ЕТНИЧЕСКИТЕ И РЕГИОНАЛНИТЕ ОПРЕДЕЛЕНИЯ В ПЕСЕННИЯ ФОЛКЛОР ОТ МАКЕДОНИЯ

        Сред внушителния по количество български песенен фолклор, възникнал и разпространяван по време на турското робство, голям дял се пада на народните песни от Македония. И това е разбираемо, тъй като тя е една от трите географски области на Балканския полуостров, които са ядрото на българската етноезикова и етнокултурна територия още от самото начало на изграждането на българската народност в края на IX и началото на X в. В продължение на столетия Македония е свързана неразривно с българския народ, с неговата бурна, променлива съдба, с преживените скърби и радости, победи и поражения, с многовековното му историческо битие.
    Териториално погледнато, народните песни от Македония от времето на турското робство се отнасят до трите нейни дяла, така както ги назоваваме обикновено, а именно Вардарска, Егейска и Пиринска. Векове наред изпълняваното по градове и села песенно творчество се е предавало по устен път от род на род по силата на жива, неугасваща традиция. И едва от средата на XIII в. нататък започва издирването и записването на многобройните песни от Стружко, Охридско, Битолско, Тетовско, Прилепско, Велешко, Драмско, Костурско, Петричко. И сега разполагаме с едно наистина безценно фолклорно богатство, в което са намерили израз мисли, чувства, настроения на стотици и хиляди талантливи творци.
      Един от първите ревностни събирачи на песни от Македония - главно от Серско и Велешко и отчасти от Дебър, Крушево и Прилеп - е Стефан Веркович, чиято сбирка под наслов „Народни песни на македонските българи" излиза през 1860 г. През следващата - 1861 г. - е отпечатан обемистият сборник с песенен фолклор от Струга, Прилеп, Кукуш, Охрид, Битоля, Костур, Струмица, Воден, Велес и ред близки до тях села от пламенните родолюбци братя Миладинови, посветили своя живот на родния си край. Не по-малко ценен фолклорен материал от Охридско, Стружко, Дебърско, Прилепско, Щипско, Леринско, Гостиварско, Костурско, Тетовско, Кукушко, Воденско, Велешко е събрал в края на XIX в. един от най-добрите познавачи на бита и културата на македонските българи - Кузман Шапкарев. В том първи от събраните от него материали, издаден през 1968 г., са подбрани обредни песни и народни обичаи, а в том втори, излязъл през 1969 г., са намерили място песни от обществения и политическия живот.
        Богата по съдържание е издадената през 1924 г. сбирка на Панчо Михайлов под наслов "Български народни песни от Македония". Те са подбирани, както отбелязва авторът, главно от околиите Щипска, Скопска, Кратовска, Кочанска, Паланечка и Царевоселска - Малешевска. Немалък брой от тези песни отразяват борбата на македонските българи срещу турската власт през периода 1878-1912.
          Големи са заслугите за издирване и обнародване на песенен фолклор от Македония на Коста Църнушанов, един от най-добрите познавачи на езика, бита и културата на тази българска покрайнина. Към първото си издание на „Песни на македонските българи", излязло през 1956 г., той прави през 1989 г. второ, разширено издание с около 460 нови песни главно от по-слабо застъпените в първото издание райони - Гевгелийското, Кукушко, Серско, Разложко, Костурско, Леринско.
        През последните четири десетилетия подчертано внимание отделят българските учени-фолклористи и музиковеди на песенното творчество на Пиринския край. Заслужават отбелязване най-вече двата големи сборника под наслов "Народни песни от Югозападна България /Пиринския край/". Първият - със съставители Николай Кауфман и Тодор Тодоров, е обнародван през 1967 г., вторият - съставен от Н. Кауфман и Илия Манолов - през 1994 г. Записани са голям брой песни от Благоевградско, Санданско, Петричко, Гоцеделчевско. Първият том съдържа записи, правени между 1950-1960 г., а вторият - от три последователни периода - от 50-те години, от 70-те години и началото на 1982 г.
     По съдържание песенният фолклор от различните краища на Македония може да бъде поделен в няколко групи - митически, обредни, юнашки, исторически, хайдушки, трудово-поминъчни, семейни, битови, любовни. Така е и с песните от другите български области - Добруджа, източната и западната част на Северна България /Мизия/, Тракия, Шоплука, западните покрайнини - изобщо от цялата българска етноезикова и етнокултурна територия. Има обаче група песни, които са специфични по време и по сюжет само за Македония. Това са песни, създавани и разпространявани сред македонските българи след Руско-турската война от 1877/1878 г. Както се знае, след тази война, довела до възстановяване на българската държава, Македония по силата на Берлинския договор остава под властта на султана и там продължава да тегне турското господство чак до Балканската война през 1912 г. В тези песни, означавани с названието „революционни", е отразена борбата на тамошното население срещу турската власт и героичните му усилия да извоюва така желаната свобода, която са били постигнали вече неговите сънародници от другите български земи. Песните от тази група са се предавали от поколение на поколение и са се запазили и до наши дни.
    Предмет на настоящата статия е да се направи анализ на обилното песенно творчество от Македония, създадено и разпространявано по време натурското робство, в светлината на етнически и регионални показатели. Налице е с оглед на тая тема достатъчен материал, за да се направят съответни изводи.
       Това, което силно се хвърля на очи при анализа на богатото съдържание на песните, е, че в тях се разкрива по неоспорим начин етническата принадлежност на населението там, където те са били създавани и разпространявани. Вижда се ясно, че имаме пред себе си песенен фолклор на българи, живеещи под гнета на турския поробител и подчертаващи неизменно народностната си същност и самосъзнание.
      Основният езиков определител, който доказва това, е постоянно употребяваният, влязъл трайно в словесния фонд на песенното творчество етноним българи. Така са се знаели и наричали жителите и в трите краища на Македония - Вардарска, Егейска и Пиринска - в Стружко, Охридско, Костурско, Скопско, Кумановско, Кичевско, Кратовско, Тетовско, Прилепско, Крушевско, Битолско, Велешко, Кукушко, Воденско, Серско, Драмско, Гоцеделчевско, Петричко, Санданско, Разложко. С името българи ги назовават турци, гърци, сърби, татари, власи, албанци, евреи - народности, за които често става дума в отделни епизоди от песенния фолклор от тази българска покрайнина. Българи наричат жителите на Македония и пътувалите там чужденци през XV-XIX в.
      Прави впечатление, че в песенния фолклор от Македония етнонимът българи се среща в няколко форми - българи, блъгари, булгари, болгари, бугари (1). Това е разбираемо, като се има предвид, че е песенно творчество на говорим български език с характерната за него диалектна пъстрота - нещо, което впрочем може да се констатира не само в народните песни от Македония, създавани и разпространявани по време на турското робство, но и в народни песни от други български краища.
     За неизменната употреба на името българи могат да се приведат много примери от песни от различни краища на Македония и дошли до наши дни като отзвук от това далечно минало. Ето няколко от тях: „Нече турка белолика, нело иска бела бугарина, бел бугарин Ивана юнака" - заявява твърдо на майка си мома Неда в песента „Бела Неда, Иван юнак и турчин" /обнародвана в том първи от фолклорни материали на Кузман Шапкарев/ (2). „Гиди луда булгарино" - обръща се Вида самовила към Крали Марко /песен, записана в Костурско/ (3) „Кротко играй ми, ей бугарино" - говори „убаа Яна" на Гюро търговче /песен слушана в Прилеп/ (4). „Ей те тебе, Марко блъгарине" - зове дете Дукатинче Крали Марко (5). „Йуттам помина войвода, с него каюрче караше, кзюрче бело бугарче" /запис на песен през 1972 г. в село Илинден, Гоцеделчевско/ (6). „Бугарин да не носит зелена долама" /в песента Крали Марко и будимски паша, запис в Прилеп/ (7). „Минуй, минуй, луди бугарине" - заплашват арапи Крали Марко в песента „Марко избавя три синджира роби" (8). „Българин се казвам и не ща да зная, хайдушка песен весело пея" /песен, записана през 1953 г. в село Каменица, Петричко/ (9). „Бугаре, верен другаре" - в песента „Префърлила се копина преку висока планина" /записана в село Папрадище, Велешко/ (10). „Се скарали гърци и бугари, гърци са зависници, зависници, одавници" /възрожденска песен, популярна в Прилеп/ (11).
     А ето и песни, в които срещаме названието българка /бугарка/. Така е в песента „Българи глава дигнали" /запис в село Ключ, Петричко/, където се разказва как пленена от български комити сестра натурчина Расим се покръстила и станала „бела българка" (12). „Бугарке, моме хубава, защо си коса скубеше - запитва една туркиня българската девойка Шенгуба /запис село Михнево, Петричко, през 1953 г./ (13). „Турци дават по девет кадъни за една бела българка" /песен, записана през 1953 г. в село Яворница, Петричко/ (14). „Дек се е чуло, чуло видело, на бела лоза - църно грозде, на църна лоза - бело грозде, та и булгарка арапин да люби" /песен из Серско, в сбирката на Ст. Веркович/ (15). „Велико, бела българко, леле" /в песен, слушана през 1954 г. в село Джигурово, Санданско/ (16). „Бугарка вели, говори" /в песента „Скарали се три девойки хубави" от Велешко/ (17). „Они /турците - б. а./ искат българките туркини да стават" /запис през 1978 г. в село Микрово, Санданско/ (18). „Маро ле, бела българко" /песен, записана в село Яворница, Петричко/ (19). „Любико, бела бугарко /в песента „Любика платно белеше покрай белего Вардара"/ (20). „Убава Маро, бугарко, що ти ий, Маро, та плачеш" /въпрос на татарин към станалата му съпруга българка в песента „Мара граовка и малко татарче" (21). „Рада мома убава, ем убава, ем бугарка" /в песента „Рада и войвода"/ (22). „Бели бугарки робинки" /в песента „Арапин и робини български" в сбирката на Панчо Михайлов/ (23).
    Пряко свързани с етнонима българи/българки/ са прилагателните български, българска, българско, срещани като определителен атрибут в множество песни от различни краища на Македония като например българско име (24), българска вяра (25), български език (26), българско царство (27), българска войска (28), българска пушка (29), българска сабя (30), български куршум (31), български дрехи (32), българско писмо (33), българска плитка (34), български гозби (35), българска песен (36), българска махала (37). Както се вижда, редица са словосъчетанията, с които се подчертава българското - понятие, трайно влязло в мисловността и душевността на тамошните жители като белег за народностната им принадлежност.
        Това, че жителите на македонските градове и села се чувстват и назовават българи, което личи от много примери от песенния фолклор, не е, разбира се, ново и характерно само за времето на турското робство явление. Става дума за трайна, с дълбоки корени представа, идваща от далечното минало, когато се е създавала и укрепвала българската народност в края на IX и началото на X век в резултат на сливането на славяни и прабългари. Още тогава името българи се утвърждава като общ етноним по цялата етноезикова и етнокултурна територия, където се е изградила тази народност - по-специално в трите географски области - Мизия, Тракия и Македония (38). И тази народност успява въпреки двата периода на чуждо владичество - византийско и турско, да съхрани своята самобитност, да запази езика си, вярата си, вековните си традиции. И то в начертаните си, естествени граници, в които се е утвърдила още в ранната фаза на своето обособяване като езикова и етнокултурна общност (39). Такава ни се представя тя и в песенния фолклор от Македония от времето на турското робство.
        Показателна за жилавостта на българина и за несекващия му оптимизъм, че не само е в състояние да запази народностната си самобитност, но дори да наложи своята същност на небългари е срещащият се в някои народни песни от разглеждания период глагол „побугарчвам" /побългарявам/. Любопитен пример в това отношение е една дълга, изпълнена с драматични епизоди песен под наслов „Цар Солиман, Бане Куливиче и Крали Марко". Позната е в няколко варианта и един от тях е по запис от село Дунье / Мориовско/ в Македония. Възпява се подвигът на Бане Кулевиче / назован „църно бугаринче"/ и на Крали Марко, дръзнали да се опълчат срещу самия султан, поради това че той е правел зулуми по „Стамбола града" и турчил „моми, невести и млади момчета". Виждаме как двамата български юнаци надделели над поробителите и успели да хванат в плен четирима турски паши и да ги подкарат със себе си като роби. С неприкрито удовлетворение за станалото звучат изключителните пасажи: „До две паши Кулевиче бане, закара ги у Кулева града. Ка го сретна нему стара майка, дете си ю тогай казуваше: „Гледай, мале, ка се разговорих, разговорих с цара Солимана, защо турчи моми и невести и си турчи и млади момчета. Те му карам до два главни паши, я че па них да ги побугарчим. И Марко си па двама закара, закара ги у Прилепа града и он тамо че ги побугарчи. Двама паши дете побугарчи и па Марко у Прилепа града и он тамо двама побугарчи" (40).
        „Побугарчването" се схваща в смисъл на промяна на вярата, т. е. от мохамедани пленените паши да станат християни. Ясно личи това от един вариант от същата песен, запис от село Бусманци, Софийско, от 1961 г., който завършва със заключителния пасаж: „Па си вземат до четири паши, двама Марко у Прилеп заведе, двама Бане у Кулина града, та ги они двата покръстили, както турци от Стамбола цара" (41).
        За „побугарчване" става дума в една странна по сюжета си песен под наслов „Руский крал Стефан попленен оттурци и Султана девойка". Възхвалява се девойка Султана, която в отговор на призива да се потурчи, възразила с думите: „Я чем младо да се побугарчим". И не само сторила това, като се покръстила, но успяла да освободи от тъмницата руския крал и да премине заедно с него Дунав на път за Русия (42). И тук прочее „побугарчването" се схваща в смисъл на промяна на вярата - Султана става християнка.
        В този дух е споменатата вече песен за отвличането на сестрата на Расим от български комити. Отведена в България, името й Атидже било сменено и „лично й име турили, Расим, Мария бела бугарка". При това тя била доволна от станалото и възразила на опитите на брат й да я откупи с думите: „Не продавай си чифлигот, Расим, бугарска вера по-арна" (43).
    Продължавайки по-нататък, стигаме до въпроса как населението в Македония, запазвайки в течение на столетия народностното си самосъзнание, намерило израз в етнонима българи, е означавало земята си, в която живее, където са родното селище и бащиният дом. С други думи какъв е бил регионалният определител, доколкото за това може да се съди от създавания и разпространяван в тази българска покрайнина песенен фолклор.
        Веднага трябва да се отбележи, че при разглеждане на този въпрос се разграничават два периода - първият - от падането на Македония под турска власт до освободителната Руско-турска война през 1877/1878, и вторият - за времето до Балканската война, когато се разпространяват песни от споменатия вече „революционен" цикъл, отразяващи борбата на македонските българи срещу продължаващото да тегне над тях турско господство.
        Характерното за първия период, обхващащ близо пет столетия, е наличието на два вида определители. Единият е „българска земя". Той има, както се вижда, подчертано етническо звучене и е в пряка връзка с народностния етноним българи. При това определението „български земи" се среща не само в народните песни от Македония, но и в песни от всички български краища - Добруджа, централната и западната част на Северна България, Източна и Западна Тракия, Софийско, целия Шоплук. Ще рече, определение с обобщаващ, недиференциран от регионална точка характер, при което Македония се схваща и означава като част от етноезиковата и етнокултурната територия на България. Ето за илюстрация няколко примера за употребата на „българска земя", подбрани от цикъла „Юнашки песни", в които една от главните фигури е прилепчанинът Крали Марко, възхваляван като неин бранител срещу турците. „Седи Марко на два равни друма, та си чака турци друговерци да не минат през българска земя" (44) /в песента за наказанието на неверната Маркова жена/. Пак като неин защитник е представен Марко в песента, славеща го за това, че избавил от плен една българска девойка: „Седи Марко - гласи началото на този епизод - накрай синьо море, накрай море под бела чадъра, да си пази турци да не връва, да не връва турци и по друмове, да не влезне у бугарска земия" (45). Като бранител на „бугарската земя" от всякакви злини се възхвалява Крали Марко и в една от популярните песни за неговите подвизи, описваща победата му над „жълта базиргяна", който искал да унищожи „Света гора" и да нанесе тежък удар на християнската вяра (46). За „българска земя" се споменава и в някои други песни от юнашкия епос. Така например в песента „Секула погубва арапин, пленил Марко и няколко други юнаци", след като убива страшния враг, Секула пита султана: „Ти ли прати черна арапина да си оди по бугарска земя, да си лови добрите юнаци" (47). За „черен арапин", който се поселил по „бугарска земя" се говори в широко разпространената песен за „болен Дойчин" (48), един от често споменаваните герои в юнашкия епос. За „бугарска земя" се споменава и в една от интересните по сюжетното си съдържание песни от юнашкия епос, позната под наслова „Делина девойка побеждава войската на царя" (49).
       Трябва да се отбележи, че употребата на етнотериториалния определител българска земя не е някаква терминологична особеност само за песенния фолклор. И тук, както при етнонима българи става дума за една многовековна традиция, чието начало ни отвежда към времето на изграждането и утвърждаването на българската народност. За пръв път, доколкото ми е известно, за „българска земя" се говори в Краткото Наумово житие, съставено от неизвестен автор през първата половина на X в. Казва се там, че след прогонването на Кирило-Методиевите ученици някои от тях отишли и били приети с голяма почит в „българската земя" /в блъгарско землю/. Това словосъчетание намираме и в уводната част на „Беседата" на Презвитер Козма, както и в заключителния пасаж на това произведение, където се говори за Йоан презвитер „бивш екзарх и пастир на „българската земя" (50).
        На много места /около 20 пъти/ се среща определението „българска земя" в т. нар. „Български апокрифен летопис", чиято първа редакция е вероятно от средата на XI в., а в сегашния си вид е претърпял няколко добавки от по-късно време. В представите на автора на тази интересна творба в обсега на „българската земя" са включени селища от различни краища на България - от Добруджа, Черноморското крайбрежие, Мизия, Софийска област, Тракия, Македония. Специално от Македония са споменати градовете Щип, Морунец /Кавала/, Серес. Споменава се и за Овче поле на р. Брегалница, където според казаното в „Апокрифния летопис" българският владетел Борис, като покръстил „цялата българска земя", „изградил" бели църкви (51).
        За „българска земя" като обобщаващ етнотериториален определител, с който се означава и Македония, става дума в книжовни творби и от времето на турското робство. Един от показателните примери е т. нар. „Зографски поменик", в който са били написани имена на селища и на техни жители за един продължителен период - между 1527-1728 г. Това е един дълъг списък на селищни и лични имена, означаван под наслов „българска земя". Под това название са включени различни краища от България - Софийско, Търновско, Врачанско, Пиротско, Велешко, Прилепско, Разложко (52).
        Същевременно наред с обобщаващото и недиференцираното от регионална гледна точка определение „българска земя" виждаме в употреба в песенния фолклор от Македония за периода до 1878 г. и специфичен, отнасящ се само за земята на македонските българи определител. Това е обаче не очакваното име Македония, а доста странно звучащото название Долна земя. Името Македония е потънало, така да се каже, в забрава. То е непознато на народните певци от тази българска покрайнина, за да се появи, както ще се види по-нататък, в песенния фолклор на тамошното население едва след 1878 г.
        За пръв път Долна земя в смисъл на Македония, доколкото за това може да се съди от дошлите до нас данни, се споменава в уводната част на грамотата на Константин Асен /1257-1277/, с която българският владетел дарява имоти и привилегии на скопския манастир „ Георги Бързи": „Когато слезе Царството ми в Долна земя - гласи съответният пасаж - намери... манастиря на великомъченика Георги Бързи, създаден от свети Роман на Виргино бърдо срещу град Скоте" (53).
       Че под Долна земя се подразбира Македония, личи и от една добавка, направена от българския преводач на известната византийска хроника на Константин Манасес /в средата на XIV в. при царуването на Иван Александър/. Добавката гласи, че по време на управлението на византийския император Анастасий I /491-518/ българите преминали Видин, като преди това навлезли в „Охридската Долна земя" (54). Показателен е и един пасаж в т. нар. Зографска българска история /съставена през 1785 г./, отнасящ се до въстанието на Петър Делян срещу византийската власт през 1040 г. Той е наречен там с епитета „долнянин" (55), което подсказва, че е бил свързан с Долна земя, т. е. с Македония и по-точно с град Скопие, където е бил центърът на вдигналите се срещу византийското иго българи.
        За Долна земя в смисъл Македония могат да бъдат посочени няколко примера от песенния фолклор. Така в една песен от Разложко, която е подбрал Ст. Веркович в своята сбирка, се разказва за някой си чобан Нено, който бил забегнал в Долна земя „що не знае, при чужди люде, що не познава". Но късметът му проработил, Нено се сдобил с много овци и овни и се възкачил на Пирин планина, за да си прави там голяма кошара (56).
        За Долна земя се споменава на два пъти в песента „Малкуш арамийче и гюзел Севда" /обнародвана в няколко варианта в сборника на Панчо Михайлов/. Три години, казва се там, Малкуш се движел с хайдушка дружина - „една година по Китката, друга година - по Пирина, трекя година - в Долна земя" (57). Интересна е и една песен от групата обредни, в която коледари носят на стопанина на къщата добра вест „низ хубава Долна земя" (58).
        Наред с Долна земя, както би трябвало да се очаква, в песенния фолклор срещаме и Горна земя, и то пак като регионален определител. Така в една песен в запис от село Марикостиново, Петричко, се разкрива мъката на две девойки, които плачат „за мила наша земя, мила Горна земя" и проклинат „пуста Долна земя, пуста да остане", защото там били измрели „девит милни братя" (59). Среща се и епитетът „горноземка". Така е наречена една девойка, Милка, коятр въпреки несъгласието на майка си отишла като аргатка в Долна земя, разболяла се там и умряла (60). А в една песен под наслов „Клетви майчини чума донесли", поместена в сборника на К. Църнушанов в запис от село Мрамолец, Охридско, се разказва за хубавата мома Дойка, която против желанието на майка й, братята й я омъжили далеч „в Горна Долна земя, Горна Долна земя, дур Руменлия" (61). Едно интересно определение, което според обясненията на К. Църнушанов означава вероятно Северна България, наричана в Македония някога Горна земя, а в книжовния български език - „Горнобугарска" (62).
    На какво се дължи станалото обичайно делене на българската земя на Горна и Долна, за което намираме примери не само в песенния фолклор от Македония, но и от други краища на българската етноезикова и етнокултурна територия през разглеждания период, е трудно да се обясни. До известна степен на този въпрос, мисля, че може да ни даде отговор една песен под наслов „Брат и сестра", поместена в сборника на братя Миладинови. Разказва се там за драматичната история на Янкула и Яника, отведени още като невръстни деца далеч от бащин дом и майчина ласка. Янкул бил отведен в „Горна земя, където изгряваше слънцето", а Яника - в „Долна земя, където захождаше слънцето" (63). Както се вижда, налице е в случая представата за антипода изток - запад като крайни пунктове на движението на небесното светило. Близко до ума е да се предположи, че въз основа на това делене на изток-запад, където е изгревът, респ. залезът на слънцето, по-източните български предели били схващани и означавани като Горна земя, а за Македония, като лежаща по на запад, е било подходящо названието Долна земя (64). Корените на това разделение ни отвеждат вероятно към дълбока старина - въпрос, който се нуждае от по-нататъшно проучване.
    Освен в песенния фолклор като регионални названия Горна и Долна се срещат и в някои книжовни творби на възрожденски дейци от Македония - Райко Жинзифов, братя Миладинови, Кирил Пейчинович. За пример може да бъде посочен възторженият призив на Райко Жинзифов, родом от Велес, в стихотворната му творба „Гуслар на собор": „Нек ся ширит, ся раздава, в България, Горна, Долна, от Вардара до Дунава, дума свободно народна" - гласи съответният пасаж. За „Горна Бугария" говори Константин Миладинов в своето послание до „Одеското бугарско настоятелство" от 1856 г., като отбелязва, че там образователното дело било по-напреднало в сравнение с „нашата страна". Приемливо е тълкуванието на П. Коледаров, че под „Горна Бугария" Миладинов подразбира Мизия, а може би Тракия, докато под „нашата страна" се крие названието „Долна земя", т. е. Македония, родното място на бележития възрожденец (65). А в едно от съчиненията на Кирил Пейчинович, родом от село Теарце, в Долни Полог, се казва, че то било написано на „прост български език на Долна Мизия, Скопска и Тетовска". Несъмнено тук името Мизия е употребено вместо обичайното Македония, като се е запазил обаче епитетът Долна.
        Поставя се, след всичко казано дотук, въпросът защо името Македония оставало чуждо в песенния фолклор от този български край, за да се появи като топоним и регионален определител едва през втория период, т. е. в споменатата вече група от песни, възникнали и разпространявани по села и градове в Македония след Руско-турската война и разкриващи съпротивата натамошното население срещу все още продължаващото да тегне над него чуждо господство. Отговорът на този въпрос се крие в интересната и променлива и от смислова, и от териториална гледна точка история на този топоним, както ще се види това в следващите страници.
        Името Македония, както се знае, ни отвежда към дълбока старина. Векове наред така е била наричана държавата на македонците - древно население на Балканския полуостров със съседи илири, траки, елини. Първоначалното ядро на македонската държава са били басейните на река Аксиос /по-късно Вардар/ и на река Халиакмон /по-късно Бистрица/. Създадена към средата на VII в. пр. н.е., нейният разцвет е при управлението на Филип II Македонски /399-336 г. пр. н. е./ и на сина му Александър Велики /336-323 пр. н.е./. След период на упадък през I в. н. е. /146 г./ Македония е завладяна от римляните и включена в границите на обширната им империя, простряла се и над целия Балкански полуостров. Завоевателите запазват обаче името на престаналата да съществува вече държава и образуват на нейната територия военноадминистративна единица - провинция Македония (66). По късно - след 395 г., когато Римската империя се разделя на два дяла - Западна - със столица Рим, и Източна/Византия/, провинция Македония остава в пределите на Византийската империя, и то със старото си название (67). Самите македонци през този неколковековен период на чуждо владичество загубват постепенно и окончателно своята етническа идентичност. Едни от тях са гърцизирани под влиянието на елинската култура, други - романизовани.
        Превърнало се от име на древна държава в име на военноадминистративна единица, названието Македония получава през късноантичния период и географско звучене, т. е. става топоним за една обширна област в Балканския полуостров с голям брой селища, сред които е и Солун. Област, при това по-голяма по територия в сравнение с първоначалното ядро на някогашната македонска държава (68).
    Към края на VI в. започва масовото заселване на славяните от българската група, навлизащи на юг от Дунав. В продължение на около половин век се извършва внушителен по размерите си етнодемографски процес, довел до големи промени в хидронимията и топонимията на заетите от новодошлите пришълци области, в това число и в Македония. Установяват се там трайно славянските племена друговити /драговичи/, верзити, сагудати, ринхини, стримонци /струмци/ (69). При така настъпилата промяна топонимът Македония остава на заден план и във византийските извори от VII-IX в. влиза в употреба названието Славинии - име, свързано пряко с общия за всички славянски племена етноним (70). И все пак топонимът Македония, изместен от появата на названието Славинии, продължава съществуването си, но сега в една друга част на Балканския полуостров. Става така, че при драматичния развой на събитията немалък брой от жителите на тази провинция са били принудени да напуснат родните си места и да се отправят далеч на изток, в Тракийската низина, където византийската власт запазвала позициите си. Познати под регионалното название македонци /без да имат, разбира се, нищо общо с отдавна изчезналия македонски етнос/, те се заселват главно около Адрианопол /по-късно Одрин/, а някои дори и около Пловдив. В началото на IX в. /по-точно през 802 г./ тук е образувана в рамките на византийската военноадминистративна структура една нова провинция /тема/, наречена по тяхно име Македония (71). Свидетели сме наедно любопитно „преместване" на един топоним в друга област, значително по-отдалечена от античната му локализация. Преместване, което се оказва при това много продължително. Векове наред името Македония означава източната част на Тракия, както личи от голям брой свидетелства от IX-XIV в.
    Що се отнася до Славиниите - название, изместило в резултат на масовото заселване на славянските племена името на римската и византийската провинция Македония, то постепенно изчезва, и то завинаги, след като тази област заедно с Мизия и Тракия е вече в пределите на силно разширилата се през средата на втората половина на IX в. българска държава, в която се изгражда и утвърждава българската народност. Сега влиза в употреба и се налага, както видяхме, определението българска земя общо и за трите географски области. Интересното при това е, че самата Македония по това време на близо двувековното византийско владичество /между 1018-1186/ е позната във византийските извори с названието провинция /тема/ България с главен град Скопие.
        По време на турското господство названието Македония в смисъл на част от Източна Тракия все още е в употреба, както личи от редица изворови данни. Постепенно обаче по силата на фактори от научно, етнодемографско и политическо естество става така, че отново започва да се налага представата за античната локализация на Македония като топоним за обширната средищна област на Балканския полуостров, където някога е била древната македонска държава и по-късно - римската и византийската провинция със същото име.
        Подробно и с привличане на убедителни доказателства е проследено това „връщане" на топонима Македония на старото му място от П. Коледаров в монографията му „Името Македония в историческата география" (72). Първоначално, както сочи той, античната локализация на Македония е била позната на сравнително ограничен брой по-образовани хора - гърци и българи. Постепенно обаче от средата на XIX в. нататък тя намирала все по-често място като топоним в книжовни творби от епохата на Възраждането - оригинални или преведени от гръцки език. Започва дори да излиза вестник „Македония" по инициатива и под редакцията на П. Р. Славейков. Най-много допринася за възстановяване на представата, че с „Македония се означава не вече част от Тракия, както е било в течение на дълги години, а известната още от античността географска област", е в преведеното от гръцки на български и въведено в българските училища учебно пособие по земеописание на Балканския полуостров. Все по-широко се налага при това сред образованите българи представата, че тяхното отечество регионално погледнато се дели на три части - а именно Мизия, Тракия и Македония. Понякога названието Мизия е било заменяно с България. За това терминологично по същество разчленение на „българската земя" на три дяла - Македония, Тракия, Мизия /респ. България/ има доста свидетелства във възрожденската ни книжнина. И разбира се, знаело се и се подчертавало, че става дума за области, в които живее един и същ народ - български, който говори един и същ език - български, и че доколкото може да става дума за „македонци", „тракийци" и пр., това са чисто регионални имена. Показателен в това отношение е един пасаж от предговора на Райко Жинзифов в направения от него превод на руската поема „Слово за полка Игорев" /обнародван през 1863 г./. „Мие - казва се там - за болгарский язык броиме той язык кой ся говорит по цела Македония, Тракия и България, между говорите на кои ома малу разлика, но мие, како и секой българин, не можимо да речиме, що словото ръка и вóда е македонско, а ръкá и водá е българско, защото нема македонци, нема тракийци като отделни народи, а има славено-болгари, които живеят по речените места, и имена на кои, може би, имеят си право в землеописанието, а не в народността. Накъсо да речиме, има един целен народ българский и един язык българский, който, как и секой кой му е драго другий язык, се делит на наречия" (73).
         Възстановено като топоним в античната му локализация, името Македония се налага като специфично регионално определение в песенния фолклор на тази българска покрайнина след 1878 г., когато тя за разлика от останалите български краища останала под чужда власт и тамошните жители трябвало да продължат борбата за отхвърляне на турското робство. Срещащото се в продължение на столетия обобщаващо название българска земя, както и регионалното Долна земя остават сега на заден план, за да отстъпят място на името Македония в смисъл на един от трите главни дяла на България. Виждаме в цикъла революционни песни нееднократно срещани обръщения и изрази като „Македонио, робиньо клета", „Жална Македония", „Славна Македония", „Тука е Македония", както и производни от тази дума - македонски войвода, македонски момци, македонски моми, македонска свобода, македонско знаме, „царот македонски" (74). Среща се и названието македонци в регионален смисъл така, както би се говорило примерно за тракийци, добруджанци, родопчани, мизийци, шопи. В такъв смисъл споменава македонци, както видяхме, и Райко Жинзифов в своя предговор на „Слово за полка Игорев". Същевременно при един поглед върху тази група песни, създадени и разпространявани през периода 1878-1912 г., се вижда ясно, че става дума за част от българското отечество, населена с българи, които се вдигат с оръжие в ръка срещу вековния потисник. Възпети са подвизите на низ от герои в тази нестихваща съпротива и борба за свобода като Спиро Църне, Диме и Илия Черкавци, Миле Попйорданов, Гавазов, Чемков, Стоян Лазов, Парашкев Цветков, Павле Капитан, Иванчо Карасулията, Апостол войвода, Георги Лазот, Йордан Пиперката, Леонид войвода и много други. И разбира се, сред тях обезсмъртилите се завинаги със своите дела Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Тодор Александров (75).
         Ето примери, с които ясно се подчертава българското самосъзнание в песните от този тематичен кръг: „А бре, султан Амид, ти кьораво куче, къде се чуло и видело, български войвода турчин да стане" - провиква се Иванчо Карасулията, влязъл с дружината си в люта битка с турска войска, чийто предводител напразно се опитвал да го убеди да се предаде срещу примамливото обещание, че ще го направят везир (76). „Утре заминах за Бугария, нашата мила майка Бугария, там дъ поръчам пушки, патрони, бумби, динамит, зъ да накажум турци и гърци, за слободата на Македония" - думи на Апостол Петков в песента „Апостол Петков - Ениджевардарското слънце" (77). „Оте сум язе бугарин не можем турчин да станем" - пак думи на Апостол войвода до майка му, като й обяснява, че султанско писмо го подканвало да се откаже да бъде „бугарски войвода" (78). „Появил се нов спасител в Македония. Павле слезна със свойта чета от България... да им каже како се бият български момци, ура, ура, доле султана" /песен за Павле Капитан (79). „Бугарин сум вика, не ще да знае, айдучка песен весело пее"... „водата спие, бугарин не спие, земята ражда пушки, патрони" /в песента за бунтовния кипеж във Валандово, Брайковци и Баланци (80). „Темен се облак зададе, на връх Пелистер планина. Под облак орел летеше, бугарско знаме носеше... орлето грачи, говори... ставайте бракя, не спите, сос него да се биеме за славна Македония" /песен за Петре Железарчето, запис в Битоля/ (81). „Мало дружина имаме - в девет койки - конаци, в конаци - млади комити, комити само бугари" /песен за Рашо Радев, кичевски войвода, запис в село Ижица, Кичевско/ (82). „Удряй агата, бегай в гората, за да разберет клетите турци: българско племе не ще загине... за да разберат турци и гърци, че в нашта земя не щем ги, не щем" /запис от Гумендже/ (83). „Македонче плаче за Русия и България" /запис от село Обидим, Разложко, през 1959 г./ (84). „Ногу срамно на българин жив да падне в турски ръце" /песен за подвига на Леонид войвода/ (85). „Тамо е Цветко войвода, тамо е крало бугарски" /песен за смъртта на Парашкев войвода, слушана в село Брусеник, Битолско (86). „Щипската чета Славчо щипянче... Белешка чета Димо берберче... Кратовска чета Йордан Варналия... и се прослави бугарско име" /в песента, обнародвана под наслов „Щипска чета"/ (87). „Бугарска вера по-арна" /в песента „Комити и кадъна"/ (88). „Да видиш, Джемо, да чуеш, бугарска пушка как пуща, бугарски куршум как дупе, бугарска сабя как сече" /песен, описваща един епизод с български комити от Македония, записана в село Метох, Серско/ (89).
        И накрая една песен в запис от село Яворница, Петричко, направен през 1953 г. Разказва се за българина Йордан, залюбил турска кадъна, който я увещава да я отведе в „нашто село голямо, там ке те тебе кяурим, там имам сестра по-малка, тя ке те тебе научи бела българка да станеш, български език да думаш, българско писмо да пишеш, български гозби да готвиш" (90). Наред с подчертаното ударение върху българското /български език, българско писмо, български гозби/ впечатлява употребата на глагола „кяурим", който означава в случая правя някого християнин, т. е. има положително звучение в представите на съставителя на тази интересна народна песен от Пиринския край.
       Много и разнообразни са свидетелствата в домашни и чужди извори, които разкриват истината за Македония - обширната средищна област в Балканския полуостров, където от векове наред са живели и живеят българи със свой език, бит и традиции, с трайно установен, запазващ се в продължение на столетия етноним. Свидетелства, които сочат недвусмислено, че Македония е неотделима част от българската земя и от нейната многолетна историческа съдба.
      Особено убедителни като доказателствен материал за българския характер на Македония и нейното население могат да се намерят в песенния фолклор, създаван и разпространяван по градове и села по време на турското робство, продължило там повече от петстотин години. С цялото си сюжетно многообразие, със своята неподправеност, искреност и прямота песенният фолклор е безценно, незаменимо огледало, отразяващо мисловността и душевността на македонските българи, на тяхното народностно, самосъзнание и самочувствие в годините най-тежки изпитания. Това е изводът, до който ни води погледът върху многобройните песни с различна тематична насоченост - митически, юнашки, хайдушки, исторически, семейно-битови, обредни - поглед, направен в светлината на етнически и регионални показатели.
     Етническият показател е трайно вкоренената представа за българското като доминиращ белег, намерил израз в етнонима българи и свързаните с него производни като български език, българска вяра, българско име, българска песен. Този показател остава непроменен в песенния фолклор от времето на турското робство за всички краища на Македония - Вардарска, Егейска, Пиринска. Много и убедителни са примерите за това.
    По-сложен е въпросът с регионалния показател, т.е. представата за Македония като отделна географска област, като топоним, употребяван за означаване на една част от българската земя, подобен на топонимите Мизия и Тракия. За разлика от етническия показател, който остава един и същ в цялото песенно творчество, тук се наблюдават видими изменения. Векове наред, както се видя, в употреба за означаване на Македония е словосъчетанието Долна земя. Популярно и разпространено като народно название е то в песни с различна тематична насоченост чак до Руско-турската освободителна война. А след това в периода между 1878-1912 г., когато македонските българи имали злощастната участ да бъдат все още под властта на султана, се налага, и то окончателно като специфичен регионален определител името Македония. Топоним, познат от дълбока древност, но оставал дълго време чужд на песенното им творчество, за да навлезе трайно в техния словесен фолклор, в т. нар. цикъл от революционни песни, отразяващи понататъшната им борба за отхвърляне на турската власт.
        Използваният в статията фолклорен материал би могъл, разбира се, да бъде допълнен с още примери и в такъв смисъл изложението да се разшири в количествено отношение, но и казаното, мисля, е достатъчно, за да се направи крайната и убедителна констатация, а именно да се подчертае за лишен път колко безпочвени и напразни са опитите да се отдели Македония от многовековната история на България, да се преиначи нейното минало и оттам - и нейното настояще. С премълчаване на историческата правда, с твърдения, които нямат нищо общо с науката. Твърдения, които рухват изцяло при един поглед върху обилното песен но творчество на тази бьлгарска покрайнина. Творчество, дошло до наши дни като неопровержимо свидетелство за трайната свързаност на Македония с българската земя и с българската народност.

СЪКРАТЕНИ ЗАГЛАВИЯ НА ПО-ЧЕСТО ИЗПОЛЗВАНИ КНИГИ

Ст. Веркович

Миладинови

К. Шапкарев I

К. Шапкарев II

Панчо Михайлов

Пирин I

Пирин II

К. Църнушанов

Стефан Веркович. Народни песни на македонските българи. Под ред. на П. Динеков. Кн. 1. Женски песни. С, 1966.

Български народни песни, събрани от братя Миладиновци, Димитрия и Константина и издадени от Константина. 4. изд. Под ред. на П. Динеков. С, 1961.

Кузман А. Шапкарев. Сборник от български народни умотворения. Т. 1. Обредни песни, народни обичаи. Под ред. на Е. Огнянова. С, 1968.

Кузман А. Шапкарев. Сборник от български народни умотворения. Т. 2. Песни из политическия живот. Под ред. на Св. Николова и Ил. Тодоров. С.,1969.

Български народни песни от Македония. Събрал П. Михайлов. С предг. от М. Арнаудов. С.,1924.

Народни песни от Югозападна България. Пирински край. Т. 1. Състав. Н. Кауфман и Т. Тодоров. С, 1967.

Народни песни от Югозападна България. Пирински край. Т. 2. Състав. Н. Кауфман и Ил. Манолов. С, 1994.

Коста Църнушанов. Български народни песни от Македония. С, 1989.