VII.
Заминаването ми съ сборна чета въ Македония въ надвечерието на Балканската война. На Кожухъ планина. Турцитѣ откриватъ нашата чета. Кърваво сражение при с. Конопища. Моята чета спасява положението. Нашитѣ жертви. Турскитѣ жестокости презъ войната. Среща съ сръбскитѣ войски. Обсадата и превземането на с. Прибилци. Наказанието на провиненитѣ турци. Схватки съ турската войска. Какъ помагахъ на сърбитѣ. Клеветитѣ на сърбоманите предъ сръбскитѣ власти срещу мене. Заповъдь за моето премахване. Участието ми въ междусъюзнишката война.
Въ България престояхъ отъ 1910 до 1912 г. Моето мѣсто въ Македония се зае отъ Блаже Биринчето, ксйто завеждаше Крушовско и Ване Стояновъ, който завеждаше Демирхисарско. Последниятъ ходи съ мене въ продължение на три години и се запозна добре съ моя районъ. Тѣ заминаха за Македония презъ 1911 г. Когато се завърнахъ въ Македония презъ 1912 г., тамъ заварихъ само Ване Стояновъ. Блаже Биринчето бѣ убитъ.
Преди обявяването на балканската война, Тодоръ Александровъ ме повика и ми съобщи да се готвя, защото наскоро щѣло да има война съ турцитѣ. Образувахме чета и съ други такива тръгнахме за Македония. Кръсте Маликъ отъ с. Асано. Леринско, водѣше леринската чета. Азъ бѣхъ съ 25 души, Георги п. Христовъ съ двама-трима души другари, а пъкъ Павелъ Христовъ бѣше самъ. Алексо Джорле отъ с. Баница, Леринско, бѣше съ 20 души. Марко Ивановъ водѣше кайлярската чета отъ 15—16 души. Съ Христо Цвѣтковъ се срещнахме въ с. Нивичани, Малешевско. Дяконъ Евстати водѣше чета за Воденско. Събрахме се всичко 115 души. Водачъ на цѣлата сборна чета станахъ азъ. Трѣбваше да се грижа за храна и квартири и да водя. Отъ София тръгнахме единъ месецъ преди обявяването на войната. Мой секретарь бѣше Димко Пенджерковъ отъ Битоля. Стигнахме турската граница. Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ надумватъ моя секретарь Д. Пенджерковъ да ме напустнѣлъ, защото съмъ билъ лошъ човѣкъ и защото съмъ щѣлъ да го убия веднага, щомъ като се раз-
75
дѣлимъ съ тѣхъ. Тѣ щѣха да ходятъ въ Леринско. Като чулъ това, моятъ секретарь се разкая и се върна, като се извиняваше, че не могълъ да ходи. Секретарь ми стана Славчо Пирчевъ. Минахме границата и бѣхме посрещнати отъ Симеонъ Кочански, който водѣше една добра чета. Той бѣше кочански районенъ войвода. Срещнахме се въ с. Цървена-нива. Презъ първата вечерь капнаха мнозина отъ умора, защото имаше и такива, които за пръвъ пѫть излизаха четници. Следъ като се нахранихме, единъ куриеръ ни доведе до с. Дългобравци; това село е разположено въ полето предъ Кочани. Настанихме се почто въ всички кѫщи на групи по 5—6 души. Научихме, че въ Кочани имало около 60,000 турска войска. И турцитѣ се готвѣха за война. Презъ деня презъ селото минаха около 20—30 души деврии. Опасно бѣше, да не влѣзатъ въ нѣкоя кѫща и да ни откриятъ, защото всички кѫщи бѣха заети отъ насъ. Свободна бѣше останала само една кѫща и селенитѣ ги отведоха тамъ. Ако случайно ни бѣха открили, отъ насъ никой живъ нѣмаше да остане, защото се намирахме въ поле. Селенитѣ казаха на турцитѣ, че храната е въ една кѫща и че тѣ ще трѣбва тамъ да се събератъ. Така и стана. Съ насъ бѣше и Зековъ отъ Гумендже. Бѣше възрастенъ човѣкъ и не носѣше пушка. Той бѣ голѣмъ патриотъ. Четникътъ Каменъ отъ време на време го носѣше на рамо. Зековъ бѣ тръгналъ да отмъщава за смъртьта на Апостолъ войвода, който заедно съ Василъ Пувката и Георги Касапчето, убиецътъ на Йована Йовановича, бѣ отровенъ. Зековъ успѣ да накаже предателитѣ и ги изби. Тѣ се казваха Чифтелийевци. Отидохме въ с. Смилянци, Радовишко, а отъ тукъ въ с. Нивичани, Струмишко. Тукъ имаше единъ войвода на име Атанасъ Нивички, който се криеше отъ всички чети, били тѣ централийски или върховистки. Съ него бѣхъ голѣмъ приятель и не бѣхъ се виждалъ отъ дълго време. Атанасъ Нивички никому не пишеше, нито пъкъ нѣкому даваше смѣтка. Като се отбихме въ това село, селенитѣ го криеха пъкъ и приемъ не ни даваха; искаха да ни водятъ въ гората. Азъ се обърнахъ къмъ селянитѣ и имъ казахъ, да съобщатъ на Нивички, че Алексо Демирхисарски е дошелъ нарочно тукъ, за да се видимъ, пакъ и да не се страхува за живота си,
76
никой нищо нѣма да му направи. Нашиятъ каналъ минаваше презъ това село. Най-после Нивички дойде при насъ съ двама души селени. Заклахме 7 брави и се нахранихме. Бѣхме 115 души. Отъ Струмишко минахме въ Радовишко и въ с. Оградецъ се срещнахме съ войводата Никола, единъ младъ момъкъ. Той после падна убитъ по нареждане на Кольо Лефтеровъ. На времето българскитѣ власти хванаха и обесиха убиеца. Тодоръ Александровъ допускаше, както казахъ, че убийството е станало по нареждането на Лефтерова, защото умразата между последния и Тодора бѣше много голѣма. Кольо Лефтеровъ бѣше вѣченъ върховистъ.
Рѣката Вардаръ минахме благополучно и навлѣзохме въ Кожухъ пл. Тукъ запалихме голѣми огньове; валѣше силенъ дъждъ. Хванахме двама турци дървари, които идваха отъ гевгелийскитѣ турски села. Вързахме ги. Заклахме 13 брави, обѣдвахме и следъ обѣда започнахме да се съветваме, какво да правимъ съ хванатитѣ турци. Азъ настоявахъ, че нѣма смисълъ да ги убиваме, защото достатъчно сме силни, за да посрещнемъ всѣка изненада. Дадохме, на турцитѣ да се хранятъ, нахраниха се и ги пустнахме. Тѣ не ни предадоха. Потеглихме денски по Кожухъ пл. и срещнахме войводата Коста Попето. Въ с. Петрино при него оставихме Зекова съ гюмендженската чета, а ние заминахме за Тиквешко. Турцитѣ бѣха вече ни усѣтили и бѣха тръгнали по диритѣ ни. Поръчахме отъ с. Конопища да ни донесатъ хлѣбъ и петь души селени натоварватъ три коня съ хлѣбъ и сирене и поематъ за къмъ насъ. Презъ нощьта потерата, която е била въ диритѣ ни, ги хваща, закалва отъ тѣхъ четиримата, като оставя живъ само по-младия, около 20 годишенъ селенинъ, и го подкарва предъ себе си. Пускатъ турцитѣ селенчето да дойде при насъ и да види, въ кои отъ колибитѣ сѫ разположени войводитѣ. Ние тогава се намирахме въ едни влашки колиби и бѣхме поставили трима часовои да ни охраняватъ. Турцитѣ приближаватъ тихо нашитѣ постове, безъ да бѫдатъ забелязани. Пускатъ селенчето, което идва при насъ, войводитѣ. Тогава всички се бѣхме събрали въ колибата на Павелъ Христовъ. Тамъ бѣхме: азъ, Георги п. Христовъ, Алексо Джорле и Марко Ивановъ. Идва момъкътъ при насъ и
77
ни поздравлява. Питаме го, кѫдешенъ е. Отговори ни, че е билъ отъ с. Конопища и че носѣлъ хлѣбъ за четата. Селенчето бѣше много изплашено, защото турцитѣ и него го бѣха заплашили, въ случай че ги издаде, да изколятъ цѣлото негово семейство. Момъкътъ постоя малко при насъ и ни напустна. Въ тоя моментъ нашитѣ часовои забелязаха настѫпващитѣ турци и откриха огънь по тѣхъ. Още при първия залпъ обаче турцитѣ убиха нашия часовой и откриха огънь по колибитѣ. Стана голѣма суматоха. Куршумитѣ, които падаха около колибитѣ, вдигаха много прахъ. Ние всички се бѣхме разположили, като нѣкои бѣха даже по нужда. Тѣзи, които имаха наблизо своитѣ пушки, грабнаха ги веднага и започнаха да се сражаватъ. Излѣзохме надъ колибитѣ на по-удобно мѣсто, на една чукара. Турцитѣ убиха 7 души. Павелъ Христовъ избѣга безъ пушка, като забрави въ напустнатата колиба и нашата архива. Отъ колибитѣ не можахме да приберемъ много нѣща; бѣхме оставили орѫжие и други ценни работи. Успѣхме да се задържимъ само съ тѣзи жертви. 10 души наши момчета не можаха да се изтеглятъ къмъ чукарата, а бѣха останали въ една дупка, отъ гдето продължаваха да се сражаватъ. Тази група не можеше да отстъпи, мѣстото бѣше таково, при опитъ тѣ рискуваха да бѫдатъ всички избити. Атакуваха турцитѣ и успѣха да подпалятъ 4 отъ колибитѣ. После успѣхме да ги отблъснемь и така спасихме останалитѣ колиби. Къмъ пладне азъ предложихъ да направимъ атака, да минемъ презъ колибитѣ, да приберемъ оставенитѣ тамъ нѣща и да спасимъ нашитѣ другари. Другаритѣ ми казаха: ако искамъ да правя атака, да я предприема само съ моитѣ момчета. Азъ се съгласихъ и на това. Избрахъ отъ моята чета по-опитнитѣ момчета на брой 25 души, между които бѣха Славчо Пирчевъ и Георги Ивановъ, и предприехме атаката. Георги п. Христовъ заедно съ останалитѣ другари останаха да подържатъ огънь. Приближихме турцитѣ, безъ да дадемъ жертва. Моятъ четникъ Петре отъ с. Облаково, Битолско, хвърли една голѣма четвъртита бомба, която даде голѣмъ трѣсъкъ и ние започнахме да викаме „ура”, турцитѣ се изплашиха и юрнаха да бѣгатъ, а ние успѣхме да убиемъ тѣхния мюлязиминъ и много аскеръ. Взехме
78
отъ убититѣ два феса, спасихме останалитѣ наши другари и се прибрахме. И така станахме господари на положението.
По-късно дойдоха Чекаларовъ и Христо Силяновъ съ около 100 души. Тѣ идваха на помощь, сражението обаче бѣше се свършило. Събрахме се всичко 210 души. Въ сражението паднаха Христе Босио отъ Вашерейца, Вангелъ отъ с. Буфъ, Битолско (последниятъ дойде нарочно отъ Америка, за да стане четникъ), Никола отъ Охридъ и др., чиито имена не мога да си спомня, понеже бѣха отъ другитѣ чети. Заедно съ Чекаларовъ пристигна и Иванъ Поповъ, сѫщиятъ който по-късно, мисля презъ 1921 год., се самоуби на Витоша отъ гладъ. Бѣхме гладни и потеглихме за с. Рожденъ, Добро поле. Три дни не бѣхме яли; силни потери обикаляха селата и убиваха всѣки срещнатъ на полето селенинъ.
Тукъ азъ се отдѣлихъ съ моята чета и се отправихъ за Прилепско, а другитѣ заминаха презъ Мориховско. Бѣше минало не повече отъ половинъ часъ, отъ като се раздѣлихме съ останалитѣ другари и въ гората срещнахме да се криятъ 5—6 души селени. Тѣ бѣха керемидчии. Разправиха ни, че по селата идвали потери и питали за комити. „Ще имъ отговоришъ, че нѣма въ селото комити и съ сѣкира по главата ще те убиятъ, отговоришъ ли имъ, че си видѣлъ комититѣ, пакъ ще те заколятъ, достатъчно е да те заварятъ въ полето или въ гората”. Никой при страха отъ убийство не е можелъ да се движи изъ полето. Тукъ е безчинствувалъ и убивалъ Чифтели-бей, потераджия. Селенитѣ ни донесоха една тенекия медъ и малко хлѣбъ; хапнахме, взехме малко душа и се опѫтихме за с. Дуйне, Прилепско. Тукъ единъ селенинъ, добъръ домакинъ, на име Стоянъ съ прекоръ Фердинандъ, ни донесе хлѣбъ, единъ бинликъ ракия (5 оки) и около 15 оки вино. Отъ това село отидохме въ с. Витолища и отъ тукъ въ с. Полчища; тукъ вече се настанихме въ една кѫща. Къмъ пладне ни известиха, че идвала войска. Мѣстото, гдето се намирахме бѣ долъ, никакъ неудобно за бой. Пристигна войска въ селото, обаче всички бѣха безъ пушки. Въ момента, когато ние решавахме да излѣзнемъ ли вънъ, или не, въ
79
кѫщата влѣзна единъ войникъ и седна предъ огъня, на ката. Той билъ синътъ на домакина — турски войникъ, отстѫпващъ заедно съ войската. Разпитахме го и той ни разправи за турското поражение при Куманово. Излѣзнаха женитѣ предъ портата и почнаха да даватъ хлѣбъ на войницитѣ, за да не влѣзатъ въ кѫщи и да ни заварятъ. Следъ като отминаха войницитѣ и ние потеглихме вечерьта за с. Крушевени и отъ тукъ за с. Путуросъ. Пратихме селени въ Битоля, да ни купятъ опинци, донесоха ни ги, обухме ги и тръгнахме за с. Чарлия. Отъ тукъ отидохме въ Кукуречани. Последното село е разположено на шосето и всички кѫщи бѣха пълни съ войска. Турцитѣ спираха войницитѣ и повторно ги въорѫжаваха. Въ Битоля имаше около 60,000 турска войска. Въ Кукуречани намѣрихме само една незаета отъ турцитѣ кѫща и всички 25 души влѣзохме въ нея. Презъ деня въ тая кѫща идваха турци за хлѣбъ и др., обаче домакинитѣ ги присрещаха още предъ вратитѣ и тѣ си отминаваха. Вечерьта потеглихме отъ това село, пресѣкохме шосето Битоля-Кичево и отидохме въ с. Диогрижани. Тукъ вече бѣхме въ моя районъ, на сигурно мѣсто. Отидохме въ с. Облаково и се срещнахме съ Илия Йосифовъ и продължихме за селата Стрежово и Смилево. Въ последното село се разположихме въ кѫщитѣ. Съобщиха ни, че 600 албанци, башибозукъ отъ армията на Ниязи-бей била на пѫть и щѣла да пресича селото. Като ни съобщиха това, ние излѣзохме надъ селото, въ мѣстностьта Бѣли-брѣгове. Турцитѣ ни забелязаха, обаче нито тѣ, нито ние открихме огънь. Като влѣзли въ селото, попитали за насъ. Селенитѣ имъ отговорили, че сме ловджии. Башибозукътъ се отправи къмъ манастира Св. Петъръ, срещна единъ селенинъ съ 4 коня и му ги взе. Въ с. Боища се срещнахме съ Ване Стояновъ и Кръсте Трайковъ, ресенски войвода. И двамата водѣха чети; Кръстовата бѣше отъ 20 души. Въ с. Желѣзнецъ заварихме Петъръ Чаулевъ съ 60 души четници. Всички чети за по-голѣма безопасность идваха въ моя районъ, защото нашиятъ районъ бѣше най-здраво организиранъ.
Дойде милиция отъ с. Велмевци и се събрахме въ Желѣзнецъ 300 души. Всички добре въорѫжени. Ние не знаехме, до кѫде сѫ стигнали сръбскитѣ войски. Отъ
80
с. Брѣзово получихме известие, че тамъ сѫ влѣзли сръбски войски. Отидохъ тамъ и се срещнахъ съ началника на разезда, поручикъ Анте Йовановичъ. Обърнахъ се и казахъ на поручика, да повика войската отъ Кичево, защото турцитѣ сѫ избѣгали. При него отидохъ съ 5 д. четници и наредихъ моята чета да слѣзе отъ Желѣзнецъ въ с. Доленци, да се построи и когато минава разезда да викатъ всички „ура”! Срещнахме на пѫть за Доленци единъ турски разездъ и успѣхме да убиемъ двама души. И така въ с. Доленци, когато влѣзохъ съ разезда, цѣлата чета бѣ строена и азъ на конь заедно съ сръбския разездъ отъ 12 души влѣзохме въ селото, посрещнати отъ четата и селенитѣ съ викове „ура”! Сърбитѣ отговаряха съ викове „живио”! Турцитѣ отстѫпиха и ние съ разезда отидохме въ с. Жванъ. Отъ тукъ се разпоредихъ да приготвятъ вечеря въ с. Сопотница, което е до турското с. Прибилци. Потеглихме право за с. Сопотница. Въ това село имаше единъ учитель на име Пейко Михайлевъ. Той бѣше сръбски възпитаникъ. Учителствуваше въ с. Крапа, Порѣчието. Бѣше сръбски учитель; родомъ бѣ отъ с. Сопотница и родителитѣ му бѣха тукъ, мѣстни селени. Бѣхъ го докаралъ въ това село за български учитель. Дойдохме въ селото и сръбскиятъ поручикъ въ негово лице позна свой съученикъ отъ младини. Учительтъ веднага даде знакъ съ очи, да не разправя за тѣхното минало. Падна нощь и ние се прибрахме по кѫщитѣ. Съ насъ на конь бѣше и единъ селенинъ на име Никола Макариовски. Въ тъмното Пейко, учительтъ, мислейки, че предъ него се намира нѣкой отъ сръбскитѣ войници, а не Никола, се обърналъ къмъ поручика и му казалъ: „Недей да продумашъ нѣщо, защото тукъ работа е сериозна, не е такава каквато мислите вие”. Поручикътъ отива при войницитѣ отъ разезда и имъ казва, да не причатъ нищо лошо за Бугарско, защото е опасно. Вечерахме и рано сутриньта при хана на Сопотница нашитѣ патраули се удариха съ единъ турски разездъ. Отъ нашитѣ момчета, които бѣха 20 на брой, не падна никой. Потеглихме за с. Прибилци. Чаулевъ започна да се оплаква, че го е болѣло зѫбъ. Съ насъ дойде цѣлата негова чета, безъ него. Носѣха и въстанишкото знаме на охридската чета отъ време на въстанието. Държейки
81
смѣтка за подслушания разговоръ, азъ се обърнахъ къмъ поручика и му казахъ, да остане и той при Чаулевъ, защото въ случай, че избиятъ войницитѣ, да не кажатъ после, че ние сме сторили това. Презъ нощьта се ударихме съ турскитѣ патраули и обсадихме Прибилци. Знамето прикрепихме на единъ старъ камененъ зидъ, за да се гледа отъ цѣлото село; прикрепихме го надъ село. Турцитѣ започнаха да стрелятъ по знамето, обаче не успѣха да ударятъ никого отъ нашитѣ момчета. Особено упорито по знамето се стреляше отъ една плѣвня. Влѣзохме въ селото и запалихме плѣвнята, минахме предъ мюдюрницата, но тукъ не заварихме никого. Въ селото влѣзохъ съ около 30 души и се опѫтихъ право въ джамията. Въ това село бѣха най-лошитѣ турци отъ моя районъ. Заповѣдахъ, който не се предаде и не окачи бѣло знаме, ще му подпалимъ кѫщата. Всички започнаха да тургатъ по кѫщитѣ бѣли шамии, гащи и пр., само бѣло да е. При менъ дойдоха всички катили-харамии турци и започнаха да ме поздравляватъ любезно съ „добре дошелъ” като ми казваха: „Алексо, 20 години бѣхме те слушали, ето дойде време и да те видимъ”. Лошитѣ турци ние ги познавахме. Тѣ бѣха: Рибко, Браймъ, Шефкия и др. около 13 души. Събрахме тѣхъ, а на другитѣ казахме да си отидатъ по домоветѣ си. Наредихме ги до единъ зидъ и ги застреляхме. Невиннитѣ турци не закачихме; сѫщо и селото не подпалихме.
Получихме известие, че турската войска се е връщала наново; турска кавалерия идвала отъ с. Мургашево. С. Прибилци е на пѫтя. По пѫтя се зададе единъ турски разездъ, обаче съ „ура” успѣхме да го изгонимъ, като не имъ дадохме възможность да слѣзнатъ отъ конетѣ. Искахме на всѣка цена да си пробиемъ пѫть и да хванемъ гората Ставраково. Отъ тукъ продължихме за с. Слѣпче. Това село е близо до Мургашево, разположено е въ пл. Илиница. Тукъ имаше вече удобства за бой и турцитѣ не можеха лесно да ни нагънатъ. Разположихме се въ селото, като по ридоветѣ поставихме застава отъ 30 души. Смѣнявахме ги на всѣки 5—6 часа. Отъ тукъ наблюдавахме окопаването на турската войска въ Мраморица и Мургашево. Въ последното село изпратихме двама селени да срещнатъ нѣкой турчинъ и да му
82
сьобщатъ да си предадатъ орѫжието, защото ние утре ще дойдемъ въ с. Мургашево. Турцитѣ обаче хващатъ двамата селени и ги закалватъ. Ние съ това съобщение искахме да изплашимъ турцитѣ, защото войската бѣше още далечъ задъ насъ. Убиха селенитѣ, защото се бѣха научили отъ прибилчани, че не настѫпва никаква войска, а че сме комити. Къмъ пладне дойде заставата, като не дочака да бѫде смѣнена, и съобщи, че турцитѣ сѫ започнали да обсаждатъ селото. Дадохъ нареждане да отстѫпимъ. Заедно съ четата назадъ до близкото село къмъ Кичево дойдоха и всички, които можеха да вървятъ. И така се изпразни цѣлото село. Валѣше силно снѣгъ. Жени, деца, всички боси напустнаха селото. Остана само единъ слѣпъ старецъ. Като се изтегли народътъ, ние останахме надъ село и тукъ дочакахме войската. Турцитѣ влѣзоха въ селото и заклаха останалия старецъ. Растоянието между ни бѣ голѣмо, ето защо ние само се гледахме безъ никой отъ насъ да открие огънь. Турцитѣ запалиха селата Вирово и Ракитница. Сръбската войска още я нѣмаше. Писахме писмо до Кичево и отъ тамъ получихме отговоръ отъ командира на армията Недичъ, въ което той пишеше между другото: Алексо войвода, нашата работа е свършена; въ Битоля ще дойдатъ български войски. Наскоро подиръ това дойде поручикътъ Василъ Църногорецъ и ни съобщи, че сръбскитѣ войски сѫ потеглили за насамъ. Като се научихме за това, зарадвахме се много, защото нашето положение бѣше много критично; имаше много турска войска и ние не можехме да се задържимъ. Едно наше отдѣление начело съ Ильо Йосифовъ се срещна съ единъ турски разездъ и нашитѣ успѣха да убиятъ двама суварии. Пристигнаха сръбскитѣ войски и поеха направо по шосето за с. Сопотница, пъкъ отъ тамъ за Мургашево. Като се научихъ, че тѣ сѫ поели по шосето, веднага отъ Вирово имъ съобщихъ, да не вървятъ по шосето, защото турцитѣ сѫ окопани въ пл. Илиница, гдето бѣха и тѣхнитѣ орѫдия и сърбитѣ щѣха да влѣзатъ като въ клинъ и щѣха да бѫдатъ унищожени до кракъ. Сърбитѣ се вслушаха въ моитѣ предупреждения, върнаха се назадъ и като минаваха р. Църна, за да дойдатъ при насъ въ е. Вирово, много войници се изподавиха, защото рѣката бѣше придошла и
83
бродъ не можеше да се намѣри. Като дойдоха при насъ, запалихме огньове и започнаха да се сушатъ. Съобщихъ за разположението на турскитѣ войски, които държеха следната линия: селата Слоещица, Жванъ, Вирово, Сопотница, Суво-гърло, Доленци, Баоино. На другия день нападнахме заедно селата Церово и Боища и тукъ стана голѣмо сражение. Привечерь турцитѣ отстѫпиха къмъ Мраморица и презъ Смилево за Гопешъ. Въ с. Боища турцитѣ подозирайки, че сѫ предадени отъ стопанитѣ, въ чиито кѫщи бѣха на квартира, изклаха четирима отъ тѣхъ. Това сторили веднага следъ пропуквянето на първата пушка. Надъ манастира Св. Петъръ, Смилево, сърбитѣ поставиха своитѣ горски орѫдия. Ние имъ посочихме мѣста, които бѣха по-високи отъ тѣзи, на които бѣха разположени турскитѣ орѫдия. Турцитѣ ги бѣха поставили на облаковскитѣ ридове. Сърбитѣ поставиха орѫдия надъ Гопешъ въ мѣстностьта Горановецъ. Започна боятъ при Битоля. Сърбитѣ настѫпиха отъ Мраморица, Кукуречани, Гявато. Следъ четиридневенъ бой падна градъ Битоля. Началникъ на турската войска бѣ Джавитъ-паша. Той успѣ при Превалецъ (мѣстность надъ Братинъ-долъ) на шосето да направи пробивъ и да се изтегли презъ Ресенъ, а отъ тукъ презъ с. Кажани заедно съ войскитѣ си въ Албания. При пробива паднаха много сърби.
Въ с. Смилево се запознахъ съ сърбина Браниславъ Нушичъ, който заедно съ сръбскитѣ войски идваше да заеме поста окрѫженъ управитель въ Битоля. Като ме видѣ, той се обърна къмъ менъ и каза: „Ти ли си, Алексо, азъ те зная”. Запитахъ, отъ где ме познава. Той ми отговори, че е билъ консулъ въ Битоля. Той бѣше се нѣщо разболѣлъ, помоли ме да нареда, да му донесатъ отъ нѣкое село кисело млѣко и една погача отъ хубаво брашно. Говорѣше ми по български, чисто български. Изпратихъ единъ куриеръ до с. Боища и му донесоха млѣко и погача.
Влѣзохме въ града и заварихме прилепската чета на Миланъ Гюрлуковъ цѣла арестувана; държали сѫ я отговорна за много жертви, които дала сръбската войска. Азъ бѣхъ доволенъ, че презъ цѣлото време не дадохъ жертви отъ моитѣ хора. Трайко и Чаулевъ си отидоха по
84
своитѣ райони, сѫщо и милицията. Въ Битоля азъ влѣзохъ съ 25 души четници. Вечерьта се разхождахъ съ пушка на рамо по „Широкъ сокакъ” и правѣхъ посещения на нѣкои мои другари. Присрещнаха ни около 15 души сръбски офицери на коне. Единиятъ отъ тѣхъ ни запита, кѫде ходимъ така: войната се била свършила и всички ние трѣбвало да оставимъ пушкитѣ въ коменданството. Извадихъ едно удостовѣрение, нѣщо като откритъ листъ, който даваше право да помагамъ и да опѫтвамъ всички съюзнически войски. Това удостовѣрение бѣше подписано отъ Тодоръ Александровъ и отъ Протогеровъ. Единъ отъ офицеритѣ взе удостовѣрението, прочете го и каза, че било българско и че не важело нищо. Разбрахъ, че отношенията съ сърбитѣ сѫ влошени.
Не зная какъ, въ града бѣха дошли отъ нѣкои села нѣколко души сърбомани и съ едно писмо до коменданството съобщиха, че ако не съмъ билъ азъ, тукъ всичко дори и камънитѣ щѣли да бѫдатъ сръбски. Вѣрно, бѣхъ гонилъ и бѣхъ прочистилъ много сърбомани, но кой ти е подозиралъ, че сѫ останали още нѣкои. Съ едно обявление отъ коменданството сърбитѣ нареждаха, да се обезорѫжи цѣлото население включително и четницитѣ. Дошлитѣ сърбомани ме наклеветватъ предъ властитѣ, че азъ въ Генимахале съмъ агитиралъ, никой да не предава пушката си, защото скоро щѣли да дойдатъ българитѣ и всѣки, който сторѣлъ това, щѣлъ да увисне на вѫже. Въ сѫщность азъ не бѣхъ говорилъ нищо подобно. Бѣхме седнали около една маса въ хотелъ „Балканъ” нѣколцина другари, между които бѣше и Павелъ Христовъ. Идва Василъ Свещаро отъ с. Рамна и подшепва на Павле, че работата на Алексо е опасна и че трѣбва да се търси „чаре”. Азъ после разбрахъ, въ какво се състояла работата. Клеветата, която бѣха пустнали сърбоманитѣ бѣше дала поводъ на властитѣ да ме търсятъ, за да ме арестуватъ. Павелъ ми каза, какво му е съобщилъ Василъ Свещаро, пъкъ и азъ успѣхъ да подчуя разговора. Станахъ отъ тамъ и съ Ване Стояновъ отидохъ при единъ приятель на име Йонче Гулабовъ. Отидохме при него, за да се скриемъ, обаче после измислихъ другъ планъ. Взехъ Алексо Джорле, Дзоле отъ с. Баница и Кръсте Маликъ и така четиримата се отправихме за окрѫжното управление
85
при Браниславъ Нушичъ. Предъ неговия кабинетъ стоеше единъ наредникъ, комуто казахме да съобщи за нашето идване на окрѫжния управитель. Като влѣзохме при него, той се обърна къмъ мене и ме запита, защо съмъ дошелъ. Отговорихъ, че съмъ дошелъ, за да се осведомя, дали обявлението, въ което се говори за обезорѫжаването се отнася и за насъ, защото азъ отъ моя страна казахъ на другаритѣ, че това не се отнася за насъ. Браниславъ Нушичъ отговори, че това се е отнасяло и до насъ, защото турцитѣ, като ни гледали въорѫжени се страхували много за своя животъ. Възразихъ му, че орѫжието сме го взели отъ българската армия и че войната още не се е свършила. Следъ като приключихме разговора, Нушичъ извади една бележка и ми каза: „Ти значи си говорилъ само за вашитѣ пушки?” После ме запита, колко другари имамъ съ себе си. Изброихъ му ги. Тогава той ми даде една бележка и ми каза, да взема другаритѣ и да замина за Демирхисаръ. Съдържанието на бележката не знаехъ. Той веднага бѣше съобщилъ въ с. Кукуречани за нашето минаване презъ тамъ, като бѣ се разпоредилъ, или да ни избиятъ или пъкъ да ни обезорѫжатъ. Нушичъ ни порѫча да се движимъ нощно време, за да не ни забележатъ турцитѣ. Като минавахме презъ селото, отъ хендецитѣ наскачаха войници и ни извикаха: „Стойте! трѣбва да идете въ коменданството!” Азъ и Славчо Пирчевъ се опѫтихме за коменданството, като на останалитѣ другари казахме да ни чакатъ, а въ случай че дойде нѣкой да имъ взима пушкитѣ, да откриятъ огънь. Коменданството се помѣщаваше въ една кѫща, а коменданти бѣха двама селени отъ Порѣчието. Като влѣзохме при тѣхъ, заварихме ги да играятъ на карти; облѣчени бѣха въ бѣли селски дрехи. Тѣ имаха на разположение войници. Запитаха ни, кѫде отиваме. Отговорихме имъ, че Нушичъ ни е казалъ да си ходимъ въ своя районъ. После взеха бележката и ни казаха, че не можемъ да продължимъ пѫтя, защото въ бележката не се е казвало нищо подобно. Азъ казахъ, че тая бележка ни я даде самиятъ Нушичъ, важи или не, това не е наша работа, който ни спира и ни прѣчи, тежко му! Като чуха нашия дръзъкъ отговоръ, зарѫчаха на войницитѣ да ни пустнатъ. Минахме презъ самото с. Кукуречани — то е едно дълго
86
проточено село. Надъ селото поискаха пакъ да ни спратъ, обаче ние продължихме безъ да се спираме и така се прибрахме въ своя районъ. Тукъ разпустнахъ четницитѣ да си отидатъ по домоветѣ си. Славчо Пирчевъ се върна въ Битоля. Скрихме орѫжието и азъ съ още единъ другарь тръгнахъ на гости по селата.
Следъ това сърбитѣ изпратиха една потера отъ 30 души начело съ учителя Михайле Пейко отъ с. Сопотница, за да ме убиятъ, гдето ме намѣрятъ, като се оправдаятъ после, че погрѣшно сѫ ме взели за нѣкой турчинъ. Бѣхъ тръгналъ отъ с. Жванъ на единъ турски конь и пѫтувахъ за Битоля. Въ пояса си носѣхъ само единъ револверъ. Минахъ презъ с. Мургашево и срещнахъ Пейко Михайле. Шосето бѣше много кално и той ездѣше съ конь по него, а офицерътъ заедно съ войницитѣ вървѣха по хендецитѣ. Пейко като ме видѣ, спрѣ се и ме запита, за кѫде пѫтувамъ. Презъ това време войницитѣ продължиха заедно съ офицера своя пѫть, защото отъ тѣхъ никой не ме познаваше. Пейко ми съобщи заповѣдьта на сръбскитѣ власти за моето премахване и ме предупреди да не казвамъ никому името си. Каза ми да отида въ Битоля и съ приятели да търся начинъ да избѣгамъ. Пейко допълни мисъльта си като каза: „За тебе тука нѣма животъ”. Отъ тоя моментъ вече азъ ззпочнахъ да се именувамъ Тома Христовъ. Пристигнахъ въ града и се укрихъ при моя братовчедъ Стефанъ Миленковъ. Порѫчахъ, да ми повика Божинъ полица (по народность българинъ, полицай още въ турско, на турска служба). Последниятъ отиде въ коменданството и ми извади едно „лесе-пасе” за Солунъ и то на име Млексо Стефановъ, като ми казваше, че никой не би могълъ да ме подозре подъ това име, щомъ като не споменавамъ, че съмъ войвода, Пристигнахъ въ Солунъ и отъ тукъ съ трена въ Сѣрски Демирхисаръ, а отъ тамъ право въ София.
Всички наши войводи и четници отъ Битолско по нареждане на Алекс. Протогеровъ, следъ като се превзе Македония, отидоха въ с. Малгара, Одринско, за да не дразнѣли сърбитѣ та по такъвъ начинъ да не се разтурѣлъ договорътъ. Азъ не отидохъ тамъ и стояхъ въ София до обявяването на междусъюзническата война презъ 1913 г. Като се обяви сръбско-българската война
87
отидохъ въ Кочани и постѫпихъ въ 6-та охридска дружина. Не отидохъ въ партизански отредъ, защото разбрахъ, че нашитѣ войски бѣха изморени и не желаеха да се биятъ. Въ отреда отидоха войводитѣ: Иванъ Поповъ, Наке Лавчанецъ, Петъръ Чаулевъ, Миланъ Гюрлуковъ, Методи Стойчевъ, Чакаловъ и Ив. Джоневъ.
Съ сърбитѣ се бихме непрекѫснато при Султанъ-тепе, Рѣдки-буки, надъ Кочани, цѣли 6 дена. На шестия день сърбитѣ плениха цѣла II рота. Унищожиха почти цѣлата рота, плениха 60 души, успѣхъ да се спася само азъ. Тукъ загина и командирътъ на ротата капитанъ Светогорски. Отстѫпихме до Калиманско поле и Царево-поле. Сгрупирахме се наново и се върнахме срещу сърбитѣ пакъ при с. Каменица, Калиманско-поле. Отблъснахме ги назадъ къмъ мѣстностьта Говедарника. Тукъ стана голѣмо сражение; загинаха много сърби. Тукъ ние се спрѣхме и сръбската артилерия ни обстрелва цѣли 3 дни. Паднаха и много наши войници. На третия день настѫпи сръбската пехота. Деньтъ бѣ много горещъ. Сърбитѣ дойдоха до нашитѣ окопи и отъ нашитѣ опълченци паднаха мнозина. Отъ нашата рота останахме само 13 души. Започнахме да се бранимъ съ ножоветѣ си и то отъ всички страни. Дойде единъ цѣлъ нашъ полкъ и се хвърли въ атака на ножъ, а каквото бѣше останало по окопитѣ сръбски войници и др. ги изхвърлиха. Тукъ падна пронизанъ отъ вражески куршумъ полковникъ Василевъ. Сърбитѣ се юрнаха да бѣгатъ. Мѣстото, по което бѣгаха, бѣше височко та паднаха много сърби. Получи се заповѣдь да не настѫпваме отъ Калиманско поле — примирието бѣше сключено. И ние македонцитѣ се върнахме дълбоко огорчени отъ новото робство.