Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

СВАДБЕНИ.

 

Отъ Струга

511. Кога асодатъ на строй

512. Кога да месѣтъ свакя-та у девойка-та

513. Кога да месѣтъ свакя-та у зет-отъ

514. (Заиграло юнакоо сѫрце). Друга

515. (Пуща, допуща юначе). Друга

516. (Префѫрлила сѣ кѫпина). Друга

517. Кога да бричѣтъ зет-отъ

518. (Посвѫршилъ сѣ Симонъ добаръ юнакъ). Друга

519. Кога одатъ за невѣста

520. Кога да одать по невѣста

521. (Никола шетатъ низъ гора). Друга

522. (Плела мома босилкои ясли). Друга

523. (А излези девойкина майка). Друга

524. (Спливналъ еленъ по море да пливатъ). Друга

525. Кога девойкà-тà истваетъ

526. Кога излегвѣть отъ куки

527. Кога да ходать вь цѫрковъ на венчанѥ

528. Кога да сѣ приближвать вь цѫрковъ

529. Кога сѣ вращаетъ отъ цѫрковъ

530. (Мѣсецъ дойде дзвезда не донесе). Друга

531. Кога да сѣ приближвать дома

532. Кога да играетъ свакя-та

533. (Мори сваке Јоанице!). Друга

534. (Фатилъ соколъ еберица). Друга

535. (Сино езеро скоро градено). Друга

 

Свадбени отъ Прилепъ

536. На строй кога извадватъ девойка-та да сѣ пѫрстенувать

537. Кога да віять венец-отъ

538. Кога готватъ зет-отъ

539. (Превѫрлила сѣ кѫпина). Друга

540. Кога готватъ невѣста-та

541. Кога у зет-отъ плетать венецъ за невѣста-та

542. Кога да одать по невѣста

543. Кога земаеть невѣста-та

544. Кога ѣ даваеть чевли-те

545. Кога пущать побратими-те за да земать невѣста-та

546. Кога ѭ качватъ на коня

547. Кога побратими-те дѫржать невѣста-та

548. Кога да ѭ водать

549. Кога да ѭ поводатъ

550. Кога да ѭ извадать отъ куки надворъ

551. Кога да ѭ носеетъ у зет-отъ

552. Кога да ѫ донесатъ дома и ѭ отскриватъ кум-отъ

553. На зет-отъ

 

Отъ Прилепски-те села

554. Кога да дойдать сватови

555. Кога да седнатъ сватови-те

556. (Изникнала комоника). Друга

557. (Потаи ся ясно слѫнце). Отъ В. Б

 

Свадбени отъ Велесъ

558. Кога пѫрстенватъ девойкà-тà

559. Кога влегвать у девойка-та

560. Кога девойка-та излегвитъ за да целиватъ рѫка

561. Кога да одать по невѣста

562. Кога носеетъ невѣста-та у зет-отъ

563. (Коня водамъ на студена вода). Друга

564. (Иматъ мама Кана керка). Друга

 

Охридски

565. (Мое-то ми мило сваношъ ми седело)

566. (Аргафане Фане, мили побратиме). Друга

567. (Ранила мома бильбиля)

568. (Плетитъ мома мрежа копринена)

569. (Боленъ си лежамъ, ясъ ке си умрамъ)

570. (Завеале Самовилски ветрой)

 

 Свадбени отъ Кукушъ

571. Вечер-та на големи-оть армасъ

572. Кога зет-отъ сѣ облеквитъ

573. Кога невѣста-та сѣ кланятъ на кум-отъ

574. Кога невѣста-та иставаетъ отъ дома ѣ

575. Кога зет-отъ ручатъ у невѣста-та

 

 

 

Отъ Струга.

 

 

511. Кога асодатъ на строй.

 

кошничице камарджице полна бисеріо,

Орони сѣ бисеріо семъ навеселіо.

Потеколъ ѥ силенъ Дунафъ пороитъ,

Понесолъ ѥ злата чаша викіа,

Полна рамна руйно випо цѫрвено;

Кому да ѭ поклонъ поклониме,

Поклониме чеснетому свекоръ.

Весели сѣ чесни свекоръ, веселба ѥ твоя;

Що ѥ овой големъ сѫборъ околу тебе,

Како на гратъ Яничари се околу цара.

 

 

512. Кога да месѣтъ свакя-та у девойка-та.

 

Свила сѣ лоза винена

Окулу града Легена;

Не била лоза винена,

Туку ми била девойка,

Окулу бракя сѣ віетъ:

„Откупи мене, браке-ле!

Ясъ не сумъ скѫпо ценето,

За двесте триста грошеи.”

 

 

513. Кога да месѣтъ свакя-та у зет-отъ.

 

Пущатъ Билька по бѣла Босилька:

„Дойди, дойди бѣлъ Босильче моѥ!” —

 

 

461

 

„И да дойдамъ кѫде ке те найдамъ?”

„Ке ме найдишъ майкини пазуи,

Ке ме найдишъ таткини скутеи,

Ке ме найдишъ братои дворои.”

 

 

514. (Заиграло юнакоо сѫрце)

Друга.

 

Заиграло юнакоо сѫрце,

Како вино во стребрена чаша,

Как ракіа во злата викіа,

Дур да пойдитъ въ девойкини дворѥ,

Дур да видитъ девойкини татко,

Дур да видитъ девонкина майкà,

Како одитъ, како рубо носитъ. —

 

 

515. (Пуща, допуща юначе)

Друга.

 

Пуща, допуща юначе:

„Девойче, море девойче!

Аль ѥ везана риза-та?” —

„Юначе, море юначе!

И ѥ везана и не ѥ;

Малу ми свила не фтаса,

Си-те свилари обидофъ,

Нигде си свила не найдофъ.”

Пущатъ, допущатъ девойче:

„Юначе, море юначе!

Али ѥ коанъ пѫрстен-отъ?”

„Девойче море девойче!

И ми ѥ коанъ, и не ѥ;

Си-те златари обидофъ,

Нигде си злато не найдофъ.

 

 

516. (Префѫрлила сѣ кѫпина)

Друга.

 

Префѫрлила сѣ кѫпина

Преку висока планина;

Та не ми бѣше кѫпина,

Туку ми бѣше девойка,

На мраморъ каменъ седеше,

Со русо момче зборвеше,

Русо му перче чешлаше,

Руси мустаки сучеше.

 

 

517. Кога да бричѣтъ зет-отъ.

 

Заспало ми Иво Самогорче,

Кой поминвитъ Ива не разбудвитъ,

 

 

462

 

Дур долета горска еберица,

Съ криля трепна Ива го разбуди:

„Стани, стани, Иво добаръ юнакъ!

Аль си́ женетъ, аль си неженето?” —

Отъ сонъ ми сѣ Иво разбудило,

И говори Иво добаръ юнакъ:

„А егиди горска еберица!

Ни сумъ женетъ, ни ке да се жена,

Ке си зеамъ деветъ бракѣмъ сестра.”

И го дочу и бога ми молитъ :

„Леле боже, леле мили боже!

Дай ми, боже, пролецки гѫрмежи,

Дай ми боже есенски дожеи,

Да откорнитъ кула отъ кременя!”

Как девойка люто що прокѫлна,

Така госпотъ нейдзѣ ѣ поможи.

Даде госпотъ пролецки гѫрмежи,

И ми даде есенски дожеи,

И откорна кула отъ кременѥ.

Пакъ девойка бога помолила,

Дай ми, боже, очи соколои,

Дай ми, боже, криля лабедои,

Да прелета Сава и Дунава,

Тà да падна во войска цареа,

Да одбера момче спроти мене,

Що не піетъ вино и ракіа,

Що му пеитъ саатъ во пазуа,

Що му игратъ коня во двореи,

Що му игратъ куна на колена!”

Какъ девойка бога що помоли,

Така госпотъ неидзѣ ѣ поможи,

И ѣ даде очи соколои

И ѣ даде криля лабедои,

Си прилета Сава и Дунафа,

Тà си падна во войска цареа,

Тà си отбра любовъ спроти неа.

Що не пíетъ вино и ракіа,

Що му пеитъ саатъ во пазуа,

Що му игратъ коня во двореи,

Що му игратъ куна на колена.

 

 

463

 

518. (Посвѫршилъ сѣ Симонъ добаръ юнакъ)

Друга.

 

Посвѫршилъ сѣ Симонъ добаръ юнакъ

Сѣ посвѫршилъ многу на далеку

Три конаци преку цѫрно море

И четири преку рамно поле.

Дойде коа, дойде лепо време,

Да си зеитъ убаа неѣста.

Допущила Симоноа теща:

„Айти тебе Симонъ зетащине!

Да не идешъ со малу сватои,

Тукъ да дойдишъ со многу сватон;

Ако доишъ со малу сватои,

Міе не те въ града прибираме,

Нити тебѣ мома изваваме.”

Сѣ зачуди Симонъ добаръ юнакъ,

Глаа кѫршитъ отъ свои рамена,

Рѫце кѫршитъ отъ свои колена,

Нодзе кѫршитъ отъ бѣли каменя.

Го догледа негоа стара майка:

„Айти синко, Симонъ добаръ юнакъ!

Що те тебе нужба дотерало,

Глаа кѫршишъ отъ свои рамена,

Рѫце кѫршишъ отъ свои колена,

Нодзе кѫршишъ отъ бѣли рамена?” —

„Айти майко, айти стара майко!

Допущила моя стара теща,

Да не ода со малу сватои,

Оти мома не ми изважала!” —

„Айти синко, Симонъ добаръ юнакъ!

Аль тоа те тебе брига нашло?

Колку сакашъ сватои ти идѣтъ.”

Си пособра китени сватои,

Си отиде Симонъ добаръ юнакъ

Три конаци преку цѫрно море,

А четири преку рамно поле,

Го пречека Симоноа теща,

Му даде нейдзина мила керка.

 

 

464

 

519. Кога одатъ за невѣста.

 

„Зетащина, чуже земянине!

Що си́ дошолъ во наша-ва земя?

Аль си́ дошолъ оро да играме,

Аль си́ дошолъ вино да піеме,

Аль си́ дошолъ каменъ да фѫрляме?”

„Айви віе сестри непознайни!

Не сумъ дошолъ оро да играме,

Не сумъ дошолъ вино да піеме,

Не сумъ дошомъ каменъ да фѫрляме,

Тукъ сумъ дошолъ по наша другачка.”

 

 

520. Кога да одать по невѣста.

 

Раскаралъ сѣ Нико и Никола,

На онаа убаа девойка;

Нико велитъ я ке ѫ зеа,

А Никола я ке ѫ зеа.

Нико собра две хиляди сватой,

А Никола три хиляди сватой.

Поминае низъ гора зелена;

Нико вѫрвитъ преку Нико-поле,

А Никола преку Шаръ планина.

На девойка аберъ ѣ отиде;

Девойка ѥ умна и разумна,

Ми сѣ качи на диванъ високи,

Що ми гляатъ [*] чудо и големо!

Кѫде вѫрвѣтъ низъ гора зелена,

Кѫде вѫрвѣтъ две рала сватои,

По сватои два млади зетои.

Пакъ си слегвитъ отъ диванъ високи,

Си велитъ на своя мила майка:

„А егиди моя мила майко!

Я влези си во земни керали,

Та отключи мои шаренъ ковчекъ,

Извади ми две ризи зетоски;

Я сѣ качифъ на диванъ високи,

 

 

*. Гледатъ.

 

 

465

 

Що си глеафъ чудо и големо,

Кѫде вѫрвѣтъ низъ гора зелена

Кѫде вѫрвѣтъ две рала сватои,

По сватои два млади зетои;

Ни за кого, майко, не сѣ мѫжа,

Ни кѫрвнина во кукя си чина,

Ке и фата два брата рогени.”

Си изваде две ризи зетоски,

Си и даде на бѣла Бояна.

Та и кладе во бѣли пазуи;

Колку сватой въ дворѥ навлегое,

Мошне лепо ми и пречекае;

А Бояна умна и разумна

Два зетеи во образъ и баци,

Въ образъ и баци, и даръ си дарва,

Си фати два брата рогени,

Си попрати безъ никоя кавга.

 

 

521. (Никола шетатъ низъ гора)

Друга.

 

Никола шетатъ низъ гора,

Во рѫка дѫржитъ сокола;

Соколъ му лепо вореше:

„Никола море, Никола!

Подотпущи ми ременя,

Подотпущи ми петлици,

Далеку да си отлетамъ

Дуръ девойкини дворои,

Да ѣ порѫчамъ, нарѫчамъ,

Да везитъ риза зетоска,

А на свекѫрва марама,

А на свекор-отъ кошуля,

А на девер-отъ пояс-отъ.”

 

 

522. (Плела мома босилкои ясли)

Друга.

 

Плела мома босилкои ясли,

Ми и клала во рамни двореи,

Да навѫрзитъ отъ сватои коньи.

Плела мома копринена мрежа,

Ѭ фѫрлила по бѣла Дунафа,

Улоила риба златокрила

Ѭ испекла во злата тепсіа,

 

 

466

 

Ѭ ставила на чесна тѫрпеза,

На тѫрпеза предъ чеснаго куиа.

 

 

523. (А излези девойкина майка)

Друга.

 

„А излези девойкина майка,

Зетъ ти идетъ како сиви соколъ,

И ти идѣтъ два рала сватои,

Кѫде коньи ке и навѫрзиме?” —

„Широки се девойкини дворѥ.”

 

 

524. (Спливналъ еленъ по море да пливатъ)

Друга.

 

Спливналъ еленъ по море да пливатъ,

На рогои шаренъ одаръ носитъ,

На одаръ ѥ постеля послана,

На постеля терзіи седее,

Девойкѣ ѣ пѫрстени коѣе.

 

 

525. Кога девойкà-тà истваетъ.

 

Що сѣ боря отъ кореня корнѣтъ?

Не сè боря отъ кореня корнѣтъ,

Тук сѣ делитъ девойка отъ майка.

Що сѣ боря отъ кореня корнѣтъ?

Не сѣ боря отъ кореня корнѣтъ,

Тукъ сѣ делитъ девойка отъ татка.

Що сѣ боря отъ кореня корнѣтъ?

Не сѣ боря отъ кореня корнѣтъ,

Тукъ сѣ делитъ девойка отъ бракя.

„Отпрощавай сѣ отъ майкини пазуй,

Отъ таткой скутей, отъ братой дворой.”

Девойка сѣ на боръ навалила:

„Леле боре, леле зеленъ боре!

Какъ ке викнамъ чужа майка майко!

Какъ ке викнамъ чужи татка татко!

Какъ ке викнамъ чужи брата брате!

Какъ ке викнамъ чужа сестра сестро!”

 

 

467

 

526. Кога излегвѣть отъ куки.

 

Си сватои на коня явнале,

Млатъ зеташинъ на коня не явналъ,

Тукъ си учитъ убава невѣста:

„А неѣсто, киско босилькоа!

Кога міе дома ке пойдиме,

Ке излезитъ моя стара майка,

Ке излезитъ со крондилъ ракіа,

Ке ти даитъ со чаша викіа,

Ти да ми ѥ чаша не потземвишъ;

Да ѣ даишъ брату Костадину.

А неѣста умна и разумна,

Кога пойде въ негои двореи,

Ѣ̀ пречека негоа-та майка,

Ѣ̀ изваде со крондилъ ракіа,

Ѣ̀ подаде со чаша викіа.

Ѣ̀ позела убаа неѣста;

А неѣста умна и разумна,

Не ѭ испи, ни чаша ѣ даде,

Тук ѣ тури на земя суроа.

 

 

527. Кога да ходать вь цѫрковъ на венчанѥ.

 

Змѣхъ прелеталъ преку цѫрно море,

А потъ криля змѣхъ що ми носеше?

Ми носеше убаа девойка.

Ми оделе тіе що оделе,

Колку пошле во гора зелена

Негде ѣ сѣ студна вода спило;

И говоритъ убаа девойка:

„Айти тебе змеѥ горянине!

Менѣ ми сѣ студна вода піетъ.”

И ѣ велитъ змѣа горянина:

„А егиди убаа девойко!

Айде слези долу потъ планинче,

Тамо иматъ два студни кладенци,

Край кладенци триста Яничари;

 

 

468

 

Тіе ке те тебе опитаетъ,

Отъ кой сой и отъ коя фара си́;

Да не кажвишъ отъ коя фара си,

Дан те дѫржатъ триста Яничарн;

Да сѣ кажишъ отъ голема фара:

Татко ми ѥ Марко Кралевике,

Вуйко ми ѥ Янкула войвода,

Брате ми ѥ Секула детенце,

Стопанъ ми ѥ змѣа горянина.”

Како лепо що си ѭ научи,

Си отиде убаа неѣста,

Тамо найде триста Яничари,

Дури неа тіе опитае

Отъ кой сой ѥ, и отъ коя фара,

Тіе вода нейдзѣ не дадое.

И имъ каза убаа неѣста,

Имъ сѣ каза отъ голема фара:

„Татко ми ѥ Марко Кралевике.

Вуйко ми ѥ Янкула войвода,

Стопанъ ми ѥ змѣа горянина.”

Ѣ зедое две злати мащрапи,

Ѣ дадое нейдзѣ студна вода.

Ѭ пущіе назотъ да си о’итъ,

Ѭ пущіе и ѭ попратіе,

Защо бѣше отъ голема фара.

 

 

528. Кога да сѣ приближвать вь цѫрковъ.

 

Що ѥ врѣва во Поройна цѫрква?

Али гѫрмитъ, аль сѣ земя треситъ?

Не ми гѫрмитъ, ни земя сѣ треситъ,

Сѣ венчаатъ Милошъ со неѣста.

Ѣ постисналъ пѫрсти со пѫрстени,

Тая му сѣ нему милно молитъ:

„А Милоше, мое добро мило!

Не стискай ми пѫрсти со пѫрстени!”

 

 

469

 

529. Кога сѣ вращаетъ отъ цѫрковъ.

 

Фѫрляшъ, куме, прежѫлти-онъ овесъ,

Ти го фѫрляшъ, той ти зеленеитъ,

Неѣста го низъ пѫрстенъ береше,

Да наранитъ кумотому конь-отъ.

Фѫрляшъ, куме, прежѫлти-онъ овесъ,

Ти го фѫрляшъ, той ти зеленеитъ;

Неѣста го нисъ пѫрстенъ береше,

Да наранитъ старосвату коньт-отъ.

Фѫрляшъ, куме, прежѫлти-онъ овесъ,

Ти го фѫрляшъ, той ти зеленеитъ;

Неѣста го низъ пѫрстенъ береше,

Да наранитъ отъ сватои коньи.

 

 

530. (Мѣсецъ дойде дзвезда не донесе)

Друга.

 

Мѣсецъ дойде дзвезда не донесе,

Останала въ зелени ливаге,

Да наберитъ трева детелина,

Да наранитъ кумотому коня,

Да наранитъ старосвату коня, [*]

Да наранитъ отъ сватои коньи. [**]

 

 

531. Кога да сѣ приближвать дома.

 

А излези, юнакоа майко,

Ти идеетъ две рала сватои,

Сна ти носитъ како еребица.

 

 

532. Кога да играетъ свакя-та.

 

Мори сваке Јоанице, [***]

Мори на кѫлкъ соканице,

Мори вѫртокалчинице!

Имашъ калци отъ кѫлчища,

 

 

*. **. На секои отъ тіе слихови сѣ повторвѣтъ напрежни-те три.

 

***. Играещемъ свакя-та (погача-та; вид. обичаи) сѣ подсмѣвяетъ на майка-та одъ невѣста-та (т. е. свакя-та) на нейздино-то име; за това въ место Јованице сѣ клажатъ име-то одъ свакя-та.

 

 

470

 

А чораби отъ кожина,

А кошуля отъ пуздерки,

А марама отъ копріи,

А джубе-то отъ камчина.

Що ѥ свакя непечена?

Що н си явна магаренце,

Да си пойдишъ въ Кюмурица, [*]

Да наберишъ суви дѫрва,

Да испечишъ наша свакя!

Мори сваке Јоанице!

Що ѥ свакя несолена?

Що н си явна магаренце

Да си пойдишъ во Елбасанъ,

Да си зеишъ малу сольца,

Да осолишъ наша свакя!

И пакъ ти ѥ малечкаа,

Що н си явна магаренце

Да си пойдишъ въ Радолица,

Да си зеишъ малу брашно,

Да напраишъ наша свакя

Наша свакя поголема!

 

 

 

533. (Мори сваке Јоанице!)

Друга.

 

Мори сваке Јоанице!

Со що сина сѣ фалеше?

Имамъ сина работника,

Бѫрго оратъ бѫрго копатъ;

Виде рало сѣ зачуди.

Мори сваке Јоанице!

Со що кукя сѣ фалеще? —

Си имамъ кукя голема;

Кога дойдофъ да видамъ,

Н една греда стоеше,

И та бѣше потпрена!

Со що ми сѣ фалеше!

Имашъ церга волои;

Кога дойдофъ да видамъ,

Едно куцо волище

С едно криво рожище!

Имамъ конье ергеле,

Кога дойдофъ да вида,

Едно красто койнище!

Стадо овци си има;

Кога дойдоаъ да вида,

Едно красто козище!

 

 

534. (Фатилъ соколъ еберица)

Друга.

 

Фатилъ соколъ еберица,

Ке ѫ носитъ гѫрцка земя,

Таа пищитъ, той ѭ тешитъ,

Таа гѫрцки не умеитъ.

Мори сваке Јоанице!

Со що керка сѣ фалеше, —

Имамъ керка работница,

Вѫрго предитъ, бѫрго везитъ.

Кога си ѭ донесофме,

Кога фурка ѣ казафме,

Неѣстица сѣ зачуди.

Кога парта ѣ казафме,

Неѣстица сѣ прекѫрсти:

„Що сè овѥ цѫрни игли!”

Кога въ разбой ѣ̀ кладофме,

Неѣстица сѣ зачуди:

„Що ѥ ова чіу, міу

 Едно падни, друго стани!”

 

 

*. Кюмурица место кѫде ѭгленя праватъ. Елбасанъ Арнаутски градъ од кѫде носатъ соль. Радолища не далеку отъ Струга подъ Бѣлица, каде се воденици-те (мелници-те).

 

 

471

 

535. (Сино езеро скоро градено)

Друга.

 

Сино езеро скоро градено,

Во езеро ѥ Гюро тѫргоецъ,

Гюро тѫргоецъ отъ Тѫргоище.

Бѣла Бояна платно бѣлеше;

Тога ѣ рече Гюро тѫргоецъ:

„Дегиди мори бѣла Бояно!

Тебе те кажвѣтъ башъ работница,

Ясъ ке ти даамъ поясмо и полъ

Да ми напраишъ кнока кошуля,

Кнока кошуля и бѣла риза!”

Тога му рече бѣла Бояна:

„Дегиди море Гюро тѫргоецъ!

Тебе те кажвѣтъ башъ кувенджіа;

Ясъ ке ти даамъ драмъ и полъ стребро,

Да ми напраишъ ковани герданъ,

Да ми напраишъ и стребренъ пѫрстенъ,

Що ке престанитъ да ми го вратишъ!”

„Егиди мори бѣла Бояно!

Кѫде сѣ чуло и сѣ видело,

Ти да ми даишъ драмъ и полъ стребро,

Да ти напраамъ ковани герданъ,

Ковани герданъ и стребренъ цѫрстенъ,

Що ке престанитъ да ти го врата!”

„Егиди море Гюро тѫргоецъ,

Гюро тѫргоецъ, башъ кувендживче!

Какъ ке напраамъ кнока кошуля,

Кнока кошуля и бѣла риза,

Така ке напрайшъ ковани герданъ

Ковани герданъ, и стребренъ пѫрстенъ;

Ясъ дека сумъ си́ башъ работница,

Не ке го фѫрля въ сино езеро!” —

„Егиди мори бѣла Бояно!

Како го рекофъ, така го стекофъ.”

 

 

472

 

 

Свадбени отъ Прилепъ.

 

 

536. На строй кога извадватъ девойка-та да сѣ пѫрстенувать.

 

Солнала дзвезда по край тѫрпеза;

Не ми ѥ дзвезда, мало ѥ моме,

Мало ѥ моме окулу татка,

Окулу татка, татка си молитъ:

„Откупи мене, ей мили татко!” —

„Откупилъ ми те, ей мила керко,

Кѫрпа си́ дала, не си казала,

Пѫрстенъ си́ дала, не си́ пращала.”

Откупи мене, ей мила майко! [*]

Откупи мене, ей мили брату!

Откупи мене, ей мила сестро!”

 

 

537. Кога да віять венец-отъ.

 

Вило моме зеленъ венецъ,

Полъ го вило полгодина,

Цѣлъ го вило за година,

Си го кладе на главица,

Си отиде на водица

На водица на бѣлъ Дунафъ,

Фѫрли венецъ по бѣлъ Дунафъ;

На венецъ му нарѫчуетъ:

„Пливай, пливай, зеленъ венецъ,

Да отпливашъ юнакои

Юнакои рамни дворѥ,

Ак излезитъ юнакои

Юнакои мили татко,

Да не ми сѣ въ рѫка даишъ,

Ни па да сѣ проприкажишъ;

Ак излезитъ юнакоа

Юнакоа мила майка,

Ни да ѣ сѣ проприкажишъ,

Ни да ѣ сѣ въ рѫка даишъ. [**]

Ак излезитъ младъ неженатъ,

Нему да сѣ проприкажишъ,

Нему да сѣ въ рѫка даишъ.”

 

 

538. Кога готватъ зет-отъ.

 

Соколе ситенъ, димитенъ,

Не летай горе високо,

Не шири криля широки,

Не вакяй сенка голема;

Подъ сенка седатъ златари,

Златни си сѣдла златеха

Златени узди лееха,

далеко мислятъ да одатъ

 

 

*. На секой отъ последни-ве стихове сѣ повторватъ три-те: откупилъ ми те. . . .

 

**. Еднакво сѣ повторвитъ за братьа и за сестра.

 

 

473

 

По сиротица Драгана,

Драгана никого нематъ,

Еденъ си братокъ Никола,

Една си снаа Митана.

 

 

539. (Превѫрлила сѣ кѫпина)

Друга.

 

Превѫрлила сѣ кѫпина

Преко висока планина,

Да во Янина градина.

Не била Янина градина;

Тукъ била Янина майка,

Посвѫршила си девойка,

Милошу зету зборува:

„Милоше, зете Милоше!

Многу сватови да канишъ,

Многу сумъ дара зготвила,

На секи сватъ по коня,

А на нунко-то два коня,

На старосватъ мѫска ковена.

 

 

540. Кога готватъ невѣста-та.

 

Повали сѣ дѫрво бѫршленово:

„Како мене нигде друго нематъ,

Лете зиме зелено си стоямъ;

Роса роситъ, не ме наросуватъ;

Ветеръ веитъ, не ме занишуватъ;

Слана слани, ме ме усланува.

Отъ како ме майка посвѫрши,

Слана сланитъ и ке ме усланитъ,

Ветеръ веитъ и ке ме занишатъ;

Роса роситъ, и ке ме нароситъ.”

 

 

541. Кога у зет-отъ плетать венецъ за невѣста-та.

 

Вило моме три зелени венци,

Пѫрви вило отъ здравега здравца,

Второ вило отъ бѣла пченица,

Ттрекьо вило отъ цѫрно-но грозѥ.

Това що ѥ отъ здравега здравца,

Фѫрлете го юнакови дворѥ,

Да сè здрави и да сè весели;

Това що етъ отъ бѣла пченица,

Фѫрлете го у наше-то село,

Да изникнитъ се бѣла пчеинца;

Това що етъ отъ цѫрно-то грозѥ,

Фѫрлете го юнаково лозѥ,

Да сѣ родитъ се цѫрвено вино.

 

 

474

 

542. Кога да одать по невѣста.

 

Що ѥ врева во гора зелена?

Аль ѥ паша, ель ѥ млатъ субаша?

Ель ѥ вода, ель ѥ млатъ войвода?

Ни ѥ паша, ни ѥ млатъ субаша;

Ни ѥ вода, ни ѥ млатъ войвода;

Туку ми сè две рала сватои,

Що ми носатъ китена невѣста,

Конь до коня, юнакъ до юнака;

Пушки ми сè, како честа гора,

А калпаци, како теменъ облакъ,

Сабьи ми сè, како силенъ оганъ.

 

 

543. Кога земаеть невѣста-та.

 

„Зеташине, тугю земянине,

Що си́ дошолъ бой да сѣ біеме?

Ель си́ дошолъ, вино да піеме?

Ель си́ дошолъ, каменъ да фѫрляме?

Ель си́ долъ скокумъ да скокаме?” —

„Не сумъ дошолъ, бой да сѣ біеме;

Не сумъ дошолъ, вино да піеме;

Не сумъ дошолъ, каменъ да фѫрляме;

Не сумъ дошолъ скокумъ да скокаме;

Тук сумъ дошолъ з убава девойка.

Ой девойко не тропоти мошне

До пѫрва ѥ твое тропотанѥ.”

Плела мома мрежа отъ коприна

И ѭь фѫрли длабоко езеро,

Улоила риба шестокрила,

Въ стребренъ ваганъ ѭ сварила,

Ѭ ставила претъ чеснаго кума.

 

 

544. Кога ѣ даваеть чевли-те.

 

Не деверуй, постаръ деверъ, малко моме,

Не валка ѣ, постаръ деверъ, чораби-те,

 

 

475

 

Не мѫрши ѣ, помалъ деверъ, руса коса,

Сѫ нокь ми ѭ, помалъ доверъ, друшки плели.

Не предавай сѣ, девойко мори, за жѫлти чевли,

За жѫлти чевли, девойко мори, за шума венецъ.

 

 

545. Кога пущать побратими-те за да земать невѣста-та.

 

Зеташине туги земянине!

Кѫде ходишъ, кѫде войска водишъ?

Девойка ми во гори отбегла,

Сѣ сторила горска яребица,

Ти си имашъ два сиви сокола,

Да уловишъ горска яребица.

Я̀ пущи ги за да ѭ уловатъ

Да уловатъ горска яребица,

Яребица хубава девойка.

 

 

546. Кога ѭ качватъ на коня.

 

Изникнало ѥ зелено дѫрво,

Колку зелено толку ядово,

Со вѫрфъ сѣ кланятъ, съ коренъ прощаатъ;

„Прости ме, прости, ей мили татко,

Оти ке одамъ на тугя кукя,

Во тугя кукя, во туги люгѥ.

Татко не ми ѥ, татко ке речамъ,

Татко ке речамъ, керко не велитъ;

Майка не ми ѥ, майка ке речамъ,

Майка ке речамъ, керко не велитъ;

Бракя не ми сè, бракя ке речамъ,

Бракя ке речамъ, сестро не велѣтъ;

Сестри не ми сè, сестро ке речамъ,

Сестро ке речамъ, сестро не велитъ.”

 

 

476

 

547. Кога побратими-те дѫржать невѣста-та.

 

Изникнала ѥ чубрица

Мегю два страка босильокъ.

Не ми ѥ била чубрица,

Мегю два страка босильокъ,

Туку ѥ била девойка

Мегю два млади девери.

 

 

548. Кога да ѭ водать.

 

По кого си́, луда, кинисала,

Ель по брата, ель по братучеда!

Той не ти ѥ, мори, твой-отъ братецъ,

Туку си ѥ, мори, туги юнакъ!

 

 

549. Кога да ѭ поводатъ.

 

Отдели сѣ, мома, отъ рода,

Обзѫрни сѣ, мома, погляи,

Се-та рода ѥ по тебе.

Отдели сѣ, мома, отъ кукя,

Како рудо ягне отъ стадо,

Како ѣребица отъ гори.

 

 

550. Кога да ѭ извадать отъ куки надворъ.

 

Роса роситъ Арбанешка земя,

Му нароси нункотому конь-отъ,

Му нароси старосвату коня.

Царъ Костадинъ добра коня вяатъ,

Потъ него сѣ земя лелееше,

Натъ него сѣ дзвезди трепетеа.

Стрекя му ѥ Гюргица девойка:

„Поможи богъ царе Костадине!” —

„Дай богъ добро, Гюргице Девойко!” —

Си ѫ вати за десна-та рѫка,

Ѭ вѫрли на коня по задъ себе,

Ѭ однесе во свои-те дворой.

 

 

477

 

551. Кога да ѭ носеетъ у зет-отъ.

 

Дотеколъ ѥ мѫтенъ Дунавъ

Мѫтенъ Дунавъ и пороенъ;

Що донесолъ Димна Депа

Депа хубава девойка,

Кому да ѭ поклониме

Поклонъ да е на свекѫрва.

Въ рѫце носи златна чаша

   Полна ройно вино,

Кому да ѭпоклониме

   Ова златна чаша?

На поклонъ да ѥ свекору;

Поклонете домакину

На поклонъ да му етъ.

 

 

552. Кога да ѫ донесатъ дома и ѭ отскриватъ кум-отъ.

 

„Ей девойко, бѣла и цѫрвена!

Що си́ толку бѣла и цѫрвена?

Даль си́ зима въ Солунъ зимувала?

Ель си́ лете потъ шаторъ летувала?” —

„Ей девойки, мои мили друшки!

Ни сумъ зима въ Солунъ зимувала,

Ни сумъ въ лето подъ шаторъ седела,

Туку майка така ме родила.”

 

 

553. На зет-отъ.

 

Синокь дойде юнакъ отъ тугина,

Донесолъ ѥ тугинка девойка,

Поубоо майка не родила,

Той слегуетъ, таа не слегуетъ;

Той зборуетъ, таа не зборуетъ;

Той сѣ смеитъ, таа не сѣ смеитъ;

Той вечератъ, таа не вечератъ:

„Мори слези, да би ми не слегла,

Мори зборви, да би онѣмела;

Мори яди, да сѣ не наядишъ.

Дали ми те кукя не бендиса?

Дали ми те момче не ареса?

Дали ми те свекоръ не ареса?” [*]

 

 

*. Така и за свекѫрва, деверъ, золва, снаха.

 

 

478

 

 

Отъ Прилепски-те села.

 

 

554. Кога да дойдать сватови.

 

Добре дойдофте бѣли сватои,

Добре дойдофте, добро седнафте!

Даль донесофте що сме зборвале

Кило пченица и печеница,

Водило месо и печеница,

 

 

555. Кога да седнатъ сватови-те.

 

Редумъ по редумъ сватои,

Китумъ по китумъ чваница,

Ке да поминитъ моме-то,

Да ке сѣ судитъ съ момче-то:

Оти ѥ цѫрвенъ пѫрстен-отъ,

Оти ѥ шуменъ венец-отъ,

От сè кѫрпени чевли-те.

 

 

556. (Изникнала комоника)

Друга.

 

Изникнала комоника

Потъ неа ѥ млатъ неженетъ.

За вода ѥ той жеденъ;

Кой му по пѫтъ поминуетъ,

Се му нему нарѫчуетъ:

„Како знаитъ мой-отъ татко,

Той вода да донеситъ.”

И ете го нетовъ татко,

Вода нему не му носитъ,

Той му носитъ суво грозѥ,

Суво грозѥ леблебіи. [*]

Изникнала комоника,

Потъ неа ѥ млатъ неженетъ,

За вода ѥ той жеденъ:

„Како знаитъ мало моме,

Вода тоа да донеситъ,

До отжедитъ моя жедость,

Да охладитъ мое гѫрдо.”

И его го мало моме,

Вода моме кай му носитъ.

Си сѣ напи, сѣ охлади,

И сѫрце си овесели.

 

 

557. (Потаи ся ясно слѫнце)

Отъ В. Б.

 

Потаи ся ясно слѫнце,

Постой и поглѣдай

Ка са чедо дели

Отъ рождена майкя,

 

 

*. Еднавко и за майка, братья, сестра.

 

 

479

 

Отъ рождени баща,

Отъ рождени брата,

Отъ рождени сестри;

Тà си отважда

При момкова майкя,

При момкови баща,

При момкови брата,

При момкови сестри,

При момкова рода.

 

 

Свадбени отъ Велесъ.

 

 

558. Кога пѫрстенватъ девойкà-тà.

 

Е! стройнци момини

   Гости нарѫчуйте,

На свекоръ кошуля

На свекѫрва бохча

На золви рѫкави,

На ятѫрви рѫкави,

На девери кошули.

 

 

559. Кога влегвать у девойка-та.

 

Бегли біатъ у момини дворѥ,

Ке разбіатъ момина-та майка,

Ке расплачатъ момини-отъ татко,

Ке расплачатъ момина-та майка.

Ке расплачатъ момини-те бракя.

 

 

560. Кога девойка-та излегвитъ за да целиватъ рѫка.

 

Солна дзвезда по чесна тѫрпеза;

Солна дзвезда, та не било дзвезда,

Туку било оно мало моме;

Оно ми ѥ бѣло променато.

„Свекѫрвице, стребрена иглице!

А камо ти перо позлакено?

А камо ти фастанъ отъ кроадже;

А камо ти джубе шарабіа!

Ятѫрвице, стребрена ябице!

А камо ти кусо антерифче?

 

 

480

 

Свекѫрвице, стребрена иглице!

 Дали ми те снаха бендисала?

Дали ми те бохча аресала?”

 

 

561. Кога да одать по невѣста.

 

Сви сватови на коня вяхнаа,

Младоженя на коня не вяа,

Дур да земе отъ татка прощанѥ,

И отъ майка, и отъ сета рода.

Юнаку сѣ сѫрце разиграло,

Како риба во длабоко море,

Како вино во стребрена чаша,

Како овенъ во стадо големо,

От ке иде по млада невѣста.

 

 

562. Кога носеетъ невѣста-та у зет-отъ.

 

Кѫде иде галена малена,

Галена малена со есенъ молена,

Со есенъ молена и со пролетъ?

Дури сме си моме измѫмиле,

Дури сме си моме измолиле,

Дури сме си моме посвѫршиле.

Па излези юнакова майко,

Тà да видишъ що ти добро дошло;

Тà ти дошла снаха за отмена,

И за сина за бѣла промена.

Слези момо отъ добраго коня.

Ни слегнуе Мара, ни зборуе

Туку ми сѣ често поклонуе,

Често, често коню да грива-та,

А деверу дури до рамена;

Таксай свекре големо-то лозѥ,

Бельки Мара отъ коня ке слезитъ.

 

 

481

 

563. (Коня водамъ на студена вода)

Друга.

 

Коня водамъ на студена вода;

Конь ме воде а горе, а доле,

Ме отведе у момини дворѥ,

Конь ми висна, сиви соколъ писна.

Не излезе убава девойка,

Тà излезе момина-та майка;

На керка ѣ тихко говореше:

„Па излези, керко, неизлегла,

Тà да видишъ що ни добро дошло,

Добро дошло у наши дворови.

Да сумъ стара, би го посинила,

Да сумъ стредна, би го залюбила,

Да сумъ мома, би си го узела.”

 

 

564. (Иматъ мама Кана керка)

Друга.

 

Иматъ мама Кана керка,

Ѭ пратила на бѣлъ Дунавъ,

На бѣлъ Дунавъ на водица;

Ѭ чекала до пладнина,

Нематъ Кана, нематъ вода.

Кога утре изутрина

Дробни дзвезди разказаха,

Месечина рокъ зададе,

Ете Кана кѫде идетъ

Гола, боса, гологлава;

Нематъ чевли на нодзе-те,

Нематъ кѫрпа на глава-та,

Сѫде вода опѫрскана.

Майка ѣ ѭ пращуаше:

„Варай Кано, мила керко!

Що си́ боса, гологлава?

Що си́ вода опѫрскана?”

Кана ли ѣ говореше:

„Варай майко, мила майко!

И ти ли си́ неверница?

Тà излезе мрена риба

Мрена риба по край море,

Со крило-то ме попѫрсна,

Со око-то ми потмигна.”

 

 

Охридски.

 

565. (Мое-то ми мило сваношъ ми седело)

 

Мое-то ми мило сваношъ ми седело,

Конци ми сукало, бисеръ ми низало,

Бисеръ ми низало коню на грива-та.

„Немой, коню, немой, не нишай си глава,

 

 

482

 

Не те имамъ, коню, я за продаванѥ,

Тук те имамъ, коню, сватъ ке ми те пущамъ,

Во Семендра града, во ново-то село,

Во ново-то село у папа Јована;

Поп-отъ иматъ, коню, до три малки моми;

Да ми ѭ зеишъ, коню, тая наймала-та,

Тая наймала-та, та гондже-гюла,

Тая цѫрноока, тая чатма-вежда.”

 

 

566. (Аргафане Фане, мили побратиме)

Друга.

 

„Аргафане Фане, мили побратиме,

Какъ ми сѣ посвѫршило, токму три години;

Пѫрстенъ ми си́ дало, на пѫрстъ ми зарастилъ,

Венецъ ми си́ дало, на чело ми раститъ.” —

„Постой, моме постой, постой почекай ме

Постой, моме, постой, дуръ да доитъ пролетъ,

Да соберамъ, моме, берикет-отъ, мило,

Да наполнамъ, моме, големи амбари;

Дуръ да доитъ, моме, хесенъ ке те земамъ,

Ке соберамъ, моме, многу грозѥ, мило,

Ке исполнамъ, моме, големи секои,

Ке послужамъ, моме, сватой и сватици.”

 

 

567. (Ранила мома бильбиля)

 

Ранила мома бильбиля

До дванаесетъ години,

Утро и вечеръ со шекеръ,

А на пладнина со сѫлдзи;

Бильлиля ми сѣ посвѫрши,

Бильбилю не му казала,

Бильбиль-отъ ми сѣ налютилъ,

Ми ѥ побегналъ далеку,

На сухо дѫрво черешна,

Мошне ми лепо попеалъ:

„Невѣсто, лепа невѣсто!

Земай ме мене со тебе,

Ясъ да те рано скоривамъ; —

Стани ми, стани, невѣсто,

Свекѫрва вода донесла,

Ѭтѫрви ручекъ зготвиле,

Золви ти дворѥ пометле,

Свекоръ ти кафтанъ ти скроилъ,

Девери ти го сошиле.”

 

 

483

 

568. (Плетитъ мома мрежа копринена)

 

Плетитъ мома мрежа копринена,

Ѭ доплете мрежа копринена,

Ѭ повлечи по бѣла Дунава,

Ми излоа риба златокрила,

Ѭ изгуши со фѫршко-но ноже,

Ѭ испече на стребрена скара,

Ми ѭ кладе во жѫлти-онъ салтаръ,

Ѭ изваде претъ чеснего кума;

Кумъ ѭ изваде претъ чесна-на кума,

Кума ѭ изваде претъ чеснего зета,

Зетъ ѭ изваде претъ чесна невѣста.

 

 

569. (Боленъ си лежамъ, ясъ ке си умрамъ)

 

„Боленъ си лежамъ, ясъ ке си умрамъ

Отъ тешка болесъ, отъ силна треска,

Отъ силна треска, отъ силна глава.” —

„Не бой сѣ, сину, отъ таква болесъ

Отъ таква болесъ, отъ таква треска.

Що не ми каза, сину, три дни понапретъ,

Да ти напишамъ, три хамайліи,

Пѫрва за глава, втора за треска,

Втора за треска, трекя за сѫрце.”

 

 

570. (Завеале Самовилски ветрой)

 

Завеале Самовилски ветрой,

По ветрои сѣ отворіа капій,

Во азбафча бунаръ вода студена,

До бунаръ ѥ ситна трева зелена,

На трева ѥ ибришимско седжаде,

На седжаде моръ кадифе ястакче,

На ястакче седитъ моме свѫршено.

Претъ неа ѥ зеленъ гергевъ ялдазливъ,

На гергевъ ѥ алемъ тульбенъ махрама,

На махрама отъ билюра иглица,

Во иглица до два ката клабоданъ.

 

 

484

 

 

Свадбени отъ Кукушъ.

 

571. Вечер-та на големи-оть армасъ.

 

„Пощо ке сѣ речиме міе свату!

Ми ѥ настаналъ мой-отъ милни синъ,

Засака твоя-та милна щерка,

Милна щерка кадинъ Ангелина.”

Тогай му веле Яно баздригяно;

„Що ѥ вреденъ твой-отъ милни синъ,

Да засака моя-та милна щерка!

Ако ѥ вреденъ юнери да чине,

Вода да донесе отъ вишна планина,

Во града Солуна на ѥди-кули,

Тамъ да праве ченша шадарвамъ,

Шадарвамъ сосъ четиріесетъ чепа,

Да распущи води студени,

Води студени низъ града Солуна.”

Стана отъ тамъ тейко му сѣ вѫрна

И дойде на син-отъ му каза,

Вели нему слушай, сине,

Ако си́ вреденъ вода да свалишъ

Вода да свалишъ отъ вишна планина,

Во градъ Солуна на ѥди-кули;

Тамъ да направишъ чешма, шадарванъ,

Шадирванъ сосъ четиріесетъ чепа,

Да распущишъ студени води

Студени води низъ града Солуна,

Така да земешъ кадинъ Ангелина.”

Какъ си дочу нейни-отъ милни синъ,

Телялъ си викна низъ града Солуна,

Телялъ викна майсторе бѫрка.

Нели си найде майсторе дюлгере,

Тà ги закара, ги носи

Ги носи на вишна планина,

Тà фатиха планина да цепатъ.

Лели искараха вода студена,

Тà ѭ искараха на Яди-кули;

Тà направи чешма шадарванъ

Шадарванъ сосъ четириесетъ чепа,

 

 

485

 

Тà распущи води студени

Води студени низъ града Солуна.

Тà що си зеде бѣла билюра,

Тà наполни вода студена,

Скина китка зеленъ кипарисъ,

Тà ѭ носи на Гяно баздригяно,

Рѫка му баци, вода му даде,

И му закачи китка кипаризъ.

Па сѣ разшени Гяно баздригяно,

И викна сѣ привикна Гяно;

„Алалъ да ти ге моя-та милна щерка!”

 

 

572. Кога зет-отъ сѣ облеквитъ.

 

Насилили сѣ Турци Яницари,

Они си шетатъъ яничарство пишатъ

Кѫде двайца, един-отъ го пишатъ,

Кѫде ѥ еденъ, салъ него го пишатъ,

Кѫде сè троица, двайца-та ги пишатъ;

Един-отъ оставатъ, кѫща да си гледатъ.

Имала майка сина петеміа

Сина петеміа едно кайметліа,

Ѥ повѫркала младо го женила,

И во неделя невѣста му зела;

И во понеделникъ Яничари дошле,

На войска писале това лудо младо.

Двашъ ѥ кинисало, тришъ ѥ повѫрнало,

На млада невѣста она нарѫчало:

„Младо, да ме чекашъ до деветъ години,

До деветъ години, до десетъ пролети,

Ако я не дойдамъ до десетъ пролети,

Юнакъ да си барашъ, юнакъ спроти мене,

Юнакъ спроти мене юнакъ зараде мене.”

 

 

573. Кога невѣста-та сѣ кланятъ на кум-отъ.

 

Излегла ѥ невѣста-та

Отъ утрина во неделя

Да си мете рамни дворѥ,

Дворѥ мете солдзи роне.

 

 

486

 

Изметила исчистила,

Тà застана спроти слонце,

Спроти слонце отъ протива,

Со слонце-то си зборува:

„Ей ти слонце, летно слонце!

Ти си греишъ на високо,

Ти си гледашъ на далеку,

На далеку на широко,

Нели виде моя-та майка

Моя-та майка, мой-отъ тейко,

И мои-те до два брата

До два брата, два близнака

И мои-те до две снахи,

До две снахи и две сестри?” —

Слонце-то и́ проговара:

Ей невѣсто цѫрнооко!

Вчера отъ тамъ поминахъ,

Твоя-та майка колакъ месе,

Твой-те бракя коня седлатъ,

Твой-те снахи вино точатъ,

Твой-те сестри венци віатъ,

Ке си ходатъ за невѣста.”

 

 

574. Кога невѣста-та иставаетъ отъ дома ѣ.

 

Кѫде ке ходишъ наша друшко!

Кому майка ке оставишъ?

Кому тейко ке оставишъ?

Тà и твой-те брата?” —

„Оставамъ, ке ги нарѫчамъ

На градина рамн босильокъ.”

 

 

575. Кога зет-отъ ручатъ у невѣста-та.

 

Сонъ го краде, лудо младо,

Сонъ му краде цѫрни очи,

А не може да заспіе! —

Донесейте шаренъ бардакъ

Шаренъ бардакъ, студна вода.

Донесоха шаренъ бардакъ,

Шаренъ бардакъ студна вода,

Нема лудо да заспіе! —

Донесейте лоза съ грозѥ! —

Донесоха лоза съ грозѥ,

Нема лудо да заспіе. —

Донесейте благи яболка! —

Донесеха благи яболка,

Нема лудо да заспіе. —

Донесейте шаренъ јорганъ!

Донесеха шаренъ јорганъ,

Нема лудо да заспіе! —

Донесейте мала момà! —

Донесеха мала мома,

Тога лудо ѥ заспало.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]