Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ЮНАЧКИ.

 

(3/5)

 

114. Димни Марко и Турчинь Войвода

115. Секуловь гробъ

116. Милка Котленка и Петаръ трѫговецъ. (Слушана на седянка въ Панагюрище)

117. Стоянъ и Димана

118. Драгана и царъ

119. Стоянъ

120. Дена и Войвода. Отъ Панагюрище

121. Марко и дете Дукадинче

122. Марко и Груица Новоговъ

123. Муратъ-бегъ и Маріа

124. Сабя

125. Марко и Мурат-бегъ

126. Немечка Кралица и Марко

127. Марко кумъ

128. Стоянъ и Димана. Отъ Панагюрище

129. (Бере са, мамо, беглик-отъ)

130. Калина Јованъ, и Стоянъ

131. Димпна плената

132. Ханка Щипянка

133. Никола и Марія

134. Тодоръ и майка му

135. Павелъ и сестра

136. Гинка робинка

137. Стоянъ, Невѣста и Турче потуряче

138. Стоянь и сестра Шенгюфа

139. Сиракь Кольо и Кольовица. (Отъ Костуръ)

140. Стоянъ и три орли

141. Марія и Ралинъ харенъ юнакъ. (Хороводна одъ Панагюрище)

142. Седумъ кралеви шетаетъ земя по краина

143. Седумъ юнаци и Арапинъ

 

 

 

114. Димни Марко и Турчинь Войвода.

 

Излеголъ ѥ Димни Марко,

Шедба да ми сѣ прошетатъ

Съ пѫрва любовъ Ангелина

Низъ тая гора зелена,

Низъ тая Перинъ планина.

Тамъ дека сѣ шедба шеташе,

Тешка го дремка фанала,

Тешка дремка на очи-те,

Тешка тѫга на сѫрце-то.

Тогай веле н Ангелина:

„Ангелино, пѫрва любовъ,

Слушай теби що ке речамъ!

Тешка ме дремка фанала,

Тешка дремка на очи-те,

Тешка тѫга на сѫрце-то.

Да ми викнишъ една песна

Речовита, гласовита,

Гласовита въ сино небе,

Речовита по сѫ земя,

Менѣ дремка да помини,

Тешка тѫга да размини.”

Она веле и говоре:

„Варай Марко стопанине!

Тува песна не сѣ пее,

  

 

168

 

Тува си ѥ лошо место;

Тук шета Турчинъ Войвода

Сосъ триста души сеймени,

Мои-отъ пѫрви душманинъ.”

Тогай веле Димни Марко:

„Ангелино, пѫрва любовъ!

Нимъ сѣ грижи ти за мене,

Извикни си, запеи си!”

И она го послушала,

Извикнала една песна

Речовита, гласовита;

Гласовита въ сино небе,

Речовита по сѫ земя.

Нель си дочу Войвода-та;

Тогай веле на дружина:

„Гласови сè Ангелини!”

Та станаха, сѣ свалиха,

Сѣ свалиха одъ гора-та,

Па фатиха Димни Марка,

Во железо г оковаха,

Искараха остра сабя,

Да му сечатъ руса глава.

Тогай веле Ангелина

Ангелина цѫрноока:

„Варай, варай ти Войводо,

Мои пѫрви ти любене!

Ти сѣ молямъ, да ми дадешъ

Да ми дадешъ остра сабя,

Да погубамъ сама него,

Да му сечамъ руса глава.”

Излѫже сѣ Войвода-та,

И даде и́ остра сабя.

Та намахна и пресече

Дребенъ синджиръ одъ рѫце-то,

Па му даде остра сабя.

Ка си стана Димни Марко,

Сѣ развѫрте лево десно,

Си пресече сеймени-те;

Останалъ самъ Войвода-та.

Го фатиха, му одсечеха

Бѣли рѫце одъ лакти-те,

Бѣли нодзе одъ колена,

Му извѫртеха цѫрни очи,

Г оставиха на бѣли чешми,

Кой одъ тамо ми помине,

За бога нему да даде.

 

  

115. Секуловь гробъ.

 

Поминале млади кираджіи,

Поминале край порти Секулой.

И опитвитъ Секулоа майка:

„Айви віе млади кираджіи!

Аль минафте река чемерліа,

Аль минафте край више Кѫпина,

Аль видофте гроба Секулоа!” —

„Айти тебѣ Секулоа майко!

Си минафме река чемерліа,

И минафме край више Кѫпина,

Ѭ видофме гроба Секулоа,

А на глава кѫрстетна байрака,

 

 

169

 

На байрака дванаесетъ кѫрсти,

А на кѫрсти камни безценети.”

 

 

116. Милка Котленка и Петаръ трѫговецъ.

(Слушана на седянка въ Панагюрище).

 

Похвалила (бѣ) са Милкина майкя:

„Ниде ми нема хубава Милка,

Ни въ Цариграда, ни въ Дрянополе,

Сѫде е има въ града Котлена.”

Ка е бѣ зачулъ Петаръ трѫговецъ,

А той си прегна брѫза талига,

Та си накупи сякакво купе

Сякакво купе хримисъ коприна,

И сухо злато и сухо сребро;

Тà па отиде вовъ градъ Котлена,

Тà па си викна, тà сѫ провикна:

„Врѫвете моми, врѫвете жени,

Тà купувайте сякакво купе,

Сякакво купе хримисъ коприна,

И сухо злато и сухо сребро!”

Найназатъ иде Милка Котленка;

Две робини и́ друми метеха,

Една робина поли дрѫжеше;

Та па си Петру тихомъ говори:

„Хой Иетре, Иетре, Петре трѫговче!

Я ми пробери сякакво купе!”

Петаръ на Милка тихомъ говори:

„Ела си влезни въ бѫрза талига,

Тà си пробери кое ти драго.”

Не сетила са Милка Котленка,

И ми си влезна въ бѫрза талига.

Петаръ си бутна бѫрзи атове,

Тà си побягна съ убава Милка.

Следъ Милка тече Милкина майкя,

Се текомъ тече и виколъ вика:

„Олеле варай дѫщерко Милко!

Ако ми бѫдешъклета робиня,

А ти ми прати черна марама,

 

 

170

 

За тебе майкя черно да носи,

Ако ми бѫдешъ бяла Гѫркиня,

А ти ми прати бяла марама,

За тебе майкя бяло да носи.” —

„Назатъ са вѫрни Милкина мале,

Не ти е Милка клета робиня,

На ти е Милка бяла Гѫркиня.”

 

(Слушана на седянка въ Панагюрище).

 

 

117. Стоянъ и Димана.

 

Имала майкя, имала

Едного сина Стояна,

Кришомъ го майкя родила,

Покришомъ го е гледала,

Съ пресно го мляко кѫпала,

Съ сметана го е мазала,

Съ смокини го е хранила.

Гледа го и отгледа го,

Чуди ся, мае майкя му,

На что ли Стоянъ да даде,

На какавъ лесенъ занаятъ,

Да му е лека работа,

Да му е скѫпа цена-та;

Даде го младо златарче.

Учи ся и научи ся,

Излея злата бѫклица.

Израсте Стоянъ, порасте,

Да иска да ся годява.

Заиска мома Димана;

Искатъ ѭ, и дале му ѭ.

Отъ ка ѭ Стоянъ погоди,

Той си ся боленъ поболи,

Тà лежа Стоянъ три годинъ.

Всичко ся село преврѫви,

Младъ Стоянъ да си споходатъ;

Мома Димана не дойде,

Младъ Стоянъ да си споходи.

Майкя Стояну думаше:

„Синко Стоѣне, Стоѣне!

Се что ли, синко, да чинимъ,

Като Димана не доде?

Загради въ село черкова,

Тà си ѭ внѫтре позлати,

Изъ вѫнка си ѭ посребри,

Сичко ще село да врѫви,

Черкова сеиръ да гледа;

Тà и Димана ще доде,

Черкова сеиръ да гледа.

Ти викай млади попове,

Съ Димана да ви венчеятъ.”

Послушалъ бѣ ѭ младъ Стоянъ,

Загради въ село черкова,

Тà си ѭ внѫтре позлати,

Изъ вѫнка си ѭ посребри.

Сичко ся село преврѫви,

Черкова сеиръ да гледа,

И найпоконъ ми идеше

Идеше мома Димана.

Ка си ѭ виде младъ Стоянъ,

Отвори злати черкови,

Та влезе мома Димана;

Па вика млади попове,

Та ги съ Димана венчаха.

  

 

171

 

118. Драгана и царъ.

 

Мома Драгано, Драгано!

Царю врань конь утекѫлъ,

Следъ него текатъ, Драгано,

До двесте триста сеизе,

Не можле да го уловатъ,

Дуръ не изляла Драгана,

Изнесла бисеръ на блюдо,

Тà па на Турски помами:

„Гелъ, гелъ бери, добра коня,

Де ми си́ сега да додешъ,

На блюдо бисеръ да зобашъ.”

И ка ѭ зачу добаръ конь,

Той при Драгана отиде.

Та го Драгана фанѫла,

Сама го царю завела.

И царъ Драгани говори:

„Моме Драгано, Драгано!

Та, що ли да ти харижа?

Дали отъ бѣли грошове,

Или отъ жѫлти жѫлтици?”

À Драгана му говори:

„Нищо ти неща, царю ле,

На Искаръ воденици-те,

На Дунавъ теповици-те.”

Царъ си Драгани говори:

„Немà ми искашъ, Драгано,

Что е отъ баща (ми) останало?”

  

 

119. Стоянъ.

 

„Стоѣне синко, Стоѣне!

Като съ слѫнце-то живувашъ,

Я̀ си попитай слѫнчице. —

Слѫнчице ясно, слѫнчице,

Като ти греишъ по си святъ

По си святъ, по си вилеятъ,

Не видя ли, ясно слѫнце,

Моя-та лика прилика!”

Послуша Стоянъ майка си,

Тà си при слѫнце отиде,

Па на слѫнце-то говори:

„Не видя ли ми, слѫнчице,

Моя-та лика прилика?”

Слѫнце Стояну думаше:

„Маре Стоѣне, Стоѣне!

А сѫмъ ти видялъ прилика,

Ала е твѫрде далеко,

Презъ Дунавъ дури во Влашко;

Ала е младо годено,

Въ неделя му е свадба-та.

Ако са, Стоѣне, наемашъ,

За денъ да идешъ, да додешъ,

Ти щешъ Рада да си земешъ.”

Стоянъ си дома отиде,

Си стегна коня ранена,

Тури си нога въ зенгія,

До де друга-та да тури,

Три си планини премина,

И бялъ Дунавъ си преплива,

Па во Влашко си отиде.

Завари свадба на двори,

Па на девери говори:

„Девери, пера жерави,

Я доведете невяста,

  

 

172

 

Та рѫка да ми цалува!

Че казуваше майка и́,

Че сме си́ стара роднина.”

Послушали го девери,

Тà изведоха невяста,

Десна му рѫка цалува,

Съ лява си брѫкна въ джепове,

Извади жѫлти жѫлтици,

Тешкà си свадбà засипа.

Залисаха са девери,

Зели да бератъ жѫлтици.

И той ѭ фана за рѫка,

Тà на конь-а си ѭ качи,

Тà си бялъ Дунавъ преплува.

Рада на Стоянъ говори:

„Маре Стоѣне, Стоѣне!

Свали ма, либе, отъ конь-а,

Очи-те да си омія,

Що сѫмъ за майка плакала,

И за майчина роднина.”

Стоянъ си Ради говори:

„Кога си идемъ край село,

Тамъ има чешма шареиа

Вовъ зелени-те ливади,

Тà ща тамъ свали отъ конь-а,

Очи-те да си оміешъ,

Да не ми рече майка ми —

За лудо ходи на Влашко,

Пакъ ти ѥ грозна невяста.”

 

 

120. Дена и Войвода.

Отъ Панагюрище.

 

Прочуле са Крѫжаліе,

Дено хубава невясто! [*]

Прочуле са, и дошле са

Дà си са зговоръ зговоратъ,

Въ кое село да идеме.

Отговаря Войвода-та:

„Кѫржаліе, башъ деліе!

Ай идете, да идеме

Да идеме вовъ пазара,

Да запалимъ чаршія-та

Чаршія-та саратчиска

Саратчиска, кафтанджиска,

Да излѣзатъ сараджіе,

Да изгасатъ чаршія-та,

Да-но фанимъ нейде някой.”

Послушаха кѫржаліе,

Отидоха во пазара,

Тà купиха три товара

Три товара ситенъ барутъ

Ситенъ барутъ и зли коршумъ,

И четири небитъ памукъ;

Запалиха чаршія-та;

Не излези ниде никой,

Не фанаха ниде нищо.

Майка Дени отговаря.

„Стани Дено, стани чедо,

Тà затвори чимширъ порти,

Че щатъ изля мали крави,

Щать изведатъ дребни телци.”

Послушала (е) мала Дена,

Та затвори чимширъ порти.

Видяха ѭ, фанѫха ѭ,

 

  

*. Сѣ повторвитъ на секои стихъ.

 

 

173

 

Завели ѭ по горѫ-та,

Водиха ѭ три недели,

Войвода-та денѥ ходи

Денѥ ходи Дена води;

Ноще лежи, Дена чува,

И на Дена пакъ си дума:

„Кажи Дено, кажи чедо,

Като си́ толкосъ хубава,

Въ градина ли си́ никнѫла,

Или отъ бога паднѫла?”

И Дена му отговаря:

„Воеводо, братъ да ми си́!

Не сѫмъ отъ бога паднала,

Нито въ градина никнала,

И мене майка родила,

И мене като и тебе.”

Войвода-та Дена пита:

„Имашъ ли нейде някога,

Я̀ майчица, я̀ бащица,

Я̀ милъ братецъ, я̀ сестрица?”

А Дена му отговаря:

„Само имамъ единъ братецъ,

И той ходи съ Кѫржаліе.”

Воивода-та Дени кажи:

„Кажи Дено, кажи чедо,

Мошъ ли позна мила брата?”

И Дена му отговаря;

„Да го вида позна ща го;

Кога бѣше вовъ гора-та,

Тà паднѫло силно дѫрво,

Сторило му силенъ белекъ.”

Провикна са Войвода-та,

Збирайте са Крѫжаліе,

Сядайте редомъ по редомъ,

Сваляйте самуръ калпаци,

Да ви гледа мома Дена.”

Послушаха Кѫржаліе,

Седнаха редомъ по редомъ,

Свалиха самуръ калпаци.

Гледала ги мома Дена,

Не познала мила брата.

Ретъ е дошло до Войвода,

И той свали самуръ калпакъ.

Видяло го мома Дена,

Видяла го, познала го.

Живи сѫ са прегѫрнале,

Мрѫтви си ся разделиле.

 

 

121. Марко и дете Дукадинче.

 

Седналъ Марко съ майка да вечератъ,

Надъ него ѥ дзвезда Вечерница,

И ѣ воритъ Марко Кралевике:

„А егиди дзвездо Вечерницо!

Ти ми стоишъ мошне на високо;

Тебе нещо я ке те опитамъ,

Ти сѣ молямъ прао да ми кажишъ;

Али негде имашъ догледано

Да сѣ найдитъ поюнакъ отъ мене?”

И му зборвитъ дзвезда Вечерница:

 

 

174

 

„Айти тебе Марко Кралевике!

àко сакашъ право да ти кажамъ,

Да си зеишъ твоа бѫрза коня,

Тà да пойдишъ земя Дукадинска,

Тамо иматъ дете Дукадинче,

Дете иматъ до седумъ години,

Седумъ пѫти поюнакъ отъ тебе.”

Тога Марко ми сѣ насмеало.

Тога велитъ негва стара майка:

„Що сѣ смеишъ, мои мили синко!

Аль сѣ смеишъ со моя-та старостъ,

Аль сѣ смеишъ со твоя нееста,

Аль сѣ смеишъ со твое-то дете?”

Тога велитъ Марко Кралевике:

„Не гибай ме, майко, що сѣ смеамъ,

Пѫтъ си имамъ сега ясъ да одамъ;

Я ке одамъ земя Дукадинска;

Тук извади моя бѫрза коня.”

Тога явна негва бѫрза коня;

Пѫрви петли дури пропеали,

Цѫрно море Марко го препливалъ;

Дури ми сѣ зора обзорила,

Ми излезе край бѣли друмои.

Тамо найде три млади орачи,

И имъ рече Марко Кралевике:

„ Добро утро, три млади орачи!

Ке в опитамъ, да не ме мамите;

Кѫде седитъ дете Дукадинче,

Що ми било отъ седумъ години?”

Му рекоа три млади орачи:

„Айти тебе незнаена дельо!

Сами му сѣ куки познаваетъ,

Стреи му сè бисеръ поднизани,

А бедеми отъ жѫлта дукада,

Вити порти му сè челикои,

А диредзи му сè мраморліи.”

Пойде Марко на негои порти,

Едношъ клюквитъ, а два пѫти виквитъ:

„А излези дете Дукадинче!

Да те вида ти що дете ми си́,

 

 

175

 

Да ти видамъ твоя юнащина!”

Ми излезе дете Дукадинче,

И му рече дете Дукадинче:

„Айти тебе незнаена дельо!

Адетъ немамъ во наша-ва земя,

Пріятели на пѫтъ да пречеква;

Туку ела дома да седниме,

Да ядиме, малу да піеме,

Оту после да сѣ обидиме.”

Ми отиде Марко Кралевике.

Яле, пиле три дни и три нокье;

Си станае на чатворти-отъ денъ,

Отидое въ она рамно поле.

Тога рече Марко Кралевике:

„Айде сега каменъ да фарляме,

Да видиме наша юнащина,

Кой ке бидитъ юнакъ надъ юнака.”

Зеде Марко каменъ да си фѫрлятъ,

Малу каменъ що ми подфѫрлило,

Го фѫрлило токму три саати;

Го барае каменъ го найдое.

Си подфѫрли дете Дукадинче,

Малу каменъ що ми подфѫрлило,

Го барае три дни и три нокье,

Нигде каменъ не си го найдое.

Сѣ налюти Марко Кралевике,

И му рече на дете малоо:

„Айде сега да сѣ обидиме

Съ остри сабьи, со бѫрзего коня.”

Сѣ измами дете Дукадинче,

И си зеде своя бѫрза коня;

Колку фати коня да подигратъ,

Му сѣ спущи Марко Кралевике,

Го пресече преку полоина.

Уще дете не ми ѥ узнало,

И ми рече дете Дукадинче:

„Айти тебе, незнаена дельо!

Нещо мене сѫрце ме набольвитъ.”

И му рече Марко Кралевике:

„А егиди дете малечкоо!

 

 

176

 

Кога сумъ билъ, како тебе дете,

Многу пѫти сѫрце ме болило,

Мали деца така болитъ сѫрце;

Тукъ стегни си твоя бѫрза коня,

Тà да си сѣ едношъ обидиме!”

Колку дете коня си постегна,

Сѣ разлюти коня, сѣ разигра;

Дете падна, два трупа сѣ стори;

И сѣ спущи Марко Кралевике,

Му ѭ зеде негва добра глаа,

Си отиде при седумъ кралеи;

Имъ ѭ каза глаа отъ дете-то,

Защ имаше многу юнащина,

Седумъ пѫти поюнакъ отъ Марка.

Му рекое седум-те кралеи:

„Богъ те убилъ, Марко Кралевике!

Що кайдиса н ова лудо дете!

И гробнина да ти сѣ незнаитъ.”

 

 

122. Марко и Груица Новоговъ.

 

Орачъ оратъ младо-но ратайче,

Орачъ оратъ ядна песма пеитъ:

„Леле боже, леле мили боже!

Кé сѣ чуло и ке сѣ видело,

Да сѣ грабитъ Маркоа нееста,

Да сѣ грабитъ со се мѫшко дете,

Му сторіе големи намузлакъ!”

Марко бѣше въ гора на лоенѥ,

И го дочу младо-но ратайче,

Кѫде пеитъ таа ядна песма,

И му рече Марко Кралевике:

„Ти сѣ молямъ дете да ми кажишъ,

Ель си чуло, ели си видело,

Кой му грабналъ Маркоа нееста?”

Тога рече младо-но ратайче:

„Айги тебе незнаено дельо!

 

 

177

 

Му ѭ грабналъ Груица Новоговъ.”

Не си пойде Марко назотъ дома,

Туку шетатъ низъ гора зелена;

Си го найде въ она Димна гора,

Кѫде бегатъ Груица Детенце,

Кѫде бегатъ съ Маркоа нееста.

И му рече Марко Кралевике:

„Чекай, чекай, Груице Детенце!

Кѫде вака коня си потералъ?

Али одишъ у баба на гости?

Ай дружина да си сѣ чиниме,

Обаица пѫтъ да си тѫргаме.”

Колку ми сѣ Груица застоа,

Му сѣ прибра Марко Кралевике,

И со лекумъ сабя му ѭ пущи

Му ѭ пущи сабя и му рече:

„А егиди Груица Детенце!

Овде било место мошне рамно,

Айде коньи да си разиграме!”

Колку коньи си и разиграле,

Юнакъ падна, два трупа сѣ стори.

Го распара Марко Кралевике,

Да му видитъ во негоо сѫрце,

Що ке иматъ дете юнащина,

Сѣ сторило голема чудеса,

Да му грабитъ Маркоа нееста!

Що да видитъ чудо и големо!

Що имаше дванадесетъ сѫрца,

Си-те сѫрца биле позаспани,

Сѫде едно бѣше разбудено;

Сѫрца зеде юнакъ го остаи.

Кога пойде на ладна меана,

Тамо найде седумдесетъ кралей

И извади дванаесетъ сѫрца:

„Видете Маркоа юнащина!”

Му рекое седумдесетъ кралей:

„Богъ те убилъ, Марко Кралевике!

Това не ѥ твоя юнащина,

Туку ми ѥ твоя гяолщина;

Г изкараа, Марко си побегна.

 

 

178

 

123. Муратъ-бегъ и Маріа.

 

Запросило Бедже Мурат-бедже,

Попросило киръ бѣла Маріа.

Ѣ̀ просило три години дана,

Той ѭ проситъ таа го незематъ.

И ѣ пущи Бедже Мурат-бедже

Бѣла книга, цѫрна написана:

„Потурчи сѣ киръ бѣла Маріо!

Я не можамъ две вѣри да вѣрвамъ.”

Сѣ уплаши киръ бѣла Маріа,

Тà си влезе въ темни конушници,

Си отседла своя бѫрза коня,

Коня явна нокѥ на полноке,

Тà отиде во града Прилепа

Во Прилепа на Маркои порти.

Едношъ клюквитъ, а два пѫти виквитъ:

”Я̀ излези, Марко Кралевике!

Я̀ излези, мои мили вуйко!”

И излезе Марко Кралевике,

И излезе на свой вити порти;

Що да видитъ чудо и големо!

„А егиди киръ бѣла Маріо!

Що те нужба тебе дотерало,

Да ми идешъ некье на полнокье?” —

„Айти вуйко, Марко Кралевике!

Ево иматъ три години дана,

Кé ме проситъ Бедже Мурат-бедже,

Той ме проситъ, тà я го не зеамъ;

Ама сега богъ ми го убило,

Богъ го убилъ, богъ да го убіетъ!

Що ми писалъ една бѣла книга,

Бѣла книга цѫрна написана: —

Потурчи сѣ, киръ бѣла Маріо,

Я не можа, две вѣри да вѣрвамъ.”

Говореше Марко Кралевике:

„А егиди киръ бѣла Маріо!

А Маріо, моя мила мнуко!

 

 

179

 

Аль тоа те тебе брига нашло?

Посакай му скаша венчанина, [*]

Венчанина три бѣли градои;

Посакай му три руди планинѥ,

Три планинѥ со се руди овци,

Съ руди овци, со млади овчари.”

А Маріа си послуша вуйка,

Дупна коня и назодъ сѣ врати;

Тà си зеде една бѣла книга,

Бѣла книга цѫрно му ѭ пишвитъ:

„А егиди Бедже Мурат-бедже!

Я те земамъ, ама тебе сакамъ

Венчанина три бѣли градои,

Я ти сакамъ три руди планини,

Три планини со се руди овци,

Съ руди овци, со млади овчари.”

Кога виде Бедже Мурат-бедже

Бѣла книга, цѫрно написана:

„Богъ те убилъ, киръ бѣла Маріо,

Кой те учи, кой ми те научи!”

 

 

124. Сабя.

 

Личба личѣтъ три млади теляли,

Личба личѣтъ низъ више Стамбола,

Продаваетъ една остра сабя;

Скѫпа цена за сабя сакаетъ,

Ми сакаетъ деветъ стотинъ дукадъ,

За теляли уще деведесетъ.

Ми дочула Гюргя Самовила,

И си зеде сурего Елена,

Си го зеде за коня бѫрзего,

Узенгіи до две люти зміи,

Жѫлта смока за камджикъ ѭ зеде.

 

 

*. Що сѣ плащатъ за венчанѥ одъ стѫрна-та одъ зет-отъ на невестинеки-отъ татко. По села-та още сѫществуетъ обичаи, по кои момци-те плащаетъ на татко-то одъ невеста-та, предъ да сѣ венчаетъ.

 

 

180

 

Негде-годе елемъ удураше,

Три саати предъ ветаръ бегаше,

Тукъ да фтасатъ во града Прилепа,

Да му кажитъ Марко-ѣ̆ Кралевикѣ;

И му каза нокье на полнокье.

Станалъ Марко на нога юначка,

И си зеде своя бѫрза коня,

И си зеде жѫлти-не дукади,

Си ѭ зеде Гюргя Самовила,

Дури ми сѣ зора обзорила,

Ми пойдое во града Стамбола,

Ми купіе она остра сабя,

Що сѣ диплитъ дванаесетъ дипли,

Що сѣ носитъ во бѣла пазуа,

Що ми сечитъ древя и каменя;

И на ручегъ назодъ сѣ вратіе,

И дойдое во града Прилепа.

Уще толку кѫрчма ми испіе

Пріятели, вѣрни побратими.

 

 

125. Марко и Мурат-бегъ.

 

Личба личитъ цара Мурат-бега —

Кой ѥ Турчинъ вино да не піетъ,

А кауринъ зелено да не носитъ. —

Си-те ми го цара послушале,

Не послуша Марко Кралевике;

Тукъ ми носитъ зелена долама,

И со сила Турци натерало,

Да піѥетъ вино во рамазанъ.

Ми дочуло цара Муратъ-бега,

Що ми кладе три млади теляли.

Личба личитъ низъ града Стамбола:

„Кой ѥ юнакъ отъ юнака роденъ,

До го фатитъ Марка Кралевике,

Ке му даамъ голема пещежа:

 

 

181

 

Скопѥ града по край тіокъ Вардаръ,

И Едрене широки калдарми.”

Никой ми сѣ юнакъ не наймило,

Да го фатитъ Марка Кралевике;

Наймала сѣ цѫрна Арапина,

Да го фатитъ Марка Кралевике,

Али Марка живо да донеситъ,

Али Марка, али Маркоӑ глаа.

И си явна на коня бѫрзего,

И ми шетатъ низъ града Стамбола,

Ми затералъ Гѫрци, Арменіи,

Да го баратъ Марко Кралевике.

Марко седитъ на ладна меана,

Ядитъ, піетъ, баре гайле нематъ.

Ми дочуло голема потера,

И си стана на нога юначка,

Си го найде цѫрна Арапина!

Тога рече Марко Кралевике:

„А егиди цѫрна Арапина.

Що ѥ ова голема потера?

Аль нещо сакашъ, аль некогр барашъ? —

И му рече цѫрна Арапина;

„Ясъ го барамъ Марка Кралевике,

Али него живо да го фатамъ,

Аль негоа глаа да му земамъ.

Тога велитъ Марко Кралевике:

„Богъ те убилъ, цѫрна Арапино!

Съ Марка зборвишъ, Марка не познаашъ!”

Тѫргна сабя му пресече глаа,

И му зеде негоа-та коня,

Ми отиде у цара Мурат-бега,

И му рече Марко Кралевике:

„А егиди цара Мурат-бега!

Чія глаа ти ми ѭ бараше,

Аль Маркоа, аль отъ Арапина?”

Тога рече цара Муратъ-бега:

„Айти тебе Марко Кралевике!

Какъ си чинилъ, Марко, пакъ да чинишъ,

Никой тебе да те не запиратъ.”

И му даде голема пещежа:

 

 

182

 

Скопѥ града по край тіокъ Вардаръ,

А Едрене широки сокаци.

 

 

126. Немечка Кралица и Марко.

 

Книга пишитъ Немечка Кралица,

Еле пишитъ кому ке ѭ пратитъ?

Ке ѭ пратитъ Маркоѣ Кралевикѣ,

Ке ѭ пратитъ книга по гаврана.

Тога гавранъ ѣ сѣ отгоорвитъ:

„А егиди Нѣмечка Кралице!

Ясъ Марка не си го познаамъ,

Да го видамъ, книга да му даамъ.”

Тога велитъ Нѣмечка кралица:

„Ти да пойдишъ въ Орицка наіа,

Да го барашъ Марка по меани,

По здравица ти ке го познаишъ.”

Гавранъ дойде Орицка наіа,

Си го найде Марка по меани,

По здравица Марка го разбрала,

Му ѭ фѫрли книга на скутеи.

И си зеде Марко бѣла книга,

Книга пеитъ дробни сѫлдзи ронитъ;

Що да видитъ чудо и големо!

Що пущила Нѣмечка Кралица: —

́Аль си живо, Марко, али умре,

Що не згази во наша-ва земя;

Ево иматъ тріесетъ години,

Попаднале цѫрни Арапини,

Не можиме свадба ди сториме,

Юнаци-те си-те остареа

Девойки-те си-те остареа.”

Тога велитъ Марко Кралевике:

„А егиди мой вѣрни дружини!

Аль идете сега да оиме,

Да одиме во Нѣмечка земя,

Д исечиме цѫрни-не Арапи,

От имало тріесетъ години,

 

 

183

 

Како свадба тамо не сториле.”

Си станае отъ ладна меана

Си зедое Секула Детенце,

Защо бѣше лично и малоо,

Секула-го нееста сторіе,

Отидое во Нѣмечка земя.

Сѣ спущіа цѫрни-не Арапи,

Да имъ грабѣтъ убаа нееста.

Нееста-та тіе имъ дадое;

Сѣ собрае многу калабалокъ,

Отидое нееста да барѣтъ,

Да бараетъ кè имъ ѭ однесое,

Отидое тіе на ненадешъ

И фатіе тога да и колѣтъ;

До колена кѫрва направіе

Исекое цѫрни-те Арапи,

Баремъ еденъ не си остаие.

Го зедое Секула Детенце,

Отидое назодъ при Кралица.

Що имъ даде голема пещежа,

Що имъ даде деветъ кули азно,

И и дѫржа токму три месеци,

Да ядеетъ тіе да піѥетъ.

 

 

127. Марко кумъ.

 

Сѣ собрале Кралеи, Банеи,

Сѣ собрале на ладна меана,

Вино піѥтъ, мушафере чинѣтъ, —

Ког да клайме кралче надъ кралеа.

Сѣ отгори Марко Кралевике;

„Да го клайме Митре сиромашецъ,

Защо иматъ убаа нееста,

Защо ми ѥ умна и разумна.”

Го викнаа Митре сиромашецъ: —

„Ке те клайме кралца надъ кралеа,

Ти прелегашъ кралца да ни бидишъ.

Нарѫчай ѣ на млада Митрейца,

 

 

184

 

Да уготвитъ господска вечера,

Да прилегатъ како за кралеи.”

Сѣ зачуди Митре сиромашецъ,

Си отиде Митре дури дома

Умилено, мошне уядено.

Го пречека млада Митреица:

„Ейди Митре, мое господине!

Що си олку мошне уядено?

Що те тебе нужба дотерало?”

Тога велитъ Митре сиромашецъ:

„Митреице убава невесто!

Ме викнае Кралеи, Банеи,

Ме викнае на ладна меана,

Ме кладое кралца надъ кралеа,

Ме пущіе вечера да напрайшъ,

Да прилегатъ како за кралеи.

А егиди млада Митреице!

Міе сме си мошне сиромаси,

Си немаме вино и ракіа,

Си немале лѣбецъ баре трошка,

С ощ ке прайме манджи господарски?”

Тога зборвитъ убаа нееста:

„Господине, Митре сиромашецъ!

Ти не бери гаиле за тоа,

Ясъ ке зготвамъ господска вечера,

Ке ѭ земамъ божя вересіа.”

Тога стана млада Митреица,

Свещо зеде божя вересія,

И си зеде вино и ракіа,

Си напраи господска вечера,

И пречека Кралеи, Банеи;

И нарѣди на чесна тѫрпеза,

Найгорӗ седна Марко Кралевике,

А до него Секула Детенце,

А до него Детелинъ войвода.

Имъ ставила господска вечера,

И имъ служи вино и ракіа.

Ядѣтъ, піѥтъ Кралеи, Банеи,

Мегю себе мушафере чинѣтъ.

Митреица умна и разумна,

 

 

185

 

Си го зеде свое мѫшко дете,

Ми го фѫрли Маркоѣ скутеи. —

„Добре дойде, Марко Кралевике,

Добре дойде, чесна кумашина!

Ке те фатамь за свѣти Јоана,

Да ни космишъ наше мѫшко дете.”

Си-те кралей ничкумъ погледае,

Си-те кралей въ земи с опуліе,

Надпретекъ сегвѣтъ во бѣли джепой.

Марко го дарва до триста дукади,

Си-те дете си го издарвее,

Кой броени, и кой неброени.

Ко го зеде млада Митреица,

Ко го зеде дете отъ скутеи,

Сегна Марко во бѣли джепои,

Не сѣ знаитъ що дукад ѣ даде.

Кога станеӗ дома да си одѣтъ,

Големъ дарчокъ си-те ѣ дарвеа. —

„Ай со здравѥ Крелеи, Банеи!

Ай со здравіе наша кумашина!”

После стана млада Митреица,

Вересіа сегдека исплати,

И престана ки-зни-колку азна,

Да си ядѣтъ, господски да вѫрвѣтъ.

Таковъ унеръ стори Митреица,

Защо бѣше умна и разумна.

 

 

128. Стоянъ и Димана.

Отъ Панагюрище.

 

Отводи Стоянъ на доле

На доле на зимовище.

Се го роднини пратиха,

Майчина рода, бащина,

Кметоме съ вино червено,

Кметици съ бѣли кравае,

Невѣсти сѫсъ рѫкавици,

Моми-те съ китки шарени.

Стоянъ роднина не гледа,

Ни китки, ни рѫкавици,

Нито па бѣли кравае,

Ами си́ коня разигра,

По край Димина градина.

Димка въ градина седеше,

На шаренъ гергьовъ шіеше,

И лепà песнъ си пееше.

Стоянь презъ плета надникна,

Тà му ножове паднаха

  

 

186

 

Въ Димкина мала градина,

Вовъ алена-та латина.

Стоянъ Димани говори:

„Либе ле Димко, Димано!

Стани ми подай ножове

Изъ твой-та мала градина!”

Станала Димка, Димана,

Ножове да му подаде,

Не подала му ножове,

Нѫ набра цвеке сякакво,

Тà уви китка шарена,

Смильова и латинова,

Тà ѭ Стояну подаде:

„Нà ти, Стоѣне, тазъ китка,

Дене ѭ туряй вовъ пазва,

Ноще ѭ туряй возъ глава,

Да знаешъ, маре Стоѣне,

Азе ща да ся погода,

Кога китка-та повехне.”

Стоянъ и́ тихомъ говори:

„Либе ле Димко, Димано!

Чакай ма, либе ле Димко,

Чакай ма, либе, до пролетъ,

До де си дода отъ доле

Отъ доле, отъ зимовище,

Тà съ тебе да ся земеме.”

А Димана му говори:

„Маре Стоѣне, Стоѣне!

Чакала бихъ та до пролетъ,

До де си додешъ отъ доле,

Отъ доле, отъ зимовище,

Тá съ тебе да са земеме.”

Стоянъ Димани говори:

„Либе ле Димко, Димано!

Стори си дума голяма,

Че ми та либи огнянъ змей,

Съ моми на хоро не ходи,

Съ млади невѣсти на вода.”

Послуша Димка, Димана,

Съ моми на хоро не ходи,

Съ млади невѣсти на вода,

Та го чекала до плолетъ,

До де си дойде младъ Стоянъ.

Стоянъ майци си говори:

„Мамо ле, моя майчице!

Хайде ма, мамо, погоди,

Искай ми Димка Димана,

Погоди, мамо, ожени!”

А майчица му говори:

„Синко Стоѣне, Стоѣне!

Тя не е, синко, за назе,

Че си ѭ либи огнянъ змей.”

Стоянъ и́ тихомъ говори:

„Иди, ѭ искай, мамо ле,

Искай ми ѭ, да ѭ дадатъ,

Сами сѫмъ азе огнянъ змей.”

Иска ѭ, дадоха му ѭ.

   

 

129. (Бере са, мамо, беглик-отъ)

 

„Бере са, мамо, беглик-отъ

На врѫхъ на Стара планина.

И асъ ща, мамо, да ида,

Бикликъ кихая да стана,

На биклички-отъ войвода.”

Мама на Стоянъ думаше:

„Не ходи, синко Стоѣне!

Бигликъ е лоша работа,

Де дай отъ колъ отъ вѫже

Кои съ биглик-отъ отважда.”

Стоянъ майка си не слуша,

Али съ биглик-отъ отиде.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

  

 

187

 

130. Калина Јованъ, и Стоянъ.

 

Стоянъ на майка думаше:

„Проклети да сѫ, мамо ле,

Калини-те душмане

Калини-те, и мои-те,

Че ми Калина клопаха,

Че е сѫнлива, дремлива,

И на работа ленива,

Крави-те дои и дреме,

Кѫща-та мете и кѫлне.

Мене Калини клопале,

Че сѫмъ на вино піѣнецъ

На вино и на ракія.”

Побратимъ Еванъ не слуша,

Али поиска Калина;

Иска ѭ, дадоха му ѭ.

Асъ му са мамо помолихъ:

„Побратиме ле Јоане!

Викай мя деверъ поводникъ,

Калини да деверувамъ

Калини, на мое-то либе!”

Послушалъ бѣ го младъ Еванъ,

Вика го деверъ поводникъ.

Хадетъ имъ било, мамо ле,

Деверъ напреди да иде,

Невяста да си изведе,

Местове да и́ обуе.

И асъ напреди отидохъ,

Невяста да си изведа.

Като си влязохъ вовъ кѫщи,

Тà па си видяхъ Калина,

Погрее одъ ясно слѫнце,

Посвѣти одъ ѣсенъ месецъ.

Уста-та ми ся пукнѫла

На три четири дялове.

Па са наведохъ, мамо ле,

Местове да и́ обуя;

Три капки кѫрви капнѫха

Калини на местове-те

И менѣ на пазухи-те.

Азе ся, мамо, засрамихъ;

Калина хитра, разумна,

Бѫркна си въ десни джепове,

Извади бяла марама,

Тà си кѫрви-те отрила,

Кѫрви-те отъ местови-те,

Стояну отъ пазухи-те.

Тà па му жалъ останало,

Тà е побягналъ младъ Стоянъ,

И на далече забягналъ,

Презъ Дунавъ дури во Влашко,

Отъ Калинине жалове;

Тà седя деветъ години,

И стече много имане,

Тà па накупи млатъ Стоянъ,

Сякакѫвъ дребенъ хармаганъ,

Тà па си дома отиде,

Па на майкя си думаше:

„Мамо ле, моя майчице!

Здраво ли сте, живо ли сте?

Калина поздраво ли е?

Хубава ли е невяста?”

Майкя Стояну думаше:

„Синко Стоѣне, Стоѣне!

И здраво сме, и живо сме,

И Калина е поздраво,

И хубава е невяста,

Отъ ка ся, синко, ожени

Двашъ похубава станѫла.”

Стоянъ майцѣ си думаше:

„Мамо ле, моя майчице!

Иди ѭ викай, мамо ле,

Тà да ни доде на гости,

  

 

188

 

Хартаганъ да и́ харижа.”

Майкя Стояну думаше:

„Синко Стоѣне, Стоѣне!

Тя у насъ не ще да доде,

Отъ кума не е простена,

Одъ майкя неповѫрната;

Но иди, синко, ти у тяхъ.”

Послушаль ѭ бѣ млатъ Стоянъ,

Тà отиде у Калини.

Калина на дворъ заспала,

Ситна ѣ роса избило;

Чуди ся, мае млатъ Стоянъ,

Какво ли да ѭ сабуди,

Мило му да ѭ сабуди.

Тя ся и сама сабуди,

Тà па Стояну думаше:

„Добря ми доде, браче ле,

Ха да си влеземъ вовъ кѫщи,

Че нема тука млатъ Јоанъ.”

Па си ся влѣле вовъ кѫщи;

Готвила, тà вечерале.

Па си остави млатъ Стоянъ

Ножове на возглаве-то.

Е! че си иде млатъ Еванъ,

Тà на порти-те потропа.

А Стоянъ скокна, тà бега,

Заборави си ножове

Ножове на возглавето.

Ка бѣ ги видялъ млатъ Еванъ,

Тои Калини думаше:

„Либе, убава Калино!

Я̀ ся убаве премени,

Па убаве ся натруфи,

Облечи сукно мораво,

Возъ мораво-то алено,

Врозъ алено-то златено,

Па налей злата бѫклица

Съ това ли вино червено,

Тà накалесай, Калино,

Сичка-та моя роднина,

И мой-та рода и твой-та,

Тà да ни додатъ на госте,

Че си е дошѫлъ деверъ ти.”

Послушала го Калина,

Тà ся убаве премени,

Па юзе злата бѫклица,

Тà накалеса рода-та,

Тà имъ ся дошле на гости.

И Еванъ си имъ думаше:

„Дружино вярна, зговорна!

Няшто ща да ви попитамъ,

Имамъ си нива зелена,

Научилъ ся е суръ еленъ,

Нива-та да ми прогазва;

Дали суръ еленъ утрепа,

Или нива-та ожѫна?”

Не бѣ ся никой досетилъ,

Досетилъ бѣ ся млатъ Стоянъ,

Тà па Јоану думаше:

„Побратиме ле Јоане,

Ако ти еленъ дохожда,

Нищо ти зулумъ не стори,

(На сло крогове остави)?

Боле нива-та ожѫни,

Суръ еленъ недей утрепва,

Ако суръ еленъ ютрепашъ,

Научи ще ся па други,

Нива-та да ти прогазва.”

Тогава стана младъ Јоанъ,

Та си е фанѫлъ Калина,

Сѫсъ чернъ ѭ катранъ намаза,

Сѫсъ бялъ ѭ памукъ налепи,

Тà па ѭ младà запали,

Тà имъ е три дни свѣтила.

 

 

189

 

131. Димпна плената.

 

О! ти Димано желна Димано,

Желна Димано една у майка!

Богъ да убіетъ твоя-та майка,

Тà що те скорна рано въ неделя,

Глава те изми, ми те оплети,

И ми те пущи палена жетва,

Ѭчменъ да жніешъ, лѣбъ да доберишъ

На два-на пѫта, на два-та друма.

Богъ да убіетъ клети Гурбети!

По пѫтъ минаха, ми те пленаха,

Ми те однесле гурбетско село,

Ми те чувале до три години,

Лете на сонце, зиме на черенъ,

Ми те сториха клета Гурбетка.

Що си стигнале три мѫшки деца;

И ѣ говорѣтъ клети Гурбети:

„О! ти Димано, желна Димано!

Ке те пращаме, право да кажишъ,

Дали си знаишъ ваше-то село

Твое-то село, таткова кукя?”

И изговори желна Димана:

„О віе клети, лоши Гурбети!

Ясъ не познавамъ мое-то село,

Мое-то село, таткоа кукя.”

Си излѫгале клети Гурбети,

Дà що ѣ дале два стапа въ рѫце

Два стапа въ рѫце, гургутъ на рамо,

Тая да ходитъ отъ село въ село;

Право си тѫргатъ во свое село,

Прау си тѫргатъ при своя стрина:

„Даруй ме стрино, жити Петре-та,

Жити Петре-та, жити Павле-та!” —

„Айде отъ тука, клета Гурбетко!

Кай ми и знаишъ мой-те синови!”

Отъ тука пошла кай своя майка,

Ѣ застанала нейзѣ на врата:

 

 

190

 

„Даруй ме, майко, жити Димана,

Жити Димана, твоя-та керка,

Що ѭ пленаха клети Гурбети!”

И изговоре нейзина майка:

„Айде отъ тука клета Гурбетко!

Кѫде ми знаишъ моя-та керка,

Моя-та керка желна Димана,

Що ѭ пленале клети Гурбети?”

Па изговоре желна Димана:

„О моя майко, ти стара майко!

Лели ясъ сумъ ти желна Димана,

Що ме пленаха клети Гурбети!

Ти не гледай ме въ цѫрно-во лице,

Ме оцѫрнеха клети Гурбети.

Тіе ме дѫржаха до три години,

Лете на сонце, зиме на черенъ;

Туку види ми мои-те грѫди,

Далй ми стоятъ три бѣли бенки?”

Тогай майка ѣ си ѭ познала,

Си ѭ познала, си ѭ прегѫрна

Своя-та керка, желна Димана,

И отъ радости две-те плакале,

Како плакаке, така треснале.

  

 

132. Ханка Щипянка.

 

Попленилъ Петре, попленилъ,

Попленилъ Анка Щипянка,

Ми кь однесолъ далеку

Далеку Немечка земя,

Въ Немечко во манастир-о

И клалъ ѣ име Рисянско,

Ангьо емъ Ангелино.

Седела до три години,

Стигнала три мѫшки деца.

Разбралъ ѭ братъ ѣ Ибраимъ.

Допрати ѣ бѣла книга:

„О сестро Анко Щипянко!

Немой си вѣра менувай,

Куки-те ке си продаамъ,

Тимари ке си заложамъ,

Вѣра-та ке ти откупамъ.”

Говоритъ Анка Щипянка:

„О мили брате Ибраимъ!

Немой си куки продавай,

Немой си тимаръ заложи,

Ясъ сумъ си вѣра менала;

Си имамъ три мѫшки деца.

Рисянска вѣра поарна.

Рисянска вѣра мириса,

Како на (ран) белъ босильокъ,

Како на цѫрвенъ трандафилъ.

  

 

191

 

133. Никола и Марія.

 

Никола майци думаше:

„Подай ми, мамо, ножове,

Сѫсъ дванадесе бодове

И два ножове ханджаре,

Да ида у Маріини,

Да вида, станала ли е,

Кандило палила ли е?

Шіе ли на шаренъ гергьовъ?

Злѫви, етрѫви рѫкаве?”

Послушала го майкя му,

Тà му подала ножове;

Тà отиде у Маріини,

Тà на прозорци послуша.

Марія̀ майкя будеше:

„Я̀ стани, синко Маріо,

Тà си кандило запали,

Да шіешъ на шаренъ гергьовъ

Злѫви, етрѫви рѫкаве,

Че ти свадба-та приходи,

Дарове не си ушила.”

Марія майци думаше:

„Пусти остале дарове!

Не ща Никола да зема,

Че си го казватъ бекрія,

Тà вовъ вино-то лудее,

А вовъ ракія заходи.”

Майкя Маріи думаше:

„Не думай, мома Маріо,

Заманъ са вино не піе,

А ти си́ заманъ болярка.”

Марія майци думаше:

„Мамо ле, моя майчице!

Каква сѫмъ сѫна гледала,

Че шіехъ на шаренъ гергьовъ,

Че шіехъ сиви-а сѫколъ

На шія-та му златъ звѫнецъ,

На криле-те му, две мрежи.”

Майкя Маріи думаше:

„Я̀ не грижи ся, Маріо,

Тая е сѫна на добро,

Че щешъ ти да ся оженишъ;

Гергьов-а ти е трапеза,

Сиви-а сѫколъ Никола,

Златни-а звѫнецъ сваки-те,

Две-те са мрежи попове,

Что-то щатъ да ви венчеятъ.”

Марія майци думаше:

„Мамо ле, моя майчице!

Стара си, а безумна си́,

Ти ся на сѫна не сящашъ,

Азе ща млада да умра.

Гергьова ми е носила,

Сиви-а сѫколъ сѫмъ азе,

Златни-а звѫнецъ твоя гласъ,

Две-тя са мрежи попове,

Што-то ща да ме опяватъ.”

Тà па си вѫнка излезе,

Очи-те да си оміе.

То си е хвана Никола,

Тà и глава-та отряза.

Клета и глава скачеше,

И язика и думаше:

„Мамо ле, моя майчице!

Ти ли ми сѫна не сящашъ,

Че ще Марія да умре.”

  

 

192

 

134. Тодоръ и майка му.

 

Маре Тодоре, Тодоре!

Рано е ранилъ млатъ Тодоръ

Въ хубава свѣта неделя,

Тà черква мете и пее,

Сѫсъ китка зеленъ босилекъ,

А книже чете и плаче.

Сѫгледала го снаха му,

Та на Тодора думаше:

„Кажи ми, брате Тодоре,

Що книга хранишъ въ неделя,

Черкова метешъ и пеешъ,

Книга-та четешъ и плачишъ?

Що ми ся въ книга находи?

Дели ще да е морія,

Или па пуста скѫпія?”

Тодоръ си стрини говори:

„Стринко ле, майкя да ми си́,

Да кажа, да тѫ не лѫжа,

Що книга гледамъ и плачамъ.

Менѣ ся въ книга находи,

Азъ ща си младо загина

Отъ мила майка рождена,

Отъ пѫрво либе Петкана.

Азъ ща да стана, да бягамъ,

Тà ща си ида далече,

За мама не ща да питамъ,

Нито ща аберъ да прата,

Дан ма разбира майкя ми.”

Тà па ѥ Тодаръ побягналъ,

Тà ѥ презъ Дунавъ преминалъ,

Тà ѥ во Влашко отишалъ,

Та седе деветъ години.

Тодору господъ помогналъ,

Тà стана чутенъ джелепинъ,

Тà собра стока голяма,

Деветъ сюріи рудници,

Сюрія сиви говѣда,

И деветъ вѫкли овнове.

Наглави Тодоръ овчере,

Овчере и говедаре,

Та па ги подиръ покаралъ

Кѫмъ неговъ доленъ вилеятъ.

Дошле ся доле подъ село

Во зелено-то ливаде.

Тодоръ си стока-та воспря,

И на дружина нарѫча:

„Овчере и говедаре!

Полека стадо карайте,

Азе ща ида напреди,

Да ви приготва заере

На сиво стадо голямо.”

Тà па си Тодоръ отиде,

Тà си потропалъ на врата,

Изляля бѣше Петкана

Тодорова-та невяста.

Тодоръ невѣсти говори:

„Мома хубаво, невясто!

Има ли конакъ за мене,

Че карамъ хазна голяма,

Не смея на кѫръ да преспа.”

Познала бѣ го Петкана,

Тодорова-та невяста,

Па на пѫтника говори:

„Пѫтниче, младо друмниче!

Азъ имамъ стара свекѫрва,

Да ида, да ѣ̀ попитамъ.” —

И рекла млада Петкана:

„Мила ле мамо, майчице!

На порта тропа младъ пѫтникъ,

Тà па на Тодоръ пѫрлича,

У назе пита за конакъ,

Тà кара азна голѣма,

Не смеи на кѫръ да преспи,

Тà да не бѫде младъ Тодоръ!”

 

 

193

 

Тà па рекла свекѫрва и́:

„Мари ти курво невясто!

Така ще Тодоръ да доде?

Той ѣ одъ давна загиналъ,

Ами това ѣ младъ пѫтникъ.

Нека си доде у назе,

Да си опоимъ пѫтник-а,

Тà да погубимъ младъ шьтникъ,

И да си земамъ имане.”

Послушала е невяста,

Тà е вовели младъ пѫтникъ,

Па готви топла вечера,

Смесили вино, ракія

И седнаха да вечератъ.

Тодора вино опои,

Тà легна сладко, тà заспа.

Придебила ся мѣйкя му,

Тà ся надъ Тодоръ наднела,

Тà му узела ножове,

Прободила го майкя му,

Светила бѣше Петкана,

Тодорода-та невяста.

Като го кѫрви заляли,

Уплашила ся Петкана,

Тà си свещи-те хварлила,

Тà пригѫрнала Тодора,

Тà го въ градина хварлила.

Закопала го майкя му

Въ пуста-та тяхна градина.

И кога било заран-та

На порта-та ми тропатъ

Овчере и говедаре —

„Оти си Тодоръ не доде,

Стока-та да си настани?”

Тодору коня подцвили,

Като цвилеше, думаше:

„Тодоръ си́ снощи загина

Отъ мила майкя рождена.”

Тогава чула майкя му,

Че ѥ билъ той милъ синъ Тодоръ.

   

 

135. Павелъ и сестра.

 

Подцвилилъ Павлова конь

Рано, рано денъ неделя.

Кога зачу негова-та

Негова-та стара майка,

А тя Павлу си говори:

„Леле, варе, синко Павле!

Оти цвили добра коня?

Дали ти ѣ трява гладенъ?

Или ти ѣ вода жаденъ?

Или не ѣ зобъ назобенъ?”

Дели Павелъ и́ говори:

„Леле варе, стара мамо!

Нито си ѥ трява гладенъ,

Нито си ѥ вода жаденъ,

Нито си ѥ зобъ незобенъ;

Али цвили на прояжба,

Че ще Павелъ да ся жени.”

Майкя Певелъ му предумвитъ:

„Леле варе, синко Павле!

Не жени ся тѫзъ година,

Жито-то ѥ отъ глютина,

Вино-то ѥ отъ кѫпина.”

Павелъ майкя не послуша,

А узе жѫлта бѫклица,

Та покани ясно слѫнце

Ясно слѫнце млада кума,

Ѣсенъ месецъ старосватка,

Ситни дзвезди се девери.

Собра ся свадба голяма,

Конь до конь, кола до кола,

  

 

194

 

Тà за невеста отишли.

Кога ѥ било презъ море,

По сухъ пясѫкъ минали;

Кога ся назадъ врѫнаха,

Море-то като дотекло,

Дорю заноси камине.

Вѫспря ся свадба голѣма,

Разигра ся ясно слѫнце

Съ позлатена патерица,

Тà си раздели море-то,

Тà минало ясно слѫнце.

Потѫнала добра коня

Добра коня до колена.

Кога мина ѣсенъ месецъ,

То потѫна добра коня,

Добра коня до зенгіи.

Кога минаха девере,

На коне-те до седла-та.

Кога мина дели Павелъ,

Той потѫна до поѣса.

Кога мина невеста-та,

А тя потѫна до магданъ.

Минала свадба голѣма;

Ког отишле въ черкова-та,

Попове-те онѣмеле,

Дяконе-те ослѣпеле.

Едно дяконче продума:

„Кумове и старосвате,

И віе млади девере!

Попитайте невѣста-та,

Сѫща ли ѥ презморянка,

Или сѫща погорянка.”

И питаха невеста-та,

Не ѥ сѫща презморянка

Нѫ ѥ сѫща презгорянка,

Дели Павлу мила сестра.

 

 

136. Гинка робинка.

 

Размирила ся Влашка-та земя,

Влашка-та земя и Богданска-та,

Старо губиле, младо робиле,

Мѫшки дечица подъ кони тѫпчатъ;

Тà поробиле Гинка робинка.

Съ камджикъ ѣ̀ біеха по бѣли рѫце

По бѣли рѫце, По равна снѫга:

„Хвѫрли си, Гинка, мѫшко-то дете,

Не стигна ли ти бой да тя біятъ

Но бѣли рѫце, по равна снѫга?”

Тà си распаса коприпенъ поѣсъ,

Тà си го вѫрза за две младици;

Залюляло го, и запяло му;

„Нани ми, Нине, маминко дете!

Дѫждъ ще завали, окѫпа ще тя,

Дои ще кошута, надои ще те.”

 

 

195

 

137. Стоянъ, Невѣста и Турче потуряче

 

„Море Димче протугярче!

Одай викай селяни-те,

Да фарлеетъ тежокъ дефтеръ

Кому двесте, кому триста,

А Стояну три шиници,

Три шиници жѫлти дукатъ,

Защо иматъ арна жена.”

Сѣ зачуди кутаръ Стоянъ,

Що да чинитъ, какъ да чинитъ,

С ощо дефтеръ да сѣ платитъ!

Ималъ деветъ воденици

И десета валяица,

Си-те сакалъ да продаитъ

И пакъ дефтеръ не сѣ плаща.

Го догледа Стояница

Кѫде жалятъ, кѫде плачитъ;

И му рече Стояница:

„А Стояне, а стопане!

Що си толку ужаляно

Ужаляно, уплакано?”

Тога велитъ кутаръ Стоянъ:

„Стоянице, а неесто!

Какъ да не сумъ ужаляно

Ужаляно, уплакано ?

Що фарлиле тешки дефтеръ

Кому двесте, кому триста,

Сѫде менѣ три шиници ;

Се що имамъ да продаамъ

Си-те деветъ водеинци,

И десета валяица

И пакъ дефтеръ не сѣ плащатъ.

Тога велитъ Стояница:

„А Стояне господине!

Нищо ти да не продаишъ,

Сѫде мене продаи ме,

Да си платишъ тешки дефтеръ.”

И си стана кутаръ Стоянъ,

Ѭ промена, ѭ наружи

Со си негоо̆ мѫшко дете.

Никой ми сѣ наемаше,

Да ѭ купитъ Стояницà;

Наймело сѣ едно Турче

Едно Турче потуряче.

Не му даде три шиници,

Тукъ му даде петъ шиници,

Три шиници жѫлти дукатъ,

Два шиника бѣлъ карагрошъ,

И му врати мѫшко дете.

И ѭ зеде Стояница,

Турче дома ѭ однесе,

Си легнало да поспіетъ;

И му дойде едно пиле

Едно пиле на пенджери,

Пиле му сѣ запеало:

„Айти Турче, потуряче!

Арно сонъ те уварело,

Тебѣ не те угрешило.

Ке сѣ чуло и видело

Братъ и сестра да сѣ зеѣтъ!”

Турче ми сѣ заслушало;

Тога зборвитъ младо Турче:

„А егиди Стоянице,

Стоянице, бре неесто!

Тебе ке те разопита

Менѣ прау да ми кажишъ;

Слушашъ пиле кѫде пеитъ?

Големъ аберъ ни донесе,

Аль ѥ пиле отъ вистинско,

Аль ѥ пиле на страмота?

Али знаишъ, аль паметвишъ

Кога бѣфме малечкаи,

Аль с имала мило брате?”

Тога зборвитъ Стояница:

„Айти Турче потуряче!

  

 

196

 

Кога бѣфме малечкаи,

Си имафме стара майка

Стара майка, мили татко,

И си имафъ едно брате.

Ми помина пленъ по земи,

Насъ нè робя попленіе,

Брата Турци го зедое

Кѫде сѫнце ми заодвитъ,

А мене ме однесое

Кѫде сѫнце ми угревьитъ,

Татка ни го загубіе,

Майка ни ѭ залюбіе.

Ясъ си растефъ, си порастифъ,

Стоянъ юнакъ ме откупилъ,

И ме зеде за нееста.

Богъ и убилъ селяни-те!

Тежокъ дефтеръ му фарліе,

Три шиници жѫлти дукатъ.”

Тога Турче ѣ зборвеше:

„Стоянице, бре неесто!

Да го видишъ твой-го брата

Дан отъ негде го познаашъ?”

„Айти Турче потуряче!

Да го видамъ го познаамъ,

Отъ негоо десно рамо.

Кога бѣше малечкоо,

Майка ми го нишандиса,

Десно рамо кѫрстъ ми иматъ.”

„Стоянице бре неесто,

Види ми го десно рамо!”

Стояница сѣ опули,

Му го виде десно рамо,

И сѣ спущи го прегушна :

„А егиди мило брате

Мило брате Костадине!”

И той тога отгоори:

„Айти сестро Ангелино !

Како оба сѣ барафме,

Така си сѣ задружифме,

От сме биле братъ и сестра.”

Що си зеде уще дукатъ,

Си ѭ зеде Стояница,

Турче викатъ отъ далеку.

„Я излези, млатъ Стояне!”

Стоянъ ми сѣ уплашило

Уплашило, устрашило:

„Леле, леле я сиромафъ!

Ель нееста ѭ прежаляхъ,

Ами сега що ке чина,

Кѫде пари ке и найда,

Назотъ Турче да и врата!”

Турче-то му велеше:

„Не плаши сѣ, не страши сѣ,

Не ти сака жѫлти дукатъ,

Уще толку тукъ ти носамъ,

И нееста твоя да ѥ,

Отъ сме биле братъ и сестра.”

Тога Стоянъ сѣ поврати,

Го пречека с избаціе,

Големъ радосъ си сторіе.

   

 

138. Стоянь и сестра Шенгюфа.

 

Фатиле ми го Стояна,

Дренополски-те сеймени

Въ Дренополски-те лѫгои,

Въ теменъ го зѫнданъ фарліе.

Нищо ми глоба нейкеле,

За два шиника карагрошъ

И три шиника алтани.

Нищо си Стоянъ немаше,

Глаа-та да си откупитъ,

Сѫд една сестра Шенгюфа.

  

 

197

 

Прошетала ми Шенгюфа

Низъ Дренополски чаршіи,

Низъ тѫрномечки лѫгои;

Цѫрни си очи продаатъ,

Бѣло си лице заложвитъ.

Пѫрво си очи продаатъ

За три шиници дукати,

Бѣло си лице продаатъ

За два шиници карагрошъ;

Туку да брата откупитъ

Отъ пуста, темна зѫндана.

Никой не ми сѣ наймело,

Найме сѣ жѫлта Еврейка;

Тога ѣ велитъ Шенгюфѣ:

„Шенгюфе моме, Шенгюфе!

Ясъ ке те тебе опитамъ,

Аль ѥ̑ убафъ братъ ти какъ тебе,

Я да го него откупамъ

Отъ пуста, темна зѫндана?”

Тога ѣ велитъ Шенгюфа:

„Егиди жѫлта Еврейке!

Поубафъ братъ ми отъ мене.” —

„Ко ѥ поубафъ отъ тебе,

Ай да му речишъ брату ти,

Д остаитъ вѣра кѫрстена,

Кѫрстена вѣра на зѫнданъ,

Да вѣрвитъ вѣра чифутска,

Ясъ да го него откупамъ

Отъ таа темна зѫндана.”

И ми отиде Шенгюфа:

„Брате-ле, мило брате-ле!

Сегде си, брате, изшетафъ

Чаршіи и по лѫгои,

Цѫрни си очи заложвефъ,

Бѣло си лице продаафъ,

Тук да те, брате, откупамъ.

Никой не ми сѣ наймело

Найме сѣ жѫлта Еврейка,

Тая ме, брате, опита —

Аль ѥ̆ убафъ братъ-ти какъ тебе, —

Я, брете, прау ѣ казафъ,

Отъ си поубафъ отъ мене;

Тая ми менѣ нарѫча —

Айде речи му брата ти,

Д остаитъ вѣра на зѫнданъ

Д остаитъ вѣра кѫрстена,

Да вѣрвитъ вѣра чифутска.”

Братъ ѣ отъ зѫнданъ зборвеше:

„Шенгюфо, сестро рогено!

Коски во зѫнданъ кӗ остаамъ,

Вѣра-та не ѭ остаамъ.”

Го дочу млади зѫнданджи,

Отиде дур при владика,

Казало му за Стояна:

„Егиди чесенъ владико!

Я да ти кажа, прикажа

За лудо младо Стояна,

Що ѥ во зѫнданъ фѫрлено,

Що иматъ сестра Шенгюфа.

Сегде си тая шетала,

Цѫрни си очи заложвитъ,

Бѣло си лице продаатъ,

Туку да брата откупитъ

Отъ пуста, темна зѫндана.

Никой не ми сѣ наймело,

Найме сѣ жѫлта Еврейка,

Стояну що му пущила,

Д остаитъ вѣра кѫрстена,

Да вѣрвитъ вѣра чифутска,

Отъ зѫнданъ да го откупитъ.

И ми си дойде Шенгюфа,

На тая темна зѫндана,

И му кажвеше брату си.

Стоянъ ѥ рече сестрѣ си —

Коски во зѫнданъ кӗ остаамъ,

Вѣра-та не ѭ остаамъ.”

Тога ми велитъ владика:

„Егиди млади зѫнданджи!

Ай донеси го Стояна,

Ай викни млада бербера,

  

 

198

 

Ай викни млади терзіи.”

Стояна го извадіе,

Бѣло му лице изміе;

И си викнее терзіи,

Бѣло му руо кроіее.

И ѭ викнее Шенгюфа:

„Егиди млада Шенгюфо!

Али ѭ знаишъ Еврейка,

На коя стѫрна седеше?”

Тога му зборвитъ Шенгюфа

„Арно я неа паметва

На коя стѫрна седеше.”

И ми пущіе елчіи,

Кренеа жѫлта Еврейка,

Ѭ донесоӗ при владика.

Еврейка ми ѭ кѫрстіе,

Стояну му ѭ венчае,

Зѫндан-отъ му го простіе.

  

 

139. Сиракь Кольо и Кольовица.

(Отъ Костуръ.)

 

Айти Кольо, сиракъ Кольо!

Сакалъ Кольо да сѣ женитъ,

Пара нематъ ни цѫрвена,

Аспра нематъ половница.

Си си́ уми сиракъ Кольо

Какъ да чинитъ, какъ да прави,

Пусто азно си довѫрши.

Ка отиде гратъ Солуна

Солунски-те и чаршіи

Чифути-те, сарафи-те,

Заборчи сѣ сиракъ Кольо

На шесъ места по иляда,

На десето по стотина

По стотина карагроша.

На собота свадба чини,

Неделя-та донесуѣтъ

Донесуѣтъ нееста-та.

Понеделникъ му стигнае

Чифути-те, сарафи-те:

„Дай ни, Кольо, наша стока

На шесъ места по иляда,

На десето по стотина

По стотина карагроша!”

Си сѣ уми сиракъ Кольо,

Пара нема ни цѫрвена,

Отговори сиракъ Кольо:

„Бре невесто Кольовице!

Промени сѣ, наружи сѣ

Кай невеста що си дошла,

Ке т извадамъ гратъ Солуна

Да ти личамъ, да ти продамъ,

Да платамъ на Чифути-те.”

Си ѭ фати за рѫка-та,

Си ѭ носи гратъ Солуна,

Дà ми тури три теляли,

Дà ми личи по Солуна

По Солуна, и чаршіи.

Мили боже, сполай тебѣ!

Кай излезе баздригянче:

„Айти Кольо, сиракъ Кольо!

Даль продавашъ невѣста-та?”

„È продавамъ цена сакамъ

На шесъ мѣста по иляда,

На десета по стотина

По стотина карагроша.”

Кай извади кемеръ кесе,

Да му броитъ дробно азно,

Не стигнае четирдесетъ,

Четирдесетъ карагроша.

Мили боже сполай тебѣ!

  

 

199

 

Дека стигна киръ Маноли:

„Айти Кольо, сиракъ Кольо!

Не продавашъ невеста-та

Невеста-та вересіа?”

Кай извади кемеръ кесе,

Да му броитъ дробно азно

На шестъ места по хиляда,

На десета по стотина

Но стотина карагроша.

Си é фати за рѫка-та

Си é носи подъ Солуна,

Солунски-те и чаири

Чаири-те, чадири-те.

Ка покани и попови

И попови и владици

Да сѣ венчатъ со невеста.

Дека стигна диво пиле,

Му кондиса вѫрфъ чадар-отъ,

Песна пеитъ гласовита

Гласовита, жальовита:

„Дек сѣ чуло и видело

Братъ и сестра да сѣ земитъ!”

Ка ѥ чуло киръ Манолче:

„Бре невесто Кольовице!

Дали имашъ некой брате?”

Я си има едно брате,

Що го викатъ киръ Манолче.

Десна нога белекъ носитъ

Белекъ носитъ до шесъ пѫрсти;

Отъ малечки смӗ оделени

И отъ майка, и отъ татко.”

Отговори киръ Манолче:

„Бре невесто Кольовице,

Претегни ми десна чизма!”

Ка претегна десна чизма,

На истина белекъ носитъ

Белекъ носитъ до шесъ пѫрсти.

С изпознае братъ и сестра,

Сѣ грабнае с целивае.

Отговори киръ Манолче:

„Айти Кольо, сиракъ Кольо!

На ти, Кольо, невеста-та,

Алалъ тебѣ мое азно.”

И му даде уще триста

Уще триста карагроша: —

„На! Елено, моя сестро,

Да си ядишъ, моя сестро,

Дури жива да ми бидишъ.”

   

 

140. Стоянъ и три орли.

 

Сама сѫ пушка отпела

На Стоянова бачія,

Тà ударила два мина,

Два мина, две мили брате,

Стояна и па Јована.

Јованъ на место душа далъ,

Стоянъ ѥ боленъ останалъ,

Тà лежи всичко-то лето,

Тà си не виделъ младъ Стоянъ

Ка ся бачія градила,

Ка ся сирене сирило.

Време ѥ дошло, Стоѣне,

Бачія да ся растури,

Овце да слазатъ на доле

На доле кѫмъ зимовище.

Велко си пита Стояна:

„Стоѣне, премладъ кехая!

Ами теб, маре Стоѣне,

  

 

200

 

Да ли те на конъ качиме,

Тà дома да тà караме,

Илъ да тя тука оставимъ,

Тà да ни чувашъ бачія

Бачія за до година?”

Стоянъ си Велку говори:

„Велко премладъ одаджія

Одаджія, караколучи!

Не сѫмъ тя главилъ, Велко ле,

Болни, болници да карашъ

Да карашъ, Велко, да гледашъ;

Нѫ тѫ сѫмъ главилъ, Велко ле,

Стока ми, Велко, да гледашъ,

Коне-те, Велко, овце-те.

Азе ща тука да седа,

Тебѣ ща да си зарѫчамъ,

Тешка одаа да свалишъ,

Да слезешъ доле во поле,

Ти запри тешка одаа;

На коне звонци да свалишъ,

На коне, Велко, на овце;

Че като че звѫнтатъ,

То усилно ми доходи.”

Послушалъ Велко Стояна,

Тà свали тешка одая,

Слезоха доле во поле,

Той запра тешка одая,

Свали на коне звѫнци-те,

На овни звѫнци осваля.

Кога ся назадъ обѫрна,

Надъ Стояна ся віеха

Три орли, три мили брате.

А Стоянъ имъ ся молилъ:

„Три орли, брате да ми сте,

Повдигнете ся понагоре,

До де ми душа излезе,

Па тогава паднете,

Бѣло ся месо наѣште,

Черни ся кѫрви напійте;

Десна ми рѫка не ѣште.

На, ево уста земете,

Заранъ ѥ свѣта неделя,

Рада ще рано да рани,

Рада двора да помете,

Рѫка-та да ми земете,

Пѫрстена да ми познае.”

Тія паднаха три орли,

Тà па ся молятъ Стояну:

„Не сме ти дошле, Стоѣне,

Крѫв-та да ти піемъ,

Меса-та да ти ѣдемъ;

Али сме дошле, Стоѣне,

Понуда да те понудимъ,

Че лежишъ боленъ, неволенъ,

Неволенъ всичко-то лето.

Маре знаешъ ли, Стоѣне,

Кога идеше одъ доле

Од доле отъ зимовище,

Па силенъ пожаръ гореше,

Ніе во пожаръ пищехме,

Мѫнинки во вити гнезда;

А ти огѫн-я погази,

Сà ни изъ огѫнъ извади,

Тà па ни дома занесе,

Тà па ни гледа майка ти;

Съ прѣсно ни мляко капеше.

И съ метана ни мажеше,

Съ черни череши ни ранеше.

Гледа ни, тà ни отгледа,

Растухме, и порастухме,

Станахме силни юнаци.”

Тогава подумалъ Стоянъ:

„Три орли, брате да ми сте,

Нали сте дошле три орли

Понуда да ме понудите;

Дощало ми ся, три орли,

Едренска бистра ракія,

Отъ Тронъ тронски стафиди,

Отъ Бялео-града бялъ симитъ.”

Тіа фрѫкнале три орли,

  

 

201

 

Тà па три стрѫни разнело,

И се во уста донеле,

Тá понудиле младъ Стоянъ,

Тà си́ ми Стоянъ оздравилъ.

  

 

141. Марія и Ралинъ харенъ юнакъ.

(Хороводна одъ Панагюрище.)

 

Хей Маріо, гиздаво девойко!

Що е ляпо поле харбанашко

Харбанашко поле и юнашко!

Ниде дрѫво, ни дребно камане,

Токо единъ зелени-а яворъ,

Подъ явора до три реда момци,

На среда-та гиздава Марика,

Свилà преде, свиленъ гайтанъ плете,

Тà го мята отъ рѫка на рѫка,

На юнаци лепа песенъ пее:

„Хей юнаци, млади неженени

Неженени млади за женене!

Кой префѫрли зелени-а яворъ,

Да пречете листе яворови,

Той да земе гиздава Марика.”

Се фарляха, никой не префѫрли,

И четуха, никой не пречете.

Е че иде Ралинъ харенъ юнакъ,

Веднашъ фѫрли, явора префѫрли,

Веднашъ рече, листе му пречете,

Той си юзе гиздава Марикя.

Майчица си Марикя плетеше,

Хемъ ѭ плете, хемъ Марикя̀ учи:

„Е та тебе дѫщерко Марико!

Кога идешъ Ралину на двори,

Ти не слазяй отъ добраго коня,

Нѫ са кланяй коню до грива-та,

Дур не прости Ралинъ харенъ юнакъ

Дур не прости три синджира робе

Три синджира робе и робини

И два тула изъ темна темница.”

Послушала Марикя майкя си,

Кога била Ралину на двори,

 

 

202

 

Тя не слази одъ добраго коня.

Е че иде Ралинъ харенъ юнакъ,

На Марикя тихомъ одговаря:

„Отъ конъ слезни, гиздава Марико,

Отъ конъ слезни, хайде въ кѫщи влезни!

Марикя му нищо не говори,

Нѫ ся кланя коню до грива-та.

Е че иди Ралиновъ бащица

Въ рѫка носи тасче позлатено,

Пѫлно равно сѫсъ жѫлти жѫлтици,

На Марикя тихомъ одговаря:

„Отъ конъ слезни, гиздава Марико,

Отъ конъ слезни, хайде въ кѫщи влезни!

Честита ти кѫща хиледарка,

И честитъ ти тахче позлатено,

Пѫлно равно сѫсъ жѫлти жѫлтици.”

А тя си му нищо не говори,

Нѫ са кланя коню до грива-та.

Е че иде Ралинъ харенъ юнакъ,

На Марикя тихомъ одговаря:

„Отъ конъ слези, гиздаво Марико,

Отъ конъ слези, хайде въ кѫщи влези!

Че видишъ ли мой-та остра сабля?”

Одговаря гиздвва Марикя:

„Е ти сабля, е ти руса глава;

Асъ не слаза одъ добраго коня,

дуръ не простишъ три синджира робе

Три синджира робе и робини,

И два тула изъ темна темница.”

Одговаря Ралинъ харенъ юнакъ,

Прости да са три синджира робе

И два тула изъ темна темница.”

Тя тогава отъ конъ отседнала,

Отъ конъ слезе и вовъ кѫщи влезе.

 

(Хороводна одъ Панагюрище.)

 

 

203

 

142. Седумъ кралеви шетаетъ земя по краина.

 

Седнале ми до седумъ кралеи

Седнале ми на ладна меана,

Ядѣтъ, піѥтъ мушафере чинѣтъ,

Да шетаетъ земя по краина.

И имъ велитъ Секула Детенце:

„Ти сѣ моля, вуйко, да ме зеишъ,

Да шетаме земя по краина,

Да шетаме земя Караблашка,

Да шетаме земя Арбанешка,

Да шетаме земя Ингилеска,

Да шетаме земя Арапинска,

Да шетаме земя Туратинска.”

Тога велитъ Марко Кралевике:

„Ясъ те зема, синко, да шетаме,

Ама тамо, синко, ми ѥ лошо;

Тамо нематъ ни вода студена,

Тамо нематъ ни сенка висока,

Да седниме да сѣ оладиме.

Тамо иматъ бунаръ баталіа,

Нѫтре иматъ зміа тройноглаа,

Що да влезитъ се си го изедвитъ,

Никому му вода та не даатъ.”

Тога велитъ Секула Детенце:

„Земайте ме, вуйко, я да идамъ!”

Го зедое Секула Детенце,

Отидое земя да шетаетъ

Да шетаетъ земя по краина.

Ми пойдое во гора зелена,

Ми найдое бунаръ баталіа,

И нимъ имъ сѣ студна вода спило.

Тога велитъ лудечекъ Секула:

„Айви віе до седумъ кралеи!

Сопашите свилени пояси,

Вѫрзете ме преку полоина,

Пущете ме въ бунаръ баталіа,

Да нацѫрпа една студна вода.”

 

 

204

 

Сопасае свилени пояси,

Го бѫрзае преку полоина,

Му дадое зелена мащрапа,

Го пущіа въ бунаръ баталіа,

Ми нацѫрпи една студна вода,

И му даде пѫрво на вуйка му.

Седумъ пѫти въ бунаръ го пущіе,

Сѣ напіе до седумъ кралеи.

После влезе самъ да сѣ напіетъ

Зміа бѣше мошне разоспана,

Седумъ пѫти дете не го узна;

Колку само да си сѣ напіетъ,

Тога ми сѣ зміа разбудила,

Ми го фати лудечекъ Секула

Ми го лапна дури до колена,

А ущ едношъ дури до пояса.

Тога викна Секула Детенце:

„Леле вуйко, леле мили вуйко!

Подайте ми моя остра сабя,

Да пресечамъ зміа тройноглаа!”

Му дадое негва остра сабя.

Мавна дете зміа да пресечитъ,

Не пресече зміа тройноглаа,

Тукъ пресече свилени пояси;

Ми пропадна въ бунаръ багаліа.

Тога велитъ лудечекъ Секула:

„Айви віе до седумъ кралеи!

Одайте си, мене не чекайте;

Остаите моя бѫрза коня,

Како мене зміа ке ме ядитъ,

Така него орли да то ядѣтъ.”

Си тѫргнае до седумъ кралеи,

Остаие ногоӑ бѫрза коня.

Коня ѫржитъ во гора сѣ слушатъ,

Гласъ му оитъ три деветъ планиня;

Тамо иматъ до три вити ора;

Ора бѣа сѫде Самовилски,

Напредъ бѣше Гюргя Самовила,

До неа Ерина Самовила;

Тіе му сè вѣрни посестрими.

 

 

205

 

Гласъ ми слушатъ Гюрга Самовила, —

„Негде ѫржитъ коня Секулоа;”

И пущи Ерина Самовила.

Та сѣ свила, како бѣло платно,

Ми отиде во гора зелена,

Ми ѭ найде коня Секулоа;

Ми викна Ерина Самовила:

„Пущи, пущи зміа пройноглаа,

Пущи ми го лудечекъ Секула,

Тои ми ѥ мое мило брате;

Да не дойдитъ Гюргя Самовила,

Да ти сторитъ чудо и големо!”

Тога викатъ зміа тройноглаа:

„Бегай, бегай Ерино̆ Самовило!

Сега сумъ сѣ мѣсо изнаяла,

Тва го барафъ и тоа го нзйдофъ.”

Си сѣ свила како бѣло платно,

И ми пойде назодъ кè що бѣше,

И ѣ велитъ Гюргѣ Самовилѣ:

„Айти тебе моя мила сестро!

Страфъ ми нематъ зміа тройноглаа,

Не го пущатъ наше мило брате.”

Ми сѣ свила Гюргя Самовила

Ми сѣ свила како бѣло платно,

Та ми пойде во гора зелена,

И седна на бунаръ баталіа: —

„Пущи, пущи зміа тройноглаа,

Пущи ми го мое мило брате!

Ак ти влеза надворъ ке т истаа,

Ак ѥ бунаръ триста сѫжни глобокъ.”

Зміа велитъ „не моишъ да влезишъ.”

Ми сѣ свила кало бѣло платно,

Тà ѣ влезе въ бунаръ баталіа,

Ми го фати лудечекъ Секула

Ми го фати за тонки рамена,

Ми го тѫргна надворъ со сè зміа.

Тога велитъ Гюрга Самовила:

„Айти тебе зміа тройноглаа,

Какъ сѣ ядитъ мое мило брате!

Му ѥ сестра Гюрга Самовила,

 

 

206

 

Му ѥ сестра Ерина Самовила!”

Ми изваи сабя дипленица,

Ѣ̀ исече зміа тройноглаа;

Го зедое лудечекъ Секула,

Го качіе на бѫрзего коня.

И ми явна лудечек Секула,

И му удри жѫлта боздогана: —

„Да те вида моя бѫрза коня,

Да стигниме наша-та дружина.”

Въ саатъ и полъ дружина си стигна.

Кога ѫржна коня Секулоа,

Сѣ обзѫрна Маркоа-та коня;

И ми велитъ Марко Кралевике:

„Одай, одай моя бѫрза коня,

Що тук одишъ, назодъ сѣ обзѫрнвишъ?”

И му велитъ Маркоа бѫрза коня:

„Айти тебѣ Марко, мой стопане!

Коня ѫржитъ отъ наша дружина,

Не пристигна лудечекъ Секула.”

И му велитъ Марко Кралевике:

„Айти тебѣ моя бѫрза коня!

Секула ѥ въ бунаръ баталіа;

Дан ти удра жѫлта боздогана!”

Одеӗ, одеӗ малу до полпѫти,

Пакъ ми зборви Маркоа бѫрза коня:

„Айти тебе Марко, мой стопане!

Обзѫрни сѣ задъ себе, задъ коня,

Оти идетъ лудечек Секула.”

Тога велитъ Марко Кралевике:

„Ке ти удра жѫлта боздогана,

Ке ти удра мегю цѫрни очи.”

Пакъ му велитъ негоа бѫрза коня:

„Кѫде сакашъ тука да ме удришъ,

Обзѫрни сѣ назодъ да го видишъ.”

Сѣ обзѫрна Марко Кралевике,

Си го виде лудечекъ Секула;

Коня яатъ, како да ми летатъ.

И имъ велитъ Марко Кралевике:

„Ейви віе до седумъ кралеи!

Я̀ видите чудо и големо,

 

 

207

 

Нè пристигна лудечекъ Секула;

Какъ ке бидитъ, како куртулиса!”

И стигнаее, и сѣ избаціе,

С избаціе, и сѣ опитае;

И имъ каза унери големи,

Що напраи негоа-та сестра,

Негва сестра Гюргя Самовила.

 

 

143. Седумъ юнаци и Арапинъ.

 

Шедба шете Марко Прилепчанецъ,

Шедба шете низъ Косово поле,

Тамо праве седумдестъ манастир

Безъ везировъ и безъ царевъ изанъ.

Отъ тамъ ойде на широко Скопѥ,

Тамо фати манастиръ да праве

Манастиръ праве свети Димитря.

Кога Марко направи манастиръ,

Ми сѣ пречу во града Стамбола

Во Стамбола до Султанъ Мурата;

Султанъ Муратъ си кладе теляли.

Телялъ личе низъ града Стамбола:

„Далъ чуете Турци и раяте!

Що настаналъ делибаша Марко,

Що ми сетъ тіа чудби отъ него!

Кой ѥ юнакъ надъ юнака роденъ,

Да го фатитъ делибаша Марко,

Живъ до мене него да донесе;

Ке му дадамъ до три лепи земле,

Ке му дадамъ гора Каменица,

Ке му дадамъ въ Босна Сараево,

Ке му дадамъ се-та Босна кѫрвава,

Сѫде Марка жива да донесе,

Ако саке, още земя давамъ!”

Сѣ наиме еденъ цѫрнъ Арапинъ,

Испадна предъ цара сѣ поклони:

„Честити царе отъ сега до века!

 

 

208

 

Я сумъ вреденъ Марка живъ да фатамъ.

Богъ да біетъ земьи-те що давашъ,

Що не рагятъ ни лѣпъ, ни па вино.

Таксай, царе, друго що ке таксашъ!”

Отговоре той царъ султанъ Муратъ:

„Ке ти даамъ града Сталакина,

Що повелятъ Сталакин Тодоре;

Ке ти даамъ града Радомира,

Що повелятъ та стара Влахина;

Ке ти даамъ и града Прилепа,

Що повелятъ Кралевике Марко;

Ке ти даамъ и Марковъ шаренъ конь,

Ке ти даамъ боздоганъ и сабя,

Ке ти даамъ млада Маркоица

Маркоица со се мѫшко дете.”

Па сѣ свали цѫрни-отъ Арапинъ,

Па сѣ свали во Стамболъ чаршіа,

Право тегли на безистенджіи;

Тамо кроитъ рубо калугерско.

Отъ тамъ отиде на куемджіи,

Там направи кѫрсти позлатени,

На глава-та капа калугерска,

На рѫце-то нарѫквици златни;

Си сѣ стори цѫрна калугера;

Па отиде во града Ирилепа,

На Маркови-те тешки порти;

Викна, чукна цярни-о Арапинъ,

Па испадна Маркова-та майка,

Нея пита кѫд ѥ синъ и́ Марко,

Му требало попой, калугери,

По аири изметъ да му чинатъ.”

Тогай рече Маркова-та Майка:

„Не ѥ тука мой-о синъ Марко;

Марко прави тамо лепъ манастиръ,

Лепъ манастиръ свѣти Димитріа.”

Като ми научи чѫрнъ Арапинъ,

Стегна конь-о со златни зенгіи,

Та отиде на Скопѥ широко;

Право тегле на лепи манастиръ,

Па застана на цѫрквинска врата,

 

 

209

 

Провикна сѣ цѫрна Арапина:

„А испадни Марко Кралевике!”

Кога Марко с обзѫрна и виде:

„Отъ бога да найдишъ що ми барашъ,

що ми барашъ тука цѫрнъ Арапинъ!”

Тогай рече цѫрна Арапина:

„Оведи сѣ делибаша Марко,

Оведи сѣ немой грѣши душа!

Я не сумъ ти цѫрна Арапина,

Току сумъ ти цѫрна калугера,

Дур отъ чиста гора свѣта гора,

Отъ лепъ манастиръ отъ Хилиндара;

Оведи сѣ немой грѣши душа;

Пѫрво попъ, илъ калугеръ що иде

Требува стопан-отъ да испадне,

Да му пее по една молитва.”

Тогай рече делибаша Марко:

„Ти сѣ молямъ, оче, да ме простишъ,

Да ме простишъ я незнамъ кои си́!”

Тог изваде цѫрна Арапина,

Ми изваде книга отъ пазуха,

И ѭ клава на Маркова глава;

Па ми фати молитва да пее.

Со десна-та рѫка книгà дѫрже,

Со лева-та рѫка синджиръ дѫрже;

Синджиръ кладе на Марка на гѫрло,

Вѫрза Марка за коньово седло,

Изваде го отъ лепи манастиръ.

Пищи Марко како люта зміа;

Па го дочу Айдутъ Дебелъ Новакъ,

Извикна на Новочица млада:

„Оди скоро конь-о да изседлишъ,

Да истѫрчамъ до широко Скопѥ,

До манастиръ свѣти Димитріа.”

Кога дойде Айдутъ Дебелъ Новакъ,

Кога гледе Марка ми го нематъ.

Стегна конь-о низъ Скопѥ широко,

И ми бѫрка цѫрна Арапина,

Да откине Марка Кралевикя.

Кога стигна цѫрна Арапина,

 

 

210

 

Дека влече делибаша Марка,

Дека влече по студни калдарми.

Провикна сѣ Айдутъ Дебелъ Новокъ:

„Кафпе единъ цѫрна Арапино!

Не ти стигна ястѥ що ядише,

Па си дошолъ юнаци да фащашъ,

Мене викатъ Айдутъ Дебелъ Новакъ,

Отъ висока Качанина града;

Дали знаишъ, цѫрна Арапино,

Ако тѫргнамъ тешка боздугана,

Ак те удрамъ мегю две-те очи,

Две-те очи отъ глава ке скокнатъ,

Ка ѥ бѣлъ денъ, ноке ке сѣ сторитъ.”

Па завѫрти цѫрна Арапина,

Па завѫрти дервишко дервежде,

„Айде, рече, Айдутъ Дебелъ Новакъ,

Арамъ да ѥ кральство, що кралювашъ,

Как мен Арапинъ ак не отепашъ!”

Махна Новакъ тешка боздогана,

Цѫрнъ Арапинъ боздоганъ пречека

Го пречека на малки-отъ пѫрстъ.

Тогай фѫрли цѫрна Арапина,

Фѫрли алка, фати Дебелъ Новакъ;

Тà ги стори два добра юнака.

Па фатиха два-та добра краля,

Да си пищатъ, како люти зміи.

Лели дочу Новаково дете,

Новаково Груица войвода.

Кога дойде у Скопѥ широко,

Пущи конь-о низъ Скопѥ широко,

Тука тамо Арапинъ да стигнитъ,

И го стигна на Скопски-те порти.

Провикна сѣ Груица войвода:

„Кафпе единъ цѫрна Арапино!

Не ѥ, кафпе, делибаша Марко,

Не ѥ мой-о татко Дебелъ Новакъ,

Мен ме викатъ Груица войвода,

Мѫтна вода порой како носе,

Така тебе ке понесамъ бедо,

Чекай боздоганъ отъ мене на теб.”

 

 

211

 

И Арапинъ подаде дерведже;

Пакъ Арапинъ на нишанъ застана,

„Айде, Груьо, тебе да те видамъ;

Да те видамъ що юнаство имашъ.”

Нишанъ кладе Арапско колено.

Кога фѫрли Груица войвода

Кога фѫрли тешко бездугана,

Го дочека цѫрна Арапина

Го дочека н Арапско колено;

Фѫрли алка и ми фати Груя,

Та ги стори три добри юнака.

Пищатъ они, кало люти зміи.

Лели дочу помало-то дете,

Помало-то Айдутъ Новаково,

Помало-то дели Татомирче;

Пущи коня низъ Скопѥ широко,

Тува тамо Арапинъ да стигне,

Ми го стигна дур надворъ отъ Скопѥ,

Вонка до седумъ саате места.

Па си викна дели Татомирче:

„Никаковъ еденъ ти цѫрнъ Арапинъ,

Що си дошолъ кралеви да фащашъ!”

Па подаде дервишко дерведже:

„Айде, веле, дели Татомирче!

И я те знамъ и свет-отъ те знаятъ,

Що юнаство твое сѫрце иматъ,

Ког седеше на Демир-капіа, [*]

Н остабаше пиле да помине,

А камо ли човекъ да помине;

А ти тога мошне страхъ имаше,

Страхъ имаше отъ голи дервиши;

Да те видамъ Дели Татомирче!”

Па замахна тешка топузина,

Го пречека цѫрна Арапина

Го пречека на лева-та рѫка;

И него ми въ алка го заключи,

Та ги стори четир добри краля.

Пищатъ они како люти зміи.

Арапинъ ги влече по друмови.

 

 

*. Демир-капіа, место во Македоніа близу до Вардаръ; — Железна-врата.

 

 

212

 

Лели дочу Янкула Войвода,

Войвода отъ града Шидина;

Па си явна коня пеливана,

Тà ми дойде на Скопѥ широко.

Виде празенъ манастиръ да стое,

Побратима Марка ми го нематъ.

Му текна от Арапинъ го фати.

Кога явна коня подлетога,

Тà испадна отъ Скопѥ широко;

Тука тамо Арапинъ да стигнитъ,

Го стигна на широко Косово.

Провикна сѣ Янкула Войвода:

„Стои тамо цѫрна Арапино!

Яска сумъ ти Янкула Войвода,

Мѫтнà водà река како носе,

Така тебе ясъ ке те поносамъ!”

А ка дочу цѫрна Арапина,

Па завдрти Дервишко дерведже

Айд и тебе Янкула Войвода,

Дате видамъ що юнаство имашъ,

Арамъ да ѥ Кральство що кралювашъ,

Какъ мен Арапинъ, ак не отепашъ.”

Ког Янкула махна боздогана,

Го пречека на лева-та рѫка,

Фѫрли алка и Янкула фати,

Тà ги стори петъ добри юнака.

Пищатъ они како люти зміи;

Нихъ Арапинъ влече по друмови.

Кога ми дочу Милошъ Оргяпинъ

Милошъ Оргянинъ отъ Оргяна града,

Онъ не оди на широко Скопѥ,

Преку поле и планини тегле,

Да преваре цѫрна Арапина,

Милошъ него питатъ, него сакатъ.

Отъ далеку махна боздугана, —

„Дѫржи, кафпе, цѫрна Арапино!

Що си дошолъ во наша-та земя!

Царъ царува у Стамбола града,

А ніе у наша-та ни земля;

Мене ме викатъ Оргянинъ Милошъ!”

 

 

213

 

Провакна сѣ цѫрна Арапина:

„Хайде Милошъ що юнаство имашъ,

Харамъ да етъ мен ак не отепашъ!

Милошъ махна тешка топузина,

А Арапинъ подаде дерведже,

Нема дек да кладе боздугана;

Тог Арапинъ на тешко сѣ найде.

Боздуганъ падна н Арапски грѫди;

Фѫрли халка и Милоша фати,

И ги стори шестъ добри юнаци.

Пищатъ они како люти зиіи.

Небо-то и земя-та сѣ тресатъ,

До край земя гласове сѣ слушатъ.

Како що гѫрме свѣти Иліа,

Така отъ кральове гласове гѫрматъ.

Пищатъ они како люти зміи.

Лели дочу Секула Детенце,

Секула ѥ отъ Будима града,

Секула Соколово-то дете.

Онъ воюва токмо деветъ годинъ,

На Султанъ Муратова войска.

Кога бѣше седналъ да вечера,

Отъ вратици гласѥ достигнаха;

И провикна на негова люба:

„Пѫрва любо, млада Секулице!

Немой стои, немой, любо, слушай,

Скор оседлай моя бѫрза коня,

Да излезамъ низъ поле широко,

Деветъ годинъ земя сумъ оставилъ,

Слушамъ врева по широко поле,

Цѫрнъ Арапинъ по поле ми шетатъ.

Даль отъ цар-отъ той изанъ иматъ,

За да газитъ моя-та ми земля;

Оседлай коня отъ конюшница.”

Кога стана Секулица млада,

Оседла му коня шаренога;

А Секула опаша си сабя,

И си зеде тешка боздугана,

Сѣ прекѫрсти спроти исходъ сѫнце.

Кога стѫпна на злата зенгіа,

 

 

214

 

Сѣ префѫрли коню на рамена.

Секулица млада му подаде

Му подаде една малка чаша.

Кога чаша до очи поклопи,

Извикна сѣ на негова люба:

„Пѫрва любо, остани со здравѥ!”

Право тегле на Скопѥ широко

На манастиръ свѣти Димитріа;

Гледа тамо самъ манастиръ стое,

Гледа чичка му Марка го нематъ;

Му текна от Арапинъ го фати,

И на сите свѣци сѣ поклони

Найповике на свѣти Димитря:

Па си вяхна коня крилатога,

Ка го пущи низъ Скопѥ широко,

Отъ копита оганъ извадува,

Преку глава искри дури летатъ.

Кога испадна отъ Скопѥ вонка,

Тогай ми веле неговъ шаренъ конь

Со вискомъ на стопанъ прикажува:

„Мой стопане, Секула Детенце!

Ака сакашъ Арапинъ да стигнишъ,

На мене ти яко да сѣ дѫржешъ,

Я сумъ вреденъ Арапинъ да стигнамъ.”

Реч и летна подъ вишно-то небо;

Тува тамо Арапинъ да стигнитъ,

Па го стигна во гора зелена,

Па сѣ свали отъ негова коня,

Та падна на земля господова,

Па си свали отъ глава-та капа,

Метани чине на небо, на зеиля,

И на сите свѣци редъ по редомъ,

Найповике на свѣти Димитря.

„Ела, боже, ти мене поможи,

Мили боже, и свѣти Димитря,

Цѫрнъ Арапинъ въ рѫка да си кладамъ!”

Кога свѫрши Секула молитва,

Си сѣ фѫрли на конь на рамена,

Па го стигна цѫрма Арапина

Си го стигна во зелена гора.

 

 

215

 

Провикна сѣ Секула Детенце:

„Дѫржъ сѣ никаковъ цѫрни Арапинъ,

Не етъ, кафпе, Делибаша Марко,

Не етъ, кафпе, Айдутъ Дебелъ Новакъ;

Мен ме викатъ Секула Детенце,

На презиме Соколово дете,

Деветъ годинъ на цара работахъ;

Дѫржъ сѣ единъ цѫрна Арапино,

Да те видамъ що юнаство имашъ!”

И Арапинъ подаде дерведже,

И провикна цѫрна Арапина:

„Ай да видамъ, Секула Детенце!

Я си фатихъ шестъ добри юнака

Еднà алкà ущ за тебе имамъ;

Богъ ке даитъ и тебе ке фатамъ,

Как малъ деверъ невеста що водитъ,

Така и ти шестъ краля ке водишъ.”

Провикна сѣ Секула Детенце:

„Ай да видамъ цѫрна Арапино,

Да те видамъ що юнаство имашъ;

Немой гледай оти я сумъ дете!

Слушай, цѫрна бедо, да ти кажамъ,

Да испаднишъ на юначки мегданъ,

Да видамъ чя майка синъ родила,

Чіа сестра брата си дѫржала;

Да видиме чя майка ке плачитъ!

Ти остави шестъ краля вѫрзани,

Остави ги на пѫт-отъ да стоятъ,

Тà испадни на юначки мегданъ!”

И Арапинъ нема що да чини

Па испадна на юначки мегданъ;

Па испадна Секула Детенце.

Сака дете съ боздоганъ да махне,

Сак Арапинъ съ боздоганъ да махне.

Провикна сѣ Секула Детенце:

„Мног Арапски боздогане сумъ ялъ,

Нека ядамъ уще еденъ твои!”

Па застана Секула на нишанъ.

Цѫрнъ Арапинъ фати да ми мери,

Не меритъ онъ ни горе, ни долу,

 

 

216

 

Току мере на коньско-то чело.

Ког Арапинъ фѫрли богдогана,

Секуловъ конь во вчас-о си легна,

Онъ си легна на зелена трева,

Па боздоганъ помина надъ глава

Надъ глава отъ Секула Детенце.

Па си стана Секуда Детенце,

Онъ не меритъ на коньско-то чело,

Право мери на коньски-те грѫди.

Ког Секула фѫрли боздогана,

Арапски конь легна на колена,

И боздоганъ удри Арапина

Го удира мегю две-те очи;

С истаркаля отъ конь-о на земя;

Падн Арапинъ, Секула нападна,

Па изваде сабя отъ ножница,

Тà пресече Арапска-та глава,

Па ѭ кладе во коньски-отъ зобникъ,

Ѭ закачи на коньско-то седло,

Па извикна Секула Детенце,

Па извикна на шестъ добри краля.

„Мой вуйковци, и мои чичовци

Ясъ погубихъ царна Арапина!”

А що бѣше Секула Детенце,

Лель потѫргна сабля отъ ножница,

И пресече шестъ Арапски алки,

Та испущи шестъ добри юнаци.

Проговора Секула Детенце:

„Мой вуйковчи, и мои чичовци!

Віӗ одейте на широко Скопѥ,

На манастиръ свѣти Димитріа,

Тамо мене віе да чекате;

Ясъ ке ходамъ во града Стамбола

Во Стамбола до Султанъ Мурата,

Да го питамъ да ли даде изанъ,

Да шетаятъ по наша-та земя

Да шетаятъ цѫрни-не Арапи;

Ако Султанъ така даде изанъ,

Ке отключамъ сабя отъ ножница,

И негова глава ке отрежамъ;

 

 

217

 

Віе мене чекайте на Скопѥ.”

И отиде Секула Детенце

Онъ отиде во Стамбола града

Во Стамбола до Султанъ Мурата;

Сѣ поклони на Султанъ Мурата,

Му целива рѫка и колено,

Му говоре Секула Детенце:

„Честитъ, цару, отъ сега до века!

Що ѥ тая мѫка отъ Арапи,

Що шетаетъ по наша-та земя!

Да ми клаватъ кралеви во синджиръ!”

Отговоре цар-отъ Султанъ Муратъ:

„Мои синко, Секула Детенце!

Донеси ми едн Арапска глава,

Ке ти даамъ петнаестъ товара,

Дробно хазно се жѫлти флорини.”

Кога дочу Секула Детенце,

Отъ дивани долу онъ сѣ свали,

Отъ коньски зобникъ глава искара,

Ѭ̆ изтаркаля предъ Султанъ Мурата,

Тригодишна треска ми го стресе,

И веле на Секула Детенце:

„Слушай мене, Соколово дете!

Арапи-те во твоя рѫка сетъ,

Мѫртви сакамъ ти да ми ги носишъ;

Немой живи, да ги богъ обіе!”

Па му даде петнаеестъ товара,

Дробно хазно се чисти флорини.

Право тегне Секула Детенце

Право тегне на широко Скопѥ,

На манастиръ свѣти Димитріа,

Нему десетъ товари приложи,

Петъ товари за ладна меана.

Па си найде шестъ добри юиаци.

„Поможи богъ, шестъ добри юнака!”

„Далъ богъ добро, Секула Детенце!” —

„Айте мои вуйковци, чичовци,

Да седниме на ладна меана!”

Ка седнаха седумъ добри краля,

Ка седнаха на ладна меана,

 

 

218

 

Ядатъ, піатъ три недели време,

Па испиле петъ товара хазно.

Па имъ рече Секула Детенце:

„Даль чуете віе шестъ юнака,

Даль чуете, отъ тува на татки

Кѫд видите цѫрна Арапина,

Немуйте него не задевайте,

П едно пиле аберъ ми пущейте,

Ясъ знамъ како Арапинъ сѣ деритъ,

Какъ сѣ деритъ Арапска-та кожа.”

Това чудо ми стори Секула

Да сѣ славе, да сѣ прикажува.

Останала песма да сѣ пеитъ,

Да слушаятъ сите наши бракя;

Отъ насъ песма, а отъ бога здравіе;

Аминъ боже за многу години!

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]