БРАТЯ МИЛАДИНОВИ В ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ФОЛКЛОРИСТИКА

Величието на делото на братята Димитър и Константин Миладинови (1810—1862, 1830—1862) се проявява многостранно — в техния пламенен патриотизъм, в широката им просветно-учителска дейност, в борбата им за утвърждаване на българския език и българската националност, в дълбокия им интерес към славянството, към руския народ и руската култура, най-сетне — в героизма на тяхната смърт. Но когато говорим за Миладиновци, неизбежно пред нас се разтваря и една друга страница от тяхната забележителна дейност — огромните им усилия да съберат произведенията на българското народно поетическо творчество, великолепният им сборник „Български народни песни", издаден в 1861 г. С тоя сборник те си завоюваха едно от първите места в историята на българската фолклористика.

Интересът към народното поетическо творчество се явява у нас през първата половина на XIX в., през епохата на Възраждането, като израз на българското национално съзнание и е във връзка с подобен интерес у другите европейски народи. Средновековието не познава такъв интерес, макар че тогава фолклорът се развива широко и разцъфтява у всички народи, дори дава своите отражения върху развитието на литературата. Официалните обществени кръгове под влияние на черквата и духовенството не само че не проявяват никакъв интерес към народното поетическо творчество, но го осъждат и преследват сурово. Съдържанието на народните песни не отговаря на аскетическия идеал на християнската черква, многобройните езически елементи в народната поезия са в противоречие с християнския светоглед. Постановления на черковни събори, епископски заповеди и др. на Запад, а у нас изказвания на видни черковни дейци (епископ Константин, презвитер Козма) говорят за „дяволски безсрамни песни, пети в селата от жените", за „позорни забави и безсрамни любовни песни", за „бесовски игри и песни" и т. н.

Трайният интерес към фолклора у европейските народи се явява през XVIII в., когато се образуват и преживяват подем буржоазните нации. Тоя интерес се подтиква и от общия ход на науката и изкуствата, свързан е с традициите на прогресивния романтизъм, чиито представители се опират на народното творчество, за да създадат живи, вълнуващи, демократични творби.

Интересът към фолклора играе особено плодотворна роля у поробените славянски народи през XIX в. Той съвпада с тяхното национално възраждане, подпомага борбата им срещу феодалния деспотизъм и чуждото, политическо господство. Търсейки опора в историята, славянските учени и писатели откриват богатото съкровище на фолклора, в което, от една страна, намират многобройни свидетелства за миналото, а, от друга — посочват високите творчески способности и постижения на народа. Народното поетическо творчество съдържа цяла редица моменти, които играят пряка действена роля, мобилизират народните маси, активизират ги за борба срещу националното подтисничество.

Тъкмо това добре разбират Димитър и Константин Миладинови и тяхната работа като фолклористи се явява неразделна част от цялата им патриотична дейност, намира се в най-тясна връзка с национално-просветното и освободителното движение на българския народ през епохата на Възраждането.

Разбира се, до това съзнание за ролята и значението на фолклора не се стига изведнъж. Първите стъпки на българската фолклористика са твърде плахи; първите записи и публикации на български народ-нопоетически творби са дело на чужденци. В началото на XVIII в. неизвестен събирач, немец по произход, който е живял между сърбохърватските преселници в Австро-Унгария, записва три народни песни от българи, преселени там след Чипровското въстание и турско-австрийските войни. Обаче записването на тия песни е изолирана проява. Систематичният интерес към фолклора започва в първите десетилетия на XIX в.; тук голяма заслуга имат двама видни славянски учени — сърбинът Вук Караджич (1787—1864) и русинът Ю. Ив. Венелин (1802—1839). Първият от тях обнародва през 1815 г. за първи път българска народна песен (в своята „Народна српска песнарница"). През 1822 г. Караджич публикува още 27 български народни песни и по тоя начин дава представа на научния свят за българското народно поетическо творчество и българския език. Венелин проявява огромен интерес към миналото и настоящето на българския народ, пише съчинения върху нашата история (бележита е неговата книга „Древние и нынешние болгаре в политическом, народописном, историческом и религиозном их отношении к россиянам", 1829), посещава България, за да събира езикови, исторически, етнографски и фолклорни материали, посвещава специална студия на нашите и сръбските народни песни („О характере народных песен у славян задунайских", 1835). Особено голямо значение имат за развитието на интереса към фолклора у нас двете обширни писма, които Венелин отправя през 1837 г. до Априлов. Тия писма са изпълнени с дълбока любов към българския народ, с прочувствен призив към българската интелигенция и представят цяла програма за събиране на народни песни, етнографски и исторически материали.

Примерът и внушенията на Венелин се оказват наистина плодотворни, създава се значителен интерес към нашето народно творчество и през 40-те и 50-те години със събиране на народни песни се заемат цяла редица дейци, като В. Априлов, Ив. Богоров, Н. Геров, П. Р. Славейков, Г. С. Раковски, Н. Катранов, Зах. Княжески и др. За увеличаване на тоя интерес допринася и друг руски учен — проф. В. Григорович, който през 1844—1845 г. пътува из България, изучава езика и историята на страната, записва народни песни.

През 1842 г. излиза първият български сборник с народни умотворения — „Български народни песни и пословици" от Ив. Богоров; сборникът е твърде малък по обем — съдържа 12 песни и 200 пословици. През 50-те години се появяват два по-значителни сборника: на П. Безсонов — „Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина Н. Д. Катранова и других болгар" (Москва, 1855) и на Ст. Веркович — „Народне песме македонски бугара" (Белград, 1860). Сборникът на Безсонов съдържа 152 песни (една трета от тях са препечатани от други издания), а сборникът на Веркович — 335 песни. Като се вземат пред вид и напечатаните песни в различни книги, списания и вестници, до 1860 г. биват обнародвани всичко 760 български народни песни.

През юни 1861 г. излиза сборникът на Миладиновци — в него са публикувани 665 песни, почти толкова, колкото през целия период, откогато започва интересът към българското народно поетическо творчество. Вече само тоя факт достатъчно говори за мястото, което Миладиновият сборник заема в историята на българската фолклористика. Но не само количеството тук има значение. Трябва да се вземат пред вид още подборът на песните, широкото застъпване на групи и жанрове, особено богатото представяне на народния епос, географският обхват, точността на записването, интересният предговор, описанията на обреди и обичаи, ценният речник и т. н., за да се разбере каква нова, решителна стъпка е направена в развитието на българската фолклористика. Действително и преди Миладиновци вече е натрупано значително количество български народни песни, но голямата част от тях са пръснати в различни издания и само сборниците на Безсонов и Веркович могат да дадат по-цялостна представа за характера на българския фолклор. Цели жанрове (напр. юнашките песни) са слабо застъпени, което довежда първите изследвачи на нашето народно творчество до погрешния извод, че българите изобщо нямат епос. Трябва да се вземе пред вид още едно обстоятелство: над 500 от напечатаните преди Миладиновци песни са записани и обнародвани от чужденци, което до известна степен хвърля под съмнение точността на записите. И ето изведнъж се явява сборник — сборникът на Миладиновци, който не само съдържа огромно количество фолклорни материали, но е и плод на системна работа, на отлично познаване на българския език. С появата на Миладиновия сборник младата българска фолклористика прави голямо завоевание и може да се говори вече у нас за истински разцвет на интереса към народното поетическо творчество, още повече, че през тоя период — 50-те и 60-те години — към фолклора насочват вниманието си най-значителните тогавашни български писатели Георги Раковски, Петко Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, фолклорът все повече се оценява като един от най-важните моменти в културното наследство и художественото богатство на българския народ и започва да оказва все по-силно влияние върху развитието на българската национална литература.

Сборникът на Миладиновци „Български народни песни" е изключително събитие в развитието на българската фолклористика; оттук и нашият интерес към него. За да можем да го оценим пълно, трябва да проследим как се заражда интересът на братя Миладинови към народното творчество, да разкрием богатото съдържание на сборника, да покажем неговата роля и значение.

Вероятно братя Миладинови са обичали от детство народните песни — фолклорът през тая епоха е бил свързан най-тясно с целия бит на народа, с всекидневния му живот. Народнотворческата традиция е била тъй жива, че Кузман Шапкарев, близък на Миладиновци (той дори се оженва за една от дъщерите на Д. Миладинов), роден в непосредна близост до Струга — в Охрид, разказва, че в целия му род е имало забележителни певци и разказвачи: баба му Арса Стрезова, нейният брат Н. Рагузаров, техните синове и дъщери, баща му, майка му, шурей му и т. н. Вероятно с подобни традиции е била пропита и средата, в която са раснали Миладиновци. Сведения за тая среда нямаме — знаем само едно — майката е била забележителна певица.

И двамата братя получават твърде високо за времето образование — Димитър в гръцката гимназия в Янина, а Константин в Янина и в Атинския и Московския университет. До тях ще е достигнал гласът на европейските романтици, които възлагали големи надежди на фолклора за събуждане и закрепване на националното съмосъзнание. Общите настроения и стремежи на епохата не могат да останат чужди на такива издигнати личности като Димитър и Константин Миладинови. Горещи патриоти и смели борци, двамата братя познават отлично народа си, обикват неговото поетическо творчество, оценяват високо поетическия му гений. Възхищението на Миладиновци пред безсмъртното творчество на народа, когото те наричат „велик певец", говори за дълбоко убеждение; интересът им към фолклора не е възникнал случайно.

Липсват ни точни данни, за да проследим как тоя интерес се е развивал. Първите сведения, с които разполагаме, се отнасят за 1845 г. Тогава в Охрид, където Дим. Миладинов е учител, пристига руският славист проф. В. Григорович. В писмото си до Ал. Екзарх от 20 август 1852 г. Д. Миладинов съобщава, че се е срещнал с В. Григорович и заедно отишли в Струга, където Григорович записал от майката на Миладиновци една „болгарска песма". Д. Миладинов добавя: „Настоятелно ме помоли да напиша граматика на говоримия днес български език и я очакваше във Виена." По време на пътуването Григорович си съставил сбирка от фолклорни материали, част от които отстъпва през 1847 г. на Станко Враз (публикувани същата година в сп. „Kolo"), а друга част сам обнародва през 1848 г. Това ни даваше основание да предполагаме, че интересът на руския учен към народното творчество не е могъл да не направи впечатление На Д. Миладинов и да не му обърне внимание върху стойността и значението на фолклора. Публикуваното от Н. Трайков извънредно ценно писмо на Д. Миладинов до В. Григорович, написано на 25.11.1846 г. и отправено до Виена, напълно потвърждава това предположение. В писмото се казва: „След заминаването ви не съм получил нито ред. Между това моите старания за нашия български език и българските народни песни според вашата поръка са извънредно големи. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обещания към ваша милост, защото ние, българите, спонтанно се стремим към истината. Но нека ми бъде простено досегашното отлагане, защото се затруднявам да подбера най-добрите песни и по граматиката. Надявам се при втори удобен случай, след като събера повече песни и завърша граматиката, според вашето горещо желание да ви ги пратя. Пишете ми къде и чрез кого сигурно могат да бъдат предадени" (1).

Ясно е, че проф. В. Григорович е поръчал на Д. Миладинов да събира народни песни и да му ги изпраща; вероятно те са съставяли част от сбирката на руския учен. Следователно Д. Миладинов е започнал да събира народни песни през 1845 г., и то под влиянието на В. Григорович, който му е разкрил значението на народното поетическо творчество.

Към това се прибавят и други обстоятелства: примерът на сърбите които през първата половина на XIX в. особено силно популяризират своето народно творчество; засиленият интерес към българския фолклор след писмата на Венелин, публикуването на български фолклорни материали в нашия и чуждия печат, появата на първата българска сбирка с народни песни и пословици (книгата на Ив. Богоров от 1842 г.) и т. н.

Не знаем доколко Д. Миладинов е продължавал след 1845—1846 г. събирането на народни песни, но интересът му към народното творчество не само че не изчезва, но се и засилва. Тоя интерес се предава и на по-малкия му брат Константин. Двамата братя постепенно заживяват с идеята за издаване на сборник и към 1854 г. започват усилено систематичното събиране на фолклорни материали. За това имаме няколко изрични указания. В обявлението за сборника в „Дунавски лебед" от 12.11.1861 г. К. Миладинов пише: „Песните пред шест години зафатихме да събираме от секакви стърни от западна България, т. е. от Македония, напр. от Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места." Кузман Шапкарев потвърждава това съобщение: „Тия песни бяха почнали да събират и двамата братя още от 1854 г. Малко нещо събрал беше Костадин и ги взел със себе си, когато отиде в Русия; а после Димитрий присъбра още, та му проводи и них. За събирането им тие не малко иждивили: много пъти за една важна песен давали по една жълтица, а ручези, вечери и черпенье колкото да искаш" (К. Шапкарев, Материали за животоописаниего на братя X. Миладинови, 1884, с. 48). В своята автобиография от 1864 г. Шапкарев ни дава още едно свидетелство: „Нека забележиме, че пред да ходит [Константин] в Русия, трудеха се двама братя Д. и К. да съберат колку ке может народни песни и многу трудове положиха, дури събраха 700, а особено Димитрия, кога би в Прилеп, в Кукуш, в Струга и проч."(2) Шапкарев има предвид учителствуването на Д. Миладинов в Прилеп, Кукуш и Струга след Кримската война, през 1856-1860 г.

Трябва да се отбележи, че през този период в Македония проявяват интерес към фолклора и други дейци, като Ст. Веркович, Янаки Стрезов, К. Шапкарев (последните двама вероятно под влиянието на своя учител Д. Миладинов). Създава се цяло културно движение в тази област. Д. Миладинов се среща с Веркович в Струга през 1856 г. Дори той препоръчва на Веркович и младия Шапкарев. „Препоръчан от покойния (Д. Миладинов), имах чест за пръв и последен път да се опозная лично" — пише Шапкарев по-късно.(3) През 1854 г. започва да събира песни Я. Стрезов, някогашен ученик на Д. Миладинов. Вуйчо и учител на Шапкарев, той му дал първия подтик за фолклорна дейност: „За залавянето со това предприятие най-много и най-първо длъжен съм уважаему ми учителю и вуйку г. Янакию Стрезову, който през 1854—1855 г. со примера си даде първий повод да се заловя за тая работа. У него случайно един ден през поменутата година видях во една тетрадка записани со гръцки букви няколко стари песни, които така силно ме трогнаха, щото незабавно се одързостих да му ги поискам. Той ми не отказа и аз започнах вече да продължавам събираньето."(4) През същата 1854 г. Шапкарев прави първите стъпки в събирането на фолклорни материали. Под въздействието на Д. Миладинов започва своята фолклористична дейност и М. К. Цепенков.

Тук няма да поставям въпроса за влиянието, което самият Д. Миладинов упражнява върху Стрезов, Шапкарев и Цепенков, а само искам да изтъкна, че двамата братя започват събирателската си дейност по време, когато в Македония се е пробудил твърде широк интерес към народното творчество. Заслужава да се отбележи още едно обстоятелство — не само те, но и други техни съвременници записват фолклорните материали с гръцки букви. Поради силното влияние на гръцката образованост в Македония съществува такава традиция — с гръцки букви да се пишат български молитви, поучителни слова, гръцко-български разговорници и речници, дописки до вестниците, писма и т. н.

Предприемайки систематично събиране на фолклорни материали, Миладиновци си поставят ясна и определена задача — да издадат сборник, който по обема си да надхвърля излезлите дотогава сборници и да дава пълна представа за богатството на българското народно творчество. Познавали добре отпечатаните вече български фолклорни материали и са виждали, че те не показват в пълнота поетическия гений на нашия народ. В статията си в „Дунавски лебед" от 7.II.1861 г., като прави кратък преглед на излязлото дотогава, К. Миладинов изрично отбелязва: „Никое досега пълно издаванье не може да удовлетворит желанията ни да покажит скупни сите драгоценности, под кои блестит нашата народна поезия." И по-нататък: „Мие счастливи се слагаме, че издаваещем полно собрание от песните, можиме да допълниме таков недостаток и да опознаваме народот ни со нашите единоплеменници собракя."

Действително сборникът изпълнява задачата, която му поставят Миладиновци, той представя най-пълното събрание на български народни песни до 1861 г. Миладиновци не живеят с илюзията, че техният сборник изчерпва българската народна песен; в предговора изрично се отбелязва: „Богатството на песните йе неизцърпано. В Струга съде една девойка ни каза сто и петдесет прекрасни песни, от кои повике юначки. Така и сите почти прилепски една стара жена ги каза. Препишвеещем толку песни, мислит човек, че се изцърпи сето богатство; но кога поминвит в друга махала, тамо нахожат много други песни, како от нов извор. Затова требит да чакаме още много други да се прикладат на овие песни, ако любопитен човек издирвит това."

Първоначално братята са имали много по-широка задача — да съберат не само песни, но и приказки, пословици, гатанки, народни обичаи и т. н. За това свидетелствуват материалите в края на сборника. Част от другите материали са отпаднали поради твърде нарасналия обем (речник, нотирани песни), други са публикувани след смъртта на братята (две приказки в хърватския сборник „Biser" от 1863 г.). Не биват поместени и изображенията на български типове и носии, които К. Миладинов получил от С. Филаретов. Според едно съобщение на католишкия мисионер Фавариел, с когото Константин се срещал след пристигането си в Цариград, от сборника били изхвърлени и някои стари исторически песни, които биха могли да дразнят турците.

Сборникът на Миладиновци се е създавал постепенно; в процеса на работата се е изяснявала и задачата. Важен момент в историята на сборника представя заминаването на по-малкия брат Константин за Русия, където той остава 4 години — от 1856 до 1860 г. Като студент в Историко-филологическия факултет на Московския университет К. Миладинов попада сред цяла дружина българи — Л. Каравелов, В. Попович, Р. Жинзифов, К. Геров и др., които не само се учат, но се чувствуват като представители на своя народ, задължени да осведомяват чрез статии и други материали руското общество за положението на поробеното славянско население на Балканския полуостров. Голяма част от българските студенти имат сериозни научни интереси и проявяват литературни дарби. През 1860—1862 г. те издават свое списание — „Братски труд", където намират място и първите им художествени, научни и публицистични опити. В „Братски труд" сътрудничи и К. Миладинов — тук той обнародва стихотворенията си „Сираче", „На санцето" и „Египтин делия", статия за Охридската архиепископия и извадки от своя сборник. В Русия се проявяват не само научните интереси на К. Миладинов, но се пробужда и развива и неговият поетически талант. Почти всичките му известни стихотворения са писани и обнародвани през тоя период (главно в „Български книжици" и „Братски труд"). Тук се ражда и най-хубавата му поетическа творба — дълбоко вълнуващата елегия „Тъга за юг". От Москва К. Миладинов влиза във връзка и с Раковски. На Константин е било добре известно името на Раковски, чието патриотично и книжовно дело той високо е ценял. За това свидетелствуват четирите негови писма, които се намират в архива на Раковски. В Москва той е имал възможност да слуша лекции на редица бележити слависти и историци, като  Буслаев, Бодянски, Тихонравов, Соловьов, някои от които са известни специалисти в областта на фолклора. За нас е много важно съобщението на Р. Жинзифов, че К. Миладинов е отделил в Москва много време за сборника с народни песни, които е донесъл със себе си от България: „Между това в продължение на тия три години брат му Димитър въпреки огромните си други грижи намираше време да събира народни песни и пр., които изпращаше на К. Миладинов. Той ги държа три години в Москва, занимаваше се с тях и ги лелееше, както майка лелее своя едничък скъп син, останал невредим след много нещастия и беди. И през целите тия три години той не престана да се надява, че ще се намерят средства за тяхното издаване, но средства не се намериха и им бе съдено да бъдат издадени в друг славянски град, но не в Москва."

Освен подготовката, която Константин получава в Москва като фолклорист, трябва да се отбележи още едно важно обстоятелство: тук той окончателно оформя сборника си. Димитър е продължавал да му изпраща нови песни, Константин решава да разшири географския обсег на сборника и се обръща за съдействие към своите московски другари. В Москва е получил материали от Р. Жинзифов, С. Филаретов, К. Геров и В. Чолаков. За последния, който е имал значителни фолклорни интереси и по-късно издава „Български народен сборник" (Болград, 1872), в предговора на Миладиновия сборник се казва: „Г. В. Чолаков... снабди нас со сите почти песни от восточните стърни." Това са в същност песни, записани главно от Нешо Бончев и Марин Дринов, когато са били още в Панагюрище. В един свой ръкописен спомен Дринов пише: „Във време на учителствуването ни в Панагюрище ние с Бончова се взехме да събираме там народни песни. Подбуди ни към това нашият съгражданин Васил Чолаков, който живееше тогава в Русия, и ни писа оттам да му изпратим такива песни, защ&