Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

ЦѪРКОВНИ.

 

29. Аврамова жертва

30. (Фала богу за чудо големо). (Отъ Струмница)

31. Свети Георги. Отъ Кукушъ

32. Христосово рожанѥ

33. Христосово воскрѫсвенѥ. Отъ Струга

34. Христосово воскѫрсвенıе

35. Свѣта Неделя и св. Петка. (Отъ Костуръ)

36. Богородичинъ изповѣдъ. Отъ Струга

37. Христосови карстови. Отъ Струга

38. Свети Георги

39. (Израсло ми ѥ дѫрво зелено). Отъ Панагюрище

40. Свѣти Иліа и деветъ Ламіи. Отъ Струга

41. Свадба отъ св. Димитріа. Отъ Струга

42. (Рано рани свѣти Герги)

43. Велигденска. Отъ Прилепъ

44. Свѣти Петаръ и майка му. Отъ Струга

45. (Ми киниса свѣти Петаръ). Еднавка отъ Прилепъ

46. Свѣти Петаръ, и майка му

47. Дечански Манастиръ

48. Царъ Муратъ и старъ Игуменъ

49. Свѣти Петаръ. Отъ Софія

50. Решпель Георгіа

49(b). Сиракъ Јованъ

50(b). Малечокъ Јованъ. Отъ Прилепъ

51. (Та чуло ли сѫ разбрало). Отъ Панагюрище

52. Патроново Покалугервенѥ

53. Четири Ангели

54. Марково исповѣдванѥ

55. Станковикь Дуко сѣ исповедвитъ

56. Два брата и сестра. Отъ Струга

 

 

29. Аврамова жертва.

 

Поканилъ Авраамъ гостолюбецъ,

Поканилъ гости пріятели:

„Ядете, пите, бога молите,

Да ми даитъ господъ чедо

На деведесетъ деветъ години,

Да ни даитъ отъ сѫрче чедо;

На скутамъ да турамъ, тате да викатъ;

И я богу ке го чувамъ,

Жертва богу ке го приложамъ.”

И му даде господъ чедо,

На дете Исакче му кладоа, (име),

Отъ ощо на дете милосъ имаше.

Растнало дете деветъ години.

Господъ го допрати ангел-отъ

Ноке въ соне да му сѣ вявлитъ,

Ангелъ сѣ явли н Аврама гостолюбца:

„Камо ти жертва, що богу си таксалъ?”

Па ми стана гостолюбецъ Авраамъ

И му велитъ на дете Исакче:

„Земи си, синче, остро секирче,

Ои ми, сину, въ ограда зелена,

 

 

25

 

Дѫрва да беришъ, огонъ да валишъ;

Татко ти ке доитъ, жертва да чинишъ,

А ти, сину, сеиръ да гледашъ.”

Отъ ощо дете милосъ имаше,

Па си зеде остро секирче,

Дѫрва собервитъ, огонъ навальвитъ,

Огонъ навальвитъ, и пѣсма си пеитъ:

„Татко ке доитъ жертва ке чинитъ;

Той жертва ке чинитъ, я сеиръ ке гледамъ.”

Па ми фтаса гостолюбецъ Авраамъ,

Си го Фати дете Исаакче:

„Я на бога, синче, курбанъ сумъ таксало,

Тебе, синче, курбанъ я ке те заколямъ.”

Па отговори дете Исаакче:

„Вѫрзи ми, татко, обе-те нодзе,

Обе-те нодзе, обе-те рѫце.

Па клади ме на они две дѫрва,

На они две дѫрва маслинкои,

Да не мѫрднамъ, татко, дан те накѫрвамъ,

Душа міе немой да с огрешиме.”

Десна рѫка пикна во позуа,

С десна рѫка остритъ ноже.

Ми донесолъ два цѫрни овна ангелъ боже,

И велитъ на Аврама гостолюбца;

„Опули сѣ що иматъ задъ тебе.”

Тога Авраамъ сѣ опули,

Тога виде до две цѫрни овна.

Ангелъ божіи пакъ говори:

„Нейкитъ господъ чвечка жертва,

Тукъ заколи два цѫрни овна.”

 

 

30. (Фала богу за чудо големо)

(Отъ Струмница.)

 

Фала богу за чудо големо,

Дека ке сѣ чудо натледаме!

Благо делятъ четири ангели,

Благо делятъ више на небеси.

 

 

26

 

Кой си биле четири ангели?

Еденъ бѣше старъ свѣти Иліа,

Други бѣше старъ свѣти Никола,

А треки-отъ бѣше свѣти Јованъ,

четвѫрти-отъ бѣше свѣти Петеръ.

Долетале до две мили сестри,

Свѣта Маря, и свѣта Магдалина,

Порониле солдци по образи,

По убаво златно свѣто лице.

Не смее никои да и питатъ;

Опита ги старъ свѣти Иліа:

„Що ронете солзи по образи,

По убаво златно свѣто лице?

Дали ви сѐ отъ бога еднога?

Дали ви сѐ отъ рода Христянска.”

Магда кріе, Маріа не кріе :

„Брату мили, старъ свѣти Иліа!

Отъ бога ни ѥ свако-яко добро;

Мѫка ни ѥ одъ рода хрисянска.

Ніе бѣхме по земя Легенска,

Богъ да біетъ Легенски христяни!

Не сѣ знаитъ постаро, помладо,

Не си славатъ свѣтци отъ година,

Не си дѫржатъ Петка и Неделя.

Во свѣта неделя метатъ

Лице и́ напрашиле;

На свѣта неделя печееки

Очи и́ изгореле.

Татко иматъ като лудо дете,

Стара майка на нодзе изгазиле,

Сестри иматъ, како измекярки,

Брата иматъ, како душманина,

Своя снаха, како пѫрва люба;

Кумъ кѫрщеникъ на судба сѣ тератъ;

Кѫде биле неправо судище.

Из подъ нимъ цѫрна земя горитъ,

Горитъ земя четири аршини.”

Па имъ велитъ старъ свѣти Иліа:

„Постоите сестри почекайте,

Дури ніе благо да делиме.

 

 

27

 

Ке сѣ молиме на нашъ христосъ,

Да ми даде ключеви отъ небеси,

Да заключамъ мѫгли и облаци;

Три години дошъ да не завѫрне,

Три години сѫнце да н угрева,

Три години ветеръ да не дува,

Да не сѣ роди вино, ни жито.”

Арно ангели благо разделиле;

На свѣти Иліа що му паднало?

Паднало му летни гѫрмежи,

Онъ да иматъ онъ да и повелятъ,

Христіяни страх-отъ да му иматъ.

На свѣти Никола, що му паднало?

Паднало му води и бродови,

Му паднаа геміи по море,

Онъ да иматъ, онъ да ги повелятъ.

Кои юнакъ вода ке нагази,

Да сѣ помоли на свѣти Никола,

Онъ ѥ вреденъ отъ вода да извади.

На свѣти Јованъ чо му ѥ паднало?

Паднале му кѫрсти, и икони,

Паднале му кумство, побратимство,

Кой ке подстѫпи свѣти Јованъ,

Нека стапни въ силенъ оганъ.

На свѣти Петеръ що му паднало?

Паднале му ключеве отъ рай,

Онъ да отворе и онъ да затворе.

И що бѣше старъ свѣти Иліа!

Помолп сѣ на нашъ христосъ,

Тà му даде ключеве отъ небесе,

Си заключи мѫгли, и облаци.

Три години дождъ не завѫрна,

Три години сѫнце не угреа,

Три години ветеръ не подуналъ,

Не сѣ роди ни вино, ни жито;

Пакъ на бога не сѣ предавале.

А що бѣха Легенски христяни!

Пріявнале коня пеливана,

Да си бегатъ на друга краина,

Дека иматъ здравѥ и берикетъ.

 

 

28

 

Распукала тая цѫрна земя,

Пропаднуватъ коня до колена;

Па на бога не сѣ предавале.

Богъ имъ даде седумдесетъ болки,

седумдесетъ и седумъ болести;

Болувале още три години,

Повеке умреле малце останале;

Дури тогай на бога сѣ предале:

Заслужили свѣтци отъ година,

Задѫржале Петка и Неделя.

Татко иматъ, като свое сѫрце;

Майка иматъ, като своя душа;

Сестри иматъ, като десна рѫка;

Своя брата, като десно око;

Своя снаха, като иста сестра;

Кумъ кѫрщеникъ, като бога еднога.

Како сѣ они тако покаиле,

Въ цѫркви одатъ богу да сѣ молятъ.

Дури тогай дошъ имъ завѫрнало,

Що сеали, све имъ сѣ родило,

Родило сѣ и вино и жито.

Отъ ангели пѣсна останала,

Да сѣ пеитъ, да сѣ прикажуватъ.

 

 

31. Свети Георги.

Отъ Кукушъ.

 

Що ѥ настанъ настанало

Во града Троема?

Троемски Христяни они безвѣрници,

Не вѣруватъ вистински господа

Іисуса Христоса;

Они вѣруватъ злато и стребро,

Отъ злато и отъ стребро господъ праватъ,

Ни нимъ тими иматъ,

Малечокъ на големъ тими-ѣ си нематъ;

 

 

29

 

Свѣтецъ на година они не служуватъ,

Теменъ, свеки они не си палятъ.

Отъ бога да найдатъ Троемски Христяни,

Що сѣ чудо учинило, брате,

Во града Троема,

Що имаше седуидесетъ чешми,

Що течеа студна водà;

Госодъ чудба имъ даде,

Вода-та имъ пресуши.

Що сѣ милувале господъ ги дарувалъ,

Протечеа седумдесетъ чешми

Злато и стребро;

Уще толку они такамъ дуздисаа,

И на себе и на конье,

Що имъ сѫрце сакаше.

Харно они ми сѣ пременіа

Салтъ у злато и у стребро,

Ела вода нематъ да си піатъ;

За вода си тѫрпатъ три недели време;

Отъ бога да найдатъ, а не вѣруватъ

Вистински господа Ісуса Христоса.

Господъ пакъ му ѥ грѣхъ паднало,

Пакъ вода имъ даде;

Нели сѣ отвори во Троема града

Едно блато широко, езеро долбоко,

Отъ Троема града три сахата место.

На вода-та господъ стопанъ кладе

Сура ламя мѫршоѣдна;

На стопан-отъ сечеа таинъ да даватъ

На денъ по една малка мома.

Каилъ сѣ чиніа Троемски Христяни;

Таинъ ми си даватъ на денъ

По една мома, вода ми си леатъ.

Сѣ рѣдіа они три години време;

Какъ стапнаа чедверта година,

Доредіа сѣ сите на рѣдъ.

Дойде рѣд-отъ и на царъ-отъ,

Таинъ да си даде, вода да налеитъ.

А що имаше цар-отъ една керка

Кайметліа, метеміа,

 

 

30

 

Таинъ си ѭ пущи на блато широко,

На тая сура ламіа.

Ела она, брате, вѣруваше

Господа Јисуса Христоса,

Еменъ свеки она на скришно палеше,

Метаніи біеше, и сѣ кѫрстеше,

Нели ми си пойде на блато широко,

По край езеро долбоко

Отъ утро въ неделя.

Тамъ дека сѣ шета и сѫлдзи си рони,

Чекаеки Ламіа да излезе,

Таинъ да си ѭ голтне;

Тога сѣ здадела незнаена деліа

Со сива идица, личенъ свѣти Георги;

Дойде си край блато при неа,

Да си ѭ распита що ѥ дошла

На блато широко отъ утро въ неделя.

А она му веле и му говоре:

„Нел ме питашъ ке ти кажамъ;

Отъ бога да найде мой-отъ

Старъ бабойко Троемски-отъ царъ!

Онъ ѥ кадаръ, брате,

И сосъ пари друга да купе,

Таинъ да си пуще, и зорбалокъ да чинитъ,

Таинъ да не даде;

А ела нели не вѣрува

Вистински господа,

Язе си вѣрувамъ Јисуса Христоса,

Мене таинъ ме пущи

На сура-та Ламіа,

Мене да ме гѫлтне, таинъ ке ѣ бидамъ,

Вода да налеатъ Троемски христяни.

Неми по край мене

И тебе дан те голтне.”

Тога тая лична деліа

Слезе отъ сива идица,

Маздракъ си удри на земя,

Вѫрза коня за маздракъ;

Тà ѣ веле на девойка:

„Ел да ти полегнамъ на скут-отъ;

 

 

31

 

Ти да ме пощишъ во глава-та моя,

Кога ке излезе сура-та Ламіа

На мене да кажишъ.”

Легна и позаспа.

И слѫнце-то блѫсна, езеро си ѭче,

Ламя ке излезе, таинъ да поголтне.

Какъ виде сура-та Ламіа

Малкà-тà девойкà

И личнà деліà, и сивà идицà.

Тога веле сура-та Ламіа:

„Сполай ти, боже, на тебе!

Три години време

По една малка мома,

На денъ еденъ таинъ;

Сега четворта година три таина.”

Нели фати малка девойка

Солдзе да роне,

Нели падна една жешка солдза

На личенъ свѣти Георги,

Сѣ разбуди, и на нодзе сѣ найде,

На идицъ сѣ качи,

Та зеде маздракъ въ десна рѫка,

Сѣ пущи по Ламіа,

Та ѣ веле и говоре:

„До сега ти, Ламіо, таинъ моми яде,

Сега таинъ тебѣ мѫздракъ ке ти бидитъ.

Нели зина тая сура Ламіа

Да го поголтне;

Га ободе во клѣто гѫрло,

Тà викна на тая малка девойка:

„Ела ми отвѫрзи зунга отъ тозлук-отъ,

Тà вѫрзи клета Ламіа;

Заводи ѭ ти, язе ке ѭ терамъ,

Ке ѭ носиме во града Троема

Жива на царски-те конаци.

Кà ѭ виде цар-отъ керкà му, веле:

„И ти удиса со магебсникъ Георги,

Съ магіи фатифте сура-та Ламіа,

Да лѫжите инсан-отъ.”

Тога ѭ ритна личенъ свѣти Георги

 

 

32

 

На десна-та нога со чизма-та

На сура Ляміа по клето сѫрце.

Нели избѫльва триста и шеесетъ моми,

Що и поголтнада на тая година,

Сите живи сѣ фатіа на дробно

Хоро да играетъ.

Па повторо га поритна,

Нели избѫльва триста и шеесетъ,

Ту умрени, ту живи.

Трети пѫтъ ѭ ритна,

Та пакъ избѫльва триста

И шеесетъ се умрени.

Тога веле свѣти Георги:

„Айде, цару, сеча ке вѣрувашъ

на вистинска господа?

Ели ка огладне таа сура Ламіа

Да ѭ пуща да те поголтне

Со сите конаци.”

Тога цар-отъ завѣрува

Со си те Троемски Христяни.

Сѣ кѫрстиха на Јисуса Христоса.

Отвори-е му даде отъ Троема града

На личенъ свѣти Георги,

Тà излезе прошета низъ Троема града

По свите чешми,

И удри сосъ мѫздрак-отъ,

Протечеа студна вода

Сите седумдесетъ чешми,

Да си піѣтъ Троемски Христяни,

На Христосъ да вѣрватъ.

 

 

32. Христосово рожанѥ.

 

Збида ми сѣ божя майка, Маріа,

Никой ми сѣ по край неа не згоди,

Згодила сѣ Аламанка девойка,

Сопасада свиденъ поясъ отъ себе,

Го повила Риста бога малего.

 

 

33

 

33. Христосово воскрѫсвенѥ

Отъ Струга.

 

Що ми ѥ лепо убоо [*]

На висока-на планина,

Н онаа рамна рудина!

Райски-те софри ставени,

Найгоре свѣти Никола,

До него свѣти Иліа,

Мегю нимъ сестра Маріа

Со Риста бога на рѫце,

Со злато капче на глаа.

Свиле сѣ до два облака,

Кренале ми го Ристоса.

Седна Маріа да плачитъ,

Свѣти Никола ѣ тешитъ:

„Мѫлчи ми, сестро Маріо!

Міе ке ти го зеиме;

Пакъ тебе не го дааме,

Ке го даиме на занатъ,

Да праитъ страшни мостеи,

Да вѫрвѣтъ грешни-те души.

Пѫрва-та душа що мина,

Тая ѥ грешна, прегрешна;

Чужо ми дете дояла,

Алалъ не му го даала.

Втора-та душа що мина,

Тая ѥ грешна прегрешна;

Назаемъ брашно земала,

Кога го назотъ вращала,

Со пепелъ ми го мешала.

Трекя-та душа що мина,

Тая ѥ грешна прегрешна,

Назаемъ сольца земала,

Кога ѣ̀ назотъ вращала

Со песокъ ми ѭ мешала.

 

 

34. Христосово воскѫрсвенıе.

 

Прошета свѣта неделя

Со чесни кѫрсти во рѫка

По край Јордана речица;

Нищо ми стрета не стрети,

 

 

*. Отъ Прилепъ велигденска еднаква пѣсна зафащатъ:

Ордено моме убаво!

Що глоба найде татко ти,

Що си продаде куки-те?

Що бѣа куки убаи

До деветъ врати големи,

Десета врата наймала,

Край мала врата ливада,

Во ливада-та зеленъ боръ,

Подъ бор-отъ студенъ кладенецъ,

Край кладенец-отъ тѫрпеза

На тѫрпеза-та си свѣтци,

На чело свѣти Никола,

До него свѣти Иліа,

Мегю нихъ сестра Маріа

Со Риста бога на рѫце.

суздай сѣ ві;оръ отъ небо,

Дà и́ го зеде Ристоса.

Викна Маріа да плачитъ:

Охъ леле боже до бога!

Що ми го зеде Ристоса!....

  

 

34

 

Ни си намера намери,

Тук стрети клети чифути,

Кѫде го мѫчѣтъ Ристоса;

Судна му мѫка даваетъ;

На кѫрсти ми го коее,

На оганъ ми го горее.

Дойдое божей ангели,

Да молѣтъ цара Чифутски,

Да пущитъ цара Ристоса.

Тои имъ мольба не сакатъ,

Ни го Ристоса пущаше.

Ми дойде чиста Пречиста

И тая мольба сѣ молитъ;

„Егиди цару Чифутски!

Пущи ми цара Ристоса;

Со него си сѣ надеамъ

Предъ бога да си излезамъ.”

Тога ѣ Ристосъ зборвеше:

„Егиди чисто Пречисто!

Нежаляй мошне не плачи;

Сама си чиста пречиста,

Сама предъ бога к излезишъ.”

И дойде свѣти Иліа,

Си скоа кола огнена,

Си прегна коньи четири

Четири коньи крилатни,

Тà си отиде на небо;

Чиста Пречиста со него,

Така излезе предъ бога.

И дойде свѣта неделя,

Тая ми мольба не моли,

Мирна ѥ роса предъ бога;

Си фѫрли кѫрсти по река.

Скочіа клети чифути,

Кѫрсти да берѣтъ по река;

А тіе клѣтва сторіе

Ристоса да го не даѣтъ.

Кога по кѫрсти пойдое,

Тога имъ Ристосъ отлета

Со дванадесетъ ангели,

Свѣта Неделя со него,

Тà си отиде на небо,

Предъ мила майка поборго.

 

 

35. Свѣта Неделя и св. Петка.

(Отъ Костуръ.)

 

Заспала свѣта Неделя

На свѣта Петка скутои;

Свѣта Петка ѭ будеше:

„Стани ми свѣта Неделя,

Сега сѣ соно не спіе.

Рано ми рано станува,

До два празници кажува,

Свѣтни ми цѫркви отворатъ,

Ангелъ отъ небо слегуватъ,

Ристосово лице омиватъ,

Закони по земя кажуватъ,

За да вѣруватъ Рисяни.”

Кога Неделя разсони,

Дробни ми сѫлдзи порони

По свои свѣтни образи;

Свѣта Неделя прикажи:

„Сестро ми свѣта и Петко!

малко ми дремка фатила,

Да чудимъ сонокъ сонвала!

стредъ море дѫрво израстло

Израстло дѫрво високо,

Вѫръ небо дѫрво крепеше,

Да подъ дѫрво-то две лискя,

Два листа били широки,

 

 

35

 

Свата ѣ̀ земя покриватъ.

Тіе не биле два листа,

Туку си били две книги,

Що и пеетъ попови,

Да завѣруватъ Рисяни,

Да си дѫржѣтъ празници,

Свѣтаа Нетка, Неделя.

 

 

36. Богородичинъ изповѣдъ.

Отъ Струга.

 

Онаа стѫрна лепа рудина,

Во рудина ѥ великъ манастиръ,

Во манастира свѣти Никола,

И свѣта Петка, свѣта Неделя;

Свѣта Неделя свещи ми сучитъ,

А свѣта Петка цѫрква ми метитъ,

Свѣти Никола книга ми пеитъ,

Книга ми пеитъ, сѫлдзи ми ронитъ.

И му долета Богородица,

Богородица съ бога на рѫце,

И му долета на десно раио;

И ми говори Богороица:

„Егиди брате, свѣти Никода!

Що книга пеишъ и сѫлдзи ронишъ?

Ясъ сумъ си дошла да ме причестишъ. —

„Егиди сестро Богороице!

Исповедви сѣ, и причестви сѣ,

Да не греои нещо ми имашъ.”

Тога говори Богородица:

„Егиди брате, свѣти Никола!

Ясъ да ти кажа що грѣфъ си има;

Кога си вѫрвѣфъ низъ Димна гора,

Низъ Димна гора пуста планина,

Се що ме виде, се простумъ стана,

Се простумъ стана и пѫтъ ми стори;

До три-не древя не ми станае,

Не ми станае, ни пѫтъ сторіе.

Тога и я люто прокѫлнафъ: —

Тонка ясика тонка да бидитъ,

Тонка да бидитъ, сенка да нематъ.

 

 

36

 

Тонка-на евла тонка да бидитъ, [*]

Ни цутъ да цутитъ, ни родъ да родитъ.

Зелени бѫршленъ, зеленъ да бидитъ,

Зеденъ да бидитъ зиме и лете,

Цутъ да ми цутитъ, родъ да ми родитъ

Родъ да ми родитъ цѫрни ѭгленя.”

Сѣ исповѣдва и сѣ причести.

 

 

37. Христосови карстови.

Отъ Струга.

 

Попаднале до три темни мѫгли

Попаднале во Стамбола града,

Ми стояле токму три години;

Нито сѫнце ми ѥ угреало,

Нито ветеръ ми ѥ повеало,

Нито роса ми ѥ заросило;

Сѣ сторило голема скѫпіа.

Никако ми жена не постигна,

Никако сѣ овца не обягни,

Тà ни нивѥ чеинца родіе,

Ми сѣ стори голема гладіа;

Стари люгѥ пепелъ ми макае,

И млади-те трева ми пасее,

Луди деца песокъ ми зобее!

Сѣ зачуди цара Костадина,

Що ке будитъ за чудо големо!

Малу му ѥ цару притекнало;

Що му велитъ кралю Мурат-бегу:

„А егиди кралю Муратъ-бегу!

Да ми пойдишъ край река Ситница,

Тамо иматъ Чифутка вдоица,

Тая иматъ едно мѫшко дете.

 

 

*. Вместо тои стихъ други кладвѣтъ:

 

   Крива-на бѫрба крива да бидитъ.

 

 

37

 

„Айти тебѣ чифутке вдоице!

Да ми кажишъ дека ми сè кѫрсти,

Дека ми сè кѫрсти Ристосои.

Ак не кажишъ чифутке вдоице,

Ке ти земамъ твое мѫшко дете,

Ке го печа мегю два огнеи.” —

Сѣ отгори чифутка вдоица:

„Так ми бога кралю мурат-бего,

Сумъ главена измекярка овде,

Да го вадамъ големо бунище.

Ноще раститъ трѣва смѫрделика,

Ноще раститъ на утро ѣ̀ кинамъ;

Денѥ ноще овдека сн седамъ.”

Му казае Цару Костадуну;

Цар-отъ пущи до триста момчина.

Що да видѣтъ за чудо големо!

Не ми било трѣва. смѫрделика,

Туку било босильокъ Ристосовъ!

И станале до триста момчина,

Отвориле големо бунище,

Що ми бѣше мошне малечкоо,

Триста сѫжни бѣше во глобина,

Сто й педесетъ бѣше во ширина.

И найдое кѫрсти Ристосои.

Колку бѣа кѫрсти мелечкаи,

Царски порти не и соземае,

Прек бедени кѫрсти префарлие;

И кладое во царско-то азно.

Тога сѫнце ми ѥ угреало,

Тога ветаръ ми ѥ повеало,

Ситна роса ми ѥ заросило,

Мѫшки децà жени постигнале,

Руди овци ми сѣ обягниле,

И сѣ стори голема ефтиня,

И нивѥ-то ченица родіе,

Се берикетъ ми сѣ исполнило. —

Кои чуло све весело било.

 

 

38

 

 

38. Свети Георги.

 

Богъ да біетъ краля отъ Трояна!

Ми пособралъ Троянци хрисяни;

„Елъ чуете Троянци граждани!

Расипите бога единего,

Напишите бога стребренова.”

Написале бога стребренова.

Що ми текле у Трояна града

Тріесетъ и три точки студна вода;

Тамо фати да ми протечвитъ

Бѣло стребро, и свитло-но злато;

Тоа за бога моліа, тоа ми найдоа.

Нимъ и прати краль Троянски,

Ми и прати подъ Трояна града,

Подъ езеро, кей глобокъ бунаръ.

Тамо иматъ тая вода студна;

Тамо иматъ зміа халовита;

На денъ му ѥ по еденъ таинъ;

Тамо одатъ Троянски христяни,

До откупатъ вода-та со стребро,

Со стребро, со жежено злато.

Богъ да біетъ краля отъ Трояна!

Промени негвоа мила керка

Негвоа керка наймала Маріа;

И наполни джепѥ и пазуи

Со стребро и злато жежено;

Во рѫце ѣ даде стребренъ ибрикъ:

„Айти керко мала Маріо!

Ти пойди ми край бунара,

Налеи ми она студна вода,

Да откупишъ ти вода со стребро.”

А що бѣше девойка Маріа!

Сѣ прекѫрсти, богу сѣ помоли:

„Дейди боже, менѣ поножи ми!”

И киниса по бѣли друмови,

И си стрете незнаена деля,

Деліа со коня доріа.

 

 

39

 

„Поможи богъ Троянко девойко!

Ако богъ да, каи ке ми одишъ?” —

„Я ке ходамъ подъ Трояна града,

Да надеамъ она студна вода.”

Овговоре незнаенъ деліа:

„О! девойко хубава Маріе!

Тамо иматъ зміа халовита,

Ке загинишъ млада и зелена!

Я не сумъ незнаена деліа,

Туку сумъ си свѣти Георгіа.

Я ке легнамъ на твои скутови,

Малу перче да ми пріобидишъ;

Я сумъ вреденъ тебе да откинамъ.”

Па си слезе отд конь-о на земи,

Легна на нейдзини скутови.

Богъ да біетъ зміа халовита!

Сѣ даде отъ глобоко езеро

Сама себѣ гласови даде:

„Хейди боже, хейди мили боже!

На денъ имахъ само ѥден таинъ,

А денеска имамъ три таини!”

И що бѣше хубава девойка!

Ѭ догледа зміа халовита,

На девойка тешко жаль и́ падна,

Отъ жалости тая не ми скорна,

Не скорна свѣтаго Георгіа,

И порона солдзи по образи;

Паднаха солдзи на образ-о неговъ,

Отъ жалости солдзи г изгорѣха.

И си стана свѣти Георгіа,

Изговоре на Троянска девойка:

”О! девойко, хубава Маріо!

Що ми ронишъ тіе дробни солдзи*

Изговоре Троянка девойка:

„Брату мои свѣти Георгіа!

Опули сѣ по бѣли друмови,

Що ми идетъ хала халетина,

Що говоритъ зміа халовита —

„На денъ имахъ я по еденъ таинъ,

А денеска имамъ три таина,”

 

 

40

 

Сѣ опули свѣти Георгіа,

ѭ догледа зміа халовита.

Алъ му велитъ Троянка девойка,

„Сега ніе, брате, загинахме!”

А що бѣше свѣти Георгіа!

Сѣ уплаши свѣти Георгіа,

Па си слезе самъ ѥденъ господъ:

„Алъ ме чуешъ свѣти Георгіа!

Вели самъ едини господъ,

А извади стрела отъ пояса,

Фарли на зміа халовита;

Може и ясъ на помошъ да дойдамъ.”

И що бѣше свѣти Георгіа,

Па истѫргна стрела отъ пояса,

И фѫрли на зміа халовита,

ѭ погоди мегю цѫрни очи,

И си кутна зміа халовита,

И си явна коня доріега,

Па велитъ на Троянка девойка:

„Оди предъ мене, предъ коня.”

Съ себе зеде зміа халовита,

Па ѭ вѫрза съ дробнаго синджира,

И велитъ свѣти Георги на коня:

„Али чуешъ, конье доріе,

Си фатихме зміа халовита,

Влечи, конье, сега да сѣ влечи.”

И киниса по бѣли друмои.

Кога дойде у Трояна града,

Кога гледатъ Троянци христяни,

Ги прифати треска тригодишна.

„Ейди боже сполай ми ти тебѣ!

Отъ кога сѣ Троянъ заградило,

Ваква хала не бѣше ни дошла!”

Па си ходитъ свѣти Георгіа,

Па си ходитъ по Трояна града,

Па си слезе отъ коня на земи,

И си пракя девойка Маріа;

„О! девойке хубаво Маріо !

Ти да пойдишъ у ваши дворѥ

Хаберъ ти стори на твои татко.”

 

 

41

 

Си отиде на свои дворови,

Па говори она на татка си!

„Аль ме чуешъ мои стари татко!

Дойде еденъ незнаенъ деліа,

И те викатъ тои каи него.”

Па киниса тои краль Латинъ,

Па отиде кай свѣти Георгіа:

„Добре дойде незнаенъ деліа!” —

„Добре найдохъ крале Латинине!” —

Ако сакашъ я да ми ти даамъ

Да ти даамъ моя мила керка!”

Изговори свѣти Георгіа

На онега краля Латинего:

„Кюти Латинъ уста да ти капнитъ,

Не зборувай ти такви речови!

Я не сумъ ти некои деліа,

Туку я сумъ еденъ ангелъ божи,

Ангелъ божи свѣти Георгіа.

Али гледашъ хала халетина!

Да соберишъ Троянци Христяни,

Да разсипишъ бога стребренаго,

Да напишишъ бога единаго,

Оти гледашъ страшна Халетина.

Ако пущамъ зміа Халетина,

Три пѫти град-о ке преопачитъ,

Жива душа отъ васъ не оставать.” —

Изговоре тои краль Латинъ:

„Прости мене свѣти Георгіа!”

Сѣ собраха Христяни Троянци,

Расипаха бога стребренаго,

Напраиха бога единега.

И що текле тріӗсетъ и три чешми

Чисто стребро и жежено злато,

Нресекнаха и ми протекоха

Протекоха тая студна вода.

Отъ тогай песиа останала.

 

 

42

 

 

39. (Израсло ми ѥ дѫрво зелено )

Отъ Панагюрище.

 

Израсло ми ѥ дѫрво зелено

дѫрво зелено дур позлатено,

рожба родило до три яболки

До три яболлки дур позлатени.

Подъ него седи свѣта Марія,

Тà си шіеше на попове-те

На попове-те петрахили-те,

На владици-те рѫкавици-те.

Отъ долу идатъ до три овчере

До три овчере до три кехаи.

Прѫви-а носи прикованъ кривакъ,

Втори ми носи мѣдни кавали,

Трети ми носи маламенъ прѫстенъ.

Той де-то носи прикованъ кривакъ,

Като го фѫрли, той не дофѫрли;

Де-то носеше медни кавали,

Като ги фѫрли, а той прифѫрли;

Дето носеше маламенъ прѫстенъ,

Като го фѫрли, той отбрули

До три яболки се позлатени.

Като ги виде свѣта Марія,

Скоро поскоро въ кѫщи отиде

И на Димитро тихо говори:

„Олеле варе, бае Димитре!

Какви бѣха тія овчере?” —

„Той дѣ-то носи прикованъ кривакъ

Тои ми ѥ свѣти Никола;

Той дѣ-то носи мѣдни кавали,

Тои ѥ свѣти Василія;

Той дѣ-то носи златенъ прѫстенъ,

Тои ми ѥ свѣти Еванъ.

Скоро те щѫтъ у насъ да додатъ;

Да сторимъ вяра и клятва

Дѫрво зелено дур позлатено

Да направимъ златни мостове

Златни мостове на черно-то море

И да минемъ въ оная земя

 

 

43

 

Некрѫстена и немиросана,

Да ѭ крѫстиме, и миросаме.

 

 

40. Свѣти Иліа и деветъ Ламіи.

Отъ Струга.

 

Попаднале деветъ кучки лами,

Попаднале на Орицко поле,

Понаднале во царей кладенци,

Да зобаетъ пребѣла пчеинца.

Тук сѣ чудитъ старъ свѣти Иліа,

Що да чинитъ, како да загубитъ

Да загубитъ деветъ кучки лами.

И говори старъ свѣти Никола:

„А егиди брате свѣти Пліа!

Ти не можишъ да загубишъ ними

Тукъ да поишъ во село Канео, [*]

Тамо иматъ сирота вдоица,

Кé [**] стигнала лудо мѫшко дете,

Мѫшко дете по татка посмѫрче;

И да зеишъ пауръ со ракіа,

Да си зеишъ пребѣла погача,

Да г однесишъ на сирота вдоица;

Да Ѣ даишъ пауръ со ракіа,

Да Ѣ даишъ пребѣла погача

Ке сѣ напіетъ и сонъ ке ѫ фатитъ

Ти да зеишъ лудо мѫшко дете,

Мѫшко дете по татка посмѫрче,

Да г однесишъ цареи кладенци, [***]

 

 

*. Канео ѥ место въ Охридъ близу до езеро-то.

 

**. Кè–кѫде.

 

***. Вместо: во цареви кладенци. пропущаванѥ-то одъ предлодзи-те на многу места сѣ повторвитъ, и това не требитъ да сѣ слагатъ неправилностъ; защо кога я препишвехъ песни-ве многу пѫти бѣхъ опиталъ, али не требитъ да сѣ прикладатъ предлодзи-те; не ми велеха міе така ги знаиме. Во други из аваня одъ нар. сѣ стретвитъ това пропущаванѥ. такви вираженія сетъ одзивъ на найстари-те времина; и въ Омира тіе не редко сѣ стретватъ.

 

 

44

 

Да сѣ качишъ на Перинъ Планина,

Да потерашъ деветъ кучки Лами,

Да потерашъ цареи кдаденци.

И отиде старъ свѣти Илія,

И потера деветъ кучки Лами.

И пречека лудо мѫшко-дете,

Съ десна рѫка и пречека лудо,

И пречека деветъ кучки Лами

Си-те осумъ дете и загуби,

А девета Ламя побегнала

Побегнала въ цѫрква Арангела.

И ми дойде старъ свѣти Иліа,

И говоритъ на дете отъ рулека:

„А егиди дете повойниче,

Али уби деветъ кучки Лами?

Говореше дете повойниче:

„А егиди старъ свѣти Иліа,

Осумъ кучки Ламіи загубифъ,

А девета Ламя ми побегна

Ми побегна цѫрква Арангела.” [*]

Самъ сѣ пущи съ дете отъ рулека,

И девета ламя ѣ загуби.

И го зеде дете малечкоо,

Го однесе на сирота вдоица.

Си ѭ найде сирота заспана,

Си ѭ тога сирота разбуди

„Стани, стани сирота вдоице!

Нацицай си твое мѫшко дете,

Оти ти ѥ дете уморено;

Отъ дамна не си го нацицала.”

 

 

41. Свадба отъ св. Димитріа.

Отъ Струга.

 

Посвѫршилъ сѣ свѣти Димитріа.

Бѣла Неда отъ Софіа. (въ. др. отъ Авлана) —

 

 

*. Не далеку отъ Струга иматъ цѫрква Архангела, расипана отъ рофя.

 

 

45

 

Дойде коа, дойде лепо време,

Да земеетъ бѣла Неда.

Покани свѣти Димитріа

Сите свѣци си покани

Си покани за сватои

свѣти́ Иля забораи.

И отишле во Софіа,

Си зедое бѣла Неда.

Лепо ми и пречекале;

Си те свѣци и дарвале

Бѣла риза остра сабя, [*]

На сабіа бѣла риза,

Еденъ дарчокъ престанало;

Неда умна и разуина

Си го кладе во пазуа.

И иделе, що иделе,

Колку дошле до полпѫти,

Що потекла силна река;

Не сѣ газитъ да ѣ̀ газѣтъ,

Ни сѣ летатъ да летаетъ;

И го нашле свѣти Иліа

Ничкумъ лежитъ сѫлдзи ронитъ,

Го скориватъ свѣти Димитріа:

„Стани брате свѣти Иліа,

Оти сумъ те забораилъ!” —

Ни ми станвитъ, ни съ око сѣ пулитъ;

Тукъ сѣ впущи бѣла Неда:

„Стани брате свѣти Иліа,

И тебѣ сумъ даръ донесла!”

И си сегна во пазуа,

Си изваи остра сабя,

Остра сабя, бѣла риза,

Го даруа свѣти Иліа.

И ми стана свѣти Иліа;

Начасъ река ми секнала.

Поминае сто сватои

Со нееста бѣла Неда.

 

 

*. во друга:

Кошулица копринена

Во кошуля овтра сабя.

 

 

46

 

 

42. (Рано рани свѣти Герги)

 

Рано рани свѣти Герги

Рано рани на Гергьовденъ;

Отседла си добра коня

Да обиде въ ретъ овчере.

Ягнета ся изѣгниле,

Говѣда са истелиле;

Сяка крава теле води.

Па отиде въ ливади-те;

Ливади-те трева нематъ,

Зимници-те измѫрзнале,

Летници-те излипсале;

Тои са назатъ повѫрна.

Майка Герги отговаря:

„Леле варе, синко Герги,

Веселъ отиде, скѫрбенъ доде!”

Герги майцѣ отговаря:

„Леле мале, стара мале!

Обидохъ си ливади-те,

Ливади-те трева нематъ.”

Майка Герги отговаря:

„Не грижи са, синко Герги,

Да нароси ситна роса

Да навали гергьовски дѫждъ,

Па си иди на Спасов-денъ,

Тá обиди въ ретъ сѫнѫри.”

„Послушалъ свѣти Герги,

Тá удари ситна роса.

Кога било на Спасов-денъ,

Той воседна добра коня,

Отиде на ливади-те,

Зимници-ти искласили,

Летници-те вретенили (?),

Ливади-те конъ не гази.

Зарадва са свѣти Герги

Изъ друмъ врѫви песенъ пее.

Що го зачу, се послуша,

Едно дрѫво трепетлика

Не сѫ запря, не послуша.

И прокле го свѣти Герги.

„Да би далъ богъ трепетлика,

Се ти да триперишъ!”

 

 

43. Велигденска.

Отъ Прилепъ.

 

Прошетала свѣта Неделя,

Стрекя ѭ стрети свѣти Иліа:

„Егиди сестро свѣта Недельо!

Каи си одела, каи си шетала?

Ели си въ поле трандафиль брала?

Ели си въ гори гороцвѣть брала?” —

Му говореше свѣта Неделя:

„Ейгиди брате, свѣти Иліа!

Влани сумъ въ поле трандафиль брала,

Влани сумъ въ гори гороцвѣтъ брала;

Туко сумъ била чудо да гледамъ.

 

 

47

 

Сѣ запалиле до два-на дѫба

До два-на дѫба и вита ела,

Туку ми горѣтъ, туку ми тлеѣтъ.”

Нейдзѣ говоритъ свѣти Иліа:

„Ейгиди сестро, свѣта Недельо!

Тіе не ми сè до два-на дѫба,

До два-на дѫба, и вита ела;

Тукъ тіе ми се два побратима,

Два побратима, и посестрима.

Не ми дѫржале свѣти Јоана;

За тоа горатъ, за тоа тлеатъ.”

 

 

44. Свѣти Петаръ и майка му.

Отъ Струга.

 

Кинисалъ ми свѣтi Петаръ,

Да ми оитъ во рай-боже

Во рай боже на причесна,

И по него грешна майка,

Му сѣ молитъ да ѣ зеитъ. —

„Чекай, чекай сине Петре,

Синче Петре и ясъ к идамъ

Во рай боже на причесна.” —

И ѣ рече свѣти Петаръ:

„Бегай, бегай грешна майко,

Оти си́ ми многу грешна;

Ти не можишъ да ми идешъ

Во рай-боже на причесна;

Райски порти затворени,

Пеколски-те отворени.

Кога бѣше, майко, млада,

Ти ми бѣше карчмарица;

Ти идее сиромаси,

Да ти піѣтъ на меана,

Ти велее,” жити душа.

Жити душа карчмарице!

Ал ни даашъ токму ока,

Токму ока чисто вино?”

Ти велеше „жими бога,

Жими бога, богъ ми душа,

Ясъ си даамъ токму ока.”

Не дааше токму ока,

Не дааше чисто вино

Тук со вода го мешаше.

И дааше со две оки;

Ко т идее ябанджіи

Сиромаси карванджіи,

Що си ока незнаее,

Имъ дааше триста драма,

И вино-то пакъ со вода.

Код идее баздригяни,

Имъ дааше тамамъ ока,

Тамамъ ока чисто вино.

За тоа си майко грешна;

Ти одеше чесна кума,

Да кѫрщаашъ луди деца,

На деца имъ нищо не дааше,

Тà ни риза, ни кошуля,

Како куми що даваетъ,

 

 

48

 

Луди деца и променвѣтъ.

И тоа си многу грешна;

И пакъ друго, майко, имашъ,

Ти имаше многу стока,

На сиромафъ не дааше,

Сиромаго не вѣрвеше.

Елюмъ еденъ сиромашецъ

Мошне многу ти додева,

Що му даде полоина,

Полоина конопно поясмо,

И начасъ сѣ пишманъ стори; —

„Що би ова я що сторифъ,

Сѫта стока ѭ издадофъ

По питачи, сиромаси!”

И друго си мяйко грешна;

Брашно назаемъ земаше,

Кога назотъ го вращаше,

Полу брашно, полу пепелъ,

Така назотъ го вращаше.

Кога сольца ми земаше,

Полу песокъ ѭ мешаше.

И друго си майко грешна;

Кога пиперъ да земаше,

Чисто пиперъ не вращаше,

Герамиди к искѫршеше,

Пиперъ ке го измешаше.

Пакъ за тебе, майко, нематъ

Да ми оишъ во рай-боже.”

Мила майка му сѣ молитъ:

„Сине Петре прощаай ме

Прощаай ме, измоли ме!” —

Свѣти Петаръ сѣ помоли;

Колку пойде край порти-те

Край порти-те на причесна

Райски порти с затворіе,

Пеколски-те с отвориле.

Петреа-та грешна майка

Си отиде въ пеколски-те.

Пакъ сѣ молитъ свѣти Петаръ,

Да откупитъ грешна майка.

Ми сѣ згоди поясмо-то,

Поясмо-то отъ коноп-та;

Ѣ го пущи на мила майка,

Мила майка .во пекол-отъ,

Да ѣ̀ майка куртулисатъ.

Поясмо-то не фтасало,

Си пресече русо перче,

Поясмо-то го придало,

Тук да майка куртулисатъ.

И го пущи на майка си.

Колку майка сѣ фатила,

Да излезитъ отъ пекол-отъ,

Сѣ фатіе многу души

За Петреа мила майка,

Отъ пекол-отъ да излегвѣтъ.

Тая пакъ си не дотѫрпи:

„Братете сѣ грешни души!

Мене синъ ми ме изваатъ;

Я со мене не ве сака.”

Уще реч-та не дорече,

Ми сѣ скина поясмо-то;

На дно въ пеколъ пропаднала;

Си-те души излегое.

Тога рече свѣти Петаръ:

„А егиди мила майко!

Како стори да си найдишъ;

Не сакаше рай да видишъ

Рай да видишъ, рай да найдишъ,

Во пекол-отъ фодулщина.”

 

 

49

  

45. ( Ми киниса свѣти Петаръ )

Еднавка отъ Прилепъ.

 

Ми киниса свѣти Петаръ,

Ке ми одитъ у рай-боже,

По него ѥ грешна майка,

Грешна майка, грешна душа. —

„Сине мои, свѣти Петаръ!

Постой, сине, почекай ме,

У рай идамъ, рай да видамъ!”

Сѣ поврати свѣти Петаръ:

„Ай отъ тува грешна майко!

Не ѥ леко за рай-боже,

Райски порти затворени,

Пеколски-те отворени.

Дали знаишъ паметувашъ,

Кога бѣхме у бѣлъ света,

Ти си бѣше богатница

Богатница, имовита;

Стока имаше преку глава,

Силенъ гяволъ те силеше,

Ти за бога не даваше.

Ти дойдоа два просяка

Ти дойдоа во кукя-та,

Ти свиреа отъ пладнина

Ти питаа до квечера;

Сѫрце майко не те жежна,

Нещо милостъ да имъ сторишъ;

Тà изваде корка лѣбецъ,

Що стоила три недели;

И изваде ленъ поясмо

Имъ подаде за господа;

Ти пакъ назадъ сѣ поврати,

На тоа пишманъ сѣ стори:

„Дейди боже, златенъ боже!

Си ѭ дадофъ сета стока,

Да ѭ ядатъ нѣмачници

Нѣмачници, Нѣмтурици!

Мой-те деца що ке ядатъ?” —

Дейди майко, грешна душо!

Неми бѣа тѥ просяци,

Туку бѣа два ангела;

Еденъ бѣше свѣт Иліа,

А други-о свѣти Никола.

Уще малце ке те судамъ:

Ти си бѣше кѫрстеница,

Кѫрщаваше мали деца,

Не одеше за кѫрщенѥ,

Тукъ одеше за яденѥ,

За яденѥ, за піенѥ;

Нищо, Майко, не подаде

Ни кошульче, ни платенце,

Ни платенце, ни чораби,

Ни чораби, ни капица;

Голи, боси те чекаетъ

Те чекаетъ предъ господа.

На господа как кӗ одговоришъ!

Уще, майче, ке те судамъ,

Ти си бѣше карчмарица,

Продаваше руйно вино;

Ти доиха пѫтници.

Пѫтници сиромаси,

Те пращаха пѫтници:

„Хаи давашъ, хаи зимашъ?” —

Ти, майче, сѣ колнеше:

„Богъ ми душа, врагъ ми душа!

Токмо давамъ, токмо земамъ.” —

Имъ наполни триста драма,

Триста драма бистра вода,

А сто драма чисто вино!

О ти майко, грешна душо!

Токмо зеде, кусо даде. —

Уще майко ке те судамъ:

Силенъ гяволъ те силеше

Заемъ брашно ти земаше

Отъ сиромаси комшіи,

Чисто брашно ти земаше,

 

 

50

 

Кога назадъ го вракяше,

Полу пепелъ го мешаше.” —

Па дойдоха на рай-боже;

Напредъ оди свѣти Петаръ;

Вчас-о дойде грешна душа;

Па дойдоха на влакненъ мостъ,

Си поминалъ свѣти Петеръ;

Току дойде грешна майка,

Вчас-о дойде стреде моста;

Ми сѣ скина стреде моста,

Ми пронадна на дно пеколъ.

Свѣти Петаръ пѫрви ангелъ,

Му сѣ моли на господа,

Му сѣ молн три години,

Три години и три дни:

„Ейди боже, златенъ боже!

Прости ми ѭ моя майка,

Моя майка грешна душа!” —

„Ай отъ тува свѣти Петеръ!

Не сѣ прощатъ твоя майка,

Твоя майка многу грешна.” —

Не ѭ прости на три години

Тук ѭ прости на три-те дни.

Ходи отъ тука свѣти Петеръ!

Просто тебѣ твоя майка;

Да си пойдишъ по край море,

Да усучишъ танка вѫрфца,

Да ѭ пущишъ у пекол-отъ,

Да сѣ фати твоя майка

Твоя майка грешна душа.

Тамо иматъ други грешни,

Грешни седумдесетъ души,

Да сѣ дѫржатъ отъ нейдзини поли

Нейдзини поли и рѫкави,

Да излезѣтъ на бѣли светъ.” —

Ми отиде свѣти Петеръ,

Ми отиде по край море.

Му сѣ фати за десна пола,

Му сѣ фати ленъ поясмо,

Го усука тѫнка вѫрфца,

Па го пущи у пекол-отъ.

Вѫрфца-та не достигнала;

Свѣти Петеръ си имаше,

Си имаше русо перче,

Па наддаде тѫнка вѫрфца.

Гласъ си даде свѣти Петеръ:

„О ти майко, грешна душо!

Те измолихъ отъ господа.

Ел чуете седумдесетъ души!

Дѫржете сѣ за поли-те

За поли-те, за рѫкави!” —

А що бѣше завидлива,

Ток що виде бѣли свѣта:

„Ай отъ тува свински керки

Свински керки, песьи керки!

Я сумъ дойла свѣти Петра,

Я сумъ лулала свѣти Петра,

Віе не сте го доиле,

Ни па сте го лулале!” —

Тогай господъ пакъ си дочу.

Стреде вѫрфца ми сѣ скина,

На дно пеколъ ми пропадна.

„Ейди майко, грешна душо,

Дно-то въ пеколъ си кердоса!”

 

 

46. Свѣти Петаръ, и майка му.

 

Свѣти Петаръ въ рай ке пойде

Въ рай ке пойде рай да види

Грѣшна майкя на следъ него.

Текомъ тече, слѫзи рони

Слѫзи рони викомъ вика:

„Стой, почякай, свети Петре.

 

 

 

51

 

Съ тебе мама въ рай да иде.

Въ рай да иде, рай да види,

Христу богу да достои.”

Обрѫна ся свѣти Петаръ

Тà погдедна низъ негово

Низъ негово десно раиб

Слѫзи рони низъ хубаво

Низъ хубаво светло лице;

Отговаря свѣти Петаръ:

„Леле варе, грешна иале.

Не си згодна въ рай да идешъ

Въ рай да идешъ, рай да видишъ,

Христу богу да достоишъ.

Кога бѣхме, мила мамо,

На бѣло, мамо, видело,

Ніе бѣхми чорбаджіи

Чорбаджіи механджіи,

Додеха си два божеци,

Засвириха, запееха,

И ся, мамо помолиха

За Христово свѣтло име;

Но ти, мамо, не ги дари,

Не ги дари божя дарба.

На [*] имъ даде, мила мамо,

Една кора питенъ лебецъ,

Де седеше отъ целъ месецъ.

С излезоха два божеци,

Ти ся, мамо, попишмани

Попишмани и прокле ги, —

„Богъ д убіе два божеци

Че ми кѫщà осиромашихте,

Тà ви дадохъ кора лебецъ,

Де кокошки да нахрана.”

Зарадъ това, мила мале,

Не си згодна въ рай да идешъ,

Христу богу да достоишъ,

Че ти не си́ отделила

За своя-та душица,

Ни па нещо си подала

За Христово светло име.” —

„Помоли ся грешна майкя

Помоли ся свѣти Петру:

„Я ми прости, свѣти Петре,

Прости ми, и пріими мя

Съ тебе въ рай божи да ида,

Христу богу да достоя!”

Пріе си ѣ̀ свѣти Петар

Заведе ѣ̀ во рай божи.

Три дни ся е богу молилъ

Зарадъ грешна-та му майкя,

Да (ѭ) извади изъ мѫка-та.

Па си скубе отъ коса-та

Отъ коса-та едно влакно

Наставя го сосъ листо-то

Хванѫха сѫ грешни души

Че си имъ е натежало

Да си седатъ, да си горатъ.

Отговаря грешна майкя:

„Отвѫдете ся грешни души,

Не сте згодни изъ мѫка-та

Изъ мѫка-та д излезете,

Не сте дале віе листо

Віе листо като мене,

Вечна мѫка д излезете.”

Щомъ изрекла тая дума,

Влакно-то ся прекѫснало,

Тà паднѫла грешна-майкя,

Вовъ дѫно-то на мѫка-та.

 

 

47. Дечански Манастиръ.

 

Фала богу за чудо голѣмо!

À що ке сѣ чудо нагледаме!

 

 

*. На — но.

 

 

52

 

Що ми бѣа во една земя

Въ една земя до два господара.

Кой да бѣа тіе два господара?

Еденъ бѣше кральски царъ Степанъ

Други бѣше кралъски царъ Душанъ,

Изговоре кральски царъ Степанъ

На онего сѫрбски краль Душанъ:

„Айде міе да сѣ разделиме!

Просту тебѣ поле емъ чивлидзи

Просту тебѣ рамна щумадіа,

Просту тебѣ Босна Сарајово,

Просту тебѣ сѫрбска наиа,

Просту тебѣ коньи, емъ соколи,

Просту тебѣ жрти, емъ зѫгѫри,

За да одишъ по лова по гора;

Да ми простишъ два сажна место,

Мегю Юпекъ, мегю Гяковица”

И му прости два сажна место.

Сакалъ краль-отъ манастиръ да градитъ.

Ималъ краль-отъ до три кули азно;

Темель ке туритъ само отъ стребро,

А покро-отъ отъ жежено злато.

Па го дочу сестра му Елена,

Ми говоре сестра му Елена

На онего краля царъ Степана:

„Я сумъ чула манастиръ ке градишъ,

Темель ке туришъ само отъ стребро,

А покро-отъ отъ жежено злато;

Слушай, брате, твоя мила сестра,

Тая тебе ука да научитъ.

Атаръ тебѣ да не ти останитъ;

Ти си́ ималъ до три кули азна;

По отдамна книги покажуѣтъ

Сега бѫргу Турци ке налазѣтъ,

Ни темаля Турци ке остаѣтъ,

На Рисяни законъ ке растуратъ.

Ако сакашъ манастиръ да градишъ,

Какъ некога що градилъ Симеонъ?

Да ми одишъ преку слано море,

Да ми пойдишъ Венетичка земя,

 

 

53

 

Тамо иматъ камня мерджанліа,

Отъ стребро-то три аспри поскѫпо,

Да го носишъ. тешко не сѣ носитъ;

Да го кѫршишъ, твѫрдо не сѣ кѫршитъ.”

Бладзе братѣ [*], сестрà що послуша!

Бладзе сестрѣ, що брата поучи!

Го откупи каменъ мерджанліа,

Удри темелъ сугради манастиръ.

Сѣ посвѣти сѫрбски свѣти Степанъ

Сѣ посвѣти и свѣта Елена.

Денъ денеска манастиръ ми стоитъ,

Кои греитъ како врукьо сѫнце

Отъ ощо ѥ лепо наградено,

Отъ ощо ѥ убаво написано.

Отъ кога одатъ рисяни на законъ,

Отъ кога одатъ на Петровденъ,

До денеска сѣ пеитъ, и сѣ прикажуетъ.

 

 

48. Царъ Муратъ и старъ Игуменъ.

 

Книга пишитъ цара Муратъ бега;

Ели пишитъ кому ке ѭ пратитъ?

Ке ѭ пратитъ дур во свѣта Гора,

На онаа стара игумена,

На оніе млади калугери;

Що имъ сакатъ до четири добра:

Пѫрво добро чесно вангеліе,

Второ добро свѣтего потира,

Трекьо добро нивна чесна кѫрста,

А четворто чесна петраила,

Тукъ сѣ чудитъ стара игумена,

 

 

*. Братѣ дат. падежъ. това страно окончаніе на ѣ произлегвитъ отъ това, че брата въ место братъ сѣ употребвитъ во многу места како именителни, и заради това сѣ придаватъ окончаніе на дат. пад, како на жен. родъ. напр. сестра, сестрѣ. Така сѣ стретвитъ им. пад. онаа стара игумена, цара, Марка и друуги; дат. пад. Маркоѣ, Маркѣ.

 

 

54

 

Що ке бидитъ ово чудно чудо!

Книга пеитъ градумъ сѫлдзи ронитъ.

Го гледаетъ млади калугери,

И му велѣтъ млади калугери:

„А егиди стара игумена!

Що ѥ тая мошне лоша книга,”

Що ѣ пеишъ, мошне сѫлдзи ронишъ.”

И му рече стара игумена:

А егиди млади калугери,

Да ви кажамъ що ке ми чините!”

Тога велѣтъ млади калугери:

„Не можиме нищо да сториме,

Туку господъ дерманъ да ни сторитъ,

Туку кажи колку да знаиме

Да знаиме бога да молиме.”

И имъ каза стара Игумена,

Що допущилъ цара Мурат-бега

Що ни сакатъ до четири добра: —

Пѫрво добро чесно вангеліе,

Второ добро светего потира,

Трекьо добро наша чесна кѫрста,

А четворто чесна петраила.

Му рекое млади калугери:

„Тоа гайле ти да го не беришъ,

Туку назодъ книга да му вратишъ;

Не ти даамъ до четири добра,

Що ке можишъ ела да ми сторишъ.

Да станиме сите калугери,

Денѥ ноще бога да молиме,

Да пеиме свѣта литургіа,

Господъ него ке го пострамотитъ.”

Како що го тіе научіе

И егуменъ книга ми написа,

Оти нищо цару не му даатъ,

Що ке можитъ нека дойтъ да чинитъ.

Сѣ разлюти цара Мурат-бега,

И си зеде малу многу аскеръ,

И киниса по море да идетъ.

Калугери како що рекое

Денѥ ноще бога си молеетъ.

 

 

55

 

Царъ ми пойде стреде цѫрно море,

Ми замѫрзна она цѫрно море.

Сѣ зачуди цар-отъ що да чинитъ.

Тога велитъ цара Мурат-бега;

„Леле боже, леле мили боже!

Поможи ми царъ свѣти Никола!

Я су чуло ти ми го поельвишъ

Го поельвишъ ова цѫрно море,

Ти сѣ молямъ сега да ми дойдишъ

Да ми дойдишъ море да отмѫрзнишъ;

Да си пойдамъ я во свѣта гора,

Нищо завалъ тамо да не сторамъ,

На игуменъ пещешъ ке му даамъ!”

И му дойде старъ свѣти Никола,

Въ рѫка дѫржитъ стребрена патерица,

Го прекѫрсти она цѫрно море,

Го прекѫрсти море го отмѫрзна.

Царъ ми пойде дури Свѣта Гора.

Го видое млади калугери,

Го видое уще отъ далеку,

Му рекое стару игумену:

„Бегай сега, старе игумене,

Да бегаме во гора зелена;

Оти господъ мольда не ни дексалъ,

Оти душманъ дойде, сѣ приблиза,

Оти душманъ живи ке нè колитъ,

Ке нè колитъ, живи ке нè печитъ.”

Побегнае во гора зелена.

Царъ излезе на край цѫрно море,

И имъ пущи три млади елчіи,

Да викаетъ млади калугери,

Да викаетъ стара игумена,

Да си зеѣтъ голема пещежа,

Оти цар-отъ нищо не имъ чинитъ.

Со мѫка одвай и довикае;

Що имъ даде голема пещежа,

Що имъ даде три тоари азно

Три тоари свѣтему Николу.

Го дѫржеше стара игумена,

Два дни, три дни на гости да седигь,

 

 

56

 

Отъ геміа царъ ми не излезе,

Тукъ сѣ врати, назадъ си отиде.

 

 

49. Свѣти Петаръ.

Отъ Софія.

 

Свѣти Петаръ въ рай походи

Въ рай походи, тамъ да бѫде

Тамъ да бѫде, доръ пребѫде.

Но него е стара майка,

Тикомъ тиче, гласомъ хока.

Свѣтъ сѣ Петаръ изобрѫща:

„Назадъ, назадъ, стара мале,

Ти не можешъ у рай д идешъ,

Твоя душа грѣховита.

Че си била механечійка.

Ексикъ вино продавала

И водица придавала.”

Па свѣтъ Петаръ рай походи

Въ рай походи, тамъ да бѫде

Тамъ да бѫде, доръ пребѫде.

По него е прѫвньо либе,

Тикомъ тиче, гласомъ хока:

„Стои, почекай пѫрвньо либе,

И я съ тебе у рай д идемъ!”

Свѣтъ сѣ Петаръ изобрѫща:

„Назадъ, назадъ прѫвньо либе,

Ти не можешъ у рай д идешъ,

Твоя душа грѣховита,

Че си чуждо работила,

Ексикъ ока доходила,

Твое не си́ придавала.”

 

 

50. Решпель Георгіа.

 

Кинисалъ ми Решпелъ Георгіа,

Що ми наполналъ до три геміи,

Пѫрва со восокъ, втора со темянъ,

Втора со темянъ, трекя со масло;

И ми кинисалъ по цѫрно море.

Кяръ да ми кяритъ на свѣта Гора.

Одилъ що одилъ до стреде море,

Той денъ ми бѣше свѣти Никола.

Ми помѫрзнае до три геміи

Во стреде лето, во цѫрвеника.

Бога помоли Решпелъ Георгіа:

„Егиди свѣтенъ свѣти Никола!

Отпущи ми и до трн гетіи,

 

 

57

 

Ясъ да си пойдамъ во свѣта Гора,

Да и аризамъ на свѣта Гора!”

Ми отмѫрзнало цѫрно-но море;

И си и тѫргналъ до три геміи,

Решпелъ Георгя кяръ не ми кярилъ,

Тукъ м и аризалъ на свѣта Гора.

 

 

49. Сиракъ Јованъ.

 

Постигнала сирота вдоица

Постигнала едно мѫшко дете;

Дете иматъ голема нишана;

На рамена криля позлатени.

Си го кладе во злата леляйка,

И го зави во кумашъ пелена,

И го пови со сѫрма повоя,

Си го леля и пѣсма му пеитъ:

„Нани ми, нани сираче Јоане!

Да ми растишъ, и да ми порастишъ,

Да ми одишъ во Будина града,

Да ми сечишъ кралю негоӑ глава,

Да ми бидишъ краля надъ кралеи!”

Богъ и убилъ комши аседжіи,

Що пойдоа во Будима града,

Му казаа на краля отъ Будима.

Богъ го убилъ краля отъ Будима!

Що ми пущилъ до три елчіи,

Ми пойдоа во село Ладогеръ.

’И догледа сирота вдоица;

„Айви віе до три елчіи!

Аль сте дошле за вино, за ракія;

Защо менѣ ми сѣ постигнало,

Постигнало едно мѫшко дете.” —

„Айти тебѣ сирота вдоице!

Не сакаме ни вино, ни ракя,

Тукъ нè пущилъ краля отъ Будима,

Да ни даишъ твое мѫшко дете.”

Г однесоа при краля отъ Будима,

 

 

58

 

И му виде криля на рамена,

А на рѫка писмо написано,

Песмо пеитъ, от ке бидитъ краля,

От ке бидитъ краля во Будима.

Богъ го убилъ краля отъ Будима!

Що го фѫрли во темна зѫндана.

На рамена тà що му дойдое,

Свѣта Петка на лево рамено,

А на десно-то свѣта Неделя;

Лепо дете ми го гледае,

 И лепо ми го книга учее.

Тога краля ми сѣ поболило,

Що ми лежа за три години:

Що ми викна попой и владици,

Да го краля тіе изповевдѣтъ.

И имъ велитъ краля отъ Будима:

„Нищо грѣхъ я не сумъ сторило,

Сѫде фѫрлифъ во темна зѫндана

Мало дете, що го постигнала,

Постигнала сирота вдоица

Постигнала въ село Владимиро.

Дете иматъ голема нишана,

На рамена криля позлатени,

А на рѫка писмо написано;

Писмо пееше краля да бидитъ,

Краль да бидитъ во Будима града.”

Тога му велѣтъ попой и владици:

„Айти тебѣ краля отъ Будима!

Що ѥ овой грѣхъ що си сторилъ,

Да ѥ зеишъ дете отъ вдоица

Да му незнаитъ гробнина кé му ѥ;

Баре да сѣ гробнина му знаитъ.”

Богъ го убилъ краля отъ Будина!

Що ми зборвитъ на Петре зѫнданжіа

„Ай собери коски отъ дете-то,

Да и отнесиме дома при майка му,

Да му знаитъ негоа гробнина.”

Кога отвори Петре зѫнданджіа,

Глеатъ дете уще кѫд ѥ живо;

Свѣта Неделя на десно рамо,

 

 

59

 

А свѣта Петка на лево рамо,

Му седее и книга го учіе.

Ми сѣ врати Петре зѫнданджіа:

„Айти тебѣ честиту кралю!

Уще мало дете било живо!”

Самъ си пойде во темна зѫндана,

Истѫргна сабя димишкіа,

Да пресечитъ сираче Јоана.

Що му скапна рѫка до рамена.

Тога скочи дете малечкоо:

„Айти тебѣ краля отъ Будина,

Що си́ касметъ ти големъ ималъ

Сабя твоя глаà да пресечитъ.”

Ми истѫргна сабя димишкіа,

Му ѭ преече кралю добра глаа.

Си излезе сираче Јоане,

И ми седна кралю на столнина.

 

 

50. Малечокъ Јованъ.

Отъ Прилепъ.

 

Стигнала ѥ Струмница невеста,

Стигнала ѥ едно мѫшко дете;

Го кѫрстиле малечокъ Јоана,

Съ нога го люлятъ со уста му пеитъ:

„Нани ми, нани малечокъ Јоане!

Два дни те гледафъ, колку две години,

Три дни те гледафъ, колку три години.

Ти ми имашъ голема нишана,

На чело имашъ кѫрстъ позлакенъ,

Ако богъ да и сугено бидитъ,

Ке му земишъ цару царщина-та!”

Ѭ дочуле клети-не комшіи,

Ѭ наклеветиле дур при цар-отъ.

Царъ ми прати до два чоадара,

Да ми земѣтъ тоа мѫшко дете.

 

 

60

 

Два чоадара порти ли клюкватъ;

И порта-та имъ сѣ отвори.

Си грабиаа она мѫшко дете,

Го однесоа дури при цара.

И царъ имъ велитъ на чоадари,

„Варлете го въ атой-те да г изгазѣтъ.”

Ге варліе тіе въ атои-те,

А това сѣ качи на атои!

„Варлете го въ силна вурна д изгоритъ.”

Го варліе тіе въ силна вурна;

Кога сутра го видоа дете,

Скѫрснодзе тоа кѫде седитъ,

И ми пеитъ бѣла книга.

 

 

51. ( Та чуло ли сѫ разбрало )

Отъ Панагюрище.

 

Тà чуло ли сѫ разбрало

Какво сѫ ѥ чудо сторило!

Да ѥ за нящо, ни за щò;

Владика беда бедило,

Че либи булче емирче.

Изъ черкови го извеле

Въ джемія го вовеле,

Синьо му джубе саблекле,

А зелено му облекле;

Златна корона свалиле,

Шарена чалма завиле,

И ходжа-та си викале

Владикà да кимбиняса (?)

За пусто булче емирче.

Де-то си булче стоеше,

Земя сѫ на две препукна,

И булче въ земя потѫна;

Де-то владика стоеше

Сини огньове гореха.

Ка го видяха Турци-те,

Тіе са турски кланеха

И турски са молеха.

И владика-та са турски кланяше,

Кавурски бога молеше:

„Стори ма, боже, стори ма,

Стори ма и направи ма

На какво годе пиленце,

Далеко да си захвѫркна

Вовъ Свѣтогорски манастиръ,

Тà прядна слуга да стана!”

Де стоя господъ, та слуша,

Тà си го стори направи

На сиво пѫстро пиленце,

Тà си далеко захвѫркна,

На Свѣтогорски манастиръ,

Тà прядна слуга ѥ станалъ.

 

 

61

 

52. Патроново Покалугервенѥ.

 

„Патроно моме Патроно,

Патроно пиле шарено!

Що ѥ ова чудо отъ тебе?

Кѫта година кѫрвнина,

Ова година два кѫрва!

Що ѥ ова ситно плетенѥ?

Що ѥ ова бѣло носенѥ?

Що ѥ ова девенъ оденѥ?” —

Ѣ сѣ нажали Патронѣ.

Отъ куки стана Патрона,

Тà си изваде руво-то,

Тà си завали два огна;

Въ едни-отъ варли руво-то,

Во други вѫрли дарои;

Тà си отиде въ Манастиръ.

Патрона ли имъ викаше:

„Калугерици майчици!

Има ли место за мене,

И цѫрна раса за става?” —

„Патроно моме Патроно,

Патроно пиле шарено!

Имаме место за тебе,

И цѫрна раса за става;

Имаме млади гячина,

Гячина ке ни премамишъ,

Лице-то да си погрубишъ,

Коса-та да си посмолишъ,

Така ти дой си въ манастиръ.”

И тогай стана Патрона,

Тà си изгруби лице-то,

Тà си посмоли коса-та.

Кога си лице грубеше,

Жешки каменя падвеа;

Кога си коса смолеше,

Кѫрваа роса росеше.

Такъ ѭ приміа въ манастиръ,

Калугерица да бидитъ.

 

 

53. Четири Ангели.

 

Хвала, боже, за чюдо големо!

Сполай ти, боже, на дарби-те!

Нейде щ идемъ чюдо да гледами,

Че са збраха четири святіи

Да разделатъ више на небеси.

Пѫрви беше самъ свѣти Петаръ,

А вгоро-то самъ свѣти Иліа,

А третьо-то самъ свѣти Никола.

А четверто самъ Иванъ крѫстителъ.

Дето покрѫсти небо и земле,

И покрѫсти наши царъ небесни,

Че си делатъ отъ рай божи ключи.

Е че иде огняна Марія,

И следъ нея сестра Магдалена,

Че бегатъ отъ земя Паливянска.

Ка ги види самъ свѣти Илія,

Отговаря самъ свѣти Илія:

„Леле варе Огняна Маріо,

И следъ тебе сестра Магдалена!

От бѣгате отъ земя Паливянска.”

Отговаря огняна Марія

На следъ нея сестра Магдалена,

 

 

62

 

„Е, сполай ти самъ свѣти Илія

Нали питашъ, да ти некріеме;

Богъ д убіе земя Паливянска,

Тамо ся е вѣра развѣрила,

Не почитатъ ни баща, ни майкя,

Нито брата, нито мила сестра;

Бащà иматъ врѫла душманина,

Майкя̀ иматъ клета робинчица,

Братà иматъ като измекяра,

Сестрà зиматъ за своя си люба

Е, сполай ти, самъ свѣти Илія!

Не си ходатъ во чесни черкови,

Не ся крѫстатъ, не ся богу молатъ,

Не си зиматъ свѣта литургія.”

Отговаря самъ свѣти Илія:

„Леле варе, огняна Маріо,

На следъ тебе сестра Магдалено!

Врѫнете ся віе сег на зади,

Тà идете въ земя Паливянска

Азъ ща лесно земя да смира,

Да разделимъ отъ рай божи ключи.”

Врѫна си ся огняна Марія,

На следъ нея сестра Магдалена,

Тà отишле въ земя Паливянска.

Разделиле все свѣти небесни

Разделиле више на небеси.

Що ся падна на свѣти Петаръ?

Паднало му отъ рай божи члючи,

Да отклича наши мрѫтви души,

Да отклича и да ги заклича.

Що ся падна на свѣти Илія?

Паднаха му летни-те облаци

И летни-те грѫмотявици.

Що ся падна на свѣти Никола?

Падна му ся по море геміи,

По мере-то по дѫлбоки води;

Кои мине да си ся прекѫрсти,

Да ся моли на свѣти Никола,

Тà повече на свѣти Илія.

Що ся падна на Иванъ крѫстителъ ?

Падна му ся кумство, побратимство.

Ка си узе самъ свѣти Илія

Мѫгли, облаци, грѫмотявици,

Ги затвори во черно-то море,

Че не даде во земя Паливянска

Не даде три годинъ дѫждъ да вали.

Испука ся земя Паливянска

Седемдесе педи на доле,

И юнаци съ коне пропадаха,

Но ся богу още не предаватъ,

Че не ходатъ во чесна черкова.

Той имъ даде седемдесе болки,

Тà лежале три години време;

И страшна ся коса пораснала,

Изъ коса-та зміи пораснале.

Тогава ся на бога предали;

Тà си зеле кои тоягичка,

Тà си зеле кои патеричка,

Тà отваждатъ во чесна-та цѫрква,

Си са крѫстатъ и богу ся молатъ,

Че си зематъ чесна литургія.

И отговаря свѣти Илія:

„Леле варе, огняна Маріо,

И следъ неа сестра Магдалена!

Видите ли че смирихъ земя

Че смирихъ земя Паливянска?”

Отговаря огняна Марія

На следъ нея сестра Магдалена:

„Е сполай ти самъ свѣти Илія!

Тебе господъ да обича.”

И тогава самъ свѣти Илія

Имъ даде ситна лятна роса,

Че си роди земя Палестинска. [*]

 

 

*. Погоре бѣше Паливянска.

 

 

63

 

54. Марково исповѣдванѥ.

 

Поболилъ сѣ Марко Кралевике,

Що си лежалъ токму три години,

От нищо си илячъ не наожалъ.

И му рече негва стара майка:

„Айти Марко, айти синко миле!

Не си́ боленъ, синко, отъ господа,

Тукъ си́ боленъ, синко, отъ греои,

Да ти викна попой, дуовници,

Лепо да сѣ синко исповедвишъ,

Да си кажишъ твои-те греои.”

Що ми викна до деветъ попои,

И попои Марко-му велее:

„Кажи, Марко, твои-те греои!”

Тога велитъ Марко Кралевике:

„А егиди попой, дуовници!

Я си има големи греои;

На праина люгѥ сумъ загубилъ,

Многу майки я сумъ си изгорилъ;

Ама еденъ грѣфъ с имамъ найголемъ.

Кога пойдофъ во Арапсла земя

Сѣ біефме со цѫрни Арапи,

Араpи-те бѣа покьотіи,

Міе тіè си и наделифме.

Богъ ѣ̀ убилъ една стара баба,

Що голема мариfетъ имъ каза;

Извадое нивни остри сабьи,

И поземи ни и нарѣдіе,

Исеквее отъ коньи китици,

Семъ юнаци живи нè фатіе,

Нé фарліе во темна зѫндана.

Кой си умре, кого го пущіе;

Я си лежафъ за деветъ години,

Я не знаефъ, ни лето, ни зима.

Царъ имаше една мила керка,

 

 

64

 

Мила керка Аранска девойка;

Кога бѣше лете со цвекина,

Ми даваше п една киска цвеке,

Ми велеше Арапска девойка;

„Нà ти Марко и ти да разберишъ,

От ѥ сега лето со цвекина!”

Кога бѣше зима со снегои,

Ми дааше грутка снегоита:

„Нá ти Марко сега да разберишъ,

От ѥ сега зима со снегои.”

Сѣ почудифъ тога що да чина,

Как д излезамъ отъ темна зѫндана.

Ѣ̀ измамифъ Арапска девойка:

„Извади ме Арапске девойке!

Извади ме отъ темна зѫндана,

Ке те земамъ за млада невеста.”

Сѣ измами Арапска девойка,

Ме изваде отъ темна зѫндана,

Кога бѣше цар-отъ на лоенѥ,

На лоенѥ во гора зелена;

Та си зеде до три добри коньи,

И си зеде три тоари азно.

Си ѭ качифъ задъ себе на коня;

Побегнафме во Прилепско поле.

Сѣ застоифъ на край бѣла чешма,

Да піеме една студна вода.

Сѣ опулифъ въ Арапска девойка,

Кога видофъ пусто лице цѫрно,

Лице цѫрно, пусти зѫби бѣли,

И ми дойде грозно и неарно;

Тѫргнафъ сабя ѣ пресекофъ глаа.

Тіе ми сè големи греои.

Кешке неа да ѣ̀ не загубефъ,

Да донесефъ во моа-ва кукя̀,

При моя-ва стара мила майка,

Да ѣ̀ дѫржефъ како мила сестра,

Ке ѣ найдефъ другаръ спроти неа,

Да не сторефъ големи греои.

Я не знаефъ во темна зѫндана,

Ни кога ми сѫнце угрѥвяше,

 

 

65

 

Нито сѫнце, нито месечина,

Ясъ не знаефъ, ни зима, ни лето;

Тая мене дома ме донесе,

А я неа на пѫтъ ѣ̀ загубифъ.

Тіе ми сè мои-те греои.”

Си станае девет-те попои,

Му пеае свѣти вангеліа,

Му пеае простени молитви,

Го пеае три дни и три ноке;

Го Фатило Марко сонъ да спіетъ.

Кога отъ сонъ ми сѣ разбудило,

Малу стана колку да си седнитъ;

По малу си Марко оздраило.

 

 

55. Станковикь Дуко сѣ исповедвитъ.

 

Боленъ лежитъ Станковике Дуко,

Боленъ лежитъ за деветъ години,

Искиналъ ми до деветъ постели,

По постели до деветъ перници.

Сѣ разигра она слано море,

Силенъ ветаръ отъ четири стѫрни.

Бранъ сѣ дига више до небеси,

Отъ дно морско с виде до пеколи,

Сѣ разигра она слано море,

Ке потопитъ лишанъ Свѣта Гора,

Манастира лепи Хилиндара.

Изговоре Сава игумене

На оніе триста калугери:

„Ель чуете триста калугери!

Ке ви речамъ една нуждна реча,

Соблечите свила и кадифе,

Облечите руво калугерско,

На глави те капи камилафки

Подъ мишки-те стакли позлакени,

Не гуши-те златни петрахили,

Облечите златни-те одежди,

Облечите на ваши гѫрбинѥ,

На рѫце-те златни нарѫквици,

 

 

66

 

Тà земите книги вангеліи,

Да с кѫрстиме, да богу сѣ молиме,

Бельки нещо господъ ке поможе.”

Па сѣ молятъ богу со се душа,

А поике море сѣ разигра.

Изговоре Сава Игумене

На оніе триста калугери:

„Ель чуете триста калугери!

Ай д оиме во темна киліа,

Боленъ лежитъ Станковике Дуко

Юшъ него я да го исповедамъ,

Я̀ кӗ умри, я̀ отъ бога ке с прости.”

Напредъ одатъ триста калугерн,

И по ними Сава игумена,

Па ми оде у темна киліа.

Изговоре Сава игумена

На онего Станковикя Дука;

„Сине мои Станковике Дуко!

Кажи, сине, що си погрешило?

Боленъ лежишъ за деветъ години,

Си искиналъ до деветъ постели,

По постели до деветъ перници,

Изъ коски-те трева изникнало,

Изъ трева-та люти зміи лазатъ,

Съ очи гледашъ, со рѫце не факяшъ!”

Изговоре Станковике Дуко

На онего Сава игумена:

„Ако можи за правда да биде

Све кья кажа мои грехови-те.”

„Кажи, сине, що греои имашъ?”

Изговори Станковике Дуко

На онега Сава игумена:

„Ели можишъ за правда да бидишъ,

Ке си кажамъ мои грехови-те;

Нищо не сумъ богу погрѣшило

Залюбифъ три млади свѣти Јоана,

Си изгорефъ три тѫрла яганца.” —

„Друго що си богу погрешило?” —

„Оганъ дадофъ на три амбара жито.” —

„Друго що си богу погрѣшило?” —

 

 

67

 

„Па си обрафъ деветъ манастира.” —

„За манастиръ господъ ке те просте,

И отъ други-те гѫби грехои

Гѫби грехои сѣ прощавашъ;

А за три-те свѣти Јовани-те

А за три-те богъ не те прощаватъ.

Ке те праща праву да ми кажишъ,

Друго уще що си погрешило?”

Проговоре Станковике Дуко

На онего стара игумена:

„Ме насиди еденъ силенъ гяолъ

Па си станафъ во свѣта неделя,

Па си зедофъ коньи и соколи,

По соколи хѫрти и зѫгѫри,

Ке си одефъ по гора по лова;

И стрети мè моя стара майка,

Въ рѫце носе две бѣли проскуре,

Си служеше свѣтего Георгя,

И носеше въ цѫрква за наора.

Ме насили еденъ силенъ гяволъ,

И си слегвамъ отъ коня на земя,

И си отмафъ две бѣли проскури

Отъ моя-та мила стара майка,

И раскаршифъ на хѫрти, зѫгѫри.

Харти ядатъ, зѫгѫри не ядатъ.

Тога мене майка ме прокѫлна:

„Сине мои Станковике Дуко!

Боленъ да лежишъ за деветъ годин

Да искинишъ до деветъ постели,

Но постели до деветъ перници.”

Па ѭ фатифъ моя стара майка,

Па ѭ кренафъ по више отъ мене,

И ѭ удрифъ отъ тà цѫрна земя.

Тоа сумъ си богу погрешило.”

Проговори Сава игумена

На оніе триста калугери:

„Да земите еденъ, лесенъ каменъ,

Лесенъ каменъ що да ми тежитъ

Да ми тежитъ дур до триста ока,

Да вѫрзите Станковикъ на гѫрло,

 

 

68

 

Варлете го Станка во море-то,

Дан ке го Станка море пріими.”

Па що бѣа триста калугери!

Вѫрзаа му тои лесенъ каменъ,

Що да тежитъ дур до тристи ока.

Го варліе Станка во море-то.

А море-то Станка не го прибра,

А море-то биле си побегна

Сѣ потѫргна до четириесетъ

Четириесетъ и четири чекори.

Кога одатъ Рисяни на законъ,

Кога ми одатъ на денъ Петровденъ,

До денеска съ камен-отъ ѥ скаменъ.

И отъ тогай поатдамна било,

Кой ке греше на стара си майка,

Кой ке греше на мила-та сестра,

Кой ке грешитъ негоѣ милѣ родѣ,

Никой пѫтъ грех нематъ прощаанѥ. —

Що да слушатъ све весело било,

И отъ бога повелико здравѥ.

 

 

56. Два брата и сестра.

Отъ Струга.

 

Два сѣ брата милно милуваетъ,

Отъ ощо сѣ бракя миливаетъ,

Отъ едношъ сѣ бракя посвѫршіе,

И отъ едношъ си сѣ оженіе;

Си зедое две млади неести.

Си имае една мила сестра;

Отъ ощо ѣ̀ сестра милувае,

Напраие шарена одаа,

Отъ милости сестра не ѫ мѫжѣтъ,

Си кь дѫржѣтъ въ шарена одаа.

Тукъ сѣ чудѣтъ две млади неести,

Како да ѣ̀ сестра отмилеетъ

Отъ нейдзини до два мили бракѥ.

Си имае едно мѫшко дете,

 

 

69

 

И обете си сѣ сузборвее;

„Кога ке одѣтъ бракѥ на лоенѥ,

Д отключиме шарена одаа,

Да сегниме во нейдзини джепей

Д извадиме нейдзини ножина,

Мѫшко дете да го загубиме,

Туку да ѣ̀ сестра отмилиме,

Отмилиме отъ нейдзини бракя.”

Како що сѣ кучки сузборвее,

Така си го збор-отъ свѫршіе.

Бракя ошле въ гори на лоенѥ.

Отключіе шарена одаа,

Украдіе фрушки-не ножина,

Стреде диванъ дете загубиле,

Се во кѫрви ножѥ утопили

во джепеи ножѥ ѣ кладое,

И одаа си ѭ заключіе;

А тà уще не сѣ разбудила.

Кога ми сѣ зора обзорила,

Ми дойдое неидзини-те бракя:

А две кучки на диванъ пищеетъ.

Сѣ зачудвѣтъ неидзини-те бракя:

„Айви віе две млади неести!

Що ѥ ова віе що чините,

Що си коси віе растуриле?

Али ни ѥ сестра загинала?” —

„Айви віе два бракя рогени!

Богъ ви убилъ ваши-те кюдои!

Богъ ви убилъ и ваша-та сестра!

Защо си ѭ милно милуафте,

Големъ унеръ сестра ви напраи!”

Мили бракя си сѣ сащисале,

Кога рекле две млади неести —

Ви загуби ваше мѫшко дете. —

Тога збррвѣтъ два бракя рогени:

„Не ѥ кабилъ сестра да сторила,

Наше дето да го загубила!”

Тіе кучки пакъ що имъ велеетъ:

„А егиди два брата рогени!

Кога не ѥ ваша мила сестра,

 

 

70

 

Отворите шарена одаа,

Да видите ваша мила сестра.”

Два брата ми на одаа ошле

Со кротко ѣ̀ одаа отворвѣтъ,

И си влегвѣтъ при сестра рогена.

Отъ едношъ ѣ̀ сестра не разбудвѣтъ,

Со кротко ѣ̀ сестра разбудіе.

Сестра имъ сѣ мошне уплашила;

„А егиди два бракя рогени

Що ѥ пискотъ на диванъ високи?” —

„А егиди наша мила сестро!

Аль не знаишъ що си сработала!

При милост-та що си ѭ имафме,

Наше дете си го загубила!”

Тога ми сѣ сестра уплашила,

Тога ми сѣ сестра закѫлнала:

„Айви віе два бракя рогени!

Що ѥ овой зборъ що ми зборвите!”

„Кога си́ ни, сестро, на праина,

Изваи си твби-те ножеи,

Що сè ножѥ въ кѫрви утопени.

Тукъ и міе ке те загубиме.”

Ѣ̀ извайе во стреде двореи.

Мила сестра на бракя имъ зборвитъ:

„Ейви віе два бракя рогени!

Во двореи кѫрфъ да не чините,

Туку да ме бракя однесите

Однесите во гора зелена,

На некоа рудина детелина;

Тамо иматъ едно суо дрео,

Тамо иматъ една суа чешма.”

Како имъ сѣ сестра помолила,

Така си ѣ̀ два бракя почуле,

Ѣ̀ однесоа во гора зелена;

Си найдое трева детелина,

Си найдое чешма исушена,

Си найдое дрео исушено.

Тога велитъ нивна мила сестра:

„Айви віе два бракя рогени!

Ако су ви дете загубила,

 

 

71

 

Никога да чешма не протечитъ,

Суо дрео пакъ суо да бидитъ,

Детелина да ми сѣ не родитъ.

Ако сумъ си на божя праина,

Сега чешма да би ми протекла,

Суо дрео да би израстило,

Детелина манастиръ да бидитъ.”

Уще реч-та не ми ѭ дорече,

Суо дрео начасъ израстило,

Начашъ чешма вода ми протече,

Детелина манастиръ сѣ стори.

Тога велитъ нивна мила сестра:

„А егиди мои мили бракя!

Се що болно ке ми сѣ поболитъ,

Се да дойдитъ овде да оздраитъ;

А ваши-те две млади неести

Да би ми сѣ болни поболиле,

Да ми лежѣтъ за деветъ години,

Да искинѣтъ по деветъ постели,

Нигде илячь, бракя, да не найдѣтъ,

Тукъ да дойдѣтъ на моя липсана,

Да би имъ сѣ цѫрква затворила,

За нимъ вода да би пресекнала,

Назодъ со нимъ да си сѣ вратите,

И поболни да и однесите,

Во друмои да и остаите;

И нимъ очи чафки да копаетъ,

Волци мѣсо да имъ го ядеетъ,

Нигде коски да имъ сѣ не наѣтъ;

Лудо дете со мене да бидитъ!

Сега бракя да ме загубите,

Кѫрф-та моя алалъ да ви бидитъ

На любоф-та, що мене любифте!”

Нивни бракя си ѭ загубіа.

Кѫде кѫрф-та ѣ́ сѣ истурила,

Тука ми сѣ цѫрква отворила,

Кѫде глаа нейдзѣ ѣ паднала.

Алтаръ ми сѣ тука суградило;

Кѫде сѫлдзи тая обронила,

Тамо вода ми сѣ отворила,

 

 

72

 

С отворила вода лекоита.

Мѫшко дете при неа сѣ найде,

Мѫшко дете ангелъ ми сѣ стори;

Кѫта дена литургіа служитъ.

Що да ми сѣ болно поболеше,

Да пойдеше здравѥ ке найдеше.

Кога бракя назодъ сѣ вратіе,

Си найдое две неести болни;

Ми лежале за деветъ години,

Искинале по деветъ постели,

Отъ нигдека здравѥ не ми нашле.

Си дочуле цѫрква Врачарница,

На онаа гора зелена,

Що да пойде се здравѥ наожатъ.

Тога велѣтъ две млади неести:

„Айви віе два бракя рогени!

Що сме чуле во гора зелена,

Що имало цѫрква Врачарница,

Що имало вода лекоита,

А во цѫрква едно лудо дете,

Кѫта дена литургіа служитъ;

Що да пойдитъ тамо се оздраатъ,

Аль ѥ кабиль да не однесите!”

Си станае два бракя рогени,

Си зедое две млади неести,

Однесое во гора зелена,

Си найдое цѫрква Брачарница,

Си найдое вода лекоита.

Колку мало дете го дочуе,

Го дочуе дете кѫде пеитъ,

Колку ми сѣ малу приблизале,

Начасъ царква имъ сѣ затворила,

А вода-та имъ сѣ пресекнала,

Лудо дете имъ сѣ замѫлчило.

И тога на бракя имъ .текна,

Оти имъ ѥ нивна мила сестра.

Поминае по стрѫмни друмои,

На друмои си и остаіе:

„Айви віе две млади неести!

Кажъ сторифте, віе да найдите,

 

 

73

 

Како ніе сестра загубифме,

Како що ве сестра помолитва,

Така и клетва вамъ да сѣ фатитъ!”

Чафки очи тога имъ копае,

Вѫлци мѣсо тога имъ ядое,

Уще душа тіе не давае!

А два брата коньи си явнае,

Назодъ си сѣ во гора вратіе,

На сестра си ми сѣ поклоніе:

„Наша сестро ти да нè прощаашъ!”

Мила сестра бракя си простила,

И имъ цѫрквà сестра отворила;

И вода сѣ тога отворила,

И дете сѣ въ цѫрковъ распеало.

И неидзини два бракя рогени,

Сѣ сторіе цѫрни калугери,

Отъ цѫрква-та не сѣ отделіе.

И денеска цѫрква нишанъ стоитъ. —

Що слушало све весело било.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]