БРАТЯ МИЛАДИНОВИ В ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ФОЛКЛОРИСТИКА

Величието на делото на братята Димитър и Константин Миладинови (1810—1862, 1830—1862) се проявява многостранно — в техния пламенен патриотизъм, в широката им просветно-учителска дейност, в борбата им за утвърждаване на българския език и българската националност, в дълбокия им интерес към славянството, към руския народ и руската култура, най-сетне — в героизма на тяхната смърт. Но когато говорим за Миладиновци, неизбежно пред нас се разтваря и една друга страница от тяхната забележителна дейност — огромните им усилия да съберат произведенията на българското народно поетическо творчество, великолепният им сборник „Български народни песни", издаден в 1861 г. С тоя сборник те си завоюваха едно от първите места в историята на българската фолклористика.

Интересът към народното поетическо творчество се явява у нас през първата половина на XIX в., през епохата на Възраждането, като израз на българското национално съзнание и е във връзка с подобен интерес у другите европейски народи. Средновековието не познава такъв интерес, макар че тогава фолклорът се развива широко и разцъфтява у всички народи, дори дава своите отражения върху развитието на литературата. Официалните обществени кръгове под влияние на черквата и духовенството не само че не проявяват никакъв интерес към народното поетическо творчество, но го осъждат и преследват сурово. Съдържанието на народните песни не отговаря на аскетическия идеал на християнската черква, многобройните езически елементи в народната поезия са в противоречие с християнския светоглед. Постановления на черковни събори, епископски заповеди и др. на Запад, а у нас изказвания на видни черковни дейци (епископ Константин, презвитер Козма) говорят за „дяволски безсрамни песни, пети в селата от жените", за „позорни забави и безсрамни любовни песни", за „бесовски игри и песни" и т. н.

Трайният интерес към фолклора у европейските народи се явява през XVIII в., когато се образуват и преживяват подем буржоазните нации. Тоя интерес се подтиква и от общия ход на науката и изкуствата, свързан е с традициите на прогресивния романтизъм, чиито представители се опират на народното творчество, за да създадат живи, вълнуващи, демократични творби.

Интересът към фолклора играе особено плодотворна роля у поробените славянски народи през XIX в. Той съвпада с тяхното национално възраждане, подпомага борбата им срещу феодалния деспотизъм и чуждото, политическо господство. Търсейки опора в историята, славянските учени и писатели откриват богатото съкровище на фолклора, в което, от една страна, намират многобройни свидетелства за миналото, а, от друга — посочват високите творчески способности и постижения на народа. Народното поетическо творчество съдържа цяла редица моменти, които играят пряка действена роля, мобилизират народните маси, активизират ги за борба срещу националното подтисничество.

Тъкмо това добре разбират Димитър и Константин Миладинови и тяхната работа като фолклористи се явява неразделна част от цялата им патриотична дейност, намира се в най-тясна връзка с национално-просветното и освободителното движение на българския народ през епохата на Възраждането.

Разбира се, до това съзнание за ролята и значението на фолклора не се стига изведнъж. Първите стъпки на българската фолклористика са твърде плахи; първите записи и публикации на български народ-нопоетически творби са дело на чужденци. В началото на XVIII в. неизвестен събирач, немец по произход, който е живял между сърбохърватските преселници в Австро-Унгария, записва три народни песни от българи, преселени там след Чипровското въстание и турско-австрийските войни. Обаче записването на тия песни е изолирана проява. Систематичният интерес към фолклора започва в първите десетилетия на XIX в.; тук голяма заслуга имат двама видни славянски учени — сърбинът Вук Караджич (1787—1864) и русинът Ю. Ив. Венелин (1802—1839). Първият от тях обнародва през 1815 г. за първи път българска народна песен (в своята „Народна српска песнарница"). През 1822 г. Караджич публикува още 27 български народни песни и по тоя начин дава представа на научния свят за българското народно поетическо творчество и българския език. Венелин проявява огромен интерес към миналото и настоящето на българския народ, пише съчинения върху нашата история (бележита е неговата книга „Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам", 1829), посещава България, за да събира езикови, исторически, етнографски и фолклорни материали, посвещава специална студия на нашите и сръбските народни песни („О характере народных песен у славян задунайских", 1835). Особено голямо значение имат за развитието на интереса към фолклора у нас двете обширни писма, които Венелин отправя през 1837 г. до Априлов. Тия писма са изпълнени с дълбока любов към българския народ, с прочувствен призив към българската интелигенция и представят цяла програма за събиране на народни песни, етнографски и исторически материали.

Примерът и внушенията на Венелин се оказват наистина плодотворни, създава се значителен интерес към нашето народно творчество и през 40-те и 50-те години със събиране на народни песни се заемат цяла редица дейци, като В. Априлов, Ив. Богоров, Н. Геров, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Н. Катранов, Зах. Княжески и др. За увеличаване на тоя интерес допринася и друг руски учен — проф. В. Григорович, който през 1844—1845 г. пътува из България, изучава езика и историята на страната, записва народни песни.

През 1842 г. излиза първият български сборник с народни умотворения — „Български народни песни и пословици" от Ив. Богоров; сборникът е твърде малък по обем — съдържа 12 песни и 200 пословици. През 50-те години се появяват два по-значителни сборника: на П. Безсонов — „Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина Н. Д. Катранова и других болгар" (Москва, 1855) и на Ст. Веркович — „Народне песме македонски бугара" (Белград, 1860). Сборникът на Безсонов съдържа 152 песни (една трета от тях са препечатани от други издания), а сборникът на Веркович — 335 песни. Като се вземат пред вид и напечатаните песни в различни книги, списания и вестници, до 1860 г. биват обнародвани всичко 760 български народни песни.

През юни 1861 г. излиза сборникът на Миладиновци — в него са публикувани 665 песни, почти толкова, колкото през целия период, откогато започва интересът към българското народно поетическо творчество. Вече само тоя факт достатъчно говори за мястото, което Миладиновият сборник заема в историята на българската фолклористика. Но не само количеството тук има значение. Трябва да се вземат пред вид още подборът на песните, широкото застъпване на групи и жанрове, особено богатото представяне на народния епос, географският обхват, точността на записването, интересният предговор, описанията на обреди и обичаи, ценният речник и т. н., за да се разбере каква нова, решителна стъпка е направена в развитието на българската фолклористика. Действително и преди Миладиновци вече е натрупано значително количество български народни песни, но голямата част от тях са пръснати в различни издания и само сборниците на Безсонов и Веркович могат да дадат по-цялостна представа за характера на българския фолклор. Цели жанрове (напр. юнашките песни) са слабо застъпени, което довежда първите изследвачи на нашето народно творчество до погрешния извод, че българите изобщо нямат епос. Трябва да се вземе пред вид още едно обстоятелство: над 500 от напечатаните преди Миладиновци песни са записани и обнародвани от чужденци, което до известна степен хвърля под съмнение точността на записите. И ето изведнъж се явява сборник — сборникът на Миладиновци, който не само съдържа огромно количество фолклорни материали, но е и плод на системна работа, на отлично познаване на българския език. С появата на Миладиновия сборник младата българска фолклористика прави голямо завоевание и може да се говори вече у нас за истински разцвет на интереса към народното поетическо творчество, още повече, че през тоя период — 50-те и 60-те години — към фолклора насочват вниманието си най-значителните тогавашни български писатели Георги Раковски, Петко Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, фолклорът все повече се оценява като един от най-важните моменти в културното наследство и художественото богатство на българския народ и започва да оказва все по-силно влияние върху развитието на българската национална литература.

Сборникът на Миладиновци „Български народни песни" е изключително събитие в развитието на българската фолклористика; оттук и нашият интерес към него. За да можем да го оценим пълно, трябва да проследим как се заражда интересът на братя Миладинови към народното творчество, да разкрием богатото съдържание на сборника, да покажем неговата роля и значение.

Вероятно братя Миладинови са обичали от детство народните песни — фолклорът през тая епоха е бил свързан най-тясно с целия бит на народа, с всекидневния му живот. Народнотворческата традиция е била тъй жива, че Кузман Шапкарев, близък на Миладиновци (той дори се оженва за една от дъщерите на Д. Миладинов), роден в непосредна близост до Струга — в Охрид, разказва, че в целия му род е имало забележителни певци и разказвачи: баба му Арса Стрезова, нейният брат Н. Рагузаров, техните синове и дъщери, баща му, майка му, шурей му и т. н. Вероятно с подобни традиции е била пропита и средата, в която са раснали Миладиновци. Сведения за тая среда нямаме — знаем само едно — майката е била забележителна певица.

И двамата братя получават твърде високо за времето образование — Димитър в гръцката гимназия в Янина, а Константин в Янина и в Атинския и Московския университет. До тях ще е достигнал гласът на европейските романтици, които възлагали големи надежди на фолклора за събуждане и закрепване на националното съмосъзнание. Общите настроения и стремежи на епохата не могат да останат чужди на такива издигнати личности като Димитър и Константин Миладинови. Горещи патриоти и смели борци, двамата братя познават отлично народа си, обикват неговото поетическо творчество, оценяват високо поетическия му гений. Възхищението на Миладиновци пред безсмъртното творчество на народа, когото те наричат „велик певец", говори за дълбоко убеждение; интересът им към фолклора не е възникнал случайно.

Липсват ни точни данни, за да проследим как тоя интерес се е развивал. Първите сведения, с които разполагаме, се отнасят за 1845 г. Тогава в Охрид, където Дим. Миладинов е учител, пристига руският славист проф. В. Григорович. В писмото си до Ал. Екзарх от 20 август 1852 г. Д. Миладинов съобщава, че се е срещнал с В. Григорович и заедно отишли в Струга, където Григорович записал от майката на Миладиновци една „болгарска песма". Д. Миладинов добавя: „Настоятелно ме помоли да напиша граматика на говоримия днес български език и я очакваше във Виена." По време на пътуването Григорович си съставил сбирка от фолклорни материали, част от които отстъпва през 1847 г. на Станко Враз (публикувани същата година в сп. „Kolo"), а друга част сам обнародва през 1848 г. Това ни даваше основание да предполагаме, че интересът на руския учен към народното творчество не е могъл да не направи впечатление На Д. Миладинов и да не му обърне внимание върху стойността и значението на фолклора. Публикуваното от Н. Трайков извънредно ценно писмо на Д. Миладинов до В. Григорович, написано на 25.11.1846 г. и отправено до Виена, напълно потвърждава това предположение. В писмото се казва: „След заминаването ви не съм получил нито ред. Между това моите старания за нашия български език и българските народни песни според вашата поръка са извънредно големи. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обещания към ваша милост, защото ние, българите, спонтанно се стремим към истината. Но нека ми бъде простено досегашното отлагане, защото се затруднявам да подбера най-добрите песни и по граматиката. Надявам се при втори удобен случай, след като събера повече песни и завърша граматиката, според вашето горещо желание да ви ги пратя. Пишете ми къде и чрез кого сигурно могат да бъдат предадени" (1).

Ясно е, че проф. В. Григорович е поръчал на Д. Миладинов да събира народни песни и да му ги изпраща; вероятно те са съставяли част от сбирката на руския учен. Следователно Д. Миладинов е започнал да събира народни песни през 1845 г., и то под влиянието на В. Григорович, който му е разкрил значението на народното поетическо творчество.

Към това се прибавят и други обстоятелства: примерът на сърбите които през първата половина на XIX в. особено силно популяризират своето народно творчество; засиленият интерес към българския фолклор след писмата на Венелин, публикуването на български фолклорни материали в нашия и чуждия печат, появата на първата българска сбирка с народни песни и пословици (книгата на Ив. Богоров от 1842 г.) и т. н.

Не знаем доколко Д. Миладинов е продължавал след 1845—1846 г. събирането на народни песни, но интересът му към народното творчество не само че не изчезва, но се и засилва. Тоя интерес се предава и на по-малкия му брат Константин. Двамата братя постепенно заживяват с идеята за издаване на сборник и към 1854 г. започват усилено систематичното събиране на фолклорни материали. За това имаме няколко изрични указания. В обявлението за сборника в „Дунавски лебед" от 12.11.1861 г. К. Миладинов пише: „Песните пред шест години зафатихме да събираме от секакви стърни от западна България, т. е. от Македония, напр. от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места." Кузман Шапкарев потвърждава това съобщение: „Тия песни бяха почнали да събират и двамата братя още от 1854 г. Малко нещо събрал беше Костадин и ги взел със себе си, когато отиде в Русия; а после Димитрий присъбра още, та му проводи и них. За събирането им тие не малко иждивили: много пъти за една важна песен давали по една жълтица, а ручези, вечери и черпенье колкото да искаш" (К. Шапкарев, Материали за животоописаниего на братя X. Миладинови, 1884, с. 48). В своята автобиография от 1864 г. Шапкарев ни дава още едно свидетелство: „Нека забележиме, че пред да ходит [Константин] в Русия, трудеха се двама братя Д. и К. да съберат колку ке может народни песни и многу трудове положиха, дури събраха 700, а особено Димитрия, кога би в Прилеп, в Кукуш, в Струга и проч."(2) Шапкарев има предвид учителствуването на Д. Миладинов в Прилеп, Кукуш и Струга след Кримската война, през 1856-1860 г.

Трябва да се отбележи, че през този период в Македония проявяват интерес към фолклора и други дейци, като Ст. Веркович, Янаки Стрезов, К. Шапкарев (последните двама вероятно под влиянието на своя учител Д. Миладинов). Създава се цяло културно движение в тази област. Д. Миладинов се среща с Веркович в Струга през 1856 г. Дори той препоръчва на Веркович и младия Шапкарев. „Препоръчан от покойния (Д. Миладинов), имах чест за пръв и последен път да се опозная лично" — пише Шапкарев по-късно.(3) През 1854 г. започва да събира песни Я. Стрезов, някогашен ученик на Д. Миладинов. Вуйчо и учител на Шапкарев, той му дал първия подтик за фолклорна дейност: „За залавянето со това предприятие най-много и най-първо длъжен съм уважаему ми учителю и вуйку г. Янакию Стрезову, който през 1854—1855 г. со примера си даде първий повод да се заловя за тая работа. У него случайно един ден през поменутата година видях во една тетрадка записани со гръцки букви няколко стари песни, които така силно ме трогнаха, щото незабавно се одързостих да му ги поискам. Той ми не отказа и аз започнах вече да продължавам събираньето."(4) През същата 1854 г. Шапкарев прави първите стъпки в събирането на фолклорни материали. Под въздействието на Д. Миладинов започва своята фолклористична дейност и М. К. Цепенков.

Тук няма да поставям въпроса за влиянието, което самият Д. Миладинов упражнява върху Стрезов, Шапкарев и Цепенков, а само искам да изтъкна, че двамата братя започват събирателската си дейност по време, когато в Македония се е пробудил твърде широк интерес към народното творчество. Заслужава да се отбележи още едно обстоятелство — не само те, но и други техни съвременници записват фолклорните материали с гръцки букви. Поради силното влияние на гръцката образованост в Македония съществува такава традиция — с гръцки букви да се пишат български молитви, поучителни слова, гръцко-български разговорници и речници, дописки до вестниците, писма и т. н.

Предприемайки систематично събиране на фолклорни материали, Миладиновци си поставят ясна и определена задача — да издадат сборник, който по обема си да надхвърля излезлите дотогава сборници и да дава пълна представа за богатството на българското народно творчество. Познавали добре отпечатаните вече български фолклорни материали и са виждали, че те не показват в пълнота поетическия гений на нашия народ. В статията си в „Дунавски лебед" от 7.II.1861 г., като прави кратък преглед на излязлото дотогава, К. Миладинов изрично отбелязва: „Никое досега пълно издаванье не може да удовлетворит желанията ни да покажит скупни сите драгоценности, под кои блестит нашата народна поезия." И по-нататък: „Мие счастливи се слагаме, че издаваещем полно собрание от песните, можиме да допълниме таков недостаток и да опознаваме народот ни со нашите единоплеменници собракя."

Действително сборникът изпълнява задачата, която му поставят Миладиновци, той представя най-пълното събрание на български народни песни до 1861 г. Миладиновци не живеят с илюзията, че техният сборник изчерпва българската народна песен; в предговора изрично се отбелязва: „Богатството на песните йе неизцърпано. В Струга съде една девойка ни каза сто и петдесет прекрасни песни, от кои повике юначки. Така и сите почти прилепски една стара жена ги каза. Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се изцърпи сето богатство; но кога поминвит в друга махала, тамо нахожат много други песни, како от нов извор. Затова требит да чакаме още много други да се прикладат на овие песни, ако любопитен човек издирвит това."

Първоначално братята са имали много по-широка задача — да съберат не само песни, но и приказки, пословици, гатанки, народни обичаи и т. н. За това свидетелствуват материалите в края на сборника. Част от другите материали са отпаднали поради твърде нарасналия обем (речник, нотирани песни), други са публикувани след смъртта на братята (две приказки в хърватския сборник „Biser" от 1863 г.). Не биват поместени и изображенията на български типове и носии, които К. Миладинов получил от С. Филаретов. Според едно съобщение на католишкия мисионер Фавариел, с когото Константин се срещал след пристигането си в Цариград, от сборника били изхвърлени и някои стари исторически песни, които биха могли да дразнят турците.

Сборникът на Миладиновци се е създавал постепенно; в процеса на работата се е изяснявала и задачата. Важен момент в историята на сборника представя заминаването на по-малкия брат Константин за Русия, където той остава 4 години — от 1856 до 1860 г. Като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет К. Миладинов попада сред цяла дружина българи — Л. Каравелов, В. Попович, Р. Жинзифов, К. Геров и др., които не само се учат, но се чувствуват като представители на своя народ, задължени да осведомяват чрез статии и други материали руското общество за положението на поробеното славянско население на Балканския полуостров. Голяма част от българските студенти имат сериозни научни интереси и проявяват литературни дарби. През 1860—1862 г. те издават свое списание — „Братски труд", където намират място и първите им художествени, научни и публицистични опити. В „Братски труд" сътрудничи и К. Миладинов — тук той обнародва стихотворенията си „Сираче", „На санцето" и „Египтин делия", статия за Охридската архиепископия и извадки от своя сборник. В Русия се проявяват не само научните интереси на К. Миладинов, но се пробужда и развива и неговият поетически талант. Почти всичките му известни стихотворения са писани и обнародвани през тоя период (главно в „Български книжици" и „Братски труд"). Тук се ражда и най-хубавата му поетическа творба — дълбоко вълнуващата елегия „Тъга за юг". От Москва К. Миладинов влиза във връзка и с Раковски. На Константин е било добре известно името на Раковски, чието патриотично и книжовно дело той високо е ценял. За това свидетелствуват четирите негови писма, които се намират в архива на Раковски. В Москва той е имал възможност да слуша лекции на редица бележити слависти и историци, като  Буслаев, Бодянски, Тихонравов, Соловьов, някои от които са известни специалисти в областта на фолклора. За нас е много важно съобщението на Р. Жинзифов, че К. Миладинов е отделил в Москва много време за сборника с народни песни, които е донесъл със себе си от България: „Между това в продължение на тия три години брат му Димитър въпреки огромните си други грижи намираше време да събира народни песни и пр., които изпращаше на К. Миладинов. Той ги държа три години в Москва, занимаваше се с тях и ги лелееше, както майка лелее своя едничък скъп син, останал невредим след много нещастия и беди. И през целите тия три години той не престана да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване, но средства не се намериха и им бе съдено да бъдат издадени в друг славянски град, но не в Москва."

Освен подготовката, която Константин получава в Москва като фолклорист, трябва да се отбележи още едно важно обстоятелство: тук той окончателно оформя сборника си. Димитър е продължавал да му изпраща нови песни, Константин решава да разшири географския обсег на сборника и се обръща за съдействие към своите московски другари. В Москва е получил материали от Р. Жинзифов, С. Филаретов, К. Геров и В. Чолаков. За последния, който е имал значителни фолклорни интереси и по-късно издава „Български народен сборник" (Болград, 1872), в предговора на Миладиновия сборник се казва: „Г. В. Чолаков... снабди нас со сите почти песни от восточните стърни." Това са в същност песни, записани главно от Нешо Бончев и Марин Дринов, когато са били още в Панагюрище. В един свой ръкописен спомен Дринов пише: „Във време на учителствуването ни в Панагюрище ние с Бончова се взехме да събираме там народни песни. Подбуди ни към това нашият съгражданин Васил Чолаков, който живееше тогава в Русия, и ни писа оттам да му изпратим такива песни, защото много трябвали в Москва някому си, който се стягал да обнародва голям сборник от паметници на българските народни умотворения." По-късно при внимателно преглеждане Дринов установява, че по-голямата част от поместените там панагюрски песни са от песните, които са събирали с Бончев през 1857—1858 г.(5).

Песните от Софийско в сборника на Миладиновци са били доставени от Сава Филаретов, учител в София през 1857—1861 г. Те са му били поискани от Конст. Геров, студент в Москва, очевидно по молба на К. Миладинов. Филаретов ги е изпращал чрез Найден Геров, както свидетелствуват писмата му до Н. Геров от 1858 г., или направо на Конст. Геров. Че Филаретов е проявявал интерес към народното творчество, се вижда и от това, че е обнародвал през същата 1858 г. три народни песни в цариградското списание „Български книжици".

Съдбата на сборника поглъща главната част от вниманието на К. Миладинов. Само няколко руски учени се заинтересуват от сборника (Рачински, Безсонов, Беляев), но средства за неговото издание не се намират. Една от причините за слабия интерес на руските учени към сборника е била и тая, че песните са били записани с гръцки букви. Като не успява в Москва да намери издател, Константин се обръща с писмо към Йосиф Щросмайер (1815—1905), бележит деец на хърватското национално възраждане, хърватски епископ в Дяково, извънредно културен човек, убеден привърженик на идеята за славянска взаимност. Щросмайер се е отнасял с голямо съчувствие към съдбата на поробения български народ. Като католишки духовник той е виждал спасението на българите в унията, в обединението на католици и православни за борба срещу гръцкото духовенство. Щросмайер отговаря на писмото на Константин благоприятно. През юни 1860 г. Константин напуска Москва и заминава за Виена, където по това време се намира Щросмайер. За срещата му с хърватския епископ имаме няколко, макар и по-късни свидетелства на самия Щросмаейр. Той дава съгласието си да издаде сборника, но настоява песните да бъдат преписани с кирилски букви, заявявайки: „Да ти кажа, Миладинов, ако искаш да ти издадем песните, трябва завинаги да се отречеш от чуждите гръцки букви. Гърците са причинили на вас, българите, доста беди и неволи; остави се затова от техните букви, та прегърни славянските букви" (из писмото на Щросмайер до „Славянска беседа" в София от 1885 г.).(6)

От Виена К. Миладинов заминава за Дяково, седалището на епископа, където прекарва до пролетта на 1861 г., подготвяйки сборника за печат. Константин живее в Дяковската семинария, среща се постоянно с епископа, с когото разговаря за съдбата на своето отечество и за съдбата на славяните изобщо. По-късно Щросмайер пише следното за младия патриот: „Мога да кажа, че споменът за покойния Миладинов всякога ми трогва сърцето. Той бе момък скромен, мил, трудолюбив, невинен и крайно родолюбив — същински и жив образ на достойния свой български народ. Някога той прекара цяла зима в моя дом. Тогава ние, виждайки неговата скромност, милота, невинност и трудолюбие, много пъти му казвахме: „Ти, брате мой, си създаден за свещеник!" А той ми отговаряше всякога: „При днешните обстоятелства на нашия народ не само свещениците, но и ние, миряните, трябва да бъдем свещеници не само като ширим по възможност просветата и приготвяме народа за свобода, но и като жертвуваме, ако е нужно, кръвта и живота си за своя народ..."(7) През февруари 1861 г. се появява в „Дунавски лебед" изпратеното от Константин обявление ("Оглас") за близкото излизане на сборника; в него се посочват задачите на сборника и се открива подписка за събиране на абонати. Сборникът е вече под печат в печатницата на А. Якич в Загреб, закъдето през януари 1861 г. заминава и К. Миладинов. През юни сборникът бива отпечатан. Заветната мечта на двамата братя е осъществена. Огромна радост би трябвало да изпълни гърдите им, обаче съдбата е необикновено жестока към тях: Димитър никога не успява да види сборника, защото вече гние в цариградската тъмница, а за Константин появата на сборника съвпада с вестта за арестуването на брата му. През юли той потегля за родината. На път Константин се спира в Белград, за да се види с Раковски (срещата не става, понеже Раковски не е в града) и там узнава за бедата, постигнала Димитър. Константин заминава веднага за Цариград, където пристига в края на юли. Скоро той споделя участта на брата си. Създателите на едно велико дело умират, без да са видели възхищението, с което се посреща тяхната незабравима книга, без да са почувствували поне частица от дълбоката признателност на своя народ.

Сборникът на Миладиновци носи следното заглавие: „Български народни песни, собрани от братя Миладиновци Димитрия и Константина и издани от Константина" (Загреб 1861, 12—542 стр.). Той е посветен на Йосиф Щросмайер, на чието разбиране и щедрост се дължи издаването на песните: „Ваша превозвишеност благоизволи да обърни внимание и на най-южните славяни българи и да покажит великодушното йе участие в издаваньето на това общеполезно съкровище." Следва интересен предговор, подир което идват самите песни. В сборника са поместени 665 песни в 23 559 стиха. Миладиновци като фолклористи са си поставили по-широки задачи — да обхванат повече страни от народното творчество и народния живот. Затова сборникът съдържа описания на детски игри, сватбени обичаи от Струга и Кукуш, годинешни обичаи, вярвания, народни предания, собствени народни имена, пословици и гатанки. От обявлението, което К. Миладинов напечатва в „Дунавски лебед", бр. 20 от 7.II.1861 г., и от предговора към сборника се вижда, че в книгата е трябвало да влязат 2000 редки думи и 11 нотирани песни; поради нарасналия обем на изданието те са били изоставени. Книгата завършва с малък речник на латиница („Slova"), обяснен на хърватски, предназначен за хърватските читатели. Действително от поместения обширен списък на „предплатниците" личи, че за сборника са се записали предварително мнозина от хърватските и сръбските земи, а също южни и западни славяни, живеещи във Виена и Прага. В списъка се виждат и имената на мнозина българи, пръснати из разните славянски градове. От българските градове фигурира само Хасково (оттам са записани 32 екземпляра). Очевидно от Загреб не е било възможно за кратко време да се запишат абонати от повече български краища. За това са съществували многобройни пречки, но след напечатването сборникът е получил широко разпространение сред българите. По тоя начин се осъществява задачата, която Миладиновци са си поставили: да превърнат песните в оръжие на борбата за национална независимост. В обявлението за сборника във в. „Дунавски лебед" К. Миладинов пише: „Песните мисля да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема."

Сборникът се отпечатва под грижите на Константин Миладинов; това е отбелязано и на заглавния лист: „издани от Константина". Константин тук се явява в качеството на редактор. Навярно нему се дължи подредбата на песните в дялове, негова е номерацията, негови са по-голямата част от забележките под линия (само забележката към песен № 212 за Сирма войвода е подписана с инициалите Д. М.). Константин е написал двете посвещения към Щросмайер — това изрично е посочено: първото е подписано от „издавательот", а второто — с името К. Миладинов. Предговорът не носи подпис — вероятно и той е написан от Константин. Трябва обаче да се предположи, че по-голямата част от песните са събрани от Димитър, който е прекарал много години като учител в различни краища на страната, бил е в постоянен досег с народа, имал е възможност да се запознае с богатото народно поетическо творчество. По-малкият брат Константин е събирал народни умотворения по всяка вероятност в периода между завръщането си от Атинския университет и заминаването за Москва (1852—1856). Поместените песни произхождат както от западните, така и от източните краища на България. Преобладават песните от Македония. В предговора на сборника се отбелязва: „Най-повике песни се собрани от Струга, Прилеп, Кукуш и Панагюрище." Сборникът съдържа песни също от Охрид, Битоля, Дебърско, Костур, Струмица, Воденско, Велес и София, отчасти събрани непосредно, отчасти доставени чрез други лица. Очевидно Миладиновци не успяват да обхванат всички райони на страната: това е било невъзможно в условията, при които са работили.

Миладиновият сборник разкрива необикновено богат поетически извор и веднага поставя българския народ в семейството на ония народи, които в XIX в. учудиха света със своите народнопоетически творения. За разлика от мнозина от своите предходници и следходници братя Миладинови показват жив, непосреден усет за поезия, успяват да подберат действително великолепни образци от българския фолклор, да изтъкнат красотата и разнообразието му. В сборника на Миладиновци са засегнати огромен брой от мотивите, които срещаме в нашия фолклор. Лесно можем да се убедим в това, ако разгърнем което и да е специално изследване по въпросите на българския фолклор — никога не може да се мине без използуване на материал от Миладиновия сборник. Миладиновци съзнателно са се стремели да постигнат разнообразие, затова те се стараят да не повтарят песните, да издирват различни творби. Когато обаче попадат на няколко важни и интересни варианта от една и съща песен, те ги поместват или, както отбелязват в предговора: „Еднакви песни се кладени едни пъти две или три, кога обете или трите по поднаречието или содържанието им се любопитни."

Самото разпределение на песните (те са основното в книгата) вече говори за богатото съдържание на сборника. Песните са групирани в 12 дяла: самовилски, други стари (според обяснението в предговора: „до самовилските се кладени песни под име „други стари", во кои повике се представят да говорат дървата, птиците и други животни"), църковни, юначки, овчарски, хайдушки, жальовни, смешни, любовни, сватбени, лазарски и жетварски. Към тях може да се прибави и немногочисленият дял на детски скороговорки („играчки"). Тук няма да се спирам на въпроса за класификацията на песните, нито за правилността на дадените названия на отделните групи — Миладиновци са срещнали големи трудности, не са могли да избягнат редица непосле-дователности, дори не са успели да запазят собствената си схема (сами признават: „Това разделение по строга смисл не йе довардено"). Трябва обаче да се има пред вид сложността на проблема, който и нашата съвременна фолклористика не е решила напълно. Затова излишно е да търсим неуспех на Миладиновци в тая област; дори и тук те са дали свой ценен влог. Тяхната класификация представя крачка напред в нашата наука, защото се стреми към по-детайлирана разпредялба на материала, основавайки се главно на съдържанието и функционалната роля на песните. Но за нас по-важно е друго обстоятелство — че в своя сборник Миладиновци са успели да застъпят почти всички дялове от българската народна поезия. Обредните песни са представени чрез едни от най-важните групи (лазарски и сватбени); митическите песни са означени като самовилски, други стари и църковни; останалите групи представят юнашките, хайдушките, битово-социалните песни; събирачите са проявили специално внимание към хумора, сатирата, елегията, легендата, баладата, детския фолклор.

Богатството на Миладиновия сборник проличава, когато различните групи песни се сравнят с онова, което е публикувано до 1860 г. Като основа за сравнение може да служи „Показалец на печатаните през XIX в. български народни песни. I. 1815—1860" (София, 1916) от А. П. Стоилов. Съпоставката, която ще направим, е приблизителна, защото класификацията на песните у Миладиновци и Стоилов не съвпада напълно. Не навсякъде критерият е еднакъв; у Миладиновци в някои дялове са поместени песни, които по характера си не отговарят на наименованието на цикъла (напр. в дела „Юначки"). Но въпреки приблизителността на данните все пак се получава представа за големия влог на Миладиновия сборник в развитието на българската фолклористика.

Общо групата на юнашките, хайдушките и историческите песни преди Миладиновци е представена със 100 песни, от които само 38 юнашки; в Миладиновия сборник тая група брои над 160 творби. Богато са застъпени у Миладиновци сватбените песни — 164 срещу 24 у техните предходници; лазарските — 61 срещу 2; жетварските — 22 срещу 1; хумористичните — 22 срещу 9; любовните — 224 срещу 205. Освен това поместени са 28 черковни легенди, 33 „жальовни" песни, 14 детски игри, към 450 народни имена, 104 гатанки и др. Разбира се, цифрите тук не са от решително значение, но все пак се вижда, че Миладиновият сборник допълва с изобилие нови образци цели дялове в публикуваните дотогава фолклорни материали и разширява представата на научния свят за богатството на българското народно поетическо творчество. Такъв е особено случаят с юнашките песни. За първи път пред науката българският народ се явява с такова богато епическо творчество и това обстоятелство иде да опровергае едно заблуждение, което се е ширило дотогава, за слабото развитие на българския народен епос.

Широкото застъпване на юнашките песни, а също и поместването на многобройни хайдушки и исторически песни има и друга страна — тия песни са играели силна патриотична роля, възкресявали са в ярки поетически образи историческото минало на народа, неговите страдания под османското иго, вековната му борба срещу чуждите поробители, укрепвали са националното съзнание. В тия песни се явяват героичните образи на юнаци и хайдути, закрилници на българския народ.

За да се види колко силно е могло да бъде националното и политическото въздействие на тия песни, ще дам само един пример — песента „Жална Кана" (№ 78). Тая песен е позната в многобройни варианти (Миладиновци, В. Чолаков от 1872 г., Сборник за народни умотворения, кн. 35, архива на Етнографския институт и др.), и то от различни райони на България, което говори за единството на мотива. В песента се говори за българска девойка (тя носи различни имена — Кана, Янка, Йова, Рада), която девет години лежи в тъмницата, защото е отказала да се потурчи. Майката не може да понесе нейните страдания и я подканя да предаде вярата си, т. е. народността си, но девойката решително отказва. В най-ново време тая песен е претърпяла интересна промяна — превърнала се е в антифашистка песен: нейната героиня Рада (комунистката Рада Тодорова) лежи девет години в затвора, но не предава идеята си.

Вариантът в Миладиновия сборник е един от най-хубавите. Особено силен е завършекът — последните реплики на майка и дъщеря:


Тук няма да правя художествен анализ на тая великолепна, вълнуваща песен. Искам само да подчертая силното патриотично въздействие, което е оказвала в годините на османското робство. С многобройни песни като тази Миладиновият сборник е мобилизирал за съпротива и борба срещу националните поробители.

Добре са застъпени в сборника също митическите, сватбените, лазарските, жетварските, хумористичните песни, черковните легенди, баладите и елегиите, но след юнашките най-изобилно са представени любовните песни (над 220). Това е изключително богатство; то разкрива тънкия художествен усет на стотици неизвестни български жени, които главно са изпели тия песни. Ето само две от тия кратки, лирични песни, поразяващи с простотата и пестеливостта на художествените средства, със своята изразителност, духовитост и игривост, истински образец на народното поетическо вдъхновение:


Във втората песен любовният копнеж се превръща в мъка:


За пълнотата на Миладиновия сборник допринасят и поместените в края описания на обреди и обичаи, игри, вярвания, предания, пословици, гатанки, собствени народни имена. Бих искал да спомена само няколко от тия чудесни народни имена: Рале, Босилко, Кипре, Огнен, Доре, Вишко, Искро, Милен, Боро, Дейко, Здраве, Китан, Ралин..., Биляна, Румена, Меглена, Бисера, Каля, Доля, Лоза, Няга, Райка, Бойка, Боя, Дейна, Ружа, Тиха, Благуна, Лада, Благатка, Бина, Звезда, Веля, Любика.

Сборникът на Миладиновци има още едно важно достойнство — художествения усет, с който е направен подборът на песните. Във всички дялове са обнародвани едни от най-хубавите български народнопоетически творби, което поставя сборника не само по-високо от всичко публикувано дотогава от нашето народно творчество, но го издига над много сборници, излезли по-късно. Миладиновци съзнателно са се стремели да изберат най-хубавите образци. Те специално пишат в предговора: „От некулку песни сме избрали най-харната." Двамата братя са притежавали висока художествена култура. За Димитър Миладинов не знаем почти нищо в това отношение — биографите му не са оставили сведения за неговите художествени интереси-свидетелство за тях си остава само сборникът. Значителното му образование за оная епоха, отличното познаване на древногръцката литература, дълбокото вникване в творенията на античните писатели, за което говорят неговите ученици, всичко това му е помогнало да си изгради верен художествен вкус.

Художествената дарба на по-малкия брат е несъмнена. Тя е получила добра възможност да се развие в една издигната, културна среда — в Янина, Атина, Москва. За нея свидетелствуват стихотворенията на Константин. Те са малко на брой, защото вниманието на автора им през краткия му живот е било погълнато от други важни обществени и книжовни задачи. Младият поет е изпитал несъмнено въздействие от народната песен. На места близостта с народната поезия в съдържание, чувства, форми, език и ритмика е толкова голяма, че човек мъчно би различил стихотворенията на К. Миладинов от народните песни. Такива са лирическите песни „Бисера", „Голапче", „Желание", „Клетва"; изцяло с народна образност е пропито стихотворението „Побратимство". Топлотата, сърдечността и лиризмът на Миладиновите стихотворения са забележително постижение на младата българска поезия. Днес не винаги можем да почувствуваме поетичните ноти в стихотворенията на К. Миладинов — отделят ни от тях времето, сантименталното звучене на места, диалектът. Но ние трябва да държим сметка, че това са творби, появили се в зората на нашата поезия (писани са през 50-те години на миналия век), и трябва да ги преценяваме с историческа мярка. Тук обаче задачата ни е по-ограничена — да изтъкнем поетическите заложби на К. Миладинов и да посочим, че това съвсем не е било без значение при съставянето на един сборник с народни песни. Подборът на материала е правен през погледа на поет; към поетическите произведения на народа се е насочвал внимателният слух на лица, надарени с художествен усет.

Това не е мъчно да се установи при вникване в съдържанието на сборника. От всяка група песни могат да се посочат прекрасни образци — ярко свидетелство за творческия гений на народа. Те са толкова много, че в никой случай тук не могат да се изброят. Ще припомня само някои забележителни творби, поместени в сборника, като „Яна и Детелин войвода" (№ 15), „Прошета се Дона" (№ 8), „Яно и Петра" (№ 15а), „Яна и слънцето" (№ 16), „Тодора и керка" (№ 17), „Свети Георги" (№ 38), легендите за майката на св. Петър (№ 44—49), „Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорило" (№ 58), „Сирота Яна" (№ 67), „Бяла Рада" (№ 72), песните за болен Дойчин (№88, 154, 155), „Яничар и руса Драгана" (№ 87), „Стоян болен" (№ 93, 94), „Лазар и Петкана" (№ 100, „Гюро" (№ 106), „Брат и сестра" (№ 110), „Бу-динска Яна" (№ 105, 167), „Павел и сестра" (№ 135), „Калина, Йован и Стоян" (130), „Два се змея на планина збиле" (№ 239), „Яна" (№ 229), „Три танци се вият" (№ 245) и много други. Както бе отбелязано, тук не се споменават великолепните песни за Крали Марко и Момчил, нито многобройните художествени бисери между любовните песни. Конкретният анализ на много от песните в сборника показва необикновеното художествено майсторство на народните певци.

Художествените достойнства на Миладиновия сборник се изразяват не само в подбора на отделни прекрасни песни, но преди всичко в стремежа да се застъпи цялото богатство от теми, мотиви и сюжети на нашето народно творчество, да се даде широко и живо, вълнуващо отражение на живота на нашия народ. Навлизаме в целия легендарен свят, с който е живял народът в миналото: с образите на самодиви и вили, които олицетворяват представите на народа за красота, волност и песен; змейове, които грабят моми и невести; орисници, които определят съдбата на хората; слънцето, което се влюбва в хубава земна девойка. Тук са и баладите за вграждания и превръщания („Струмница невеста", „Лазар и Петкана", „Яна и Стоян" и др.). От друга страна, песните в Миладиновия сборник ни пренасят в епохата — също тъй легендарна — на силни юнаци, надарени със свръхестествена сила, в атмосферата на величави подвизи и битки, където израстват образите на Крали Марко, Момчил, Дете Дукадинче, Дете Голомеше, Секула Детенце, Крал Латинин, Радич юнак, Дебел Новак, Темишвар Гюро, Янкула войвода и т. н. Между тия творби са и най-хубавите песни за болен Дойчин, който погубва черен арап, за да избави града от страшно бедствие, да спаси обречената на гибел своя сестра. До неговата благородна фигура на рицар се нарежда сестра му — трогателна в обичта си към брата, очарователна и благородна в своята дълбока етичност.

Песните от Миладиновия сборник отразяват и настоящия живот на народа — неговия бит и обичаи, семейни отношения и конфликти, живота на овчари в горите и планините, многобройните перипетии на годежа и сватбата с кратките, но лирични и вълнуващи химни, които се пеят на младите, родителите, роднините, близките. Както вече отбелязах, в Миладиновия сборник се отразяват радостните и тъжните моменти на любовта — в любовните песни, богати не само по броя си, но преди всичко в разнообразието на чувствата. Те са едни от най-хубавите и най-ценни страници в тази великолепна книга.

Бих искал още веднъж да се спра на оная група песни, които в същност най-дълбоко са вълнували читателя — песните, посветени на робските неволи, страдания и борби. Миладиновият сборник крие голямо художествено богатство в това отношение, забележителни образци на високо художествено майсторство. Тия песни ни разкриват една тежка действителност, връщат ни към епоха на големи народни страдания и покъртителни лични трагедии. Ето „Яничарин и руса Драгана" — песен за жестокото еничарско време, пълно с дълбоки трагедии. Еничари — люти турци, опустошават „Влашката земя и Богданската и всичка Добруджа", горят села, секат старите, поробват младите момци и девойки. Брат-еничарин и сестра се познават в това страшно унищожение на хората. „Гинка робинка" е принудена да остави милото си дете-пеленаче в гората с надежда, че „дъжд ще завали, окъпа ще го, кошута ще дойде, подои ще го". Стоян лежи болен на връх планината; за него се грижат два орела като два мили братя: „с уста му вода носиле, с криле му сенка чиниле". Той ги праща в бащините си дворове — да видят дали майка му е жива и да я доведат. В песента „Яна куковица" братът лежи на връх Беласица, за него се грижи сестра му, която отива на Дунава да му донесе студена вода. Понеже не знае пътя, посича си малкия пръст, за да остави белези. Когато се връща, ситна роса е измила белезите, сестрата се загубва — превръща се в пиле-кукувица и досега търси брата си. Османлии пленяват Мария по време на жътва. Те я отвличат в своето село, за да я превърнат в просякиня, която с два етапа в ръце, с торба на рамо, с дете на ръце върви от село в село „лебец да питат". Просейки, тя попада в родното си село, където дори собствената й майка не може да я познае. Тая песен въплъщава трагедията на българския народ през робството, доведен от страшните османски насилия до просяшка тояга.

Но покорният народ не е победен, той не изпада в отчаяние, затова майката пее на невръстната си рожба:


И ето тук идат героичните хайдушки песни, където са възпети подвизите на войводи като Индже, Сирма, Велко, мома болюкбаша, Кара Мустафа, Босол и др.


Кара Мустафа лежи болен, но завещава дългата си пушка, острата си сабя и врания си кон на хайдут Велко, който ще продължи борбата. Смелата девойка Сирма умерва в гората пръстен, поставен върху буката, и седемдесет юнаци я избират за свой войвода. В тая величава борба срещу подтисниците има и смърт, но това е смърт героична, от която дори враговете се възхищават: хайдутинът загива, но докато му вземат главата, петдесетмина сеймени са паднали и между тях бюлюкбашата. Майката трябва да се гордее, че е имала такъв юначен син („От згора идет сеймени"). В борбата народът живее с героични спомени — през вековете дочува мъжествената песен за Иван Шишман:


Ето народната и патриотична атмосфера на Миладиновия сборник, атмосфера, създадена от прекрасно изградени песни, от дълбоко вълнуващи чувства, от чудни поетични образи, в които няма външна словесна натруфеност и изразна риторика, а всичко е казано просто, непосредно и искрено, така както народът умее да говори, и с простотата и сърдечността си вълнува и стопля. Така, както мечтаеше да пише и писа нашият безсмъртен Вапцаров:


В това прекрасно изображение на героичното и народното се състои истинската сила, необхватното богатство, художествената красота на песните в Миладиновия сборник. Разбира се, тук не става дума за конкретно, документално описание на историческа епоха и исторически събития. В народните песни преминават стари митове и представи, изображението се подчинява на законите на поетическата традиция. Но независимо от художествения си произход образната система създава идейно-емоционалната атмосфера на песните, придавайки им нова, своеобразна историчност, в най-общия смисъл вярно отразява народния живот.

Като важно достойнство на сборника трябва да се посочи стремежът на съставителите към точно записване на текстовете. Мила-диновци възприемат принципа на фонетичното записване. Колко много държат на тоя принцип, показва подробното обяснение, което дават в предговора за използувания от тях правопис. Те са се ръководили от желание да си послужат с правопис, „най-сходен со произношението от словата" и едновременно „по възможността най-лесен", като опростяват употребата на някои букви. Навсякъде се стремят да предадат вярно народното произношение.

Издателят К. Миладинов при печатането се е намирал в твърде трудно положение. Преди всичко песните са били записани първоначално с гръцки букви. При транскрибирането са били срещнати големи мъчнотии; въпреки положените усилия от страна на Константин някъде са останали следи от гръцките буквени означения (напр. Гяно покрай Яно в песен № 357). Константин си е служил не само със свои лични записи, но и с братови: намирал се е далеч от родината си и не е могъл да прави никакви проверки и справки. Допуснатите някъде грешки и непоследователности съвсем не омаловажат стойността на сборника. За времето, в което излиза, той се явява като едно от най-добрите в това отношение издания.

Езикът на сборника отразява наречията, от които произхождат събраните материали. Последните обхващат източните и западните български краища, което придава на фонетиката, формите и речника твърде голямо разнообразие. Понеже голямата част от материалите са от Македония, то преобладават характерните особености на западните български наречия. Самите съставители в предговора и бележките си служат със своето родно, стружко наречие. Писането на местно наречие е било нещо обикновено за оная епоха, когато още не е установен общобългарският литературен език. Миладиновци навсякъде наричат своя език и езика на поместените народнопоетически творби български, за което свидетелствува и заглавието на сборника.

Братя Миладинови са се смятали българи и са назовавали езика си български. Тяхната обществена и книжовна дейност е представяла момент от българското национално възраждане — те сами многократно подчертават това. По времето, когато излиза сборникът и когато вестта за трагичната смърт на Миладиновци потриса света, всички, които тогава и след това пишат за тях, ги наричат българи. И това не са само нашите възрожденци, които в лицето на братя Миладинови виждат безсмъртни и пламенни български патриоти, но и чужденците — руси, чехи, поляци, хървати, сърби и др., когато оценяват техния сборник или превеждат народните им песни. От Възраждането до днес делото на братя Миладинови се е свързало дълбоко с българските национални традиции и българската национална култура.

Сборникът е снабден е кратък, много ценен предговор. Тоя предговор свидетелствува за широкия поглед, с който братята разглеждат народното поетическо творчество, за подготовката им, за съзнателното отношение към някои от най-трудните въпроси на фолклора и покрай двете статии, които К. Миладинов помества в „Дунавски лебед" през 1861 г., си остава най-важният извор за теоретическите схващания на Миладиновци. Засегнати са въпросите за богатството на българското народно поетическо творчество, за ролята на жените като изпълнителки на фолклора; споменати са имената на няколко певици, от които са записани голям брой песни; подробно е разкрито отношението на съставителите към въпросите на правописа и начините, по които са предадени езиковите особености на материалите. Твърде интересно е описанието на народното хоро, при което се пеят песните. Миладиновци го наричат „училище, къде се усъвършенствувала народната поезия". Те описват хорото както на запад — в Струга, Охрид, Битоля, Кукуш, така и на изток — в Панагюрище, по сведения от В. Чолаков, за да покажат единството на българския народ, бит и творчество. Много ценни са ония места, в които се говори за дълбоката връзка на народната поезия с живота и за творческата одареност на народа. Народните песни са огледало на народния живот: „Народот в песни изливат чувствата си, в них увековечвит животот му и давнешните му подвиги, в них находвит душевна храна и развлечение; затова в жальба и в радост, по сватба и хоро, на жетва и грозьебранье, на везанье и преденье, по поле и по гори щедро изливат песните, како от богат извор; затова можит да се речит, че народот е секогашен и велик певец." Братя Миладинови имат съзнание за вътрешното единство между песен, народни вярвания, обреди и обичаи. На края на предговора се отбелязва, че между съседните народи се срещат еднакви песни и се дават сведения за народнопесенната метрика и ритмика.

Притежаващ такива ценни качества, сборникът на братя Миладинови се посреща с голям интерес и се оценява високо от нашата чуждата общественост. Забележителни са преди всичко отзивите, които идат от чужбина. Руският учен проф. И. Срезневски веднага след излизането на сборника, още в 1863 г., отбелязва: „Вече и сега от това, което е издадено, се вижда, че българите не само не са останали назад от другите съплеменни народи по певческите си способности, но стоят и по-високо от много други по жизнената сила на своята поезия, че те трябва в това отношение да бъдат поставени почти наред със сърбите." Чешкият учен М. Фиалка в специална статия още в 1862 г. пише, че сборникът представя „истинска съкровищница на славянската народна поезия", и смята българските народни песни равни на сръбските. Друг чешки учен, големият езиковед Ян Гебауер, в 1863 г. изтъква „голямата поетическа цена на песните". Тук посочвам само съвременните на братята отзиви и не се спирам на високата оценка, която се дава на сборника през следващите десетилетия.

Миладиновият сборник за първи път разкрива пред научния свят богатството на българското народно творчество и послужва за извор и материал за многобройни научни изследвания. С това достатъчно ясно се очертава важното място, което заема не само в развитието на българската фолклористика, но и в историята на славянската фолкло-ристика изобщо. След Миладиновци излизат многобройни фолклорни сборници, някои от които са забележителни с новия си богат материал, каквито са например приказките, събрани и издадени от К. Шапкарев и М. Цепенков, или пословиците, обнародвани от П. Р. Славейков, но като нов, следващ етап в развитието на българската фолклористика по значение може да се сравни с Миладиновия сборник само голямата поредица „Сборник за народни умотворения", основана от Ив. Д. Шишиманов в 1889 г.

Интересът към песните на Миладиновци се проявява не само в оценки и изучвания, но и в преводи. Още през 60-те и 70-те години на миналия век се появяват многобройни преводи на руски и чешки. Н. В. Гербел помества в сборника „Поэзия славян" (1871) четири песни. Ян Гебауер в 1863 г. превежда и обнародва на чешки 60 песни. Чешкият поет И. Холечек използува широко Миладиновия сборник за своите две книги „Юнашки песни на българския народ" (1874—1875), посвещавайки книгите на двамата братя. На немски публикуват свои преводи д-р Г. Розен и А. Щраус (1878—1879, 1895). Оттогава до днес многократно песни от Миладиновия сборник са превеждани в чужбина.

Когато се оценява мястото на Миладиновия сборник в историята на българската фолклористика, не може да не се изтъкне още едно важно обстоятелство: ролята, която той играе в развитието на българската литература. Нашите възрожденци имат към него възторжено отношение; Л. Каравелов му дава висока оценка. Ив. Вазов не само пише своето вдъхновено стихотворение в „Епопея на забравените", в което очертава с голяма поетическа сила образите на двамата братя и ги възпява в редицата на дейците и мъчениците на българското национално възраждане, но изразява и своето възхищение от сборника. Пред проф. Ив. Д. Шишманов той говори: „Много високо ценях патриотичната и фолклорната им дейност. Сборникът им ми беше настолна книга."(7) От Миладиновия сборник се учат на художествено майсторство най-добрите наши поети — от Ботев до Вапцаров. От него черпят теми и сюжети Пенчо Славейков и Кирил Христов, Яворов и Петко Тодоров. Миладиновите песни продължават да вълнуват и съвременните български писатели с образите си, с поетическото си изящество, с богатството на езика си. Изобщо трябва да се изтъкне, че с разнообразното си съдържание, с красотата си, с патриотичната си насоченост те са привлекли вниманието на българските писатели към народното творчество, затвърдили са в съзнанието на нашата писателска общественост значението на фолклора за развитието на една национална литература. След появата на сборника на Миладиновци особено се засилва плодотворното въздействие на българския фолклор върху нашите писатели, което не значи, че образците са били търсени винаги непременно в Миладиновия сборник.

Сборникът има и друго значение: той послужва като пример, действува като фокус на мнозина бъдещи фолклористи, които от Миладиновци се учат на любов към народното творчество. В най-близкото обкръжение на Миладиновци и несъмнено под обаянието на техния сборник израства един такъв забележителен фолклорист като Кузман Шапкарев.

Появата на Миладиновия сборник представя етап в развитието на българската фолклористика. Той дава огромен материал, върху който вече може да се гради теоретично-изследователска дейност върху фолклора. И ние виждаме, че от 60-те години нататък се започва развитието на българската фолклористика като теоретична дисциплина, на която първият сериозен представител е Л. Каравелов. Теоретичните изследвания продължават и до днес да черпят от онова огромно фолклорно богатство, което направиха достъпно на науката незабравимите братя Димитър и Константин Миладинови.


Настоящото издание е първото фототипно издание на Миладиновия сборник „Български народни песни". Той има четири печатни издания: 1861 г. в Загреб, 1895 г. в София, 1942 г. в София, 1961 г. в София През 1961 г. се появява печатно издание в Скопие с фалшифицирано заглавие - „Зборник", и с предговор, пълен с изопачения на историческата истина.

Петър Динеков

[index]