Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ЮНАЧКИ.

 

(4/5)

 

144. Марко кралевике, Детелинъ войвода, Иво и хубава Гроздана

145. Марко Секула и краль Латинина

146. Шаина робина и Марко

147. Марко си грабитъ невѣста

148. Марко и Димна гора

149. Гого. Отъ Панагюрище

150. Яна и Гюро тарговче. Отъ Прилепъ

151. Сестра Ангелина, Тодора, и Петре ловаче-то

152. Янкула и Никола

153. Стойко Войвода

154. Боленъ Дойчинъ

155. Боленъ Дойчинъ. Отъ Кукушъ

156. Дойчинъ юнакъ, Сиракъ Янко и Краль Марко, Солунски чувачи

157. Петре Маджарче

158. Балюръ Войвода и Гѫркина робина. Отъ Охритъ

159. Мурчо Господаринъ и Янкула Войвода

160. Неда Крамянка

161. Тодора, Богданъ и Никола

162. Стумница невѣста

163. Димни Марко и Елена невѣста. Отъ Прилепъ

164. Више Гѫркина и Еврейче. Отъ Охритъ

165. (Угреала дзвезда обденица)

166. Бояна Войводка. Отъ Панагюрище

167. Будинска Яна

168. Кральовица и Турчинъ Войвода

169. Яна и Стоянъ

170. (Бѣла Яна дворѥ ми метеше). Еднаква

171. Радичъ юнакъ и Арапинъ Амза-бегъ

172. Димитъръ

173. Темишваръ Гюро, Марко Кралевике, Янкула Войвода, и Дете Голомеше

 

 

144. Марко кралевике, Детелинъ войвода, Иво и хубава Гроздана.

 

Попитале убаа Гроздана,

Попитале три добри юнаци:

Пѫрви пита Марко Кралевике,

Тамо бракя не ми ѭ даваетъ,

Защо ми ѥ Марко піяница;

От по него Детелинъ войвода,

Тамо бракя не ми ѭ даваетъ,

Защ на сабя ми ѥ кеседжіа;

А трети-отъ Иво добаръ юнакъ,

Тамо бракя ми ѭ посвѫршіе,

Защо ми ѥ умно и разумно.

Мало Иво посвѫршено стоа,

И си кани китени сватои,

Како кани така му дойдое,

Си и кладе на чесна тѫрпеза,

Ядѣтъ, піѥтъ големъ аинкъ чинѣтъ.

Иво влезе во земни керали;

Ми говоритъ Иво добаръ юнакъ:

„А егиди сестро Ангелино!

 

 

219

 

Отключи си твои шаренъ ковчегъ,

Извади ми мое бѣло рубо.”

И си стана сестра Ангелина,

Си отключи свои шаренъ ковчегъ,

Му изваи бурунджи кошуля,

Надъ кошуля цѫрвена долама,

А на глаа калпакъ самурліа,

Сѣ промена лепо сѣ наружи.

Кинисае п убаа нееста.

Богъ го уби Марко Кралевике,

Богъ го уби Детелинъ Войвода!

Що ми ошле во гори зелени,

Да чекаетъ Иво добаръ юнакъ,

Кога к идѣтъ п убаа нееста,

Нег да губѣтъ, нееста да грабѣтъ.

Отидое п убаа нееста;

Тамо лепо ми ’и пречекае,

Си-те ядѣтъ, и веселба чинѣтъ,

Ама Иво умиленъ ми седитъ.

Го догледеӗ до деветъ шуреи;

И говорѣтъ до деветъ шуреи:

„Ейви віе вѣрни побратими!

Си-те ядѣтъ и веселба чинѣтъ,

Защо Иво умиленъ ми седитъ?”

И имъ кажвѣтъ вѣрни побратими:

„А егиди до деветъ шуреи!

Защо Иво умиленъ ми седитъ?

Богъ го убилъ Марка Кралевикя,

Богъ го убилъ Детелинъ Войвода!

Защо имъ ѣ̀ сестра не дадофте,

Ето иматъ триесетъ момчина,

Си-те ми сè юнакъ надъ юнака,

И ми ошле во гора зелена,

Ког ке вѫрвитъ Иво со нееста,

Ке му грабѣтъ Ивоа нееста,

А младъ Иво ке ми го загубѣтъ?”

И говорѣтъ до деветъ шуреи:

„Стойте віе вѣрни побратими,

Д опитаме наша мила сестра!” —

„Мила сестро убаа Гроздана!

 

 

220

 

Богъ го убилъ Марка Кралевике,

Богъ го убилъ Детелинъ Войвода!

Защо имъ те, сестро, не дадофме,

Ето иматъ тріесетъ момчина,

Си-те ми сè юнакъ надъ юнака,

И ми ошле во гора зелена;

Ког ке вѫрвитъ Иво со нееста,

Ке му грабѣтъ убаа нееста,

Ама Ива младо ке загубѣтъ!”

Тога вори сестра Ангелина:

„А егиди мои деветъ бракя!

Аль това ве, бракя, брига нашло?

Ясъ ке слеча рубо неестинско,

Дайте менѣ рубо юнакоо,

Ке сѣ чина млади мущулджіа,

Тà ке ода напредъ предъ сватои;

А младъ Иво по мене да идетъ.”

Ѣ дадое рубо юнакоо,

Сѣ промена, лепо сѣ наружи,

Си киниса напредъ предъ сватои,

А младъ Иво по неа со сватой.

Ми приблиза во гора зелена;

Тука найде Марка Кралевике,

Тука найде Детелинъ войвода,

Кѫде седѣтъ тріесетъ момчина.

Ѭ видое, отъ далеку викатъ:

„А егиди млади мущулджіа!

Али идетъ Иво со нееста?”

Имъ говори млади мущулджіа:

„А егиди незнаени дельи!

Каменъ тебе, каменъ него било,

И него ми бракя измаміе,

И нему ми неста не дадое;

Ми ѭ дале дури преку море

Преку море дури Арветино;

Тук дайте ми вода да с напіа,

Оту после пѫт-отъ да си тѫрга!”

Си с олади со студена вода,

И си тѫргна да си оитъ пѫт-отъ.

Пѫтъ си тѫргна по зелена гора,

 

 

221

 

Ми сѣ найде на Ивои порти;

Едношъ клюквитъ, а два пѫти виквитъ: —

„Я̀ отвори сестро Ангелино!

Отвори си ваши вити порти,

Оти идетъ Иво со нееста!а

Си отвори сестра Ангелина

И пречека млади мущулджіа,

Го пречека и въ образъ го баци,

И го баци, и ашикъ сѣ стори

Ашикъ сѣ стори иа мущулджіа.

Повторъ ми дойде Иво со сватой;

Го пречека сестра Ангелина: —

„Добре дойде, мое мило брате

Мило брате, Иво добаръ юнакъ!

А що добро отаде ни дойде!

Не пущифме такво младо добро!

Ала ти сѣ, брате, милно-моля

Да ме даишъ за младъ мущулджіа!”

Тога воритъ Иво добаръ юнакъ:

„А егидисестро Ангелино!

Аль за мене добро, аль за тебе!

Тая не ѥ млади мущулджіа

Туку му ѥ убаа нееста!”

Тога ми сѣ сестра устрамила,

Тà си влезе во земни керали,

Ничкумъ легна, дробни сѫлдзи ронитъ,

Дури ми го кералъ завадила.

Ѣ говоритъ Иво добаръ юнакъ :

„Мѫлчи, мѫлчи, сестра Ангелино!

Како найдофъ любовъ спроти мене,

Так ке найдамъ момче спроти тебе.”

 

 

145. Марко Секула и краль Латинина.

 

Седитъ Марко на диванъ високи,

Му паднала книга на рамена,

Книга пеитъ, подъ мустакь сѣ смеитъ.

Го догледа млада Маркоица: —

 

 

222

 

„Айти Марко, мое господине!

Що те тебе нужба дотерало,

Книга пеишъ, подъ мустакь сѣ смеишъ?”

И говоритъ Марко Кралевике:

„Айти тебе млада Маркоице!

Допущило краля Латинина,

Краль-отъ иматъ една мила керка,

Ясъ си има една мила сина,

Міе да сè оба сусватиме,

А два млади да сѣ суземеетъ.

Айти тебѣ млада Маркоице!

Ай влези си во шарена ода,

Да отключишъ шарена ковчега,

Да извадишъ рубо копринено,

Да променишъ Секула дете-то,

И да зготвишъ до два бѫрзи коня.”

И си стана млада Маркоица,

И си стана одъ диванъ високи,

И си влезе во шарена ода,

Си одключи шарена ковчега,

Си изваде рубо копринено,

Си изваде цѫрвена калпага,

На калпага до три перя златни,

Го промена Секула Детенце,

И изваде до две бѫрза коня.

И явнее два добри юнака;

Дете греитъ како летно сѫнце;

И одее тіе що одее.

И догледа краль-отъ отъ дивани;

Краль ѭ викна своя мила керка,

Си ѭ викна на диванъ високи,

И ѭ учитъ своя мила керка:

„Айти тебѣ керко Ангелино!

Ай блези си въ шарена одаа,

Да отключишъ шарена ковчега,

Изваи си рубо девойкино,

Промени сѣ, лепо наружи сѣ,

Да излезишъ на вити-не порти,

И ке доитъ Марко Кралевике,

Да сѣ спущишъ Маркоѣ̆ конь да фатишъ,

 

 

223

 

Десна рѫка нему да целивашъ,

И пакъ страмна назадъ да сѣ вратишъ;

А на дете поклонъ поклони сѣ.”

Како ука краль-отъ ѣ научи,

Така ука керка му ѣ̀ фати;

И си пойде во шарена одаа,

Си отключи шарена ковчега,

Си изваде рубо девойкино,

Сѣ промена, лепо сѣ наружи,

Тà излезе на вити-не порти.

На-часъ дойде Марко Кралевике;

Та сѣ спущи конь-отъ му го фати,

Десна рѫка на Марка целива,

И пакъ назадъ страмна ми сѣ врати;

А на дете поклонъ сѣ поклони.

И пречека краля Латинина,

И и кладе на диванъ високи,

И имъ тури вино и ракіа;

И гощаа дена за неделя.

И говоритъ Марко Кралевике:

„Айти тебе краля Латинина!

Доста ядофме, доста пифме,

Доста пифме за радосъ голема,

Ай зготви ни керка Ангелина.”

И говоритъ краля Латинина:

„Айти лебѣ Марко Кралевике!

Какъ ке ти дамъ керка Ангелина,

Дур не сторитъ дете юнащина?

Ясъ си има цѫрна Арапина,

Що го дѫржамъ во цѫрна зѫндана,

Що го ранамъ за седумъ години,

Ке го извамъ цѫрна Арапина,

Да сѣ боритъ Секула со него,

Да сѣ боритъ съ тонка полоина.”

Сѣ зачуди Марко Кралевике,

И пойде при своя бѫрза коня,

Го опитвитъ своя стара коня;

Стара коня тога му говорить:

„Айти тебе Марко Кралевике!

Да си земитъ Секула детенце,

 

 

224

 

Да си земитъ фрушки-те ножина,

Да и клаитъ во русо-то перче,

Да пресечитъ н Арап-отъ чинтяни.”

Изваие пѫрна Арапина,

И си слезе Секула Детенце,

И си слезе во рамни двореи,

И сѣ удри съ цѫрна Арапина,

Да сѣ біетъ съ тонка полоина.

Що сѣ біе три дни и три ноке,

Ни Арапинъ, ни Секула падвитъ.

Отъ Арапинъ цѫрни кѫрви течѣтъ;

А Секула бѣли пѣни пущатъ;

Наодзади дете ке загинитъ.

Припищіе моми и невести,

И тога ми коня пріѫржало,

Конь ми ѫржна, Секулу му текна,

И изваде фрушки-те ножина,

Му пресече цѫрни-не чинтяни;

И си падна цѫрна Арапина,

Го префати Секула Детенце,

Го префати преку полоина,

Го закачи въ земи до пояса,

И истѫргна тая остра сабя,

Му пресече тая цѫрна глаа,

И ѭ качи на диванъ високи,

И си седна на чесна тѫрпеза.

Краль имъ тури вино и ракіа,

Краль имъ тури три дни и три ноке.

Пакъ говоритъ Марко Кралевике:

„Доста нè вѫрти, краля Латинина,

Ай зготви ни убаа нееста!”

Н говоритъ краля Латинина:

„Айти тебе Марко Кралевике!

Дур не сторитъ друга юнащина,

Не ти даамъ керка Ангелина;

Ке нагорамъ една силна фурна,

Ке ѭ гора три дни и три ноще,

После дете во фурна ке фарля,

Оту ке му даамъ Ангелина.”

Марко стана одъ диванъ високи,

 

 

225

 

И опитвитъ своя стара коня.

И говоритъ нему стара коня:

„Ичъ за това да не беришъ гайле;

Да ме явнитъ Секула Детенце,

И со мене малу да поигратъ,

По край фурна я ке сѣ застоя,

Силнà фурнà я ке ѭ угасна;

Я сумъ испилъ три студни кладенци.”

Како ука що ми го научи,

Така ука Секула фатило.

Кога фурна ми кь нагорие,

Тога явна таткоа си коня,

По край фурна коня си поигра.

Коня фурнá ми ѭ угаснала;

Слез отъ коня во фурна си влезе,

И отъ фурна дете си излезе,

И сѣ качи на диванъ високи.

Пакъ краль тури вино и ракіа,

Вино піѥтъ три дни и три ноке.

И говоритъ Марко Кралевике:

„Айти тебе краля Латинина,

Ай зготви ни убаа невеста!”

И говоритъ краля Латинина:

„Дур не сторитъ дете треки унеръ,

Да препливатъ преку цѫрно море;

Тамо иматъ злата яболшница,

Да ми скинитъ три златни яболка;

Така даамъ керка Ангелина.”

Стана тога Марко Кралевике,

Си отиде при своя-та коня,

И му кажвитъ кѫде кӗ оитъ дете.

И му велитъ негва стара коня:

„Да ме явнитъ Секула Детенце,

Ясъ ке одамъ со дете до тамо.”

И го явна Секула Детенце,

И му стегна до деветъ колани,

И сѣ фѫрли п она цѫрно море.

И одее тіе що одее;

И излезе морска-на ламіа,

И на коня пѫт-отъ му престрети.

 

 

226

 

Тога коня детè ми го учитъ:

„Ай земи си сабя потайница,

Да пресечишъ коса на Ламіа.”

Си изваи сабя потайница,

Ѣ пресече на Ламіа коси;

И излегве тіе на краище.

Въ пѫтемъ найдое до три вити ора;

Ора бѣа си-те самовилски.

Тога коня ука го учеше:

„Айти тебѣ Секула Детенце:

Дан сѣ пулишъ во три вити ора,

Ели нещо да имъ прогооришъ!”

И оделе тіе що оделе;

И имъ зборвѣтъ до три вити ора:

„Ела, ела незнаенъ деліа,

Ела да сѣ оро надиграме!

Ела каменъ да сѣ надфѫрляме!

Ела пѫрстенъ да сѣ надменвиме!”

А Секула не имъ одгоорвитъ.

Пойдое до злата яболшница.

Дете сакатъ три яболка да скинитъ,

Коня сакатъ да ми ѭ откорнитъ.

Ѭ навали на десно-то рамо,

И отъ коренъ дете ѭ откорна,

И ѭ зеде во десна-та рѫка;

И пакъ спливнаӑ въ она цѫрно море

И одее тіе, що одее.

Нигде краль-отъ веке не и глеатъ;

А Марко низъ диванъ сѣ разшетвитъ.

Краль-отъ тури да ядѣтъ, да піѣтъ

Да піѣтъ за Секулоа душа.

Уще реч-та не ѥ дорекое,

Начасъ стигна Секула Детенце;

Ни ми викатъ, ни клюкатъ на порти,

Тукъ сѣ фѫрли надъ бѣла бедена,

И си влезе во рамни дворои;

Ѣ̀ закачи злата яболшница,

Ѣ̀ закачи во рамни дворои,

И сѣ качи на диванъ високи.

Краль имъ тури вино и ракіа,

 

 

227

 

И имъ даде керка Ангелина,

Имъ тоари азно неброено

И краль лепо ми и попратило.

 

 

146. Шаина робина и Марко.

 

Отбегнала Шаина робина

Отбегнала отъ града Стамбола,

Попленила зелена пастуфа,

Отбегнала во гора зелена,

Ми удрила зелена чадора.

Личба личитъ цара отъ Стамбола,

Личба личитъ три дни и три ноке —

„Кой ѥ юнакъ одъ юнака роденъ,

Да ѭ наитъ Шаина робина,

Вамо жива да ми ѭ донеситъ,

Ясъ му даамъ два бѣли градои,

Ясъ му даамъ града Каменліа,

Скопѥ града до тіокъ Вардара.”

Никой ми сѣ тога не наймело,

Наймело сѣ жѫлто-но Еврейче:

„Айти тебе цара отъ Стамбола:

Дай ми менѣ седумдестъ юнаци,

Ясъ ке пойдамъ во гора зелена,

Ке загубамъ Шаина робина,

Ели жива ке ти ѭ донесамъ.”

И ми зеде седумдестъ юнаци,

Ми отиде во гора зелена.

Какъ приблиза край зелени чадоръ,

Силно одитъ жѫлто-но Еврейче.

Одъ далеку Шаина му викатъ:

„Застойте сѣ седумдестъ юнаци,

Да си зберамъ моя цѫрна коса!”

Ѣ сторіе редъ и седнае,

Разседнае по руда ледина.

Дур си собра своя цѫрна коса,

И запрегна поли и рѫкаи,

И ми явна кобила ластойца,

 

 

228

 

И ми зеде сабя калакліа,

Сѣ развѫрши по руда ледина.

Едношъ мавна со рѫка десница,

Ѣ̀ загуби жѫлта Евреина;

Како удри на десно, на лево,

Ми загуби седумдестъ юнаци,

Имъ напраи седумдесетъ гробой,

Тая си-те ми и закопала;

Евреина незакопанъ остай,

Ѭ остаи н една мраморъ плоча,

Да го кинѣтъ орли и аршлани.

Ми допущатъ цара одъ Стамбола

Ми допущатъ млада татарина,

Ми го пущатъ во града Прилепа.

Прау одитъ на Маркои порти,

Едношъ клюквитъ, а два пѫти виквитъ:

„Я̀ излези, Марко Кралевике!

От сумъ пущенъ одъ града Стамбола,

Ке ти даамъ книга аманета;

Тебе кажвѣтъ мошне добаръ юнакъ,

Кя те пущитъ цара одъ Стамбола,

Джейнкъ да чинишъ съ една женска пола,

Име иматъ Шаина робина.

Тая била мошне малечкава,

Кога ми ѣ̀ неа поплениле,

Лагамъ, фара таа не знаела.

Личба личитъ во Стамбола града,

Кой ѥ юнакъ одъ юнака роденъ,

Да ѭ фатитъ Шаина робина,

Вамо жива да ми ѭ донеситъ.

И сѣ найме жѫлто-но Еврейче,

Ми пособра седумдестъ юнаци,

Ми отиде да ми ѭ загубитъ;

А Шаина коса си чешлаше,

Молба стори да ми сѣ застоѣтъ,

Дури да си коса пособеритъ;

Редъ ѣ чинѣтъ дури коса собра.

Тамо иматъ еденъ станой каменъ,

А во каменъ кобила ластойца;

Що ми летатъ тука не ми вѫрвитъ.

 

 

229

 

Кога стана Шаина робина,

Запрегнала поли и рѫкаи,

Опасала сабя калакліа,

Сѣ развѫрши по руда ледина,

Загубила жѫлта Евреина

И други-те седумдестъ юнака.”

Тог говоритъ Марко Кралевике:

„Айти тебе млада татарина!

Айде одай во града Стамбола,

Нейкюмъ другаръ да идетъ со мене,

Самъ я идамъ во гора зелена.”

И ми пойде во гора зелена,

Прау одитъ при зелени чадоръ;

А Шаина подъ чадоръ ми седитъ,

Одъ далеку Шайна му викаше:

„Добре дойде, незнаена дельо,

Аль си́ Турчинъ, али си́ кауринъ?”

Ми говоритъ Марко Кралевике:

„Не сумъ Турчинъ, Шаина робина,

Туку я сумъ, Шаина, хрисянинъ.” —

„Отъ коя фара и роднина си́?” —

„Айти тебе Шаина робина!

Яска сумъ си Марко одъ Прилепа.”

Пакъ му велитъ Шаина робина:

„Айти тебе Марко одъ Прилепа!

Я̀ соблечи твоя десна рѫка,

Да ти видамъ що нишани имашъ?” —

„Айти тебе Шаина робина!

Що ти требитъ да барашъ нишани?”

Пакъ му велитъ Шаина робина:

„Не люти сѣ, Марко Кралевике!

Али, Марко, имашъ ти на паметъ,

Оти бѣфме міе до две сестри,

Поголема бѣше Ангелина,

Стреденъ бѣше Марко палаина,

А по него Шаина наймала.

Ког сѣ стори во Прилепъ бугунлакъ,

Ког дойдоа Турци Яничари,

Тога мене Турци попленіе,

М однесое во града Стамбола,

 

 

230

 

Защо я бѣфъ одъ голема фара,

Ме сторіе цару измекярка.”

Тога велитъ Марко Кралевике:

„Айти тебе Шаино робино!

Я̀ разголи твой-те бѣли грѫди,

Да ти видамъ, що нишанъ ми имашъ?”

Си сопаса свилена пояса,

И отвори свои бѣли грѫди.

Кога виде Марко Кралевике,

Тога виде и Марко завѣрва.

Тог сѣ пущи и си ѭ прегѫрна;

Не ѭ гѫрнитъ, како за асміа,

Тук ѭ гѫрнитъ какъ за мила сестра.

Отъ що ми сѣ силно прегѫрнаа,

До колена въ земи нропаднаа;

Марко плачи и Шаина плачи,

Не можеа да сѣ отделеетъ.

С разделіе, и чадара расипеӗ,

Дà не идѣтъ Турци газепчіи.

Той си явна своя бѫрза коня,

А Шаина кобила ластойца;

Не ми одитъ во града Стамбола,

Тук ми оитъ по стреде Прилепа,

И ми викатъ на млада Маркойца:

„Отвори ни наши вити порти,

Земай мужде отъ наша-та майка,

От сѣ роди наша мила сестра.”

И часъ пойде млада Маркопца,

Да ми зематъ мужде одъ свекѫрва.

Какъ ѣ кажа, майка ничкумъ падна:

„Що ке бидитъ овой големъ унеръ!

Ево иматъ триесетъ години,

Како ми ѭ Шаина пленіе,

Ѭ пленіе Турци Яничари,

Ядамъ, піамъ дробни сѫлдзи ронамъ,

А я тебѣ не сумъ ти казала;

Тук до кѫде имаме роднина,

Да кани те гости пріатели,

Защо Шайна си докрепи вѣра.”

 

 

231

 

 

147. Марко си грабить невѣста.

 

Ми помина Марко Кралевике

Ми помина низъ Клисура града,

По край порти Папа-Николои,

И сѣ врати у попа Никола.

Кога виде девойка во дворой,

Дворѥ метитъ, ѣсно сѫнце греитъ;

Стори тока, и назотъ сѣ врати,

И си пойде на негоа майка:

„Айти майко, айти стара майко!

Да сѣ зготвишъ стройница ке оишъ,

Ке те пущамъ во Клисура града,

Да ми оишъ у попа Никола,

Да посвѫршишъ убаа девойка.” —

„Кѫде можа я стара да ода!”

Ѣ сѣ ѫрзна на негоа майка:

„Али гледашъ жѫлта боздогана,

Ти искѫршвамъ твои стари коски!” —

„Айти синко, айти мили синко,

Ког поеляшъ немамъ що да чинамъ.”

И ми стана Марко Кралевике,

Ми напѫлни три тоари азно,

Си тоари три млади сейсани;

Койна седлатъ, и очи целиватъ:

„Айти моя шарца бѫрза коня!

Ке ти качамъ моя стара майка,

Да ѭ вардишъ да не ѭ убіешъ

По пѫтища, по бѣли друмища!”

И изваи три млади сейсани,

И си качи негоа стара майка.

Та си бѫркна три млади сейсани,

Прау тѫргатъ во Клисура града,

Во Клисура у попа Никола;

Едношъ клюквитъ, а два пѫти виквитъ.

Ког излезе убаа девойка,

Во дворои сѫнце разгреало.

Маркоӑ Майка одъ ощо сѣ зарадва,

 

 

232

 

Не чекаше фортоми да сотрешитъ,

Тук исече со фрушки ножина,

Растоари три сейсани азно.

А одъ згора викатъ поп Никола:

„Айти тебе Маркоа маико,

Що те тебе нужба дотерала?”

И та пойде на диванъ високи,

И му велитъ на попа Никола:

„Ме допущилъ Марко Кралевике,

Да му даишъ убаа девойка.” —

„Айти тебе Маркоа Майко!

Ясъ отъ майка девойка не деля,

Тукъ девойка ми ѥ посвѫршена,

Три юнаци отъ три кадалаци,

Три стройои ми ѥ строювана,

Три пѫрстени ми ѥ пѫрстенвата.

Въ неделя идѣтъ три рала сватои,

А со ними три китени зетой,

Во дворои унеръ ке чинеетъ;

Кой поголемъ умеръ ке ми сторитъ,

Той ке земи моя мила керка.

Тукъ да станитъ Марко Кралевике,

Да ми станитъ утро во неделя,

Да облечитъ гуна кабанина,

Да подседлатъ коня со мутафа,

Да сѣ сторитъ голема тептиля

И да дойдитъ во рамни дворои.”

Та си явна коня шаренего,

И си зеде три млади сейсани,

Ког си летна по пѫтой, по друмой,

Аль ѥ стара, аль ѥ пашинъ деля,

Кѫде креватъ кѫгли и праои.

Синъ ѣ̀ чекатъ на диванъ високи,

Слезе бѫрго порти ѣ отвори,

Не ѣ чекатъ одъ коня да слезитъ,

Туку ми ѭ Марко опитвеше:

„Айти тебе моя стара майко!

Аль посвѫрши убаа девойка!” —

„Постой Марко одъ коня да слеза.”

И ѭ сдезе отъ коня бѫрзего.

 

 

233

 

Не чекаетъ сейсани да фатѣтъ,

Не чекаетъ коня да го фатѣтъ.

И му велитъ Маркоа-та майка:

„Айти тебе Марко Кралевике!

Девойка ми била посвѫршена,

Три юнаци одъ три кадалаци,

Три стройои била строювана,

Три пѫрстени била пѫрстенвата.

Во неделя на утро ке дойдѣтъ,

Три зетои съ три рала сватой.

Зборъ ми даде той попа Никола,

Ти да станишъ во неделя рано,

Да сѣ сторишъ голема тептиля,

Да облечишъ гуна кабанина,

Да потседлашъ коня со мутава;

Кой ке сторитъ поголемъ унеръ,

Той ке зеитъ убаа девойка.”

Марк одъ радостъ земя не го дѫржитъ;

И ми стана рано во неделя,

Си облече гуна кабанина,

Си подседла коня со мутава,

Ми сѣ стори голема тептиля,

Си напѫлна поли и джепои

Сн напѫлни со жѫлти флорини,

Тà си пойде у попа Никола.

Кога глеатъ чудо и големо!

Во дворои три рала сватои,

До сватои три китени зетой.

Марко клюкатъ на вити-те порти:

„Отворите, китени сватои!

Отворите, ябанджя да влезитъ,

Малу сеиръ тои да погледатъ!”

Отворіе китени сватои. —

„На нашъ вилеетъ си имаме адетъ,

Невеста-та рѫка да целува,

Да целува на чоекъ ябанджіа,

Ябанджіа даръ да ми ѣ дарвитъ.”

Изваие убаа девойка.

Сегна Марко во бѣли пазуи,

Расфѫрли дукади на сватой;

 

 

234

 

Момá фати за десна-та рѫка,

Си ѭ фѫрли на коня задъ себе,

Ѭ превѫрза съ риза абдесліа: —

„Айти шарца, моя бѫрза коня,

Али сега, шарца, аль никога!”

Ми сѣ фѫрли шарца прек бедени.

Отворіе китени сватои,

Отворіе тіе вити порти,

Тѫрчеӗ, тѫрчеӗ, що тѫрчеӗ си-те,

И пакъ си-те назодъ сѣ̀ вратіе.

Во сватои сѣ найде копиле,

Далдисало по него да тѫрчатъ,

Далдисало и го приблизало.

Стара майка на диванъ го чекатъ,

Стара майка му отвори порти;

И ѣ даде майкѣ си нееста,

Пакъ излезе надворъ до надвора,

Сѣ поврати на курво-но копиле,

Да с обидитъ кои ѥ поюнакъ. —

„Нейдамъ, Марко, съ тебе да сѣ біамъ,

Туку идамъ побратимъ да бидамъ;

Защ сѣ найде юнакъ одъ юнака,

Да пограбишъ убаа нееста.”

 

 

148. Марко и Димна гора.

 

Наймалъ ми сѣ левенъ Марко,

Да ми вардитъ Димна гора

Димна гора и зелена.

На вечеръ ѭ обидвеше,

А на утро ѣ̆ опитвеше:

„Айти тебе зелена горо,

Що си́, горо, подгорила?

Аль те оганъ изгорило?

Аль те слана посланила?” —

„Левенъ Марко, а стопане!

Не ме оганъ изгорило,

Ни ме слана посланила,

 

 

235

 

Туку жальба ми паднала;

Поминае три синджири

Три синджири младоробѥ,

Подъ нодзе ме изгазіе,

Со сѫлдзи ме попаріе.

Пѫрви синджиръ що помина,

Се юнаци посвѫршени;

Втори синджиръ що помина,

Се девойки пѫрстенвати;

А треки-отъ що помина,

Се вдоици съ луди деца.”

Тога велитъ левенъ Марко:

„А кѫде си отидое?”

Димна гора одгоори:

„Бѫрго трага ке имъ наишъ,

Сега рано поминае.”

Сѣ налюти левенъ Марко,

И си зеде бѫрза коня,

Що пособра дробна войска

Дробна войска се Арапи;

Си прифтаса три синджира,

Си посече зулумкяри,

Си испущи младоробѥ,

Отъ синджири и истаи,

И даруа съ дробно азно,

И испущи на вилеетъ.

 

 

149. Гого.

Отъ Панагюрище.

 

Трѫгнало момче Черпанче, Гого [*]

Черпанче Черпанменче,

На длѫгъ пѫтъ вовъ Цариградъ,

Минало гора зелена,

Настало поле широко,

Срятъ поле дрѫво високо,

Подъ дрѫво сенкя дебела,

Край сенкя вода студена.

Отседна момче отъ конче,

Тà си седна на бялъ камикъ,

Па брѫкна въ мешинъ дисаги,

Извади тасче златено,

Нани са вода студена.

Па брѫкна въ куюнъ джепове,

 

 

*. Гого сѣ повторвитъ на конец-отъ одъ секои стихъ.

 

 

236

 

Извади гребенъ филдишенъ,

Тà си косица решеше,

Па на косица думаше:

„Милата моя косица,

Де ли ща да са развява?”

Току бѣ това думало,

Среща му идатъ сеймени,

До де млатъ Гого да фанатъ,

Деветъ планини минаха,

Десета Гого фанаха.

До де му рѫце врѫзаха,

Деветъ конопе скинаха,

Съ десета рѫце врязаха;

До де му глава юзеха,

Деветъ кѫлѫче строшиха,

Съ десета глава осекле,

Тà ѭ са въ Черпань занеле,

На чаршія-та поболе.

Друми помина бабичка,

Па на главица думаше:

„Милата баби косица!

И него майкя гледала.”

А сеймене и́ думаха:

„Аферимъ, бабо, аферимъ,

Арна си сина имала,

До де млатъ Гого да фанемъ,

Деветъ планини минахме,

Десета Гого фанахме;

До де му рѫце врѫзахме,

Деветъ конопе скинахме,

Десета Гого врѫзахме;

До де му глава юзехме,

Деветъ кѫлѫче строшихме,

Съ десета глава юзехме.”

  

 

150. Яна и Гюро тарговче.

отъ Прилепъ.

 

Продавала сѣ убаа Яна

Само за Яна деветъ хиляди,

За рамна става десетъ хиляди,

За бѣло лице единадесетъ,

За бѣло гѫрло до дванадесетъ,

За цѫрни очи до тринадесетъ,

За тѫнки веги четирнадесетъ,

За руса коса до петнадесетъ.

Кой ѭ зацени, не ѭ доцени,

Дури ми дойде Гюро тарговче,

Той ѭ зацени, той я докупи,

Си ѭ отнесе во свои дворѥ

И ѣ нарѫча на своя майка:

„Арно да глеашъ убаа Яна,

Утро да давашъ люта ракіа,

Люта ракіа благи яболка;

Да не ѭ пущашъ со невести-те

 

 

237

 

Со невести-те на студна вода;

Да не ѭ пущашъ со девойки-те

Со девойки-те въ гори на цвеке.”

Си ѭ остаи убаа Яна,

И си отиде на тѫргоище.

Негоа майка не си ѭ пущатъ

Убаа Яна на студна вода,

Со девойки-те въ гори на цвеке.

Богъ да убіетъ клети-не Власи,

Клети-не Власи, се Арбанаси,

Що ми дойдоа за да ми купатъ

За да ми купатъ бѣла пчеинца;

Не ми купіа бѣла пчеинца,

Туку пленіа убаа Яна.

Кога си дойде Гюро тѫрговче

Гюро тѫрговче отъ тѫргоище:

„Камо ти, велитъ на своя майка,

Камо-ти, майко, убаа Яна?” —

„Дегиди синко, Гюро тѫрговче!

Що ми дойдое клети-не Власи,

Да си купеетъ бѣла пчеинца;

Не ми купіе бѣла пчеинца

Туку пленіа убаа Яна.”

Назатъ сѣ врати Гюро тѫрговче,

И ми отиде во Влашка земя,

И сѣ погоди на денъ Велигденъ,

И ми и найде ке ми играетъ;

И ми сѣ впущи Гюро тѫргоецъ,

Д убаа Яна за да ми игратъ.

И му велеше убаа Яна:

„Кротко ми играй, ой Бугарину!

Ке ми изкѫршишъ деветъ пѫрстени,

Деветъ пѫрстени на десна рѫка.”

И той говоритъ убаа Янѣ:

„Играй ми, играй, убаа Яно!

Ясъ сумъ и праилъ, я ке и кѫршамъ.

Малку поигра и си и грабна

И си ѭ грабна убаа Яна,

Си ѭ однесе у своя дома.

 

 

238

 

 

151. Сестра Ангелина, Тодора, и Петре ловаче-то.

 

Разбегнала Сава со Морава

По Морава край белего Дунавъ;

Сама останала лична Ангелина,

Нлатно да ткаитъ, рѫкавъ да довезитъ.

Нищи-те ѣ пеатъ, бѫрдо-то ѣ дзунитъ;

И ми доткала и ми довезала,

И ми заскитала во гора зелена,

Кога ми плакала, гора ми дзунила.

Стрекя нь стрете Петре ловаче-то:

„Ай тако ти бога, убаа девойко,

Ти дали си имашъ негдека некого,

Негдека некого, твоя мила рода?” —

„Ай тако ми бога незнаена дельо!

Немамъ нигде никого, салтъ с имамъ сестра,

Една мила сестра убава Тодора,

И тая ѭ водитъ Петре ловаче-то,

Ама незнамъ кѫде той ми ѭ однесе.”

За рѫка ѭ фати, на копя ѭ фѫрли,

Дупна коня Петре, дома ѭ однесе,

Дома ѭ однесе, отъ далеку викатъ:

„Излези, излези, Тодоро Кадано,

Да видишъ, Тодоро, що робинка носамъ,

Двашъ ѥ поубаа, тришъ ѥ поработна.”

И тогай Тодорѣ добро не ѣ падна.

Ретъ ѥ наредила дворѥ да изметитъ,

Прахъ да ѥ напрашитъ, за да ми огѫрдитъ;

И ми сѣ измила со студена вода

И ми сѣ сторила уще поубаа.

Ретъ ми ѥ редила жито да отсеитъ,

Прахъ да ѫ нападнитъ, за да ми огѫрдитъ.

Пакъ ми сѣ измила со студена вода,

И ми сѣ сторила уще поубаа.

Тога ми ѭ пращатъ Тодора Кадана:

„А тако ти бога, убаа девойко !

Аль имашъ некого твоя мила рода?” —

„А тако ми бога, убаа невесто!

 

 

239

 

Немамъ нигде никого моя мила рода,

Я сѫде си имамъ една мила сестра

Една мила сестра убава Тодора,

Тая ѭ водитъ Петре ловаче-то.”

Тогай сѣ грабнаа, си сѣ загѫрніе,

Отъ радосъ сестри плачѣтъ не сѣ одельватъ.

  

 

152. Янкула и Никола.

 

Море Янкуле, Янкуле!

Сѫбрале ся сѫ джелепе,

На Стамболъ на Едикула,

Червено вино піеха,

Секи си брату напива,

Единъ другому на здраве;

А Янкулъ нема милъ братецъ,

На здравѥ да му напива,

А той си коню напива;

Дружина му сѫ подсмива.

А той си дома отиде,

Тà па си майци думаше:

„Мамо ле, моя майчице!

Оти ми не си родила

Братецъ, я̀ мила сестрица,

Че са съ дружина сѫбрахме,

Червено вино піехме,

Секи си брату напива,

Лзе си немамъ милъ братецъ,

Нито па мила сестрица,

На здравѥ да имъ напива.”

Майкя Янкулу думаше:

„Синко Янко-ле, Янко-ле!

Ти си имаше милъ братецъ

Милъ братецъ, синко, Никола,

Тридесетъ и три години,

Ка ѥ далече забяжалъ,

Мама го не е разбрала;

Сега го мама разбрала

На Рабухчиска планина,

Юнашки млада Войвода.”

Янкулъ майци си думаше:

„Азе ща, мамо, да ида

На Рабухчиска планина,

Да дира брата Никола,

Че много мѫчно за братецъ.”

Майкя Янкулу думаше:

„Не оди, синко Янко-ле!

Малко ли майка жаляла

Но стара брата Никола

Тридесетъ и три години?

Али за тебе, Янко-ле,

Отъ сега, синко, до века.”

Янкулъ майкя си не слуша,

Воседна коня хранена,

Тà на планина отиде

На Рабухчиска планина,

Тà па сѫ викна провикна:

„Де ли си, брайно Никола!

Де ли си́, и кадя ли си́!

Въ кое ли тесно клисуре!

Сега при мене да додешъ,

Вика тя братъ ти Янкула.”

И зачулъ бѣ го Никола

Изъ това тесно клисуре,

Той на юнаци думаше:

„Дружина вярна зговорна!

Течете преки пѫтеки,

  

 

240

 

Тà преставете друмове,

Хванете лудо піяно,

Ни го бійте, ни карайте,

При мене го доведете,

Азе да го попитамъ,

Дека ме знае, познава,

Че мене викатъ Никола.”

Послушале го дружина,

Текоха преки пѫтеки,

Тà преставиха друмове,

Тà си Янкула хванаха;

Ни го биха, ни караха,

При Никола го закараха.

Тà ся сѫ два-та бориле,

Тà ся сѫ три дни бориле,

Три лахте земя изриле,

И три на доле набиле,

Никой никому не надви.

Провикналъ сѫ е Янкула:

„Де ми си́, мамо, да додешъ

На брате да си помогнешъ,

Сосъ мили брата Никола;

Кой годе да си надвіе!”

Досетилъ сѫ е Никола,

Че му е брате Янкула,

Тà сѫ тогава пуснаха.

Тà си е собралъ дружина,

Тà имъ расплати айлѫци,

Тà си дома отидоха.

   

 

153. Стойко Войвода.

 

Рано е слана паднала,

Порано преди Крѫстовденъ,

Послани млади юнаци,

Се со зелени байраци.

Восрѫдиле ся юнаци

Какъ щатъ да минатъ, да минатъ

Презъ Солунъ града голяма,

Тà никой да ги не сети

Не сети и не усети.

Стайко Войвода думаше:

Страине, страшно деліо!

Я̀ си ни на ретъ прегледай,

Кому ѥ женско лице-то,

А па мѫшко му сѫрце-то,

Него невѣста да сторимъ,

Да ванемъ коне съ киріа,

Да натоваримъ два коня

Момини мѫжки дарове,

Ленени и копринени,

Тà па тогава да минемъ,

Тà никой да ни не сети,

Не сети и не усети.”

Послушалъ бѣ го младъ Страинъ,

Тà си ги на ретъ погледа,

Стайку бѣ женско лице-то,

А па мѫшко му срѫдце-то,

Него невяста сториле.

Хванале коня съ кирія,

Натовариле два коня,

Момини мѫшки дарове,

Ленени и копринени.

Тà па тогава минале

Презъ Солунъ града голяма;

Тà никой не бѣ ги сетилъ

Не сетилъ и не усетилъ.

Тамамъ на края излѣзле,

Оздоле иде Циганче

Циганче съ черно Катунче,

Позна и Стайко Войвода,

Страинъ е младо деверче.

  

 

241

 

Тà ся затече Циганче

Вѫвъ пашови-те чордаци,

Тà си на паша думаше:

„Пашо ле, Солонджіо-ле!

Ти седишъ, пашо, ти седишъ

На високи-те чардаци,

И на шарени душеци,

И трѫсишъ Стайко Войвода;

Стайко Войвода минува

Презъ Сокунъ града голяма,

Сторилъ ся млада невяста,

Младъ Страинъ младо деверче.”

Па на гавазе говори:

„Гавазе, млади гавазе!

Я̀ си течете, гавазе,

Назадъ невяста врѫнете,

Веднаждъ да ми сѫ поклони,

И рѫка да ми цалува,

И я ща да и́ арижа

Що ми сѫ въ джеба намери.”

Тога сѫ текле гавазе,

Та на девере думаха:

„Девере, млади девере!

Назадъ невяста врѫнете,

Че си ѭ вика паша-та,

Веднаждъ да му сѫ поклони

И рѫка да му цалува,

И той ще да и́ ариже

Що му сѫ въ джеба намери.”

И послушале девере,

Назадъ невяста врѫнале,

Щомъ до порти-те отишле,

А невяста имъ думаше:

„Дружина вярна, зговорна!

Кога си въ порти влезиме,

Назадъ сѣ обращайте,

Ако сѫ порти затворатъ,

Аленъ ми магданъ дигнете,

Узунъ калѫчка подайте,

Тà па сѫ ниско слагайте,

Тà ми сѣ поразгледайте,

Какво сѫ кланя невяста.”

И кланяла сѣ невяста,

Триста душъ млади гавазе.

Па сѫ воскачи невяста,

На високи-те чордаци,

Па си на паша думаше:

„Пашо ле, Солунджіо-ле!

Ти седишъ, пашо, ти седишъ

На високи-те чордаци,

На шарени-те душеци,

И трѫсишъ Стайко Войвода;

Я̀ си ми подай главица,

Да не крѫвава душеци.”

А паша си му думаше:

„Не дей ми зима главица,

Азъ да ти, Стайко, арижа

Арем-а сосъ анжми-те.”

А Стайко си му думаше:

„Азе ти не ща, пашо ле,

Арем-а сосъ анжми-те

Нали ти иска, пашо ле,

Твоя-та руса главица.”

Па си самичекъ посѣгна,

Пашу глава-та отряза,

Па ѭ намаза сѫсъ катранъ

И налепи ѭ сѫсъ памукъ,

Па си ѭ на колъ поби,

Тà ѭ потпали младъ Стайко;

Та му светила, светила

До три дни и до три нощи;

А той си піе и ѣде

Съ негова вярна дружина.

  

 

242

 

 

154. Боленъ Дойчинъ.

 

Що ми дошолъ цѫрна Арапина,

Що кондисалъ подъ Солуна града,

Подъ Солуна долу въ ливагѥ-то;

Глава иматъ колку еденъ казанъ,

Уши иматъ колку два таруна,

Очи иматъ колку два шиника.

Той ми сакатъ голема тахина,

На денъ сакагъ п една фурна лѣба,

И имъ сакатъ по две бочви вино,

И имъ сакатъ по бочва ракіа,

И имъ сакатъ по три крави ялой,

И п една девойка за любенѥ.

Си-те ми сѣ со редъ наредиле,

Редъ ми дойде до Боленъ Дойчина.

Дворѥ метитъ лична Ангелина

Дворѥ метитъ, дробни сѫлдзи ронитъ.

Ѭ догледа братъ ѣ Боленъ Дойчинъ:

„Защо сестро, мила Ангелино,

Дворѥ метишъ дробни сѫлдзи ронишъ?

Ели ти сѣ веке здодеало

Мене боленъ, сестро, гледаеки,

Или дворѥ, сестро, метееки?” —

„Ей Дойчине, мои мили брату!

Дà не ми сѣ менѣ здодеало,

Нито тебе, брату, гледаеки,

Ни пакъ, брате, дворѥ метееки.

Ток що дошолъ цѫрна Арапина,

Що кондисалъ подъ Солуна града

Подъ Солуна, долу въ ливагѥ-то,

Глава иматъ колку еденъ казанъ,

Уши иматъ колку два таруна,

Очи иматъ колку два шиника.

Той ми сакатъ голема тахина,

На денъ сакатъ п една фурна лѣба,

И имъ сакатъ по две бочви вино,

И имъ сакатъ по бочва ракіа,

 

 

243

 

И имъ сакатъ по три крави ялой,

И п една девойка за любенѥ;

Си-те ми сѣ со редъ наредиле,

Редъ ми дойде до Боленъ Дойчина.”

Изговори Боленъ Дойчинъ сестрѣ:

„Ангелино, моя мила сестро!

Извади ми моя остра сабя,

Три години сабя неватена,

Неватена, ни па наточена;

Однеси Ѭ у младъ калакчіа

На моега мила побратима,

Да наточитъ моя остра сабя,

Ког станамъ ке му платамъ, надплатамъ.”

Ѭ однесе млада Ангелина;

Изговори млади калакчіа:

„Ангелино, Дойчшюа сестро!

Ако давашъ твое бѣло лице,

Така острамъ сабя вересіа.”

Расплака сѣ уба Ангелина,

Вчасъ сѣ врати въ свои рамни дворге: —

„Ейди Дойчинъ, мили брате мои!

Цѫрни очи сакатъ калакчіа,

Да наостритъ сабя вересіа.”—

„Ель ме чуешъ, сестро Ангелино!

Извади ми моя бѫрза коня,

Три години коня незобано,

Ни глеано коня, ни чешано,

Ни па арно вода напоено,

Однеси го при младъ налбатина,

Да подкоитъ коня вересіа,

Ког станамъ ке му платамъ, надплатамъ.”

Конь однесе млада Ангелина

Конь однесе у младъ налбатина;

Бѣло лице сакатъ за кованѥ.

Плачееки тѫрчатъ Ангелина,

Кажуетъ Дойчину свою брату:

„Налбатина бѣло лице сакатъ,

Да подкоитъ коня вересіа.” —

„Ай викни ми Имера бербера,

Да м избричитъ глава вересіа;

 

 

244

 

Ког станамъ ке му платамъ, надплатамъ”

Си отиде лепа Ангелина:

„Ей бербере, ей Дойчинъ пріятель!

Ид да бричишъ мой брата Дойчина,

Кога станитъ ке ти платитъ, преплатитъ.” —

„Ак ми давашъ твое бѣло гѫрло,

Така бричамъ твои братъ Дойчина.”

Жешки сѫлдзи Ангелина ронитъ,

Страмно, жальовно назадъ сѣ вращатъ;

Ангелина сестра дошла дома,

А Дойчину час-отъ му текнало.

„Ейди сестро, злата Ангелино!

Изваи ми триста лакти платно,

Да престегнамъ моя половина,

Веке ми сѣ коски раскостеле;

Подаи ми жѫлта боздогана,

Извади ми моя остра сабя,

Донесн ми бѫрза коня моя.”

Му изваде триста лакти платно.

Си престегна разболена снѫга,

Си опаса остра сабя своя,

Си сѣ фѫрли на бѫрзаго коня,

Си ѭ грабна жѫлта боздогана,

Прау тѫрчатъ кай цѫрни Арапинъ.

Ето стигна кай бѣла чадора,

Пищитъ, викатъ колку гласѥ иматъ:

„Я̀ излези, цѫрна Арапино!

Я̀ излези, курвино копиле!

Я̀ излези, гламно опалена!

Излези оба да с обидиме,

Ти да видишъ юнакъ одъ юнака!”

Си излезе цѫрна Арапина,

Туку врескалъ, како некой ажддеръ:

„Чекай Дойчинъ, жѫлта восочина!

Чекай, чекай, море, боздоган-овъ

Малу тежитъ седумдесетъ ока.”

Арапъ фѫрли тешка боздогана,

Ѭ пречека Дойчинъ во десница. —

„Чекай, чекай курво-но копиле!

Цѫрнъ Арапинъ гламна опалена,

 

 

245

 

Ти да видишъ кой ѥ Боленъ Дойчинъ!

Чекай моя жѫлта боздогана,

Малу тежитъ тристотини ока.”

Кога джитна жѫлта боздогана,

Го погоди мегю две-те очи;

Сѣ разглоби глава Арапинска,

Какъ дѫпъ печенъ тога той сѣ спружи,

Той сѣ спружи на сурова земя.

Дупна коня Болена Дойчина,

Дупна коня при Солуна града,

Добра плата плати калакчіу,

Не заборай добро налбатину,

Найповише Имеру берберу.

Главѥ̆ имъ кльошна по Солунски пѫтѥ.

Се що живо излезе да пулитъ,

Младо, старо Болена Дойчина,

И да славатъ, да фалятъ юнаство.

Одвай дойде при свои-те дворѥ,

Така Дойчинъ легна и си умре.

 

 

155. Боленъ Дойчинъ.

Отъ Кукушъ.

 

Боленъ леже Дойчинъ юнакъ,

Дойчиница солдзи роие;

Догледа га Боленъ Дойчинъ,

Тà ѣ веле и говоре:

„Ангелино пѫрва любовъ!

Дали ти сѣ додеало,

Защо лежамъ три години,

Три години на постеля?”

Она веле и говоре:

„Пѫрва любовъ, Дойчинъ юнакъ!

Менѣ не сѣ додеало,

Оти лежишъ три години.

Тук ѥ дошелъ цѫрнъ Арапинъ

Цѫрнъ Арапинъ дудакліа

Во Солунско рамно поле;

Одтворилъ ѥ бѣли чадаръ,

Таинъ земе одъ Солуна,

П една фурна бѣлъ пексемитъ,

По една крава ялова,

П’ една бочка благо вино,

И по една малка мома,

Да го служи благо вино.”

Тога вика Боленъ Дойчинъ:

„Ангелино пѫрва любовъ!

Извади ми триста лакти

Триста лакти тенко платно,

Да презбирамъ болни коски,

Оседли ми бѫрза коня,

Бѫрза коня некована,

Три години не хранена,

  

 

246

 

Донеси ми остра сабя,

Остра сабя димискіа;

И донеси боздогана

Боздогана харгьосана,

Три години нефатена.”

Ангелина го послуша,

Му донесе тенко платно,

Му оружи бѫрза коня,

Му донесе остра сабя,

Боздогана нефатена.

Сѣ опаши, сѣ оружи,

И си вяхна бѫрза коня,

И излезе одъ Солуна.

Праву тегне на бѣлъ чадаръ,

Одъ далеку сѣ провикна:

„Е! Арапинъ, цѫрнъ Арапинъ,

Цѫрнъ Арапинъ дудакліа!

Е! излези цѫрнъ Арапинъ,

Да те видамъ що юнакъ си́!”

Какъ го дочу цѫрнъ Арапинъ,

Тà ѥ грабналъ боздогана,

И си вяхналъ бѫрза коня,

И излеголъ на мегдана,

И фѫрлилъ со боздогана.

Дойчиновъ конь хунерджіа,

Си падналъ во коленици;

Изварвела боздогана,

И пакъ коня ѥ рипнала,

И Дойчинъ сѣ предвикнало,

Боздогана ѥ фарлило,

Въ грѫди го ѥ погодило,

Въ цѫрна земя закопало.

И тамъ село сѣ градело,

И сѣ викна Арапліа,

Що ми стоитъ денъ денеска.

 

 

156. Дойчинъ юнакъ, Сиракь Янко и Краль Марко, Солунски чувачи.

 

Сѣ собрале, сѣ набрале,

До три Бана, до три Краля,

Во градъ Солунъ на Солунски

На Солунски седумъ кули.

Един-отъ ѥ Дойчинъ юнакъ,

Дойчинъ юнакъ одъ Солуна;

А втори-отъ сиракъ Янко

Сиракъ Янко одъ Янина;

А треки-отъ Крали Марко,

Крали Марко одъ Прилепа;

Ядатъ, піатъ, сѣ веселятъ,

Со нойбетъ си град-отъ чуватъ.

Си-те ред-отъ одредоха,

Ред-отъ дойде на Дойчина,

Тà си узе златна вигла,

Тà разгледа горе долу,

По пѫтища, по друмища,

И по поле и по море.

Кога гледатъ по море-то,

Заздаделъ сѣ шаренъ корабъ,

Внѫтре седе еденъ турски

Еденъ турски челебіа,

Еденъ Турчинъ чужя-вѣра.

Не си иде на скеле-то,

Право тегле на Бешъ-чинаръ;

Там излезе одъ кораб-отъ

И одтвори бѣли чадаръ.

Какъ си виде Дойчинъ юнакъ,

Тà си вяхна бѫрза коня,

Та си слезе на Бешъ-чинаръ;

Одъ далеку сѣ предвикна,

На Турчина му говоре:

„Море турски челебіа,

Море Турчинъ чужя-вѣра!

  

 

247

 

Защ не идешъ на скеле-то,

Да си платишъ тешки гюмрукъ,

Тукъ си дошолъ на Беш-чинаръ?”

Турчинъ веле и говоре:

„Я не дойдофъ да ви плащамъ

Да ви плащамъ тешки гюмрукъ;

Тукъ сумъ дошолъ одъ Султана,

Да повелямъ гратъ Солуна.”

На Дойчинъ му жаль паднало,

Тà си крена боздогана,

Тà си фѫрли по Турчина;

И боздоганъ му утече,

И не погоди Турчина.

Тога Турчинъ сѣ предвикна:

„Излезите одъ кораб-отъ

Да фатиме Дойчинъ юнакъ!”

Дойчинъ назатъ сѣ повѫрна,

Дробни сѫлдзи си порони,

Хотиде на седумъ кули,

На дружина имъ говори:

„Що седите, що гледате?

Дошла турска челебіа,

Челебіа чужя-вѣра;

Що чиниме да чиниме,

Градъ Солуна да чуваме.”

   

 

157. Петре Маджарче.

 

Алай-бегъ войска береше

 Не можитъ да ѭ соберитъ;

Дур дойде Петре Маджарче,

Дробна ми войска пособра,

Камберъ кадѫна поплена

Со дванадесетъ алайки,

Со тринадесетъ робинки.

Робинки кладе въ кочіа,

Камберъ кадѫна предъ коня,

Боса по дробни каменя,

И гологлава по сѫнце.

Кадѫна му сѣ молеше:

„Дегиди Петре Маджарче!

Ак не ме кла’ишъ въ кочіа,

Баре клаи ме на коня!

Ти що кабаетъ ми найде,

Тà мене терашъ предъ коня,

Боса по дробни каменя

И гологлава по сѫнце?”

Петре ѣ лепо вореше:

„Дегиди Камберъ кадѫно.

Аль знаишъ, али паметвишъ,

Кога бѣфъ дете малоо,

Я си бѣфъ момокъ у тебе;

Мене ме треска тресеше,

Ти лѣбецъ не ми даваше;

А кога да ми даеше,

Одъ три недели месено;

Ти вода не ми дааше,

И кога да ми дааше,

Полу со раски мешана.

За тва те терамъ пред коня

Боса по дробни каменя,

И гологлава по сѫнце.”

  

 

158. Балюръ Войвода и Гѫркина робина.

Отъ Охритъ.

 

Отъ войска идетъ Балюуръ Войвода,

По войска носитъ млада робина;

 

 

248

 

Кондисалъ ми ѥ широко поле,

Курдисалъ ми ѥ зелени чадаръ;

Потъ чадаръ седитъ Балюръ Войвода,

Млада робина простумъ му стоитъ,

Диванъ му чинитъ, слуга му служитъ,

Солдзи ми ронитъ, како градои.

Балюръ Войвода ми ѭ опитвитъ:

„Айти робино бѣла Гѫркино!

Що слуга служишъ, и солдзи ронишъ?”

„Какъ да не плачамъ, какъ да не жалямъ?

Сумъ остаила мѫ,шко-то дете,

Во теменъ кералъ съ рѫце пущени;

Му дошло време да сѣ прекренитъ.”—

„Айти робино, бѣла Гѫркино,

Хайде ти оди, хай крени си го,

Азатъ те чинамъ да си го кренишъ.”

 

 

159. Мурчо Господаринъ и Янкула Войвода.

 

Дельба с делятъ два брата родени,

Един-отъ ѥ Мурчо Господаринъ,

Помали-отъ Янкула Войвода;

Разделиха села и чифлидзи

Разделиха поле и планина;

Имъ остана коня пехливана,

И два брата пилци соколови;

Имъ оспана ѫрти и зѫгѫри,

Свои куки, свой вишни сараи,

Сиво стадо дванаӗсетъ хиляди.

Тога вика Янкула Войвода:

„Брате мои, Мурчо господаре!

Ти си́ женетъ, просто тебѣ кукя,

Сиво стадо дванаӗтъ хиляда;

Ти си́ женетъ, а я сумъ си ергенъ,

Прости менѣ ѫрти и зѫгѫри,

Бѫрза коня, два брата сокола,

Конь да вяхнамъ, лова да си ловамъ.”

 

 

249

 

Тога вика Мурчо Господар-отъ:

„Брату мили, Янкула Войвода!

Не сумъ кукайца въ куки да седамъ,

Не сумъ овчаръ овци да ти пасамъ,

Ясъ сумъ постаръ, я ке си пріимамъ

Ке пріимамъ таткова оружя.”

Мурчо вика своя пѫрва любовъ:

„Дай оружѥ, коня бѫрза коня!”

И любовъ му монь-отъ оружила,

И на бинегъ коня му тегнала.

И Мурчо си на коня вяхнало,

Закарало ѫрти и зѫгари,

И два брата пилци соколови

И на любовъ яко нарѫчуве:

„Ясъ ке ходамъ во гора зелена,

До прошетамъ лова да половамъ;

Живъ г оставамъ Янкула Войвода,

Ка ке дойдамъ, умренъ да го найдамъ.

Да му правишъ господарска манджа,

Да му правишъ со люта отрува,

Да го служишъ оно благо вино,

Благо вино со люта отрува.

Ак ти мене, любовъ, не послушашъ,

На твой рамена глава не ке стое;

Ако мене ти добро послушашъ,

Големъ даръ тебе ке те дарувамъ.”

И си пойде во гора зелена,

Три дни шеталъ, три дни Мурчо ловалъ,

Нищо лова тои не изловалъ.

Изпущилъ два брата соколови,

Ги ѥ пущилъ вишемъ по небо-то;

Тамъ найдоха едно орло пиле,

Го удриха два брата соколи,

Едно го біе долу подъ криля,

Друго го біе надъ криля;

Орле пиле сѣ ѥ натделило,

Си слезело долу на земя-та;

Го носиха на Мурчо господаръ.

Орле пиле дробни сѫлдзи роне,

И на Мурчо веле и говоре:

 

 

250

 

„Ако бѣше и брагь ми со мене,

Твои пилци не ке приближеха.”

Тога Мурчо викало да плаче,

Пиле що ѥ (пиле) не може безъ брата.

Ами мене що чудо ме найде!”

И сѣ врати дома да си ходе,

На пѫтъ стрете цѫрна Арапина,

И на Мурчо вика, сѣ привика:

„Кѫд ѥ, Мурчо, братъ ти да т откине?”

Мурчо пущи коня да си бега,

И Арапинъ съ боздогана фѫрли,

И го удри по юначки плещи,

Дури грѫди му сѣ испукале,

Цѫрни кѫрви дури си изтекле;

Отъ малу съ беганѥ откинало.

А що бѣше Мурчовица млада,

Она била хитра емъ разумна!

Зготвила ѥ господарски манджи,

На мест отрувъ, медовина клала,

И канила свой деверъ Янкула,

Да го гоститъ съ господарски манджи,

И го пуи съ блага медовина,

На Янкула право му кажуве:

„Мой деверъ Янкула Войвода!

Твоя брата одъ лова ке дойде,

Менѣ лошо той ми нарѫчало,

Как ке дойде живо дан те найде.

Ти сѣ молямъ, Янкула Войвода,

Да си легнишъ, живъ мѫртовецъ биди.”

И Янкула снаха послушало,

И легнало на вишни сараи.

Мурчовица съ платно го покрила,

Надъ глава му свѣки запалила,

На глава си цѫрно превѫрзала,

И коси си она разсплетела,

И излегла на тешки-те порти,

Да пречека Мурчо господар-отъ.

Ето идетъ Мурчо господар-отъ,

Одъ юначки грѫди кѫрви течатъ,

И отъ очи дробни сѫлдзи роне,

 

 

251

 

Отъ далеку своя любовъ пита,

Даль ѥ живо Янкула Войвода.

Мурчовица веле и говоре:

„Я си тебе, добро, почуяла,

На Янкула отрува сумъ дала,

И Янкула младо си умрело.”

Какъ си дочу Мурчо господаринъ,

Мошне горко на него паднало,

Защо веке не ѥ живо брате,

И отъ коня оно ѥ слезело,

Со лютина сабя потѫргнало,

Да исече своя пѫрва любовъ.

Тога вика Янкула Войвода:

„Мои брате, Мурчо господаре!

Сабаръ чини, уще сумъ си живо!”

Какъ го виде Мурчо господаринъ,

Со радосъ сѣ на диванъ качуве,

Съ братска любовъ брата здравувало,

На своя̆ любовъ даръ ѥ дарувало.

  

 

160. Неда Крамянка

 

Хубаво Недо Крамянко!

Свекаръ си Неди говори:

„Снашице Недо хубаво!

Е сега деветъ години,

Като сми тука довеле,

Твои-те брате, Недо ле,

На госте ти не додоха,

Да додатъ, да тя споходатъ;

Дали ся дипъ чорбаджіе

Почорбаджіе отъ назе,

Или ся дипъ сиромаси,

Тà нематъ съ ощо да додатъ?”

Неди ѥ хатаръ остало,

Тà зела бѣли медници,

Тà ѥ на вода отишла,

На горно крайно кладенце.

Тамъ найде момче Кремѣнче,

Тà па на момче говори:

„Момче Кремѣнче, селѣнче!

Здраво ли сте, живо ли сте?

Здраво ли сѫ мой-те братье,

Отъ стока повлачили ся,

Що ѥ баща ми оставилъ?”

Момче Кремѣнче говори:

„Хубаво Недо селѣнко!

Здраво сми, и живо сми,

Здраво сѫ твои-те братье,

И отъ стока сѣ повлачи,

Што е баща ти оставилъ,

Дваждъ е повече станало,

Сега ся, Недо, стягаха,

Тебѣ на гости да додатъ;

  

 

252

 

На кон-о гвозди туряха,

Златни талиги вспрягаха

Твои-те деветъ братици

Со деветъ мили снашици,

Со деветъ мѫшки дечица.”

Неда сѫ ѥ зарадвала,

Па си ѥ дома отишла,

Тà двори мете, и пее.

Свекоръ си Неди говори:

„Снашице, Недо хубава!

Е сега деветъ години,

Не сѫмъ тя виделъ, Недо ле,

Дворови да си пометашъ;

А сега метешъ и пеешъ.

Илъ ти ѥ драго, Недо ле,

Че въ село иди паша-та,

Тà пряко пречи презъ село,

Тà право иде у назе?”

А Неда му говори:

„Тате ле, дà мой свекоре!

Това ми не ѥ паша-та,

Нѫ сѫ това мой-те братье,

Тà идатъ менѣ на госте.”

Свекаръ си Неди говори:

„Снашице, Недо хубава!

Кога си, Недо, знаяла,

Тà що ми не си́ казала,

Зехере да си приготва?”

Па закла члярка биволъ,

Наготви манджи секакви,

И пусна до деветъ бѫчви

До деветъ бѫчви со вино,

Десета съ бистра ракія,

Та си госте-то посрещна.

   

 

161. Тодора, Богданъ и Никола.

 

Мома Тодоро, Тодоро!

Трѫгнала ми ѥ Тодора

На планина-та на снопе

Съ неино либе Богдана.

Богданъ Тодори говори:

„Либе, хубава Тодоро!

Земи ми, либе, кабуре

До седемдесетъ и седемъ.”

Послушала го Тодора,

Тà му е зела кабуре,

Тà ся на снопе отишли.

Минаха поле шнроко,

Настанаха гора зелена.

Богданъ Тодори думаше;

„Либе, хубаво Тодоро!

Я̀ викни, мома, тà запей,

Тая ми песенъ юнашка

Де-то два гласа износи,

А на четири доноси,

Изъ едно гѫрло два гласа,

Изъ една уста две думи!”

А Тодора му думаше:

„Либе ле Богданъ, Богдане!

Викнала бѣхъ, запела бѣхъ,

Ала не смея, не мога,

Отъ Никола харамія,

Че ма напреди искаше,

Па мама не ме даде.

Сега го кажватъ, либе ле,

По тая гора зелена

Со седумдесетъ юнаци

Со содумдесетъ и седемъ,

Тà ще ма позна по глас-а,

Тà ще си прѣко прекасне,

Тебе ще младо погуби,

Мене ще млада да земе.”

  

 

253

 

А Богданъ си и́ думаше:

„Не бой ся, либи Тодоро!

До де ѥ Богданъ при тебе

Со седумдесетъ кабуре

Со седумдесетъ и седемъ.”

Послушала го Тодора,

Викиала мома, запяла

Тая ми песенъ юнашка,

Де-то два гласа износи,

А на четири доноси.

Ка бѣ ѭ зачулъ Никола

Никола младъ арамія,

А той ѭ позна по глас-а,

Тà па ги прѣко пресрешна

Со седумдесетъ дружина.

Ка бѣ ги виделъ младъ Богданъ,

Кабуръ следъ кабуръ врѫгаше,

Юнакъ следъ юнакъ падаха;

Па си г истрепа младъ Богданъ

До седумдесе юнаци,

Тà го бѣ осталъ Никола.

Па сѫ ся два-та бориле,

Тà са три дни бориле

До три дни, и три нощи.

Богданъ Тодори думаше:

„Либе, хубава Тодоро!

Не седи, либе, тà гледай;

На кому-годе поможи,

Кой-годе да си надвіе.”

Тя брѫкна въ десни джепове,

Извади влашко ноженце,

Богдану ючкуръ преряза,

Да му надвіе Никола,

Да си ѭ земе Тодора.

Богдану господъ помогна,

Изъ врѫхъ го глава издигна,

Тà го въ земя-та закара.

 

 

162. Стумница невѣста.

 

Дзидъ ми дзидале деветъ майстори

Деветъ майстори до деветъ бракя,

Денѥ дзидале ноке падало;

Сѣ обложиле деветъ майстори,

Кой ке ми доитъ рано со ручекъ,

Міе него темелъ да го кла’име.

На вечеръ си-те дома пойдоа,

И си казаа на свой невести;

Мано Маноле младо майсторче,

Тоа не каза своѣ невестѣ.

Рано ранила Струмна девойка,

Рано ранила ручегъ зготвила,

И имъ отнесла найрано ручегъ.

Кога ѭ виде младо Маноле,

На час-отъ викна той да си плачитъ.

 

 

254

 

И ѭ грабнаа деветъ майстори

И ѭ фатіа млада Струмница,

И ѭ дзидаа темелъ да траитъ.

Имъ сѣ молеше Стумна невѣста:

„Деветъ майстори, до деветъ бракя!

Остайте ми ѫ десна-та рѫка

Десна-та рѫка, лева-та боска,

Да си надовямъ мѫшко-то дете.”

Ѣ остаиа десна-та рѫка,

Десна-та рѫка, лева-та боска.

 

 

163. Димни Марко и Елена невѣста.

отъ Прилепъ.

 

Кинисале две девойки

Две девойки вишоранки,

Да ми одѣтъ на клаенецъ

На клаенецъ на Дѫбои, [*]

Да ми бѣлѣтъ бѣло платно.

Запеале лепа песма

За Елена Маркоица:

„Язакъ, язакъ бре Елено,

Що отлюби Димни Марка,

Тà залюби левенъ Дука,

Твоӗга мили побратима!”

И и дочу Димни Марко,

Кад приблиза до клаенецъ:

„Две девойки, две другачки!

Ке ви даамъ п еденъ дукадъ,

Запеите таа песма,

Що ѭ прегѥ ѭ пеефте

За Елена Маркоица!”

Две девойки ѭ запеа —

Язакъ, язакъ бре Елено,

Що отлюби Димни Марка,

И залюби левенъ Дука,

Твоего мили побратима.”

Пойде Марко на дивани,

И ѣ велитъ стопанкѣ си:

„Ей Елено, домакинко!

Сакамъ гости да си канамъ,

И да канамъ левенъ Дука,

Твоӗго мили побратима,

Кого міе да пратиме?”

Тая рече „сама одамъ.”

И ѭ прати да го канитъ,

Той сѣ качи на дивани,

И ѭ зеде дулбіа-та,

И самъ Марко и довиде,

Кѫде тія си играа,

Негде годе сѣ дираетъ,

И со коньи сѣ надтѫрчватъ.

Ми дофтаса левенъ Дуко,

Придойдое други гости.

Тогай рече Димни Марко:

„Ей Елено, домакинко!

Коя слуга ти ке чинишъ?

Ели свѣкя да си дѫржишъ,

Или слуга да си служишъ?”

„Ейди Марко! му говоре,

 

 

*. Изворъ подъ Маркови кули до Прилепъ.

 

 

255

 

Слуга я да си послужамъ,

Да не некой ме потфатитъ

За моя-та бѣла рѫка,

Тебѣ добро не ке паднитъ;

А я свекя да си свѣтамъ.”

Марко зеде рогузина,

Ѭ намачка со катрана,

Ѭ завитка Маркоица,

Ѭ изгори домакинка;

Да сѣ знаитъ паметуватъ,

Отлюбила Димни Марка,

Залюбила левенъ Дука,

Левенъ Дука милъ побратимъ.

  

 

164. Више Гѫркина и Еврейче.

Отъ Охритъ.

 

Личба личила више Гѫркина —

„Кой ми ѥ кадаръ, кой ми ѥ вреденъ,

Да ми напраитъ натъ море таванъ,

Натъ таванъ лозѥ, по брегой дуни;

Да и работа за три години,

Дури да родѣтъ дуни-те дуни

Дуни-те дуни, лозѥ-то грозѥ.”

Собрале ми сѣ, набрале ми сѣ,

Набрале ми сѣ триста юнаци,

Никого око ме му го фати, —

Да ми напраитъ натъ море таванъ,

Натъ таванъ лозѥ, по брегой дуни;

Ми сѣ наема жѫлто Еврейче,

Да ми напраитъ натъ море таванъ

Натъ таванъ лозѥ, по брегой дуни;

Дà и работа за три години,

Дури родіа дуни-те дуни,

Дуни-те дуни, лозѥ-то грозѥ,

Тà и однесе вишѣ Гѫркинѣ.

Личба личила више Гѫркина:

„Кой ми ѥ кадаръ, кой ми ѥ вреденъ,

Да ми сѣ фѫрлитъ во стреде море,

Да ми истаитъ риба моруна.”

Собрале ми сѣ, набрале ми сѣ,

Собрале ми сѣ триста юнаци,

Никого око не му го фати.

Що ми сѣ найме жѫлто Еврейче,

Да ми сѣ фѫрлитъ во стреде море;

 

 

256

 

И ми сѣ фѫрли во стреде море,

Тà ми извади риба моруна,

Тà ѣ однесе више Гѫркинѣ.

Личба личила више Гѫркина:

„Кой ми ѥ кадаръ, кой ми ѥ вреденъ,

Да ми устрелятъ дзвезда Деница,

Дзвезда Деница низъ стребренъ пѫрстенъ.”

Собрале ми сѣ набрале ми сѣ,

Набрале ми сѣ триста юнаци,

Никому око не му го фати.

Що ми сѣ найде жѫлто Еврейче,

Да ми устрелятъ дзвезда Деница,

Дзвезда Деница низъ златенъ пѫрстенъ;

Тà ѭ устреля дзвезда Деница

Дзвезда Деница низъ златенъ пѫрстенъ,

Више Гѫркинà по цѫрни очи.

 

 

165. (Угреала дзвезда обденица)

 

Угреала дзвезда обденица,

Не ми била дзвезда обденица,

Тук ми била чаша Войводоа.

Слуга служитъ дете Магдалинче,

Какъ слугало, така ми заспало.

На место израсте дрео кипароо,

Со коренъ фатило земя Каравлашка,

Со ветка фатило широка наия,

Листъ ми ѥ листило се карагрошеи,

Цутъ ми ѥ цутило дробнего бисера,

Родъ ми ѥ родило жѫлта-на дукада.

 

 

166. Бояна Войводка.

Отъ Панагюрище.

 

Бояно, млада Войводко!

Била Бояна Войводка,

Била е деветъ години,

Покарала е десета,

Ниде човякъ не видяле,

Камо ли пара да зематъ;

Продадоха си коне-те,

Изядоха си пари-те.

  

 

257

 

Стоянъ Боѣни думаше:

„Мома сестрице, Бояно!

Я̀ хайде да са разнесемъ,

Овчере да са наглавимъ

По беглички-те сюріи!”

А Бояна му думаше:

„Почякай, бае Стоѣне,

Че ми е хаберъ втасало,

Че иде мома Кирима

Кирима, бѣла кадѫна

Сосъ турска хазна голѣма,

Сосъ деведесетъ джеляте,

Съ сто и дваесетъ харапе.”

Па излезе на планина;

То и Кирима довтаса

Сосъ тешка хазна голѣма.

Изляла беше Бояна

Бояна млада Войводка,

Тà на Кирима думаше:

„Киримо бѣла кадѫно!

Няшто да ти са помола,

Давно ми молба помине;

Я̀ предари ми момци-те,

Што та е господъ подарилъ,

Макаръ червене дукате!”

И Кирима и́ думаше:

„Дейгиди курво Бояно!

И теб ли да са побоя,

Момци-те да ти предара,

Сосъ деведесе джелате,

Съ сто и дваесе Харапе.”

Ми са ѣдоса Бояна Бояна,

млада Войводка,

Извади сабля френгія,

Тà ѭ два пѫти прегрѫна,

И три пѫти ѭ цалуна,

Тà са на сабля помоли:

„Сабльо ле, моя сестрице!

Толкова ма си́ слушала,

Токо ма сега послушай,

Да взела хазна голѣма!”

Па ся Бояна заврѫтя

Ту на лево, ту на десно,

Кога сѣ назадъ обрѫна,

Токо Карима остала

Вовъ тая златна кочія.

Бояна каже Карими:

„Каримо, бѣла кадѫно!

Подай си глава на вѫнка,

Глава-та да ти отряжа,

Дане крѫвава кочія.”

Кирима и́ са молеше:

„Бояно, мила сестрице!

Просто да ти е хазна-та,

Токо си мене не губи,

Че смъ една-та на майкя,

Тà па ако сѫмъ една-та,

Ами сѫмъ млада годена

Годена, а неженена!”

Бояна е непослуша,

Нѫ влезе въ златна кочія,

Киприми глава отряза,

Па са Бояна провикна:

„Дружина вѣрна, зговорна!

Кой на кѫде е, да доде,

Да земи тешко иманѥ,

Кой колко може да дигне,

Азе ща съ кола да карамъ.”

 

  

167. Будинска Яна.

 

Ейди Яно, Будинъ Яно!

За тебе сѣ Будинъ біетъ;

Два те цара посакале,

А треки-отъ ке те грабитъ!

  

 

258

 

Стана Яна ми побегна,

Ми отиде Димна гора

Димиа гора Богданоа,

Найде дрео кипароо;

Во корен-отъ змехъ му лежитъ,

На вѫрвои славей пеитъ.

Ми сѣ скрила Будинъ Яна

Змеотому [*] подъ криля-та.

Цар-отъ пущи три елчіи,

Да ѭ найдѣтъ Будинъ Яна.

Отидое Димна гора,

Сѫ-та гора исекое,

Нигде Яна не найдое.

Сѣ вратіе елчіи-те”

И на цар-отъ му кажвеетъ:

„Еди наше господаре!

Сѫ-та гора исекохме,

Нигде Яна не найдохме;

Едно дрео остаифме,

На вѫрвои славей пеитъ,

На корен-отъ змехъ му лежитъ.”

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

 

 

168. Кральовица и Турчинъ Войвода.

 

Седнала ѥ Кральовица

Кральовица, Бановица

На високи-те палати,

Край чести-те пармаци,

Дете люля песна пее:

„Нани сино, да порастишъ

На тейково-то ти место,

Мили сино, да поминишъ.”

Тамъ дека дете люляше,

причукаха на порти-те,

Двашъ чукнаха, тришъ чукнаха:

„Ела, ела Кральовице,

Да отворишъ тешки порти!

Ніе не сме лоши люде,

Току сме твои овчаре,

Си идеме отъ планина

Ти носиме благина-та.”

Излѫжи сѣ Кральовица,

Тешки порти си отвори.

Сѣ наполнаха рамни дворѥ

Се войводови сеймени,

Напретъ ѥ Турчинъ войвода.

Ка ги виде Кральовица,

Мошне сѣ она уплаши.

Тогай веле войвода-та:

„Кральовице, Бановице!

Що си́ толку уплашена,

Дур на инсамъ не омясашъ?”

Тогай веле Кральовица:

„Добре дошле, мили гости,

Качейте сѣ на дивани!”

Сѣ качиха на дивани,

Тà влезеха въ одая-та,

Тà седнаха редъ по редомъ;

Имъ кладоха да вечератъ.

Накараха Кральовица,

Она диванъ да имъ стое.

Тогай веле и говоре

Кральовица, Бановица:

„Варай, варай ти Войводо!

Пущейте ме долу д одамъ,

Ясъ да пущамъ мала бочва

  

 

*. Окончаніе — того, тому — сѣ употребвитъ въ разговорни-отъ язякъ на некое нравоученіе; напр. не гибай човекатого; не чини лошо човокотому.

 

 

259

 

Благо вино тригодишно,

Да піѥте като гости.”

Сѣ излѫжа Турчинъ Войвода

И войводови сеймени

Сѣ излѫжаха, и пущиха.

Не си пойде кай бочви-те,

Не си пущи благо вино,

Ток си узе остра сабя,

Ѭ опаша на тенка си

На тенка си половина,

Тà се качи въ одая-та,

Си искара остра сабя,

Сѣ завѫрти лево, десно

Си-те ги ѥ посечела,

Останалъ Турчинъ Войвода;

Па фати вѣрно да моли:

„Ти сѣ молямъ Кральовице,

Немой мене кайдисуи!”

Та си фати русъ Войвода,

Нодзе секла до колена,

Рѫце секла до лакти-те,

Му извѫрти цѫрни очи

Цѫрни очи отъ глава-та,

Го качи на бѫрза коня,

Па му даде той стребренъ тасъ,

Му нарѫча да си шета

И за бога да си сака.

 

 

169. Яна и Стоянъ.

 

„Яно, бѣла Яно, безъ рода невѣсто!

Како сѣ сакахме, така сѣ зедохме;

Ніе си бѣхме мошне сиромаси,

Кѫща си немахме, кѫща си купихме,

Лозѥ си немахме, лозѥ си купихме,

Иманѥ немахме, иманѥ добихме;

Що сакахме, Яно, господъ ни дарува,

На насъ господъ чедо, Яно, не ни даде.

Дали ѥ отъ бога, дали к отъ люде;

Ако ѥ отъ бога, сполаи му нему,

Ако ѥ отъ свет-отъ, отъ бога да найдатъ.”

Тогай нему веле Яна, бѣла Яна:

„Мѫлчи, Стоянъ, мѫлчи, немуй люто колни,

Немуй люто колни, немуй сѣ грѣшувай!

Нито ѥ отъ бога, нито ѥ отъ свет-отъ,

Току ѥ, Стояне, отъ моя-та майка.

Язе како си бѣхъ мала ма.іечкаа,

Майка си имаше дете мѫшко дете,

Дете мѫшко дете мошне си плачеше,

Не ѭ оставаше майка да заспіе.

На мене ми рече: „ела Яно, щерко,

 

 

260

 

Дете да полюляшъ, майка да поспіе!”

А язе и́ рекохъ на моя-та майка:

„Какъ си́ го родила, така си го люляй.”

Тогай на майка ми си ѥ жаль паднало,

Тогай майка мене люто ме прокѫлна:

„Яно, милна щерко, чедо да не чедишъ.

Чедо да не чедишъ, въ рѫце да не видишъ,

Дур не чуешъ, Яно, риба да запее

Риба да запее во цѫрно-то море,

Каменъ да засвири отъ вишни планини,

Ка чуешъ, Яно, тогай чедо да чедишъ.”

Тогай та му веле на млади Стояна:

„Армасай сѣ, Стоянъ, дуръ си, Стоянъ, младо,

Дур ми те сакаетъ тіе малки моми;

Ела ти сѣ молямъ да не ме испѫдишъ,

Изметъ ке ти чина, лѣб-о да ти ядамъ.”

Нель си сѣ армаса Стоянъ, млади Стоянъ

Та малка девойкà Енка Призренчанка,

И си сѣ армаса и армасъ чиніа,

Свадба сѣ зафати, сватови сѣ собраха

Сватови сѣ собраха за невѣста ходатъ.

Въ кѫщи вонка Яна изметъ та си чине,

Бѣли пѫрсти кѫрше, дробни сѫлдзи роне:

„Боже, мили боже, колай да ми найдишъ,

Душа да ми земешъ, тува дан ме найде

Тува дан ме найде млада-та невѣста !”

Тà си сѣ промена Стоянъ, млади Стоянъ,

И ке си кинисатъ за млада невѣста,

Тога си извика негови-отъ си братъ:

„Брату, мили брату, колай да и́ найдишъ,

На убава Яна, ти да ѭ удавишъ,

Кога ке си дойдамъ съ млада-та невѣста,

Тука ак ѭ найдамъ, глава ке ти земамъ.”

Чудо ми сѣ чуди Янино деверче,

Какъ да си кайдиса убава-та Яна;

Тогай веле Янѣ, веле и говоре:

„Айде снахо, айде міе да пойдиме.

Кай цѫрно-то море метли да бериме;

Кога кя си дойде млада-та невѣста,

Метли си немаме с ощо да ни смете.”

 

 

261

 

Яна го послушала, дà два си пойдоха,

Дà два си пойдоха кай цѫрно-то море.

Янѣ и́ сѣ припи вода, студна вода,

Тà си пойде Яна край цѫрно-то море.

Повеля си господъ риба си запее

Риба си запее, каменъ си засвире.

Ка ги дочу Яна, сѫрце ѭ разболе,

Тогай Яна веле на нейно деверче:

„Айде, братче, дома ти да ме однесашъ,

На кѫр-о менѣ душа да не излезе.”

И ѭ дигна Янà до дома ѭ носи:

Едно въ кѫщи влезе и дете си доби.

Дете ми сѣ доби, дете, мѫшко дете,

Дете, мѫшко дете, бележито дете,

На грѫди-те му ѥ ясна месечина;

А на глава-та му летно ѣсно сѫнце.

Тогай веле Яна на нейно-то братче;

„Одай, братче, одай, на пѫтъ да го сретишъ,

Хаберъ да му кажешъ, мужде да ти даде,

Оти му сѣ доби дете, мѫшко дете.”

Па ми сѣ изспущи Янино деверче,

Тà си стрете на стретъ пѫт-отъ братъ си Стоянъ;

На брата му веле, веле и говоре:

„Бакшишъ, брату, дай ми дете ти сѣ добп,

Дете бележито, летно сѫнце въ глава,

А во гради-те му ясна месечина.”

И на младъ Стояна не сѣ фати вѣра;

Тогай си позапре китени сватове,

Тà имъ веле Стоянъ, веле и говоре:

„Постоите малце до дома да одамъ

До дома да одамъ, дали ѥ истина.”

Па сѣ спущи Стоянъ, до дома си оди,

Влезе въ одая-та, шаренъ јорганъ дигна;

Летно сѫнце грее, сѫрце сѣ разшени.

Па сѣ назадъ Стоянъ скоро сѣ повѫрна,

Па си пойде Стоянъ кай сватове-то;

Тогай веле Стоянъ на млада невѣста:

„Отъ сега на татки сестра да ми бидишъ,

Сестра ти да си́ ми, назадъ сѣ повѫрни!”

Тогай веле нему млада-та невѣста:

 

 

262

 

„Стоянъ, млади Стоянъ, главà ми пресечи

Главà ми пресечи, назадъ не сѣ вѫринамъ!”

Уме, чуде Стоянъ, нема що да чине;

Си соблече Стоянъ негоо̆ чисто руо,

Тà обдече Стоянъ негоо̆ мило братче,

Па го чини Стоянъ млада зеташинà.

Тогай веле Стоянъ, веле емъ говоре:

„Алалъ да ѥ, брату, отъ мене на тебе!”

А на невѣста-та сѫрце сѣ разшени.

Па си дойдоха си-ти дури дома;

Н една стрѫна тога венчанѥ си венчатъ,

На друга-та стрѫна кѫрщенѥ си кѫрщатъ.

 

 

170. (Бѣла Яна дворѥ ми метеше)

Еднаква.

 

Бѣла Яна дворѥ ми метеше,

А Стоянъ си коня потпрааше;

Стоянъ Янѣ тога ѣ велеше:

„А егиди Яно, бѣла Яно!

Како сѣ сакафме, така сѣ зедофме,

Кукя немафме, кукя купифме,

Коньи немафме, коньи купифме,

Овци немафме, овци купифме

Овци купифме со се овчари;

Се що немафме госпотъ ни даде,

Чедо отъ сѫрце госпотъ не даде,

Аль ѥ отъ бога, аль ѥ отъ люгѥ?”

Тога му рече убаа Яна:

„Дейди Стояне, мой господине!

Лель ме опитвишъ, ясъ ке ти кажамъ,

Како я знаамъ и ти да знаишъ,

Ни ѥ отъ бога, ни ѥ отъ люгѥ,

Тук ми ѥ ова майкина клѣтва.

Кога сумъ било лудо малоо,

Я сумъ си било люто проклето.

Тà ме повила моя-та майка

И ме леляла и ме кѫлнала,

Тà що ми рекла найлоша клетва —

 

 

263

 

„Да ми поспіешъ, мала Янико,

Да ми поспіешъ, да ми порастишъ,

Да ми сѣ сторишъ добра девойка,

Стопанъ да найдишъ какъ що ке сакашъ,

Се що ке немашъ госпотъ да даитъ.

Да ми сѣ сторишъ мошне богата,

Чедо отъ сѫрце, керко, да немашъ,

Защо ми даашъ големи мѫки,

Денѥ и ноке, керко, ми плачишъ.

Ког ке засвиритъ риба летница

Риба летница по цѫрно море,

Ко ке запеитъ каменъ станоитъ

Каменъ станоитъ на Нико-поле,

Ти тога чедо да си добіешъ.” —

Тога ми рече убаа Яна:

„Ейди Стояне, мой господине!

Олку си имафъ зборъ да ти кажа,

Сакашъ ме терашъ, сакашъ ме дѫржишъ,

Ясъ ти и казафъ мои-те греой.”

Стоянъ ѥ назотъ збор-отъ вратило:

„Егиди Яно, млада невѣсто!

Многу безъ чедо, Яно, и ніе,

Ке поминиме и ніе вака.

Ясъ ти сѣ молямъ, ти да не жаляшъ;

Никоя майка чедò не кѫлнитъ

Чедо не кѫлнитъ, чедò да нематъ,

Туку ни било касметъ отъ бога.”

  

 

171. Радичъ юнакъ и Арапинъ Амза-бегъ.

 

Радичъ юнакъ вино піе,

Во тіе ладни механи

Съ негови-отъ милъ побратимъ,

Цѫрнъ Арапинъ Амза-бег-отъ.

Піатъ, ѥдатъ на механи,

И добаръ аинкъ си чинатъ

Отъ денъ до денъ три недели,

Съ вечери-те шестъ недели.

Тогай веле Цѫрнъ Арапинъ;

„Варай, варай Радичъ юнакъ!

Арно пихме и ядехме,

Добаръ аинкъ си чинехме,

нещо облакъ не чинехме.

Ела да сѣ обложиме; —

Кой ѥ вреденъ да обиде

До седумдесетъ дервени

  

 

264

 

И осумдесетъ клисури,

Да сѣ вѫрне въ гратъ Солуна

Во Солуна на старъ кадя,

Да му земе големъ нишанъ

Големъ нишанъ бѣла книга,

На мене да ѭ донесе;

Отъ какъ слонце ке угрее,

До какъ слонце ке ми зайде,

Големъ бакшишъ ке му даамъ,

До три кожи биволачки,

Полни, рамни жѫлти флоринъ.”

Тогай веле Радичъ юнакъ:

„Ясъ сумъ вреденъ да прошетамъ

До седумдесетъ дервени

И осумдесетъ клисури,

Да сѣ вѫрнамъ во Солуна,

При старъ кадя, да му земамъ

Големъ нишанъ бѣла книга,

Отъ ка сонце ке угрее,

Дур ка слонце ке заоде,

И па тука да сѣ найдамъ.

Ак н обидамъ, не прошетамъ

Големъ бакшишъ ке ти даамъ,

Бѫрза коня съ остра сабя.”

Тогай веле цѫрнъ Арапинъ;

„Що си клавашъ бѫрза коня,

Това конско, пчошко месо!

Що таксувашъ остра сабя,

Това ѫржаво железо!

Ела клай пѫрва-та любовъ,

Со си твое мѫшко дете.”

Тогай рече Радичъ юнакъ:

„Ак н обидамъ, не прошетамъ

Пѫрва любовъ съ мѫшко дете

Нека ти ѥ твоя люба.”

Отъ тамъ стана Радичъ юнакъ,

Си отиде дури дома,

Н Ангелина и́ говоре:

„Ангелино, пѫрва любовъ!

Нель міе сѣ обложихме,

Съ цѫрнъ Арапинъ Амаза-бег-отъ

Тебе въ облогъ я те кладохъ,

Со се наше мѫшко дете.

Ак обидамъ, ак прошетамъ

До седумдесетъ дервени,

И осумдесетъ клисури,

Да сѣ вѫрнамъ во Солуна,

На старъ кадіа да земамъ

Големъ нишамъ, бѣла книга,

Отъ ка слонце ке угрее,

Дур ка слонце ке заоди.

Ако дойдамъ ке му земамъ

До три кожи биволашки

Полни, рамни жѫлти флоринъ.”

Рече Радичъ и си легна:

„Ак с успіямъ, да ме скорнишъ.”

Ка си легна, ка си заспа;

Ангелина не заспала,

Кѫд било ѥ осѫмнало,

Слонце склонило на ручекъ,

Сѣ свалила Ангелина,

Бѫрза коня му оседли,

Му оседли, му престегна,

Копито-то му бакнува,

И па вѣрно му сѣ моле:

„Ти сѣ молямъ, бѫрза коньо,

Дан оставишъ Радичъ юнакъ

Радичъ юнакъ, твой стопанъ,

На меани вино да піе!”

Па сѣ качи на дивани,

Нели надъ него застана,

Застана солдзи порони

На негово бѣло лице.

Г изгореха жешки солдзи;

Скоро на нодзе сѣ найде,

Тогай веле и говоре:

„Ангелино цѫрнооко!

Що м остави да с успіамъ?

Тебе Арапинъ ке земитъ.”

Сѣ качи на бѫрза коня,

  

 

265

 

Го удри сосъ зеигіа-та,

Тà прошета, и изшета

До седумдесетъ дервени,

И осумдесетъ клисури;

Сѣ вѫрна въ града Солуна

Во Солуна при кадіа,

Дек пладнина си кланяше,

На кадіа си говоре:

„Ей кадіо, старъ кадіо!

Мене пущи Амзабег-отъ,

Да ми даишъ бѣла книга.”

Па му веле старъ кадіа:

„Иди Радичъ на меани,

Да попіешъ ладно вино!”

Свѫрти конь-о Радичъ юнакъ,

Пойде на ладни меани,

Седна си вино да піе,

Отъ пладнина д икиндіа,

Не му текна да си стане,

Да пойде кай старъ кадіа.

Па му веле бѫрза коня:

„Варай, варай мой стопане!

Айде стани да пойдиме;

Тебе кадя ке излѫжи,

Ке ти земе пѫрва любовъ.”

Отъ тамъ стана Радичъ юнакъ,

Отиде на старъ кадіа,

Ког икиндіа кланяше;

Па мỳ веле Радичъ юнакъ:

„Дай, кадіо, бѣла книга!

Замѫркнало, ке си одамъ.”

Тогай веле старъ кадіа:

„Почекай ме, Радичъ юнакъ,

Да докланямъ икиндіа.”

Па на Радичь жаль му падна;

Искара си остра сабя,

Му пресече руса глава,

Тà ѭ кладе въ конска торба,

Исправи конь-о по друми.

Цѫрнъ Арапинъ бѣше пущилъ

Бѣше пущилъ робини-те,

Да му зематъ Ангелина,

Отъ заран, отъ икиндіа.

Ангелина стое на диванъ,

По пѫтове разгледува,

Радичъ юнакъ си го чека.

Па сѣ задалъ Радичъ юнакъ;

Тогай веле Ангелина:

„Ей робини, ей кадѫна!

Еве идетъ Радичъ юнакъ,

Ако ве тука заваре,

Си-те васъ ке ве изсече.”

Побегнаха робини-те,

На цѫрнъ Арапинъ казаха;

Заключилъ ѥ тешки портн,

Да не влезе Радичъ юнакъ,

Оти него ке погубитъ.

Право оде Радичъ юнакъ

На Арапски тешки порти;

Порти найде заключени,

Па зеде юначки мегданъ,

Сѣ префѫрли преку порти,

М утаркали руса глава

Руса глава отъ старъ кадя,

Емъ му зеде големъ бакшишъ

До три кожи биволачки

Полни рамни жѫлти флоринъ,

Па сѣ вѫрна у дома си.

Го пречека Ангелина

Ангелина цѫрноока.

   

 

172. Димитъръ.

 

Снощи по тайна-та вечера

Триста пушки ся пукнале,

Петстотинъ момци ся паднале,

Шестотинъ майки викнале,

 

 

266

  

Педстотинъ гробове ся напѫлнале.

Всички-те майки плакале

Плакале и преплаквале;

Димитрова-та кѫта денъ,

Плакала и преплаквала.

Дошло е бѣла сѫбота,

Свички майки на гробища,

И плакале, преплаквале,

Димитрова-та наймного

Плакала и преплаквала,

Дори на гроб-а заспала.

На сѫне Димитаръ дошолъ:

„Проклета да е майкя-та,

Коя си майкя плакала,

Тà мѫртви души грѣшила!

Азъ си бѣхъ, мамо, во рай божай,

Ти много плака, преплаква,

Тà м испѫдиха отъ рай-а.”

Кога ся сѫбудила майкя му,

И било вечеръ спроти неделя,

И си отишла въ темни зимници,

Извадила най-башъ дрехи,

И ся облякла, и накитила,

И си отишла въ черкова,

И си ся богу молила,

Димитаръ да превѫрне:

„Боже, да видишъ какво драго,

Кога имашъ малко детенце,

И да порасте детенце

И да му земе помошница.”

И трѫгнала презъ село-то,

Со големъ гласъ викала:

„Проклета да е майкя-та,

Коя е майкя плакала,

Тà мѫртви души грѣшила.”

Де седя господъ, тà слуша,

Го превѫрна Димитаръ,

Отъ малакъ до големъ,

Да го гледи майкя му,

Да му вземе попошница.

 

  

173. Темишваръ Гюро, Марко Кралевике, Янкула Войвода, и Дете Голомеше.

 

Шедба шетатъ Темишвара Гюро

Шедба шетатъ сва земя царева,

Шедба шетатъ три години време,

Да изберитъ мома спроти него.

Обидило седумдесетъ града,

Седумдесетъ и седумъ градове,

Нигде мома не го бендисало

Спроти него лична и хубава;

Ка отиде града Сланкамена,

Тамо ѥ го мома бендисало.

Посвѫрши сѣ и пѫрстенъ си даде,

Пѫрстенъ даде три товари хазно,

Зборъ чиниле, до една неделя

До неделя тешка свадба сакатъ.

 

 

267

 

А що бѣше Темишвара Гюро!

Привявна си коня Карамана,

Тогай веле Темишвара Гюро:

„Ти ме чуешъ, стара майко моя!

Замеси ми две бѣли погачи,

Наточи ми две здравици вино;

Азъ ке идамъ во Прилепа града,

Кумъ ке кладамъ Кралевике Марка,

Постаръ деверъ Янкула Войвода.

Азе знаи, майко, присвѫршифъ сѣ,

Присвѫршифъ сѣ одъ града Сланкаменъ.”

Тогай веле негова-та майка:

„Сполай богу, отмена да вида!”

Засукала скути, емъ рѫкави,

Замесила две бѣли погачи,

Наточила две здравици вино.

Па що бѣше Темишвара Гюро!

Па калеса до две посестрими,

Да замесатъ колачи за свадба.

Па си зема две бѣли погачи,

Па си зема две здравици вино,

Привявна си коня Карамана,

Кумъ си кане Кралевикя Марка,

Постаръ десеръ одъ Сибина Янка;

А си нематъ помало деверче,

Що ке воде млада-та невѣста.

Допита сѣ до негова майка:

„Ти ме чуешъ, стара майко моя!

Учи мене, какъ те училъ господъ,

Ка да чинамъ за мала девера ?”

Тогай веле негова-та майка:

„Сине мои, Темишвара Гюро!

Да привявнишъ коня Карамана,

Да кинисашъ по бѣли друмове,

Що ке стретишъ, синко, що ке стигнишъ,

Фати побратимъ по свѣти јованство,

Да го чинишъ младо-но деверче.”

Лепо майка, що поучи сина!

Лепо сина що послуша майкà!

Па пріявна Темишвара Гюро

 

 

268

 

Па пріявна коня Карамана,

Киниса си по бѣли друмове.

Нема нищо юнакъ да си стрете,

Нема нищо юнакъ да си стигне.

Кà отиде по край слано море,

Острекя му дете голо, босо,

Гологлаво, дете голомеше,

До мишки-те въ песокъ запретано,

Дек си игра со дробни камчина.

Изминало Темишвара Гюро,

Малу замина и вчасъ му текна,

Како ѥ го майка поучило; —

Ког ке найдишъ, сину, ког ке стретишъ,

Него за деверъ да го отберишъ. —

Сѣ повѫрна Темишвара Гюро

Каи дете, дете Голомеше:

„Добро утро, дете Голомеше!

Идешъ ли да те фатамъ побратимъ,

Побратима по свѣти јованство?

Вая неделя младо ке сѣ женамъ,

Да ми бидишъ помали девера!”

Накюти сѣ дете Голомеше:

„Айд отъ тука, незнаено деля,

Немой съ мене пеза да сѣ біешъ!

Ак издигнамъ еденъ студенъ каменъ,

Да те удрамъ мегю две-те очи,

Ке т испѫрснатъ очи отъ глава-та!”

Закѫлна сѣ Темишвара Гюро:

„Не сѣ біамъ съ тебе пеза, брате,

Не сѣ, брате, со тебе шегувамъ,

Тако ми, брате, свѣти Јованство!

И тако ми до четири пости,

Що постиме едношъ во година,

Найтешки пости великови!”

Завѣрува дете Голомеше,

Испаднало одъ студени песокъ.

А що бѣше Темишвара Гюро!

Па го фѫрли затъ него на коня,

Однесе го на свои дворове,

Отвори му шарени сандѫци:

 

 

269

 

„Гледай, веле, дете Голомеше,

Коя руба тебѣ ке бендиса,

Тая руба, дете, да облечишъ.”

Избрало ѥ руба спроти него,

Облечи сѣ дете Голомеше.

Пакъ го пущи въ шарена одаа,

Дека стое тешко-то оружѥ:

„Гледай, дете, коӗ оружѥ сакашъ,

Тва оружіе, дете, да препасишъ!”

Избрало си дете боздогана,

Дипъ ѥ лека сто й шеесетъ ока;

Избралоѥ тая остра сабя,

На длѫжина шеснаесетъ педи,

Во ширина до четири педи.

Па го пущи въ конска конушница:

„Гледай, дете, коя сакашъ коня,

Тая коня, дете, да привявнишъ!”

Влегло дете въ конска конушница,

Да обидитъ коня за вяванѥ;

Коньи тѫргатъ многу за онашка,

Коньи тегне во дворѥ изфѫрлятъ;

Ког дойде на коня Карамана,

Тѫрга, коня не сѣ поместува.

Избрало ѥ коня Карамана,

Позналъ го ѥ хуйліа, кютліа;

Седумъ пѫти на войска ходило,

С ударало съ цѫрни-те Арапи,

Що легнува ничкумъ коленички.

Го поседла седло шикосано,

Заузди го узда позлатена,

Престегна му дванаӗсетъ колана.

Па удриле три чифти тѫпѫна,

Па развиле три свилни байраци,

Ке си одатъ за млада невѣста.

Напретъ тегне дете Голомеше,

Отъ си-те ѥ той подобаръ юнакъ,

Како кьосемъ въ това суво стадо.

Кинисале по бѣли друмове,

Ке поминатъ низъ гора зелена,

Острекя и една страшна беда

 

 

270

 

Страшна беда Хала-халетина,

Халетина, цѫрна Арапина.

Долна уста на грѫде му біе,

Горна уста въ чело го удара.

Глава има колку два тѫпѫна,

Очи има молку две паници.

Уста има молку мала врата,

Зѫби има четири дикели,

Нодзе има Солунски диреци.

Кога клапатъ таа пуща уста,

Дур одъ уста огинъ изфѫрлюва,

Дур на гора листови облива.

Тога веле цѫрна Арапина:

„Харн идете за млада невѣста,

Како віе назотъ сѣ вратите,

Чія ке ѥ млада-та невѣста?”

А на дете око не трепнуве;

Тегне дете по бѣли друмови,

Отишле си за млада невѣста.

А що бѣше девойкина майка!

Си-те дарба ми и дарувала,

Кому кѫрпче, на кому ялаче;

Марку дала тешка боздогана,

На Янкула копѥ костеново;

А на дете нищо не дадова,

Оти бѣше като ябанджиче;

Дадоа му млада-та невѣста,

Да ѫ чуве одъ лошо по пѫтове,

Оти бѣше той подобаръ юнакъ.

Па удриле три чифта тѫпѫни,

Кинисале по бѣли друмови.

Непретъ тегне Кралевике Марко,

А по него Янкула войвода,

По Янкула Темишвара Гюро,

А по Гюра китени сватови.

Ке поминатъ низъ гора зелена,

Дека седе цѫрна Арапина,

Дека седе на друмѥ широки.

Оно седе голо, распасано;

И говоре цѫрна Арапина:

 

 

271

 

„Ме чуите, китени сватови!

Фѫрлите що ви се дарувале,

Ак сакате живи д откините!”

А що бѣше Кралевике Марко!

Юнакъ бѣше, ама сѣ уплаши,

Оти бѣше страшна Халетина.

Пѫрво Марко дарба изфѫрлило,

А по него Янкула Войвода,

си-те биле дарой изфѫрлени,

Даръ фѫрлиле, си-те разбегнале.

Сосъ нихъ бега Темишвара Гюро;

Одъ страхови Гюро заборавилъ.

От ималъ назатъ млада невѣста.

Самъ остана дете Голомеше,

Самъ остана со млада невѣста.

Тога веле цѫрна Арапина:

„Фѫрли, дете, що те дарувале,

Ако сакашъ живо да останишъ!”

Изговоре дете Голомеше:

„Кахпе еденъ, цѫрна Арапина!

А на мене нищо не дадова,

Дадоха ми млада-та невѣста,

Да ѫ чувамъ отъ лошо по пѫтове;

Глава давамъ, невѣста не давамъ.”

Изговоре цѫрна Арапина:

„Даи, дете, млада-та невѣста!