I. Писма от Димитър и Константин Миладинови
ОТ КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВ
[ Писма 50 — 61 ]
50. до неизвестно лице — 5 ноември 1856 г.
51. до Българското настоятелство в Одеса — 13 ноември 1856 г.
52. до Българското настоятелство в Одеса — 18 ноември 1856 г.
53. до ректора на Московския университет — 15 октомври 1857 г.
54. до архимандрит Хрисант — 8 октoмври 1858 г.
55. до Георги С. Раковски — 8 януари 1859 г.
56. до Петър Ив. Севастиянов — 30 януари 1859 г.
57. до Димитър Павлович— началото наоктомври 1860 г.
58. до Георги С. Раковски — 31 януари 1861 г.
59. до епископ Щросмайер — пролетта на 1861 г.
Константин Миладинов до неизвестно лице [1]
б. м., 5 ноември 1856 г.
По искането на руси славянофили дава мнение за начина, по който Русия може да помогне на България: да ѝ отпусне един милион ср. рубли, от лихвите на които да се издържат по 130 българи младежи в руски учебни заведения.
Константин Миладинов
121
Секретно.
По прошению некоторых славянофилов из Русских, о представлении своих мнении к улучшению Болгарского народа, — я, хотя и не нахожу себя способным на таковой предмет, однакож, и, не могши отказаться, осмеливаюсь, выполняя просьбу, выразить свои мнения:
Во 1х, если желает сродственница наша Россия, иметь вечно союзницею Болгарию, которая не переставала и не перестанет надеяться на нее, то ей не дорого будет пожертвовать, или одолжить Болгарии: один милион руб. сер. Ежегодным процентам, раждающимся из этой суммы (40,000 руб. сер.), Болгария может содержать 130ть своих сыновей, посылая их, конечно, для образования в России, положив на каждого по 250 руб. сер. в год, всего 37,500 руб. сер. Остальные 7,500 руб. сер. дополняющие годовой процент 40,000 р. сер. пойдут на перевозку и на прочия надобности.
И так, одного милиона руб. серебром достаточно будет для Болгарии на 25 лет. Эта сумма послужила бы семенем для того, чтобы во время жатвы можно было собирать брелианты. Касательно определения их в Университеты ли, в Академии, в Гимназии, или в Семинарии, об этом распоряжаться будет Русское правительство.
Во 2х, Болгарская земля очень плодородна, и уже пора бы, мне кажется, недопускать иноземцев сеяти в ней.
И так, представляю это на усмотрение всякого благомыслящого человека.
1856го года
Ноября 5го дня.
Центральный государственный исторический архив СССР в Москве, ф. 1066, ед. хр. № 516.
Превод
Секретно
По молба на някои руси славянофили да представя своето мнение за подобрението на българския народ аз, макар и да не намирам: себе си способен за такова нещо, все пак, като не мога и да откажа, осмелявам се в изпълнение на молбата да изразя своето мнение:
Първо. Ако нашата родствена Русия желае да има като своя вечна съюзница България, която не е преставала и не престава да се надява на нея, няма да ѝ бъде тежко да пожертвува или да отпусне заем на България един милион ср. рубли. С годишната лихва, получена от тая сума, възлизаща на 40000 ср. рубли, България ще може да издържа 130 свои синове, като ги изпраща на учение, разбира се, в Русия, отпускайки на всеки по 250 ср. рубли годишно, всичко 32500 ср. рубли. Останалите 7500 ср. рубли, с които се допълня годишната лихва 40000 ср. рубли, ще се изразходват за пътни разноски и други нужди.
122
И така един милион ср. рубли ще са достатъчни на България в продължение на 25 години. Тази сума ще послужи за семе, за да може по време на жетва да се събират брилянти. Що се отнася за тяхното записване — в университети ли, в академии, в гимназии или в семинарии, — за това ще се разпорежда руското правителство.
Второ. Българската земя е много плодородна и, струва ми се, време е вече да не се позволява на чужденци да сеят в нея.
И тъй аз представям всичко това на решението на всеки благомислещ човек.
5 ноември 1856 г.
1. Този важен документ се намира в личния фонд на К. С. Сербинович. В него липсват заглавието или обръщението, подписът и местоотправянето. В описа на личните фондове, както и върху обложката е означено: „Секретное письмо о возможности финансовой помощи Болгарии со сторени русского правительства”. Фотокопие от руския превод на документа бе направено на 21 ноември 1961 г. в лабораторията на ЦГИА СССР в Москва и на 23 с. м. бе изпратено до Държавния архив в София от Главното управление на Държавните архиви на СССР.
Тъй като не се получи фотокопие от оригинала с подписа и местопроизхождението на документа, допусках, че се касае за опущение, и по моя молба научният секретар на БАН др. Стойко Божков с писмо от 6 декември 1962 г. запита ЦГИА дали в архивния фонд на Сербинович не се намира оригиналът и ако липсва такъв, отде са взети данните в обложката и описа на личните фондове, че това „секретно” писмо е на Димитър Миладинов. С писмо от 19 януари 1963 г. началникът на ЦГИА в Ленинград др. В. Бедин съобщава на БАН, че във фонда на Сербинович, който по-рано се съхраняваше в Москва, оригинал на руския превод няма. Няма също така във фонда и други писма, свързани с този документ. Несполучлив е излязъл и опитът да се изясни въпросът въз основа на какви данни е означено в обложката и описа, че писмото е от Димитър Миладинов.
Установява се значи фактът, че Сербинович притежавал само руския превод. Вероятно преписът е направен по искането на самия Сербинович, който през 1856 г. е бил член на Главното управление на училищата в Русия (вж. „Центральный государственный исторический архив в Москве, Путеводитель”, Москва, 1946, с. 180). Той е завеждал и учебната част при Синода на Руската църква. В архива на Синода вероятно могат да се открият следите на този документ.
Засега можем да разсеем само една загадка: от кого е подписано секретното писмо от 5 ноември 1856 г. Около тая дата Константин Миладинов е бил вече в Русия (вж. по-долу прошението му до Българското настоятелство в Одеса), а Димитър е бил учител в Прилеп и изключено е в качеството си на такъв, и то на територията на турската държава, да подписва един документ, уличаващ го в политическо престъпление за връзки с руското правителство. Вероятно е писмото да е било подписано от брата му Константин в Одеса по предложение на славянофила Александър Рачински, който се е нагърбил да го заведе от Одеса до Москва. Можем да предположим с вероятност, че се касае за грешка, допусната в обложката и описа. Подобна грешка е допусната и в описа на ръкописите при ГБЛ за дневника па професора от Московския университет О. М. Бодянски, съхраняван в ГБЛ. Аз притежавам препис от дневника, на Бодянски за срещата му с Константин Миладинов през лятото на 1857 г. (ф. 36, п. VI, ед. хр. 1, стр. 92). В описа е означено: „Среща с българския обществен деятел Димитър Миладинов”.
Тук даваме факсимиле от документа, който е блестящо доказателство, че Миладинов (бил той Димитър или Константин) се проявява в случая като родолюбец с широк замах, който е загрижен за интересите и нуждите на българите от всички краища на нашите земи.
123
Факсимиле от изложението на Константин Миладинов — 5 ноември 1856 г.
124
125
До Българското настоятелство — Одеса [1]
Одеса, 13 ноември 1856 г.
Съзнал нуждата от въвеждането на българския език в училищата на неговия роден край, той се отказал от длъжността гръцки учител и дошъл в Русия да се подготви за учител по българска език. Моли да бъде подпомогнат материално.
На Одеското Бугарско настоятелство
от Константинъ Миладиновъ
от Охритъ
Прошеніе
Знаено е на ваше родолюбство настоятелство, оти свекой родъ саде со свойотъ языкъ можитъ поборго да се просветитъ, и да се честитъ отъ другитѣ родове. Знайте уще колку нашата старна изгуби свойотъ языкъ, и колку ке останитъ назодъ отъ горна Бугариіа на ученіе-то, ако не заватитъ да се учитъ на Бугарскіотъ языкъ, гледаещемъ я тоа не можевъ да дотарпа, и бидвеещемъ учителъ на гарцскіотъ языкъ, остайвъ се що можевъ со Гарцскіотъ языкъ да стеча, и дотарчавъ вамо, за да се изуча Славянската филологіа, за да можа после да се врата назотъ, и да раздяамъ нашіотъ языкъ на таткойната моя. За тоа ви се милно моля да ме приберите подъ вашето крило, и да ми поможите со двесте рубли стребро на година, за да изуча Рускіотъ и Славянскіотъ языкъ на Москва. И после, како рековъ горе, да се врата на наше место учителъ на Бугарскіотъ языкъ, али да одамъ каде вие ке ми намерите некое место угодно.
Констандинъ Миладиновъ
По преписа на проф. д-р Ив. А. Георгов, поместен в Периодическо списание на БКД, т. LXIII. София, 1903, с. 574-575.
1. Оригиналът на това писмо се е пазел в архива на Одеското българско настоятелство, който според сведения на Държавния архив в Одеса още не е намерен. Проф. д-р Ив. А. Георгов на стр. 575 съобщава, че е видял върху писмото бележка от Н. Хр. Палаузов: „Получено 13-го Ноября 1855”, както и следната писана от същия резолюция:
„О выдачѣ ему ежегодно пособія по 200 р. с. составить опредѣленіе со взятіемъ отъ Миладинова подписки, что онъ обязывается быть учителемъ въ Болгаріи. Деньги выдавать каждые полгода впередъ. Слѣдуемые за первое полугодіе 100 руб. выдать при отѣздѣ. Поручить его попечительству Ив. Н. Денкоглу и Филаретова въ Москвѣ, ровно и г. Рачинскаго, который изъявилъ согласіе доставить его въ Москву”.
До Българското настоятелство — Одеса
Одеса, 18 ноември 1856 г.
Декларация, с която К. Маладинов се задължава да се завърне в отечеството си, след като завърши учението си в Москва, и да стане там български учител.
126
Подписка [1]
1856 година Ноемврия 18-и день
Азъ долуподписаный давамъ таѭ подпискѫ доброволно на Одесското българско Настоятелство, кое то ся съгласи да ми дава спомоществованіе по двѣ сти рубли сребр. въ година за да отъида въ Москвѫ да изучѭ Славянскы и Русскы языцы, и ся обязувамъ:
1. Като изуча достаточно речены те языцы, длъженъ съмъ безотговорно да ся върнѫ в отечество то и да стана тамъ учитель, за да принесѫ възможна полза на народъ тъ.
2. Ако ли не ся върнѫ в отечеството то, или не станѫ тамъ учитель, длъженъ сѫмъ да заплатѭ похарченыте за мене пары на Настоятелството на едно сось файда та по 6 на сто отъ гореречено то число.
Въ увѣреніе на гореписано то, което има да испълнѭ свято, подписвамъ ся собственноручно
Константинъ Миладиновъ
отъ Охритъ
По препис на на проф. д-р Ив. А. Георгов
1. Както бележи д-р Ив. А. Георгов на с. 575, „Подписката” не е писана саморъчно от К. Миладинов, а от друго лице (но не и от Н. Хр. Палаузов) и е само подписана от Миладинов.
До ректора на университета — Москва
Москва, 15 октомври 1857 г. Моли да му се даде билет, за да бъде слушател във Филологическия факултет.
84
Его Превосходительству господину ректору
Императорското Московското университета, дейст-
вительному статскому советнику и кавалеру
Аркадию Алексееву Альфонскому.
Прошение
Задунайского Болгарина
Константина Миладинова
Желая быть посторонным слушателем при Императорском Московском университете по филологическому факультету, честь имею всепокорнейше просить Ваше Превосходителъство приказать выдать мне билет на право слушания лекции.
(Подп.) Константин Миладинов
1857 года октябра 15го
Москва.
ЦГИА, фонд № 418, оп. № 23, ед. хр. 104
127
Прошение на Константин Миладинов до ректора на Московския университет — 15 октомври 1857 г.
128
. . .
[ 54
До архимандрит Хрисант — 8 октомври 1858 г. ]
[ стр. 129 липсва ]
129
НБКМ, ф. архимандрит Хрисант, // А, 2241
Превод
Всепреподобнословеснейши,
Изминаха почти две години от първото ни познанство в Киев [2], което ми остави толкова приятни впечатления, че винаги когато ми се удава случай, не мога да не изразя чрез писмо радостта си от ценното ни познанство. И тъй приемете моите писма снизходително и имайте добрината да ме зарадвате с отговор. Аз на три пъти Ви писах миналата зима и отговор не получих. Причината узнах по-късно. Лукавите противници най-сетне можаха да лишат такъв полезен за еднородците мъж от този пост, много полезен за тамошните учещи се български младежи, които във време на нужда прибягваха до Вас като към баща. Вие сте центърът, към който се стичаха всички следващи там българи, събирайки се като пилци около квачка, и биваха подпомагани при нужда. А сега кой ли ще Ви замести? [3] Сега кой ли, питаещ по-чисти и по-живи надежди, ще може да се равни с Вашето чисто и горещо усърдие, което
130
се оказа по много начини полезно на тамошното българско братство? Нима е орисано, щото най-искрените защитници на народния ни напредък да бъдат преследвани от жестоката съдба за обща вреда? Но жестоката орисница колкото и да стреля с отровните си стрели, истинските чеда на отечеството и при най-тежките гонения не престават да питаят същите благородни чувства, да проявяват същата готовност за всякакво благодеяние към отечеството ни. Ето защо, доколкото можах да Ви опозная, надявам се, че и Вие не сте охладнели от тази промяна на Вашето положение към всичко, което е от полза за отечеството, нито сте изгубили Вашия кураж при тези нещастни обстоятелства.
Многообичният ми приятел Васил Чолаков [4] заминава за отечеството, за да кърми жадуващата наша младеж с млякото на просветата. Радвам се, че отечеството ни добива вече добре подготвен и полезен човек, който с гореща и искрена преданост ще даде много жертви пред олтара на отечеството. Той заминава сега с цел първо да обходи някои места на отечеството ни, особено ония, които привличат върху себе си повече внимание на нашите еднородци в това щастливо време на възраждане на нашата книжнина. А тази обиколка ще бъде немалко полезна, защото сама по себе си дава твърде ценен материал. Колкото по-широк ще бъде кръгът на тази полезна обиколка, толкова по-голяма ще бъде очакваната полза. И тъй от голямо значение ще бъде, ако г. Чолаков може да обиколи повече места в Македония [5]. Вие знаете какви надежди за възраждането даде напоследък в Македония Кукушкият край. Македония трябва да стане по-известна на нас и да обръщаме по-голямо внимание на нея.
Това [пиша] засега, като се надявам, че ще ме удостоите с отговор Съм на Ваше всепреподобнословесие
най-смирен слуга.
К. Миладинов
Москва, 8 октомври 1858 г.
1. Архимандрит Хрисант (1800—1871), роден и починал в Самоков, просветен духовник и голям родолюбец. Светското му име било Христо Дойчинов Михайлов. Учил се на остров Андрос при Каири заедно с Иларион Макариополски, Ив. Добровски, Стоян Чомаков, Захари Струмски и др. Заемал важни длъжности по ведомството на Цариградската патриаршия. Като игумен на гръцкия Екатерински манастир в Киев от 1847 до 1858 г. архимандрит Хрисант полагал бащински грижи за българските младежи от руските учебни заведения. На негови разноски се е учил в Художествената академия в Петербург Станислав Доспевски. Освен настоящото писмо от К. Миладинов в неговия архив се пазят благодарствени писма от Станислав Доспевски, Сава Филаретов, Василаки Попович, С. Радулов, Тодор Стоянов Бурмов, Д. Кирович и др. Поради фанариотски интриги е бил уволнен от длъжността в Киев през пролетта на 1858 г. Завърнал се в родния си град Самоков през лятото на 1860 г., до самата си смърт служил всеотдайно на народното дело, като се противопоставял решително на произволите на местните чорбаджии. Неговата сестра е майка на свещеник Михаил, забягнал от Самоков във Фердинанд (Михайловград), и баба на народния герой Христо Михайлов и на генерал Ив. Михайлов, член на Политбюро и зам. председател на Министерския съвет. Последният е единственият жив потомък на архимандрит Хрисант.
Сведения за архимандрит Хрисант вж. и у Хр. Семерджиев, Самоков и околността му, София, 1913.
2. К. Миладинов е посетил Киев през зимата на 1856 г. на път от Одеса за Москва. Придружавал го Александър Рачински, който го запознал с архимандрит Хрисант. За пребиваването на К. Миладинов в Киев Рачински съобщава една интересна подробност в статията „Печальныя известия о Македонии” в сп. „День”, № 21 от 3 март 1862 г.: „В
131
Киев също го порази благолепието на храмовете. В Св. София неговото съзерцание беше неприятно нарушено от нескромния въпрос на ключаря: „От Македония, значи той е е грък?” — „Македония не, е Гърция, отговорил Миладинов: гърците не говорят на български”.
3. Архимандрит Хрисант е бил заместен от архимандрит Кирил, по народност грък (НБКМ, ф. 53, ПА, 3111).
4. За него вж. Йорд. Иванов. Св. Иван Рилски и неговият манастир, София, 1917, с. 120 и статията на Хр. Вакарелски в сп. „Родна реч”, г. XII, 1939, кн. 4, с. 180—185.
5. Чолаков след един месец е посетил Кукуш. Вж. Бележки за състоянието на българщината в Кукуш и Слово за ползата от просветата, произнесено в Кукуш от Чолаков на 30 ноември 1858 г. Сп. „Български книжици”, I, 24 декември 1858 г., с. 333.
До Георги С. Раковски — Одеса [1]
Москва, 8 януари 1859 г.
Радостен и много доволен от познанството си с Раковски. Литературните му занятия около събирането на народни песни. Връзките на Раковски с учещите се в Русия младежи от Македония. Приписка от К. Станишев.
Господине Г. С. Раковски!
Ние македончината, недавна овде дойдени [2], неожидано получих Вашето писмо [3], полно от искрена и гореща любов кун отечеството ни. Познакомството со Вас я слагам (читам) голема за мене радост и счастие. Я многу сум слушал за Вашето бестрашно стремление кун общата полза, за Вашите трудови, кои приносихте на жертвеникът от отечеството со драго сърце. И В. Чолаков ми писа за Вас [4]: и я отдавна имах намерение да Ви предложам знакомство; и ми се чинит не ке. беше безполезно, ако сите родолюбиви болгари, зближени мегю себе со знакомство от братска любов, составеха плот непрескочен против грекоманията. Вистина много сопки и мъки пред нас стоет, за да прескочиме, но, со име божие, победата ке бидит на стърната от правите и вистината наодзади ке восторжествуват.
От се (съто) сърце Ви благодаря за Вашата благосклоност кун переводот ми [5]. Вашите слова много ме подкрепиха на намеренията ми и ме побудиха да сепечалям (стараям) со по-голема ревност да чинам секакви переводи, за да знакомет другите болгари со нашето наречие. Узнаваещем Вашето желание, за да се знакомите со мак[едонското] наречие, Ви пущам другийг перевод от объявлението от „Парусът” [6]. Во „Болгарск. Книжици” ке бидет напечатани собст[в]енни мои песни [7], можит да е и мало пътешествие во Нилова пустина [8]. Тие можите да ги прочитате. Я от Вашите сочинения сум читал съде [9] „Горскийт пътник”. Видите така добри да ме позарадвите со некое Ваше сочинение, кога ке издадите на печат; и я от моя стърна ке се печелям на ощо можам [10] да удовлетвора желанието Ви.
Чух че имате големо собрание от народни песни. Защо по-бърго не знакомите любознателите от нашата словесност ? Песните се драгоценни клад от народните чувства и виражения, затова секой болгарин ке Ви бидит сознателен [ = признателен]. И я имам много макед[онски] песни,
132
кои сакам да издадам малко подоцкна, защо сега не ми позволяват обстоятельствата.
Останвам Ваш искренний приятел:
К. Миладинов
1859 со ново счастие
януари[я]
в Москва
Сите македончина на име Ви се кланает и Ве благодарят за любовта Ви и попечението, кое имахте за них. Сите шест [11] заедно седиме на едно место и над ним имам всевозможно попечение, за да успеят в науката по-скоро.
Същийт
Достопочтенний г. Георгий!
Вашето на нас попечение и вашето родолюбие никогда не ще да забравим, ни пак можим, кога ще смислим все, що видохме на краткото с вас сожитие. Затова и сега сос голема радост идим да ве поздравим и да сакаме прощение, защо до динеска не можихме от обстоятельствата да ви пишим особенно.
Сознательний (признателен) вам:
Константин Станишов [12]
НБКМ, Раковски, I Б. 507 (стар инв. № 6872) [13]
1. Раковски е ценел високо делото на Миладинови, още преди те да бъдат арестувани и да загинат мъченически. Преписката между него и К. Миладинов започнала по почин на самия Раковски. За съжаление писмата на Раковски са изчезнали заедно с всички други книжа на Миладинови, иззети при арестуването на двамата братя. За връзките на Раковски с Д. Миладинов вж. Архив Раковски, т. II. С., 1957, с. 427.
2. В Москва по това време заедно с К. Миладинов са били дошлите от Македония през 1859 г. Райко Жинзифов, Константин Станишев, Никола Делииванов, Георги Стаменов и Андрей Стоянов.
3. За съжаление черновата от това писмо не е запазена и в архива на Раковски.
4. Васил Чолаков, автор на много статии и дописки в цариградските български вестници, станал известен по-късно със своя „Българский народен сборник”, Болград, 1872. Песните от Панагюрище в сборника на бр. Миладинови са доставени от него. След смъртта на двамата братя той поместил в загребския вестник Pozor от 16 април 1862 г. статията си „Tužan glas jednoga Bugarina”, посветена на Д. и К. Миладинови.
5. К. Миладинов превел от руски книгата на О. Флеров „Православни братства в югозападна Русия, Москва, 1858, 40 с. 8°. Насочена против униатите, книгата е снабдена с предговор от К. Миладинов, в който се напада католическата пропаганда.
6. Обявлението, поместено в Архив Раковски, т. II, С., 1957, с. 404—406. За „Парус” вж. бележката към писмото на Д. Миладинов до д-р Константин Робев от 22 март 1859 г.
7. В „Български книжици” дотогава са били вече поместени седем стихотворения на К. Миладинов. Стихотворенията, които предстоело да се поместят, са „Гърк и болгарин” (кн. II, декември 1858, № 24, с. 350—351) и „Побратимство” и „Думание” (кн. II, ч. III, ноември 1959, № 22, с. 739—751).
8. Касае се за манастира „Нилова пустиня”, който се намирал в Тверска губерния. Константин Миладинов е посетил този манастир заедно с Александър Рачински. В „Български книжици” не е излязло описание за пътешествието на Константин Миладинов до „Нилова пустиня”.
9. Само (тур.).
10. С каквото мога.
133
11. Миладинов и останалите петима студенти българи от Македония.
12. Константин Станишев е син на видния кукушки деец от възраждането Нако Станишев. След завършването на Московския университет през 1863 г. приел руско поданство и останал на служба в Москва. Близък приятел на Райко Жинзифов, след неговата смърт Станишев прибрал всичкия му архив и един албум с портрети на дейци от възраждането (вж. С. С. Бобчев, Ксенофонт Райко Жинзифов, Наука, II, 1885, кн. 8—9, с. 747). Архивът на Райко Жинзифов заедно с всички книжа на К. Станишев след смъртта на последния останали в семейството на видния руски лексикограф и етнограф Владимир Ив. Даль, негов тъст. В този архив не е изключено да се намерят неизвестни писма на Д. и К. Миладинови и може би и портрет на Д. Миладинов.
13. За пръв път писмото, обнародвано от А. П. Стоилов във в. Македония, бр. 144 от 30. I. 1921. Вж. и Мак. преглед, II, 1926, кн. 4, с. 72—73.
До Петър Ив. Севастиянов — Петербург
Москва 30 януари 1859 г.
Пише му по поръчение на Ф. И. Буслаев. Изпраща му преписи от интересуващи го надписи. Относно приходите от изложбата на П. Ив. Севастиянов в Москва. Моли да подкрепи прошението на кукушани.
Милостивый государь
Петр Иванович!
Позвольте мне передать Вам мои нижайшие поклоны, и написать следующее по поручению професора Феодора И. Буслаева, который в какой-то книге нашел надписи, относящиеся на недреманное око, которое там называется недремаемым. Феодор Иванович, благодаря Вам за то, что он видел Ваши фотографическия снимкы, поручил мне переписать и послать к Вам три эти надписи, первую над Христом, вторую на одре, третую под Христом. Подлинник же, из котораго переписаны надписи, самнй лучший по словам професора. Я же с радостью исполняю поручение, уверен что этим можете ползоваться в Ваших объяснениях, именно если выставка еще не кончилась.
Скажите, пожалуйста, как объяснить зто будто, как говорит г. Струков, Алексей Ник. Бахметев дал Струкову отношение к Вам за собранныя на выставке денги; и будто г. Струков отдал Вам отношение на машине перед Вашим отъездом; с другой стороны, когда я по желанию Якова Онисимовича два раза ходил к Бахметеву, потом к управителю канцелярии (и таким образом, данно нам сведетельство на Ваше име), тогда Алексей Николаевич ничего мне не говорил об первом отношении! Яков Онисимович посылает Вам это свидетельство.
Будьте так снисходительны написать об деле Кукушан, в успех котораго не сомневаюсь, от того что оно под Вашим добрым попечением, которое неоцененным покажется в зтом случае.
Имею честь пребивать
Вашему Превосходительству
30 января 1859.
Москва.
Нижайший слуга:
К. Миладинов
ГБЛ, Ф. 269 № 1234. 27
134
Превод
Уважаеми господин Петър Иванович!
Позволете ми да Ви поднеса моите най-ниски поклони [1] и да Ви пиша следното по поръка на проф. Феодор И. Буслаев [2], който намерил в някаква книга надписи, отнасящи се за недремащото око, което там се нарича недремаемо. Феодор Иванович, като Ви благодари за това, че е можал да види Вашите фотографически снимки, ми поръча да препиша и Ви изпратя тия три надписа; първия над Христа, втория на одъра, третия под Христа. Оригиналът, от който са преписани надписите, е най-добрият според думите на професора. И аз с радост изпълнявам поръката, уверен, че от тия надписи ще можете да се възползувате във Вашите обяснения именно ако изложбата още не е приключена [3].
Кажете, моля, как да се обясни това, че, както казва Г. Струков, Алексей Николаевич Бахметев [4] е дал бележка за Вас относно събраните на изложбата [5] пари и че Г. Струков Ви е предал бележката във влака, преди да заминете. От друга страна, аз по желанието на Яков Онисимович [6] на два пъти ходих при Бахметев, след това — при управителя на канцеларията (и по такъв начин ни дадоха свидетелството на Ваше име). Тогава Алексей Николаевич нищо ясно не каза за първата бележка. Яков Онисимович Ви изпраща това свидетелство.
Бъдете така снизходителни да пишете за работата на кукушани, в успеха на която не се съмнявам, тъй като се намира под Вашите добри грижи, които ще се окажат неоценими в този случай.
Имам чест да бъда на Ваше превъзходителство
най-покорен слуга: К. Миладинов
30 януари 1859 г.
Москва
1. Очевидно на връщане от Света Гора за Петербург Петър Иванович Севастиянов се е срещнал в Москва с Константин Миладинов.
2. Феодор Иванович Буслаев, виден руски учен, чиито трудове по история на руски език, старата руска литература и руската народна поезия се ценят високо. Професор в Московския университет, когато Константин Миладинов е бил в Москва; един от основателите на Славянския благотворителен комитет в Москва.
3. Както съобщава Н. Добролюбов, изложбата на Севастиянов в Петербург била открита на 8 февруари 1859 г., значи след датата на настоящото писмо (вж. „Современник”, т. 74, март 1859, с. 194).
4. Алексей Николаевич Бахметев (1801—1861), основател на Славянския благотворителен комитет в Москва и попечител на Московския учебен окръг.
5. Думата е за изложбата на фотографическите снимки, уредена от Севастиянов в Москва по желанието на Московския университет. Според Н. Добролюбов тая изложба е траела от 11 до 17 януари 1859 г. Ето какво пише той за тая изложба: „Московският университет, желаейки да даде възможност на жителите на старопрестолната столица да видят драгоценните сбирки от снимки на стари икони и ръкописи от Света Гора, убедил своя бивш възпитаник да ги изложи в залите на университета” (вж. „Современник”, т. 74, с. 194). На тая изложба Константин Миладинов е видял и снимките на ръкописи и други старини, дадени на Севастиянов от брат му Димитър.
6. Яков Онисимович е Орел Ошмянцов, за когото вж. бележката към писмото на Д. Миладинов до П. А. Севастиянов от 14 юни 1858 г.
135
До Димитър Павлович — Виена [1]
Виена, началото на октомври 1860 г.
Посетил го, за да си вземе сбогом преди отпътуването му от Виена. Съжалява, че не го намерил.
Г[осподин] Д. Павлович!
Пред да търгна на път дойдох да се проста со тебе, и да ти остава обещаното стихотворение [2], кое, ако щеш, можиш да го изпратиш в Цариград, за да се печати без мое име [3]. Тога можам и други мои стихотворения да изпрата тебе. Я тръгвам от дома пет часът. Ми йе жаль, що не можех да те стрета дома.
Твой прия[тел]: К. Милад[инов]
НБКМ, II В 604
1. Димитър Павлович (1831–1911 — студент по медицина във Виенския университет по онова време, е син на известния български книжовник и дългогодишен учител в Свищов Христаки Павлович и брат на художника Николай Павлович. Две години по-късно участвува в Белградската легия като член на българското привременно „правителство” под председателството на Раковски.
2. Стихотворението е писано с мастило, а след края на IV страница е добавено с молив настоящото писмо. В обложката се намират и други стихотворения — няколко народни песни, — поместени в Сборника на братя Миладинови от 1861 г. Намира се и до кумент на Климе Миладинов, син на Димитър Миладинов, издаден от граждани на Струга за да му послужи да продължи образованието си (II В 606).
3. Доставено на Народната библиотека в София от подполковник Н. Д. Павлович (протокол № 12 от 3 юли 1922 г.). Обнародвано за първи път в „Български писатели”, под ред. на проф. М. Арнаудов, т. II, С., 1929, с. 222. Преиздадено изцяло от Ив. Хаджов във в. „Македония”, брой 984 от 24 януари 1930 г.
До Георги С. Раковски—Белград
Загреб, 31 януари 1861 г. (ст. ст.)
Възхищението му от народополезната дейност на Раковски. С радост чете „Дунавски лебед”. Изпраща му за обнародване две свои стихотворения и покана за написване спомоществуватели на „Български народни песни”.
Почтени мой приятелю!
Радосно приях писмото ви от 19 января [1] и со него две Ваши газети. Гледам, мой приятелю, достохвалните ваши стремления за нашата бъднина. Радите! Колку повике радите, толку повике честите народността ни, толку по-високи услуги правите на жертвеникот од отечеството ни и толко
136
Факсимиле от първата страница на писмото на Конст. Миладинов до Г. С. Раковски — 31 януари 1861 г.
137
повике привлеквите народната любов, коя денеска йе най-благата награда на благородните души.
Религиозниот наш вопрос имат денеска голема тежина, и неизвестно, али ке се заприт до къде остана. Ние знаиме историческата гърска хитрост, со коя толку пъти леляха нас и со увереност можим да речим, че еднакво и сега ке се случит: но како болгарите не първи път се лъжат, за това неке останат до къде останаха. Стърната, на коя ке се завъртиме, не се предвидвит, но всетаки можеха умни люгие да ръководат това стремление и да го довадат до еден тих[ъ]к спасителен път.
Колку за тая книга, що пишите за папизма, тая тука не йе известна; много люгие опитах и никой нищо не знайт.
Песните, овде ке напечатам, защо еден се обяза да ги свършит до конецот от априля [2]. Но молям Вас, огласите, кои изпратих да ги раздалите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните, и особено за западните во Македония болгари [3]. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат), защо во Беч [Виена] гърците се разпоряжават сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя, и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгари що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско, и затова и цената определих неголема [4].
Газетити ваши со радост прочитах, ке ги покажам на негова светлост г. Кукулевича, тукашни жупан [5]. И од тука можите да добиете некого спомоществователя. А мене, молям ве, изпращайте ми я за три месеца, а парите ке ги получите, кога ке се обогата, т. е. кога од предбройници ке собера пари. Имината од предбройниците нека ви се изпратат тамо, и вие ми ги изпращате овде.
Една от последните ви издани книги (со ликови, кои представят гърцкиот цар роб пред болгарскиот) [6] видох во Беч последните тамо дни от моето пребивание, но немах време доста да ги прочитам. Кога ке слезам за дома, се надевам лично со вас да се познакома, поминвещем през Белград, и да прибава драгоцените ваши книги на моята сиромашка книжница.
Ви изпращам две мои песни, кои молям да вместите во почтениот ваш лист, ако йе по направлението му [7]. Во противен случай, т. е. ако не йе възможно, имайте го како спомен од мене. Песните нека сет безимени.
Оставам секогашен Ваш искренен приятел
К. Миладинов
12 февруария 1861
Загред (Аграм)
НБКМ, ф. Раковски, I Б 1245
(стар инв. № 7159)
1. Писмото на Раковски заедно с всички други писма до Миладинов може би ще се намери в следственото дело на бр. Миладинови в турските държавни архиви.
2. Сборникът „Български народни песни” е излязъл от печат през юни. Отпечатан е от Антун Якич (1828–1878), виден хърватски политически и стопански деец, уредил през 1860 г. собствена печатница, в която през 1861 г. печатал в. „Позор” (Обзор). Изразител на идеите на Щросмайер и Рачки, вестникът застъпва идеята за равноправие на Хърватско, териториална цялост на хърватските земи и духовно единство на югославяните. В печат ницата на Якич са печатани и много други хърватски политически вестници и книги.
138
Участвувал дейно във всички национални борби, през 1861 г. Якич бил избран за депутат в Хърватския събор като член на Народната партия.
3. Раковски поместил съобщението за предстоящото излизане на „Български народни песни” в Дунавски лебед, бр. 20 от 7 февр. 1861 г.
4. За времето определената цена — 20 гр. — е била малка за такава книга като „Български народни песни”.
5. Иван Кукулйевич-Саксински (1816–1889), един от най-плодовитите хърватски писатели и учени през XIX в. Заедно с Л. Гай той стои начело на „препородителите” от епохата на илиризма и е един от първите апостоли на идеята за културно и политическо единство на всички югославяни, включително и на поробените българи. Тази идея е намерила израз в един от първите разкази на Кукулйевич „Стоян и Младен”, поместен в „Matica Ilirska”, и преиздаден през 1842 г. в неговите „Razna Djčla Ilirska” под заглавие „Bulgarin.” Интересът на Кукулйевич към българите се засилва още повече, когато през 1850 г. основава в Загреб „Дружество за югославянска история и старини”. В научния орган на това друже ство „Arkiv za povjestnicu jugoslavensku” Кукулйевич обнародва за пръв път Словото на презвитер Козма за богомилите. Особена любов Кукулйевич проявява към българската книга. Въпреки трудните съобщения с Европейска Турция той успява да си достави доста български книги, списания и вестници, както това се вижда от каталога на неговата библиотека „Jugoslovenska knjižnica Ivana Kukuljevića-Saksinskogo”. През 1858 г. Кукулйевич обнародва обширна статия за съвременната българска книжнина „Njekoliko rječih o novoj bugarskoj knižavnosti”. С топло чувство за нашия народ той пише: „В Турско най-дълго е спало българското племе. Турският език на правителството, спахиите и господарите, гръцкият език и дух на цариградския патриарх и на фанариотските владици, които са въвели в църквите и училищата гръцкия език, а също така вроденият благ и мирен нрав на българина, са държали народа в тъмнина и духовно робство и не са давали възможност на българския народ да се пробуди така бързо, както например сръбското племе. Но колкото българите са закъснели по време, толкова повече те са спечелили със своето вродено трудолюбие и дълбок разум”. Статията си Кукулйевич завършва с думите: „Ако сега на правим преценка на целокупната нова дейност на българската книжнина, доколкото е позната тя на нас, които не се намираме в никакви книжовни връзки с българите, то трябва да признаем, че тази млада книжнина от двадесет години насам силно напредва и ние можем да пожелаем само едно: дано в скоро време да се тури край на всички неблагоприятни условия, които пречат за духовния напредък на българите и в полето на славянската книжнина българският народ отново да стане това, което след смъртта на Кирила Методия е бил за дълги векове”.
Когато Константин Миладинов е писал писмото си до Раковски, Ив. Кукулйевич е бил велик жупан на Загреб. Неговата преписка досега още не е обнародвана, поради което не може да се знае с кои българи е поддържал навремето връзки.
6. Става дума за „Неколко речи о Асеню първому, великому царю болгарскому и сину му Асеню второму” от Г. С. Раковски. У Белград, 1860. 4, 128 с. 4° с 4 образа от Н. Павлович. Книгата е излязла през 1860 г.
7. Константин Миладинов изпратил на Раковски стихотворенията си „Тъга за юг” и „На чужина”. И двете песни Раковски поместил още в първия брой на „Дунавски лебед” (бр. 20 от 7 февр. 1861 г.).
Константин Миладинов до епископ Щросмайер — Дяково [1]
Писмо, поместено в началото на сборника „Български народни песни”, в което се изтъква защо този сборник се посвещава нему.
Ваша превозвишеност и пресветлост!
Пред неколку години Българските песни собрани, още много време ке стойеха закопани в неизвестност ако не беше високото Ваше участие. Ваша пресветлост глобоко почуствува, че народното образование йе най-
139
големото ръчителство за благоденствието от народот; и нищо пред него не щадеещем, щедро ’секога и ’секяде помогна в полезни издавания и училищни потребности. При ’сите тие благородни стремления Ваша превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на най-южните славяни българи и да покажит великодушното си [3] участие в издаванието на това общеполезно сокровище; и на конец, окрилатена от народното доброжелателство, захвати най-плодородната идея, и основа Югославянската Академия, той драгоценен венец на толку големи Ваши благодеяния.
При такива сияйни Ваши услуги на книжнината се осмелих да посветим на името от Ваша пресветлост това собрание от народните песни, кое, молим, благосклоно да приимит заедно со глобоката ми признателност, со коя имам чест да оставам
на Ваша превозвишеност и пресветлост
Най-покорния слуга
К. Миладинов
1. Йосиф Юрай Щросмайер (1815–1905), един от най-образованите мъже на Хърватско през XIX в. От 1850 г. епископ в Дяково. Дейността му се е развивала в три посоки: религиозна, политическа и културна. Създател на Загребската академия и университет, покровител на науките, щедър дарител за народна просвета. С негови средства са издадени много капитални трудове. Щросмайер е ценял извънредно много науката. Като аргументира необходимостта от национален университет, той подчертава важността на знанието: „То е оная сила, която владее небето и земята; то е оная сила, която управлява парата, за да кара кораба напред, то е оная сила, която заповядва на мълнията да пренася човешката мисъл от единия край на света до другия; то е оная сила, която в компаса на моряка свети в морските ширини дене и ноще. Тия сили нас са нужни най-много от всичко..., за да решим своята задача в полза и слава на своя народ. А за да си набавим тия сили, трябва да си основем в своята среда и в народен дух едно всеучилище” (Rad. jugosl. akad. LXXXIX. Misli I djela biskupa Strossmayera. Od T. Smičiklasa, p. 210—225, от Шишманов, Ив., Владика Йосиф Щросмайер. Спомени от една лична среща, Бълг. преглед, V, 1899, кн. 6, с. 77—78. За Щросмайер вж. също и А. Теодоров, Миладиновите песни и Щросмайер, Период. списание на Бълг. книж. д-во, кн. XVI, С., 1885, с. 82-97).
2. Печатането на „Бълг. народни песни” започва през февруари 1861 г. Посвещението и настоящото писмо са отпечатани накрая — към май 1861 г. Затова и номерацията им е римска.
3. Връзките на Щросмайер с Константин Миладинов водят началото си от 1860 г., когато според самия Щросмайер К. Миладинов се обърнал към него от Русия с писмо и го запитал дали би му помогнал да издаде събраните народни песни. Щросмайер се съгласил веднага и К. Миладинов дошъл при него в Дяково, дето престоял шест месеца. По внушение на Щросмайер Миладинов преписал отново песните с кирилица вместо с гръцки букви, както били записани в началото. Щросмайер подпомагал всячески Миладинова при издаването на „Български народни песни”. Интересни са спомените на Щросмайер за Константин. След близо 25 години в писмо до „Славянска беседа” по случай избирането му за почетен член, Щросмайер пише: „Той (К. Мил.) бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайни родолюбец — същи и жив образ на достойния свой български народ... Благатий покойник напълно заслужаваше да доживее заедно с брата си часа на освобождението на своя народ; той, както се научавам, с чуден и възвишен пример от братска любов, щом зачул, че брат му чезне в тъмницата, затекъл се в Цариград да спомогне злочестия свой брат и да го утеши или ако не бъде възможно, да му стане състрадалец, съмъченик и равна жертва за светото дело на своя народ. Вярвайте, мили мои другари, те и подобни тем жертви станаха залог на вашето изкупление, те ускориха времето и часа на вашето освобождение” (А. Теодоров, Миладиновите песни и Щросмайер, ПСпБКнД-во, ки. XVI, С., 1885, с. 84). По-късно, когато през 1899 г. покойният проф. Ив. Шишманов посещава Щросмайер в Дяково, той отново има възможност да чуе ласкавата преценка за Константин Миладинов: „бедният Константин беше извънредно мил, скромен, прилежен. Тих и при това много интелигентен, той би съставлявал гордост за всеки народ и би станал навярно, ако би живял, полезен член на българското общество”.
140
Интересът на Щросмайер към съдбата на К. Миладинов не завършва с издаването на „Бълг. народни песни”. Както се вижда от австрийската дипломатическа преписка Щросмайер е положил големи усилия, за да постигне освобождаването на Миладинов от затвора. В тези свои усилия Щросмайер ангажира и австрийския министър на външните работи граф Рехберг.
До Георги С. Раковски — Белград
Загреб, 18 юни 1861 г.
Изпраща сборника „Български народни песни” за Раковски и сътрудника му Т. Икономов и други още екземпляри за спомоществувателите, записани чрез редакцията „Дунавски лебед”.
Любезния Г. Раковский!
Ето ви изпращам песните за 10 тамошните спомоществователи, кои бехте ми изпратили; още изпращам за г. Т. Икономов две книги и две други за г. Панта Сретковича, [1] професора Белград, лицея; още една за
Константин Миладинов фотографиран в Москва през 1858 г. с Любен Каравелов (в средата) и Петър Тодоров х. Пеев от Панагюрище (първият вляво)
141
правото по огласът и една друга приимите од мене поклон в знак искренаго приятелства; и молим не оставите без внимание това издавание и нещо, спомните в почтений ваш лист. Сите книги сет 14, т. е. четирна’ есет [2]. Парите за книгите. държите у вас дори до моето ми тамо пребивание, кое се токма да направам после две или три недели, кога ке имаме добар случай за много потребности за нашето отечество да се разговориме.
При надеждата на скорото ни виждание заключвам писмото ми и оставам Ваш искренен приятел
К. Миладинов
1861 юния 30/18 Загреб
Од г. Т. Икономова ке получите два фиоринта; нему, молям, връчете включеното ми писмо.
Заб[ележка]. На г. Сретковича книгите изпращам особено, за това вам изпращам 12 кн[иги] и две за г. Т. Икономова; сите четирина’есет.
Същий
[На IV стр. адрес:]
Достопочтенному
господину Раковскому, издавателю „Дунавскаго лебеда”
В Белград
НБКМ. ф. Раковски, I Б 1247
(стар. инв. № 7222)
1. Панта Среткович по това време още ке бил изпаднал в крайния шовинизъм, заради който по-късно станал обект на присмех и нападки от страна на българските дейци.
2. Чрез Раковски в Белград са били записани следните спомоществователи: архим. Антим, преподавател по славянски език в богословското училище — 4 екз., и по един екземпляр на: Панта Среткович, д. Григорий Хилендарски, Одисей Николаевич, Димитри Сотиров, Георги Попович, Марко Д. Балабанов, Христо Михайлов и Атанас Карастоянов.
До Георги С. Раковски — Белград
Загреб, 30 юни 1861 г.
Изпраща още два екземпляра от сборника „Български народни песни”.
Любезний г. Раковски!
Преди неколко дни [1] бех ви изпратил дванаесет ексембляра от българските народни песни, вместо да изпрата четиринаесет, како ви пишех. Сега, изправляещем погрешката ми, спеша да ви пуща още две.
Господину Икономову предадите, молям, братскийт ми поцелуй.
Оставам на секога
Ваш
К. Миладинов [2]
1861 12/30 юля
Загреб
НБКМ, ф. Раковски, I Б 1248
(стар инв. № 7307)
1. Вж. писмото на К. Миладинов от 18 юни 1861 г.
2. От съдържанието на двете писма до Раковски личи, че Константин Миладинов по това време не е знаел още нищо за арестуването на брат си Димитър.