данните от старите паметници, от старите местни названия, а така също и от съвременните говори показват убедително, че днешните к’, г’ вм. шт, жд, напр. свек’а, граг’анин за свешта, гражданин в някои западни български говори, особено в говорите на средната и северната част на Вардарска Македония, а така също и в някои тракийски говори, са късно явление, с произхода на което се занимаваме в следващата глава. Показателен в това отношение е фактът, че думи със стари шт, жд и нови к’, г’ се употребяват успоредно в много от посочените говори, напр. свек’а наред със свештник и мошне. Срв. век’е, к’и, к’ерка, но къшча, свешча, чуждина, прежда, веждите и др. (Костурско); куйк’а, полнок’, помег’у, нейкит, но рождат, нош, фаштат, свешча, гашчи, чуж и пр. (Ресен). Срещу това разнообразие в днешните западни български говори старите паметници независимо от говорната област, от която произхождат, съдържат само форми с шт, жд. Важен в това отношение е един сравнително късен паметник — Българско-гръцкият речник, писан в Костурско през XVI в. Ръкописът, издаден в последно време от Ч. Джанели и А. Ваян, се пази във Ватиканската библиотека и има заглавие „Начало. Български думи и тяхното съответствие в народния (гръцки) език” [2]. Паметникът съдържа само форми с шт и жд — кашта, вяжда, рожда.
Друго важно свидетелство за българския характер на
Кирило-Методиевия език е изтъкнатият по-горе изговор на ѣ, който се
среща в думи като
хлѣбъ,
млѣко,
вѣра
и пр. За гласежа на ѣ като ja или широко е (ê) съдим по
това, че в глаголицата, азбуката, създадена от Кирил, съществува една обща
буква за ѣ и 
.
Славистиката разполага със сигурни данни, че през IX—XI в. широкият изговор на
ѣ е бил разпространен по цялата езикова територия, включваща областите
Мрзия, Тракия и Македония [3]. За
1. По този въпрос вж. по-подробно у V. Jagić, Entstehungsgeschichte der altkirchen-slawischen Sprache, Berlin, 1913.
2. На гръцки заглавието гласи:
.
3. Доказателства за стария общобългарски широк характер на ѣ вж. у Н. ван Вейк, История старославянското языка, Москва, 1957, стр. 188—189.
18
някогашния широк гласеж на
ѣ в
западните български области съдим, както подчертахме, главно по стари гръцки
написания на някои славянски местни имена в днешни екави области като
Πριλιάπος
=
,
Πρίσδριανα
=
,
Δεάβολις
= 
,
Χτεάτοβο
= 
,
Τριάδιτσα
=
и др. Западно-български форми като цадим (
),
цаним (
),
цалувам (
),
цапам (
)
със затвърдяла съгласна ц пред широката гласна
’а
или ê също свидетелствуват, че западнобългарското произношение
цел,
хлеб, место, тесно
е късно явление.
Третата характерна и същевременно показателна черта на Кирило-Методиевия език е особеният носов изговор на гласните ѫ и ѧ. Предполага се, че по изговор тези гласни са били близки до фр. о в bon и до фр. e в bien. Това е една типично българска особеност от IX—XI в., подобие на която може да се открие сред славянските езици само в полски език. Че в миналото тази особеност е била общобългарска, съдим, както се изтъкна вече, пак по архаичната славянска топонимия в Гърция, по някои стари фонетични черти на славянските заемки, проникнали в румънски и албански език, по езика на т. нар. Чергедски молитви, отразяващи говора на стари преселници от Свищовско от XVI в. Следи от стария носов изговор намираме също така във форми като зъмби, мънка, пънт, рънка, дъмп, скъмп, крънгове, братученд, глендам, гренда, ерембица, чендо, ендзик и др. в говора на преселници от Солунско, Костурско, Корчанско, Западното Беломорие и др. Отделни случаи се срещат и в родопските говори.
Въз основа на изброените важни езикови особености е установен българският характер на Кирило-Методиевия език [1]. Терминът „старомакедонски език”, който напоследък някои лингвисти правят опит да въведат, не е продиктуван от лингвистични причини. В понятията старомакедонски и старобългарски е невъзможно да се вложи или открие различно съдържание. Изброените черти са характерни за българския език като цяло в периода от IX—Х в.
В резултат от действието на по-специфични развойни тенденции
старобългарските особености в течение на времето са се подложили на промени.
Изброените типични български старинни черти се пазят най-упорито в южни говори
— Родопите, Южна Тракия и Южна Македония. Днес широкият гласеж на ѣ,
заместниците шт, жд на старите съчетания tj, dj, следите от
, следите
от падежни форми, следите от старинен гласеж на ѫ и
ѧ,
еднаквият гласеж на ѣ
и
(хл’аб
или хлêб, йама или êма), редукцията на гласните а, о,
е, прегласът на а след меки съгласни в е
(чаша
— чеши)
и др. сближава южномакедонските говори с тракийските и родопските. Солунските
говори са от източнобългарски (рупски) тип.
Известно е, че днес въз основа на гласежа на старата ятова гласна българските говори се делят на две големи наречия — западно и източно, или на две диалектни групи — екавска и якавска. В северната част на езиковата територия границата върви по р. Вит, а в южната — по Места с обща посока Никопол—Солун. Старинен гласеж на широко ê се открива в някои говори по ятовата граница, в Родопите и в някои други източни и
1. За това, че т. нар. старославянски език е бил в народностно и във функционално отношение български (старобългарски) език вж. Д. С. Лихачев, Развитие русской литературы X —XVII веков, Эпохи и стили, Л., 1973, стр. 41 и Ф. П. Филин, Об истоках русского литературного языка, ВЯ, 1974, кн. 3, стр. 3—13.
19
южни говори. Общо взето, на изток от ятовата
граница
старобългарската гласна ѣ се изговаря под ударение като широка гласна
’а
(или ê) (мл’àко,
(х)л’ап),
а на запад — като е (млеко, (х)леп). Както се
изтъква, данните от старите паметници, някои стари географски имена,
българските заемки в други балкански езици и др. показват, че това разделяне е
сравнително късно
—
първите сигурни случаи на екавизъм по паметниците не са по-ранни от XIII в.
Югозападните говори са отчасти
в екавската, отчасти в якавската област (за което вж. по-подробно в следващата
глава). Широкият изговор на ѣ се пази най-упорито в някои старинни
говори (Солунско, Сярско, Корчанско). Споменатият българско-гръцки речник,
писан през XVI в. в Костурско, е отразил старинния широк ятов гласеж в думи
като 
.
През среднобългарския период — XII—XIV в. — българският език претърпява редица промени. През този период се преобразява коренно неговият граматически строеж, значително се изменя звуковата му система. Отношенията на среднобългарски и старобългарски са отношения между два последователни етапа от историческия развой на един и същи език [1]. Както в старобългарски, така и при най-ранните заченки на среднобългарските и ранните новобългарски езикови промени говорите в Македония вървят в пълна хармония с развойните тенденции на останалите български говори. Основните промени, които претърпява граматичният строеж на българския език, обединяват всички говори в Тракия, Мизия и Македония и в своята съвкупност очертават българския език като отделен член в общото семейство на славянските езици. Тези промени са:
1. Разколебаване на старата падежна система, което довежда в новобългарски за разлика от останалите славянски езици до загуба на падежите. Така напр. старото родително и дателно отношение започва да се изразява не от падежни форми, а чрез предлог на и обща форма на съществителното име, напр. майката на детето и дадох му на детето. От старите падежни форми днес се откриват следи само в някои старинни говори, главно в Родопите, Тракия, Корчанско.
2. Развой на членна форма. Характерна черта на всички български говори е т. нар. определителен член — мъж-ът (-а, -от, -о), жена-та, дете-то, полета-та и др. Тази специфично българска особеност се е развила предимно през среднобългарския период и представя прибавяне към имената (прилагателни и съществителни) на стари форми на показателно местоимение. Тази черта обединява всички български говори, като ги разграничава (както и загубената падежна система) от останалите славянски езици. В някои говорни области (всички североизточни и част от западните и югоизточните) са се превърнали в член само местоименията с елемент т-. В други говори съществува т. нар. тройна членна форма — членуването става с прибавка на местоименните корени т-, с-, н- или т-, в-, н-, едни от които означават по-близки, а други по-далечни предмети. Така в Родопите са известни членувани форми като жената, женаса, женана, а в Трънско, Брезнишко и някои средновардарски говори — жената, женава, женана.
1. В. М. Щепкин, Рассуждение о языке Саввиной книги, С.-Петербург, 1899, стр. X; В. Облак, Принос към българската граматика, СбНУ, XI, София, 1894, стр. 517; Н. Ван Вейк, История старославянското языка, стр. 37.
20
3.
Замяна на старата инфинитивна форма с да-конструкция — (искам)
да ида срещу стбълг.
.
Разлагането на инфинитива става по еднакъв начин във всички български говори.
4. Запазване на простите глаголни форми за мин. време (мин. свършено и мин. несвършено) във всички български говори на Тракия, Мизия и Македония.
Както неведнъж е подчертавано в славистиката, това са най-важните белези, които очертават спецификата на българския език. Определено може да се каже, че славянското население, чийто строй на езика е обусловен от тези четири фактора, е било българско.
Други важни типични български езикови черти са:
5. Изместване на синтетичните форми на степените за сравнение на прилагателните от аналитични форми — съчетания на по и най с позитивна прилагателна форма (по-мил, най-мил, по-лош, най-лош) и др. под.
6. Създаване на аналитична конструкция за бъдеще време с
частица ще (ше, че, ке, жъ, зъ и др.) и
определена
глаголна форма, напр. ще ида, че ида, ке ида и под. Тази конструкция
измества старото просто бъдеще време (срв. стбълг.
),
а също така и конструкциите, съдържащи спомагателен глагол и инфинитивна форма
(срв. стбълг.
).
7. Създаване на сложна глаголна система. Докато загубването на падежите води до опростяване на именната система, глаголите не само запазват старото разнообразие от темпорални форми, но създават и нови, напр. т. нар. преизказни глаголни форми („Казват, че написал писмо”). Това е една характерна особеност на българския език. Останалите славянски езици се характеризират с по-сложна именна и сравнително по-проста глаголна система.
8. Удвояването на прякото допълнение, напр. виде го детето (го виде детето), каза им на децата и др. Във връзка с тази особеност стои и употребата на местоименни конструкции от типа — мене ме, мене ми, тебе те, тебе ти и пр. (напр. мене ми се спи, тебе те е страх и под.).
9. Бройна форма на -а за мн. ч. при съществителните за м. р., употребявана след числителни като остатък от старото двойствено число (напр. два стола, три бора), както и запазени старинни двойствени форми за означаване на двойни предмети (напр. ръце, нозе).
10. Обобщение на окончание -ове (-ови) при едносрични имена от м. р., напр. кумове, сватове (сватови) и под.
11. Създаване на -а спрежение (срв. глаголи от типа гледам, гледаш, давам, даваш).
12. Изчезване на сегашните действителни причастия и на част от миналите действителни причастия.
13. Образуване на притежателни местоимения за 3 л. ед. ч. и мн. ч. от старата родителна форма на личните и показателните местоимения него-в, тех-ен, них-ен (них-ни).
Изброените и редица други изменения разкриват пълна успоредица в развоя на българските говори в Мизия, Тракия и Македония. Резултатите от тези изменения оформят днешния строеж на българския език като цяло. Това са характерните езикови черти, които обединяват всички български говори [1] и ги отделят в една самостоятелна група сред останалите славянски езици.
1. Съобразявайки се с ярката самобитност на българския език всред останалите славянски езици, очертана на основата на посочените особености, някои от чуждите учени напоследък си служат и с термините: източноюжнославянски говори; балканославянски диалекти; славянски диалекти в Северна Гърция, СР Македония и НР България; българо-македонски говори и пр. С тези описателни термини (които в същност са неточни) те назовават говорите от цялото българско историко-географско езиково землище. По такъв начин, макар че избягват да ги наричат с истинското им име, те фактически признават неповторимата индивидуалност и единство на българския език.