Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ЖАЛЬОВНИ.

 

229. Яна

230. (Разболилъ сѣ Русо книджовниче)

231. Марко и Цвета

232. (Сонце, миле сонце)

233. (Сонце зайде затъ гора зелена)

234. Кира попова

235. Мома и зміа

236. Еденъ синь у майка

237. (Мори Пецо, бѣла Пецо)

238. (Сѫнце, мило сѫнце)

239. (Два сѣ змеа на планина збиле)

240. (Снощи моме го свѫршіе)

241. Стоянъ и Бояна

242. Стоянъ и Бояна

243. (Седнала Ангя край Дунафъ)

244. Тодорина

245. (Три сѣ танци віятъ потъ Будина града)

246. (На планина до два снега)

247. (Израстло ми дѫрво дафиново)

248. (Посвѫршилъ сѣ дели Димо)

249. Магда невѣста и Арапинъ

250. (Работафъ си за година)

251. (Платно ткаитъ Стойна Сѫрбинка)

252. (Що си биле два брата родени)

253. (Яно ле, Яно, хубава Яно!)

254. (Стани Радо, стани)

255. (Стояне, сино на майка!)

256. (Мори Недо, бѣла Недо!)

257. Стоянъ и сестра му Проя

258. Рада

259. (Разболела сѣ убаа Яна)

260. (Везала Яна бѣла махрама)

261. (Що ми сѣ бѣлеи, лелеитъ?)

262. (Попиталъ Стоянъ бѣла Бояна)

 

 

229. Яна,

 

Седнала ѥ Яна на мала-та врата

Потъ бела-та лоза; Емъ си седитъ Яна,

Шаренъ гергефъ везитъ, дробни солдзи ронитъ,

Своя̀ майкà кѫлнитъ: „На душа ти, майко,

Що ти даде мене мошне не далеку,

Прек деветъ планини, кай овца не блеитъ,

Кай петелъ не пеитъ, за лютъ кеседжіа,

За лютъ кеседжіа, великъ араміа.

Денѥ ми сè, майко, порти затворени,

Деветъ ми сè, майко, си-те заключени;

Ноке ми сетъ, майко, си-те отворени.

Секоӑ вечеръ, майко, той менѣ ми носитъ

Той менѣ ми носитъ кѫрвави кошули.

Она вечеръ, майко, той менѣ донесолъ,

Той менѣ донесолъ струнени дисаки,

 

 

340

 

Во дисаки, майко, зелена долама,

Во долама, майко, отъ юнака глава,

Со се десна рѫка. Глава му приличатъ

На моего брата, отъ левенти Гьоргія;

Пѫрстен-отъ му пеитъ: левентъ Георгіа.”

Уще Яна збор-отъ, реч-отъ не дорекла,

Етого наимали-отъ братъ нейдзѣ велеше:

„Айде Яно, айде на свадба да доишъ,

Брата ке жениме, сестра ке мѫжиме!” —

„Чекай, брате, чекай, цвеке да соберамъ,

Цвеке да соберамъ, свеща да усучамъ!” —

„Айде Яно, айде, защо ти ѥ свекя?” —

„Треба, брате, треба, за кога ке венчатъ.

Чекай, брате, чекай, погача да месамъ

Погача да месамъ, вино да наточамъ!” —

„Айде, Яно, айде, защо ти ѥ вино?” —

„Требитъ, брате, требитъ, да однесамъ поклонъ.

Постой, брате, постой, уще да те пращамъ

Още да те пращамъ, що руба да земамъ,

Даль цѫрно, цѫрвено, дали алъ гюбезно?”

Кинисала Яна по своега брата,

Па измина деветъ вишни-не планине,

Испеала Яна деветъ кралски пѣсми;

Завлезе въ десета, ѣ обмириса темянъ:

„Постой малу, брате, темянъ ми мирисатъ.”

„Айде, Яно, айде, сега сѣ венчаватъ.”

Па зачула Ана майкини гласеви:

„Що сетъ онѥ, брате, майкини гласеви?” —

„Айде, Яно, айде, зеленъ венецъ віетъ.”

Па догледа Яна натъ герамиди згора

Надъ герамиди згора траба бело платно.

Кога дома дойде що да видитъ Яна!

Мили-отъ ѣ брат-отъ спростренъ во стретъ кукя!

Тогай викна Яна: „о леле до бога!

Кога немамъ брате, нейкю ни да живя!”

Реч-та не дорече въ час-отъ Яна падна,

Вчас-отъ Яна падна, падна и си зайде.

 

 

341

 

 

230. (Разболилъ сѣ Русо книджовниче)

 

Разболилъ сѣ Русо книджовниче,

Време леже до деветъ години,

Искиналъ Русо до деветъ постели,

До деветъ постели до десетъ озглави,

И ми го пращаше Русоа-та майка:

„Русе ле мили, що си́ ми грешенъ,

Що толку страдишъ, що толку лежишъ?” —

„Майко ле мила, ой моа майко!

Ясъ нищо грехокъ незнамъ да имамъ,

Кога бехме деца аджаміи,

Отидофме въ цѫрква на закона,

Що имаше до два прѣсни гробкѥ;

Си дружина коньи си вѫрзаа,

Коньи си вѫрзаа за тѫнка маслина,

Ясъ коня вѫрзахъ за моминъ кивуръ,

Конь сѣ потресе, кіуръ сѣ повлече,

Тà сѣ поглеа момино лице;

Тоа не било момино лице,

Тук ми била свѣта Неделица.

Викни ми, майко, до деветъ попой,

Да ми пеетъ простена молитва,

Бельки ке умрамъ, бельки ке станамъ.”

 

 

231. Марко и Цвета.

 

Посвѫршилъ сѣ Марко добаръ юнакъ,

Посвѫршилъ ѭ Цвета мило моме,

Колку сѣ посвѫршилъ часотъ сѣ поболилъ,

Отъ цѫрна-та чума, отъ юначка болесъ;

И Марко ѣ велитъ: „майко, мила майко!

Страхъ ме да ти кажамъ, грехъ ме да ти речамъ;

Иди довикай моя-та дружина,

Со нимъ да сѣ видамъ, со нимъ да сѣ простамъ;

Я̀ белки ке умрамъ, я̀ белки ке станамъ.”

И ми ѥ отишла Маркоа-та майка,

И ми ѥ собрала негоа-та дружина,

Со нимъ сѣ виде, со нимъ сѣ прости.

 

 

342

 

Пакъ Марко рече „майко, мила майко!

Грехъ ме да ти речамъ, страхъ ме да ти кажамъ;

Иди викай, майко, Цвета мало моме,

И я да ѫ видамъ, и та да ме видитъ!”

И ми ѥ отишла Маркоа-та майка,

И ми ѥ стигнала на Цветина врата,

Двашъ ми ѥ клюкнала, тришъ ми ѥ викнала:

„Сваке, мила сваке, непознаӗна рода!

Нек излезитъ Цвета, Цвета мало моме,

Нека сѣ променитъ се во тоа руво,

Се во тоа руво що ми пѫрстенъ зела,

Оти ми ѥ Марко мошне на зле боленъ,

Съ него да сѣ видитъ, съ него да сѣ проститъ;

Тà бельки ке умритъ, тà бельки ке станитъ.”

Си сѣ променила Цвета мало моме,

И ми отишла при Марка да го видитъ;

И колку ѭ виде час-отъ душа даде.

Марко ми почина, Цвета сѣ поболи;

Марка ми променватъ, Цвета душа даатъ;

Марка закопаа, Цвета однесоа.

Марка закопаа претъ бѣла-та цѫрква,

Цвета закопаа затъ бѣла-та цѫрква;

И на Марковъ кивуръ що ми изникнало,

Ми изникнале високи две теполе;

На Цветининъ кивуръ що ми изникнало,

И ми изникнала една бѣла лоза,

Таа сѣ превила претъ бѣла-та цѫрква,

Тà ми сѣ завила околу топола.

 

 

232. (Сонце, миле сонце)

 

„Сонце, миле сонце, синокь заранъ зайде,

Синокь заранъ зайде, сега си сѣ забай!”

Девойко, девойко, сумъ сѣ забавило,

Чудо сумъ гледало: Богданъ сѣ делеше

Отъ татка, отъ майка, отъ девет-те бракя,

И отъ осумъ сестри, и отъ седумъ снахи.

Татко му делеше сѫженъ и полъ кукя,

Майка му делеше еденъ кравай восокъ,

 

 

343

 

Бракя му делеа деветъ руди овни,

Сестри му делеа пребѣло-то руво,

Снахи му делеа шарени чораби.

 

 

233. (Сонце зайде затъ гора зелена)

 

Сонце зайде затъ гора зелена,

Затъ гора ѥ ковилъ детелина,

Во ковилъ ѥ цѫрква заградена,

Во цѫрква ѥ юнакъ и девойка.

Попъ и венчатъ, нунко люто кѫлнитъ:

„Венчели сѣ, не сѣ кердосале,

Кукя брале, кало прафъ на тѫпанъ,

Чеда стекле како вѫрбе грозѥ,

Цутъ цутиле како ясеникъ,

Завѫрзиле какъ вѫрбино грозѥ!”

 

 

234. Кира попова.

 

Сѣ разболела Кира попова,

Време лежала деветъ години,

Ми искинала деветъ постели,

Деветъ постели, десетъ позглавѥ.

Ми ѭ пращаше нейдзина майка:

„Киро ле, Киро, ей мила керко!

Кажи ми, кажи що грехой имашъ,

Що грехой имашъ, що толку лежишъ?” —

„Дейди майко-ле, мила ле майко!

Ясъ да ти кажамъ що грехой имамъ:

Сумъ запалила деветъ одаи

Деветъ одаи съ деветъ младенца:

Сумъ запалила до деветъ тѫрла

До деветъ тѫрла съ руди яганца;

Сумъ запалила деветъ амбари

Деветъ аибари бѣла чеинца.

Кога гореше бѣла ченица,

Дур на небеси пламенъ гореше;

 

 

344

 

Кога блеѥа руди яганца,

Дури у бога гласѥ одеа;

Кога гореа млади младенци,

Кога плачеа нихни-те майки,

Дур до облаци гласѥ одеа.” —

„Ейди Киро, ейди мила керко!

Уще три толку болна да лежишъ,

Болна да лежишъ дуръ да сѣ раскостишъ,

Отъ коски дури трева да никнитъ.” —

„Ейди майко ле, мила майко ле!

Иди викни ми деветъ попои,

Десето гяче, гяче Никола.”

Пойде майка ѣ, викна, дойдоа,

Попой ѭ пеатъ, гяче ѭ пращатъ:

„Кажи ми кажи, Кира попова,

Кажи ми менѣ що грехъ ми имашъ

Що грехъ имашъ, що болна лежишъ?...”

 

 

235. Мома и зміа.

 

Легнала мома заспала

Мегю две гори зелени,

Мегю две води студени.

Никой край неа немаше,

Вишенъ ѥ господъ натъ неа,

Цѫрна ѥ земя потъ неа,

Станоитъ каменъ позглаа,

Потъ каменъ зміа лютица.

Зміа си бога молеше?

„Умри ѭ, боже, девойка,

Гнездо въ коса ѣ да праамъ,

Отъ лице месо да ядамъ,

Отъ очи вода да піамъ!”

Како ми бога молеше,

Така ѣ госпотъ поможи.

Тога девойка ми умре,

Въ коси гнездо напраи,

Отъ лице мѣсо ядеше,

Отъ очи вода піеше.

  

 

236. Еденъ синь у майка,

 

Що сѣ Босно мошне зачадило?

Аль попадналъ паша Махмудъ паша?

Аль му готвѣтъ ручекъ и вечера? —

 

 

345

 

Не ми било паша Махмудъ паша,

Не му готвѣтъ ручекъ и вечера,

Туку біетъ чума поморница.

На денъ біѥтъ двесте триста мина,

Уще ми сѣ Босно не узнало,

Дури умре еденъ синъ у майка;

Тога ми сѣ чума разузнала,

Се що чуло, се ми пожаляло,

А майка му дур сѣ побудалй,

Кѫта дена на гробъ одеещемъ,

Одеещемъ, сина плачеещемъ,

Плечеещемъ, чума кѫлнеещемъ,

Дури му сѣ богу нажалило;

И ѣ пущи ангелъ отъ небеси,

Зборъ да даитъ на своя-та майка. —

„Леле майко, леле мила майко!

Не кѫлни ми чума поморница,

Тук кѫлни го Имера бербера,

Що ме бричи рано во неделя,

Ми остаи перчинъ до рамена,

А во перчинъ змія гнездо віетъ;

Не ме удри чума поморница,

Люта змія мене ме изеде.”

 

 

237. (Мори Пецо, бѣла Пецо)

 

Мори Пецо, бѣла Пецо,

Бѣла Пецо Янешанко!

Излегла ѥ бѣла Пеца

На Янешко рамно Било [*]

Тà разгледа горе, долу

Разгледа по поле широко;

Кога гледа бѣла Пеца!

Ѭчмене-те побѣлели,

А пченици ожолтели.

Па застана спроти слонце

Спроти слонце отъ протива,

И на бога сѣ помоли:

„Варай боже, мили боже!

Дай боже люта треска

Отъ Гюргевденъ, до Петровденъ,

дур сожніатъ пченици-те,

Да добератъ ѭчмене-то!”

Тà киниса дома д оде.

Дур да дойде, люто ѭ стресе,

Тà си легна во постеля

Отъ Гюргевденъ до Петровденъ

Тà си жнали нейни дружки

Тà си жнали и дожнали.

Нейни дружки си дожнаха,

 

 

*. Планинче не далеку отъ Кукушъ.

 

 

346

 

Бѣла Пеца ѥ умрела,

Дружки отъ жетва си идатъ,

А Пеца носатъ на гроб-отъ.

 

 

238. (Сѫнце, мило сѫнце)

 

„Сѫнце, мило сѫнце, постой почекай нè!

Дуръ да изминиме три гори зелени

Три гори зелени, и три яорои,

И три яорои, и три ясенои,

Да сѣ преброиме, даль сме си-те тука.”

Сѫнце и почуло, дури м изминале

Три гори зелени, и три яорои,

И три яорои, и три ясенои.

Сѣ преброале три юнаци немало;

Пѫрви юнакъ нематъ Марко Кралевике,

Втори юнакъ нематъ Секула Детенце,

Треки юнакъ нематъ Янкула Войвода.

 

 

239. (Два сѣ змеа на планина збиле)

 

Два сѣ змеа на планина збиле,

Отъ сила ми мѫтенъ Дунавъ течитъ,

Край му біе у Будина града,

Во Будина у темна зѫндана;

Тамо лежитъ Груьо лудо дете,

Що ми лежалъ до деветъ години,

На рамо му пиле соколово;

Лице грубитъ, пиле да го ранитъ,

Очи точитъ, да го вода поитъ; —

„Расти, пиле, расти да порастишъ!

Ке те пущамъ мой-те рамни дворѥ,

Да и видишъ дали и познаашъ?”

Му говори пиле соколово:

„Айти тебѣ Груьо, лудо дете!

И да пойдамъ дворіе не познаамъ.”

И той на пиле му говоритъ:

„Айти тебѣ пиле соколово!

Сами ми сè дворѥ бележити,

Стреде дворѥ имамъ бѣла чешма,

До сешма-та една бѣла лоза,

 

 

347

 

До лоза-та едно криво дѫрво.”

Отъ тук стана пиле дà отлета,

Дà отиде во негови дворѥ.

Дворѥ ми ѥ трева пообраси,

Бѣла лоза ми сѣ исушила,

И чешма-та ми сѣ исушила,

И дѫрво-то ми сѣ пресушило.

Що имаше до три кукаици;

Една кукатъ отъ вечеръ на вечеръ,

Друга кукатъ отъ утро на утро,

Трекя кукатъ кѫтаденъ, кѫтаденъ.

Отъ тук стана пиле да отиде,

Дà отиде во темна зѫндана,

Во зѫндана, при Груьо.лудо дете;

Сѣ застоя на юначко рамо,

Му прикажвитъ за три кукаици:

„Една кукатъ отъ утро на утро,

Друга кукатъ отъ вечеръ на вечеръ,

Трекя кукатъ кѫтаденъ, кѫтаденъ.”

Му говоритъ Груьо лудо дете:

„Що ми кукатъ отъ вечеръ на вечеръ,

Тая ми ѥ моя пѫрва люба;

Та що кукатъ отъ утро на утро,

Тая ми ѥ моя мила сестра;

Та що кукатъ кѫтаденъ, кѫтаденъ,

Тая ми ѥ моя мила майка.”

 

 

240. (Снощи моме го свѫршіе)

 

Снощи моме го свѫршіе, леле мале,

Сѣ свило моме, тà умрело;

Ми дочуло лудо младо,

Явна коня да си идетъ;

Иде, иде до полпѫти,

Сѣ сви коня, дà ми пукна.

Седна лудо да го плачитъ,

Не велеше леле коню,

Тук велеше леле моме.

Иде, иде до село-то,

И ми найде два гробари,

Гробари ми гропъ праее;

И имъ велитъ лудо младо:

„А егиди два гробари!

За ощо го гропъ праите,

Аль за старо, аль за младо?

Аль за женско, аль за мѫшко?”

Му рекое два гробари:

„Ни за старо, ни за младо,

З едно моме посвѫршено.”

 

 

348

 

Тога рече лудо младо:

„Ова моме ѥ мое-то.”

И викнало да ми плачитъ;

Не велеше леле мале,

Тук велеше леле моме,

Леле моме пѫрва любовъ!

Алалъ чини бѣла риза,

Алалъ ти ѥ злати пѫрстенъ!”

Сѣ простіе обайца-та.

 

 

241. Стоянъ и Бояна.

 

Попиталъ Стоянъ Бояна,

Боянà майка на даватъ,

Сама Бояна го сакатъ.

Кога Бояна питаше,

Вишни черешни садее;

Кога Бояна посвѫрши,

Вишни черешни цутее;

Кога Бояна земеа,

Вишни черешни зобее;

Кога съ Бояна идее,

Вишни черешни зобее,

Боянѣ во скутъ фѫрлее;

„Зобай, Бояно неѣсто!”

Одее, що ми одее,

Нисъ тѫрномечки лѫгои;

Сѣ запна киска ракитка

За Бояна-та марама.

Никой Бояна не виде,

Самъ ѥ Миленко догледа;

Си сегна въ бѣли пазуи,

Изваде фрушки ножина;

Спѫлзнале му сѣ ножина

Боянѣ въ гѫрло втонее;

Никой Бояна не виде.

Одее, що ми одее,

Бояна лепо вореше:

„Егиди бѣли братими!

Аль ѥ далеко село-то?”

Братими лепо ѭ ворѣтъ:

„Егиди младо невѣсто!

Сегде братими сме биле,

Как тебе не сме виделе!”

Одее, що ми одее,

Край село ми приближее;

Бояна лепо и воритъ:

„Братими, бѣли братими!

Аль ѥ далеку кукя-та?”

Братими лепо ѣ ворѣтъ:

„Егиди млада невѣсто!

Край куки сме приблизале.”

Спущила ми сѣ свекѫрва,

Отфѫрли дулакъ шарени

Да видитъ Боя̀ фаленà.

Тога ѣ воритъ невѣста:

„Майко ле, мила майко ле!

Негледай лице убово,

Тук гледай ми го сѫрце-во;

Боя ке младо загинитъ;

Постели мека постеля!”

Боя отъ коня сметнае,

Ѭ кладое на постеля,

Боя си младо загина.

 

 

242. Стоянъ и Бояна.

 

Стоянъ ми свадба дочина,

Въ село сѣ свадба зачина,

Стояна кумъ го каніе,

Стоянъ Бояна нарѫчвитъ:

  

 

349

 

„Бояно, бѣла Бояно!

Ясъ ке си ода на свадба,

Тебе ке дома остаамъ:

Три фурни лебецъ да месишъ,

Три сѫжни дѫрва д изгоришъ,

И тоаръ бѣла борина;

Деветъ погачи да месишъ,

И деветъ бѣли преснедзи,

Три ока памбукъ д испредишъ,

Кутелъ ореи д истребишъ,

Пресни яболка д олюпишъ,

Ягне сугаре д испечишъ.

Кога ке доѣтъ [*] сватои,

Ти на пѫтъ да ме пречекашъ,

Да фатишъ оро наколу.”

Како ѣ Стоянъ нарѫча,

Си ношъ Бояна ми седе;

Три фурни лебецъ измеси,

Три сѫжни дѫрва изгори,

И тоаръ бѣла борина,

Деветъ погачи измеси,

И деветъ бѣли преснедзи,

Три ока памбукъ испреде,

Ѭтки ореи истреби,

Пресни яболка олюпи,

Ягне сугаре испечи;

Ущ нематъ Стоянъ да дойдитъ.

Тога ѣ̀ дремка надоли,

Тога говоритъ Бояна:

„Майко ле, мила майко ле!

Ке влеза въ ода шарена,

Ке легна да си преспіа,

Кога ке Стоянъ де идетъ,

Ти мене да ме разбудишъ,

Стояна да го пречека.”

Ми сѣ измами Бояна,

Си легна да си преспіе.

Колку Бояна ми легна

Етего Стоянъ де идетъ;

Свирци, тѫпани по него,

Три вити ора претъ него;

Пѫрво-то оро юнаци,

Второ-то оро неѣсти,

Трекьо-то оро девойки.

Стоянъ ми клюкатъ на порта:

„Излези, бѣла Бояно,

Излези порти д отворишъ!”

Не ми излезе Бояна,

Туку м излезе майка му,

Майка му порти отвори.

Стоянъ ѣ лепо вореше:

„Майко ле, мила майко ле!

Камо ѥ бѣла Бояна,

Тая да порти отворитъ,

Да фатитъ оро наколу?”

Богъ ми ѫ убилъ майка му!

„Егиди синко Стояне!

Бояна ти ѥ въ одаа

Со твой-те бѣли шегарки,

Си ношъ Бояна играла

Играла и си пеала.”

Стоянъ сѣ люто налюти,

Пойде въ шарена одаа,

Бояна найде заспана;

Отфѫрли јорганъ шарени,

Боянà роса фатило;

Си сегна бѣли джепеи

Изваде риза зетоска,

Убо ѣ лице избриса,

С наведе ми ѭ целива;

Си сегна въ бѣли пазуи,

Изваде фрушки ножеи,

Боянá ми ѭ загуби.

Тога говоритъ майка му:

„Ослепелъ, синко Стояне,

Що ѥ̆ ова чудо що стори!

Бояна не ти играла,

Туку ти сѫ ношъ готвила,

 

 

*. Дойдатъ.

 

 

350

 

Какъ що ѣ, синко, нарѫча,

Така Бояна ти зготви.”

Стоянъ ѣ майкѣ вореше:

„Егиди майко проклета!

Жаляй ми сега две добра,

Како кӗ ѫ жалятъ майка ѣ.”

Само сѣ себе загуби.

 

 

243. (Седнала Ангя край Дунафъ)

 

Седнала Ангя край Дунафъ,

Бѣло ми платно бѣлеше,

Дунафа ми го кѫлнеше:

„Дунафе, бѣле Дунафе,

Ай да би ми сѣ исушилъ!

Защ ми г удаи брата ми

Мои-отъ братецъ Стояна,

Со се хиляда сватои,

Со деветъ рала тѫпани,

Со десетъ рала зиліи,

Самъ Стоянъ млади зеташинъ

Со се премлада неѣста.”

Дунафъ ѣ лепо вореше:

„Егиди Ангьо девойко!

Що ми го кѫлнишъ Дунафа?

Що не го кѫлнишъ душмана,

Що стори тешка магіа,

Тà ти г удаи брата ти

Со се хиляда сватои,

Самъ Стоянъ млади зеташинъ,

Со се премлада неѣста.”

  

 

244. Тодорина.

 

А Тодора сиротина

Сираче си останала,

И безъ татка и безъ майка,

И безъ брата и безъ сестра.

Вуйчеи ѫ изгледале,

Стричеи ѫ посвѫршиле

Три месеци на далеку,

За да одѣтъ на пѫрвиче.

Дойде коа, дойде време,

Да земаетъ Тодорина.

И ѣ дойде нейдзинъ свекоръ,

Що ѣ седна на перница,

И ѣ рече нейдзинъ свекоръ:

„А Тодора, снао мила!

Ясъ сумъ дошло со сватои,

Али можишъ конь да яашъ?

Аль на нодзе ке ми идешъ?

Ако олку си́ ми болна,

Ке те носамъ дури дома,

Не т остаамъ у стричеи.”

Тодорина не му зборвитъ,

Ни со очи му сѣ пулитъ.

И ѣ пущи побратими,

Тіе да ѭ опитаетъ,

Али можитъ да имъ идетъ.

Побратими ѣ рекое:

„Зборви, зборви а Тодоро!

Міе овде не сме дошле,

Да видиме ваше село

Ваше село, ваша кукя,

Тукъ сме дошле за неѣста

За неѣста да земаме.

  

 

351

 

Али можишъ конь да яашъ?

Аль на нодзе ке ми идешъ?”

Тодорина не имъ зборвитъ,

Ни со очи имъ сѣ пулитъ.

Го пущіе нейдзино-то

Нейдзино-то мило момче;

И ѣ рече мило момче:

„А Тодоро, пѫрва милосъ!

Како мене ке ме пратишъ,

Да си одамъ безъ неѣста,

Ти овдека ке ми седишъ?”

Тодорина отгоори:

„Гайле немай, мило момче,

Не те пуща безъ неѣста;

Тук не зборвамъ со татка ти,

И со твой-те побратими,

За да дойдишъ обаица,

Обаица да зборвиме,

Міе да сѣ отпростиме;

Оти иматъ три години

Отъ како сме посвѫршени,

С очи сме сѣ не виделе.

Ясъ ке умрамъ, ке загинамъ,

Тук побарай во джепеи,

Земай ми и ключеви-те,

Тà отключи шаренъ ковчегъ,

Да извадишъ мое руво

Мое руво неѣстинско,

Промените бѣла Неда

Бѣла Неда братучеда,

Да не одишъ безъ неѣста.”

Ѣ зедое ключеи-те,

Извадое бѣло руво,

Променае бѣла Неда.

Кога Неда променае

Тодорина душа даде;

Кога Неда венчавае,

Тодорина закопае.

 

 

245. (Три сѣ танци віятъ потъ Будина града)

 

Три сѣ танци віятъ потъ Будина града;

Пѫрви танецъ водитъ лична Ангелина,

Втори танецъ водитъ млада Янкулица,

Треки танецъ водитъ млада Секулица.

Кога поглеале натъ Будина града,

Три сѣ орли віятъ натъ Будина града;

Пѫрви орелъ носитъ отъ юнака глава,

Глава носитъ со се-та самуръ калпака;

Втори орелъ носитъ отъ юнака рѫка

Со се моръ долама, со се бурма пѫрстенъ;

Треки орелъ носитъ отъ юнака нога

Отъ юнака нога со се жѫлти скорни.

Тои що ми носитъ юнакоа глава,

Той ѣ падна Ангелина на рамена,

И глава догагятъ, како Богданоа

Како Богданоа нейдзинъ мили брата.

Той що носеше рѫка отъ юнака,

Той ѣ падна Янкулицѣ на рамена;

 

 

352

 

Рѫка ни догагятъ како Янкулоа.

Той що падна Секуличини рамена,

Нога ми догагятъ како Секулоа.

 

 

246. (На планина до два снега)

 

На планина до два снега

Потъ планина два извора,

Потъ изворѥ ладна сенка,

Потъ сенка-та юнакъ лежитъ

Съ куршумъ удренъ въ полоина.

Два сокола натъ глава му,

Конь-отъ вѫрзанъ за евла-та,

Конь-отъ ѫржитъ, не сѣ дѫржитъ;

„стани, стани а стопане!

Фѫрли нога въ узенгіа;

Твоя майка жалоита,

Тук те баратъ денѥ, ноке

Отъ меана на меана,

Да не ядишъ да не піешъ

Со ярани, пріятели,

Како адетъ що имаше.”

 

 

247. (Израстло ми дѫрво дафиново)

 

Израстло ми дѫрво дафиново

На стреде небо, на стреде земя:

И со вишина небо фтасало,

А со ширина земя покрило.

Потъ дрео ми ге сиракъ Георгія;

Съ нога го лелятъ негова майка

Съ нога го лелятъ, песма му пеитъ:

„Нани ми, нани сиракъ Георгія!

Ти да ми растишъ и да порастишъ,

Тà ке те пущамъ на горна земя,

На горна земя на мирна земя,

Ти да ми видишъ коя доба ѥ,

Али ѥ есенъ, есенъ Митровденъ;

Ако ѥ есенъ, есенъ Митровденъ,

Да ми наберишъ два грозда грозѥ,

Два грозда грозѥ, два синамбеля.

Ти да ми видишъ коя доба ѥ,

Али ѥ пролетъ, пролетъ Гюргевденъ,

Ти да ми скинишъ два класа жито,

Два класа жито, бѣла чеинца.

Ти да ми видишъ коя доба ѥ,

Ако ѥ пролетъ, пролетъ Петровденъ,

 

 

353

 

Да ми наберишъ секакво цвеке,

Бѣло цѫрвено, раменъ босильокъ,

Що ми го носѣтъ све юначина

Све юначина потъ фесои-те,

А девойки-те во пазуи-те,

А дечина-та во рѫчина-та.”

 

 

248. (Посвѫршилъ сѣ дели Димо)

 

Посвѫршилъ сѣ дели Димо

Бѣла Яна отъ Авлана,

Що си пѫрстенъ пѫрстенвало,

А на пѫрстенъ сто дукати.

Яна назотъ му вратила

Кошулицà коприненà,

Со бисеръ ѥ поднизана,

Со дукати покитена.

Дошло коа, лено време,

Ке ми оитъ дели Димо

Дели Димо отъ Солуна

Да ми оитъ во Авлана,

Да ми зематъ бѣла Яна.

Ми напраилъ коньска кола,

По кола сè сто сватои.

Димо коня разиграло,

Тà ми падна войни копѥ,

Си убоди бѣло сѫрце.

Сѣ чудеетъ сто сватои,

Али назотъ да сѣ вратѣтъ,

Аль по нѣста да си одѣтъ.

И го клале коньска кола,

Го покріе со япанджакъ,

Отидое во Авлана,

Ѭ зедое бѣла Яна,

Ѭ кладое въ коньска кола.

И оделе, що оделе,

Край цѫрква сѣ приблизале,

Тѫпанъ удрилъ жальоито;

Бѣла Яна ѣ притекна,

Поткренала япанджак-отъ,

Що да видитъ чудно чудо!

Дели Димо загубено.

И си сегна во джепои,

Си изваде фрушко ноже,

Сама себе сѣ загуби.

Отворіе коньска кола,

Да изваетъ зѣтъ, неѣста,

Зѣтъ, неѣста да венчаетъ;

Гледѣтъ оба загинае,

Оба-та и закопае.

 

 

249. Магда невѣста и Арапинъ.

 

Здодеа ми сѣ, Магдо неѣсто,

Гори одещи, билки берещи,

Билки берещи, тебе леквещи.” —

„Ни въ гори одай, цѫрнъ Арапино,

 

 

354

 

Ни билки бери, ни меие лекви.

Ясъ не сумъ болна отъ божя болесъ,

Туку сумъ болна отъ твой страои;

Кога си овде, страфъ ми отъ тебе,

Ког не си́ овде, жалъ ми за тебе.

Кога да явнишъ бѣлаго коня,

Тà да ми одишъ на рамно поле,

Конь ми бѣлеитъ, како бѣлъ голапъ,

А ти цѫрнеишъ, како цѫрнъ голапъ;

Не прилегвиме еденъ за други.” —

„Егиди мори Магдо неѣсто!

Како прилегвитъ цѫрна муниста

Цѫрна муниста на бѣло гѫрло,

Такъ прилегвиме еденъ за други.” —

„Егиди море цѫрнъ Арапино!

Бисеръ прилегвитъ на бѣло гѫрло,

Цѫрна муниста на калугери,

На калугери цѫрни бройници;

Не прилегаме, цѫрнъ Арапино,

Не прилегаме еденъ за други.”

 

 

250. (Работафъ си за година)

 

Работафъ си за година,

   Година непогодена!

Си постекофъ за хиляда,

   Пуста незгодна година!

Тà си купифъ шаренъ туфекъ,

Сѣ погоди дождевліа,

Ми ѫргьоса шаренъ туфекъ.

Си работафъ две години,

   Година непогодена!

Си постекофъ две хиляди,

   Пуста незгодна година!

Тà си купифъ бѫрза коня,

Сѣ погоди бутурліа,

Тà ми пукна бѫрза коня.

Си работафъ три години,

   Година непогодена!

Си кинисафъ да си ида,

   Пуста незгодна година!

Що требеше се си купифъ

Се си купифъ, ке сѣ жена;

Сѣ погоди моръ година.

Тà си пойдофъ на виляетъ,

Си-те моми изумреле,

Си останафъ неженето.

Сѣ зачудифъ цѫрнъ сиромафъ,

Аль калугеръ да сѣ стора,

И манастиръ да си ода;

Нигде земя не ме зематъ.

Татко немамъ, майка немамъ,

Брата немамъ, сестра немамъ,

Пусти алой да си плачамъ;

Кè рабатафъ не погодифъ,

Сѫра идетъ да с удаамъ.”

Пакъ му дойде аренъ ангелъ, —

Не дави сѣ, тукъ калугери сѣ.

  

 

355

 

 

251. (Платно ткаитъ Стойна Сѫрбинка)

 

Платно ткаитъ Стойна Сѫрбинка

Платно ми ткаитъ бѫрдо ковчено,

Бѫрдо ковчено, ниски восокни,

Платно ми ткаитъ и люто кѫлнитъ:

„Дегиди платно, а бѣло платно!

Да те искаамъ, да те избѣлямъ,

Тà да те кроямъ деветъ покрои,

Деветъ покрои на мой девери!”

И ми дочула мила свекѫрва,

Тога ѣ рече мила свекѫрва:

„Егиди мори Стойно Сѫрбинке!

Що лошо виде отъ твой девери,

Що олку люто ми и прокѫлни?

Да не ми кроишъ деветъ покрои

Деветъ покрои за твой девери,

Да си и кроишъ за деветъ бракя,

За деветъ бракя деветъ покрои!”

Тога ѣ рече Стойна Сѫрбинка:

„Егиди майко, а мила майко!

Какъ да не кѫлнамъ мой-те девери?

Ево ми иматъ деветъ години,

Како сумъ дошла во ваша кукя,

Не ме однесле у мила майка.”

Тога ѣ рече мила свекѫрва :

„Ког си сакала у мила майка,

Що не му речишъ на твой-отъ свекоръ,

Да те однеситъ у мила майка

У мила майка, при деветъ бракя?

Ай искѫпи си мѫшко-но дете,

И умеси си бѣла погача,

Ке те носиме у мила майка.”

Колку искѫпи мѫшко-но дете,

И си умеси бѣла погача,

И си натокми два бѫрзи коня,

Да ми ѭ носитъ нейдзини свекоръ;

Аберъ ѣ дойде отъ деветъ бракя,

И загубиле на силна войска.

Тà си го крои бѣло-то платно,

 

 

356

 

Ни доткаено, ни избелено

Деветъ покрои за деветъ бракя.

 

 

252. (Що си биле два брата родени)

 

Що си биле два брата родени,

Кинисале на пуста чужина,

Да ми стечатъ пари да донесатъ.

Ми стояле до деветъ години,

Стекоа деветъ товари хазно.

Си тѫргнаа дома да си идатъ,

Ми пойдоа въ зелена ливада,

Ми седнаа двайца да сѣ бричатъ,

Ми имале една пуста сабя;

Хазно делятъ си го поделіа,

На сабя-та дельба не сѣ чинитъ;

Па истѫргна помалй-отъ братъ,

Ми го закла постари-отъ братъ.

Ми отговоре постари-отъ братъ:

„Айти мои помалечокъ брате!

Како дома сега ке си поишъ,

Како на майка ти ке ѣ кажишъ!”

Сѣ нажали на помали-отъ братъ,

И истѫргна таа остра сабя,

И ми сѣ закла тои самъ себе.

Що ми реколъ постари-отъ братъ:

„А ти горо, ти зелена горо!

Кой тука ке дойдитъ да му речишъ,

Половин хазно въ цѫрви до даитъ,

Четири товари той да земитъ,

Еденъ товаръ майкѣ да и́ даитъ.”

 

 

253. (Яно ле, Яно, хубава Яно!)

 

Яно ле, Яно, хубава Яно!

Убава Яна платно си ткае

Платно си ткае въ нейна-та тета

Тенко-но платно бурунджукліа,

Кенаре-то му се сухо злато.

 

 

357

 

Разбой-о кѫрца, дури зборува:

„Яно ле, Яно, убава Яно!

Платно ти ткаешъ въ твоя-та тета,

Свекѫрва ти отъ ридъ на ридъ оде,

На ридъ оде зміа си бѫрка,

Зміа си бѫрка зміа лютица,

Рибникъ да прави, рибникъ ягульникъ,

Тебе ке викатъ, ти да си ручашъ;

Ти да и́ речишъ, я сумъ ручала

Въ моя-та тета бѣлá погача

Бѣлá погачà, пресно сиреніе.”

Отъ бог да найде твоя свекѫрва!

Она си нашла зміа лютица,

Тà ѭ направи рибникъ, ягульникъ,

И го понесе за да сѣ пече,

Тà си дойде тебе да те викатъ:

„Ела Яно, снао, да ручаме!”

Яна и́ веле, емъ и́ говоре:

„Оди си, мале, и си ручайте,

Я сумъ ручала въ моя-та тета,

Бѣла погача, пресно сиренѥ.”

Отъ бога да найде твоя свекѫрва

Твоя свекѫрва, вѫрла душманка,

Що га е скрило за вечера-та.

Кѫде ѥ било и замѫркнало,

Дойде си време за вечера-та.

Нели си дойде убава Яна,

И дà си кладе да вечераятъ.

Хубава Яна мошне атарджія,

Атаръ не кѫрши на свекѫрва-та,

Тà си зафати за да вечера;

пѫрвъ залакъ апна и душа даде.

 

 

254. (Стани Радо, стани)

 

„Стани Радо, стани, огинъ да навалишъ,

Огинъ да навалишъ, кѫндило запалишъ,

Ти да ми напоешъ деветъ сиви коня,

Емъ да ги напоешъ, емъ да ги назобешъ,

Емъ да ги оеедлашъ, емъ да ги престегнешъ,

 

 

358

 

Оти ке си пойдамъ рано сосъ киріа,

Ке товарамъ, Радо, деветъ товари свита,

Ке си пойдамъ, Радо, во града Софіа.”

Тогай нему веле та хулава Рада:

„Лежи Стоянъ, лежи, уще си ѥ рано,

Петли що си пеатъ ми сè лѫжовити,

Калдарми що трескатъ, не сè кираджіи

Не сетъ кираджіи, тук сетъ араміи.”

И тогай ми веле той млади Стоянъ:

„Стани Радо, стани, стани да не станишъ!

Защ ясъ ке си пойдамъ, неможамъ да стигнамъ.”

Тогай сѣ на Рада мошне нажалило,

Тà си стана Рада, огинъ си навали,

Кѫндило запали, слезе въ конюшници,

Си искара Рада деветъ сиви коньи,

Напой ги, назоби, оружи, престегна;

Тà сѣ свали Стоянъ, си товари свита

Си товари свита, отиде въ Софіа.

Тогай го ѥ Рада люто прокѫлнала:

„Ток да одишъ, Стоянъ, да не ми сѣ вѫрнишъ,

До скора да дойдатъ твои-те абери!”

Па киниса Стоянъ, дойде до стретъ пѫт-отъ,

Лели излезеа зли-не араміи,

Го удриха Стоянъ и го пресечеха,

Товари растовареха, коньи варнаха,

Коньи дома дойдоха безъ товари безъ стопанъ.

 

 

255. (Стояне, сино на майка!)

 

„Стояне, сино на майка!

Сакамъ нещо да те питамъ,

Сакамъ право да ми кажишъ,

Даль ти ѥ мила невѣста,

Даль ти ѥ, сино, во сѫрце?”

Стоянъ и́ веле говоре:

„Варай мале, стара мале!

Тебѣ лѫжа не требува,

Мошне ѥ мила невѣста,

И мошне ми ѥ во сѫрце;

Даль дека ѥ още млада

Още млада отъ неделя,

Ель дек ѥ отъ богата кѫща,

Ель дека ѥ отъ големъ родъ,

Ель дек ѥ отъ многу бракя.”

Веле негова-та майка:

„Лель ти ѥ мила невѣста,

Лель ти толку въ сѫрце влегла,

Ясъ ке сѣ, сину, отруямъ.”

Тогай веле млади Стоянъ:

„Варай мале, стара мале!

Защо ке сѣ ти отруешъ,

  

 

359

 

Д отруямъ моя невѣста;

Невѣста сѣ пакъ наожде,

А майка не сѣ наожде.”

Тогай майка сѣ рашенила,

Си купи люта отвора

Тà си дойде, тà си отру

Си отру млада невѣста;

Какъ и́ даде отрувачка,

Вода истури, стомни скѫрши.

Сѣ провикна невѣста-та:

„Стоянъ, моя пѫрва любовъ!

Що скоро на мен сѣ насити;

Отъ бога да найде майка ти,

Що ми даде люта отвора;

Скоро вода, или вино!”

Ми сѣ спущи млади Стоянъ,

Стомна баратъ, стомна нематъ,

Вода баратъ, вода нематъ,

Вино бѫрка, не сѣ найде.

Сѣ спущи отъ нова-та чешма,

Си свали капа отъ глава,

Си наполни студна вода;

Дури да си дойде дома,

Нель умрела невѣста-та.

Ка си виде млади Стоянъ,

Тà си юзе остро ноже,

Тà сѣ удри въ клето сѫрце;

На место-то душа дало,

Едношъ само проговори:

„Отъ бога, мале, да найдешъ!

Находи сѣ, нашири сѣ,

Кат безъ снаха и безъ сина;

Ка ке плаче нейна майка,

Ка ке плаче за невѣста,

И ти да плачишъ за сина.”

  

 

256. (Мори Недо, бѣла Недо!)

 

Мори Недо, бѣла Недо!

Ветеръ дуе натъ село-то,

Роса роситъ потъ село-то,

Чума мріе низъ село-то.

Си-те чуле разбегале,

Бѣла Неда не ѥ чула,

Не ѥ чула, ни разбрала.

Неда ткае тенко платно

Тенко платно, бѣлъ бурунджукъ,

Кенаръ [*] клава сухо злато.

Тогай веле нейна майка:

„Мори Недо, бѣла Недо,

Бѣла Недо, милно чедо!

Даль си чула и разбрала

Чума біе у село-то,

Си-те чуле разбегале,

Айде, Недо, да бегаме,

Дан загинишъ още млада

Още млада и зелена,

На младосъ ненаситена,

На рухо ненасосена,

На оро ненаиграна.”

Тогай веле бѣла Неда:

„Бегай, мале, ясъ не бегамъ,

Ела вѣрно ти сѣ молямъ,

Ко ке умрамъ, моя мале,

Да направишъ натъ гроб-отъ ми,

Натъ глава шарена чешма,

На нодзе високо дѫрво,

На нодзе зеленъ кипарнсъ.

Кой ке дойде, мйла мале,

Вода да ми сѣ напіе,

И потъ сенка да ми седне,

И да рече богъ да прости

Тая душа що загина.”

 

 

*. Кенаръ – краища; или жица на платно-то.

 

 

360

 

257. Стоянъ и сестра му Проя.

 

Ой Стояне, бре Стояне!

Дали знаишъ паметувашъ

Кога бѣше бре скѫпіа-та

Скѫпіа-та, гладіа-та,

Кило жито ока стребро,

Ока брашно целъ карагрошъ!

Стоянъ иматъ деветъ деца

Деветъ деца си-те мѫшки.

Пара нематъ половница,

Да си ранитъ деветъ деца

Деветъ деца си-те мѫшки.

Сестра иматъ бѣла Проя,

Пребогата со сточица,

Стока иматъ бѣла чейнца

Ченица деветъ амбари.

Що отиде сиремашецъ,

Сестрѣ ѣ сѣ помолюетъ:

„Дай ми, сестро, кутелъ жито,

Ели, сестро, шиникъ просо,

Да изранамъ деветъ деца

Деветъ деца, твой-те мнуци!” —

„Ой Стояне, мили брате!

Ай пойди си на друмои,

Пречекай си силенъ карванъ

Четири стотини мѫски,

Дà измери бѣла чейнца,

Отъ ощо ке ти престанитъ,

Тебѣ отъ тоа ке ти дадамъ.”

Си отиде сиромашецъ,

Си пречека силенъ карванъ

Силенъ карванъ пусти мѫски,

И доведе въ рамни дворѥ,

Си тоари бѣла чейнца;

Испрати млади кираджіи. —

„Ейди брате, бре Стояне!

Не престана едно зѫрно.”

Зеде врекя на рамена,

Отиде на река Ситница,

Си наполни дробна песокъ,

Си донесе своя кукя.

Го видоа деветъ деца,

Затѫрчаа при татка си,

Деца гладни, голи, боси,

Да имъ даитъ ченицица.

Имъ истури дробна песокъ;

Си зобаа дробенъ песокъ,

Какъ зобаа, такъ треснаа.

Имъ ископа еденъ гробецъ,

Си закопа деветъ деца;

Пушка зеде на рамена,

Си излезе араміа.

 

 

258. Рада.

 

Заспала ми ѥ галена Рада,

Заспала ми ѫ на високъ чардакъ

На високъ чардакъ въ шарена ода;

Мандіи лаятъ, дѫрвари вѫрватъ.

Радини дружки Радà викаетъ:

 

 

361

 

„Стани ми, стани галена Радо!

Да залеиме студна-на вода!”

Радина майка Рада скориватъ:

„Стани ми, стани, галена Радо!

Тук те викаетъ твои-те дружки,

Да ми оите на студна вода!”

Радини друшки на вода бѣа,

Залея вода и си дойдоа,

Галена Рада уще ми спіетъ.

Радина майка крави молдзеше:

„Стани ми, стани галена Радо!

Твои-те друшки на вода бѣа,

На вода бѣа и си дойдоа!”

Кога сѣ качи на високъ чардакъ,

Кога ми отскри шарени јорганъ,

Що да ми видитъ! Рада заклана;

Цѫрни-те очи мрежа ватиле,

Бѣло-то гѫрло кѫрфъ исипано.

 

 

259. (Разболела сѣ убаа Яна)

 

Разболела сѣ убаа Яна.

Кой ке поитъ по Янина майка,

За да ѭ викнитъ Янина майка?

Иди ми, иди Янининъ деверъ,

Иди ми викни Янина майка,

Немой ѣ кажи, туку ѭ лѫжи:

„Айде ми, айде Янина майко!

Повила ти ѥ убаа Яна

Повила ти ѥ мѫшко-но дете.”

Отиде бѫрго нейзѣ ѣ каза;

Янина майка нему му рекла:

„Постой, почекай Янини деверъ,

Ясъ да си влезамъ въ земни килери,

Да си изваамъ свилни пелени

Свилни пелени, ибришимъ повой.”

И ѭ почека Янининъ деверъ,

Тà и си влезе въ земни килери,

И си изваде свилни пелеші,

 

 

362

 

Свилни пелени, ибришимъ повой;

И кинисале да ми одатъ.

И ми оделе, що ми оделе,

И достигнале кѫде пол-пѫти,

Ѣ примириса восокъ и темянъ:

„Ейгиди, рече, Янинъ деверче!

Що ми мирисатъ восокъ и темянъ?”

И той ѣ рече, сѣ отгоори:

„Айде побѫрзай, Янина майко!”

И ми оделе, ми приблизале;

И сѣ задале мѫгли прахои,

По мѫгли идатъ тешки носила,

На носила-та убаа Яна,

Претъ носила-та ягне раначе,

Претъ Яна оитъ, за Яна блеитъ.

По Яна одитъ Янина золва,

По Яна одитъ, негя ѭ плачитъ:

„Ой Яно, Яно, ей мила снахо!

Кой ке ми плетитъ ситна-та леса,

Ситно плетена, често редена!”

Нейзина майка тука примиратъ,

Тука примиратъ, одвай оживятъ.

 

 

260. (Везала Яна бѣла махрама)

 

Везала Яна бѣла махрама,

Време везала деветъ години,

Не ѣ стигнало свила коприна,

Свила коприна и сухо злато.

Ѭ прокѫлнала Янина майка:

„Ей Яно, Яно, ей мила керко!

Навезала ѣ̀, не кердосала,

Ни кукя збрала, ни чедо стекла,

Дури не пойдишъ кай цѫрно море,

Дà да ми чуешъ где риба пеитъ,

Где риба пеитъ, где мраморъ дзунитъ.”

Како ѭ Янà майка прокѫлна,

Така ѭ Янà клетва ватила, —

Навезала ѣ̀, некердосала,

 

 

363

 

Ни кукя збрала, ни чедо стекла.

И ми отишла, кай цѫрно море,

Дà и ми чуло где риба пеитъ

Где риба пеитъ, где мраморъ дзунитъ.

Дà и си зела каменъ мраморенъ,

Дá го носила деветъ месеци;

Каменъ повила, каменъ развила,

Каменъ пакъ каменъ, студенъ пакъ студенъ.

 

 

261. (Що ми сѣ бѣлеи, лелеитъ?)

 

Що ми сѣ бѣлеи, лелеитъ?

Ели ми ѥ бѣли шаторъ?

Ель ми ѥ грутка снежовца?

Ель ми ѥ соколово пиле?

Ели ми ѥ бѣло платно?

Ели ми ѥ руди овенъ?

Да ѥ грутка снежовица,

Отъ сѫнце ке скопнеше;

Дà да ми ѥ бѣло платно,

Лель ке го девойка зберитъ;

Да ѥ соколово пиле,

Даль ке пиле отлеташе;

Дà да ми ѥ овенъ руди,

Дà лели ке въ поле слезитъ;

Туку било бѣли шаторъ,

А потъ него Боленъ Дойчинъ;

Край него сестр Ангелина: —

„Айти сестро Ангелино,

Земи сѫд-а, та начекай,

Начекай отъ мой-те рани,

Тà растури по пѫтища,

По пѫтища, по све друмя,

Донеси лекоита вода,

Да изміамъ мой-те рани.”

 

 

262. (Попиталъ Стоянъ бѣла Бояна)

 

Попиталъ Стоянъ бѣлà Боянà,

Стоянъ ѭ питатъ, братъ ѭ не даватъ;

Стоянъ бекріа лудоделіа:

„Отруй брата ти, бѣла Бояно,

Отруй брата ти, земи ме мене.” —

„Отруло би го, Стояне море,

Отруло би го, немамъ со ощо.” —

„Я да ти кажамъ, бѣла Бояно,

Айде пойди си отъ осой въ осой,

Ти дà фати си две люти зміи,

Една осойна, друга присойна,

Дà превѫрзи и со зеленъ гайтанъ,

Дà превѫрли и на зеленъ яоръ,

Яоръ ке цутитъ, яд-отъ ке капитъ;

 

 

364

 

Да си начекашъ во зеленъ вилджанъ,

Дà да му даишъ да сѣ напіетъ.”

И си ватила две люти зміи,

И превѫрзала со зеленъ гайтанъ,

И превѫрлила на зеленъ яоръ,

Яоръ ми цутелъ, яд-отъ ми капелъ;

И начекала во зеленъ вилджанъ.

Брату подала да сѣ напіетъ:

„Напи сѣ, брате, люта ракіа!”—

„Напи сѣ, сестро, ти си постара!” —

„Напи сѣ, брате, госпотъ ѥ постаръ!”

Колку сѣ напи отъ коня падна,

Отъ коня падна на нож-отъ удре

На нож-отъ удре, и час-отъ умре.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]