Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

СМЕШНИ.

 

263. (Стояне, море Стояне!)

264. (О мори Стано Додоа!)

265. (Забораифъ да сѣ жена)

266. (Кальо, моми Кальо!)

267. (Посадилъ ми дедо раменъ бѣлъ босильокъ)

268. (Посадила зеленъ пиперъ)

269. (Старецъ дельба делеше)

270. (Перѣтъ моми на Пеліоръ)

271. (Отбегнала ми Петкана)

272. (Попу една, менѣ две)

273. (Предите, прелки, предите)

274. (Шарена Ангьо, писана)

275. (Тинтано моме, Тинтано!)

276. (Заборавихъ да сѣ жена)

277. (Перунице девойче!)

278. (Собрале сѣ, набрале сѣ)

279. (Петкано бѣла Вардарко)

280. (Кога мама умираше)

281. (Момче невѣста фалеше)

282. (Невѣста момче фалеше)

283. (Цоно, мори Цоно)

284. (Стани, жено, фѫркъ кѫдела!)

285. (Удрила ме попадіа)

 

 

263. (Стояне, море Стояне!)

 

Стояне, море Стояне!

Що ѥ ова чудо отъ тебе,

Отъ тая пуста тамбура!

Моми си парти фѫрліе,

Невѣсти разбой скѫршіа,

Стари-те фурки здробіа!

И ми станае селяни,

Кренаа тешка давіа,

Ойдоа дур при кадіа:

„Егиди млади кадіа!

Ель суди како сѣ судитъ,

Ели кажи ни поборго.

Що ѥ̆ ова чудо големо

Отъ левенего Стояна,

Отъ тая пуста тамбура!

Моми си парти фѫрліе,

Невѣсти разбой скѫршіа,

Стари-те фурки здробіа!”

Кадіа пущи сеймени,

Ми го кренае Стояна.

Стоянъ би уменъ, разуменъ,

Стоянъ си зеде тамбура,

И зеде овенъ найаренъ,

Си ойде дур при кадіа:

„Кадіа, море кадіа!

Що си допущилъ по мене?”

Му фѫрли овенъ во дворѥ,

Си удри пуста тамбура.

Стана кадіа да игратъ,

Си фѫрли бинишъ въ камара,

Си фѫрли шапка на греди;

Кадіа лепо му зборвитъ:

„Стояне, море Стояне!

Чини си, какъ си́ чинило,

Свири си, какъ си́ свирило.”

  

 

365

 

264. (О мори Стано Додоа!)

 

   „О мори Стано Додоа!

Що н го жените Никола?” —

„Мислиме да го жениме,

Сещо с имаме готоо: —

   Шикла шошница полна ченица,

И я си яда и въ село даамъ,

Пакъ сѣ надеамъ свадба да чинамъ,

Пакъ ме викаетъ сиромафъ,

Поп-отъ ми керка не даватъ!

   Отъ жаба нога цела пастарма,

И ясъ си яда, и въ село даамъ,

Пакъ сѣ надеамъ свадба да чинамъ;

Пакъ ме викаетъ сиромафъ,

Поп-отъ ми керка не даватъ!

   Цевка бурило полно со вино,

И ясъ си піямъ, и въ село даамъ,

Накъ сѣ надеамъ свадба да чинамъ;

Пакъ ме викаетъ сиромафъ,

Поп-отъ ми керка не даватъ!

   Отъ глуфче меше полно со мавца,

И ясъ си ядамъ, и въ село даамъ,

Пакъ сѣ надеамъ свадба да чинамъ;

Пакъ ме викаетъ сиромафъ,

Поп-отъ ми керка не даватъ!

  

 

265. (Забораифъ да сѣ жена)

 

Забораифъ да сѣ жена,

Дуръ ми чичо наспомена,

И си прегнафъ четворткола,

Четворткола, два біола;

Тà си́ пойдофъ во Сочани,

Си ѭ зедофъ Шаваръ Дуда.

Си кинисафъ да си ида;

Идефъ, идефъ до пол-пѫти,

Секоа дола, скѫрши кола,

Секоа рида пукни вола;

Ѭ донесофъ дури дома.

Шаваръ Дуда ми привика:

„А свекѫрво магарице!

Распраи ми кѫтища-та,

Оти дойдофъ добро въ куки;

Донеси ми три киселци

Три киселци ужвеници,

А четири прошеници;

Донеси ми до три кобли

До три кобли пресно млеко,

Да си ядамъ, да си сѫркамъ.”

И станала свекѫрва ѣ,

Ѣ донесла три киселци

Три киселци ужвеници,

А четири прошеници,

И три кобли пресно млеко.

Малу що си напраила,

Колку чука на планина;

Малу вода що пущила,

Завѫртиле деветъ окна

Деветъ окна водеинци,

А десето валяици,

 

 

266. (Кальо, моми Кальо!)

 

„Кальо, моми Кальо! що не одишъ на гости? —

„Чичо, море чичо! со кого да одамъ ?” —

„Кальо, мори Кальо! лели имашъ момче.” —

”Чичо, море чичо! кè сумъ зела момче!

 

 

366

 

Чичо, море чичо! ко д отвораиъ ношви,

И ми велитъ: майко меси ми кравайче! —

Чичо, море чичо! ясъ му велямъ немамъ;

Тà не сумъ ти майка, а май го не фтасалъ;

Туку сумъ ти жена, желка ти во гѫрло.

Кога д идамъ на вода, и той идетъ по мене,

И ми велитъ: майко напи ме водица! —

Тà не сумъ ти майка, а май го не фтасалъ,

Туку сумъ ти жена, желка ти во гѫрло.”

 

 

267. (Посадилъ ми дедо раменъ бѣлъ босильокъ)

 

Посадилъ ми дедо раменъ бѣлъ босильокъ,

На оная рида, рида бесъ вода.

Му сѣ научіа до две малки моми,

Босильокъ да берѣтъ, щета да му чинѣтъ,

Ми сѣ затскри дедо затъ свеклои перя.

Повтуръ ми дойдоа до две малки моми,

Босильокъ да кинѣтъ щета да му чинѣтъ.

Сѣ спущи дедо, ѭ фати Стойна;

Стойна му велитъ: „пущи ме, дедо,

Пущи ме, дедо, я сумъ ти мнука.”—

„Кога си́ ми мнука, що бараше тука,

Босильокъ да беришъ, щета да ми чинишъ?”

Ѭ пущи Стойна, ѭ фати Доста;

Доста ми ѥ мала, лѫгà та не знаитъ,

Туку му велитъ „пущи ме, дедо,

Ке донесамъ майка, бѣла и цѫрвена,

Морска кѫдана.” И дедо ѣ велитъ:

„Кога имамъ млада, чуму ми ѥ стара?”

 

 

268. (Посадила зеленъ пиперъ)

 

   Посадила зеленъ пиперъ

Потъ гора, потъ вода,

Потъ три мости камнени.

Камнени мостъ не нишай сѣ,

Лудо младо не надей сѣ,

Мене майка не ме даватъ за тебе.

 

 

367

 

   Ми пущила шута коза,

Данъ ке пиперъ ми испаситъ,

Данъ ке пиперъ ротъ ми родитъ,

Потъ тора, потъ вода,

Потъ три мости камнени;

Камнени мостъ не нишай сѣ,

Лудо младо не надей сѣ,

Мене майка не ме даватъ за тебе.

   Ми пущила диви волка,

Данъ ке коза ми потератъ,

Дан ке пиперъ ми го паситъ,

Дан ке пиперъ ротъ ми родитъ,

Потъ гора, потъ вода,

Потъ три мости камнени;

Камнени мостъ не нишай сѣ,

Лудо младо не надей сѣ,

Мене майка не ме даватъ за тебе.

   Ми пущила цѫрни бумбаръ,

Дан ке волка ми го дупнитъ,

Дан ке волкъ ми коза тератъ,

Данъ ке коза пиперъ паситъ,

Данъ ке пиперъ ротъ ми родитъ,

Потъ гора, потъ вода,

Потъ три моста камнена;

Камнени мостъ не нишай сѣ,

Лудо младо не надей сѣ;

Мене майка не ме даватъ за тебе.

 

 

269. (Старецъ дельба делеше)

 

Старецъ дельба делеше

Со угарче борина,

И делеше моми-те,

Стари-те на млади-те,

И млади-те на стари.

Семъ-те даде по мома,

Старо зеде две моми.

Пѫрва-та ми велеше:

„Айде да го пущиме

Да го пущиме на вода,

Вода да го понеситъ,

Такъ да старо губиме.”

Го пущіа-на вода,

Пакъ излегое две моми,

Да видеетъ старец-отъ,

Дан го вода понесе.

Ете старо дé идетъ

Во леица ведро-то,

Во десница кресница.

Пакъ сѣ чудѣтъ две моми,

  

 

368

 

Какъ да старо загубѣтъ!

Пакъ си зборвѣтъ две моми,

Втора-та ми велеше:

„Да го пущиме на дѫрва,

Дан ке го мечка изедитъ.”

Пакъ излегое две моми,

Да го старо видеетъ,

Дан го мечка изеде.

Етог старо де идетъ,

Магаре тератъ претъ себе,

Мечкà носитъ по себе.

Пакъ си зборвѣтъ две моми:

„Вода не го понесе,

Мечка не го изеде,

Айде да го любиме.”

  

 

270. (Перѣтъ моми на Пеліоръ)

 

Перѣтъ моми на Пеліоръ,

Оратъ старо во градина

Со два вола со плужница.

Сѣ распули кутро старо,

И догледа до две моми,

Кѫде перѣтъ на Пеліоръ.

Тѫрчатъ старо скокаещемъ,

Скокаещемъ, играещемъ,

Ми отиде при моми-те;

Тога зборвитъ кутро старо:

„Земайте ме, мили моми!”

Пакъ му зборвѣтъ до две моми:

„Море старо гурельоо!

Ай пойди си дури дома,

Изгори си плужница-та,

Запали си кукица-та,

Дойди вамо, да те зейме.”

Тѫрчатъ старо играещемъ

Играещемъ, скокаещемъ,

Си отиде дур дома си,

Си изгоре плужница-та,

Си запали кукица-та.

Тѫрчатъ старо играещемъ”

Скокаещемъ, летаещемъ,

Си отиде при моми-те:

„Земайте ме, мили моми!

Си изгорифъ плужница-та,

Си запалифъ кукица-та.”

Пакъ му зборвѣтъ до две моми:

„Море старо гурельоо!

Пакъ дома ти да си пойдишъ,

Заколи си до два вола,

Дойди назотъ да те зейме.”

Тѫрчатъ старо играещемъ

Играещемъ, скокаещемъ,

Си заколи до два вола.

Тѫрчатъ старо при моми-те;

Пакъ имъ велитъ кутро старо:

„Земайте ме, мили моми!

Си заколифъ до два вола.”

Пакъ му зборвѣтъ до две моми:

„Бегай тамо, море старо,

Море старо гурельоо!

Що изгоре плужница-та,

Що запали кукица-та,

Що си закла до два вола!

Бегай тамо, витосай сѣ!

Чуму ти сè до две моми?”

Викна старо да ми плачитъ:

„Леле, леле плужница-та!

Я сиромафъ кукица-та!

Дуръ до бога волои-те!!”

Бегатъ старо по колена,

По колена, по носички.

 

 

369

 

271. (Отбегнала ми Петкана)

 

Отбегнала ми Петкана

Дури въ зелени ливаге;

Села-та тѫрчѣтъ по неа:

„Постой, Петкано, почекай!

Що ѥ̆ ова чудо отъ тебе,

Що бегашъ дури въ ливаге?

Отъ кого иматъ кабаетъ?” —

Селяни, бракя рогени,

Я да ви кажамъ, прикажамъ;

Кабаетъ иматъ големи,

Отъ помладего девера.

Кога сумъ дошла невѣста,

Него сумъ нашла малечекъ,

Со нога сумъ го леляла,

Съ кравайче сумъ го ранила.

Тога ми велитъ: Петкано!

Ай да сѣ оба земиме! —

За тоа бегамъ отъ него

Дур въ зелени-не ливаге.”

  

 

272. (Попу една, менѣ две)

 

Попу една, менѣ две,

Попъ сѣ сѫрдитъ, а я не;

Попъ си фати патерица,

Я си фатифъ секирица;

Попъ помавна, я го удрифъ;

Попъ побегна, я сѣ скрифъ,

Тука види кой ѥ крифъ.

  

 

273. (Предите, прелки, предите)

 

„Предите, прелки, предите,

Да омѫжиме Дремуша.”

Дремуша дремитъ край оганъ,

Дремуша майкѣ велеше:

„За кого, майко, за кого,

За кого ке ме омѫжишъ.” —

„З овчара, керко, з овчара

З овчара ке те омѫжамъ,

Да ядишъ кисело млеко.” —

„Нейкюмъ го, майко, овчара,

Той иматъ многу работа;

Туку го сакамъ орача,

Що ядитъ бѣли погачи,

Що піетъ вино цѫрвено,

И прелюта-на ракіа.”

  

 

274. (Шарена Ангьо, писана)

 

Шарена Ангьо, писана,

Месила Ангя камат-отъ,

Ми го однесла на гумно.

Кѫркнала жаба въ комат-отъ,

Си-те фатіе вили-те,

Поп-отъ ми фати щежер-отъ;

Си-те фатіе въ осой-отъ,

Поп-отъ ми фати присой-отъ;

Си-те ми велѣтъ жаба ѥ,

Поп-отъ ми велитъ мечка ѥ.

Си-те дойдое со круши,

Поп-отъ ми дойде безъ уши;

Си-те дойдое со плочи,

Поп-отъ ми дойде бесъ очи.

  

 

370

 

Имамъ жена работна,

Често кукя метеше,

На трети денъ, на пети денъ,

На окулу метеше,

Стретъ куки го береше,

Него ми го вадеше,

Да ми растѣтъ печурки,

Да ми меситъ печурници.

Кога дойде Велигденъ,

Со глаа-та въ ношви-те,

Со нодзе-те въ пепел-та,

Со уста-та въ бочва-та.

Кога дойде Велигденъ

Ми немаше кошуля.

И я си сѣ зачудифъ,

Та си пойдофъ въ планина,

Набрафъ колге гѫброи,

Набрафъ прѫке смрекои,

Тà ѣ сплетофъ кошуля,

Ѭ променафъ жена-та,

Ѭ изваифъ на оро.

Сит играе по клекумъ,

А моя-та по просумъ;

Колѥ-то ѣ дупее,

Прѫке-то ѣ̀ плускее,

И краци-те водени.

  

 

275. (Тинтано моме, Тинтано!)

 

„Тинтано моме, Тинтано!

Аль си напрела вретено?”

„Напрела сумъ го, напрела

Мое-то ми го вретенце,

За три години предено,

Ама сумъ си го продала

На пуста щура меана

За пусто вино цѫрвено.”

  

 

276. (Заборавихъ да сѣ жена)

 

Заборавихъ да сѣ жена.

Прела баба три вретена,

Съ чудомъ стое, дà сѣ чуде

Дà сѣ чуде що да и чине.

Однесла и на пазар-отъ,

Продала и по три пари

По три пари, деветъ пари.

Съ чудомъ стое що да и чине.

Купила си еденъ дедо,

Педа човѣкъ, лакотъ брада,

Па го зави въ цедилка-та,

Однеси го дури дома

Дури дома на оджак-отъ.

Навалила силенъ оганъ,

Па си пѫрсна пуста искра,

Испѫрли му брадичка-та.

Па свари му казанъ чорба,

Насѫркай го, наяди го,

Изнесе го на стретъ село

Во стретъ село да сѣ боре.

Никой нема да сѣ найме,

Со дедо-то да сѣ боре;

Наймело сѣ кусо петле,

Грабнало сѣ со дедо-то;

Ни той пада, ни той пада;

Отъ дедо-то кѫрви течатъ,

Отъ петле-то пердуфъ лета.

А що бѣше кусо петле!

Искарай му десно окце

 Надвило му кусо петле.

Иакъ дедо-то сака борба.

Испаднала стара жала,

Грабнала сѣ со дедо-то,

Изгризало десно уше,

Па надвила на дедо-то.

Пакъ дедо-то сака борба.

  

 

371

 

Излегло му едно орле,

Грабнало сѣ со дедо-то,

Па го дигна со се опинци,

Однесе го на седело,

Нарани си негой пилци.

Фати баба да го бѫркатъ

Да го бѫрка, да си плаче,

Да си вика со гласове:

„Камо ми го пеливан-отъ!”

  

 

277. (Перунице девойче!)

 

„Перунице девойче!

Не стой, не стой на брег-отъ,

Брекъ сѣ ронитъ ке паднишъ!”

Говори Перуница:

„Ейди лудо и младо!

Ако паднамъ да умрамъ,

Асана да не зеамъ.

Асанъ одитъ на войска,

Тѫнка пушка однеси,

Ластагарка донеси;

Чуфтъ пищоли однеси,

Коледачки донеси;

Остра сабя однеси,

Самаръ щица донеси;

Кутелъ пари однеси,

Шиникъ вошки донеси.”

Говори лудо младо:

„Перунице девойче!

Брекъ сѣ рони, ке паднишъ!” —

„Ако падна отъ брег-отъ

На долу, има з ощо.”

Падна и сѣ отепа,

Асана го не зеде,

Перунице девойче.

  

 

278. (Собрале сѣ, набрале сѣ)

 

Собрале сѣ, набрале сѣ

Седумдесетъ и сетъ мина

И сетъ мина араміи.

Пѫрви бѣше куси Петко,

Куси Петко шатрумъ-патрумъ,

На четири патерици;

И по него касапче-то

Касапче-то Прилепче-то,

Два Кодоша отъ вароша,

Чукни-тѫпанъ Мѫжоечки,

Вѫрти-калецъ, Сено-косецъ,

Суши-сливи отъ Долени,

Пѫрди-зелка, Цѫрни-лишки,

Мавни-вила отъ Могила,

Попъ Никола отъ Битоля . . . . .

  

 

279. (Петкано бѣла Вардарко)

 

„Петкано бѣла Вардарко,

Ейгиди цѫрно отбрано

Во сто тоари чеинца,

Во Вардаръ цвеке секакво!

Бери, Петкано, дà носи.” —

„Како да берамъ, да носамъ?

Синокь сумъ било на свадба,

Си те момчина на танецъ,

Мое-то аро въ пепел-та;

Си те момчина биниши,

Мое-то момче кожуфче;

Си-те момчина калпаци,

  

 

372

 

Мое-то аро шапчище;

Си-те момчина тозлуци,

Мое-то аро опинци;

Си-те момчина шалвари,

Мое-то аро бечвища;

Очи-те му сè въ бочва-та,

Рѫце-те му сè въ ношви-те.”

  

 

280. (Кога мама умираше)

 

Кога мама умираше,

А тя менѣ зарѫчеше,

Ниско либе да не люба,

Нито ниско, ни високо.

Азъ залюбихъ пусто либе,

Дедо харо кожухаро,

Шапка-та му три дни дѫлга,

Три дни дѫлга, денъ широка,

Педа човѣкъ, лакотъ брада.

Азъ отидохъ въ градина-та,

Си го найдохъ въ латина-та,

Где сѣ бори съ мравунци-те;

Пусти мравки се отъ горе,

А либе-то се отъ долу.

Азъ го узехъ въ престилка-та,

Тà го турнахъ въ кѫщи въ кѫт-отъ;

Фѫркна искра изгори го;

Азъ го турнахъ въ подводник-отъ,

Капна капка удави го;

Азъ го турнахъ на полица,

Захлупихъ го подъ паница;

Дойде мишка [*] завлечи го,

Пратихъ котка [**] довлечи го.

  

 

281. (Момче невѣста фалеше)

 

Момче невѣста фалеше,

Имамъ невѣста работна,

На денъ си мишка тегнеше,

Въ неделя кѫделя вретенце,

И во месец-отъ пасменце,

Во година-та платненце.

Тамъ дека мома предеше,

Тешка ѣ дремка нападна;

Буднала фурка въ пепел-отъ,

Дà легна мома, дà заспа.

Пуста-та фурка дренова,

Дури сѣ мома разбуди,

Пуста-та фурка никнала,

Родила дренки здреани.

Кога сѣ мома разбуди,

Здрели сѣ дренки назоба.

  

 

282. (Невѣста момче фалеше)

 

Невѣста момче фалеше,

Имамъ момче работно,

На денъ бразда ораше,

Во неделя-та лехичка,

И въ месец-отъ погонче.

А въ година-та нивичка.

Тамъ дека момче ораше,

Пуста го дремка нападна,

Закачи рало стретъ нива.

Пусто-то рало крушево,

 

 

*. Глушецъ.

 

**. Мачка.

 

 

373

 

Дур да сѣ момче разбуди,

Пусто-то рало никнало,

Дало си круши здреани.

Кога сѣ момче разбуди,

Здрели сѣ круши наяде.

  

 

283. (Цоно, мори Цоно)

 

„Цоно, мори Цоно,

Майчина кѫдано,

Тейкова Солтано!

Що по поле бегашъ

Гола гологлава,

Боса, распашана?”

И она имъ веле

Веле и говоре:

„Варай, варай дружки,

Варай мили дружки!

Даль сте чуле, друшки,

Чуле и разбрале,

Въ село що ѥ дошолъ

Селски аберджіа,

Моминъ вергиджіа:

Деца-та си фѫрле,

Моми-те си годе,

Похарна-та мома

За полошо момче;

А на мене, дружки,

Едно старо харо,

Мече гѫрдуляво,

Куче трескуляво.

На рѫка му легнамъ,

Като на бѣлъ каменъ,

Пазухи му бѫркамъ

Като во кѫпина.

Брада-та ме боди,

Като ежовина;

Дихо му мириса,

Като пѫрчовина.

Гиди лудо младо,

Гиди росно грозде!

На рѫка му легнишъ,

Като на перница;

Пазухи му бѫркашъ,

Като во коприна;

Лице-то му бело,

Лице-то му меко,

Като тулипъ памбукъ;

Дух-отъ му мирише,

На ранъ бѣлъ босильокъ.

  

 

284. (Стани, жено, фѫркъ кѫдела!)

 

„Стани, жено, фѫркъ кѫдела!”

„Поспи поспи, мили мѫжу!

Зміа фучитъ во кѫделя,

Смокъ сѣ віе на вретено.” —

”Стани, жено, фѫркъ попара!”

„Така, така, мили мѫжу!

Богъ да прости кой те родилъ!”

И ми стана опалена,

Да ми сѫркатъ фѫркъ попара.

 

 

285. (Удрила ме попадіа)

 

Удрила ме попадіа

Со полено по колено;

Да ми бѣше нещо жена,

Жальба не ми бѣше;

  

 

374

 

Обула ѥ жѫлти чевли

На крастаи нодзе;

Опасала свиленъ поясъ

На криви кѫлкои.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]