Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ОВЧАРСКИ.

 

204. Севда и Пейко

205. Стоянъ и Гроздана

206. Стоянъ, Пейче и Цуца

207. (Охъ! падна, падна Шаръ планина)

208. Неда и Стоянъ

209. Желникъ Пеьо

 

 

204. Севда и Пейко.

 

Севдо, Севдо Севделино,

Гиди росна детелино!

Севдинъ тейко овчаръ главилъ,

Овчаръ главилъ левенъ Пейка,

Да ви пасе сиво стадо.

Севда мома ми си люби

Ми си люби левентъ Пейка.

Ѭ разбраха селяни-те,

Тà фатиха да сѣ смеатъ.

Ка си дочу Севдинъ тейко,

Тà си собра селяне-то,

Тà имъ веле, и говоре:

„Ей селяни, мили бракя!

Сакамъ право да кажете,

Що чинува Севда мома?”

Тогай велятъ селяне-те:

„Коджобаши Севдинъ тейко!

Що нé питашъ да кажиме?

Накара ѭ Севда мома,

Да направи зеленъ зелникъ

Зеленъ зелникъ копривалникъ,

Да направи мали ручокъ,

Да го дигне на глава-та,

Да го носе на Левенъ Пейка;

Па кинисай ти по нея,

Да ѭ нея ти преглеждашъ,

Съ твой-те очи да вѣрувашъ.”

Па си стана Севдинъ тейко,

Па си пойде дури дома,

Тà накара Севда мома,

Да набере росно зелѥ,

Да направи мали ручокъ,

Мали ручокъ лепи зелникъ.

Па си стана Севда мома,

Не ми набра росно зелѥ;

Сѣ засука, сѣ зепрегна,

Нел измеси чисто тесто,

И засука зеленъ зелникъ,

Го испече го извѫрза,

Тà го дигна на глава-та,

Ке го носе на левенъ Пейка;

Тѫргна кротко на големо,

Ке си носи мали ручекъ.

По нея ѥ Севдинъ тейко,

Кинисалъ да ѭ преглежда;

На Севда не и́ текнува,

На назади да погледне,

Оти нея ѭ преглеждатъ.

Нелъ догледа левентъ Пейко,

Тà искара шаренъ кавалъ

Шаренъ кафалъ, пишанъ свиролъ,

Па си Фати да си свире,

Дури свире, дур кажува,

На Севда веле, говоре:

„О ти Севдо, не погледна

Не погледна на назади,

Оти тебе те поглеждатъ!

Ка си дойдишъ въ чаире-то,

Да си свалишъ мали ручокъ,

На бѣлъ каменъ да г оставишъ.”

Ка си дочу Севда мома

Ка си дочу шаренъ кавалъ,

Нели она си разбрала,

Нели дойде на чаире

Во чаире на бѣлъ каменъ,

Тамъ остави мали ручокъ,

  

 

322

 

И надзади сѣ повѫрна.

Ка ѭ виде нейни тейко,

Онъ назади сѣ повѫрна,

Селяни-те не вѣрува.

Кога било замѫркнало,

Нел дойдеа арами-те

Тà фатиха Левентъ Пейка,

Кантилъ кучка отепаа,

Караман-отъ го заклаа,

Карабаш-отъ приплашіа.

Тà Фатиха левентъ Пейка,

Му вѫрзаха бѣли рѫце,

Тà фатиха да си вѫртатъ

Да си вѫртатъ сиво стадо.

Стадо вѫртатъ. стадо блее,

Никакъ нема да киниса.

Тогай веле левентъ Пейко:

„Араміи, мили бракя!

Пущите ми бѣла рѫка,

Подайте ми шаренъ кавалъ,

Да засвирамъ на сиво стадо,

Белкимъ стадо ке киниса.”

С излѫжаха арами-те,

Му дадоха шаренъ кавалъ;

Дà засвире левентъ Пейко,

Дури свире, дур зборува,

На Севда мома говоре:

„Севдо, Севдо, Севделино,

Гиди росно детелино!

Ако спіешъ разбуди сѣ,

Ако сонишъ разсони сѣ,

Ако седишъ заслушай сѣ,

Що ти веле шаренъ кавалъ; —

Ме фатиха арами-те,

Кандилъ кучка отепаха,

Караман-отъ го заклаха,

Карабаш-отъ приплашиха;

Бѣли рѫце ми вѫрзаха.

Що чини да чини тейко ти,

Да соберитъ селяни-те,

Дане стадо ке откинитъ.”

Ка си дочу Севда мома,

Ка си дочу, ка си разбра,

Тогай веле на тейка си:

„Що си седишъ, мили тейко!

Стан, собери селяни-те,

Да потерашъ арами-те,

Оти стадо ти плениха.”

Нели стана Севдинъ тейко,

Тà си собра селяни-те,

Тà пойдоха потерджіи,

Пристигнаха сиво стадо,

Разбегнаха арами-те.

Сѣ вѫрнало сиво стадо,

Вѫрна сѣ и левентъ Пейко.

Тогай веле Севдинъ тейко:

„Ей селяни, мили бракя!

Кой ке сѣ юнакъ отбери

Да оде да нарѫча,

Да нарѫча на Севда мома,

Да измеси до три фурни

До три фурни бѣлъ пексимитъ,

Да заколе до три юнци

До три юнци непрегнати.”

Ка си дочу левентъ Пейко,

Тà искара шаренъ кавалъ,

Дури шаренъ, дури пишенъ,

Тà засвире тѫжно, жѫлно,

Па кажува на Севда мома

Що нарѫча Севдинъ тейко.

Ка си дочу Севда мома,

Се-то Севда си разбрала;

Измесила до три фурни

До три фурни бѣлъ пексемитъ,

Па заклала до три юнци

До три юнци непрегнати.

Ка дойдеа селяни-те,

Се готово си найдеа.

Севдинъ тейко завѣрува,

Оти Севда ми си любе,

  

 

323

 

Ми си любе левенъ Пейка;

И па за него ѭ даде.

Сѣ любиха, сѣ зедоха

Сѣ зедоха, сѣ венчаха.

 

 

205. Стоянъ и Гроздана.

 

„Брату ле, брату Стогяно!

Арамъ ти било юнаство,

Юнаство, брату, левенство,

Що ти плениха стадо-то

Сиво-то стадо рогушко

Рогушко стадо, калешо.”

Тогай онъ веле, говоре:

„Сестро ле, сестро Маріе!

Що ке ми чини юнаство,

Юнаство, сестро, левенство!

На сонъ ме мене найдоа,

До триста души Арапе

Арапе, сестро, Татаре,

Тà ми плениха стадо-то

Сиво-то стадо рогушко

Рогушко, сестро, калешо.

И мен, сестро, ке пленеа.

Не жалямъ, сестро, стадо-то

Стадо-то, сестро, калешо,

Току си жалямъ кьосем-отъ

Съ позлатени-те рогове,

Со стребрени-те копити,

Що ми вѫртеше стадо-то

За дванаесетъ овчаре.”

Тогай му веле сестра му:

„Що стоишъ, брату, що гледашъ.

Дека си́, брату, армасанъ,

Ке те дочуе армасница

И нейни-те вѣрни дружки,

Въ очи шега ке и́ сѣ біатъ.

Земи, брату, пишенъ кафалъ,

Оди на вишна планина,

На тіа вѣтки бачила,

Край тая бѣла Дунева,

Засвири аровно, жаловно,

И да викнешъ да привикнешъ, —

Ела, ела мой кьосеме,

Кѫд си́, да си́, тук да дойдешъ

На ови вѣтки бачила,

Край тля бѣла Дунева!”

Нели си дочу кьосем-отъ,

Как дочу и какъ разбра,

Тà тѫргна тои на преди,

пливна низъ бѣла Дунева,

Заводе стадо калешо.

Триста го души бранеха,

Не можеха да и добранатъ,

Още триста придойдоха.

Излезе на вишна планина,

На тіе вѣтки бачила.

Ка ги виде млади Стогянъ,

Сѫрце-то му сѣ разшени;

Закара сиво-то стадо,

Дойде право на сестра му,

Та и́ веле и говоре:

„Сестро ле, сестро Маріе!

Хитра си́ била, разумна,

Сакамъ да дойдешъ на свадба,

Малце помощъ да ми чинешъ.”

Она му веле, говоре:

„Тешка сумъ, брату, не можамъ

Не можамъ, брату, да дойдамъ;

Ке пущамъ мома Гроздена,

Моя-та ми мила щерка,

А твоя-та мила нука,

Колку при тебе да седи,

  

 

324

 

Да сѣ не она премени,

Дан она вонка излезе,

Оти ѥ иошне хубава.”

Стана си Стогянъ отиде,

Тà зафати тешка свадба;

Му пущи момà Грезданà,

Колку при него да седе,

Колку да изметъ му чине.

Си удриха тапане-то,

Сѣ собраха сватове-то,

Па дойдеха кумове-то;

И сѣ премени младъ Стогянъ,

Сѣ премени, сѣ нареди,

Ке кинисатъ за невѣста.

Гроздена майкà не почу,

Сѣ премени, сѣ нареди,

Тà излезе вонка на дворъ,

Па сѣ фати на оро-то

На оро-то на танец-о,

Фати оро да играе.

Дойде свет-о сѣ забрави;

Старци-те вино піѥа,

Оставіа они вино-то,

Во Гроздѣ очи фарліа;

Женени каменъ фарляа,

Оставіа они камен-отъ,

Во Гроздѣ очи фарліа;

Ергене оро играа,

Оставіа они оро-то,

Во Гроздѣ очи фарліа;

Забравиха да си одатъ

Да си одатъ за невѣста.

Дойде време за венчаніе,

Тà фатиха да венчаватъ

Гроздена сосъ млади Стогянъ.

Попове-то онѣмеа,

Кумове-то ослепеа.

Тогай велятъ кумове-то:

„Питайте сѣ, разпитайте сѣ,

Да не сте нещо роднина!”

Тогай си Стогянъ провикна:

„Како да не сме роднина!

Тагя ѥ отъ сестра мома,

Тая ѥ на мене нука.”

Попове-те презборуваа,

Кумове-те погледнаа.

 

 

206. Стоянъ, Пейче и Цуца

 

Сѣ собрале, сѣ набрале

Деветина овчариня

На Стояново-то тѫрло,

Стояново-то бачило,

Да си ядатъ, да си піятъ,

Добаръ аинкъ да си чинатъ.

Тà ядеха и си пиха,

Отъ денъ до денъ три недели,

Съ вечери-те шестъ недели.

Тогай веле млади Стоянъ,

Млади Стоянъ, младъ кехагя:

„Варай віе мили бракя,

Деветина овчариня!

Арно пихме и ядехме,

Добаръ аинкъ си чинихме,

Нещо облокъ не сторихме;

Ела да сѣ обложиме,

Кой ѥ кадаръ, кой ѥ вреденъ

Да си пойде въ добро село

Въ добро село Каменица,

Да излѫже Цуца мома,

И да ѭ тука донесе,

  

 

325

 

Големъ бакшишъ ке му дадамъ,

Половина сиво стадо,

Со се млади овчарчиня.”

Ка си дочу левенъ Иейче,

Тогай веле и говоре:

„Ясъ сумъ кадаръ, я сумъ вреденъ,

Да донесамъ Цуца мома.”

Па отиде дури дома,

Тà измесе шаренъ колакъ,

Го измесе, го испече,

Го кладе въ шарена торба;

Па си пойде въ добро село

Въ добро село Каменица,

На Цуцени тешки порти.

Чукна, викна на порти-те,

Излегла ѥ Цуца мома,

Она веле и говоре:

„Кои чука, кои вика

На наши-те тешки порти?”

Тогай веле левентъ Пейко:

„Ела Цуцо, ми отвори,

Цуцо, я сумъ левенъ Пейко.”

Сѣ пущи порти отвори.

Тогай веле и говоре:

„Нà ти, Цуцо, шаренъ колакъ,

Да ми дойдишъ на свадба-та,

Де ми бидишъ посестрима!”

На нея вѣра сѣ фати.

Сѣ промени, сѣ нареди;

Нели тѫргнаха двайца-та,

Па дойдоха край тѫрло-то;

Не тегли Пейко въ село-то,

Току тегли во тѫрло-то.

Тогай веле Цуца мома:

„Варай Пейче, левенъ юнакъ,

Пѫт-отъ не оди въ село-то.” —

„Оди, оди Цуцо моме!

Ке фатиме големъ овенъ

Големъ овенъ за свадба-та.”

Ка дойдоха край тѫрло-то,

Ка ги виде млади Стоянъ,

Си викна, и сѣ провикна:

„Алалъ ти ѥ сиво стадо!

Ке ядиме, ке піеме

Още други три недели.”

 

 

207. (Охъ! падна, падна Шаръ планина)

 

Охъ! падна, падна Шаръ планина, де моме, де,

Та притисна три овчара, де моме, де,

Пѫрви овчаръ богу ся моли: де моме, де:

„Дигни ся, дигни Шаръ планина, де моме, де,

Имамъ майка, имамъ баща, де моме, де,

По мене ще жалатъ, шаръ планина.” де моме, де.

Втори овчаръ богу ся моли; де моме, де:

„Дигни ся, дигни Шаръ планина, де моме, де;

Имамъ баща, имамъ майка, по мене ще жалатъ;

Имамъ булка, имамъ сестра, по мене ще жалатъ.”

Трети овчаръ богу ся моли: де моме, де:

„Дигни ся, дигни Шаръ планина, де моме, де,

 

 

326

 

Имамъ майка, имамъ татко, по мене ще жадатъ;

Имамъ булка, имамъ деца, по мене ще жалатъ.”

  

 

208. Неда и Стоянъ.

 

Мори Недо, бѣла Недо!

Неда била на река-та

На Ситница, на друмища,

Дека вѫрватъ си пѫтници

Си пѫтници, си друмници,

Кираджіи сосъ киріа

Сосъ киріа за Софіа;

Овчаре-то со овци-те,

Сосъ овци-те на планина;

Тà вѫрвеха извѫрвеха.

Найнапоконъ ке помине

Ке помине млади Стогянъ,

Сосъ деветъ хиляди стадо,

Съ дванаесетъ овчарина,

Съ тринаесетъ клети псета.

Тогай веле млади Стогянъ:

„Поможи богъ, бѣла Недо,

Съ богумъ тебе да т оставамъ!”

Неда не му повѫрнала,

Ни со очи погледнала,

Ни сосъ глава помахнала.

Тога веле млади Стогянъ:

„Това на тебе д останитъ;

Ако пойдамъ на планина,

Да си ходамъ на старъ ходжа,

Ке запишамъ рамна снѫга,

Рамна снѫга на тенка пушка,

Бѣло лице на бѣла книга,

Цѫрни очи на пищоли,

Тенки гласѥ на кавали,

Белкимъ сама ке ми дойдишъ

На планина, на вишина.”

Па киниса, тà си пойде

Тà си пойде на оджа-та,

Тà записа бѣла Неда

Га записа, га зададе.

Дур да пойде на бачило,

Нел сѣ здаде бѣла Неда,

Неда боса, гологлава.

Тогай веле на овчаре:

„Ай овчари, мили браке!

Фатейте си клети псета,

Фатейте ги, извѫрзейте,

Измолзейте сиво стадо,

Подсирейте пресно сиренѥ,

Ето идитъ бѣла Неда.”

Нел фатиха клети псета,

Измолзеха сиво стадо,

Потсириха пресно сиренѥ.

Ето дойде бѣла Неда,

Ток дойде близу Стогяна,

Тамо падна, душа даде.

  

 

209. Желникъ Пеьо.

 

Си овчари вечерале,

Желникъ Пеьо не вечератъ:

Си овчари го викаа:

„Ела, Пеьо, да вечерашъ!”

  

 

327

 

„Ой овчари, мой дружина!

Вечерайте, не чекайте,

Менѣ ми сѣ не вечератъ,

Сѫрце ми сѣ разсвирело,

Ке ми бидитъ спроти глава,

Ке ми бидитъ нещо коба.”

Уще реч-та не изрече,

Сѣ задале араміи,

Го фатиле желникъ Пея,

Му вѫрзале бѣли рѫце

Бѣли рѫце на опаку,

Му туриле дробенъ синджиръ,

Дробенъ синджиръ на гѫрло-то,

Го терале со се стадо.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]