VIII.
Допълнителенъ разказъ за отдѣлни войводи. Унищожаване четата на Динко Могилчето при с. Ивени, Мориховско. Смъртьта на Йонъ-паша. Изтрѣбването на гръцкитѣ чети въ Морихово. Какъ загина Димко Могилчето. Сѫдбата на Фроса и на нейното дете. Смъртьта на Трайко Крало Митревъ. Блаже Кръстевъ Биринчето. Пешо паша Радевъ. Марко Христовъ.
Димко Могилчето и Трайко Крало държеха часть отъ Мориховско, а пъкъ Йонъ-паша държеше Иваневския колъ. Тримата държеха три района по 15 села. Димко Могилчето бѣше надъ насъ, като околийски войвода. Следъ неговата смърть презъ 1905 г. азъ станахъ околийски войвода въ Битолски Демирхисаръ. Битолската околия броеше 160 села, отъ които на Демирхисаръ се падаха около 40. Организационнитѣ работи въ полето бѣха по-трудни, нашитѣ чети трѣбваше почти всѣки день да водятъ сражения съ гръцкитѣ чети. Въ едно такова сражение, станало при с. Ивени, Мориховско, на гръцкитѣ андарти на помощь дойде и турски аскеръ. Четата на Димко Могилчето, която водѣше тоя бой, броеше 30 души. Въ това сражение биде унищожена почти цѣлата чета на Могилчето — самиятъ Димко бѣше тежко раненъ; тукъ раниха сѫщо тежко Крумъ Петишевъ. Незасегнатъ отъ куршумитѣ остана само Трайко Крало. Въ тая чета имаше и една часть отъ четницитѣ на Иванъ Алябака, повечето родомъ отъ България. Тукъ попадна и четата на Лука Джеровъ. Двамата ранени, като за чудо, турцитѣ не можаха да ги откриятъ. Въ това сражение раниха сѫщо тежко и Даме Козовъ отъ с. Смилево. Всички ранени после ги откараха въ Битоля, гдето се изцѣриха и излѣзоха наново. Йонъ-паша нападна гръкоманскитѣ села: Паралово, Гнилежъ, Гнотино, Мегленъ и Рибарци и напълно ги унищожи. Това стана презъ 1907 г.
Наскоро следъ това Йонъ-паша се разболѣ отъ гърло и отиде на лѣчение въ гр. Битоля. Тукъ го цѣрѣше докторъ Нале отъ с. Будимирци, Мориховско. Последниятъ бѣше гъркоманинъ, противникъ ни бѣше. Болестьта на Йона се усложни и наскоро той се помина. Турската полиция се научи, че Йонъ-паша е въ Битоля и че се лѣкува, обаче нищо повече не можаха да научатъ, защото тукъ народътъ бѣше добре организиранъ. Погребаха Йонъ-паша
89
безъ да разбератъ това турцитѣ. Скоро следъ погребението турцитѣ се научиха за това и отидоха на гробищата, за да направятъ обискъ и да намѣрятъ трупа на починалия войвода. Организационнитѣ хора въ града обаче се бѣха предварително научили за намѣренията на турската власть, отидоха на гробищата, изровиха тѣлото на Йона и го поставиха въ единъ прѣсенъ гробъ на една жена, като смъртнитѣ останки на войводата закопаха подъ тѣзи на жената. Дойде турската власть, обаче въпрѣки старанията си не можа да открие гроба.
Следъ смъртьта на Йонъ-паша, Димко Могилчето и Трайко Крало започнаха да действуватъ много интензивно въ Морихово. Гръкъ не можеше вече да пристѫпи въ тая область. Въ мѣстностьта на Чебренъ Трайко хвърли въ рѣката Църна мнозина цигани чергари. При все че на гръцкитѣ чети помагаше и турскиятъ аскеръ, тукъ, въ Морихово, тѣ бѣха унищожени окончателно. Димко Могилчето дойде при менъ съ четата си. Тогава азъ държехъ Гяватъ-колъ. Съ себе си той водѣше и една жена на име Фроса заедно съ нейното момиченце. Фроса бѣ укривателка на организационни хора въ Битоля. Отидохме въ с. Цапари. Тукъ Димко получи писмо отъ битолското окрѫжно тѣло, въ което му се съобщаваше, да събере отъ своя районъ 400 наполеона и да ги изпрати въ комитета за нуждитѣ на Организацията. Димко Могилчето като че ли бѣше предварително узналъ за това и въпросната сума бѣ я вече събралъ. Върнахме се въ с. Сръбци и отъ тукъ въ с. Облаково. Въ последното село той остави четата заедно съ жената и момичето и се опѫти за с. Карамани, Битолско, за да предаде паритѣ на Никола Дишковъ отъ сѫщото село та той да отиде въ Битоля и да занесе сумата. Бѣше зимно време, Водици. Отива Димко въ Карамани (дали оставилъ паритѣ или не, това не можахме да се научимъ), и отъ тукъ облѣченъ въ бейски дрехи се опѫтва за с. Ношпалъ. Предъ селото на единъ кладенецъ заварва група цигани—работници на чифликчиитѣ заедно съ децата имъ. Димко разгонва съ камшика си събралитѣ се цигани и съ нѣколко развалени турски думи имъ казва да напоятъ коня. Циганитѣ се разбѣгали. Димко Могилчето не знаеше да
90
говори турски. Цѣлата тая сцена не е останала незабелязана отъ беговетѣ и кяиитѣ, които отъ кулата сѫ наблюдавали всичко и сѫ се питали смаяно, какъвъ може да бѫде тоя бегъ, който така бие събралитѣ се предъ кладенеца хора. Димко зашпорва коня, влиза въ селото и се спира въ двора на една селска кѫща. Въ тоя дворъ скоро се събиратъ много селени. Димко слиза отъ коня и се рѫкува съ всички селени. Турскитѣ бегове и кяии наблюдаватъ всичко това и чакъ когато Димко слиза и се здрависва съ всички селени, тогава вече разбиратъ, че това е Димко Могилчето. Разбиратъ по здрависването, защото турскитѣ бегове не се здрависваха съ рѫкостискане. Димко остава да пренощува въ една кѫща въ селото и дава нареждане отъ селата Далбеговци и Дедебалци да дойде по единъ човѣкъ. Идватъ двамата селски рѫководители отъ тѣзи села, Марко и Цвѣтко, за да го водятъ въ своитѣ села. Презъ първата нощь турцитѣ не го предаватъ, защото се опасявали да не би Димко да се спаси и после да си пострадатъ. Щомъ дошли куриеритѣ отъ горнитѣ две села и когато вече турцитѣ разбиратъ, че Димко ще напуска селото, съобщаватъ на гарнизона въ с. Могила. Следъ като Димко водилъ на дълго разговоръ съ дошлитѣ двама селски рѫководители, той имъ казва да си заминатъ, защото тази нощь щѣлъ да остане въ с. Ношпалъ. Рѫководителитѣ настояватъ Димко да тръгне веднага съ тѣхъ, обаче той имъ отказа, като на сбогуване имъ зарѫчва да изпратятъ селени предъ тѣхно о село, за да го причакатъ. Рѫководителитѣ си отиватъ по селата. Идва аскеръ отъ с. Могила и обсажда кѫщата, въ която е билъ Димко Могилчето. Въ кѫщата имало скривалище и Димко успѣва на време да се скрие. Идватъ турцитѣ, обиски-ватъ кѫщата, обаче не могатъ да откриятъ Димка и започватъ да се готвятъ за пѫть. Скривалището, въ което се намиралъ Могилчето, е било дълбока и тъмна дупка; въздухъ е влизалъ само презъ едно малко отверстие. Една отъ домакинитѣ се уплашва много, да не би турцитѣ да забележатъ презъ дупката Димка, взима и затулва едничкото отверстие, отъ което влизало въ скривалището въздухъ и по такъвъ начинъ спрѣла въздушната струя. Турцитѣ следъ безуспѣшнитѣ тарашувания
91
започватъ да напускатъ вече кѫщата; отъ двора се изтеглятъ последнитѣ турски войници и изведнажъ единъ тѫпъ гърмежъ накаралъ турцитѣ веднага повторно да се върнатъ обратно къмъ кѫщата, намиратъ скривалището и заварватъ прострения трупъ на Димка, който въ едната си рѫка е държалъ револверъ. Трупътъ на Димко е билъ доста почернѣлъ. Той, следъ спиранетр на въздушната струя, посегналъ къмъ револвера си и така турилъ край на бурния си животъ. Качватъ турцитѣ трупа на една кола и го докарватъ въ Битоля. Димко бѣше облѣченъ въ дрехитѣ на Шефкия и на главата си носѣше неговия тежъкъ фесъ. Хванаха и неговия конь и го занесоха на Ленски пазаръ въ Битоля, после качиха Димка Могилчето на коня, турнаха му пушката на рамо и така ги фотографираха. Димко носѣше и кьостецитѣ на Шефкия. При убийството на Димко Могилчето турцитѣ се зарадваха много; радостьта имъ бѣше толкова голѣма, като на нашитѣ при убийството на Шефкия. Това стана презъ 1907 год. За Димковата участь се научихме въ с. Базерникъ, тукъ бѣше и неговата чета. Фроса, която бѣше довелъ Димко, като чу за смъртьта му, пожела да се завърне въ Битоля. Тя разправяше, че ако я хванатъ и арестуватъ турцитѣ, нищо нѣмала да казва. Детето, която тя водѣше съ себе си, бѣ момиче на 7 год., носѣхме го постоянно на рѫце. Фроса бѣ жена на около 40 год. Нелегална бѣше станала следъ убийството на Ахия Тесларо, турчинъ катилинъ. Фроса единъ день го поканва да я посети (тя бѣше жена малко съ леко поведение). Въ Фросината кѫща, надъ вратата, бѣше се скрилъ четникътъ Петре Керестеджията. Идва Ахия и Фроса, за да го подмами, още на вратата му казва: „Ахъ, твоитѣ църни очи!” Фроса върви напредъ и го води право въ кѫщи и когато турчинътъ пристѫпва прага, Петре съ единъ куршумъ го поваля на мѣсто. После тургатъ трупа въ единъ чувалъ и го хвърлятъ въ р. Шевница, гдето следъ нѣколко дена властьта го намира. Турцитѣ откриха, че убийството е станало въ кѫщата на Фроса; тогава тя побѣгна. Както вече казахъ, следъ Димковата смърть тя поиска да се върне въ Битоля. Предлагахъ ѝ, да замине за България, като ѝ давахъ 5 лири за пѫть и др. Но тя за себе си бѣше вече решила и настояваше на своето — Битоля та
92
Битоля. Взехъ я съ себе си до с. Стрежово, детето оставихме въ с. Облаково. Тя ме запита, защо оставяме детето. Казахъ ѝ, че нѣма кой да го носи. Въ с. Стрежово спрѣхме въ една клада и азъ порѫчахъ на селенитѣ да намѣрять по-удобна клада, защото вечерьта ще свикамъ организационно събрание. А моето намѣрение бѣ да премахна Фроса; интереситѣ на Организацията ми налагаха да сторя това; заедно съ Димко Могилчето тя бѣше обиколила цѣлия нашъ районъ и се бѣше запознала съ всички организационни хора, така че едно нейно предателство би ни костувало много. И така привечерь напустнахме първата клада, за да отидемъ въ друга, по-удобна. На излизане съ единъ нагантовъ куршумъ я застреляхъ право въ главата и тя падна мрътва. Порѫчахъ на селенитѣ да я закопатъ и да запалятъ на гроба ѝ свѣщи.
Момичето предадохме на Христо Здравевъ отъ с. Боища, който го осинови. То знаеше да говори освенъ български, турски и гръцки. Като го оставихме въ селото и си отидохме, идва турски аскеръ и обсажда селото. Момичето започнало да вика, че тая майка въ селски дрехи я не щѣла и като дойдѣлъ аскерътъ щѣла да разправи на турцитѣ много нѣща. Христе взима момичето и заедно влизатъ въ единъ хамбаръ, като съ една кърпа е затискалъ устата на момиченцето да не вика, като му давалъ възможность само да диша. И така до като аскерътъ напустналъ селото. Следъ това получихъ известие отъ Ристе, да отида веднага въ село. Като се срещнахме, Ристе се обърна къмъ менъ и ми каза: „Алексо, съ това момиче си взехме беля”. Завързахъ на шията на момичето една кърпичка съ две турски лири и по каналъ го изпратихме до Кюстендилъ, а отъ тукъ въ София, въ сиропиталище „Битоля”.
Войвода на Димковата чета стана моятъ секретарь Славчо Пирчевъ, родомъ отъ Брѣзникъ, България. Той остана полски войвода до хуриета и запази организационната мрежа непокътната и така не се почувствува много загубата на Димка Могилчето. Презъ 1907 г. азъ станахъ околийски войвода.
Смъртьта на Трайко Крало Митревъ. Следъ дълги и упорити борби гърцитѣ унищожиха цѣлото семейство на Трайка. Баща, братя, сестри, всички на брой 15
93
души загинаха въ тая борба. Трайко Крало дойде въ България на почивка и не се завърна вече въ Битолско. Презъ 1910 год. действува съ Дончо Златковъ Пирински въ Горноджумайско. Презъ 1911 год. Трайковиятъ синъ, останалъ въ София, се разболѣ и умрѣ. Като се научава за смъртьта на сина си, Трайко заедно съ единъ четникъ се отправя за България. При с. Симитлий, Горноджумайско, се срѣщатъ съ турски пехливани, които идвали отъ Пехчево, гдето сѫ били на пехливанлъкъ. Завръзва се сражение, въ което Трайко пада убитъ, а придружаващиятъ го четникъ успѣва да се спаси. Турцитѣ не сѫ могли да го познаятъ, кой е, защото Трайко не бѣше тукашенъ. Той е погребанъ въ Пехчево. Родомъ бѣ отъ с. Бърникъ, Мориховско.
Блаже Кръстевъ Биринчето. Той бѣше родомъ отъ с. Бирино, Крушовско. Презъ въстанието действува като четникъ. Въ Крушовско рѫководители презъ въстанието бѣха Никола Каревъ, Пито Гули, Иванъ Наумовъ-Алябака и Тодоръ офицерина, поручикъ отъ българската армия. Последниятъ загина заедно съ 15 души следъ въстанието, на пѫть за България. Следъ въстанието Блаже Биринчето се прибра въ селото си. Въ неговото село имаше единъ лошъ турчинъ, когото Блаже наскоро следъ прибирането си въ село уби съ една сѣкира. Нарами пушката, наново стана нелегаленъ и отиде при Гюрчинъ войвода. Дойдоха отъ Ресенско съ чета Дамянъ Груевъ и Георги Сугаревъ. Тѣ се бѣха опѫтили за Порѣчието. Въ с. Сланско ги обсади аскеръ и въ завързалото се сражение паднаха убити: войводата Гюрчинъ и секретарьтъ на Сугаревъ Пандо. Раниха и Дамяна. Блаже бѣше едъръ и здравъ мѫжъ. Пръвъ падна тежко раненъ Пандо. При отстѫплението Блаже го вдигна на гръбъ и го понесе, носи го около 1000 крачки, обаче турцитѣ го настигнаха и убиха Пандо, а Блаже взе пушката и успѣ да се спаси. Дамянъ биде плененъ отъ сръбската чета на Мицко Латоецо. Последниятъ бѣше сърбоманинъ отъ с. Латово. Заедно съ Даме плениха и двама четници: Стефанъ Ходжата отъ стружкитѣ села и единъ другъ, чието име не мога да си спомня. Сърбитѣ изкопали гробове и подкарали двамата четници, за да ги убиватъ, обаче въ последния моментъ
94
четницитѣ успѣли да се отскубнатъ отъ рѫцетѣ на палачитѣ и да се спасятъ. Мицко не посегна на Даме, защото съ него се познавали още отъ затвора, гдето се били много сприятелили. Пъкъ и Организацията взе мѣрки, за да попрѣчи на това.
Следъ смъртьта на Гюрчинъ войвода като замѣстникъ въ Крушовско до 1911 год. остана Блаже Биринчето. Цѣли шесть години той води тоя районъ и само за два месеца, когато отсѫтствуваше отъ района си, го замѣстваше войводата Петъръ Юруковъ, който следъ завръщането на Блаже стана тиквешки районенъ войвода, обаче на пѫть за своя районъ въ Прилепско биде раненъ. Изпратиха го въ Прилепъ, но той тукъ не можа да се изцѣри и се помина. Презъ 1910 г. Блаже дойде въ България и после по нареждане на Тодоръ Александровъ замина обратно за Крушовско, като обиколи и моя районъ. Единъ день той се отбилъ въ Журечкия манастиръ при с. Журче, Крушовско. Въ това време въ манастира се намиралъ родоотстѫпникътъ Дончо Тодоровъ отъ Стара-Загора, бившъ четникъ на Ивана Алябака, следъ това кичевски войвода, който презъ време на хуриета се потурчи и после започна да изтезава своитѣ организирани хора въ Кичевско, като имъ прибра орѫжието. Той билъ тамъ начело на една потера. Тръгва Блаже заедно съ 5 души четници отъ с. Крушоани и рано призори пристига въ гората надъ манастира. Тя е надвесена надъ самия манастиръ и прозорцитѣ на последния сѫ обърнати къмъ нея. По това време манастирскитѣ стада били излѣзли вече на паша. Блаже, който бѣше много пъргавъ, се впуска и хваща едно агне и започва самъ да го дере. Всичко това турцитѣ наблюдаватъ презъ прозорцитѣ и кроятъ вече планъ за унищожение на Блаже и на неговитѣ другари. Въ манастира е имало две деца, които сѫ се учели тукъ на четмо и писмо. Повиква ги Дончо и имъ казва: „Ще отидете при четницитѣ и ще имъ кажете „добро утро” като само на войводата Блаже ще цѣлунете рѫка, не сторите ли това, ще ви заколимъ!” Децата се изплашватъ много и тръгватъ на горе къмъ групата. Блаже си билъ подпрѣлъ пушката си на единъ дѫбъ, засукалъ си рѫкавитѣ и дерѣлъ агнето, а четницитѣ били насѣдали по пѫтеката.
95
Идватъ децата, поздравляватъ гласно дружината и се опѫтватъ къмъ Блаже, за да му цѣлунатъ рѫка. Цѣлуватъ Блажевата дѣсница и съ сподавенъ гласъ извикватъ: „Стрико Блаже, щете убиятъ” и после веднага се дръпватъ въ страни. Последвалъ залпъ. Раняватъ тежко Блаже, който макаръ и раненъ, се впуска да бѣга. Четницитѣ избѣгватъ. Блаже бѣга около 1000 м. и се скрива въ гората. Единъ отъ неговитѣ четници — Ангелъ се билъ качилъ на нѣкое високо мѣсто и не могълъ да се приближи до Блаже. Последниятъ, виждайки безнадежното си положение, взима и разхвърля намиращитѣ се у него наполеони, организационни пари (малко на брой). Скѫсва намиращитѣ се у него писма и др. и се застрелва. По чутия изтрелъ турцитѣ намиратъ трупа му. Радостьта на турцитѣ следъ смъртьта му бѣ голѣма; носиха го въ Крушево, отъ тукъ въ Битоля, като го фотографираха. Блаже бѣше голѣмъ юнакъ. Веднъжъ той успѣ да хване единъ лошъ турчинъ съ 10 души и всички ги избеси по букитѣ въ мѣстностьта Балтинъ при с. Кочища. Други пѫть пакъ на сѫщото мѣсто хвана 5 души лоши турци отъ селата Кочища и Сълпъ и ги наказа. И неговиятъ районъ се очисти отъ лоши турци. Противъ него особено агитираше Наумъ Томалевски отъ гр. Крушево. Билъ е простъ, а въ града сѫ имали по-учени хора, които да заематъ неговото мѣсто. Кандидати отъ града Крушево за тоя постъ бѣха: Миле Станоевъ, Васо Клисаро и Васо Мицковски. Изпращаха ги за войводи при Блаже, обаче той ги взимаше въ своята чета за четници. Клеветѣха го постоянно и азъ съ Павелъ Христовъ ходихме веднъжъ да разглеждаме едно такова недоразумение, дѣло, при което оправдахме Блаже, като сѫщевременно потвърдихме неговото желание и за напредъ да остане крушовски войвода. Наумъ Томалевски постоянно създаваше крамоли въ четата на Блаже. Като не можеха да се погаждатъ съ Блаже, азъ прибрахъ въ моята чета: Миле Станоевъ, Стойче Летникотъ и Ташко Алябако, като за секретарь назначихъ Миле Станоевъ. Родоотстѫпникътъ Дончо Тодоровъ презъ Балканската война биде плененъ при Одринъ заедно съ цѣлия турски гарнизонъ. И после, кой знае по какъвъ начинъ, бѣше попадналъ въ една отъ дружинитѣ на Македонското опълчение и бѣше взелъ
96
участие въ бойоветѣ при Султанъ-тепе съ сърбитѣ, за което нѣщо бѣше и награденъ съ орденъ за храбрость II степень. Следъ Балк. война, като се прибрахме въ София, на бул. „Дондуковъ”, въ една стая на заведението „6-ий Септемврий”, генералъ Протогеровъ раздаваше уволнителни билети. Единъ день азъ влѣзохъ въ неговата канцелария и заварихъ Дончо Тодоровъ; на гърдитѣ си той носѣше ордена. Поздравихме се съ генерала, като на Донча не подадохъ рѫката си и напустнахъ, следъ като си свършихъ работата, за която бѣхъ дошелъ, канцеларията. На улицата срещнахъ Михаилъ Странджата, който сѫщо бѣше научилъ за идването на Дончо Тодоровъ. Странджата, когато презъ 1911 год. бѣше ходилъ въ Ресенско, билъ преследванъ отъ потерата на Дончо Тодорова. Въ мѣстностьта Балтинъ при с. Зашле, Крушовско, потерата на Донча бѣ успѣла да убие неговия четникъ Петко отъ с. Журче, Крушовско. Отива Странджата въ канцеларията на Протогерова, обаче не успѣва да завари тамъ Донча. На връщане предъ джамията го срѣща и съ револвера си го поваля мъртъвъ на земята. После арестуваха Странджата, обаче той съ свидетели успъ да докаже престъпленията на Донча и биде освободенъ още при самото следствие.
Пешо паша Радевъ. Презъ 1906 г. въ мѣстностьта Ребетинъ-колъ загина кичевскиятъ войвода Пешо паша. Той биде убитъ отъ двама сърбомански четници. Блаже отъ с. Патоецъ се казваше единиятъ отъ тѣхъ. Пешо паша бѣше застрашилъ движението на четитѣ на пропагандата въ Порѣчието и Глигоръ Ляме устрои плана за неговото премахване, като му изпрати двамата четници, ужъ избѣгали отъ неговата чета и пожелали да се прибератъ въ българската чета. Когато една нощь четата на Пешо паша е била въ с. Руяци, Порѣчко, за часовой е останалъ Блаже отъ Патоецъ. Когато всички заспиватъ, отива той надъ войводата и изпразва пушката си, следъ което побѣгва пакъ въ четата на Глигора.
Марко Христовъ. Следъ сражението въ с. Ракитница, се спасиха само Гюрчинъ и Марко Христовъ (тукъ заловиха турцитѣ Методи Стойчевъ живъ). Последниятъ води презъ въстанието чета въ Крушовско, която се отличи въ много боеве, които се развиха около
97
Крушово.
Въ с. Жванъ имаше единъ много лошъ турчинъ-полякъ. Организацията нареди, той да бѫде премахнатъ отъ Стоянъ Йоновъ, родомъ отъ сѫщото село. Поляцитѣ тогава се хранѣха по редъ въ всѣка кѫща. Дошелъ редътъ и на Йоновата кѫща да гостува тамъ полякътъ. Майката помолила Стояна, да се завърне по-рано отъ оране, защото полякътъ щѣлъ да дойде на гости. Стоянъ, като се върналъ, издебва поляка и съ сѣкирата му отсича главата, завива трупа му въ единъ килимъ и го хвърля въ р. Църна. Следъ нѣколко дена турцитѣ го намѣриха и Стоянъ стана нелегаленъ и отиде при Велко. Следъ това всички селени се окуражиха и почнаха сами да премахватъ лошитѣ турци. После ние въ с. Жванъ избихме всичкитѣ кяии и бегове, остана само беговата жена, която живѣеше въ Битоля. Селото бѣше чифлигарско. Тя продаде на селенитѣ чифлика, за който тѣ събраха помежду си и ѝ броиха една сума отъ 1400 лири, а селото си го преписаха селенитѣ. По-късно, презъ лѣтото, селенитѣ продадоха само житото за 1600 лири. Раздѣлиха си земята по равно, като сѫщото сториха и съ 200-тѣ лири, които останаха отъ продажбата на житото. Това стана презъ 1906 год.
Георги Мъртвата бѣше четникъ на Георги Сугаревъ, голѣмъ юнакъ бѣше. По-рано бѣше голѣмъ терористъ въ гр. Битоля; той тамъ бѣше изпълнилъ 20 смъртни присѫди. Турцитѣ го усѣтиха и той забѣгна въ четата на Димко Могилчето. Единъ день той се разболѣ и го оставиха въ с. Чарлия, Битолско. Обаче въ това село го издебва аскерътъ. Георги Мъртвата изпива доста ракия и излиза вънъ да се сражава; убива трима суварии и пада убитъ. Следъ това турцитѣ не закачиха никого отъ селото, защото селенитѣ имъ казаха, че той е билъ циганинъ дошелъ отъ нѣкѫде.
По това време турцитѣ обсаждаха много села наведнъжъ само и само да унищожатъ четнишкото движение.