САМОВИЛСКИ
|
1. Јовань Поповъ и Самовила. Отъ Струга 2. Велигденска. Отъ Прилепъ 4. (Сѫнце-но ми ѥ на за’одъ). Отъ Струга 5. Руса Стана и Самовила. Отъ Струга |
6. Неда и Самовила. Отъ Струга 7. Ангелина и морска Самовила. Отъ Прилепъ 8. (Прошета сѣ Дона). Отъ Кукушъ 9. Велигденска. Отъ Прилепъ 10. (Заградила Самовила). Отъ Панагюрище |
|
1. Јовань Поповъ и Самовила. Отъ Струга. |
|
|
Кинисалъ ми Јо’анъ Поповъ, Да ми о’итъ на Велигденъ На Велигденъ на оранѣ, И ми пойде до пол-пѫти, И излезе Самовила Самовила Самогорска, Пѫтища-та му предстрети: „Врат’ сѣ, врати Јо’анъ Поповъ, Не одай ми на Велигденъ На Велигденъ на оранѥ!” Јо’анъ лепо говореше: „Бегай, бегай Самовило! Дан’ ти слезамъ отъ моя-ва Отъ моя-ва бѫрза коня, Дан’ те фатамъ за твоя-та За твоя-та руса коса, Дан’ те вѫрзамъ бѫрзу коню Бѫрзу коню за опашка, Дан’ те влечамъ, како брана. Сѣ разлюти Самовила, Та отпущи руса коса, Му сопнала бѫрза коня. Да му піетъ цѫрни очи. |
Сѣ налюти Јо’анъ Поповъ, Тà ѣ̀ фати Самовила, Тà ѣ̀ фати за нейдзина За нейдзина руса коса, Тà ѣ̀ вѫрза бѫрзу коню Бѫрзу коню за опашка, Ѣ̀ повлече, како брана. Си ѭ носи дури дома; Отъ далеку Майкѣ викатъ: „Я̀ излези мила Майко! от’ ти носамъ не’естица Не’естица Самовилска, Тебѣ, майко, отменица, Татко-ѣ̆ бѣла променица, Брату перче исчешлано, Сестрѣ леса уплетена.” Ѣ заключи десно крило Десно крило въ шаренъ ковчегъ. И седела три години, Постигнала мѫшко дете, И канила чесна кума; Ѣ кѫрстиле мѫшко дете. И ни дошла кумашина |
2
|
Кумашина говореше: „А не’есто Самовило! Малу ’оро да поиграшъ. Малу ’оро Самовилско!” Самовила говореше: „Айви віе чесни куми! Нек’ ми пущитъ Јо’анъ Поповъ Нек’ ми пущитъ десно крило, Така ’оро да поигра.” — „А не’есто Самовило! Бѣра немашъ, ке побегнишъ.” Самовила говореше: „А егиди Јо’анъ Поповъ! Ако те страфъ дан’ побегна, Затворите мали врати Мали врати и големи, Така ’оро да поигра.” Затвориле мали врати Мали врати и големи, Ѣ отключи десно крило. Колку ’оро заиграла, Излетала низъ баджа-та, Свекѫрва ѣ привикала: „А не’есмо Самовило! Дете плачить за лелянѥ |
За лелянѥ, за цицанѥ.” Самовила говореше: „Кога ке ми дете плачитъ Дете плачитъ за цицанѥ, Да го кла’ишъ подъ стре’и-те, Ке заросамъ ситна роса, Ке надоямъ мѫшко дете. Кога ке ми дете плачитъ Дете плачитъ за лелянѥ, Да го кла’ишъ на кревет-отъ, Ке пове’амъ ті’окъ ветаръ, Ке залелямъ мѫшко дете.” Сѣ измами свекѫрва ѣ; Кога дете заплачило Заплачило за лелянѥ, Си го кладе на кревет-отъ, Не повеа ті’окъ ветаръ, Тук’ сѣ впущи Самовила, Си го зеде мѫшко дете. И сѣ пофали Јо’ану: „А егиди Јо’анъ Поповъ! Що ти сѣ тебѣ чинеше, От’ ке дѫржишъ Самовила Самовила за любенѥ!” |
2. Велигденска.
Отъ Прилепъ.
Оро ми играле триста Самовили,
На вѫрфъ на планина, на рамна рудина;
Оро ми играле, Мефтера немале.
Мефтера дочуле дури градъ Битоля;
„Кого ду пущиме, Мефтера да земитъ?
Аи да пущиме, Гюргя Самовила,
Гюргя Самовила на крайна девойка;
Тая бѫрго ’одитъ и бѫрго до’одитъ.”
3
И ми ѭ пущиле Гюргя Самовила
Гюргя Самовила на крайна девойка.
Двашъ ми ѥ трепнала, треки пѫтъ летнала;
Тà ми ѥ отишла дури градъ Битоля.
Тано си го найде Дима ке ѣ ручатъ;
По тилъ го удрила, зѫби испаднале;
Въ глава го удрила очи искокнале;
И ми го донесла на вѫрфъ на планина,
На вѫрфъ на планина на рамна рудина.
Тогай говореше стара Самовила:
„Свири, Димо, свири, ако намъ надсвиришъ,
Ке ти ѭ да’име Гюргя Самовила
Гюргя Самовила на крайна девойка.”
Свирилъ Димо свирилъ, три дри дни и три ноке,
Три дни и три ноке, и ми ’и надсвирилъ.
И му ѭ дадо’а Гюргя Самовила.
И си ѭ однесе Димо въ градъ Битоля,
И си ѭ однесе во своя-та кукя;
И той си затвори баджи и мѫзгалки;
И той си ѭ дѫржа токму три години.
Тая му стигнала едно мѫшко дете.
И ми канилъ кум-отъ, да го кѫрститъ дете.
И тогай му рече Гюргя Самовила:
„Отвори си Димо баджи и мѫзгалки,
Сега Димо нигде веке не побегвамъ,
Защо я си имамъ то’а мѫшко дете.”
И сѣ измами Димо и си отвори.
Двашъ ми ѥ трепнала, треки пѫтъ летнала,
И си оста’ила то’а мѫшко дете,
И си ѥ отишла отъ ке ѥ та дошла.
|
3. Самовилско дзиздње. |
|
|
Градъ градила Самовила Ни на небо, ни на земи, Туку така подъ облака; Що диредзи ми рѣдеше |
’Се юнаци отбирани. Що парнаци ми рѣдеше ’Се девойки отбирани; Що пенджери ни рѣдеше |
4
|
’Се дечина отбирани. Едно не ѥ дофтасало То’а що ѥ спроти сѫнце. Марко иматъ мѫшко дете Мѫшко дете прегалено; и го зеде мѫшко дете, Да го кла’итъ на прозирци. |
Марко ѣ сѣ милно молитъ: „Самовило мила сестро! Тебѣ ти сѣ милно молямъ, Да ми гледашъ мѫшко дете; То’а ми ѥ прегалено, Бѫрго вода да му давашъ!” |
|
4. (Сѫнце-но ми ѥ на за’одъ) Отъ Струга. |
|
|
Сѫнце-но ми ѥ на за’одъ, Самовила ѥ задъ гора, Мирче войвода предъ неа, Бѫрза ѣ коня водеше, Цѫрвенъ ѣ байракъ носеше. Мирче войвода говоритъ: „Самовила-ле, Майко-ле! Доста ти коня поводифъ, Доста ти байракъ поносифъ.” И Самовила вореше: „Поводи Мирче поводи, И цѫрвенъ байракъ поноси До зелени-не ливагѥ, До студени-не кладенци. Тамо сѣ женитъ Янкула; Деветъ си сестри канило, Десета сестра не кани Десета сестра Коприна.” Коприна во дворъ седеше, Грумкà си керкà чешлаше, Како ѣ̀ лепо чешлаше, Така ѣ̀ лепо плетеше, Така ѣ̀ ука учеше: „Грумко-ле керко, Грумко-ле! Кога ке одишъ у вуйка У вуйка, керко, на свадба, Дан’ фатишъ о’ро наколу, |
Дан’ пущишъ сая до земи, Дан’ кренишъ превезъ отъ очи; Дан’ те догле’атъ вуйко ти Вуйко ти, керко, Янкула; От’ ѥ вуйко ти невѣренъ Невѣренъ, керко, безъ вѣра, дан’ ми ти кренитъ страмота.” Грумка отиде на свадба, Грумка си майка не почу; Си фати ’оро наколу, Си пущи сая до земи, Си крена превезъ отъ очи. Ми ѥ догле’а вуйко ѣ, Вуйко ѣ лепо говоритъ: „Свато’и, бѣли свато’и! Не преполнвите пушки-те, Не презобвите коньи-те, Не’еста ни ѥ во дворѥ.” Грумка го вуйка дочула, И люто ми прокѫлнала: „Офъ леле боже милечекъ! Зароси роса кѫрва’а, И погорещи каменя, Потѫлчете го вуйка ми Вуйка ми, боже, Яанкула!” Како ми Грумка прокѫлна, Пуста сѣ клѣтва фатила. |
5
|
Зароси роса кѫрва’а, И погорещи каменя, |
И потѫлко’е вуйко ѣ. |
|
5. Руса Стана и Самовила. Отъ Струга. |
|
|
Ми станала руса Стана На утрина на Велигденъ, Сѣ промена, сѣ наружи, Да ми о’итъ рано вь цѫрковъ. Станà майка покарала: „Айти Стано, мила керко! Не ’одай ми рано въ цѫрква; Въ цѫрковъ иматъ многу гяци, Въ тебе ке сѣ упулеетъ, цѫркви ке сѣ убореетъ.” Сѣ налюти руса Стана, Тà си зеде бѣла парта, Си отиде во градина, Тà си седна подъ трандафилъ. Колку парта ни отвила, И ѣ дойде Самовила Самовила самогорска, Самогорска прекуморска, Ѣ се фѫрли на рамена: Стани, Стано, да ме дарвишъ Отъ твое-то бѣло лице!” Руса Стана говореше: „Айти тебѣ Самовило, Айде майка да те дарвитъ Отъ мое-то бѣло платно!” „А егиди русо смано! Да бѣфъ брала бѣло платно, Би ѭ гора заградила |
За юнаци, за девойки; Туку стани да ме дарвишъ За твои-те цѫрни очи!” „Айде, айде Самовило! Айде майка да те дарвитъ Отъ мое-то бѣло руво!” „А егиди руса Стано! Да бѣфъ брала бѣло руво, Ке бѣфъ дѫбѣ изоблекла; Туку стани да ме дарвишъ За твое-то бѣло гѫрло!” Стана лепо говореше: Айде майка да те дарвитъ За мои-отъ ко’анъ герданъ!” „А егиди руса Стано! Да бѣфъ брала ко’анъ герданъ, Сѫ’та гора кě ѭ обко’афъ ’Се со злато, и со стребро За уба’и девойки, За свѫршени юнаци.” Сѣ разлюти Самовила, Ѣ отвѫрти цѫрни очи Цѫрни очи отъ глобо’и, Бѣли рѫце отъ рамена, Бѫрзи нодзе отъ колена. — „Ето тебѣ руса Стано! Какъ сѣ везитъ на велигденъ На велигденъ на добаръ денъ!” |
6
|
6. Неда и Самовила. Отъ Струга |
|
|
Кинисала бѣла Неда, Да ми одитъ на планина На планина со промена, Да променитъ деветъ бракя, И десето братучеда. Недѣ ѣ сѣ вода спило; И ’и воритъ деветъ бракя И десето братучедо: „Менѣ ни сѣ вода спило, Кѫде иматъ студна вода?” И ѣ ворѣтъ деветъ бракя И десето братучедо: „Слези, Недо, подъ планина, Тамо иматъ два кладенца, Еденъ студенъ, други тополъ; Студени-отъ за піенѥ, А топли-отъ за перенѥ. Тамо иматъ жѫлто цвѣке, Жѫлто цвѣке Самовилско, Самовилско самогорско. |
Малу Неда не дочула, И ми слегла подъ планина, Сѣ напила студна вода, Изгазила жѫлто цвѣке Жѫлто цвѣке Самовилско, Самовилско самогорско. Ѣ дойдо’е Самовили Самовили самогорски: „Дай ми, Недо, цѫрни очи!” „Айви віе Самовили, Самовили самогорски! Да изигралъ денъ Лазара, Денъ Лазара, денъ Велигденъ, Денъ Велигденъ, денъ Дюргев-денъ; ДенъГюргев-денъ, денъ Петров-денъ, Денъ Петров-денъ, денъ Спасов-денъ.” ѭ оста’и да изигратъ Да изигратъ, да испеитъ. |
7. Ангелина и морска Самовила.
Отъ Прилепъ
„Ангелино Самовилска золво!
Не ’оди во гора, не бери ми билки,
Не бери ми билки, не суши ми гора,
Не суши ми гора, брата да лекуешъ;
Братъ сѣ не лекуетъ.
Брата ти любитъ морска Самовила;
Ако не веру’ашъ, изкачи сѣ горе,
7
На вѫрхъ на планина, на рамна рудина,
Тà погледай долу по поле широко;
Во поле ке видишъ дѫрво китатово,
Подъ дѫрво-то седитъ морска Самовила,
На скут-отъ ѣ лежитъ твои мили брат-отъ;
На скут-отъ ѣ лежитъ, перче-то му пощитъ.
Кога ке ѭ видишъ, да не сѣ уплашишъ;
Да не сѣ уплашишъ, и да не плачишъ;
Туку да запеишъ и да сѣ на смеишъ,
И да ѣ речишъ — „снахо Самовило!
Отпущи ми го мои мили брата.”
Ангелина с’ изкачи иа вѫрхъ на планина,
На вѫрхъ на планина, на рамна рудина,
И ми погледа по поле широко,
И си догледа дѫрво кистатово,
Подъ дѫрво-то седитъ морска самовила.
Не ми запеала, ни сѣ насмеала,
Тук’ ми заплакала, и ми ѥ викнала:
„Юдо Самовило! отпущи ми брата,
Ти що го любишъ до деветъ години!”
Самовила тога люто с’ налютила,
Тà ми го извисила до вишнего бога,
Та ми го напра’и залакъ по залака,
Найголемъ залакъ колку мрава носитъ.
|
8. (Прошета сѣ Дона) Отъ Кукушъ. |
|
|
Прошета сѣ Дона, Разшета сѣ она По поле широко, По друми широки, Край дѫрво яворо; Подъ дѫрво-то седе Седе лудо младо. Отъ далеко вика Вика сѣ провика: |
„Вѫрни ми сѣ Доно, Вѫрни ми сѣ мила! Немой ми си иди Овде подъ дѫрво-то; Оти ке загинишъ Млада и зелена. Тува ми си има седумъ Самовили, Люлька си вѫрзуватъ, |
8
|
Тебе ми те чекатъ.” Какъ си дочу Дона, Какъ си дочу она, Назадъ сѣ повѫрна Дома си отиде; Отъ далеко вика На нейна-та майка: „Ей излез’ излези, Моя стара мале! И ти да ме видишъ, И я да те видамъ; И ти да ме простишъ, И ясъ да те простамъ; Оти ке загинамъ Млада и зелена.” Па изглезе майка ѣ̆ Веле и говоре: „Не бой ми сѣ щерко! Ти не си умирашъ; Тейко ти за тебе Курбанъ ке заколе.” Тогай веле Дона Нейна мила щерка: |
„Юди курбанъ нейкятъ, Туку човетъ сакатъ. Постели нарѣди Наша-та одая, Ясъ да си легнамъ.” И нейна-та майка Посла одая-та. Тогай та си легна Дона мила Дона, На майка и́ веле, Веле и говоре: „Пойди да ми викашъ Мой-те вѣрни дружки, Они да ми видатъ и ясъ да ’и видамъ; Они да ми простатъ, И ясъ да ги простамъ, И да имъ нарѫчамъ, Язе ка ке умрамъ, Гроб-отъ да ми праватъ Сосъ деветъ вратици, Ветаръ ка ке духне, Мухла да разнесе.” |
9. Велигденска.
Отъ Прилепъ.
Шеталъ Марко низъ гора зелена,
Що ми шеталъ три дни и три нокя,
Не можитъ вода да ми найдитъ,
Ни да піетъ, ни да сѣ изміетъ,
Ни за себе, ни за бѫрза коня.
Па говори Марко Кралевике:
„Варай горо, горо Димна-горо!
Камо ти вода да сѣ напіамъ,
Немашъ да піамъ, ни да сѣ изміамъ
Да би ми те ветаръ исушило!
9
Да би ми те сонце изгорило!”
Димна гора Маркоѣ̆ говореше:
„Айти Марко, айти добаръ юнакъ!
Немой кѫлни гора Димна-гора
Туку кѫлни стара Самовила,
Що собрала седумдесетъ кла’ěнци;
Да иснесла на вѫрфъ на планина,
Да прода’атъ еденъ бардакъ вода
Еденъ бардакъ за цѫрни-те очи.”
Марко ли си съ коня говореше:
„Айти коню, мое мило добро!
Али можишъ ти да ме изнесишъ,
Да отепамъ стара Самовила,
Да растурамъ седумдесетъ кла’ěнци?”
Коня Марку ли му говореше:
„Подстегни ме съ дванаесетъ колани,
Два-та ніе да сѣ обидиме.”
И му стегна дванаěсетъ колани,
И г’ изнесе на вѫрфъ на планина;
Дà отепа сдара Самовила,
И растури седумдесетъ кла’ěнци.
|
10. (Заградила Самовила) Отъ Панагюрище. |
|
|
Заградила Самовила Заградила вито кале Ни на небе, ни на земя, Загради го въ теменъ облакъ. Што бѣ побивъ побивала ’Се юнаци погодени, Што бѣ препливъ преплитала, ’Се девойки бѣлолики; Што бѣ пряло прелагала ’Се невести чернооки; Што бѣ покривъ покривала ’Се дечица пеленчета; На порти-те диреци-те |
’Се кметове бѣлобраде; Што бѣ подбивъ подбивала ’Се кметици бѣлополи. Не стигнаха Самодиви Седумдесе дребни деца, Да покріе вито кале. Хабаръ прати Самодива Хабаръ прати во Прасково, На Прасковски чорбаджіи: „Да ми дадатъ Прасковчено Край Дунава гѫсти села, Да обера дребни деца, Да покрія вито кале.” |
10
|
Собрале ся Прасковчене, Собрале ся, сдумале ся; Не давале Самодиви, Край Дувава гѫсти села, Да обере дребни деца; Давале и́ планише-то, Да излезе со вихрушка, Да обере вити ехли |
Вити ехли, и борове, Да покріе вито кале. Ѣдоса ся Самодива, Па излезе на планина; Три дни валя, три дни духа; Искубала вити ехли Вити ехли и борове, Та покрила вито кале. |