Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ЮНАЧКИ.

 

(2/5)

 

86. Тодорка и княхче

87. Яничаръ и Руса Драгана

88. Боленъ Дойчинъ

89. Никола, Богданъ и Ангелина

90. Корунъ, Кондофила и синъ Костадинъ

91. Гино Арнауче и Петра хубава

92. Николче

93. Стоянъ боленъ

94. Стоянъ боленъ

95. Гино и Стоянъ

96. Янкула

97. Янкулова смѫртъ

98. Мати

99. Стоянъ и Султанъ

100. Лазаръ и Петкана

101. Марко, Арапинъ и Маркоица

102. Марко и Гино Арнауче

103. Тодорка и Княхче

104. Стоянъ и Турчинъ

105. Момчула Войвода

106. Гюро

107. Будинска Рада. Отъ Панагюрище

108. Стоянъ и Чифутче

109. Начу

110. Братъ и сестра

111. Стоянъ войникъ

112. Петко Векилинъ

113. (Прочуло ся е люта змія). Отъ Панагюрище

 

 

 

86. Тодорка и княхче.

 

Отъ цар-отъ известъ е дошла

„Кой има синъ да прате,

Кой нема, самъ си да доди,”

Иванъ си сина немаше,

А само една дещеря,

Една дещеря Тодорка.

Тои сѣ чуде и мае,

Какво да чини, да прави.

Какъ го зачула Тодорка,

Та на баща си думаше:

„Я сѫ не грижи, татко-льо,

До кѫд ѥ млада Тодорка,

Ти не щешъ войска да видишъ.

Я̀ иди, татко, я̀ иди,

Сабя френглія да купишъ,

И тѫнка пушка бойліа,

И едно конче ранено,

Азъ ще на войска да ида,

  

 

124

 

И младъ войскаринъ ще стана,

Никой не ще мѫ познае.”

Стана Тодорка отиде;

Ходила седемъ години,

Никой ѭ нигде не позналъ;

Кога е било на Лазаръ,

Тодорки е на умъ дошло,

Че и́ е мама на пазаръ;

Какъ-то нейни-те врѫсници.

Въ царски градини запяла

Запяла и припѣвала;

И ношъ ѥ песенъ пела,

Денѥ съ войска-та ходила.

Ка ѣ̀ зачуло младо княхче,

А то на цар-ятъ думаше:

„Тукъ има младо войскарче,

Що пее ноще лазаря.”

Цар-ятъ на княхче думаше:

Я̀ си заведи войска-та

На равно поле да играе,

Д играе хоро юнашко,

Сички-те на редъ да гледашъ,

Дано мома-та познаешъ.”

На редъ ѥ княхче гледало,

Не можло да ѭ познае.

Цар-ятъ на княхче думаше:

„Я̀ си заведи войска-та

Де-то сѫ хурки продаватъ,

Дано мома-та познаешъ.”

Княхче си войска заведе,

Пакъ си мома-та не позна. . . . .

 

 

87. Яничаръ и Руса Драгана.

 

Разбега сѫ е Влашка-та земя,

Влашка-та земя и Богданска,

И Богданска-та, сичка-та Доброжа,

Кой горе ходи, кой долу бега

Отъ люти Турци, страшни Маджари.

Стари сечеха, млади робеха,

Млади девойки отборъ земаха,

Тà ги правеха млади робини;

И млади момци отборъ земаха,

Тà ги правеха се Яничере.

Де-то минуватъ села-та горятъ,

Хора-та робатъ, села-та горятъ.

Преминале сѫ бѣлі-а Дунавъ,

Наредиха сѫ край Етрополе,

Распространиха сини шаторе,

На равно поле делба делеха

Млади девойки и млади момци.

Кому паднаха по две, и по три,

На младъ Яничаръ сѫ е паднала

 

 

125

 

Салъ една мома руса Драгана,

Па ѭ заведи подъ бѣли чадѫръ.

Кога е било вечер-та кѫсно,

Млади Яничаръ надворъ седеше,

погледна долу, погледна горе,

Изъ черна земя синъ огѫнъ гори,

Изъ синьо небо кѫрвавъ дѫжъ вали.

Млади Яничаръ сѫ е уплашилъ,

Та поизвика руса Драгана,

И на Драгана жално думаше:

„Мори Драгано, моя робиньо!

Що ще тà питамъ право да кажишъ, —

Имашъ ли братецъ, имашъ ли сестра,

Имашъ ли баща, имашъ ли майка?”

А Драгана му со гласъ продума:

„Имамъ си баща, имамъ си майка,

Имамъ си братецъ, имамъ си сестра.” —

„Кѫде е братъ ти, и той ли е поробенъ?

Драгана му жально отговаря:

„Кога додоха въ Влашка-та земя

Турци избиха млади́ Бѫлгари́;

И братъ ми бѣше во тая войска;

А сега тридесетъ години,

Ка сѫмъ азъ братецъ не видела.” —

„Мори Драгано, моя робиньо!

Ако го видишъ, познавашъ ли го?” —

„Я да го видамъ, си го познавамъ

По клета глава, по ѣдри гѫрди.”

А Яничаръ Драгана питаше:

„Що има на братина глава?” —

„Братъ ми има отъ сабя бѣлекъ,

Че е посеченъ на люта войска.”

А Яничаринъ Драгана пита:

„Що има братъ ти на ѣдри гѫрди?” —

„Братъ ми си има на гѫрди бѣлекъ,

Со стрела раненъ во люта войска.”

Па раствори Яничаръ гѫрди-те

Бѣли-те грѫди, ктета-та коса;

А на Драгана жално думаше:

 

 

126

 

„Я стани, сестро, дома да идемъ,

Дома да идемъ, мама да видимъ!”

 

 

88. Боленъ Дойчинъ.

 

Попаднала цѫрна Арапина,

Попаднала Солунски ливагѥ,

Ми удрила бѣла-на чадара;

Таинъ сакатъ одъ Солуна града,

Лѣбъ имъ сакатъ по две фурни лѣба,

И имъ сакатъ крава ялоица,

И имъ сакатъ по бочка ракіа,

И имъ сакатъ по две бочки вино;

На денъ сакатъ п убаа нееста,

На нокь любитъ п една малка мома,

Ми и любитъ и ми и загубвитъ.

Си-те ми сѣ редумъ изредіе,

Редъ падна на млада Ангелина.

Дворѥ метитъ Ангелина млада,

Дворѥ метитъ градумъ сѫлдзи ронитъ,

Со сѫлдзи ми дворѥ завадила.

Ѭ догледа болена Дойчина:

„Айти тебе сестро Ангелино!

Що те тебе нужба дотерало,

Дворѥ метишъ градумъ сѫлдзи ронишъ?

Али ти сѣ, сестро, злодеало,

Рамни дворѥ, сестро, метеещи?

Мене болно, сестро, гледаещи? —

Рани, болки, сестро, вѫрзеещи,

И понади менѣ готвеещи?”

„Айти тебе брате, Боленъ Дойчинъ!

Тà не ми сѣ менѣ здодеало,

Рамни дворѥ, брате, метеещи,

Тебе болно, брате, гледаещи,

Рани, больки тебѣ вѫрзеещи,

И понади тебѣ готвеещи;

Туку ми сѣ, брате, здодеало,

 

 

127

 

Попаднала цѫрна Арапина,

Попаднала подъ града Солуна,

Подъ Солуна, Солунски ливагѥ,

Ми удрила бѣла-на чадара;

И ми собра старци и попои,

На денъ сакатъ по две фурни лебецъ,

И имъ сакатъ крава ялоица,

И имъ сакатъ по бочка ракіа,

И имъ сакатъ по две бочки вино,

На денъ сакатъ п убаа нееста,

На нокь сакатъ п една малка мома,

Ми и любитъ и ми и загубвитъ.

Си-те ми сѣ редумъ изредіа,

Редъ ми падна, мене ке ме земѣтъ.”

И говоритъ Болена Дойчина:

„Айти тебе сестро Ангелино!

Аль тоа те тебе брига нашло?

Ево имамъ за деветъ години,

Кѫде лежамъ болно на постеля;

Ай отвори шарена ковчега,

Да изваишъ триста лакти платно

Триста лакти платно бамбакерно,

Да извѫрзишъ рани одъ анджари;

И земай ми моя остра сабя;

Ево иматъ за деветъ години,

Сабя въ рѫка не ми ѥ фатена,

Веке ми ѥ сабя ѫргьосана,

Да ѭ носишъ Умера бичакчіа,

Да ми остритъ сабя вересіа,

Ако станамъ скѫпо ке иу платамъ,

Ак не станамъ, алалъ да ми чинитъ.”

И ми стана млада Ангелина,

И ми зеде сабя ѫргьосана,

Ми отиде дури у Умера:

„Айти тебе Умеръ бичакчіа,

Так ти бога, я ке ти сѣ молямъ!

Ме допущилъ Болена Дойчина,

Да му остришъ сабя вересіа,

Ако станитъ скѫпо ке ти платитъ,

Ак не станитъ, ададъ да му чинишъ.*

 

 

128

 

Тог говоритъ Умеръ бичакчіа:

„Айти тебѣ млада Ангелино!

Ак ми давашъ твой-те цѫрни очи,

Да ти острамъ сабя Дойчиноа.”

Сѣ поврати млада Ангелина,

Надазъ плачеещи, пищеещи;

Одъ далеку Ангелина викатъ:

„Айти тебе Болена Дойчина!

Не ми остритъ Умеръ бичакчіа

Не ми остритъ сабя вересіа,

Той ми сакатъ мой-ве цѫрни очи.”

Ѣ говоритъ Болена Дойчина;

„Остай сабя, сестро Ангелино,

Остай сабя на бѣла постеля,

И влези ми темни конушници,

Да изваишъ моя бѫрза коня;

Носи ѭ у Митре Поморянче

Налбатина, вѣрна побратима,

Да ми коитъ коня вересіа;

Ако станамъ, скѫпо кя му платамъ.

Кя му платамъ жѫлтици дукади.”

И ми стана млада Ангелина,

И ми влезе темни конушници,

Ми изваи негва бѫрза коня,

Ѭ однес у Митре Поморянче,

Да ми коитъ коня вересіа:

„Так ти бога Митре Поморянче!

Ако станитъ Болена Дойчина,

Кя ти платитъ коня за коенѥ.”

И ѣ велитъ Митре Поморянче:

„Айти тебе млада Ангелино!

Ако даашъ твое бѣло лице,

Твое лице, како ѣсно сѫнце,

Твой-те вежи, как морски піяйци,

Твой-те очи, како цѫрно грозѥ!”

И ми викна млада Ангелина,

Кѫршитъ рѫце отъ бѣли колена,

Сѫлдзи ронитъ по бѣли образи,

Одъ образи шарени пазуи,

Одъ пазуи шарени скутеи,

 

 

129

 

Одъ скутеи по земя сурова.

Си поводи коня Дойчиноа,

Люто кѫлнитъ млада Ангелина: —

„Богъ те убилъ Митре Поморянче!

Защ не тѫргна сабя да м зазубишъ,

Туку мене ти ме пострамоти!”

И си тѫргна дома си отиде,

И му кажвитъ брату си Дойчину:

„Айти тебе Болена Дойчина!

Що ми стори голема страмота

Со твоя-та вѣрна побратима,

Що ядефте, брате, що піефте,

Що одефте въ гори на лоенѥ;

Кога рекофъ за твоя-та коня,

Да ѭ коитъ, брате, вересіа,

Що ми рече Митре Поморянче, —

Ако даишъ твое бѣло лице,

Кя ти коямъ коня вересіа.”

И сѣ фѫрли Болена Дойчина

И сѣ фѫрли на нога юначка:

„Айти тебе сестро Ангелино!

Страфъ да немашъ, сестро, страмъ да немашъ!

Ай да земишъ студено оружѥ,

Да го даишъ Плетикосѣ Паплѣ,

Да ми міетъ студено оружѥ.”

И ми стана млада Ангелина,

И ми зеде студено оружѥ:

„Айти тебѣ Плетикоса Павле:

Ме допущи Болена Дойчина,

Да ми міешъ студено оружѥ.” —

„Аити тебѣ сестре Ангелино!

Чуму ти ѥ студено оружѥ,

Лель ѥ боленъ Болена Дойчина!* —

„Попаднала цѫрна Арапина,

Подъ Солуна, Солунски ливагѥ,

И ми удрилъ бѣлана чадара,

И ми викатъ старци и попои,

Таинъ ми сакатъ по две фурни лѣбъ,

И ми сакатъ крава ялоица,

И ми сакатъ по бочка ракіа,

 

 

130

 

И ми сакатъ по две бочки вино,

На денъ сакатъ по млада нееста,

На нокь сакатъ п една малка мома,

Ми и любитъ, и ми и загубвитъ,

Редъ ми падна, мене кя ме зематъ.”

Тога велитъ Плетикоса Павле:

„Айти тебе илада Ангелино!

Аль ми давашъ твоя тонка става;

Става имашъ како морска тѫрска;

Да ти міамъ студено оружіе.”

Та си зеде студено оружѥ,

Си отиде во рамни дворои:

„Айти брате, Болена Дойчина!

Не си ималъ вѣрни побратими,

Туку биде Турци невѣрници!

Ми посака иоя тонка става.” —

„Айти тебе сестро Ангелино!

Убило и мой-те побратими

Убило и яденѥ, піенѥ!

Отпущи го платно баибакерно,

Да извѫрзишъ рани отъ анджари.”

Го извѫрза млада Ангелина,

Му извѫрза рани отъ анджари,

И му даде студено оружѥ.

Той опаса свилена пояса,

Ми нареди студено оружѥ,

Ми ѭ зеде сабя ѫргьосана,

И ми явна коня некоена;

Прау одитъ подъ града Солуна,

Прау одитъ на бѣла чадара;

И ми слезе отъ бѫрзего коня,

Ми изваде сабя дипленица,

Ми загуби цѫрна Арапина,

И со него жѫлта Евреина.

И си явна своя бѫрза коня,

Глаа кладе на коня предъ себе,

И ми вѫрвитъ по стреде Солуна.

Що го виде се ми сѣ зачуди —

„Що ке бидитъ ова чудно чудо!

Овой юнакъ, како суво древо,

 

 

131

 

Лице имтъБ, какъ восокъ прецеденъ,

Що ми стори голема унера!

Юнакъ било, юнакъ ке да бидитъ!

Не му требатъ цѫркви манастири,

Да и праитъ, добро да имъ чинитъ!”

Ми помина по стреде чаршіи

И пойде при Умеръ бичакчіа:

Айти тебе Умеръ бичакчіа!

Ти не остришъ сабя вересіа,

Що ѥ сакашъ на моя-та сестра,

Що ѥ сакашъ неидзини-те очи?а

И ми тѫргна сабя дипленица,

Му ѭ зеде негоа-та глава.

И пойде при Митре Поморянче:

„Айти тебе Митре Поморянче,

Поморянче, вѣрна побратима,

Ще те имафъ кай мой цѫрни очи,

Що ѥ ова голема страмота,

Що ми стори на моя-та сестра!”

И му зеде негоа-та глава.

И пойде при Плетикоса Павле,

Му ѭ зеде и негоа глава.

Дома одитъ, отъ далеку викатъ:

„Отвори ми, сестро Ангелино,

Отвори ми наши вити порти,

Постели ми шарена одаа,

И барай ми свѣщи и ламбади,

Донеси ми попой законици,

Що сакаше, сестро, се ти свѫршифъ,

Кя сѣ делитъ душа отъ снѫга-ва.

Да не жаляшъ, сестро, да не плачишъ,

Тук да земашъ свирци, дабоани,

Тà да сторишъ голема донамба.”

И ми стана сестра Ангелина,

Ми одтвори нивни вити порти

Уплашена, мошне устрашена;

Кога виде глаа отъ Арапа,

Го прегѫрна млада Ангелина,

Го однесе въ шарена одаа.

Колку легна на мека постеля,

 

 

132

 

Тѫргна душа Болена Дойчина;

Дури сестра му запади свѣща,

Даде душа Болена Дойчина.

Сѣ собрае старци и попои,

Ми кладое свирци дабоани,

Що ми біе три дни и три нокье.

  

 

89. Никола, Богданъ и Ангелина,

 

Пилци пищатъ, пилци гарванови,

Дали сѫ пилци, или човеци?

Ни сѫ пилци, ни човеци,

Ами сѫ били седумдесетъ роба,

Поробилъ ги младъ Никола,

И ги запрялъ у темни завници.

Ка повикатъ седумдесетъ роба,

Тà сѣ чуе до синьо-то небо,

Че н имаде кой да ги отѫрве.

Сички-те роби пуснали,

Само Богдана оставили,

Че има булче хубаво,

И става млада кралица.

Кога Богданъ викаше,

До небо сѣ чуваше:

„Нема ли нейде некои

Тука на врата да дойде!

Че имамъ книшка да пиша,

До моя-та булка Ангелина.”

Де го зачу сиво гѫлапче,

Па на врата-та отиде,

Десно си крило подаде.

Богданъ на крило написа.

Фрѫкна голапче отиде,

На Богданови равни дворови,

Съ крила-та си трептеше,

Со очи долу гледаше;

Ангелина дворове метеше,

И лична песенъ пееше.

Паднало писамце отъ крилце,

Ангедина го погледа,

И на перце-то писано —

Богданъ ѥ въ темни завници. —

Скоро милата заорли,

И на дворъ си думаше;

„Ніе като ядемъ и піемъ,

Батьо ти въ какви е мѫки!

Я̀ земи скоро брѫснача,

Руса ми коса обрѫсни,

Я ща самичка да ида,

Младъ Богданъ я да пусна,”

Деверъ и́ коса обрѫсна;

Кѫдаръ и́ перчанъ остави,

Длѫга си коса уплети,

На кончи ситни подвѫрски;

Като си конче престегна,

Рошавъ си кожухъ наметна,

Юнашки калпакъ наложи,

Като сѫ на конче покачи,

Младо деверче питаше

„Мязамъ на царски делія?” —

„Не мязашъ на царски делія,

Но на булка Ангелина.”

Та ка сѣ Арапски узѫби,

Обѫрна очи въ бѣлина,

Обѫрна уста кѫмъ небо,

  

 

133

 

Тога и́ деверъ думаше:

„Сега си́ като делія.”

А тя на конче извика,

Мѫгли, прахове подигна.

Като è виде делія,

Черноморска-та Войвода

Отъ чардака си извика:

„Скоро врати-те заключете

Ето че иде делія,

На конь подкови ще иска,

До триста маджаръ жѫлтици.”

Та си на врата отиде,

Като врата-та поритна,

На средъ двор-а зафѫрли,

Тà си отъ конче думаше,

И войвода си питаше:

„Чулъ ли си́, разбралъ си́,

Минка си́ рожба родила,

Родила и продумала,

По света роби пуснаха,

Ами ти роби що дѫржишъ?”

Тога отъ конче посегна,

Че му око-то извади.

Войвода ясно извика:

„Тичайте, роби пуснете,

че ми око-то извади,

И на друго-то посяга.”

Како роби-те пуснаха,

Ангела ги на редъ гледаше;

Като Богданъ премина,

Та го съ конче-то одели,

Съ златенъ го топузъ біеше,

И полека го слагаше,

Тà на Богдана думаше:

„Вѫрви Богдане ступане.”

Два кѫдалака минали,

И два-та на конъ седели.

 

 

90. Корунъ, Кондофила и синъ Костадинъ.

 

Любитъ Корунъ млада Кондофила,

Ѭ любило за деветъ години;

Ми одело отъ утро на утро,

Ми одело отъ вечеръ на вечеръ,

Дуръ порастилъ сина Костадина;

Тога ми сѣ Корунъ уплашило,

Тога ми сѣ Корунъ позапрело.

Му допущи илада Кондофила:

„А егиди Корунъ побратиме!

Що не идешъ, како що идеше?

Али ти сè азно дососало?”

Тога велитъ Корунъ кеседжіа:

„Кондофило, вѣрна посестримо!

Менѣ ми сѣ азно не дососвитъ,

Туку сумъ сѣ мошне уплашило

Отъ твоего сина Костадина,

 

 

134

 

Ми го кажвѣтъ поюнакъ отъ мене.”

Тога велитъ млада Кондофила:

„Ай Коруне, вѣрни побратиме!

Аль тоа те тебе брига нашло?

Ясъ ке легнамъ болна отъ нафола,

Ке си лежамъ за една неделя

И безъ лѣбецъ и безъ студна вода;

Ке го пуща во гора зелена,

Да ми баратъ вода лекоита,

Ке го пущамъ въ гора безъ оруже,

Да го чекашъ, ти да го загубишъ,

Да бидиме, како що сме биле.”

Сѣ поболи млада Кондофила,

Сѣ поболи болна отъ нафола,

И ми лежа за една неделя,

И безъ лѣбецъ и безъ студна вода.

Тога велитъ сина Костадина:

„Леле майко, леле мила майко!

Да ми кажишъ отъ ощо си́ болна,

Аль си́ болна, майко, отъ господа,

Аль си́ болна, майко, отъ душмана,

Аль си́ болна, майко, за попои,

Аль си́ болна, майко, за екими,

И за вогѥ, майко, лекоити,

Да ти барамъ билки чемерлики.”

Тога велитъ млада Кондофила:

„Не сумъ болна, синко, за екими,

Тукъ да пойдишъ во гора зелена,

Да ми барашъ вода лекоита;

Ама ти сѣ, синко, милно-моля,

Да не земашъ татко  ̆ ти оружѥ!

Не сѣ зематъ оружѥ за здравѥ.”

Си киниса сина Костадина,

Да си одитъ въ гора безъ оружѥ.

И го разбра негоа-та сестра,

И му рече негоа-та сестра:

„Кѫде одишъ, мое мило брате!

Кѫде одишъ въ гора безъ оружѥ!

Не ѥ болна майка одъ господа,

Тук ѥ болна майка одъ нафола.

 

 

135

 

Ми те пущатъ въ гора безъ оружѥ;

Там те чекатъ Корунъ кеседжіа,

Тебе, брате, да ми те загубитъ;

Туку ела дома да одиме,

Ке ти даамъ свекѫрвоо̆ оружѥ.”

Си отиде брате у сестра си,

И си зеде сватоо оружѥ.

И му рече негоа-та сестра:

„Айде сега брате Косгадине!

Ти да можишъ, богъ да ти поможитъ,

Да не барашъ вода лекоита,

Тук да барашъ глаа Коруноа,

Да донесишъ на наша-та майка.”

Си отиде сина Костадина,

Си отиде во гора зелена.

Си го найде Корунъ кеседжіа,

И му рече Корунъ кеседжіа:

Добре дойде Коста добаръ юнакъ!

Я те барафъ нокье со борина,

Ми те найдофъ денѥ на пладнина!

Ела одношъ да сѣ обидиме!”

Сѣ разлюти Коста добаръ юнакъ,

Си разлюти своя бѫрза коня,

Си изваи сабя дипленица,

Го пресече преку полоина.

На часъ Корунъ уще не узнало,

Си разлюти своя бѫрза коня,

И сѣ впущи той по Костадина.

Колку му сѣ коня разиграло,

Той ми падна, два трупа сѣ стори.

Тога слезе Костадинъ отъ коня,

Му ѭ зеде глаа Коруноа,

Си ѭ вдрза въ една бѣла риза,

Ѭ обеси задъ себе на коня.

Си сѣ врати при своя-та сестра: —

„Айде, сестро, дома да одиме!

Що ми рече, сестро, я погодифъ,

И я можефъ, и господъ поможи,

Ѭ донесофъ глаа Коруноа.”

Отидоа при нивна-та майка,

 

 

136

 

И ѣ викна сина Костадина:

„Нà ти, майко вода лекоита!” —

И ѣ фѫрли глаа Коруноа; —

Да сѣ любишъ, какъ си́ сѣ любила!

Ти го барашъ, я ти го донесофъ,

Ако пойдофъ въ гора безъ оружѥ.”

Тѫргна сабя, майкà си пресече;

Не ѣ̆ однесе въ цѫрковъ да закопатъ,

Тукъ ѣ̀ фарли по бѣла Дунава.

 

 

91. Гино Арнауче и Петра хубава.

 

Посвѫршилъ сѣ Гино Арнауче,

Сѣ посвѫрши за Петра убаа,

Не ми седе ни денъ, ни неделя,

Ми отиде на бѣло бачило.

Богъ ѣ̀ убилъ Гиноа-та майка,

Що му прати найлюти зборои:

„Ти си седишъ, Гино, синко мили,

Ти си седишъ на бѣло бачило,

И не знаишъ твоя бѣла Петра

Залюбила селски-те бирачи,

Залюбила турски азаджіи!”

Гино тога мошне сѣ налюти,

Не си дойде при своя-та майка,

Туку пойде у Петра дама ѣ,

Си ѭ найде въ широка одаа,

Си заспала, и ми сѣ покрила,

Сѣ покрила съ една бѣла риза,

И лице-то роса го фатило.

Гино кротко въ одаа ѣ влезе;

Бѣла Петра не ми го узнала;

И ѣ отскри неидзино-то лице,

Со риза-та росà ѣ избриса,

Ѣ избриса, Петрà ѥ целива.

Уще Петра не ми ѥ узнала.

И си сегна во бѣли джепеи;

Си изваде едно фрушко ноже,

 

 

137

 

Бѣлà Петрà на сонъ ѣ̀ загуби.

И си дойде Гино при майка си,

И ѣ кажвитъ на своя-та майка:

„Петра, майко, менѣ ми сторила

Ми сторила голема страмота,

Ама и я, майко, ѣ̀ загубифъ.”

Тога рече Гиноа-та майка:

„Защо, синко, менѣ не ми каза,

Оти Петра нищо не ти стори,

Туку ми те я тебе измамифъ!”

Сѣ разлюти Гино Арнауче,

И самъ себе Гино сѣ загина;

И ѣ рече на своа-та майка,

„Какъ ке жалятъ Петрина-та майка,

И ти, майко, за мене да жаляшъ.”

  

 

92. Николче.

 

Де сѫ е чуло видело

Синъ бащà на сѫдъ да кара,

Кѫто Николче баща си?

Назадъ му рѫци вѫрзалъ,

Чи го напретъ конь караше.

На кѫде го караши?

По кадіи, по заптіи.

Една ми света неделя,

Вѫрвели що ся вѫрвели,

До нова нешма допрели,

Николчу слези отъ коня,

Да си очи-ти уміи.

Тяйко му Николчу думаше:

„Никола, сино Никола!

Развѫржи ми рѫце-ти,

Да си очи-ти уміа,

Чи е днеска света неделя,

Да ся богу помоля.”

Никола отъ конъ посегна,

Двашъ му рѫце-ти застегна.

Тяйко му Николу думаше:

„Да даде господъ, сино-льо,

Дур да ся назадъ повѫрнишъ,

Жина ти камѫкъ да стани,

Деца-та дребни змейче-та,

Околу камѫкъ да пищатъ!”

Чи Никола у тѥхъ отиде,

И на врата похлопа;

Никой му врата не отвори,

Той погледна на цаклоту,

Чи жина му камѫкъ станала,

И дечица пѫстри змейчина.

  

 

138

 

93. Стоянъ боленъ.

 

Разболялъ сѫ е младъ Стоянъ,

Тà лежи деветъ години,

Не умира нито стая.

Майкя Стояну думаше:

„Синко Стоѣне, Стоѣне!

Като ми лежишъ, умирашъ,

Не умирашъ, нито стаяшъ,

Мама тя не е питала,

Да ми не бѫдешъ греховенъ?”

Стоянъ си майци думаше:

„Греховенъ, мале, тà много;

Знаешъ ли, мале, повнишъ ли,

Кога бѣ размиръ година,

Кога Татаре вѫрвеха,

Сичко-то село побягна,

И тебе, мале, думаха,

Тà и ти, мале, да бягашъ?

А ти на жени думаше:

„Бягайте, жени, бягайте,

Ала азъ нема да бягамъ,

Че имамъ много синове,

Зе щатъ и остана щатъ;

И имамъ много иманѥ,

Съ иманѥ ги ща откупа.”

Кога Татаре додоха,

У насъ на конакъ паднѫха,

Тà зеха мене сиромахъ,

Тà ма на коня качиха,

Азе отъ коня отлитахъ,

На китка стрели налитахъ,

И на два ножа санджара.

Майкя ми вѫнъ не излезе,

Негили да мя откупи.

Сестра ми Рада излезе,

Руса си коса скубеше,

По друмове ѭ хврѫляше,

Ѣничере ѭ береха,

Тѫнки камѫици плетеха,

Добри си коне шибаха;

Де-то коне-те шибнеха,

То черни крѫви капеха;

Де-то крѫви капнеха,

Червена ружа цѫвтеше.

Ѣничаре ѭ береха,

Тà ѭ по чолми втикаха.

Тà вовъ Татарлѫкъ отидохъ.

Седехме до три години,

Кога сѫ назадъ врѫнахме,

Презъ наше село минахме,

Наше-то село пусто село,

Въ срядъ село нови гробища,

Живи сѫ люде копале,

Ка-то Татаре виделе.

Ніе ги на дялъ удрихме;

Тога всякому паднало,

Кому гробъ, мале, кому два,

Менѣ сѫ, мале, паднаха,

Три нови пусти гробища.

Раскопахъ, мале, единъ гробъ,

Извадихъ лепа юнака;

Що бѣ лепа променена,

Самуръ му калпакъ на глава.

И на калпака перница,

На перница писано,

Три годинъ младо годено,

А три дни младо женено,

Тà па сѫ живо копало,

Като Татаре видяло.

Той ми сѫ, мале, помоли:

„Татаране ле, брайно ле!

Не дей ме, брайно, погубва,

Че сѫмъ три годинъ годено,

И три дни младо жененоі”

Азе го, мале, не слушахъ,

 

 

139

 

Ами го мале погубихъ.

Раскопахъ, мале, втори гробъ,

Ископахъ, мале, невяста,

Още и́ венци на глава,

Алени магданъ на очи,

И на магдана перница,

На перница-та писано,

Три годинъ младо годено,

А три дни младо женено,

Тà па сѫ живо копало,

Като Татаре видяло.

Та ми сѫ, мале, помоли:

„Татаране ле, брайно ле!

Боле си мене погуби,

Не обирай ми сребро-то

Сребро-то и нанизно-то,

Че е отъ село собирано!”

Азе è, мале, не слушахъ,

Ами и неа погубихъ.

Раскопахъ, мале, трети гробъ,

Ископахъ лепа девойкя,

Що бѣ лепо променена,

На глава-та и́ перница,

На перница-та и́ писано,

Три годинъ млада годена,

Годена, а неженена.

Та ми сѫ, мале, помоли:

„Татаране ле, брайно ле!

Не дей ме, брайно, погубва,

Че сѫмъ една на майкя си!”

Азе è мале не слушахъ,

Али и неа погубихъ.”

Майкя Стояну думаше:

„Лежалъ си деветъ години,

И още деветъ да лежишъ,

Душа да ти не излезе,

Кость по кость да сѫ разнесешъ,

Кости-те да ти сѫбера,

Въ гробища да ги занеса!

Што-то ѥ било младъ юнакъ,

То ти ѥ мило братенце;

Што ти ѥ било невяста,

То ти ѥ мила снашица;

Што ти ѥ било мома-та,

Та ти ѥ мила сестрица.”

Де седя господъ, тà слуша.

Тà лежа още деветъ годинъ,

Тà му душа не излезе.

Кости-те му сѫ снизаха,

Тà ги майка му сѫбрала,

Тà ги въ гробища занесе.

 

 

94. Стоянъ боленъ.

 

Разболелъ сѫ е младъ Стоянъ,

Тà лежи деветъ години,

Изгноилъ деветъ постели,

И деветъ меки возглаве.

Майкя Стояну говори:

„Синко Стоѣне, Стоѣне!

Като ми лежишъ толкова,

Ни умирашъ, ни оздравашъ,

Да ми не бѫдешъ греховенъ?”

„Мамо ле, моя майчице!

Нали ма питашъ да кажа.

Кога я ходихъ, мамо ле,

По тая гора зелена

Яганци въ ѭгѫлъ запалихъ.

Като гореха, блееха,

Небо ся на две делеше,

Ясни си дзвезди падаха.

Па ся отъ тамо отвадихъ,

  

 

140

 

Тà тежка свадба си срещнахъ.

Тà си изгубихъ кумове,

Кумове, старисватове,

Тà си имъ узехъ два млада,

И тіе млади девере,

Тà ги изведохъ, мамо ле,

Во тая гора зелена,

Де-то пиле-та не пеятъ,

Де-то си човекъ не ходи,

Тà си ги врѫзахъ, мамо ле,

Два млада за две младици,

Гледатъ ся, а не видатъ ся.

Кога ся назади врѫнахъ,

Де-то бѣхъ невяста-та врѫзалъ

Бѣла си лоза порасла,

А де-то врѫзахъ момѫка,

Зелена бора порасла,

Тà сѣ високо извиле,

Тà си врѫхове сѫбрале.”

Майкя Стояну говори:

„Синко Стоѣне, Стоѣне,

Нали си́ това изврѫшилъ,

Колку си лежалъ, Стоѣне,

Още толкова да лежишъ,

Тà мама ще тя погледа.”

   

 

95. Гино и Стоянъ.

 

Гино Петкани говори:

„Сурава ся болна учини,

Стоянъ ще да та попита,

Либе хубава Петкано!

Що ти сѫ иска понуда,

Тà да си, либе, оздравяшъ.”

А Петкана му говори:

„Либе Стоѣне, Стоѣне,

Дощало ми сѣ, либе ле,

Отъ гора отъ преперици,

Отъ гора отъ еребици.”

Отишалъ си́ ѥ младъ Стоянъ

Во тая гора зелена,

Тà дребна лова да лови.

Гино напреди отиде,

Тà си ѥ чекалъ младъ Стоянъ,

Тà ся сѫ двама бориле,

Тà ся сѫ три дни бориле.

Стоянъ си Гину говори:

„Гино премладо Блѫгарче,

Я̀ сѫ разслаби, Гино ле,

Нещо ща да те попитамъ,

Дане бѫдеме роднина,

Като сѫ два-та бориме.”

Тà ся сѫ Гино отслабилъ,

Тà си уборилъ младъ Стоянъ,

Две педи въ земя накаралъ,

Отъ далечъ, иде и вика:

„Либе хубава Петкано!

Излязъ ми порти отвори,

Постели меко возглаве,

Съ тебе щемъ да ся земе.”

 

 

96. Янкула.

 

Янкулаго войска обколила

Отъ Станкаменъ дури до Бичица,

 

 

141

 

А Янкула баре аберъ нематъ,

Тукъ си седитъ въ шарена одаа,

И си любитъ свое мѫшко дете,

Ког излезе млада Янкулица,

Си сѣ качи на диванъ високи,

Сѣ распули по гора зелена,

Що да видитъ чудо и големо!

Янкулаго войска обколила,

Конь до коня, како честа гора,

А юнаци, какъ борѥ високи,

Остри сабьи како секаици,

А туфедзи како дробни дзвезди,

А байраци какъ дробни облаци.

И сѣ врати млада Янкулица,

И си влезе въ шарена одаа,

И ми велитъ на Янкула юнакъ:

„Стани, стани, а стопане мои,

Остаи го свое мѫшко дете,

И излези надворъ до надвора,

Що те войска тебе обколила!”

И стана Янкула добаръ юнакъ,

Си излезе отъ шарена одаӑ,

Си сѣ качи на диванъ високи,

Сѣ распули по гора зелена,

Що да видитъ чудо и големо!

Защо виде войска распливала;

И викна Янкула добаръ юнакъ

И си викна на своя стопанка:

„Янкулице, ай млада стопанке!

Донеси ми триста сѫжни поясъ,

Донеси ми сабя дипленица,

Що сѣ диплитъ мегю деветъ дипли,

Секоя̆ дипля каменъ безценетенъ,

Що ми сечитъ древя и каменя,

Що сѣ носитъ во бѣла пазуа,

Изваи ми стрела шестокрила,

И влези си во земни керали,

Подседлай ми коня шаренего,

Престегни го со деветъ колани,

Подъ грива-та жѫлта боздогана,

 

 

142

 

Да излезамъ с аскеръ да сѣ біамъ,”

Му донесе млада Янкулица.

И си явна своя бѫрза коня,

И си влезе въ стреде отъ аскер-отъ,

Опитвитъ Янкула добаръ юнакъ:

„Айви віе млади байрактари,

Съ коя мисля джеинкъ ке сторите!

Аль барате Марка Кралевикя,

Аль барате Янкула юнака?” —

И му велѣтъ млади байрактари:

„Не барате Марка Кралевикя

Тук бараме Янкула юнака.” —

„Ак барате Янкула юнака,

Ясъ ке найдамъ Янкула юнака,

На две стѫрни да сѣ поредите.”

С измаміе младгі байрактари,

На две стѫрни ми сѣ поредіе,

Сѣ подсмевятъ Янкула добаръ юнакъ,

И имъ велитъ „ай да сѣ обидамъ,

Аль сумъ юнакъ за да ве прескочамъ.”

И си дупна своя бѫрза коня,

Си отвори сабя дипленица,

Си замавна на десна-та стѫрна,

И посече млади байрактари;

Бѫрзà коня поврати на лево,

Жива душа не ми остаило.

И отиде Янкула во дворѥ,

И си влезе въ шарена одаа,

И ѭ виде млада Янкулица,

Кѫде плачитъ, кѫде сѫлдзи ронитъ;

Сѫлдзи ронитъ по бѣли образи,

Рѫце кѫршитъ отъ бѣли скутеи.

Тог ѣ велитъ Янко добаръ юнакъ:

„А що плачишъ млада Янкулице!

Ак не вѣрвишъ слези ми во дворѥ,

Да ми видишъ моя бѫрза коня,

Се во кѫрви коня попливана;

Да ми видишъ моя остра сабя,

Веке сабя ми ѥ изабена.”

Вчасотъ стана млада Янкулица

 

 

143

 

Бѫрза коня не пойде да видитъ,

Тук сѣ качи на диванъ високи,

Сѣ распули млада Янкулица,

Сѣ распули по гора зелена,

Да не видитъ аскеръ обколено,

Виде нематъ аскеръ обколено;

Бѫрго слезе во широки дворѥ,

И си виде тая бѫрза коня,

Се во кѫрви коня попливана;

И си виде сабя изабена.

Тога вѣра тая ми фатила

От Янкула си-те и загуби.

 

 

97. Янкулова смѫртъ.

 

Янкула, младъ Янкула,

Янкула Влашла Войвода!

Янкула коня хранеше,

Во тая града Солуна,

На Солунски-те меани

Съ ситна слама оризова.

Янкула коня поеше

Съ Негошко вино, Благушко.

Янкула коня зобеше

Со големерска пченица.

Янкула коня ковеше

На Солунски налбанти,

На налбанти сѣ молеше;

„Ей налбанти мили брате!

Харно ми коня ковайте,

Карагрошъ плочи клавайте,

Алтани клинци редейте.”

Янкула седло кроеше,

На Солунски-те сарачи

Отъ чиста свита камуха.

Янкула узда правеше,

Карагрошови лееше

На Солунски-те златари.

Коня оружи, престегна;

Коня му веле, говоре:

„Що ме на тимаръ удирашъ?

Даль ке ме мене продадишъ?

Или ме менка учинишъ

За друга коня похарна?”

Янкула веле, говоре:

„Ейти коню, мой дрогару!

Нито те, коню, продавамъ,

Ни те, коню, разменувамъ;

Дошло писмо отъ Влашка ная,

Да си пойдамъ на Косово

Косово поле широко;

Настанала турска ордя,

Турска ордя, силна войска,

Ке си пойдамъ дури тамо.

Вяхна коня и киниса,

Пойде на поле Косово,

Тà влезе въ турска ордіа,

Тà извади остра сабя,

Та си фати да си сече.

Какъ влезе въ стреде ордіа,

Пушка пукна, Янко падна.

Коня застана надъ него,

Коня диванъ да му чине;

  

 

144

 

Съ гриба му сенка чинеше

Съ опашка мухи бранеше,

Емъ дробни сѫлдци ронеше,

Там и она до нег падна

До нег падна душа даде.

   

 

98. Мати.

 

Мати ло, Мати вдовицо!

Остана Мати вдовица

Остана сосъ три дѣчица,

Мати ся чудомъ чудеше,

Сосъ това тешко иманѥ,

Какво да стори, да прави.

Мати дума на селѣни:

„Селяни, віе кметови!

Що е на свет-а хубаво,

Хубаво и хаирліа,

Мати ще да го направи.”

Селѣни Мати думаха:

„Найхубаво е на свет-а,

Хубаво и хаирліа

Да си мостови направишъ,

По мости, Мати, да врѫвятъ

Дребно, Мати ле, и ѣдро,

Старо, Мати ле, и младо,

Куцо, Мати ле, и сляпо.”

Мати селѣни не слуша,

Тà си попови попита:

„Що е на свет-а хубаво,

Хубаво и хаирлія?

Мати ще да го направи.”

Попови Мати думаха:

„Хубаво, Мати, на свет-а

Чѫркови да си направишъ,

Въ чѫркови, Мати, да вѫрватъ

Да вѫрватъ всякаква вѣра,

Дребно, Мати ле, и ѣдро,

Старо, Мати ле, и младо,

Куцо, Мати ле, и сляпо.”

Мати попови не слуша,

Тà тенмичари попита:

„Що е на свет-а хубаво

Хубаво и хаирліа?”

И темничари думаха:

„Хубаво, Мати, на свет-о

Да си направишъ тѫмница,

Въ тѫмница, Мати, да лежатъ

Сички боръ млади юнаци.”

Чи си откупи Мати ле

Се тѫмничерски мастори,

Чи тѫмница заправили.

Девятъ години правили,

Деня праватъ, ноща пада.

Тà е фарлиле нейни-о

Нейни-о синъ Иванчо

Фарлиле въ тѫмна тѫмница

Тог ся тѫмница задѫржа,

Тà ся темница направи.

 

 

99. Стоянъ и Султанъ.

 

Седнала мама да яде

Да яде, още да піе

Сосъ девятъ сина рождени,

Стара ги майка питаше:

  

 

145

 

„Синови, девятъ синови!

Като ѣдете и пійте,

Какво ще да ва попита,

Кой що му е мило, драго,

Него, синови, да стора.”

Стоянъ на мама думаше:

„Мамо ле, мамо, драго ми

Въ зелена гора да хода,

Че алянъ байракъ да носа,

Да си дружина собера.”

Иванчо дума мами си:

„Мамо ле, мамо, драго ми

Лиси биволе да купа

Черни угари да ора,

Бяла пченица да сея.”

Тога си Стоянъ отиде

Въ зелена гора букова

И алянъ байракъ набочи,

Че ся юнашки провикна:

„Собирайте ся юнаци,

И при Стояна елате!”

Че си ги Стоянъ пособра,

Че си ги Стоянъ поведе

Изъ гѫста гора зелена,

По Султанска-та межія.

Султанъ си седи подъ чадѫръ,

И си ядеше, піеше,

Печено ягне ядеше.

Стоянъ Султана улови

Като фракнато врапченце.

Султанъ Стояну думаше:

„Аферимъ тебѣ, Стоѣне!

Азъ едно време бѣхъ юнакъ,

Ти си́ отъ мене поюнакъ.”

Че си Султана заведи

На девятъ гроба чиляшки,

И девятъ пѫлни сосъ сребро.

Султанъ Стояну думаше:

„Зимаите, холанъ Стоѣне,

Зимаите колко можете,

И за мене оставайте,

Че старъ сѫмъ, вече не мога.”

 

 

100. Лазаръ и Петкана.

 

Дѣ сѫ е чуло видело

Три пѫти жена да близни

Три пѫти по три момчета!

Станали деветъ момчета

И една керка Петкана.

Петкана расла, порасла

Стана мома за женени;

За Петкана дошле женилни

Отъ деветъ села далеко,

Осемъ ѭ брати не даватъ

И една стара майчица,

Братъ и́ ѭ Лазаръ даваше

Даваше, приговареше:

„Да дадемъ, мамо, Петкана

Вовъ тота пусто Загори,

Чи сѫ Загорци болярци,

Ни сми братья девятина,

П едношъ ще тя заведеми,

И девятъ пѫти ща стани.”

Чи сѫ Петкана отдали

Призъ девятъ села въ десято,

Отъ какъ Петкана отдали

Черна чума влязи въ кѫщи

Влязи чи ги удари

Дор девятъ братья рождени.

Туку остана, остана

Петканина си майчица;

Ката денъ на гробища-та

  

 

146

 

Ката денъ, ката неделя,

Тамъ замрѫква, тамъ усѫмва,

И сички-ти си прилива,

И за душа имъ раздава;

А Лазарча не прилива,

Ни му за душа раздава;

Но си Лазарча провали:

„Да ся провалишъ, Лазаре,

Чи ми Петкана отдаде

Во това пусто Загори!”

Лазаръ ся богу молеше:

„Боже ле, мили боже ле!

Стори мя, боже, направи

Крѫст-о ми жѫлта бѫклица,

Постилка-та ми добаръ конь!”

И господъ ми го послуша,

Тà си му господъ направи

Постилка-та му добаръ конъ,

Крѫст-о му жѫлта бѫклица,

Чи у Петкани отиде,

Чи на вратнику повика:

„Сестро Петкано, Петкано!

Я излѣзъ, сестро, по вѫнка.”

И Петкана си излѣзе,

Че му рѫка-та цѫлуна,

И на Лазарче думаше:

„Лазарчо, брайно Лазарчо!

Тà що на тешко миришишъ

На прѫсъ, брайно ле, помухленъ?”

Лазаръ Петкани думаше:

„Петкано, сестро Петкано!

Ни сми брати деветина,

Девятъ сми кѫщи правили.

Да додишъ, сестро, сѫсъ мени

У насъ на гости да дойдешъ.”

Петкана стана да иди;

Вѫрвяли, що повѫрвяли,

Минали гора зелена,

Настали поле широко,

 

 

146

 

Средъ поле дѫрво високо,

На дѫрво пеи пиленце:

„Дѣ сѫ е чуло, видело,

Жива сѫсъ мѫртва да ходи,

Като Петкана съ Лазаря!”

Петкана дума Лазару:

„Брайно ле, брайно Лазаре!

Чувашъ ли пиле какъ пеи?” —

„Я̀ вѫрви, сестро, да вѫрвимъ!”

Вѫрвяли що ся вѫрвяли,

До чаири-ти допряли;

Петкана дума Лазару:

„Брайно ле, брайно Лазаре!

Сички чаири косени,

Ваши-те непокосени.”

Лазаръ Питкани думаше:

„Ази ся боленъ разболяхъ

Не можихъ да ги покоса.”

Чи до лозя-та допрѣли;

Сички-те лозя копани,

Я̀ ваши-те не копани.”

Лазаръ Петкани думаше:

„Ази ся, сестро, разболяхъ,

Не можихъ да ги ископамъ.”

Вѫрвели, що повѫрвели,

До черкова-та отишле,

Чи си прѫстен-о извади

Прѫстен-о гуденишки-а,

На Петкана го подади; —

„Кога тя мама попита

Кой тя, Петкано, доведи,

И ти и речи, Петкано,

Доведи мя бати Лазаръ.

Ако ти вѣра не фани,

И ти и́ кажи прѫстен-о

Прѫстен-о гуденишки-о.”

Лазаръ въ гробища отиде,

А Петкана у майка си;

Майка на вратникъ стоеше. . . . . .

 

 

147

 

101. Марко, Арапинъ и Маркоица.

 

Марко бѣше више на дивани,

Сѣ опули по бѣли друмои,

Ѣ зборуетъ на своя невеста:

„Ой невесто, мое мило добро!

Що ке бидитъ мѫгли и прахои

Подъ Вароша, по бѣли друмои?” —

„Дейди Марко, мой мили стопанъ!

Да не ми ѥ голема превара!”

Уще реч-та два-та не изрекле,

Ето порти вити сѣ клюкаетъ.

Ѣ зборуватъ Марко невестѣ си:

„Пойди слези во наши дворои,

И погледай що сѣ порти клюкатъ!”

Ми отиде млада Маркоица,

Кога гледатъ цѫрна Арапина. —

„Ели чуешъ млада Маркоице!

Даль ѥ тува Марко Кралевике?

Сумъ го чуло многу вино пило

И на облагъ сѣ обложуало;

Ако сакатъ да с обложуеме,

Міе два-та вино да піеме,

Ако мене тои ме надпіетъ,

Ке му даамъ моя добра коня,

Ке му даамъ моя остра сабя,

Со сабіа глава да пресечитъ;

Ако него вино го надпіамъ,

Да ми даитъ млада Маркоица.”

Тарчаинчкумъ сѣ качи на диванъ:

„Дейди Марко, мои стопанине!

Сама, велитъ, лова що ни дошла,

Що ни дошла цѫрна Арапина,

На облога онъ сѣ обложуетъ;

Ако вино него го надпіешъ,

Ке ти даитъ негва добра коня,

Ке ти даитъ негва остра сабя,

Со сабіа глава да пресечишъ;

Ако вино тои те надпіетъ,

 

 

148

 

Да му даишъ млада твоя любовъ.” —

„Ай отвори наши вити порти,

Нека влезитъ цѫрна Арапина!”

М отвори отъ дворѥ вити порти;

Коня вѫрза въ дѫлга конушница,

Па сѣ вкачи више на дивани.

Що си пія три дни и три ноке,

Въ три дни никой одъ нимъ не сѣ опи;

А Маркоѣ му сѣ здодеало,

Седеекюмъ, вино піѥекюмъ;

На Арап-отъ Марко му зборвеше:

„Дейди Арапъ, море цѫрни Арапъ,

Изинъ дай ми малу да прошетамъ!”

Малу во дворъ Марко сѣ прошета,

Бѫргу по скалици сѣ искачи,

С искачи за вино загорено;

Чабуръ чаша полна ми испило,

Чабуръ чаша седумдесетъ ока.

Богъ да біетъ цѫрна Арапина!

Бѣше клало билки чемерлики;

À ѭ испи, дремка го навали.

Легна Марко малце да преспіетъ,

И онъ колай не сѣ разбудуетъ.

Богъ да біетъ цѫрна Арапина,

Що ѣ велитъ младѣ Маркоицѣ:

„Промени сѣ, млада Маркоице!

Бладзе си ти, що ке мен кердосашъ,

И менѣ со тебе юшъ найбладзе.” —

„Фало богу единому, велитъ,

Защо ти мене ке ме избавишъ

Отъ овего тешка піаница!

Почекай, постой ти да соберамъ

Се мое-то рубо невестинско,

Да му земамъ оружѥ Марково!”

Богъ да біетъ цѫрна Арапина!

Не ми чекатъ младá Маркоицà,

Туку рипна на нодзе юначки,

Прау тѫргатъ долна конушница,

Своя коня отъ тамо отрешуӗтъ,

Па Маркоа коня отвѫрзуетъ,

 

 

149

 

Си ѭ качи млада Маркоица.

Не ми тератъ, како конь сѣ тератъ,

Туку како силенъ ветаръ бегатъ.

Приближіе до Солуна града.

Тамо велитъ млада Маркоица:

„Дейди Арапъ, дейди златенъ Арапъ!

Марко овде с иматъ побратими,

Мене тіе ведношъ ке познаетъ,

А тебе на час-отъ ке загубетъ;

Слечи твое свилно убао̆ руво,

И я него да си го облечамъ,

Страшенъ деліа да имъ сѣ гледамъ;

Па ти стори сѣ кабаетліа,

Гьоа многу люгѥ си исклало,

Многу грешки сегде си сторило,

Да те носамъ прау Цариграда.”

Що пойдоа на ладна меана,

На меана во Солуна града.

Личба личитъ млада Маркоица:

„Дà слушайте Солунски гражани!

Овой хайта мошне кабаӗтліа,

Колку кѫрвѥ турилъ по друмои,

Колку недугай хайта не сторило,

Ке го носамъ прау при Султана;

Немой некой Арапъ да загубитъ,

Оти джувапъ никой не ми даватъ!”

Нокье стана млада Маркоица,

До рамена глава му пресече;

Утро само кога сѣ осѫмна

Пищитъ тога страшенъ делибаша:

„Аль слушате Солунски гражане!

Отъ васъ сакамъ цѫрна Арапина;

Кой нему нокье глава пресекло?

Си гражани арно разберите,

Бар едно живо не остава!”

Тукъ сѣ молятъ Солунски гражани:

„Не можиме, велѣтъ, край да найме,

Кой ѥ Арапина загубило;

Све ни сакай що ке ни посакашъ

Да даиме и да сѣ простиме.” —

 

 

150

 

„Благо дайте дванаӗсетъ товари

Со се мѫски, съ млади кираджіи;

Арапина така ви прощаамъ.й

Ѣ дадоа Солунски гражани

Ѣ дадоа се що посакала.

Та потера дванаесетъ мѫски

Отъ Солуна назадь сѣ вратила.

Излегоа подъ Солуна града,

Подъ Солуна въ зелени ливади,

Ми го стрети Марка кралевикя.

Изговори Марко Кралевике:

„Даль ме чуешъ страшенъ делибаша!

Дали идешъ по море, по вода,

Дали идешъ по бѣли друмои?

Ке те пращамъ, нещо да ми кажишъ!”

Изговори страшенъ делибаша :

„Кажи Марко, Марко Кралевике!

Що неоля, Марко, ми те нашло?” —

„Дали стрете цѫрна Арапина,

Да си носитъ убава невеста?” —

„Дейди Марко, Марко Кралевике!

Ясъ си идамъ отъ место далечно,

Ясъ си стретифъ цѫрна Арапина

Преку Стамболъ тридесетъ конаци,

Кай носеше убава невеста,

Во поглед-отъ како Маркоица.

Дейди Марко, Марко отъ Вароша;

Дали кральство, море, не повеляшъ,

Даль не можишъ друга да си найдишъ,

Мѫшъ сакала, и мѫшъ си избрала.

Дали чуешъ Марко Кралевике!

Ай ти назадъ, Марко, поврати сѣ,

Дванадесетъ товари да терашъ,

Да тоарвишъ со мои-отъ слуга,

Да тоарвишъ и да растоарвишъ.”

Кинисае по бѣли друмои;

Негде-годе жена потеруетъ

Ми го біетъ съ три струка камджика,

Ми го біетъ Марка Кралевике;

Негде-годе петици згазуетъ,

 

 

151

 

Отъ петици цѫрнъ кѫрвъ потекуетъ.

Си дойдоа тіе по Пирока,

Си фтасаа подъ бѣла Плетвара. [*]

Тога опетъ страшенъ делибаша,

Опетъ Фати Марка да прашуетъ:

„Дейди Марко, Марко Кралевике!

Да ѭ видишъ млада Маркоица

Дали можишъ неа да познаишъ?”

Изговори Марко Кралевике:

„Даль ме чуешъ страшенъ делибаша,

Немой хатаръ тебѣ да останитъ!

Кога гледашъ во сурова земя,

Ти прилегашъ млада Маркоица;

Кога гледашъ она ведро небо,

Нигде нематъ пострашенъ отъ тебе.”

И дойдоа во бѣла Плетвара.

Рипна отъ коня млада Маркоица,

Качи Марка свои стопанина:

„Явъ сумъ твоя млада Маркоица.” —

„Простумъ тебѣ мой-те цѫрни кѫрвѥ,

И прощамъ ти три струка камджика,

Що біеше по глава, по чело.”

Си ойдоа више на дивани,

Растоарѥ дванаесетъ твара благо.

 

 

102. Марко и Гино Арнауче.

 

Постилъ Марко пости велигденски,

Седумъ недели, седумъ пѫти ялъ,

Безъ вино, безъ люта ракіа.

И ми дойде дена Великдена,

Станалъ Марко на веля сѫбота,

Сѣ променвитъ лепо сѣ наружвитъ.

Маркоица коня му променвитъ;

И му велитъ млада Маркоица:

„Айти Марко, мои господине!

Аль да кдаамъ твоя остра сабя,

 

 

*. Село до Прилепъ.

 

 

152

 

Аль да клаамъ жѫлта боздогана?”

И ѣ рече Марко Кралевике!

„А егиди млада Маркоице!

Не ке ода на войска цареа,

Не ке ода негдека на свадба,

Тà да зеамъ моя остра сабя;

Тукъ ке одамъ въ цѫрква Арангела

Арангела въ цѫрква на причесна.”

Богъ ѣ убилъ млада Маркоица,

Защо бѣше умна и разумна;

И ѭ зеде сабя дипленица,

Що сѣ диплитъ дванаестъ дипли,

Во дѫлжина дванаесетъ педи,

Во ширина що бѣше четири;

Му ѭ кладе сабя отъ скришема,

Му ѭ кладе коню во грива-та,

Му целива коню цѫрни очи,

И му рече млада Маркоица:

„Коню, коню, жити цѫрни очи!

Ако видишъ негде Марка во зло,

Да му кажишъ негва остра сабя.”

Си киниса Марко Кралевике,

Да си одитъ въ цѫрква Арангела.

Колку пойде во гора зелена,

Го сустрети Гино Арнауче.

И му рече Марко Кралевике:

„Добро утро, Гино Арнауче!” —

„Далъ болъ добро, незнаено дельо!” —

„Кѫде вака, Гино Арнауче,

Кѫде вака коня си потералъ?”

Тога зборвитъ Гино Арнауче:

„Ай-ти тебе незнаено дельо!

Ясъ ке одамъ у Марка Кралевикя,

Марко ми ѥвъ цѫрква Арангела,

Ке му грабамъ сестра Ангелина,

Ке му сторамъ големи намузлакъ;

Оти има три години време,

Ясъ се сакамъ, той не ми ѭ даватъ.”

Тога рече Марко Кралевике

„Ай со здравѥ Гино Арнауче!

 

 

153

 

Ако можишъ, богъ да ти поможитъ!”

Колку Марко ми сѣ отделило,

Мошне жалятъ и умилно плачитъ

И со коня лакардіи чинитъ:

„Леле коню, леле бѫрза коню!

Какъ не имафъ моя остра сабя,

Да пресечамъ Гуно на пѫтища!

Ке ми сторитъ големи намузлакъ,

Ке пограбитъ моя мила сестра.”

Даде господъ коня отгоори:

„Айти Марко, мое господине!

Не клаи си големи касаетъ,

Тукъ побарай во моя-ва коса,

Да си найдишъ твоя остра сабя.”

И си зеде Марко остра сабя,

Назадъ коня Марко си потера;

И си рече Марко Кралевике:

„Леле боже, леле мили боже!

Сега, боже, мене поможи ми,

Пакъ ке постамъ пости велигденски,

Пакъ ке дойдитъ дена Велигдена,

Да си одамъ въ цѫрковъ на причесна.”

Го прифтаса Гино Арнауче,

И му рече Марко Кралевике:

„Чекай ми сѣ, Гино Арнауче!

Чія сестра ке одишъ да грабишъ!

Ела едношъ да сѣ обидиме

Обидиме во гора зелена,

Оту после сестра да ѣ̀ грабишъ!”

Сѣ застоа Гино Арнауче.

Сѣ фатіе съ онѥ остри сабьи;

Остри сабьи си и искѫршіе,

А юнаци не сѣ загубіе.

Сѣ фатіе со тонки рамена;

И го фати Гино Арнауче,

Си го фати Марка Кралевикя,

До колена въ земи го закопа,

Ущ едношка дури до пояса,

Колку глаа да му ѭ пресечитъ;

Богъ го убилъ Марка Кралевикя!

 

 

154

 

Защо бѣше уменъ и разуменъ;

Що му рече Марко Кралевике:

„А егиди Гино Арнауче!

Я ти падвамъ на твоя-та нога,

Како сакашъ, така да ме губишъ,

Туку ти сѣ тебе милно-молямъ,

Да м однесишъ на долна меана,

Тамо иматъ млада карчмарица,

Многу вино тамо сумъ ѣ пило,

Сумъ ѣ пило, не сумъ ѣ платило,

Да ме губишъ предъ нейдзини очи,

И нейдзини кеифъ да ѣ сторишъ,

Защо ми ѥ тая башъ душмана.”

Сѣ измами Гино Арнауче,

И му фѫрли дробна-на синджира,

Си го фѫрли задъ себе на коня,

Го однесе на долна меана.

Го догледа млада карчмарица;

Не му бѣше тая башъ душмана,

Тукъ му бѣше вѣрна посестрима. —

„Ела, ела Гино Арнауче!

Аль го носишъ мои-отъ асміа!

Богъ да прости кѫде си го фатилъ!

Оти иматъ токму три години,

Вино піетъ, пари не ми дало.”

Си отиде Гино на меана,

Си го зеде млада карчмарица,

Маркò го скри въ шарена одаа,

И го служитъ Гина Арнауче,

И го служитъ со люта ракіа,

По ракіа манджи гесподарски,

А по манджи вино тригодишно,

А во вино бильки чемерливки.

С опіяни Гино Арнауче;

И ѣ рече Гино Арнауче:

„Айти тебе млада карчмарице!

Ти сѣ молямъ арно да го дѫржишъ,

Дан побегнитъ наши-отъ асміа,

От ке легна малу да поспіа.”

И му рече млада карчмарица:

 

 

155

 

„Немай гайле, Гино Арнауче,

Ясъ го имамъ него заключено!”

Му подаде шарена перница,

И му фѫрли свилена јоргана,

Да поспіетъ Гино Арнауче.

Колку заспа Гино Арнауче,

И си стана млада карчмарица,

И си зеде сабя мѫжоа си,

Си отвори шарена одаа,

Му изваде дробна-на синджира,

Му подаде Маркоѣ остра сабя:

„Стани сега, Марко Кралевике,

Да загубишъ наши-отъ асміа.”

Си го отскри Марко Кралевике,

Си го отскри Гина Арнауче,

И му зеде глаа отъ рамена;

И ѣ рече Марко Кралевике:

„Ангелина, моя мила сестро!

До сега т имафъ вѣрна посестрима,

А отъ сега за сестра рогена!”

Го зедое Гина Арнауче,

Го фарліе по бѣла Дунава.

Назодъ дома Марко си отиде;

Ко дойдое пости велигденски,

Пакъ си пости Марко Кралевике.

  

 

103. Тодорка и Княхче.

 

Отъ цар-отъ известъ е дошла; —

Кой има синъ да прати,

Кой нема самъ си да доди. —

Иванъ си сина немаше,

Само дѫщеря Тодорка;

Тои сѣ чуди и мае,

Како да чини да прави.

Какъ го зачула Тодорка,

Тà на баща си думаше:

„Я̀ ся не грижи, татко льо,

До кѫд е млада Тодорка,

Ти не щешъ войска да видишъ.

Я̀ иди, татко, я̀ иди,

Сабя френгія да купитъ,

И тѫнка пушка бойлія,

И едно конче ранено,

Азъ ще на войска да ида,

И младъ войскаринъ ще стана.

Никой не ще ма познае.”

Стана Тодорка отиде,

 

 

156

 

Ходила седемъ години,

Никой ѭ ниде не позналъ.

Кога е било на Лазаръ,

Тодорки на умъ е дошло,

Че и́ е мама на пазаръ,

Както нейни-те врѫсници;

Въ царска градина запяла,

Запяла и препѣвала.

Ношъ си е песемъ та пела,

Деня со войска ходила.

Е зачуло младо княхче,

А то на цар-ятъ думаше:

„Тукъ има, царю, воискарка,

Що пее ноще на Лазаръ.”

И царъ на княхче думаше:

„Я̀ си заведи войска-та

На равно поле д играе

Д играе хоро юнашко,

Сички-те на редъ да гледашъ,

Дано мома-та познаешъ.”

На редъ е княхче гледало,

Не можло да ѭ познае.

Цар-ятъ на княхче думаше:

Я̀ си заведи войска-та

Де-то ся хурки продаватъ

Дано мома-та познаешъ.”

Княхче си войска заведе,

Де-то ся хурки продаватъ,

Пакъ си мома-та не позна.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

   

 

104. Стоянъ и Турчинъ.

 

Обложилъ ся е младъ Стоянъ

Сосъ Турчина презморчина,

Стоянъ да піе ракія,

А Турчинъ червено вино;

Ако ся Стоянъ опіе,

Турчинъ отъ Стоянъ да земе

Калинка пѫрво венчило;

Ако ся Турчинъ опіе,

Стоянъ отъ Турчинъ да земе

Черно-то конче Арапско.

Слуга имъ била Калинка,

Стояну чаша отлива,

Турчинъ задъ рамо излива,

До де си заспа младъ Стоянъ.

Турчинъ Калинки думаше:

„Хайде, Калинке, да вѫрвимъ,

Близо до море да станемъ!”

А Стоянова майчица

По дворове-те ходеше,

Стояна люто кѫлнеше;

„Богъ ми тя убилъ, Стоѣне,

Убилъ тя господъ, поразилъ!

Ти сега сѫнъ сѫнувашъ,

Турчинъ Калинкà отведе.”

Кѫде е зачулъ младъ Стоянъ,

Ситни си слѫзи порони,

И на майка си думаше:

„Я̀ ми конче-то одседли,

И ми сабля-та окачи.”

Па си на конче думаше:

„Коньче ле, вихробойче ле!

Ако си Турчинъ достигнешь,

Калинка да си зема,

Глава-та ща ти посребра.”

Па си коньче-то вѫседна,

И въ пѫтъ като вѫрвеше.

Свирка-та свири говори:

„Постой, почакай Турчине,

Двама-та да сѫ поборимъ,

И двама да сѫ поколимъ.

 

 

157

 

Ако ти мене заколишъ,

Проста да ти е Калинка

Калинка пѫрво венчило.

Калинка хитра гидія

И па на Турчинъ думаше:

„Я̀ си конче-то повсправи.”

Стоянъ си при тяхъ достигна,

Калинка отъ коня слезе;

Стоянъ си Турчинъ не гледа.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

  

 

105. Момчула Войвода.

 

Коня коитъ Момчула Войвода,

На вечеръ ми коня потковуватъ.

Тога велитъ Момчулица млада:

„А стопане, Момчула Войвода!

Ке те пращамъ, прау да ми кажишъ,

Квечерина коня потковувашъ,

На утрина коня с обосуватъ.”

Отговори Момчула Войвода:

„Ель ме чуешъ, ти моя невесто!

Лель ме пращашъ, право ке ти кажамъ.

Квечерина коня потковувамъ,

На утрина конь сѣ обосуватъ;

Ясъ си одамъ у Солуна града,

Тамо любамъ Еврейка девойка.

Отъ тамъ одамъ у градъ Белоградо,

Си ѫ люба Мара Белоградска,

И пакъ одамъ у Стамбола града,

Любамъ цару Костадину сестра.”

Богъ да біе Момчулица млада!

Написала едно парче книга,

Го допрати во Стамбола града,

На онего цара Костадина:

„Харамъ ти била твоя-та животъ!

Момчула ми твоя сестра любитъ.

Чуи мене, цару Костадине!

Со юнаство Момчула не фащашъ.

Кога одитъ Манастира града,

Обичаятъ безъ оружѥ одитъ,

Малу нещо ти си пособери,

И отбери три хиляда мина;

Да си станишъ рано во сѫбота,

 

 

158

 

Да си стигнишъ бѫрго во неделя,

Ке си бидитъ въ цѫрква на закона.”

Що ми рече цара Костадина:

„Кафпе едно Момчула Войвода!”

Тà ми собра три хидяда мина,

Тà си вявитъ таа бѫрза коня,

Нрау тегнитъ въ града Манастира,

Си достигна на цѫрква испущанѥ,

Си излегвитъ свет-отъ отъ цѫрква-та.

А що бѣше Момчула Войвода!

Той си явна своя бѫрза коня,

Па излезе отъ градъ Манастира.

На Момчула коня сѣ затресе,

И Момчула коню му велеше:

„Ой ти коню, ой ти добаръ коню!

Вака друди пѫтъ не си́ сторило.”

Тога коня му сѣ отговори:

„Богъ да біетъ наша-та стопанка,

Да не сторитъ некоя превара.”

На Момчула тогай му текнало;

Ми с опули по бѣли друмои;

Сѣ задале мѫгли и правои,

Г обколисватъ люгѥ оружени.

И пакъ коня нему говореше:

„Ти, стопане, юнакъ и ясъ юнакъ,

Качи ми сѣ на мои рамена,

Па влези ми въ царева ордіа,

Ако нещо пусатъ си немаме,

Како господъ насъ ке поможитъ.”

Дупна коня како силенъ ветаръ,

Ми расцепи юнакъ све ордіа,

Ми дотѫрча до камни дворои;

Вити порти биле затворени.

Ѭ догледа своя мила сестра,

Па ѣ викатъ що гласъ той ми иматъ:

„Бѫргу, мила сестро, отвори ми,

Да си земамъ мое-то оружѥ,

Да истепамъ тіе копилиня!” —

„Ейди брате, мои мили брате!

Богъ да біетъ твоя жена млада!

 

 

159

 

Тая менѣ, кога я си спіехъ,

Ми смолоса моя руса коса

Ми засмоли на овѥ диреци.” —

„Тѫргай, сестро, друга ке пораститъ,

Защо міе оба загинафме.”

И сестра му яко сѣ разлюти,

Кало тѫргна отъ диреци коса,

На диреци перче останало.

Си дотѫрча въ шаренъ нейзинъ ковчекъ,

Си изваде триста лакти платно,

Преку дзиздѥ платно го префѫрли.

Сѣ зафати за бѣло-то платно,

Ми го тѫргатъ негоа-та сестра,

„Тѫргай, сестро, ако богъ поможитъ,

Ак поможитъ да си откиниме,

Нейзѣ майка ке ѣ расплачиме.”

Богъ да біетъ Момчулица млада!

Си изваде ноже отъ пазуа

И пресече триста лакти платно;

И си падна юнакъ затъ дворои,

Снѫга му сѣ тога преврушила,

Рѫце, нодзе, глава искѫршиле.

Си достигна царе Костадине,

Па седна на свилени постели,

Ѣ говоритъ Момчулицѣ младѣ:

„Ой невесто, Момчулица млада!

Донеси ми Момчулова руба,

На Велигденъ коя облеквеше.”

Си отвори шарени ковчедзи,

Си изваде свила и кадифе,

Си изваде самура калпака.

Кога цар-отъ на глава го клаатъ,

На рамена калпакъ му легнало;

На калпага триста драма злато.

„Уще Момчула що ми имаше!”

Му извади Момчулои скорни.

Кога цар-отъ скорни и видело,

Две-те нодзе цар-отъ и пикнало

И обе-те нодзе и созеде.

Тогай цар-отъ ми сѣ зачудило,

 

 

160

 

Таковъ добаръ юнакъ що загина.

Тогай викна на свои-те люгѥ:

„Фатете ѫ Момчулица млада,

Що предаде свои-отъ стопана,

Кренете ѫ и запретайте ѫ,

Закопайте ѫ дури до колена,

Намачкайте лоя и катрана,

Оганъ дайте отъ руси-те коси,

Изгорите ваква биханіа.”

Ѭ запаліе и сѣ изгори,

И сѣ стори мѫгли и правои.

Изговори Момчулова сестра:

„А честити цару Костадине!

Опули сѣ въ мене окаена,

Како брата я да си прежаламъ!

Гледай цѫрни кѫрвой отъ глава-ва;

Менѣ не ѥ брига за коса-та,

Менѣ не ѥ брига отъ боля-та,

Баръ ни животъ я не си ѫ сакамъ,

Тук си тѫжамъ мои мили брата,

Що загина отъ недугова жена.”

Си ѭ зеде негоа-та сестра,

Царъ Костадинъ и ѣ говореше:

„Право имашъ убава девойко!

Кой какъ солитъ, така ке си сѫркатъ;

Кой какъ чинитъ, така ке си наитъ;

Биди жива и разговори сѣ,

Друга коса, девойко, ке никнитъ.”

Со себеси зеде лична мома,

Ѭ однесе у свои-те дворѥ.

 

 

106. Гюро.

 

Два са змея во планина біятъ,

До две реки черни крѫви течатъ;

И край-отъ е до черна темница,

Во темница Гюро добаръ юнакъ,

Въ рѫце дѫржи пиле соколово,

 

 

161

 

Прѫсти кѫрши сивъ сокола храни,

Сѫлзи рони сивъ сокола пои,

И ми дума Гюро добаръ юнакъ:

„Ой-та тебе пиле соколово!

Не та рана голямъ до порастешъ,

Но та рана дома да та прата;

Тà да видешъ мои-те дворове,

Запустели, со пелинъ обрасли.”

Отговаря пиле соколово:

„Снощи минахъ край твои-те двори,

На сретъ двори едно сухо дрѫво,

На дрѫво-то до три кукавици.

Пѫрва кука ми е онѣмяла,

Втора кука ми е присипнала,

Третя кука и ми погледва.”

Отговаря Гюро добаръ юнакъ:

„Де-то кука, тà е онѣмяла,

Тая ми е мой-та стара майка,

Де-то кука ми е присипнала,

Тя ми е моя-та мила сестра,

Де-то кука и ми погледва,

То ми е мое-то прѫво либе.”

 

 

107. Будинска Рада.

Отъ Панагюрище.

 

Мари Радо, бяла Радо!

Царъ царува въ Цариграда,

Бяла Рада въ Буденъ града.

Биха Турци, биха Гѫрци,

Биха млади Ѣничаре,

Не можаха да разбіятъ

Нови града Буденова,

Дур не доде Татаръ паша,

Татаръ паша сосъ Татари.

Двашъ обиде, тришъ удари;

Твари ми са разлюляха,

Ключелки са потрошиха,

И порти са отвориха,

Тà е влязалъ Татаръ паша.

Тамъ е нашалъ бяла Рада,

Дека яде циро ѣгне

И піе си руйно вино

Съ Петра Бана, мила брата,

И Ивана побратима.

Петра Бана погубиха;

А Ивана посякоха,

Бяла Рада поробиха.

Вѫрзаха и́ бяло лице

Бяло лице съ бяла вѫла,

  

 

162

 

Черни очи съ черна вѫла,

Туриха ѭ во кочія,

Главиха и́ (Турчинъ) коджиджія,

Да кара Ради кочія.

Вѫрваха мало и млого,

Отидоха край море-то,

Моренки хоро играятъ.

Рада на Турчинъ говори:

„Турчине, коджиджіе ле!

Отвѫржи ми бяло лице

Бяло лице съ бяла вѫла,

Черни очи съ черна вѫла,

Да погледамъ горе долу,

Горе долу по хоро-то

По хоро-то, по моми-те,

Дано вида отъ моя-та

Отъ моя-та мила рода.”

Коджиджія отговаря:

Ти щешъ, Радо, да си видишъ,

Твой-та, Радо, клета рода,

Кога роди вѫрба грозде,

А ракита жѫлти дюли.”

И Рада му отговаря:

„Коджиджія, братъ да ми си́,

Я подай ми влашко ноже,

Да разрежа тая ябѫлка,

Уста-та да си раскваса.”

Коджиджія и́ подаде

Ѝ подаде влашко ноже;

Прободе са бяла Рада

Прободе са въ клето сѫрце.

   

 

108. Стоянъ и Чифутче.

 

Обзаложи ся младъ Стоянъ

Сосъ Чифутче, съ друга вѣра,

Че има булче хубаво

И има конче хранено,

За денъ во Стамболъ утива,

И пакъ си назадъ доходе.

Чифутче дума Стояну:

„Стояне, холанъ Стояне!

Ако ли идишъ и додишъ,

Халалъ да ти сѫ дукяни

Заедно съ дукянджичета;

Ако ли идишъ, не додишъ,

Ща ти отзема, Стояне,

Хубава булка чимширка

Съ убаво конче хранено.”

Стоянъ си у тяхъ отиде

И на Марійка думаше:

„Марійке, булче хубава!

Стани ми, конче извади,

Съ ройно го вино напои,

Со бѣлъ го оризъ назоби,

Зере ся облогъ обложихъ

Со Чифутче друга вѣра,

Чи имамъ булче хубаво,

Хубаво конче хранено,

За денъ во Стамболъ утива

И пакъ си назадъ дохожда.”

Тоги ся Стоянъ вѫскачи

На това конче хранено,

Отъ вѫнъ вратника излязва;

Срещба го срещна Чифутка,

Чи му ракія подади.

То не ми било ракія,

Току ми било магіе.

Стоянъ на кончи задряма;

Слѫнце-то трепти да зайди,

Стоянъ во село замрѫкна.

Кончи Стояну думаше:

  

 

163

 

„Знаешъ, Стояне, повнишъ ли,

Кѫту отъ вратникъ излезе,

Срещба та срещна Чифутка

Чифутка клета Еврейка,

Че ти ракія подади?

То не ми било ракія,

Току ми било магіе.

Стояне, холамъ Стояне!

Брѫкни си въ златни джопови,

Извади кѫрпа дьолбенка,

Чи си очи-те привѫрзи,

Чи ща я силно да бѣгамъ;

Планини-те ща убора,

Камѫни-те прахъ ща стора.”

Па си Стоянъ въ Стамболъ стигна,

И назадъ си ся повѫрна.

Чифутче подъ дюкянъ стоеше,

Дребни си сѫлдзи ронеше.

Чифутче дума Стояну:

„Халалъ да ти са мои-ти

Мои-те седемъ дюкяни

Заедно съ дюкянджичета.”

   

 

109. Начу

 

Останалъ ми Начу

Отъ три дни сираче

Безъ майка, безъ баща.

Сиракувалъ Начу

Дваесе години

По чужди-те врати,

По Турски чифлици ;

И на врѫхъ Велигденъ

Вѫвъ свята неделя

Хора въ цѫрква влазятъ,

Начу рало стяга,

Дребни сѫлдзи рони

И ся богу моли:

„Боже, мили боже,

Не ли е днеска,

Днеска денъ празниченъ,

Денъ свята неделя?

Сички на Велигденъ

Хора въ цѫрква влазятъ

Пакъ азъ дросламъ [*], стягамъ

И биволи впрягамъ.”

На нива отиде,

пѫрва брѫзна пусна,

И втора повтори;

Биволъ си поривалъ.

И продума Начу

И ми ги кѫлнеше:

„Биволи, биволи,

Ни толку (сте) врѫвяли,

Сига ми легнахте.”

И биволъ му дума:

„Начу, сиракъ Начу!

Я откачи рало,

Чи са-й закачило

За деветъ казани

Сосъ жѫлти алтѫни.”

Чи откачи Начу

Това пусто рало,

Чи извади Начу

До деветъ казани

Сосъ жѫлти алтѫни.

 

 

*. Неизвестно значеніе-то одъ това слово.

 

 

164

 

110. Братъ и сестра.

 

Кога бѣше пленъ по земя,

Янкула-го попленіе,

Г однесоа горна земя,

Кѫде сѫнце угревяше.

Яника ѭ попленіе,

Ѣ̆ однесоа долна земя,

Кѫде сѫнце заодвеше.

Нивна майка останала

Мегю тоа цѫрно море.

И ми расле, ми порасле,

Янкула сѣ учинило

Добаръ юнакъ за жененѥ,

А Яника сѣ сторила

Добра мома за мѫженѥ;

Янкула си явна коня,

Да ми шетатъ задинъ земя,

Да ми баратъ уба неста,

Неста лика спроти себе.

Отъ кé сѫнце угревяше,

Нигде мома не ареса,

Ни некоа мѫшка жена,

Ни некое вдоичище.

Туку ми пойде Янкула

Кѫде сѫнце заодвеше,

Найде Яника девойка;

Ѭ посвѫрши и ѭ зеде.

Стояла деветъ месеци,

Постигнала мѫшко дете

Дете како люта зміа,

Никако сѣ не опѫлтвитъ

Ни съ лелянѥ, ни съ дѫрженѥ.

Говореше нееста-та :

„А Янкула, господине!

Я̀ излези на новъ пазаръ

Мегю тоа цѫрно море,

Тà купи си робинчица,

Да ми лелятъ мѫшко дете.”

Тога ми пойде Янкула,

Купи стара робинчица,

Ѭ донесе во одаа,

Ѣ дадое мѫшко дете.

Съ нога лелятъ робинчица

Съ нога лелятъ, съ уста пеитъ:

„Нани, нани мое мнуче.

Мнуче отъ сина, отъ керка!”

Мнуче велитъ, сѫлдзи ронитъ.

Начасъ дете ми заспало,

На часъ ми сѣ опѫлтило.

Яника сѣ зачудила,

И излезе на свой порти,

Го пречека господина,

Му прикажвитъ и му велитъ:

„А Янкула, господине!

Натера ѭ робинчица,

Да попеитъ на дете-во,

Начасъ дете ни заспало.”

И Янкула си велеше:

„А егиди робинчице!

Залеляй го мѫшко дете

Залеляй го и запеи,

Как прегѥ що си́ пеала.”

Та залеля мяшко дете:

„Нани, нани, мое мнуче,

Мнуче отъ сина, отъ керка!”

Мнуче велитъ, сѫлдзи ронитъ. —

„А егиди стара робинчице!

Защо таква песма пеишъ?

Кѫд сме нашле братъ и сестра?”

Тога велитъ робинчица:

„Алъ знаишъ, Янко, паметвишъ,

Кога бѣше пленъ по земя,

Янкула-го попленіе,

Г однесое горна земя,

Кѫде сѫнце ми угревятъ;

Яника ѥ попленіе,

Ѣ̀ однесое долна земя,

  

 

165

 

Кѫде сѫнце ми заодвитъ;

Ваша майка останала

Мегю тоа цѫрно море.

Янкула си явна коня,

Как израсте и порасте,

Да ми шетатъ задинъ земя,

Кѫде сѫнце заодвеше,

Наиде Яника девойка,

Ѭ посвѫрши и ѭ зеде;

Мѫшко дете си добиле,

Ме купіе робинчица,

Да имъ леля мѫшко дете.”

Тога си сѣ разпознае

И милно сѣ прегѫрнае.

И Янкула си опитвишъ

Нейдзина-та мила майка:

„Що чиниме мѫшко дете?”

„Зейте си остри секири,

Наберете суви дѫрва,

Завалите силенъ оганъ,

Тà глаа пресечете му,

И труп-отъ изгорите му.”

Така му сторіе нему.

А Янкула мило брате,

Остаи своя невеста,

И ѭ стори мила сестра.

  

 

111. Стоянъ войникъ.

 

Въ петокъ ся Стоянъ позгоди,

Въ сѫбота било, що било,

Отъ царя фирманъ дофтаса,

Да иди Стоянъ, да иди

На цар-я слуга да стане.

Стоянъ извади конче-то,

Че го оседле, обузде.

Булче при коня стоеше,

И на Стояна думаше:

„Стояне прѫвна, прѫвнина!

Постой, Стояне, почакай,

Да влеза въ горна градина,

Да бера цвети китинку.”

Уви ѭ киткà розлясна,

Чи на Стояна отдаде:

„Турни ѭ въ бяла пазуха,

Сутрина, вечеръ поливай;

Като си китка повяни,

Тогава ще ся позгодя;

Кога-то китка изсѫхни,

Тогава ще ся оженя.”

И стана Стоянъ отиде,

Походи мало и много,

Доръ цели девятъ години,

Тогава китка повяхна.

Стоянъ си викна заплака.

Дѣ го зачула царица,

И на Стояна думаше:

„Стояне, младо войниче!

Сег стана девятъ години,

Азъ не бѣхъ тебе видела,

Да викнишъ и да заплачишъ.”

„Царице, господарице!

Сег стана девятъ години,

Оставихъ булче подъ було,

Днесъ на булче е свадба-та.”

Царица дума Стояну:

„Стояне, холамъ Стояне!

Извади конче хранено,

Че го оседли, обузди;

Ако ти пѫтъ за неделя,

Ти си го земи за пладня.”

Извади конче фраквато,

Че го обузде, оседле;

  

 

166

 

Пѫтъ му бѣше за неделя,

А той го зеде за пладня.

По край ми лозе замина,

Баща му лозе копаше.

.  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .  .

   

 

112. Петко Векилинъ.

 

Пеле, не пеле, мори, петли-те;

Сеймени тептилъ трѫгнѫха,

Чорбаджи Петко фанѫха,

Калоферски-а векилинъ,

А Стамболски-а сарафинъ.

Назатъ му рѫце врѫзаха,

Потъ конъ му нозе коваха,

На Стамболъ да го закаратъ.

А Петковица викилка,

Тя си на следъ тяхъ идеше,

На сеймени сѫ молеше:

„Сеймени, млади сеймени!

Сичко-но бегликъ земете,

Овце-те сѫсъ овчере-те,

Говѣда съ говѣдаре-то;

Още ни бегликъ земете

Кѫща-та съ покѫщнина-та,

чорбаджи Петко пуснете,

Камоферсчи-а векилинъ!”

А сеймене и́ думаха:

„Петковице ле, векилко!

Не жали Петко векилинъ,

Въ Филибе му е обяд-а,

На Едрене му вечера,

Заранъ порано вовъ Стамболъ.

  

 

113. (Прочуло ся е люта змія)

Отъ Панагюрище.

 

Прочуло ся е люта змія,

Люта змія осойница

Со три глави, съ три опашки

На царьови-те друмове,

Тà воспря на цар-я хазна,

Тà не може да му мине.

Царъ ся чуди, царъ ся мае,

Що да стори люта змія.

Прочуле ся три деліе

Три деліе въ ново село;

Един-а е дели Петаръ,

Втори-а е дели Марко,

Трети-а е мало дете

Мало дете башъ Гроица.

Царъ честити отговаря:

„Я викайте три деліе,

Да утрепатъ люта змія!”

Па отиде дели Петаръ,

Въ друми вѫрви, песенъ пее:

„Де си́, да си люта змія,

Я̀ си излязъ на друмове!”

И излѣзе люта змія,

Претегна му на конъ нозе,

Па си вдигна втора глава,

Тà му вѫрза бѣли рѫце;

Па си вдигна третя глава,

Да му піе черни очи.

Уплаши ся дели Петаръ,

Бутна коня тà назади.

Среща иде дели Марко,

Въ среща иде, песенъ пее.

Дели Петаръ отговаря:

„Я̀ вѫрни ся, дели Марко!

Не губи ся тая змія

  

 

167

 

Тая змія, тая сила.”

Отмина го дели Марко,

Па си викна и провикна:

„Де си́, да си́, люта змія,

Я си излязъ на друмове!”

Изляла бѣ люта змія,

Па си вдигна една глава,

Тà му вѫрза бѣли рѫце;

Па си вдигна втора глава,

Тà претегна на конъ нозе;

Па си вдигна третя глава,

Да му піе клето сѫрце.

Уплаши ся дели Марко,

Тà ся назади повѫрна.

Среща иде мало дете

Мало дете башъ Гроица,

Со коня си татанъ (?) біе.

Дели Марко отговаря:

„Я̀ вѫрни ся, мало дете,

Не можяхъ да ѭ утрепа,

Да утрепа люта змія!”

Отмина го мало дете,

Па си викна и провикна:

„Де си́, да си́, люта змія,

Я си излязъ на друмове!”

Изляла бѣ люта змія,

Ка си виде мало дете,

Па си вдигна една глава,

Претегна му на конъ нозе;

Па си вдигна втора глава,

Претегна му половина;

Па си вдигна третя глава.

Па му вѫрза бѣли рѫце.

Провикна сѫ мало дете:

„Я̀ чуй ма, боже, я̀ виждъ ма,

Ослаби десна рачица,

Да извада остра сабя!”

Па извади остра сабя,

Тà погуби люта змія,

Па си узе до три глави,

Занесе ги на царьови

На царьови равни дворове.

И царъ си имъ отговаря:

„Ой та Грую, мало дете,

Просто тебѣ столнина-та,

Азъ да стана, ти да седнешъ.”

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]