Бѫлгарски Народни Пѣсни

Собрани одъ Братья Миладиновци, Димитрія и Константина

 

АЙДУТСКИ.

 

210. (Сѣ собрале, сѣ набрале)

211. Енчица и Араміи

212. Сирма Войводка (Отъ Гаре, село отъ Долна Дебра)

213. Ганка

214. Босоль

215. Аидутъ Велко

216. Аидутъ Велко

217. Кара Мустафа

218. (Надуша ти било, нане, воденички каменъ!)

219. (Отъ згора идѣтъ сеймени)

220. (Заплакала ми гора-та, гора-та и планина-та)

221. (Во гора сè триесетъ момчина)

222. (Отбрале ми сѣ тридеветъ момчина)

223. (Жени ме, майко, жени ме)

224. (Топи, топи, мила майко). Отъ Битоля

225. Стоянъ

226. Митре Бульук-баши

227. Стойна и Айдути

228. Мома Булюк-башъ

 

 

210. (Сѣ собрале, сѣ набрале)

 

Сѣ собрале, сѣ набрале

Си-те земски араміи

Тамо долу во Ладово,

Да си делятъ пуста стока

Пуста стока арамиска.

Що имаше едно Гѫрче,

Ни сѣ миритъ, ни сѣ токмитъ,

Туку шетатъ кросъ Владово;

Со баглама не свируватъ

И со уста не пеюватъ:

„Акъ богъ даитъ да развіатъ

Да развіатъ планини-те,

Да соберамъ дружина-та

Дружина-та араміи,

Да излезамъ по планина,

Да си земамъ три синджири,

Да поредамъ млади робѥ.”

  

 

211. Енчица и Араміи.

 

Седналъ е Диманъ чорбаджи,

Да яде, още да піе

Да піе и да ся весели

Съ негови девятъ синови,

Съ негови девятъ снашици.

Сички-ти ядатъ и піатъ,

И сѫ веселба веселятъ;

Наймлада снаха Енчица

Не яде, още не піе,

Ни сѫ веселба весели.

Диманъ ѭ тихо попита:

„Енке ле, снахо наймлада!

Защо не ядишъ и піешъ?

Гозба ми ти е малко?

Иль вино са е свлфшило,

Вино-то, и ракіа-та?”

Енка Диману думаши:

„Димане свекре, Димане!

Я ставай, свекро, ся скривай

Сѫсъ девятъ. млади синови,

И още девятъ снашици

Въ девятъ лахти скривалехчи !”

Диманъ ѭ вѣрно послуша,

Поведи девятъ синови,

И още осѫмъ снашици,

Чи са скри въ тѫмни зевници.

Енка си сама остана,

Запрегна бѣли рѫкави,

  

 

328

 

Замеси бѣли хлябови,

Ги опече на деветъ пещи,

Навари деветъ казана

Деветъ казана съ молитва (?)

И още деветъ сѫсъ жито.

Тамамъ молитва-та овари,

И хлябови-те ся опечатъ,

Чимширъ са е порта хлопнало,

Равни сѫ е двори напѫлнило

Сѫсъ млади вѫрли хайдути;

Енка си вѣрно питаха:

„Енко ле, булка хубава!

Кѫде ти е, Енке, старъ Диманъ?”

Енка на хайдути думаши:

„Юнаци, млади юнаци!

Добре ми дошле, юнаци!

Вчера Димана заровихми

Съ негови девятъ синови,

И още осѫмъ снашици,

А нощесъ молитва варя,

Утри ща хора да збирамъ,

Да хапнатъ и да помянатъ.

Сега сти ви тука дошле,

Илате сеги да хапнимъ

Да хапнимъ и да помянемъ

За Диманово прощенѥ,

И за негови девятъ синови,

И още осѫмъ снашици.”

Хайдути седнали да ядатъ

Да ядатъ и да помянатъ;

Енка имъ трапеза слагаши,

И измекѣри пращаши,

Да идатъ право на конакъ,

Д обадятъ на билюк-баша-та.

Билюк-баша-та довтаса

Сѫсъ триста души сеймени,

Исечи сички хайдути.

  

 

212. Сирма Войводка [*].

(Отъ Гаре, село отъ Долна Дебра)

 

Дека сѣ чуло видело,

Мома войвода да бидитъ

На седамдесетъ сеймени

На тія гори зелени,

На тія води студени?

Мома имъ веле говоре:

„Това сосъ людба не биватъ,

Това сосъ срѫдба не биватъ!

Земайте пѫрстенъ отъ рѫка,

Вѫрзейте пѫрстенъ на бука,

Фѫрлейте редомъ на нишанъ;

Кой ке ударитъ пѫрстен-атъ,

Той ке си бидетъ Войвода

И мене ке ме кердосатъ.”

Си-те фѫрляа со редомъ,

Никой ми пѫрстенъ не удри.

 

 

*. Тая песна ѥ отъ Гаре, село отъ Долна Дебра. — Сирма сѣ роди во Дебарско село Тресанче. Девойка бидвеещемъ подъ мѫшко облекло обходи какъ Войвода планини-те Бабин-трапъ, Стогово, Барбура, Карчинъ. Момци-те, кои тая водеше, ѭ узнаха како девойка, кога ѣ сѣ скинаха петлици-те отъ грѫди-те. Тая на еденъ денъ отъ Крушово пойде въ Прилепъ, и сѣ врати назатъ; и отъ Крушово пойде въ Кичево, т. е. на еденъ денъ истѫрча растояніѥ отъ осумнадесетъ часа. Тая сѣ мѫжи на еденъ Меакъ Вѫлгаринъ отъ Крушово. Нея̀ осумдесетгодишна видохме во Прилепъ, и отъ уста-та нейдзина чухме за младост-та ѣ. Въ одая-та ѣ подъ перница дѫржеше кубури-те полни, и сабьи, обесени иа дзизд-отъ, висеха натъ неа.

 

Д. М.

 

 

329

 

Мома си веле, говоре:

„Подай ми, чаушъ, пушка-тà!”

Пушка-та пукна отъ рѫка,

Падна ми пѫрстенъ отъ бука.

Пакъ мома веле, говоре:

„Земайте каменъ фѫрлейте,

Кой ке ме мене натфѫрлитъ,

Той мене нека кердосатъ,

Той младъ Войвода да бидетъ.”

Си-те ми съ редомъ фѫрляа,

Никой съ каменъ не натфѫрли;

Сирма ми каменъ натфѫрли

Десетъ чекори потамо;

И седамдесетъ дружина

Одбраа Сирма Войвода.

  

 

213. Ганка.

 

Мама си Ганка питаше:

„Кужуватъ, мамо, хора-та,

Че си́ съ Войвода ходила.”

Мама тѫй часто питала:

„Ганьо льо віе презъ мене

Презъ мене бѣхте двама-та,

Снощи тѫ мама видела,

Кога замина Войвода,

Хоръ юнаци следъ него млади

Алена хорѫгва носеше,

Следъ него млади юнаци

Со дѫлги пушки во рѫце

И съ тѫнки сабли во уста,

Долу въ поле-то слезоха.

Войвода тебе продума:

„Добра ти вечеръ, Гано льо!” —

„Далъ ти богъ добро, либе ле!”

Па си Войвода отмина,

Въ поле за Султана отива,

Султана живъ да улови,

Тешко иманѥ да земе,

Тебѣ голема мина да даде.”

  

 

214. Босоль.

 

Сѫрбали сѫ сѣ набрали

Се одборъ млади юнаци,

До седумдесетъ юнаци,

Семко билъ младъ Войвода.

Като ги Семко написа

Найнапоконъ иде младъ Босоль,

Той са на Семка молеше:

„Бае ле Семко, бае ле!

Пиши и мене на края,

Макаръ сѫмъ сѫнливъ и гурливъ.”

Семко си Босоль написа.

Отишли въ Стара планина,

Семко си викна провикна:

„Кои ще са наемне

Срещо потера да иде,

Подиръ да си присрешне,

Родопъ да ѭ пригледа?”

Никой не са наема,

Младъ Босоль са е наемилъ.

Босоль на Семка думаше:

„Бае ле Семко, бае ле!

Я ми дай твоя-та сабя,

  

 

330

 

И ми дай твоя-та пушка,

Я ща на просекъ да стана,

Потера да си пресрешна,

Родопъ ще да пригледамъ.”

Си стана Босоль отиде,

И на друмища заседна,

На кѫрстопѫтъ полегна.

Ей че си иде потера,

Босоль подиръ погледна.

Него Арапче опозна,

Па на потера думаше:

„Че чувате лй, потеря!

Тука е самъ си младъ Босоль.”

Като си зачу потеря,

Тà ми сѣ назадъ повѫрна,

Босоль живъ да улови.

Ка сѣ разви младъ Босоль,

Извади сабя френгліа,

Напредъ потера исече,

Току Арапче остана,

Тà са Босольо молеше:

„Бае ле Босо, бае ле!

Я̀ ми глава не зимай,

Че сѫмъ си единъ у майка!”

Босоль Арапче не слуша,

Черни му очи извѫрте,

Десна му рѫка отреза,

Та го на царя запрати,

Да види царя, да чуе,

Какви юнаци живеятъ.

 

 

215. Аидутъ Велко.

 

„Кой ще ти носи дѫлга-та пушка

Войлія, хайдутъ Велко, бойліа?”

„Нека ѭ носи Милошъ побратимъ

За меня, пѫрво либе, за меня;

Емъ да ѭ носи, емъ да ся хвали

Сѫсъ меня, пѫрво либе, сѫсъ меня.”

„Кой ще ти яха враня-та коня

Доря-на, хайдутъ Велко, доря-на?”

„Нека го яха Милошъ побратимъ

За меня, пѫрво либе, за меня;

Емъ да го яха, емъ да ся хвали

Сѫсъ меня, пѫрво либе, сѫсъ меня.”

 

 

216. Аидутъ Велко.

 

Израстло ми баденъ дрео тенко високо,

Потъ дрео ѥ Айдутъ Велко сосъ мала мома;

Душекъ му ѥ цѫрна земя съ трева зелена,

 

 

331

 

Ястакъ му ѥ десна рѫка Айдутъ Велкоа,

Јорганъ му ѥ злато небо со дробни дзвезди.

Го догледа стара майка Айдутъ Велкоа,

Люто кѫлнитъ стара майка Айдутъ Велкоа:

„Да би далъ богъ силенъ ветаръ изъ Будинъ града,

Да уборитъ баденъ дрео тенко високо,

Да г убодитъ Айдутъ Велко сосъ мала мома!”

Уще речъ му не дорече стара му майка,

Ми повеа силенъ ветаръ изъ Будинъ града,

Го убори баденъ дрео тенко високо,

Го убоди Айдутъ Велко сосъ мала мома.

 

 

217. Кара Мустафа.

 

Боленъ ми лежи, море, Кара Мустафа;

Дегиди боленъ Кара Мустафа!

Боленъ ми лежитъ, море, тà ке да умритъ;

Дегиди боленъ Кара Мустафа!

„Кой ке ти носитъ, море, дѫлга-та пушка?

Дегиги боленъ Кара Мустафа !” —

„Нека ѭ носитъ той Айдутъ Велко,

Защо ѥ болѥ юнакъ отъ мене.” —

„Кой ке ти носитъ, море, остра-та сабя?

Дегиди боленъ Кара Мустафа!”

„Нека ѭ носитъ той Айдутъ Велко,

Защо ѥ болѥ юнакъ отъ мене.” —

„Кой ке ти ява та враня коня?

Дегиди боленъ Кара Мустафа!” —

„Нека ѭ ява, море, той Айдутъ Велко,

Защо ѥ болѥ юнакъ отъ мене.”

 

 

218. (Надуша ти било, нане, воденички каменъ!)

 

Надуша ти било, нане, воденички каменъ!

Та защо ме даде, нане, н она лудо младо,

Н она люто кеседживче, горско арамифче.

Нокіе му сè мили, нане, порти отворени,

Деніе му сè мили, нане, порти затворени.

 

 

332

 

Кѫта нокь ми носитъ, нане, кѫрваа кошуля,

Во кошуля, мила нане ле, отъ юнаци глаи.

Що ми ѥ донесло, мила нане, рано отъ утрина,

Ми донесло, мила нане, отъ юнака рѫка,

А на малъ пѫрстъ, мила нане, бурма позлащена.

Какъ да си ѭ, мила нане, рѫка припознаифъ,

Какъ да беше, мила нане, отъ мой мили братецъ,

Отъ мой мили братецъ, мила нане, брата Костадина.

 

 

219. (Отъ згора идѣтъ сеймени)

 

Отъ згора идѣтъ сеймени, ей стара бабо жальбо ле!

Айдутска глава носеетъ, ей стара бабо жальбо ле!

Излезе баба да гледатъ, ей стара бабо жальбо ле!

Видела баба та глава, ей стара бабо жальбо ле!

Викна ми баба да плачитъ: егиди желна бабо жальбо ле!

„Не ми ѥ глава айдутска, егиди желна бабо жальбо ле!

Тукъ ми ѥ глава синова.” егиди желна бабо жальбо ле!

Сеймени бабо-ѣ велее: егиди желна бабо жальбо ле!

„Не жаляй, бабо, не плачи, егиди желна бабо жальбо ле!

Бладзе ти тебѣ со сѫрце, егиди желна бабо жальбо ле!

Що юнакъ ти си́ родила! егиди желна бабо жальбо ле!

Дури му глава зедофме, егиди желна бабо жальбо ле!

Педесетъ мина паднафме, егиди желна бабо жальбо ле!

Самъ булюк-баша загина.” егиди желна бабо жальбо ле!

 

 

220. (Заплакала ми гора-та, гора-та и планина-та)

 

Заплакала ми гора-та, гора-та и планина-та

И отъ гора-та дѫрвѥ-то, и отъ дѫрвѥ-то лискя-та,

И отъ гнезди-те пилци-те, и отъ земя-та трева-та,

Отъ кладенци-те вогѥ-то заради Инче Войвода:

„Камо си Инче да дойдишъ? съ айдуци гора с исполна,

Айдуци оганъ дадое, гора-та ѭ изгоріе.

Егиди Инче Войвода, камо си бѫрго да дойдишъ,

Тишки отъ гора избегле!” Тога сѣ Инче изгласи

Изъ тая гора зелена: „потай ми горо зелено,

Етего Инче è [*] идетъ, съ айдуци ке сѣ обидитъ:

 

 

*. Кè – кѫде.

 

 

333

 

Пѫрво-то сѫрце го нематъ. Кога трандафилъ цутеше,

Секой му душа дюбеше; кога трандафилъ капеше,

Никой му мишки нейкеше.” Извика гора до бога,

И отъ гора-та древѥ-то, и отъ древѥ-то лискя-та

И отъ земя-та трева-та, отъ кладенци-те вогѥ-то.

Извикна Инче до бога низъ тая гора зелена,

Изъ висока-та планина „трай ми, горо ле, не плачи,

Етего Инче кé идетъ, айдуци ке и испѫдитъ.”

Айдуци глас-отъ му чуе, еденъ предъ други бегаа

Еденъ съ друг не сѣ видоа. Тога сѣ гора зарадва

И отъ гора-та древѥ-то, и отъ древѥ-то лискя-та

И отъ гнезди-те пилци-те, отъ кладенци-те вогѥ-то.

 

 

221. (Во гора сè триесетъ момчина)

 

Во гора сè триесетъ момчина,

Момчина сè триесетъ айдути.

Повеале юга темничара,

А по него кривца палаина,

А со ними снега лапаица;

Имъ замѫрзна кноки-те кошули,

Имъ замѫрзна за месо айдутско.

И станаа триесетъ айдути,

Отидое въ цѫрква Митроица,

Запалие кѫрсти и икони,

Развалие силни-не огнеи,

Отмѫрзнее кноки-те кошули,

Отмѫрзнее отъ месо айдутско.

Кога дойде дена Гюргев-дена,

Напраие кѫрсти отъ дукади,

А икони отъ карагрошеи.

 

 

222. (Отбрале ми сѣ тридеветъ момчина)

 

Отбрале ми сѣ тридеветъ момчина,

Кой отъ кѫде юнакъ отъ юнака

Претъ Благоецъ дванаесетъ дена,

Кой си нематъ ни майка, ни сестра,

Да си одѣтъ горски араміи,

Да си одѣтъ во гора зелена.

 

 

334

 

А що си юнаци намисліе,

Пѫрви шикеръ, що ке шикеросѣтъ,

Ке го даѣтъ по цѫркви, манастири.

Ког излегле во гора зелена,

Що зароси една лапаица,

А по неа еденъ тиокъ ветаръ,

Замѫрзнее пушки на рамена,

А елеци на кноки кошули,

А кошули за месо юначко.

По трага имъ потера достигна,

И сѣ чудѣтъ тридесетъ юнаци,

Кѫде да сè юнаци сосаетъ.

Си найдое цѫрква Митроичка,

Си влегое въ цѫрква Митроичка;

Искѫршие кѫрсти и икони,

Завалие еденъ силенъ оганъ,

Отмѫрзнале пушки отъ рамена,

А елеци отъ кноки кошули,

А кошули отъ месо юначко.

Тога велѣтъ млади-не момчина:

„Поможи ни́ самъ свѣти Митріа

Ко к излезиме на денъ Гюргевдена,

Що пѫрви кяръ ке си кяросаме,

Ке вратиме въ цѫрква Митроечка,

Да скоиме кѫрсти и икони

Да скоиме отъ бѣли карагрошъ,

Венци да и злато позлатиме.”

По трага имъ потера достигна,

Тук сѣ чудѣтъ три-деветъ момчина,

Какъ потера назотъ да ѣ вратѣтъ.

Дур имаше куршуми фарлее,

Отъ елеци петлици кинее,

Во месо ми поике одее;

Даде господъ потера вратіе.

Ко излегле на дена Гюргевденъ,

Що пѫрви кяръ тіе кяросале?

Кѫде идетъ отъ цара улефе,

Малу многу триста мѫски азно,

Си-те си и въ цѫрковъ навратіе

Си викнее млади кувенджіи,

 

 

335

 

Не гледае що да имъ таксаетъ.

Ми викнее млади-не майстори.

Що си тіе цѫрква заградиле

Що скояе кѫрсти и икони,

Дури имъ сѣ зайре дососало;

Кубе-то отъ карагрошъ сториле.

Тога зборвѣтъ тридеветъ момчина:

„А егиди млади кувенджіи!

А егиди премлади майстори!

Како що си бога помолифне,

Така ни́ ѥ самъ господъ помоголъ.”

 

 

223. (Жени ме, майко, жени ме)

 

„Жени ме, майко, жени ме

Дури сумъ младо зелено

Отъ дванаесетъ години,

Отъ тринаесетъ пролета,

Дури ѥ жито ефтино,

Килница вреще сто пари,

Ведрица вино золота.” —

„Не женамъ, синко, не женамъ,

Уще си мало малечко.” —

„Жени ме, майко, жени ме,

Оти ке бегамъ далеку

Во Негошка-та планина,

Млатъ араміа ке бидамъ,

Въ друмъ кеседжіа ке ходамъ,

Цѫрна кошуля ке носамъ;

Многу ке майки расплачамъ,

Многу невѣсти поцѫрнамъ,

Многу юнаци загубамъ.” —

„Не оди, синко, не оди!

Лошо ке ми те прокѫлнамъ,

Тешка клетва ке ти даамъ,

Ти тамо ке сѣ разболишъ,

Никой край тебе ке нематъ,

Орлови гробъ ке копаатъ,

Кѫртали ке те креваатъ,

Чафки попови ке бидатъ.”

  

 

224. (Топи, топи, мила майко)

Отъ Битоля.

 

„Топи, топи, мила майко, мой-ве люти рани.” —

„Топамъ, топамъ, мили синко, твой-те люти рани.

Кажи, кажи, мили синко, що грехъ си сторило?” —

„Да ти кажамъ, мила майко, що грехъ сумъ сторило;

Кога бѣхме, мила майко, деца аджаміи,

Ніе бѣхме, мила майко, лоши араміи,

Ніе бѣхме, мила майко, на Стара планина,

Сѣ погоди, мила майко, дена Велигдена,

 

 

336

 

Тà слегофме, мила майко, во село Ладово,

Посакафме, мила майко, п едно парче лѣбецъ

Парче лебецъ, мила майко, по цѫрвено яйце.

Не ни́ дадоа, мила майко, п едно парче лебецъ,

Нито лѣбецъ, мила майко, ни цѫрвено яйце.

Сѣ налюти, мила майко, наши булюк-баши: —

„Кой ѥ кадаръ, мили деца море, ко ѥ вреденъ,

Да запали, мили деца, оно лепо село?” —

Не сѣ найде, мила майко, никой добаръ юнакъ;

Ясъ запалифъ, мила майко, она лепа цѫрква.

Кога гореӑ, мила маймо, млади-те момчина,

Сини пламни, мила майко, тога м излегвее;

Кога гореа, мила майко, млади-те невѣсти,

Силенъ ветаръ, мила майко, тога ми завеа;

Кога гореа, мила майко, млади-те дечина,

Ми блееа, мила майко, какъ руди яганца,

ур на бога, мила майко, му сѣ нажалило,

Силна роса, мила майко, тога ми зароси

И угасна, мила майко, она лепа цѫрква.” —

 

 

225. Стоянъ.

 

Стоянъ еденъ синъ у майка,

Стоянъ майка додеваше:

„Майко сакамъ да ме женишъ!”

Стояну майка велеше:

„Женамъ те, синко Стояне,

Ова година до друга;

Оти ѥ скѫпна година,

Кило-то жито стотина,

Ведро-то вино флорина.”

Стоянъ ѣ майка велеше:

„Жени ме, али кажи ми,

Оти я ке ти отбегнамъ,

Башъ араміа ке одамъ,

По Шаръ планина ке шетамъ.”

Стояна майка молеше:

„Стояне, синче Стояне!

Не чини сѣ аджамія,

От си́ ми юнакъ порастенъ

Дваесетъ и петъ години,

Тук слушай си ѭ майкà ти,

Да ни́ [*] поминитъ скѫпія,

Я ке те тебе оженамъ.”

Стоянъ си майка не почу,

Во петокъ Стоянъ излезе,

Башъ араміа да одитъ,

По Шаръ планина да шетатъ;

Въ сѫбота ми го фатіе,

Въ Витоля го однесое.

Въ Битоля найде селяни,

Стоянъ и милно помоли:

  

*. Намъ.

 

 

337

 

„Селяни, бракя родени!

Кога ке дома одите,

Віе да майкѣ кажите,

Оти сѣ Стоянъ посвѫрши

Посвѫрши ке сѣ оженитъ.”

И що си Стоянъ посвѫрши,

Негоа майка да знаитъ:

Битольска тонка ясика,

Прилепска дѫлга фортома;

Сватои що си поканилъ,

Битолски ѫрти, зѫгари.

Селяци дома пойдоа

И на майка му казае,

Стояна го обесіе.

Туку сѣ чудитъ майка му,

Како да пойдитъ Битоля,

Да му ѭ зеитъ мѫрша-та,

Баре да му ѣ закопатъ.

Селяни що ѣ рекое:

„Не чинитъ тамо да одишъ,

Стоянъ си глава запусти,

Ти ке си кукя запустишъ;

Како си сгорилъ, си нашолъ.”

  

 

226. Митре Бульук-баши.

 

А бре Митре, чаушъ Митре,

Чаушъ Митре, булюк-баши!

Піе, ѣде чаушъ Митре

Въ Лагадинско рамно поле,

Во бегличка-та коріа.

Тамъ дек піе, дека ѣде,

Добаръ аинкъ дека чине,

Долета му бѣла книга

Бѣла книга, цѫрно писмо

Отъ Солунски силенъ паша,

И отъ Воденски войвода,

И отъ Ѥнички кадіа: —

„Що чине Митре да чине,

Да развіе цѫрвенъ байракъ,

Цѫрвенъ байракъ арамиски,

Да собере се дружина,

Се дружина свой момчина,

Да си пойде въ честа гора,

Да си гоне хараміи,

Хараміи низъ гора-та,

Кеседжіи по поле-то.” —

Ка испее таа книга,

Нито стое, нито гледа,

Тà си разви цѫрвенъ байракъ,

Тà си собра се дружина,

Се дружина момчета-та,

Тà си пойде въ честа гора,

Въ честа гора въ стари Кожовъ.

Тамъ настаналъ хараміа,

Старъ Балабанъ, старъ хайдутинъ,

Со се сина му Янкула;

Синъ -му ходе съ триста души.

Тулеещемъ сѣ по затъ шумка,

По затъ шумка, по затъ дренка,

Дочу свиратъ карадузенъ;

Ми си свири старъ Балабанъ,

Синъ Янкула танецъ воде,

Танецъ со триста хайдути.

Тà ги зеде на пусіа;

Кога тѫргна тенка пушка

Си го удри старъ Балабанъ

Въ десна рѫка, въ клето сѫрце,

Свиреещемъ карадузенъ.

Други удри синъ Янкула,

Що водеше дробно хоро;

Тà ги фати друдзи живи,

  

 

338

 

Тà ги носи въ градъ Солуна,

Да му игратъ дробно хоро

На силнего въ Солунъ паша,

Дробно хоро во синджир-отъ.

 

 

227. Стойна и Айдути.

 

Мори Стойно, тенка Стойно!

Дали си чула, разбрала,

Оти дошле араміи

Араміи во село-то? —

Секой дочу, секой разбра,

Си те чуха, разбегаха,

Тенка Стойна не ѥ чула,

Ни разбрала, ни бегала.

Въ кѫщи Стойна лѣпъ си пече,

Тà дойдоха арами-те,

Арами-те, кеседжи-те

Голи, боси како оси,

Гладни, жедни како псета.

Те фатиха тенкà Стойнà

Те фатиха, те питаха:

„Мори Стойно, тенка Стойно!

Кажи, Стойно, иманѥ-то

Свекорово, свекѫрвино!”

Она веле и говоре:

„Араміи, мили бракя!

Ясъ скоро сумъ дойдена,

Тà не си знамъ иманіе-то

Свекорово, свекѫрвино.”

Тогай велятъ арами-те:

„Мори Стойно, тенка Стойно!

Лели си скоро дойдена,

Чи ѥ оно мѫшко дете,

Що си спіе въ колебка-та?”

Тогай веле тенка Стойна:

„Араміи, мили бракя!

Това ми ѥ ѭтарвино,

Ѭтарвино, деверово.”

Богъ да біетъ араміи,

Що фатиха да те мѫчатъ.

Тà огореа, тенка Стойно,

Огореа пиростіа,

Ѭ кладеа на шія-та,

Тà узеа горенъ вѫршникъ,

Ти кладеа на глава-та,

Емъ те мѫчатъ, емъ те питатъ:

„Кажи, Стойно, иманѥ-то!”

Тà сѣ уме тенка Стойна,

Тà сѣ уме, тà сѣ чуде,

Судни мѫки не сѣ тѫрпатъ,

Не сѣ тѫрпатъ, не сѣ траятъ.

Тогай веле и говоре:

„Араміи, мили бракя!

Ке ви кажамъ иманѥ-то

Свекорово, свекѫрвино,

Грошеви-те въ кошови-те,

Бешлици-те въ шиници-те,

Двояци-те въ бардаци-те,

Дребни аспри въ кесина-та.”

Ти собраа, тенка Стойно,

Ти собраа иманѥ-то,

Те накараха да навалишъ

Да навалишъ силенъ огинъ,

Да испечишъ мѫшко дете,

Те накараха да го ядишъ.

Ка г изеде, тенка Стойно,

Найпосле и теб заклаха.

 

 

339

 

228. Мома Булюк-башъ.

 

Дали сѣ чуло, видело,

Мома булюкбашъ да бидитъ

Со сто й педесетъ сеймени,

Со триста мина деліи,

Съ кадифе фустанъ до земя,

Со тѫнка пушка на рамо,

Чифте пищоли на поясъ!

Сеймени ѭ завиделе,

Силна поплака сториле:

„Нейкиме мома булюкбашъ!”

Мома булюкбашъ говоре:

„Месите пресна погача,

Турите алтанъ во нея,

Скѫршите парче по парче,

Кому алтан-отъ ке паднитъ,

Той булюкбаша да бидитъ.”

Месиле пресна погача,

Кладоха алтанъ во неа,

Скѫршиле парче по парче,

На си-те по две парчина,

Момѣ сѣ даде едно парче,

Нейдзѣ ѣ падна алтан-отъ.

Деліи ѭ завидоха,

Силна поплака сториха:

„Нейкиме мома булюкбашъ!”

Мома булюкбашъ говори:

„Ай на нишанъ да фарлиме,

Нисъ пѫрстенъ куршумъ провриме,

Кой ке ми нишанъ погодитъ,

Той булюкбаша да бидитъ.”

Никой ми нишанъ погоди,

Моме ми нишанъ погоди,

Остана моме булюкбашъ

Со сто й педесетъ сеймени,

Со триста мина деліи.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]