Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ЛЮБОВНИ.

 

(2/3) 

 

359. (Калугеръ цвеке садеше)

360. (Ой ти моме хубаво и лично!)

361. (Дойде време, дойде коа)

362. (Ристано, моме Ристано!)

363. (Що ми падна, мила нанке, мѫгла по поле-то)

364. (Во бахча-та, во бахча-та)

365. (Леле Яно Малешанке)

366. (Стани, сине, стани, паша ми те викатъ)

367. (Богъ да біетъ руса Мара Баирка-та)

368. (Маріе, мори девойке!)

369. (Умрехъ, загинахъ, Ленко, за тебе)

370. (Куме ле, куме, кумъ Карафиле!)

371. (Силяно, моя Яно-ле!)

372. (Поминуамъ, наминуамъ)

373. (Попова керка викаше)

374. (Стройници вино піѥе)

375. (Бѣлиградо що ми сѣ бѣлеитъ?)

376. (А юначе Дренополче)

377. (Мори девойко, малка девойко)

378. (Мерудо, Мерудо, ай златна Мерудо)

379. (Маро, бѣла Маро, майчино кѫдино!)

380. (Изникнало едно дѫрво)

381. (Мила момо цѫрнооко!)

382. (Мено ле, Мено, Мено девойко!)

383. (Излези, Стано, излези)

384. (Я излези, моме)

385. (Боьо ле, Боьо Бояно!)

386. (Стойничко, моя душичко!)

387. (Мила момо, цѫрнооко)

388. (Стана оде на вода)

389. (Славей пеитъ во градина)

390. (Мори моме мало)

391. (Скарале сѣ, степале сѣ)

392. (Горе долу Нижо-поле)

393. (Ѭглико моме, Ѭглико!)

394. (Одъ малъ сумъ сиракъ останалъ)

395. (Богъ да убіетъ, Милкано мори, твоя-та майка!)

396. (Рано ранила Петкана)

397. (Девойко, девойко, моме цѫрнооко!)

398. (Кѫрстано, бѣла цѫрвена!)

399. (Та що си бѣло, Менко моме, одишъ?)

400. (Вода водитъ лудо младо)

401. (Пѫрва вечеръ вечерафме)

402. (Дали знаишъ, паметувамъ, Милице!)

403. (Даль сѣ чуло и видело)

404. (Каля иматъ цѫрни очи)

405. (Девойчина, гугушина!)

406. (Сѣ здружиле две момичиня)

407. (Мома вода залеваше)

408. (Момичице бѣло!)

409. (Мерудо, Мерудо, ѣсна месечино!)

410. (Кинисало моме на квечеръ на вода)

411. (Стояне, море Стояне)

412. (Мори Стано, малка Стано!)

413. (Стоянке девойке, кѫде си ми била?)

414. (Що болна лежишъ, Вранке девойке)

415. (Любика платно бѣлеше)

416. (Саракино цѫрнооко)

417. (Яна идетъ отъ баня-та)

418. (Пролетале два сиви сокола)

419. (Моме оитъ, брекъ сѣ ронитъ)

420. (Прошетало сѣ девойче)

421. (Залюбилъ юнакъ три девойчина)

422. (Месечино аврумо)

423. (Девойко, девойко, цѫрвено яболко!)

424. (О Мано, Мано майсторче)

425. (Собрале ми сѣ, набрале)

426. (Яна идетъ отъ бана-та)

427. (Мина мома харна)

428. (Видохъ мома въ одая-та)

 

 

 

359. (Калугеръ цвеке садеше)

 

Калугеръ цвеке садеше

На едно место присойно;

Сѣ научиле две моми,

Да си крадатъ босильокъ,

Па сѣ затскри калугеръ,

Па си вати две моми.

Една му сѣ молеше:

„Пущи мене калугеръ!” —

„Не те пущамъ, девойко,

Ти си менѣ потребно,

Да ми чешляшъ брада-та.”

Друга му сѣ молеше:

„Пущи мене, калугеръ,

Жити книга що пеишъ!” —

„Не те пущамъ, девойко,

Ти си́ мене потребно,

Да ми перишъ кошуля,

Да постеляшъ постеля,

Да лежиме оба-та.”

 

 

360. (Ой ти моме хубаво и лично!)

 

„Ой ти моме хубаво и лично!

Робъ ке ти бидамъ до три години,

За да ти видамъ рамна-та става,

Цѫрни-те очи, тонки-те веги

Твой цѫрвенъ образъ, медна-та уста,

Бѣло-то гѫрло, бѣли-те грѫди.” —

„Дегиди лудо, дегиди младо!

Дека ке видишъ, що файде имашъ?

полни-те очи, празни-те рѫце.”

 

 

361. (Дойде време, дойде коа)

 

Дойде време, дойде коа,

Да разцути трантафил-о,

Да смириса се-та земя

Се-та земя Румелиска

Отъ Битольско до Прилепско,

Отъ Прилепско до Велешко,

Одъ Велешко до Солунско,

Да го бератъ моминя-та,

Да го редатъ на леси-те,

Да ги горатъ ергени-те.

 

 

403

 

362. (Ристано, моме Ристано!)

 

„Ристано, моме Ристано!

Да знаишъ, моме, да знаишъ,

Оти те майка свѫршила

Во едно село голѣмо,

Во една кукя бога-та,

За едно момче малечко!” —

„Пусто да бидитъ село-то,

Оганъ да горитъ кукя-та,

Куршумъ да удритъ момче-то!”

 

 

363. (Що ми падна, мила нанке, мѫгла по поле-то)

 

„Що ми падна, мила нанке, мѫгла по поле-то,

Мѫгла по поле-то, мила нанке, близу до село-то!

Така мѫка, мила нанке, тешко на сѫрце-то,

За попова керка, мила нанке, тая наймала-та.

Тая да земамъ, мила нанке, севда да поминамъ,

Севда да помина, мила нанке, векъ да познаемъ,

Кротко, кротко оди, мила нанке, како геребица,

Ситномъ, ситно зборватъ, мила нанке, како ластоица.” —

„Защо ти ѥ, синко, попова-та керка?

Она болна лежитъ токмо три години,

Мама ке ти земитъ Солунска кокона.*

 

 

364. (Во бахча-та, во бахча-та)

 

Во бахча-та, во бахча-та

Едно дѫрво високо;

До дѫрво-то, до дѫрво-то

Една чешма студена;

До чешма-та, до чешма-та

Една лоза лозница;

До лоза-та, до лоза-та

Едно одре високо;

На одре-то, на одре-то

Постелица послана;

На постеля на постеля,

Златна перница фѫрлена;

На перница, на перница

Лепа Злата легнала;

Златна-та майка, писана-та майка

На глава-та й тѫжила;

Златни-те сестри, писани-те сестри

Вощени свеки палеха;

Златни-те снахи, нисани-те снахи

Венец-о и́ плетеха;

Златни-о татко, писани-о татко

Нова кукя правеше;

Мили-те бракя, писани-те бракя,

Въ носило ѭ носеха.

 

 

 

404

 

365. (Леле Яно Малешанке)

 

Леле Яно Малешанке, де Яно де, [*]

Едношъ дойдохъ въ ваше село,

Тебе дома не те найдохъ;

Ток те найдохъ на стредъ село

Дека водишъ до три танци;

Пѫрви танецъ се моминя,

Втори танецъ се невѣсти,

Треки танецъ се бабища.

 

 

366. (Стани, сине, стани, паша ми те викатъ)

 

„Стани, сине, стани, паша ми те викатъ,

Тимаръ да препишишъ Арнаутска земя!” —

„Не ме викатъ, майко, тимаръ да препишамъ,

Паша-та ме вика, глава да ми земитъ.” —

„Що грешка ми имашъ, главà да ти земитъ?” —

„Пашина-та керка, отъ баня излезе

Изміена, майко, лепо изтріена;

Я си фатихъ, майко, пашина-та керка,

Па си ѭ избакнахъ и си ѭ исчипахъ;

За това мене, майко, паша-та ме викатъ,

Паша-та ме викатъ, глава да ми земитъ.”

 

 

367. (Богъ да біетъ руса Мара Баирка-та)

 

Богъ да біетъ руса Мара Баирка-та,

Що си стана сутро рано во неделя,

Па си зеде дулецъ вода, личенъ легенъ,

От си зеде миски сапунъ

Ке си міетъ бѣло лице,

Бѣли рѫце, бѣли нодзе.

Сѣ накачи на чардак-отъ,

Сѣ пресегна на полица,

Ми си зеде филдишъ чешелъ,

Да си чешлятъ уба коса,

Да напраитъ туртурици,

Да уплетитъ леса на коса,

Да ѭ видатъ тѫрговчина,

Да факяетъ зазѫбниза.

 

 

*. Де Яно, де — сѣ повторвитъ на секои стихъ.

 

 

405

 

 

368. (Маріе, мори девойке!)

 

„Маріе, мори девойке!

Що многу снощи седофте,

Що многу гости имахте?” —

„Дегиди лудо и младо!

Що многу снощи седохме,

Що многу гости имахме;

На майка ми шуреи-те,

На татка ми мили бракя,

А мене мили вуйчеви;

Санокь си стояфъ на баджа,

Санокь сумъ сеиръ гледала,

Въ стретъ куки огонъ гореше,

Стреде кошара стоеше,

Со зеленъ венецъ на глава.

Отъ сега, лудо, да пукнишъ,

Да пукнишъ, лудо, да треснишъ,

За друго момче сѣ свѫршихъ.”

 

 

369. (Умрехъ, загинахъ, Ленко, за тебе)

 

Умрехъ, загинахъ, Ленко, за тебе,

Дур да сѣ ставамъ, Ленко, со тебе,

Потъ твое гѫрло да летувамъ,

На твои дойки, Ленко, да зимувамъ.

Богъ да убіетъ — майка ти,

Що не те пущатъ — на порта,

За да сѣ видишъ — сосъ мене!

Богъ да убіе — татка ти,

Що не те пуща — на вода,

За да сѣ ставишъ — со мене!

Сека година — кѫрвнина,

Ова година — два кѫрва.

Смисли сѣ — за мене,

Не остаи — да умрамъ,

Да умрамъ — за тебе.

 

 

370. (Куме ле, куме, кумъ Карафиле!)

 

„Куме ле, куме, кумъ Карафиле!

Учи си карай кѫрщениче-то,

Да не разфѫрлятъ цѫрни-те очи;

Секое село се посестрими,

Секое село се по две, по три,

Наше-то село се печестина,

Туку сѣ чудитъ коя да любитъ.”

„И си го карамъ и си го учамъ,

 

 

406

 

Кога не слушатъ, що да му чина,

Кога ѥ убафъ секой го любитъ.”

Що ми ѥ дошло лудо-но младо,

Що му донесе люта ракіа,

Люта ракіа да сѣ напіетъ,

Да не ми чинитъ големи зулумъ.

Сонъ ми го варитъ, и ми го кѫршитъ,

А нематъ лудо да ми заспіетъ.

Сѣ зачудіе кутри селяни,

Отъ що ми чинитъ големи зулумъ,

Му донесое згодна вечера,

Болаки лудо да ми вечератъ

Да ми вечератъ, да ми заспіетъ;

Пакъ нематъ лудо да си заспіетъ.

Му донесое стара-на баба,

Чесъ да му чинитъ дан ке заспіетъ;

Пакъ нематъ лудо да ми заспіетъ.

И му туріе руйно-но вино,

Дан с опіянитъ, дане заспіетъ;

Пакъ нематъ лудо да ми заспіетъ.

Му донесое малко-но моме;

Колку му седна на колено-то,

Му ѭ префѫрли десна-та рѫка

Десна-та рѫка на десно рамо,

Вчасотъ лудо-то ми ѥ заспало;

Тивнале люгѥ отъ тешки зулумъ.

 

 

371. (Силяно, моя Яно-ле!)

 

Силяно, моя Яно-ле!

Наша-та земя мошне ѥ мирна,

Две сѫнца греатъ, две роси росѣтъ,

Две лѣбородна. Айде со мене,

Силяно моя Яно-ле,

Турфанта цвеке Велмишко,

Киска босильокъ Петричка,

О’рицко благо яболко,

Тиквешко вино цѫрвено,

Стамболско цвеке убоо!

 

 

372. (Поминуамъ, наминуамъ)

 

Поминуамъ, наминуамъ

Край Перуша поседуамъ;

Тебе те гледамъ, Яно, на бунарче-то,

 

 

407

 

Кѫде ми цѫрпишъ студена вода.

Тако ти бога, Яно, подай една вода

Со твоя-та стомна, Яно, со десна-та рѫка;

Бѣло-во сѫрце, Яно, цѫрно изгорено;

Ракіа піамъ, Яно, зеиръ ми сѣ чинитъ.

 

 

373. (Попова керка викаше)

 

Попова керка викаше

Отъ високи-те чардаци,

Отъ ситни дробни пармаци:

„Елате моми убави,

Елате зборъ да зборвиме!

Оти ке доитъ татар-отъ

Со дванадесетъ татари

Со тіе цѫрни Арапи,

Мене ке млада попленѣтъ,

Ке ме однесѣтъ въ Янино

Въ Янино при Али-паша,

Баш- робинчица да бидамъ,

Шербетъ и кафе да служамъ.”

Уще ми реч-та не рече,

Стигнае пусти татари

Со тіе цѫрни Арапи,

Попоа керка зедое,

Ми ѭ однесое Янино

Янино при Али-паша,

Башъ робинчица да бидитъ,

Шербетъ и кафе да служитъ.

 

 

374. (Стройници вино піѥе)

 

Стройници вино піѥе,

Девойка слуга служеше

Со бисеръ венецъ на глава;

Бисер-отъ ѣ сѣ ронеше,

Свекоръ си чашà расеше,

Свекоръ ѣ кабулъ чинеше:

„Раси ми, снаа, раси ми,

Я тебе кабулъ те чинамъ.”

 

 

375. (Бѣлиградо що ми сѣ бѣлеитъ?)

 

Бѣлиградо що ми сѣ бѣлеитъ?

Иматъ нещо за тва сѣ бѣлеитъ,

Во него ѥ Мара Бѣлогратка,

Лице иматъ, како ѣсно сѫнце,

Очи иматъ како цѫрно грозѥ,

Вежи иматъ како піявици,

Гѫрло иматъ како месечина;

За тоа сѣ Бѣлиградъ бѣлеитъ.

 

 

376. (А юначе Дренополче)

 

„А юначе Дренополче,

Що мирисашъ мискъ не носишъ?

Що не мислишъ да сѣ женишъ

За девойка Софіянка?” —

 

 

408

 

„Ми ѭ кажвѣтъ гѫрдо-мазна

Гѫрдо-мазна, неубава.”

Тà си пойде во Софія,

Фати конакъ у стрика ѣ.

Му изгегла невѣста-та

Со налаші шикосани,

Со чораби копринени,

Съ алъ кошуля дуръ до земи,

Со читяни чичекліи,

Алъ зѫбунче до колена;

Сѫнце бѣше облечена,

Месечина опасана,

Дробни дзвезди по рамена,

Самуръ калпакъ на глава-та,

Паунъ перо на калпаг-отъ.

 

 

377. (Мори девойко, малка девойко)

 

„Мори девойко, малка девойко,

Малка девойко, блага яболко!

Сакамъ нещо тебе да те питамъ,

Ке те питамъ, право да ми кажешъ,

Що си́ толко, момо, расипано?

Бѣло лице ти ѥ помренено,

Цѫрни очи мрежа ти фатиле.

Дали си́, момо, болна лежала,

Или си́, момо, боленъ гледала?”

Мома му веле, веле, говоре:

„Ей море лудо, лудо, да младо!

Нити сумъ, лудо, болна лежала,

Нити сумъ, лудо, болестъ гледала.

Богъ да убіе моя-та майка,

Що мене скорнала мошне рано,

Тà ме пущила за студна вода

За студна вода отъ нова чешма;

Тà си станахъ, лудо, мошне рано,

Тà си узехъ, лудо, нова стомна,

Тà си пойдехъ на нова-та чешма,

Вода си найдехъ, ретъ не си найдехъ;

Постояхъ, лудо, ретъ си дочекахъ,

Ред-отъ ми дойде и налихъ вода

Си налихъ вода и сѣ повѫрнахъ,

Тà си влезехъ, лудо, въ градина-та,

Да си видамъ рано-то цвеке.

огъ да убіетъ морски-отъ ветеръ!

Що си подуна силенъ и виленъ,

Тà си скѫрши солба босильокъ.”

 

 

409

 

Тогай и́ веле лудо-то младо:

„Мори девойко, малка девойко!

Ясъ да си найдамъ солба босильокъ,

Билъ ѭ позлатилъ отъ коренъ до вѫрхъ.”

 

 

378. (Мерудо, Мерудо, ай златна Мерудо)

 

Мерудо, Мерудо, ай златна Мерудо,

Богатско-но чедо, отъ бога-та кѫща,

Отъ голема рода, отъ мнозина бракя!

Знаишъ, моме, знаишъ, знаишъ, паметувашъ,

Кога ми ти носехъ дребно-то овоще,

Лещи и миндали и благи яболки,

Кисели калинки, и сухо-но грозѥ?” —

„Знамъ, лудо, знамъ, нема що да чина,

Една майка имамъ, болѥ да ѭ немамъ;

Она не ме пуща вонка да излезамъ,

Въ градина да влезамъ, китки да наберамъ,

Китки да наберамъ, глава да наредамъ,

На тебе да пущамъ, любовъ да зафатамъ.” —

„Мерудо, Мерудо, ти златна Мерудо!

И ясъ сумъ си така, како ти що велишъ;

Една майка имамъ, болѥ да ѭ немамъ;

Она не ме пуща вонка да излезамъ,

На чешма да пойдамъ, конь-о да напоямъ;

Ке ми нарѫчува, ке ми прерѫчува:

Дека да ѭ видишъ тая вражка керка,

Отъ пѫтъ да сѣ тѫргнишъ, место да и́ чинешъ.”

 

 

379. (Маро, бѣла Маро, майчино кѫдино!)

 

Маро, бѣла Маро, майчино кѫдино!

Седнала ѥ Мара вонка затъ кѫща-та,

Въ мала-та градина, потъ бѣла-та лоза,

Ризà везе Мара и урнекъ зафаща.

Тамъ дека си везе, и урнекъ зафаща

Ѣ долетали три бѣли гѫлѫби,

До три гѫлѫби, три сиви гумени,

И си застанале на бѣла-та лоза,

Съ крилѥ затрепнаа цѫвт-отъ зарониле,

Цѫвт-отъ зарониле, риза напрашиле;

 

 

410

 

Со уста запнаха, копринà смотиха.

Тогай веле Мара, веле и говоре:

„Робини, робини, дайте до два лѫка,

Дайте до два лѫка, дайте до две стрели,

За да си устрелямъ три бѣли голѫби.”

Па они на Мара велятъ и говоратъ;

„Не сме дошли, Маро, за да насъ устрелишъ,

Тук сме дошле, Маро, мома да гледаме,

Мома да гледаме за нашега брата.”

 

 

380. (Изникнало едно дѫрво)

 

Изникнало едно дѫрво

Едно дѫрво дафиново,

Колку лично, толку вишно;

Корень-отъ му по сѫ земя,

Вѫршен-отъ по сино небе,

На вѫршен-отъ паунъ пее

Дури пее, дур зборува:

„Слушайте малко голѣмо,

Слушайте Турци, кауре!

Ка пее паунъ на дѫрво,

Такъ гори юнакъ за мома,

Како два страка борина.

Кой иматъ мома хубава,

да не ѭ кара, не біе,

Току да ѣ изанъ дава,

Често да сѣ променува,

По двашъ, по тришъ во неделя,

Деветъ пѫта во месец-отъ.

Да знае мома, да знае

Да знае, да паметува,

Кога ѥ мома ходила,

Кога ѥ левентовала,

Кога ѥ кахаръ не брала,

Кога ѥ била при майка,

Кога ѥ дари готвила.” —

 

 

381. (Мила момо цѫрнооко!)

 

Мила момо цѫрнооко!

Мили твой-те цѫрни очи,

Цѫрни, цѫрни како тѫрнка,

Полни, рамни, како грозде!

Седнала к малка мома

Задъ кѫщи во градина-та,

Подъ бѣла лоза на сенка,

Подъ бѣла дреновина,

Подъ Солунска ядрина,

Подъ бѣлъ цѫрвенъ трандафилъ,

Дробенъ бисеръ си нижи

Дробенъ бисеръ и флорини.

Тамъ дека герданъ си ниже,

Тамъ помина лудо младо,

Тà и́ веле, и говре:

„Мила момо, цѫрнооко!

Богъ да біетъ твой-те братѥ!

Що викнаха майсторе-то,

Тà зидаха дворове-то;

Не имъ стига що зидаха,

Отъ горе тѫрнѥ кладоха,

Да не пиле си пролете,

 

 

411

 

А не човекъ да помине.

Чинъ ми прелизъ да помина,

Ясъ при тебе да си дойдамъ,

Две-те герданъ да нижиме,

Дробенъ бисеръ и флорини,

Очи да си размениме,

Да ми дадишъ цѫрни очи,

Да ти дадамъ сери очи,

Цѫрни очи, страмливъ погледъ,

Мой-те очи твой да бидатъ,

Твой-те очи мой да бидатъ;

Ако не сѣ каилъ чинишъ,

Ке ти дадамъ и повике

Сто флорини тураліи,

Се на синджиръ оковани.”

Она веле и говоре:

„Море лудо, лудо младо,

Дейди лудо аджаміа!

Не да дадешъ сто флорини,

Ток да дадешъ сто товари,

Не сѣ очи разменуватъ,

Твой-те очи мой да бидатъ,

Мой-те очи твой да бидатъ.”

 

 

382. (Мено ле, Мено, Мено девойко!)

 

„Мено ле, Мено, Мено девойко!

Не оди, Мено, нокѥ за вода

По месечина, на облачина!

Води-те ни сетъ мошне далеко,

На теб сѣ фале лудо да младо,

На теб сѣ фале, да те позадре.”

Тогай си веле Мена девойка:

„Ако ме стрете, що ке ми чине?

Стомна акъ скѫрше, нова ке купе;

Не сумъ калинка да ме соскѫрши,

Да ме раздаде на дружина-та;

Не сумъ погача да ме посече,

Да ме посече, да ме изеде.”

 

 

383. (Излези, Стано, излези)

 

„Излези, Стано, излези

Излези, керко, да видишъ;

Старъ хаджи Димо напреди

Со деветъ сина по него,

Снощи на армасъ си биле,

Сега отъ армасъ си идатъ.

Син-отъ му Ристо армасалъ

За Маса Арборянка;

Излези, Стано, да вадишъ,

Какви дари дарувала.”

Па веле убава Стана:

„Молчи, мале, онѣмела,

Дека стоишъ ослепела!

Кога ме Ристо сакаше,

 

 

412

 

От не ме даде за него?

Ти Риста лошъ чинуваше,

Риста піанъ чинуваше; —

Таковъ, керко, онаковъ,

Кѫде піе, тамо спіе;

Вечеръ дома ка ке дойде,

Со си-те кавга си праве;

На баща му пушка тегле,

На майка му остро ноже,

На брата му чифтъ пищоле. —

Отъ бога, мале, да найдешъ!”

Не излезе да си гледе,

Ток си влезе въ килере-то,

Тà отвори шаренъ ковчекъ,

Тà изгори тенки дари;

Тà навали силенъ оганъ,

Тà си фѫрли тенки дари.

Тогай веле и говоре:

„Горейте, пусти, горейте!

Кога сте ризикъ немале,

Ясъ да ве дарувамъ,

И сосъ васъ да сѣ радувамъ.”

 

 

384. (Я излези, моме)

 

Я̀ излези, моме, и ясъ да те видамъ,

И ти да ме видишъ; и ясъ да те простамъ,

И ти да ме простишъ; и ясъ да ти простамъ

Дребно-то овоще, що сумъ ти пущувалъ

За бѣло-то лице. Още да ти простамъ,

Руде-то костени за рудо-то гѫрло;

Цѫрни-те череши за цѫрни-те очи,

Благи-те ябулки за бѣли-те грѫди,

Жѫлти-те флорини за рамна-та снѫга.

И ти да ми простишъ дари тенки дари,

Още да ми простишъ тіе дребни китки;

Оти ке си одамъ младо калинджиче

Младо калинджиче, младо корабарче.

Мошне ти сѣ молямъ, ветеръ ка ке духне

Ветеръ ка ке духне, да не напилесашъ,

Оти ке сетъ тіе мои-те издихи.

Мошне ти сѣ молямъ, роса ка ке роситъ,

Роса ка ке роситъ, да не напилесашъ,

Оти ке сетъ тіе мой-те дробни солдзи.

  

 

385. (Боьо ле, Боьо Бояно!)

 

Боьо ле, Боьо Бояно!

Да ли си́ чула разбрала,

Що ѥ дошло едно младо

Едно младо базиргянче,

Кондисало стредъ село-то,

Стредъ село-то на бунар-отъ,

Да продава чиста стока,

На деца-та чиста свита,

 

 

413

 

На моми-те жѫлто злато

Жѫлто злато и коприна.

Не ѥ дете кѫде годе,

Ток ѥ бѣлекъ на земля-та,

Кѫде стое, слонце грее,

Ка зборува, бисеръ блува,

Ка сѣ смее, злато лее.”

Ка си дочу бѣла Боя,

Тà си стана, тà си зеде

Легенъ, ибрикъ, раки сапунъ,

Тà си изми бѣло лице;

Отвори си килере-то

Килере-то, ковчедже-то,

Си искара чисто рухо,

Сѣ промени, сѣ нареди,

Да си узе празна фурка

Празна фурка безъ кѫделя,

Вретено-то непредено;

Тà киниса кротко, кротко,

Кротко, кротко на големо,

Тà си пойде на бунар-отъ

На бунар-отъ, край чинар-отъ.

Нито зема, нитъ купува,

Очи фѫрли въ баздригянче,

Мошне и́ ѥ въ сѫрце влегло.

Скоро, скоро сѣ повѫрна,

Тà си пойде дури дома,

На майка си и́ говоре:

„Ти си́ вѫрла магесница,

Ти вѫрзи му пѫтища-та,

Ваздригянче тук д остане.”

 

 

386. (Стойничко, моя душичко!)

 

„Стойничко, моя душичко!

Ела ми вамо повамо,

Край мое десно колено,

Край моя-та бѫрза коня;

Отъ коня да сѣ наведамъ,

Лице твое да целивамъ.”

Она веле и геворе:

„Ей море лудо, да младо!

Минишъ, поминишъ отъ тува

Низъ наши-те рамни дворѥ,

Нимуй сѣ съ мене задевай,

Нимуй сѣ мене смислувай,

Вчера сумъ била на река,

Везденъ сумъ платно бѣлела,

Тѫнки те пусти дарове,

Везденъ ме слонце греало;

Глава ме боле до бога,

Не можамъ да ти зборувамъ,

Ни съ очи да те погледамъ,

Ни съ глава да ти намахнамъ.”

Тогай веле лудо младо:

„Стойничко моя душичко!

Лелъ те ѥ глава болело.

Защо не дойде до мене,

Ясъ имамъ билка отъ глава,

Позлатенъ нетопъ на глава,

Глава-та да ти помине,

Тѫга-та да ти размине.

Ела ми вамо повамо,

Край мое десно колено,

Край моя-та бѫрза коня,

Отъ коня да сѣ наведамъ,

Очи-те да ти милувамъ,

Пазухи да ти драгувамъ.”

Она му веле, говоре:

„Ей море лудо, да младо!

Минишъ, заминишъ отъ тува,

Немуй ме мене задевай,

Немуй ме мене смислувай!

Вчера сумъ била на лозѥ,

Везденъ сумъ лозѥ копала,

Везденъ сумъ грозѥ зобала,

 

 

414

 

Дур ми ѥ гѫрло болѣло,

Гѫрло ме боле до бога,

Не можамъ да ги зборувамъ,

Ни съ очи да те погледнамъ,

Ни съ глава да ти намахнамъ.”—

„Стойничко, моя душичко!

Лелъ те ѥ гѫрло болело,

Оти не дойде до мене?

Ясъ имамъ билька за гѫрло,

Ке ти вѫрзехъ ретъ жѫлтици,

Гѫрло-то да ти помине.”

 

 

387. (Мила момо, цѫрнооко)

 

Мила момо, цѫрнооко,

Мили твой-те цѫрни очи,

Цѫрни, цѫрни како тѫрнка,

Полни рамни, като грозде;

Сакамт, нещо да те питамъ,

Сакамъ право да ми кажишъ;

На кого си́ налютено

Налютено, насѫрдено,

Даль на майка, илъ на тейко,

Иль на твой-те два брата?”

Она веле и говоре:

„Море лудо, лудо младо!

Не сумъ, лудо, налютено

Ни на майка, ни на тейко,

Ни на мой-те два брата,

Туку, лудо, на тебека,

Толку ходи горе долу

По планини, по вишини,

По войска-та Анадолска,

Отъ дек слонце си угрева,

Па до дека си заожде,

Нелъ не найде негде цвете,

Да наберишъ, да донесишъ,

Ясъ да речамъ любовъ любамъ,

Отъ любов-та китка носамъ.”

Па онъ веле и говоре:

„Найдохъ, момо, рано цвете

На конь-отъ ми до грива-та,

Наведохъ сѣ да наберамъ

Да наберамъ, да донесамъ,

Цвете-то ми проговори: —

Море лудо, лудо младо!

Ти ме бери, ти ме носи,

Не ме давай по моми-те;

Моми-те ме лошо носатъ,

Денъ везденъ носатъ на глава,

На страя-та, потъ кѫрпа-та;

Вечеръ дома ка ке дойдатъ,

Ке ме свалятъ отъ глава-та,

Ке ме фѫрлятъ во стретъ кѫщи.

Ка ке станатъ отъ утрина

Отъ утрина въ понеделникъ,

Зематъ метла и лопа-та,

Ке ме сметатъ, ке ме сринатъ,

Ке ме фѫрлатъ на бунище,

Да ме ріатъ кокошки-те.

Деца-та ме арно носатъ,

Денъ везденъ носатъ на глава

На глава-та, мегю очи,

Вечеръ дома ке си дойдатъ,

Ке ме свалятъ отъ глава-та,

Ке ме клаатъ на стреа-та,

Сѫ нощъ ветеръ ке ме веитъ,

Ситна роса ке ме роситъ.”

 

 

415

 

388. (Стана оде на вода)

 

Стана оде на вода,

И конъ води по неа;

Конь ѭ тегне въ ливаде

Въ ливади подъ чадире.

Подъ чадиръ ѥ бекріа,

Въ рѫце дѫржи викіа,

Полна рамна ракіа,

И на Стана говоре:

„Дѫржи, Стано, чаша-та,

Да благословамъ деца-та,

Да си растатъ порастатъ

Като треск-отъ потъ каменъ,

Като орехъ потъ тесла.

Дѫржи, Стано, чаша-та,

а благословамъ моми-те,

Да ми растатъ, порастатъ,

Като рѫж-та по поле,

Като текенки парици.”

 

 

389. (Славей пеитъ во градина)

 

Славей пеитъ во градина

На утрина во неделя;

Девойка му говореше:

„Ой ти славей, мило брате!

Айде да сѣ натпеваме,

Ако мене ти натпевашъ,

Ке ти даамъ градина-та

Градина-та со сѣ цвеке;

Ако тебе гя натпевамъ,

Да ми даишъ ливада-та

Ливада-та со трева-та.”

Мома славей натпеала,

И му зела ливада-та

Ливада-та со трева-та.

 

 

390. (Мори моме мало)

 

„Мори моме мало, що те майка кара,

Се на квечерина, ни на една доба,

Ни на една доба, на едні-о саатъ ?” —

„Ойти лудо младо, се заради тебе,

Се заради тебе, дек низъ двор-отъ вѫрвишъ,

Со яболко фѫрли, по герданъ ме удри,

Гердано-о ми дзвекна, на мама и текна;

На татко ке кажи, мало ке ме мѫжи.”

 

 

391. (Скарале сѣ, степале сѣ)

 

Скарале сѣ, степале сѣ

Двайца бракя братучеди;

Па за ощо? за ни ощо,

Вамо долу потъ село-то

Потъ село-то, кай ширки-те;

Ширки бератъ сѣ гѫрчкаатъ.

Скарале сѣ, степале сѣ

Двайца бракя братучеда;

Па за ощо? за ни ощо,

З едно моне цѫрнооко

 

 

416

 

Царнооко, бисеръ зѫби;

Рѫце-те си ги содраха,

Нодзе-те си искѫршиха;

А за ощо? за ни ощо.

 

 

392. (Горе долу Нижо-поле)

 

Горе долу Нижо-поле

Найдофъ мало моме;

Сѣ завѫртифъ да го видамъ,

Що ми прилегаше!

Сѣ обзѫрнафъ да го видамъ,

Що ми мило бѣше!

Ама иматъ клети татко,

Не ке ми го даитъ;

Па си иматъ клета майка,

Не ке ми го даитъ.

Али за нихъ лесно бива,

Една овца една кѫрпа,

Сами ке ме молятъ.

 

 

393. (Ѭглико моме, Ѭглико!)

 

Ѭглико моме, Ѭглико!

Що завалъ найде татка ти,

Тà си продаде куки-те

Со високи-те чардаци,

Со ситни дробни пармаци,

Со деветъ вракя железни;

Секоя врата ограда,

Наймала врата ливада,

Во ливада-та бѣлъ чадаръ,

Во чадаръ седѣтъ майстори,

Майстори сѣ облогвеетъ; —

Кой ке префѫрлитъ бѣлъ чадаръ

Со седумъ ока олоо,

Со деветъ ока железо,

Той ке ѭ земитъ Ѭглика.

Наймалъ сѣ Стоянъ малечекъ,

Той ми го чадаръ префѫрлилъ,

Той ми го моме кердоса.

 

 

394. (Одъ малъ сумъ сиракъ останалъ)

 

Одъ малъ сумъ сиракъ останалъ

Бесъ татка, тà и бесъ майка,

И я си станафъ, сѣ главифъ

У една млада вдоица.

Деветъ години работафъ,

Ичъ ѣ̀ со очи не видофъ,

Елюмъ едношка ѣ̀ видофъ,

Та излегвеше отъ бана,

А ясъ излегвефъ отъ берберъ.

„Добро ти утро юначе!” —

„Далъ ти богъ добро, вдоице!

Ти да ми платишъ руга-та,

Що сумъ ти тебѣ работалъ

Токму за деветъ години,

От ми пущиле бракя ми,

Ке одамъ да ме оженѣтъ.” —

„Юначе, море юначе!

Кога си́ сакалъ жененѥ,

Ясъ да те тебе оженамъ;

Що ке и барашъ бракя ти?

Ясъ с има до три алайки,

Коя ѣ̀ сакашъ земи ѣ̀;

Руса-та поубава-та,

Тая ѥ тонка висока,

 

 

417

 

Тая ѥ бѣла цѫрвена,

Со на гѫрла-то флорини.” —

„Вдоице, млада вдоице!

Ясъ не ти сакамъ алайка,

Ясъ нейкюмъ руса убаа,

Тукъ сакамъ да ѥ ѫрзлíа,

ѫрзлíа, та и сойлíа.

На вдоица сумъ работалъ,

Ясъ ке си зеамъ вдоица.” —

„Юначе, море юначе!

Вдоица иматъ назинѥ,

Вдоица иматъ дживлинѥ.” —

„Вдоице, млада вдоице!

Ти тваа гайле немай го,

На вдоица сумъ работалъ,

Ясъ ке си зеамъ вдоица.”

 

 

395. (Богъ да убіетъ, Милкано мори, твоя-та майка!)

 

Богъ да убіетъ, Милкано мори, твоя-та майка!

Що ми те изми — — и те промена,

И ти нареди — — дробно-но стребро,

Дробно-но стребро — — на бѣло гѫрло,

Тà ми те пущи — — въ село на свадба.

Тамо имале — — проклети законъ,

Ми те пречека — — помалъ побратимъ,

И те целива — — на бѣло гѫрло.

 

 

396. (Рано ранила Петкана)

 

Рано ранила Петкана

Отъ си-те моми порано

На бѣли Дунафъ на вода:

„Добро ти утро, Дунафе!

Дунафе бѣли Дунафе,

Ясъ тебе ке те опитамъ,

Ти менѣ право да кажишъ,

Тако ти морска глобина,

Тако ти польска ширина,

И жити сестра моруна,

Ти право менѣ да кажишъ

Дали го виде млатъ Стоянъ?” —

„Петкано, бѣла Петкано!

Тако ми морска глобина,

Тако ми польска ширина,

И жими сестра моруна!

Ясъ тебѣ право ке кажамъ.

Отъ како петли пеае,

Триста геміи минае;

Пѫрва геміа що мина,

Во неа бѣше млатъ Стоанъ,

Во шаренъ кавалъ свиреше,

Во кавалъ песма пееше:

„Мѫжи сѣ, мѫжи, Петкано!

Дури си́ млада зелена,

Дури си́ млада цѫрвена,

Ясъ веке назатъ не идамъ,

Ти мене да ме не чекашъ!

Люто ме майка кѫлнала, —

Стояне, синко Стояне!

Петкана да ѭ не земишъ,

Д обидишъ, синко, д обидишъ,

Три деветъ бѣли градои,

Нигде девойка не нашолъ,

 

 

418

 

Тук да ми наишъ вдоица,

Со дванадесетъ сираци,

Со дринадесетъ чивлидзи.

 

 

397. (Девойко, девойко, моме цѫрнооко!)

 

„Девойко, девойко, моме цѫрнооко!

Нестой спроти мене, изгорефъ за тебе!” —

„Гори, дудо, гори, гори да изгоришъ,

Гори да изгоришъ, пепелъ да сѣ сторишъ!

Майка не ме даватъ, оти си́ сиромахъ,

Оти си́ сиромахъ, оти кукя немашъ.” —

„Девойко, девойко, моме цѫрнооко!

Ти не гледай кукя, тук гледай юнака,

Юнакъ куки правитъ, той куки расипвитъ.

Девойко, девойко, моме цѫрнооко!

Денѥ ми те гледамъ, ноке те сонувамъ

На мека постеля, на десна-ва рѫка,

На мека перница, во десна пазува.

Па си сѣ разбудвамъ, тебе те побарвамъ;

Кога те побарвамъ, тебе не те найдвамъ,

На постеля велямъ „постельо пустино!

Камо ти моме-то?” Перницѣ ѣ велямъ:

„Перницо треснатипе! Камо ми моме-то?

Сега тука бѣше на десна-ва рѫка,

На десна-ва рѫка, до десна пазува.”

 

 

398. (Кѫрстано, бѣла цѫрвена!)

 

„Кѫрстано, бѣла цѫрвена!

Що рано цвеке цутило,

Що не го беришъ, дà носишъ

Да ти заличитъ лице-то,

Да ти заличитъ става-та?”

„Дегиди лудо, и младо!

Що да го берамъ, да носамъ,

Що харо гледамъ претъ мене.”

„Кѫрстано бѣла, цѫрвена!

Мѫжи сѣ дури си́ млада,

Дури си́ тѫнка висока,

Дури ти игратъ сѫрце-то!”

 

 

399. (Та що си бѣло, Менко моме, одишъ?)

 

„Та що си бѣло, Менко моме, одишъ?” —

„Що да чинамъ, милъ побратимъ, да не одамъ?

 

 

419

 

Не ме видишъ, милъ побратимъ, що врагъ водамъ?

На вечера, милъ побратимъ, си легнувамъ,

Ни бакнуватъ, зло да го наитъ, ни щипуватъ,

Ни со рѫка, зло да го наитъ, пофатуватъ.

Отъ како сумъ, милъ побратимъ, ясъ мѫжена,

Да вѣрувашъ, милъ побратимъ, пакъ сумъ мома.”

 

 

400. (Вода водитъ лудо младо)

 

Вода водитъ лудо младо,

Вода му сѣ запираше;

Запирува морска риба;

Не ми била морска риба,

Туку било малко моме,

Со герданъ ѭ запирува.

 

 

401. (Пѫрва вечеръ вечерафме)

 

Пѫрва вечеръ вечерафме

Ѣсно пиле геребица;

Втора вечеръ вечерафме

Два гулаба пролетни;

Трекя вечеръ вечерафме

Три кокошки менгюшки;

Четворта-та вечерафме,

Четири пайки шепетайки;

Пета вечеръ вечерафме

Петъ гуски недокубени;

Шеста вечеръ вечерафме

Шесъ овни недодрани;

Седма вечеръ вечерафме

Седумъ крави се ялови;

Осма вечеръ вечерафме

Осумъ гярми волови;

Девета-та вечерафме

Деветъ гярми биволи;

Десета-та вечерафме

Десетъ вѫрзми камили;

Единаӗсета вечерафме

Единаӗсетъ коньи крастави.

 

 

402. (Дали знаишъ, паметувамъ, Милице!)

 

Дали знаишъ, паметувамъ, Милице!

Кога сѣ два-та любефме, —

Отъ дванаесетъ години —

Отъ тринаесетъ пролеке —

Во чичова-та градина? —

Твоӗ-то око кунадиче, —

Твоа-та нога гугуфче. —

Кога сѣ два-та любефме —

Потъ бѣлъ цѫрвени трандафилъ; —

Никой по край насъ немаше, —

Сѫд еденъ госпотъ натъ назъ. —

 

 

420

 

403. (Даль сѣ чуло и видело)

 

Даль сѣ чуло и видело

Отъ сонъ мома да сѣ грабитъ,

И отъ майка и отъ татка,

И отъ деветъ мили бракя,

И отъ седумъ мили сестри,

И отъ осумъ мили снахи;

Да го грабитъ Войвода-та

Войвода-та Орушечки?

Тѫргана моме сѣ разбуди,

Писна моме да си плачитъ.

Ѣ говори Войвода-та:

„О ти моме, малко моме!

Неприлегашъ за каурка,

Тукъ прилегашъ за кѫдина,

На диванъ горе да седишъ,

И бурунджукъ да си предишъ.”

 

 

404. (Каля иматъ цѫрни очи)

 

Каля иматъ цѫрни очи

Како грозѥ Камендолско,

Горе долу разгледува

Кай що Турци кафе піатъ,

Кай Рисяни вино піатъ.

Що имаше едно момче

Едно момче Гян-Гяниче,

Ни седуватъ, ни зборуватъ,

Горе долу разгледуватъ,

И во Каля погледуватъ,

И со глава надмѫрдуватъ,

И со рѫка намахнуватъ,

Па со уста ѣ зборуватъ:

„Ой ти Кальо, калешъ Кальо!

Айде, Кальо, да бегаме

Да бегаме нашъ виляетъ,

Дури гора шума иматъ,

Дури поле шедба иматъ,

Крива река кумоника;

Нашъ виляетъ мошне харенъ,

Нашъ виляетъ до две сѫнца.”

 

 

405. (Девойчина, гугушина!)

 

Девойчина, гугушина!

Ви сѣ момятъ две момчина,

Пѫтъ сторите да поминатъ

Мегю две-те убави-те,

Мегю Ката, мегю Мара.

Нещо завалъ не ви чинѣтъ,

Рѫце имъ сè во джепови,

Джепови-те полни рамни

Полни рамни сувогрозѥ.

 

 

406. (Сѣ здружиле две момичиня)

 

Сѣ здружиле две момичиня,

Две-те, пакъ две-те [*]

Кѫде ходатъ две-те ходатъ,

И на еденъ гергефъ везатъ,

Едно руво две-те праватъ,

Въ еденъ ковчекъ го клаваетъ,

И пакъ две-те си веляетъ:

„Две-те да сѣ омѫжиме

 

 

*. Сѣ повторвитъ на секои стихъ.

 

 

421

 

И обе-те въ една кукя,

Да бидиме две ѭтарви

Две ѭтарви за два брата.”

Обе-те сѣ омѫжиха,

С омѫжиха въ една кукя,

И бидоха две ѭтарви

Две ѭтарви за два брата.

 

 

407. (Мома вода залеваше)

 

Мома вода залеваше,

На неа сѣ огледваше:

„Пана, папа що сумъ лепа

Що сумъ лепа и убава,

Би ме зело цареого

Цареого азнатарче;

Денѥ ноще азно броитъ.

Еребица крефко месо,

Отъ заяка мека кожа,

Отъ вдоица бѣла риза,

Отъ девойка блага душа.

 

 

408. (Момичице бѣло!)

 

„Момичице бѣло! дали би ме зело?” —

„Зело би те зело, майка не ме даватъ,

Защо кукя немашъ, кукя чардакліа,

Кукя чардакліа съ джамой и пенджери.”

„Момичице мило! бѣли пари имамъ,

Кукя ке напраамъ съ джамой и пенджери.”

 

 

409. (Мерудо, Мерудо, ѣсна месечино!)

 

Мерудо, Мерудо, ѣсна месечино!

Не стой спроти мене, изгорефъ за тебе,

Како ленъ за вода, босильокъ за сенка,

Турчинъ за кокошка, кауринъ за винце,

Кауринъ за винце и люта ракіа.

 

 

410. (Кинисало моме на квечеръ на вода)

 

Кинисало моме на квечеръ на вода,

На квечеръ на вода на ни една доба;

И ѣ̀ сустретило едно лудо младо,

Моме целивало и кискà ѭ зело.

Тешко не ѣ падна дека ѣ̀ целива,

Потешко ѣ падна, защ ѣ киска зеде.

 

 

422

 

„Какъ да пойдамъ дома, на майка да кажа!”

Прау пойде моме дури на давіа:

„Кадіа, кадіа, суди какъ сѣ судитъ;

Сумъ си кинисала на квечеръ на вода

На квечеръ на вода на ни една доба,

И ме сустретило едно лудо младо,

Младо ме целива и киска ми зеде.

Тешко не ми падна дека ме целива,

Потешко ми падна защ ми киска зеде.” —

„И ясъ да те найдамъ на ни една доба,

И ясъ те целивамъ и киска ти зеамъ.”

 

 

411. (Стояне, море Стояне)

 

Стояне, море Стояне,

Стояне, беговъ дѫрваре!

На два те друма терале,

На треки друмъ те фатиле,

Бѣли ти рѫце вѫрзале

Со твой-те цѫрни потвески;

Долу те въ село слегое

У попатего старего.

Поп-отъ имаше две керки

И трекя снаа Митана:

„Митано, жити два брата,

Извай ми некой две золви,

По едношъ да и целивамъ

По дукатъ да и дарувамъ

 

 

412. (Мори Стано, малка Стано!)

 

Мори Стано, малка Стано!

Телялъ вика, личба личитъ

Войвода-та Омер-ага

Омер-ага шахпентіа: —

Вонка мома да н излезе

Ни мома, тà ни невѣста,

Ни цѫрноока вдоица,

Ни па млада мѫжовница. —

Ка си дочу малка Стана,

Тà си узе отворе-то,

Отворе-то отъ килере,

Тà искара чисто рухо,

Сѣ промени, сѣ нареди,

Сѣ облече малка Стана

Кошуля-та коприненà,

Рѫкаве-то бѣлъ бурунджукъ,

Вѫрзъ кошуля сина сая,

Ситна сая ситновіа;

Вѫрзъ сая-та либаде-то

Либаде-то сѫрмаліа,

Си опаса до две зунки

До две зунки цареградски,

Тà си кладе цѫрвенъ фесъ,

Си превѫрза моминъ мафезъ,

Префѫрли си тульбенъ кѫрпа;

Ка си дочу, ка си разбра,

Нареди сѣ, промени сѣ,

Тà си узе нова стомна

Нова стомна и нарамка,

Тà киниса малка Стана

Кѫршемъ, кѫршемъ по сокаци

Ке помине край Войводой

 

 

423

 

Край Войводой тешки порти.

Тамо леже млади Стоянъ

Вѫрзанъ, кованъ во железо,

Букагіи на нодзе-то,

Дребенъ синджиръ на гѫрло-то

Сосъ белезіи на рѫце-то.

Ка ѭ виде млади Стоянъ,

Ка ѭ виде младà Стана,

Тогай веле на Войвода:

„Ей Войводо, русъ Войводо!

Молямъ ти сѣ, кланямъ ти сѣ,

Тако ти бога и вѣра,

И тако ти постъ що постишъ

Рамазан-отъ за байрам-отъ!

Отковай ме отъ железо,

Отпущи ми бѣли рѫце,

Да престегнамъ малка Стана,

Да целивамъ бѣло лице

Дваждъ за мене, триждъ за тебе!”

Онъ му веле и говоре:

„Е ти Стоянъ, млади Стоянъ!

Ти за мома вѫрзанъ лежишъ,

Па за мома зборъ ке чинишъ.”

 

 

413. (Стоянке девойке, кѫде си ми била?)

 

„Стоянке девойке, кѫде си́ ми била?” —

„Лудо ле, младо ле, ясъ сумъ била на пазаръ.” —

„Стоянке девойке, що бараше безъ мене?” —

„Лудо ле, младо ле, да си купамъ алъ кѫделя,

Дал ми идетъ Велигденъ, и ти сакашъ пещеши,

Ке ти везамъ чораби, ке ти ткаамъ подвески.

Да не ми сѣ налютишъ, да ѣ кажишъ майкѣ ми,

Какъ си збор-отъ имале, оба да го дѫржиме;

По Велигденъ Гюргевденъ, сакамъ пещешъ отъ тебе,

Сакамъ герданъ отъ бисеръ, сакамъ коланъ отъ сѫрма,

Како сме сѣ зборвале, така да сѣ земиме.”

 

 

414. (Що болна лежишъ, Вранке девойке)

 

„Що болна лежишъ, Вранке девойке, мене не кажвишъ,

Отъ ощ си болна — — що боля имашъ

Що боля имашъ — — На твоя снѫга?” —

„Не сумъ си болна, бре лудо младо, отъ моя болесъ,

Тук сумъ си болна — — — отъ Кудус ага,

Защо ми пущи — — — млади сеймени,

Що ми пленіе — — — мой шаренъ ковчекъ,

Мой шаренъ ковчекъ — — — съ бѣли дарои.

И ми станала — — — Вранка девойка,

Тà ми отишла — — — при Кудус-ага,

 

 

424

 

Тà сѣ качила — — — на високъ диванъ,

Со гласой викатъ — — — сѫлдзи ми ронитъ:

„Да видитъ госпотъ, млатъ Кудус-ага, отъ твой сеймени,

Що ми пленіе — — мои-отъ ковчекъ,

Во ковчекъ имафъ — — бѣли дарои;

Не ми ѥ жалба — — за бѣли дарой;

Тукъ ми ѥ жалба — — за бѣла риза,

Сумъ ѭ везала — — деветъ години,

Сумъ поарджила — — деветъ иляди,

Деветъ иляди — — сѫрма, клабоданъ,

Моя-та риза — — за мое лудо,

Да му ѫ пущамъ — — за големъ пещешъ.”

 

 

415. (Любика платно бѣлеше)

 

Любика платно бѣлеше

По край бѣлего Вардара,

Ми поминае винари,

Винари вино носее;

Любика лепо говоритъ:

„Винари, лепи вардари!

Не прашете ми платно-то,

Оти ѥ платно даровно.” —

„Любико, бѣла Бугарко!

Аль сакашъ вино ракіа? —

„Винари, бѣли вардари!

Ясъ нейкюмъ вино ракіа,

Тукъ сакамъ бѣко винарче,

Що одитъ напретъ претъ коньи

Со цѫрвени-отъ джамаданъ.”

 

 

416. (Саракино цѫрнооко)

 

„Саракино цѫрнооко,

Дарувай ми едно око!” —

„Море лудо, кутро младо!

Ни дарувамъ, ни продавамъ,

Дойди вечеръ на вечера

На вечера край пенджера,

Да ти даамъ и обе-ве

И обе-ве цѫрни очи

И мое-во бѣло лице

Со се мое бѣло гѫрло.”

„Сакарино цѫрнооко!

Ясъ не ножамъ да ти дойдамъ,

Оти сумъ си Турски момокъ,

Турски момокъ, коньски сеизъ;

Везденъ денѥ коньи пасамъ,

А ноще си ѫрти варда,

Ясъ не можамъ да остаамъ.”

„Море лудо, кутро младо!

Ке те укà я науча;

Удри коньи во пайвани,

А мѫски-те во железа,

А ѫрти-те во ремеше,

Тà дойди ми на вечера,

Да сѣ оба познаиме.”

Саракина цѫрноока

Како що го научила,

Така ука ѭ фатило;

Клало коньи во пайвани,

 

 

425

 

А мѫски-те во железа,

И ѫрти-те во ременя,

Тà си пошло на вечера.

Що му даде цѫрни очи,

И нейдзино бѣло лице

Бѣло лице, бѣло гѫрло.

Малу що сѣ покочиле

Дур сѣ зора обзорило.

Стопани го побарале,

Що да видѣтъ вельо чудо!

Си-те коньи во пайвани,

А мѫски-те во железа,

А ѫрти-те во ременя.

Тога си сѣ почудиле;

Кабает-о му простиле,

Защ сѣ найде многу уменъ.

Аль ѥ ум-отъ отъ измекяръ,

Аль ѥ умъ отъ любовница?

 

 

417. (Яна идетъ отъ баня-та)

 

Яна идетъ отъ баня-та

Изміена, искѫпана;

Лудо идетъ отъ меана

Наядено, напіено;

Си явнало бѫрза коня,

И со коня си подигратъ,

Уба Яна ѣ̀ пристигна.

Тога Яна му зборвеше:

„Море лудо, кутро младо!

Позапри си бѫрза коня,

Дан ме згазишъ, дан ме сломишъ ?”

Тога лудо сѣ измами,

Си позапра бѫрза коня.

Колку лудо сѣ позапра,

Шега Яна го подбила:

„Найде волк-отъ рудо ягне,

Не умеитъ да го ядитъ;

Найде лудо малко момè

Не умеитъ да го любитъ.”

 

 

418. (Пролетале два сиви сокола)

 

Пролетале два сиви сокола

Кунъ чаршіи, и кунъ баздригяни,

Му паднее Иво на рамена.

Личенъ Иво на кепенекъ седитъ,

И си режитъ перо пауиоо;

Не пореза перо пауноо,

Тукъ пореза рѫчица десница.

И говорѣтъ два сиви сокола:

„Айти тебе Иво добаръ юнакъ!

Аль те болитъ рѫчица десница?”

И говоритъ Иво добаръ юнакъ:

„Айви віе два сиви сокола!

Не ме болитъ рѫчица десница,

Тукъ ме болитъ сѫрце за девойка;

 

 

426

 

Що помина лична Материна,

Тà що бѣше лепа и убава!

Како бѣше лепа и убава,

Така бѣше лепо промената;

Наредена динаръ до динара,

А на уши стребрени менгюши,

А на сѫрце пафти позлащени.

Ко [*] помина близу край дукяна,

Динаръ тропна, менѣ сѫрце клопна,

Динаръ дзвекни, мене сѫрце трепни.” —

 

 

419. (Моме оитъ, брекъ сѣ ронитъ)

 

Моме оитъ, брекъ сѣ ронитъ,

Лудо стоитъ спроти неа;

Лудо лепо ѣ вореше:

„Дѫрж сѣ, моме, да не паднишъ

Да не паднишъ, дан с удаишъ!”

Мома лепо говореше:

„Море лудо, кутро младо!

Макаръ би сѣ удаила

Мойдзѣ майкѣ на страмота,

А татко-ѣ на подбишегъ,

А брато-ѣ на инаетъ!

Снощи даль ме побарале

Отъ три места три юнаци;

Нигде майка не ме даде,

Нигде татко не ме свѫрши,

Нигде братецъ не ме зборва.”

 

 

420. (Прошетало сѣ девойче)

 

Прошетало сѣ девойче

Низъ онѥ дѫлги загони

Со два ибрика стребрени,

Со две мащрапи златени;

Лудо ми одитъ по неа.

Спѫрсна ми моме да бегатъ;

Запнала ми сѣ кѫпина

За момина-та кошуля.

Лудо ми викатъ по неа:

„Дѫрш ѣ̀, кѫпино, не пущай,

Твоя да бидитъ фальба-та,

Моя да бидитъ мома-та.”

 

 

421. (Залюбилъ юнакъ три девойчина)

 

Залюбилъ юнакъ три девойчина,

Пѫрва-та бѣше отъ Жито-поле,

Друга-та бѣше отъ Вино-поле,

Трекя-та бѣше отъ Овче-поле.

Тая що бѣше отъ Жито-поле

Пущатъ допущатъ книги за книги,

Книги за книги, аберъ по аберъ —

 

 

*. Кога.

 

 

427

 

Како да знаитъ мое-то лудо,

Како да знаитъ, бѫргу да доитъ,

Му сѣ родило многу-но жито;

Отъ секое снопче кило ченица.

Тая що бѣше отъ Вино-поле

Пущатъ допущатъ книги за книги

Книги за книги, аберъ по аберъ —

Како да знаитъ мое-то лудо,

Како да знаитъ, бѫргу да доитъ,

Му сѣ родило многу-но грозѥ,

Отъ секоа лоза по товаръ грозѥ.

Тая що бѣше отъ Овче-поле

Пущатъ допущатъ книги за книги

Книги за книги, аберъ по аберъ, —

Му сѣ родило многу живинка,

Секоя овца по две ягшша;

Му сѣ родило мѫшко-но дете,

Кумъ да си викнитъ, да си го кѫрститъ.

Виде не виде, нигде не пойде,

Туку си пойде, дете да кѫрститъ.

 

 

422. (Месечино аврумо)

 

Месечино аврумо

Не заожай на квечеръ,

Коньи ми сè въ ливагѥ,

Моме ми ѥ на трева,

Кӗ одамъ момè да барамъ.

Пойдофъ моме го найдофъ,

Кѫде тревà ми брало,

Тука моме заспало;

Сѫрп-отъ клала позглава,

Со трева сѣ покрила.

 

 

423. (Девойко, девойко, цѫрвено яболко!)

 

„Девойко, девойко, цѫрвено яболко!

Изгорефъ за тебе, како ленъ за вода,

Босильокъ за сенка, дзундзуле за леса,

Каленферъ за роса, Турчинъ за кокошка

Турчинъ за кокошка, юнакъ за девойка.”

„Гори лудо, гори, ай да би изгорелъ,

И я така горамъ, немамъ що да чинамъ.

Татко не ме даатъ, майка не остаатъ,

Оти куки немашъ, високи чардаци,

 

 

428

 

Шарени одаи, убаи джамои.” —

„Девойко, девойко ти кукя не гледай,

Ти кукя не гледай, тук гледай юнака.

Ясъ ке си откупамъ до двесте майстори,

Тà ке си напраамъ високи чардаци,

Шарени одаи, убаи джамои.”

 

 

424. (О Мано, Мано майсторче)

 

О Мано, Мано, Мано майсторче,

Богъ да убіетъ твоя-та ума,

Дà що ми стана, дà ми отиде,

Дà що ми собра триста майстори,

Триста майстори двесте шегарти,

Тà си отиде въ Солуна града,

Тамо да градишъ висока кула,

Ми ѭ правило, и ѭ направи,

Па сѣ качило Мано майсторче,

Той да си мери висока кула.

Богъ да убіе Гюргя вдоица!

Що си имала до една керка;

Ѭ променала, ѭ накитила,

И ѭ обула ковани чевли,

Ѭ прошетала низъ махала-та;

Чевли тропнале, перя цвекнале,

Отъ лице сѫнце нейдзѣ угреа.

Що сѣ завѫрти Мано майсторче,

Тà си погледа Янина керка;

Кога ѭ виде, ум-отъ му зайде,

Отъ кула падна, на скеле удри,

Отъ скеле падна, на земя удри,

Одвай со душа отговорило:

„Віе майстори, вѣрна дружина!

На душа ви етъ що ке ви речамъ,

Да си пойдете на чесна суда,

На тая судіа за поплака;

Да закопате Гянина керка

Гянина керка жива до мене.”

Това си рече, въ еднашъ си умре.

Па си станале триста майстори

 

 

429

 

И си пошле си-те на судіа,

На судіа на тешка поплака.

Тамо нимъ суда имъ отсудило;

Па закопаха Гянина керка,

Гянина керка жива до Мана.

 

 

425. (Собрале ми сѣ, набрале)

 

Собрале ми сѣ, набрале

Си-те девойки Беровки

У Николица вдоица,

У тая самоглавница.

Дѫрва-та си догореле,

Вода-та си ѭ допиле,

Грозѥ-то си дозобале.

Пущиле Тѫрна на дѫрва,

Пущиле Тода на вода,

Пущиле грозда на грозѥ.

Дойде си Тѫрна отъ дѫрва,

Дойде си Тода отъ вода,

Мома Грогдана ѭ нематъ.

Си прескакала плетина,

Си нагазила петъ мина

Петина млади пѫдари;

Що му стапила на грѫди,

Му искѫршила чапрадзи.

И ми станало пѫдарче,

Ми ѭ фатило Гроздана.

Гроздана му сѣ молеше:

„Пѫдаре, брате рогено!

Немой ми чини страмота,

Ясъ големъ даръ ке ти даамъ,

Кошуля ке ти сошіамъ,

Чораби ке ти нашарамъ.”

И сѣ излѫга пѫдарче,

Що си ѭ пущи Гроздана;

Дойде си Грозда со грозѥ.

Ми помина неделя

И ми сѣ стретя Грозданка

Грозданка и пѫдарче-то.

Пѫдарче Гроздѣ велеше:

„Грозде-ле, моме убаво!

Камо ти даръ що ми такса?”

Па изговари Грозданка:

„Пѫдарче, селско магарче!

Кай сумъ те тебе видело,

що даръ сумъ тебе таксало?”

 

 

426. (Яна идетъ отъ бана-та)

 

Яна идетъ отъ бана-та

Изміена, истріена,

И па ситно уплетена,

На леса-та китка цвеке.

Раде греитъ отъ меана

Наядено, напіѥно,

Си явнало бѫрза коня;

Тамъ виде бѣла Яна,

Си разигра бѫрза коня,

Си разшири бѣли рѫце,

Да прегѫрнитъ бѣла Яна.

Яна му сѣ милно молитъ:

„Немой лудо, жити коня!

Не чини ми ти страмота.”

Сѣ излѫга лудо младо,

Ѭ остаи бѣла Яна;

 

 

430

 

Тамамъ лудо позамина,

Яна му сѣ шега подби:

„Стрети волк-отъ рудо ягне,

Не умеитъ да го давитъ;

Стрети соколъ еберица,

Па не знаитъ да ѭ ядитъ.”

И ми дочу лудо младо,

Гючъ му падна на лудо-то:

„Чекай, Яно, ти да видишъ!”

Па разигра бѫрза коня,

Па разшири бѣли рѫце,

И ѭ грабна бѣла Яна,

Ѭ фѫрли коню затъ себе:

„Стой да видишъ, бѣла Яно,

Како волк-отъ не умеитъ,

Да си давитъ рудо ягне;

Како соколъ не умеитъ,

Да си грабитъ еберица!”

Ѭ однесе бѣла Яна Бѣла

Яна у свой дворѥ.

 

 

427. (Мина мома харна)

 

Мина мома харна

Харна емъ прехарна,

Сестра ѥ Божана,

Ангя братучеда.

Си три моми харни,

Лепи, емъ прелепи,

Ама зулумджіи,

Зулумъ ми чиниле

На Корчанско поле;

Бостанъ искинале,

Герданъ загубиле.

Бостанъ си кинале,

Пѫдаръ и уфаналъ.

Мина му велеше:

„Пущи мене, пѫдаръ,

Майка не ѥтъ тука,

Овде ке ме найдитъ,

Въ куки не ме зематъ.”

Вака велееки,

Ето ѭ достигна

Сестра ѣ Божана,

Ангя братучеда;

Пѫдар-отъ фанале,

Рѫце му вѫрзале,

Вѫрзанъ г остаиле,

После побегнале.

 

 

428. (Видохъ мома въ одая-та)

 

„Видохъ мома въ одая-та,

Кѫде ми сѣ променуватъ;

Ке продаамъ се-та стока,

Туку тая да си земамъ.”

Мома велитъ и говоритъ:

„Ой ти лудо, лудо младо!

Ако сумъ ти нарѫчано,

Само тебѣ ке ти дойдамъ,

Ке ти пруснамъ во дворѥ-то,

Како крефка еберица;

Ке ти седнамъ на софра-та,

Какъ шарена преперица;

Ке ти легнамъ въ постеля-та,

Како кротко рудо ягне.”

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]