Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ДРУГИ СТАРИ.

 

11. (Крѫзъ планина пилци пропеале). Отъ Прилепъ

12. Проданъ и два бракя. Отъ Кукушъ

13. Стойна. Отъ Струга

14. Трандафиля и змехъ

15. Яна и Детелинъ войвода

15(b). Яна и Петре. Велигденска отъ Прилепъ

16. Яна и Сѫнце-то. Отъ Струга

17. Тодора керка. Отъ Струга

19. Яна Кукавица. Отъ Кукушъ

20. Стойна и Юди

21. Олошки-те отъ градина-та

22. Ракъ и жаба

23. Куси врабець и невеста Подмрежица

24. Цуцулина и Тресопатка. Отъ Прилепъ

25. (Цуцуль паситъ гояда)

26. (Комаръ бей сѣ женеше)

27. Свадба отъ ракови-те. Отъ Струга

28. Еднаква

 

 

11. (Крѫзъ планина пилци пропеале)

Отъ Прилепъ.

 

Крѫзъ планина пилци пропеале,

Крѫзъ ливагѥ цвѣкя разцутиле

Во ливада зелено езеро,

Во езеро асджеръ ненаситни,

Секои денъ п еденъ човекъ ядитъ.

Сѣ изредиле сите девойки,

Ред-отъ дойде на царева керка.

Царъ керка си ми си промени,

ѭ промени съ вила и кадифе,

ѭ однесе дури край езеро,

Край езеро н асджеръ ненаситни;

А той оба ми и погѫлтналъ.

 

 

12. Проданъ и два бракя.

Отъ Кукушъ.

 

Останало Продане сираченце,

Сѫде с майка, а безъ баща.

Твоя-та майка чуждо ткае

Чуждо ткае, чуждо преде,

 

 

11

 

Туку тебе да изгледа.

Изгледа те, порасна те,

Учини те големъ юнакъ,

Големъ юнакъ за жененѥ;

Тà ми сѣ прочу, Продане,

По сѫ-та земя околіа;

Тà сѣ чини юречно,

На боренѥ борбаджіа,

На камен-отъ намдаржіа,

На скоканѥ надскокува.

Дочуха те до два змеха,

До два змеха до два бракя,

До два брата отъ небо-то,

Сѣ свалиха стредъ село-то,

Стредъ село-то на собор-отъ,

На собор-тъ на бейлик-отъ,

Дà питаа стара баба:

„Дека седе сиракъ Проданъ;

Ойди, бабо, му нарѫчай,

Нека дойде на сабор-отъ,

Да с боремо два юнака.”

Со Продана сѣ боріа

Токму три дни и три нокя,

Отъ яснина темна мѫгла,

Темна мѫгла попаднала,

Ситна роса заросила;

И си бѫлсна, и си тресна.

Си дигнаха сиракъ Проданъ

Сиракъ Проданъ на небо-то.

 

 

13. Стойна.

Отъ Струга.

 

Стойна ми змеа любила,

Любила що го любила

За дванаесетъ години;

Никой ѭ Стойна не узна,

Дури сѣ сама казала:

„Майко-ле мила майколе!

Излези надворъ, да видишъ,

Да видишъ чудо големо, [*]

Стойна ми змеа любила

За дванаестъ години,

Никой ме, майко, не узна.”

Дури излезе майка ѣ,

Тука си Стойна не найде;

Шаренъ ѥ гайтанъ догледа

Мегю две темни облака.

 

 

*.

На си-не куки ведрина

А на наша-ва облачно ...

Малу що ми ѭ догледа

Мегю две темни облаци,

Шаренъ ѣ гайтанъ дзунеше.

Пакъ Стойна ми сѣ поврати:

„Майко-ле, мила майко-ле!

Ти сега да ме не чекашъ,

Туку да чекашъ въ година,

Со русо момче предъ мене

Со мѫшко дете на рѫце.”

Кога ми дойде вгодина

Со русо момче предъ неа,

Со мѫшко дете на рѫце;

Перче-то му сѣ вееше

На широки-те рамена. —

  

 

12

 

14. Трандафиля и змехъ.

 

„Море моме Трандафиле!

Що сѣ вѫршишъ не сѣ мѫжишъ,

Три години шесъ пѫрстени?” —

„А друженки невѣрници!

Що ме мене не вѣрвите?

Змехъ ме любитъ три години,

Я не иожаиъ да г оделямъ.”

„Море моме Трандафиле,

Я пойди си во градина,

Да наберишъ гѫрмотѫрнѥ;

Тà пойди си нови пазаръ,

Тà купи си ново гѫрне,

Да и варишъ спроти стреда,

Да и піешъ спроти петокъ;

Така да сѣ змехъ оделитъ.

  

 

15. Яна и Детелинъ войвода.

 

Поболила сѣ Янина майка,

Що ми лежала деветъ години,

Ми искинала деветъ постели,

И ми лежала ми заплакала:

„Офъ леле боже, о мили боже!

Какъ не си имамъ ущ една керка,

Ущ една керка, како Яника,

Тà да ми станитъ рано на утро,

Да сѣ уміетъ, да сѣ прекѫрститъ,

Тà да ми пойдитъ на студна вода.

На студна вода на нова чешма,

Да ми донеситъ студена вода,

Студена вода на полу цвѣке;

А я си піа студена вода,

Студена вода на полу раски.”

И ни ѭ дочу убаа Яна,

И си станала рано на утро,

И ни сѣ изми и сѣ прекѫрсти,

И сѣ промена, и сѣ наружи;

Не сѣ промена, како девойка,

Тукъ сѣ промена, како невеста;

И та си зеде две ведра въ рѫце,

Тà си отиде на студна вода,

На студна вода на нова чешма

Тамо седитъ Детелинъ войвода.

Тога ми рече убаа Яна:

„Нацѫрпете ми студена вода!”

Тога му велѣтъ момци змеои

Момци змеои, койни дуои:

„Детелинъ войвода нашъ господине!

Тà що ни дошло убоо дзвере,

Тоа ни сакатъ студена вода.”

Тога имъ велитъ Детелинъ войвода:

„Ак ѥ нееста наполнете ѣ,

Наполнете ѣ, испратете ѭ,

Ак ѥ девойка донесете ѭ.”

Тога му велѣтъ момци змеои

„Не ѥ девойка тук ѥ нееста.”

Ѣ наполніе студена вода,

Студена вода на полу цвѣке,

Ѣ наполніе, ѭ испратіе.

Колку замина убаа Яна,

 

 

13

 

И сѣ обзѫрна и прогоори.

„Егиди море, Детелинъ войвода!

Ни сумъ девойка, ни сумъ нееста,

Туку я сумъ си убаа Яна,

Ти що ме питашъ деветъ години.”

Колку ѥ дочу Детединв войвода,

Що си явнало бѫрзего коня;

Со коня тѫрчатъ, не си ѭ фтасвитъ,

Съ яболко фѫрлятъ, не ѭ досегвитъ.

Колку си влезе въ майкини порти,

И ѣ викнала на мила майка:

„Стани ми, стани, а мила майко!

Ясъ ти донесофъ студена вода,

Студена вода на полу цвѣке,

Да си оладишъ бѣло-то гѫрло,

Да ти оздралтъ бѣло-то сѫрце.”

Колку сѣ напи Янина майка,

Колку сѣ напи студена вода,

À ми сѣ напи, а душа даде.

И ми ѣ дойде самъ войвода-та,

Мила-та майка си ѭ закопа,

Убаа Яна си ѭ залюби.

 

 

15. Яна и Петре.

Велигденска отъ Прилепъ.

 

Попиталъ Петре убаа Яна,

Време ѭ питалъ деветъ години,

Не му ѭ дале ни десета-та;

Та ми говоритъ Петре войвода:

„Ой нека, нека, убаа Яно,

Разболи ке сѣ твоя-та майка,

Дà ке посакатъ отъ любе вода,

Отъ любе вода отъ клаенец-отъ,

Отъ клаенец-отъ, отъ джуверъ гранка,

Отъ джуверъ гранка чудна подната.

Сѣ поболила Янина майка.

Дворѥ си метитъ убаа Яна;

И си говоритъ Янина майка:

„Ей боже, боже, ей мили боже!

Како си немамъ ущ една керка,

Ущ една керка, како Яника,

Да ми залеитъ отъ любе вода,

Белки ке умрамъ, белбки ке станаиъ”!

И ми ѭ дочу убаа Яна,

И си отиде земни келари,

И си отвори отъ снаха ковчегъ,

И си изваде снахино руво,

 

 

14

 

И сѣ промени отъ снаха руво,

И си та кладе венецъ на глава,

И си та зеде ведрица въ рѫце,

Тà си отиде любе на вода.

Тамо го найде Петре войвода,

Кѫде си распиелъ до два шатора,

Едни-отъ цѫрвенъ, други-отъ зеленъ;

Подъ цѫрвени-отъ самъ Петре седитъ,

Подъ зелени-отъ Петреа войска.

Тà ми говори убаа Яна:

„Сустѫпи войска Петре войвода,

Сустѫпи войска да си поминамъ!”

Сустапи войска Петре войвода,

Си поминала убаа Яна,

И си залеа отъ любе вода.

Кога сѣ врати съ вода во рѫце,

Нейзѣ ѣ рече Петре войвода:

„Тако ти бога младо невесто!

Чіа си снаха, кому си люба?”

На той часъ нему сѣ отгоори:

„Тако ми бога, Петре войвода!

Нико сумъ снаха, Никому люба.”

Малку измина, шега сѣ подби:

„Ейгиди, гиди, Петре войвода!

Кога не позна убаа Яна,

Баре не позна деветъ пѫрстени,

Що си и леалъ, що си и пракялъ?”

Рече, и спѫрсна Яна да бегатъ;

И ми ѭ дочу Петре войвода.

Петре на коня, Яна на полпѫтъ;

Петре на полпѫтъ, Яна на порта.

Со стрела стрелитъ, не ѭ устрелвитъ,

Со коня тѫрчатъ, не ѭ фтасуватъ.

Петре на порта, Яна во дворѥ.

И си ѣ даде майкѣ си вода;

Тогай сѣ напи, и си оздрави.

 

 

15

 

 

16. Яна и Сѫнце-то.

Отъ Струга.

 

Постигнала сѣ убаа Яна,

Стигнала ми сѣ на денъ Велигденъ,

Кѫрстила ми сѣ на денъ Гюргевденъ,

Зазборвала ми на денъ Спасовденъ,

Ми заодила на денъ Петровденъ.

Ми ѭ дочула Янина кума;

Тога ѣ рече Янина кума:

„Дегиди мори убаа Яно!

Ясъ ти сѣ молямъ, и ти нарѫчвамъ,

Да не излегвишъ денѥ безъ убрусъ,

Денѥ безъ убрусъ, ноке безъ свѣща,

Дан те догледатъ сѫнцеа майка,

Дан те посвѫршитъ за ѣсно сѫнце.”

Убаа Яна кума не почу;

Тукъ ми излезе денѥ безъ убрусъ,

Денѥ безъ убрусъ, ноке безъ свѣща.

Ми ѭ видела сѫнцеа майка,

Ми ѭ посвѫрши за ѣсно сѫнце,

Ми ѭ посвѫрши, и ми ѭ зеде.

Убаа Яна не ми зборвеше,

Не ми зборвала за три години.

Тога му велитъ сѫнцеа майка:

„Дегиди сѫнце, а ѣсно сѫнце!

Убаа Яна ни онѣмела;

Да остаиме убаа Яна,

Да ѣ̀ зеиме Дзвездоденица,

Дзвездоденица бѫргозборница.”

Ѣсно-но сѫнце майка почуло.

Ми ѭ посвѫрши Дзвездоденица,

Си ѭ посвѫрши, и си ѭ зеде,

Убаа Яна неми бегаше. [*]

 

 

*. По друга:

   Нѣма нѣмачка, слепа слепачка;

   Нѣма нѣмачка гуски ми паситъ

   Гуски ми паситъ, патки ми ранитъ...

   Дзвездоденице, бѫргозборнице,

   Бѫгозборнице, остроножице!

   Кога ми дойде, кога пресече?

   Ясъ не сумъ нѣма, нито сум слѣпа....

   Тога си зборвитъ на свой-отъ стопанъ:

   „Тà не бѣфъ нѣма, та не: бѣфъ слепа!”

 

 

16

 

Ми ѭ кладое Дзвездоденица

Ми ѭ кладое лѣпъ да си меситъ,

Убаа Яна свѣща ѣ свѣтитъ.

Ѣ догорила бѣла борина,

Ѣ изгореа тонки-те пѫрсти,

Ѣ с истопіе злати пѫрстени.

Тога ѣ рече Дзвездоденица,

„Дегиди мори слепа слепачка,

Ако си нѣма, ти не си слѣпа,

Изгореа ти тонки-те пѫрсти.”

Сѣ отгоори убаа Яна:

„Дегиди мори Дзвездоденице!

Ясъ ни сумъ нѣма, ясъ ни сумъ слепа;

Туку не зборвамъ, атаръ си дѫржамъ;

Пѫрва година чесъ сумъ чинила,

Чесъ сумъ чинила на мой-отъ татко;

Втора година на мила майка;

Трекя година на ѣсно сѫнце.

Богъ ми ѭ убилъ моя свекѫрва,

Защ не почека чесъ да досторамъ,

Тукъ те донесе тебе овдека.”

Ми ѭ дочула сѫнцеа майка,

Кѫде ми зборвитъ убаа Яна.

Ми сѣ налюти сѫнцеа майка,

Ми ѭ истера Дзвездоденица,

Дзвездоденица, бѫргозборница.

 

 

17. Тодора керка.

Отъ Струга.

 

Постигнала млада Момирица,

Постигнала до деветъ момички,

 

 

17

 

На десе-то тешка останала.

Тога зборвитъ Момир-бегь войвода :

„А невесто млада Момирице!

Ако стигнишъ десето момичка,

Ке ти истамъ нодзе отъ колена,

Ке ти истамъ рѫце отъ рамена,

Ке тй отвѫртамъ очи отъ глобои,

Ке т остаамъ млада темничарка,

Ке т остаамъ млада улогарка!”

Кога дойде време да постигнитъ,

Си ѭ зеде наймала Тодора,

Си отиде во гора зедена,

Ми седнале подъ зелени яоръ;

Си постигна млада Момирица;

Не ми бѣше десето момиче,

Туку бѣше едно мѫшко дете.

Си го зави во кумашъ пелена,

Си го пови со сѫрмени повой.

Дете плачитъ дуръ лискя сѣ ронѣтъ.

Сѣ распули млада Момирица,

Догледала оганъ на планина,

Си ѭ пущи Тодора малечка,

Ѣ донесе оганъ отъ планина.

Развалиле силни-не огнеи,

Изгреале дете малечкоо.

Ми заспала млада Момирица.

Си дойдое до три нарѫчници;

А Тодора очи не затворатъ,

Глеатъ, слушатъ до три нарѫчници: —

„Пѫрва велитъ, ай до го земиме;

Втора велитъ да го не земаме,

Дури да сѣ дете сторитъ,

Дете сторитъ до седумъ години;

Трекя велитъ нека раститъ дете,

Да сѣ сторитъ юнакъ за жененѥ,

Ке му свѫршѣтъ убаа нееста,

Ке му свѫршѣтъ и ке ѭ земеетъ;

Ко ке одѣтъ въ цѫрковъ на венчанѥ,

Тога юнаак да си го земиме.”

Нарѫчае и си побегнае.

 

 

18

 

Растло дете и ми ѥ порастло,

Растло дете дур сѣ стори юнакъ,

Сѣ сторило юнакъ за жененѥ;

Ми посвѫрши убаа нееста;

Дошла коа за да ѣ земеетъ.

Тога зборвитъ Тодора малечка:

„Айти тебѣ, моя мила майко!

Не праи го брата зетащина,

Дур да земиме уба нееста;

Защо кога дете си постигна,

Нарѫчае до три нарѫчници:

„пѫрва рече ай до земиме;

Втора рече да го остайме,

да сѣ сторитъ до седумъ години;

Трекя велитъ нека риститъ юнакъ,

Да сѣ сторитъ юнакъ за жененѥ;

Ко ке свѫршѣтъ убаа нееста,

Ко ке свѫршѣтъ, и ке ѫ земеетъ,

Ко ке одѣтъ въ цѫрковъ на венчанѥ,

Тога юнакъ да си го земиме.”

Си отиде наймала Тодора,

Си отключи шарена ковчега,

Си изваи рубо зетащинско,

Сѣ промена наймала Тодора,

Сѣ напраи млада зетащина,

И си зеде китени сватои,

Си отиде по уба нееста.

Отидое и си ѭ зедое,

Си ойдое цѫрковъ на венчанѥ.

Задале сѣ силни-не ветрои

Задале сѣ мѫгли и праои,

По нимъ идѣтъ силни віулици,

Го кренале илада жетащина,

Ѣ̀ кренале наймала Тодора,

Ѣ̀ кренае дури подъ облаци;

Не сѣ буде веке що сѣ стори.

За брата си сестра сѣ загуби,

Куртулиса свой-отъ мили братецъ,

Що ми бѣше еденъ синъ у майка.

Ак загина наймала Тодора,

 

 

19

 

Не загина млада зетащина,

Сѣ вердоса нейдзинъ мили братецъ,

Сѣ кердоса съ убаа нееста.

Кой ке чуетъ се паметъ да иматъ.

 

 

19. Яна Кукавица.

Отъ Кукушъ.

 

Що бѣлеи, що лелеи

На вѫрхъ бѣла Бѣлашица?

Дали ми сѐ соспи снеги,

Ели сетъ бѣли лебеде? —

Не сетъ бѣли соспи снеги,

Не сетъ бѣде лебеде;

Тук ѥ билъ еденъ бѣлъ чадиръ,

Подъ чадир-о млади Стоянъ,

Млади Стоянъ боленъ лежи,

На сестра му говореше:

„Мори сестро бѣла Яно!

Пойди, Яно, ми донеси

Отъ бѣлъ Дунавъ студна вода!”

Яна брату говореше:

„Варай брате, млади Стоянъ!

Язе пѫт-а не си знаямъ,

Да си пойдамъ на бѣлъ Дунавъ,

И да пойдамъ, и да дойдамъ.”

Стоянъ веле и говоре:

„Мори сестро, жална Яно!

Пресечи си мадо пѫрсте,

Да протечатъ цѫрни кѫрви,

Ка ке вѫрвишъ низъ гора-та,

Бележувай дѫрво каменъ;

Ка ке поишъ на бѣлъ Дунавъ,

Да налеишъ студна вода,

И пакь назадъ да сѣ вѫрнишъ;

По бѣленки пѫтъ ке найдишъ.”

Яна брата послушала,

Пресекла ѣ мало пѫрсте,

Кинисала низъ гора-та,

Дѫрво каменъ бележила,

На бѣлъ Дунавъ отидела,

Студна вода налеала,

И пак назадъ сѣ вѫрнала.

Нели Яно, жална Яно!

Нелъ зароси ситна роса,

Тà си изми бѣлешки-те

Белешки-те цѫрни кѫрви,

Що бележи дѫрво каменъ.

Нели Яна, жална Яна,

Нели пѫт-а си забѫрка,

Тà заскита низъ гора-та.

Три дни ходи, три дни шета,

Никакъ дира не сѣ найде,

Да си пойди при брата си

При брата си боленъ Стоянъ.

Тогай Яна, жална Яна

Жално бога помолила:

„Варай боже, мили боже!

Чин ме, боже, малко пиле,

Сино пиле кукавица,

Да си леталъ по буки-те,

Да си бѫркамъ моя брата,

Моя брата боленъ Стоянъ!”

И господъ ин ѭ послуша,

Тà ѭ чини сино пиле,

Сино пиле кукавица,

Що си кукатъ и денеска.

 

 

 

20

 

20. Стойна и Юди.

 

Стойно ле, лична невесто!

Седнала Стойна, седнала

На пѫрви великъ четвартокъ,

Да шіе Стайна, да крое

На Стоя тенка кошуля,

За себе бѣла сагіа.

Тамъ дека она шіеше,

Тамъ дека она кроеше,

Свиха сѣ, Стойно, завиха

Две силни вилни ветрушки,

Тà ми те, Стойно, завиха,

Тà ми те тебе дигнаха,

Тà ми те тебе носиха

На Юдинско оролище

Оролище, виролище,

Дека Юди оро игратъ.

Те Фатіа иа оро-то

На оро-то на танец-отъ.

Стойна си оро играе

Играе и сѫлдзи роне.

Догледа ѭ стара Юда,

Тà и́ веле и говоре:

„Стойно ле лична невесто!

Що оро играшъ и плачишъ?

Даль ти ѥ тешко за дома,

За твое-то мѫшко дете,

За твоя-та пѫрва любовъ?

Не бери кахаръ, касаветъ;

Вчера отъ там минахме

Край ваши-те тешки порти

Твоя-та стара свекѫрва

Мѫшко си дете люляше,

Емъ нему песна пееше:

„нани ми сино, сираче!

Кога си ризикъ немало,

Майка-ти да те изгледатъ.”

 

 

21. Олошки-те отъ градина-та.

 

Сѣ пофали жѫлта дуна отъ градина-та, —

„Како мене, спроти мене по убо нематъ?” —

ѭ дочула яболшница отъ градина-та, —

„Що сѣ фалишъ жѫлта дуно кошоглаице!

Я ке родамъ многу благи яболка,

Ке ме ядѣтъ мезе по ракіа. —

Ми ѭ дочу трандафил-отъ отъ градина-та, —

Що сѣ фалишъ яболшнице бре шупливице!

Я ке цутамъ многу цвеке въ година,

Ке ме берѣтъ многу мдади юнаци,

И невести, тà и млади девойки.”

Ми го дочу крива лоза винена, —

 

 

21

 

„Що сѣ фалишъ трандафилу окапанику!

Ясъ ке родамъ многу грозѥ въ година,

Ке оженамъ многу млади юнаци,

Ке омѫжамъ многу млади девойки,

Ке закопамъ триста старци, старици,

Ке си кѫрстамъ триста луди дечина.”

 

 

 

22. Ракъ и жаба.

 

Кинисало раче осмокраче,

Кинисало дѫлго мустакинче,

Да ми тражитъ убаа невеста

За своего сина осмокрака.

Ми одило раче, що одило,

И ми найде жаба кречанога,

и ѣ зборвитъ раче осмокраче:

„А егиди жабо кречапого,

А егиди жабо пульооко,

Дай керка за сина осмокрака!”

Тога зборвитъ жаба кречанога:

„Витосай сѣ, раче осмокраче,

Айд отъ тука, дѫлгостакинче!

Снощи дошле чесоглавци,

За мнука ми смѫрдоглавци,

Дали ми сѐ како тебе!

Не ти даамъ керка кречанога

За твоого сина осмокрака.”

Сѣ налюти раче осмокраче,

Сѣ налюти дѫлго мустакинче,

Си истѫргна сабя шаварліа,

Да посечитъ жаба кречанога;

Си истѫргна пушка бозоица,

Да отепатъ жаба кречанога.

 

 

23. Куси врабець и невеста Подмрежица.

 

Посвѫршилъ сѣ куси врабецъ

За девойка подмрежица;

Си покани, си пособра

Сто сватои сколовранци,

Утица-та старосватецъ,

Сто скакульци бѫрзи коньи,

Орлища-та побратими;

Отидоа по невеста,

По невеста подмрежица.

Пѫтемъ нашле нива просо;

Сѣ вратіа сколовранци,

Да си коня назобаетъ,

Невеста си остаиле

Да ѣ̀ вардѣтъ побратими,

Да ѣ̀ вардѣтъ по край тѫрнѥ.

Долетало диво пиле,

Ѣ̀ грабнала невеста-та,

Распердуши невеста-та,

Секоĕ тѫрнче и тарбуфче,

Секоĕ грумче и пердуфче.

  

 

22

 

Кога дойде куси врабецъ,

Сѣ зачуди цѫрнъ сиромафъ,

Що да чинитъ, какъ да чинитъ.

„Леле, леле я сиромафъ!

Аль нееста да си жаля,

Али просо да жаляме?

Арно койни назобафме,

Кѫде ке и однесиме?”

 

 

24. Цуцулина и Тресопатка.

Отъ Прилепъ.

 

Сѣ посвѫршилъ Цуцулина, Гугулина, гуи, гуи, гуи,

Ѭ посвѫрши мала тресопатка;

Си покани сто сватои,

Сто сватои, петъ кумои,

И четири деверчина,

Ке ми одѣтъ по невеста

Цуцулину Гугулину.

Кинисаа да си одатъ,

Да си одатъ, по невеста.

Напредъ одитъ самъ Цуцуль мѫшъ,

Самъ Чуцуль мѫшъ зеташина,

И по него сто сватои,

Сто сватои петъ кумои,

Цѫрни кѫрни ѣ течеа;

И четири деверчина.

Сѣ зададе темна мѫгла,

Тая идетъ прау на ними;

Не ми било темна мѫгла,

Туку било копсо пиле.

Ми пѫрснаа да бегаетъ

Сто сватои, петъ кумои,

И четири деверчина;

Кой подъ грутче, кой надъ грутче,

Кой подъ тѫрнче, кой надъ тѫрнче,

Кой подъ глокче, кой надъ глокче,

Самъ зеташинъ во кѫпина;

Остаія невеста-та,

Остаія на полпѫти.

Си ѭ вати копсо пиле,

Кога очи целиваше,

Кога гѫрло целиваше,

Пердуи-те ѣ скубеше.

  

 

25. (Цуцуль паситъ гояда)

 

Цуцуль паситъ гояда

По край река Ситница;

Поминала лисица:

„Добро утро Цуцуле!” —

„Далъ богъ добро лисица!” —

„Що врѣва ѥ на село?” —

„Ми сѣ женитъ комаръ бей

За мушичка девойка.

Болфа кукя метеше, [*]

Болфче-то ѣ расеше;

 

 

*.

Петелъ дѫрва цепеше,

Кокошка му редеше;

Жаба огонъ валеше,

Отъ ощо го валеше,

Поике го гаснеше;

Болва тѫпанъ біеше,

Мечка тесто валькаше,

Отъ ощо го валькаше,

Поике го лапаше.

 

  

 

23

 

Вошка оганъ валеше,

Вофче-то го гаснеше;

Мечка тесто валеше,

Пойке го лапаше,

И на мече дааше.

  

 

26. (Комаръ бей сѣ женеше)

 

Комаръ бей сѣ женеше,

Мушичка си плачеше,

Конаръ бей ѭ тешеше:

„Мѫлчи, мѫлчи мушичко!

Утре одамъ въ Битоля,

Да ти купамъ кошуля,

Кошуля-та плетена,

Горе долу везена.”

 

 

27. Свадба отъ ракови-те.

Отъ Струга.

 

Ракои-те свадба чинѣтъ,

А жельки-те панагюрвѣтъ.

Сѣ посвѫрши желюрок-отъ,

Си посвѫрши кутра желька,

Кутра желька за невеста.

И си стана желюрок-отъ,

Дойде коа, дойде време,

Да сѣ берѣтъ си сватои.

Си пособра куси врапси,

Куси врапси за сватои;

Си пособра уташина,

Уташина кумашина;

И си зеде за старосватъ

За старосватъ сколовранецъ,

Побратими бильбильчина,

Кинисае по невеста,

Отидоа во дворои.

Ми играетъ, ми скокаетъ,

Ми ядеетъ, ми піѥтъ.

И подстана желюрок-отъ,

Сѣ подскачи на скала-та,

И ѣ̀ виде кутрà желькà

Промената, наружена,

Ѣ целива бѣло гѫрло.

Сѣ зедоа, отидоа,

Со желка-та с кердосае.

 

 

28. Еднаква.

 

Ракои-те свадба чинѣтъ,

А желки-те панагюрвѣтъ,

Ежои-те сеиръ чинѣтъ.

Ми сѣ спущи едно еже,

 

 

24

 

Ми целива една желка.

Ѣ догледа желюрок-отъ,

Тà сѣ спущи по еже-то:

„море еже пущарѫце,

Чіа жена си целивалъ.”

Рак-отъ му сѣ отгоорвитъ:

„Море еже пущарѫце!

Міе на бракъ те канифме,

Да ми ядишъ, да ми піешъ,

Големъ аинкъ да ми чинишъ,

Не да бацишъ чужа жена!”

Кутро еже с отгоорвитъ:

„Море раче осмокраче,

Море дѫлгомустакинче,

Море люто кавгадживче,

Ко ке ядишъ, ко ке піешъ,

Лели ке сѣ опіанишъ,

Тà се ке си забораишъ

Коӗ ѥ свое, коӗ ѥ чужо.”

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]