III.
Създаване нови чети въ Битолско. Убийството на Шевкия. Нападане на гъркоманското село Маково, Мориховско. Сражение при с. Радово. Сражение при с. Козица. Опожаряване гръцкия манастиръ „Топлишки св. Никола”. Убийството на инспектора на гръцкитѣ манастири. Залавянето на харамиитѣ Байрамъ и Хабдулъ отъ с. Попрадища, Кичевско. Велмежко-Демирхисарска афера.
Следъ смъртьта на Георги Сугаревъ се създадоха нови чети, тая на Димко Могилчето, на Йонъ-Паша и на Трайко Крало. Тѣзи чети поеха работитѣ въ Битолско и въ часть отъ Мориховско. Тѣ успѣха да привлѣкатъ всички чифликчии на своя страна.
Преди Георги Сугаревъ войвода и организаторъ въ Мориховско бѣше Тодоръ Златковъ, родомъ отъ с. Поешово. Той бѣше съученикъ на Сугаревъ и по-късно заедно учителствуваха въ Битоля въ Генимаале. Златковъ се помина следъ погрома презъ 1919 г. въ София. Презъ въстанието въ 1903 г. се движи съ Петре Желѣзаро отъ Битоля.
И така, следъ като Димко Могилчето, Йонъ-паша и Трайко Крало успѣха да привлѣкатъ на своя страна чифликчиитѣ, остана само потераджията Шевкия. Димко Могилчето не знаеше турски. Когато излизаше по обиколка изъ битолското поле обличаше се въ бейски дрехи и за другари взимаше съ себе си двама турци — кяи Реджо и Кяримъ. Веднажъ когато Димко билъ излѣзалъ по обиколка на пѫтя го присрещнала потера. Турцитѣ кяи, които го придружавали се изплашили много и се обърнали къмъ Димка и му казали да се „държи арно, оти турски незнай, оти отидофме сите.” Димко Могилчето на конь, съ бейски дрехи, съ голѣмъ фесъ, метналъ, пушката си на рамо, съ кръвясали очи ездѣлъ спокойно. Единиятъ кяя ездѣлъ предъ него, а другиятъ подиръ него. Настигатъ се съ потерата, поздравляватъ се и се разминаватъ. Следъ това Димко се прибра въ четата си, а кяитѣ продължиха за градъ Битоля.
Единъ день Шефкия отива въ с. Могила, родното село на Могилчето. Той имаше тукъ чифликъ. Шевкия повиква ортакчията си и го пита, дали е време за косене на ливадитѣ. Ортакчията му отвърща, че е още
31
рано. „Хайде, донеси ручекъ, пакъ после ще видимъ, дали ливадитѣ сѫ за косене.” Шевкия бѣ турчинъ янкеседжия, награждаванъ отъ султана съ орденъ за храбрость, голѣмъ колкото една чинийка. Презъ това време въ селото се намиралъ и Димко Могилчето заедно съ своята чета отъ седемь души. Селенитѣ, като се научаватъ за намѣрението на Шефкия, отиватъ при Димка и му съобщаватъ всичко. Димко ги запитва, за пѫтя по който ще минатъ турцитѣ, за да отидатъ въ ливадитѣ, защото два бѣха пѫтищата, които водѣха на тамъ. Селенитѣ, сѫщо не знаели, кой пѫть ще хванатъ. Тогава Димко зарѫчва да му донесатъ седемь кожуси. Донасятъ кожуситѣ и Димко съ трима четници взима едина пѫть, а Йонъ-паша съ други двама хваща втория пѫть. Шефкия заедно съ своя кяя възсѣдатъ своитѣ коне и поематъ за къмъ ливадитѣ. Въ селото оставатъ всички останали отъ тайфата на Шевкия, башибозукъ, правятъ чумбушъ съ дайрета и тамбури и се веселятъ. Шефкия попада въ капана на Йонъ-паша. Последниятъ става и му тегли единъ куршумъ право въ чело. Шефкия билъ се опиталъ само да отвори спусъка на манлихерата си, но издъхналъ моментално. Тая пушка той бѣ я взелъ отъ наша чета. Кяята веднага следъ пукването на първата пушка се хвърля отъ коня, та право въ единъ хендекъ. После съ голѣма мѫка успѣватъ да убиятъ и него. Пушкитѣ сѫ били чути отъ аскера въ съседното село Кукуречани. Тамъ имаше около 40-50 души, но тѣ сѫ помислили, че Шефкия тепа гяури. Защото всѣки турчинъ бѣ свободенъ да убива гяури, — Йонъ-паша съблича Шефкия, взима му дрехитѣ, феса и 70 амалии на заешки кожи, написани на турски отъ много и различни ходжи; кой ходжа не го е видѣлъ и не му е писалъ за „себабъ” на тоя юнакъ. Обезорѫжаватъ труповетѣ и се скриватъ въ с. Путуросъ. Башибозуцитѣ, като чули изстрелитѣ, избѣгали въ Прилепъ. Войската дошла чакъ следъ два часа, понеже отъ Шефкия известие не била получила. Четата се скри при Путуросъ, въ блатото, въ ормана. Полскитѣ чети бѣгаха отъ планината, а пъкъ планинскитѣ обратно, бѣгаха отъ полето. Като се научиха за смъртьта на Шевкия, селенитѣ отъ цѣло Битолско въ продължение на шесть недѣли пиха отъ радость. И наистина, като него майсторъ за
32
обиски и преследване на чети нѣмаше, пъкъ и подиръ него не излѣзна. По пазаритѣ следъ премахването на Шефкия селенитѣ по между си само за това приказваха. Всички носѣха паурчета и се черпѣха. Съвсемъ не бѣше ги страхъ, че могатъ да бѫдатъ забелязани отъ турцитѣ. Шефкия бѣше човѣкъ съ голѣми връзки. Голтараци идваха по селата отъ гр. Битоля, все него търсѣха и все за него питаха.
Шефкия бѣше красивъ, бѣлъ човѣкъ, пъкъ не бѣше нѣкой развратникъ; опасенъ бѣше като откривачъ на чети и унищожи много такива. Това стана презъ 1906 г.
Създадоха се ежби между насъ и гъркоманитѣ и ни повикаха на помощь въ Морихово, въ селата оттатъкъ р. Църна. Гъркоманитѣ горѣха нашитѣ села, а пъкъ ние тѣхнитѣ. На гръцкитѣ чети помагаше и турската войска. Гръцкитѣ чети ги създаде Хилми паша. Азъ съ моята чета отъ около 50—60 человѣка отидохъ на помощь въ Морихово. Тамъ заварихме цѣлата милиция на кракъ. Моята демирхисарска чета отиваше на помощь на Димко Могилчето, на Трайко Крало и на Йонъ-паша. Съ тѣхъ се срещнахъ въ с. Бърникъ. Тѣ бѣха съ милиция. Решихме да нападнемъ село Маково. То е чифлигарско село, въ него имаше чифлици, въ които работѣха мориховци като изполничари (роби). Въ селото имаше 7 кули, въ които живѣеха турцитѣ. Селото бѣше гъркоманско. Бѣха на страната на турцитѣ, затова и всички бѣха въорѫжени. Селото бѣ притежание на турски бегове. Взехме четири тенекета газь, натоварихме ги на магаре и потеглихме за с. Маково. Теглихме жребие, за да си разпредѣлимъ, кой какво ще пали. На моята чета се падна да подпали кулитѣ, а на другитѣ се падна да горятъ гъркоманскитѣ кѫщи. Нападнахме ги къмъ полунощь, когато всички спѣха. Успѣхме да запалимъ всички кули и кѫщи. Азъ запалихъ първата кула. Въ нея имаше двама турци, въорѫжени, които наблизо сѫ имали вода и изгасиха кулата. Гледаме всички кули горятъ, само тя, единствена изгаснала. Взехъ съ себе си трима четника и се опѫтихъ къмъ кулата за да я подпаля повторно. Скрититѣ турци, като ни видѣха, откриха огънь по насъ. Единъ куршумъ ме удари въ пръститѣ на дѣсната рѫка, строши приклада на пушката ми и ме удари въ бедрото. Въ бедрото не
33
бѣхъ ударенъ лошо. На другаритѣ не казахъ, че съмъ раненъ. Презъ нощьта продължихме между с. Орле и с. Лопатица за Прилепско. На сутриньта обадихъ на другаритѣ, че съмъ раненъ. До тогава не бѣхъ сьобщилъ никому. Всички бѣхме весели отъ добритѣ снощни резултати. Презъ нощьта не бѣхъ забелязалъ, колко кръвь ми бѣ изтекло, но рѫката ми бѣше почернѣла и месото бѣше разплескано. Въ рѫката усѣщахъ болки. Съ насъ бѣше и Алексо Кошка, влахъ. Той носѣше съ себе си чанта съ бинтове, прерѣза увисналитѣ меса, изчисти остатацитѣ и ми превърза рѫката. Почувствувахъ облекчение. И до сега срѣдния пръстъ на дѣсната си рѫка не мога да движа. Ние се върнахме обратно въ нашия районъ. Това стана презъ 1906 година. Алексо Кошка бѣхме взели като милиционеръ. Той стоеше въ родното си село Гопешъ, но бѣше въ връзка съ насъ. Турцитѣ не можаха да откриятъ нищо по неговото отиване въ Морихово. Йонъ-паша ме придружи до моя районъ. Минахме презъ битолско поле — с. с. Чарлия, Беранци, Църно-буки и презъ селата Облаково и Сръбци се озовахме въ Цапари. Тукъ свикахме организационно събрание. Йонъ-паша наскоро бѣ убилъ Шефкия. Той носѣше неговото бейско облѣкло. Сиромахътъ не знаеше да говори, но сега искаше менъ да замѣсти, той да държи слово. Селото Цапари спадаше въ моя районъ. Събраха се около 100 души. Цѣли три дена ги събирахме, — докато се върнатъ дърваритѣ и кюмюрджиитѣ минаха три дена. Цапарци бѣха събудени хора. На събранието присѫтствуваха и двама попове. Йонъ-паша чувствуваше, че нищо нѣма да каже, но що да прави? Всички пазятъ тишина. Става Йонъ-паша да държи речь, подпрѣ се отъ едната страна съ пушката на пода, но намери това положение неудобно, взе пушката на другата страна и се подпрѣ по-удобно. Засука си мустацитѣ право нагоре, до вежди. Той бѣше младъ, едъръ, съ голѣми черни мустаци. Бѣше на 25 години. И Йонъ-паша почна своята речь: „Слушайте бракя, свободата сака кръвь, всѣка майка да роди юнакъ, како мене, що го отепафъ Шефкия, вие по единъ гюптинъ да отепате ще ги свършиме. Хайде сега кръшете глава”. Азъ слушамъ и се топя отъ свѣнь. Поповете кимнаха по между си и заедно съ всички, като се
34
рѫкуваха съ него, напустнаха кръчмата. Събранието се бѣше свършило. Всѣки бързаше да се рѫкува и да напустне по-скоро събранието. По-младитѣ му цѣлуваха рѫка.
Следъ това се върнахме презъ с. Облаково и азъ заминахъ за Демирхисарско, а той за къмъ полето, за чудо, като пренощува въ с. Облаково. Въ това село се раздѣлихме и той замина за битолското поле.
Въ моя районъ имаше една воденица, която се именуваше Чатлакой. Тя бѣше турска, воденичарьтъ бѣше българинъ. Дошли турцитѣ и заклали воденичаря, като на негово мѣсто поставили трима въорѫжени турци. Това стана презъ 1906 г. Отидохъ въ с. Жванъ, то бѣше близо до воденицата, и се научихъ за станалото. Отидохме и отбихме водата отъ яза, да можемъ да избиемъ турцитѣ, когато дойдатъ да взематъ водата обратно за въ яза. Друга засада турнахме на шосето. Тя бѣше въ случай, че турцитѣ почнатъ да бѣгатъ въ тая посока. На тая засада поставихъ Ангеле Секуловъ. Като пресекнахме водата, турцитѣ се усѣтиха, че това е работа на комити и се опѫтиха къмъ близкото село Прибилци, за да съобщатъ на войската. Обаче Ангеле Секуловъ ги присрещна на пѫтя и ги изби. Веднага дойдоха потери и започнаха да ни гонятъ. Гониха ни цѣлъ день и на другия день ни обсадиха въ с. Радово. Излѣзнахме вънъ отъ селото, за да се биемъ. Тукъ падна убитъ четникътъ Пецо отъ градъ Битоля. Ние успѣхме да убиемъ 5—6 души турци, следъ това вечерьта отстѫпихме.
Следъ сражението въ с. Радово азъ оставихъ четата и отидохъ да търся манлихерови куршуми, тъй като нашитѣ се бѣха свършили. Бѣхъ чулъ, че Сугаревъ се е завърналъ отъ България и че е билъ въ Кичевско съ 20—30 души. Въ с. Бѣлица, Кичевско, се срещнахъ съ Петъръ Чаулевъ. Той бѣше чулъ, че Сугаревъ е билъ въ Порѣчието. Денувахме въ с. Бѣлица, после отидохме въ с. Козица, Кичевско. Отишли бѣличани на пазаръ въ гр. Кичево и казали на козичани: „Хайде да си ходиме по-рано, защото вие ке имате гости”. Ханджията, влашки гръкъ, уреждайки смѣтката съ селенитѣ чува това и разбралъ, за какви гости става дума. Ние вечерьта потеглихме за с. Козица, а той се отправилъ право въ конака и съобщилъ, че въ с. Козица има комити. На Божикови
35
поклади турската потера идва и хваща нашитѣ селски патраули. Ние нищо не подозираме, спокойни сме, тъй като селскиятъ патраулъ нищо не ни бѣ съобщилъ за приближаване на нѣкаква опасность. Съмва се и при зори потерата навлиза въ селото незабелязано. Бѣхме 15 души, разпредѣлени въ 3 кѫщи. Войвода на четата бѣ Чаулевъ. Четникътъ Гюрчинъ пръвъ забелязва турцитѣ. Той бѣше родомъ отъ с. Сланско. Никой отъ селенитѣ не бѣше ги забелязалъ. Ние набързо се събрахме и решихме да излѣземъ вънъ отъ селото, защото цѣлото бѣше отъ сламени колиби, така че то още при първия залпъ щѣше да бѫде възпламенено. Направихме опитъ да пробиемъ обрѫча, но единъ залпъ ни спрѣ. Бѣше зима и бѣха паднали голѣми снѣгове. Излѣзнахъ азъ и презъ една горичка успѣхъ да мина незабелязанъ отъ турцитѣ. Валѣше снѣгъ и турцитѣ бѣха загърнати съ голѣми ямурлуци. Като имъ дойдохъ въ гръбъ открихъ по тѣхъ огънь та всички останали успѣха да се промъкнатъ. Тукъ загина четникътъ на Чаулевъ, Божко. Той бѣше раненъ тежко и не можеше да ходи. Божко пожела да бѫде застрелянъ, за да не падне живъ въ рѫцетѣ на турцитѣ. Застреля го Блаже Ѫрбинчето въ главата съ пушката си. Взехме Блажевата пушка, като оставихме у него само единъ револверъ. Турцитѣ успѣха да хванатъ живи двама четника; войска имаше много та тѣ не можаха да се спасятъ. Като отстѫпихме отъ тукъ, отидохме въ с. Мраморецъ. Турцитѣ се задоволиха съ убития и съ хванатитѣ живи и не ни гониха. Обѣдвахме въ с. Мраморецъ, събрахме милиция около 30 души и се върнахме обратно въ с. Козица. Искахме да провѣримъ, дали тукъ имаше предателство. Разследвахме и се установи, че не е имало такова. Убития го занесли въ църквата. Турцитѣ бѣха убили и единъ селенинъ, стрико на Йорданъ Пиперката (Това село е родното село на Пиперката). Раздѣлихме се съ Чаулевъ, той замина за Охридско, а азъ за своя районъ. Патрони не успѣхъ да намѣря.
Въ нашия районъ имаше единъ гръцки манастиръ, казваше се „Топлишки Св. Никола”. Той бѣше на патриарханата, обаче нашитѣ села искаха да го притежаватъ. Дълги години гърцитѣ го имаха като чифликъ. Егуменътъ събираше всѣка година около 600 товара жито.
36
Имотъ голѣмъ, поле голѣмо. Въ наше време за игуменъ на манастира дойде единъ гръкъ отъ Мала-Азия. Той не знаеше да говори български, служеше си съ терджуманинъ. Манастирътъ бѣше въ центъра на моя районъ, именно поради това единъ день азъ отидохъ, да го организирамъ. Обаче егуменътъ започна да крие при себе си турци, за да могатъ да ни унищожатъ по-лесно. Започна да следи нашата чета и ни създаваше много неприятности. Доведе при себе си гръцкия войвода Гуда, сѫщия, който презъ 1906 година изгорѣ село Смилево. Повика го при себе си, за да погърчи нашитѣ села. Една вечерь взехъ моята чета и се опѫтихъ къмъ манастира, за да го горя. Хванахме егумена, терджуманина и единъ другъ шпионинъ и ги заклахме. Следъ това запалихме манастира. Отъ турското село дойде потера и вдигна труповетѣ и ги занесе въ Прибилци; трупа на егумена занесоха въ Битоля. Следъ 10 дена въ с. Споещица пристигна гръцкиятъ инспекторъ на манастиритѣ заедно съ 15 души войска. Това село е близо до манастира. По това време ние се случихме въ сѫщото село и обѣдвахме. Дойдоха селени и ни съобщиха, че отъ с. Прибилци идвала войска. Излѣзохме вънъ отъ селото. Малко по-късно дойде една жена и ни съобщи, че не е била дошла въ село потера, ами дошелъ инспекторътъ на гръцкитѣ манастири, имали сме да даваме за пасене на нашата стока по манастирскитѣ ливади и загдето сме взели жито отъ манастира. Инспекторътъ разхърлилъ по петь лири на кѫща и имъ казалъ, или паритѣ ще ги дадатъ или въ затвора ще ги прати. Казахъ на селенката да си ходи, щомъ не е дошла потера въ село. Но нали е срамно да оставя селенитѣ въ това небрано лозе? Станахме и заобиколихме селото и право презъ полето та турнахме засада до манастира предъ единъ изворъ, близо до една купчина елхи, въ зидоветѣ на манастира. Тукъ минаваше пѫтьтъ, по който щѣха да се върнатъ въ града. Взели отъ селото около 300 лири, къмъ икиндия, два-три часа преди падане мракъ, пѫтуватъ за с. Прибилци и отъ тукъ за гр. Битоля. Инспекторътъ на конь, войницитѣ пеша, петь души заедно съ чаушина напредъ, а другитѣ подиръ тѣхъ, всички се движатъ по пѫтя. Единъ залпъ и всички паднаха, нито единъ не можа да се спаси. На ин-
37
спектора му ударихме 30 куршума въ главата. Неговиятъ конь побѣгна, незасегнатъ отъ нашитѣ куршуми, пъкъ и ние не стреляхме по него. Орачътъ Никола Толевъ бѣше хваналъ коня, взелъ дисагитѣ и пакъ го бѣше пустналъ. Въ дисагитѣ бѣха жълтицитѣ, обаче Толевъ отричаше да е взелъ дисагитѣ. Пъкъ и това насъ не ни интересуваше. Докато избиемъ тѣзи турци довтаса турска войска и ни обсади. Тя била наблизо, пѫтувала отъ Кичево за Битоля. Сражавахме се около единъ часъ и отъ насъ не падна никой.
Преди година нѣщо, презъ село Слоещица минали двама турски харамии. Сѫщитѣ въ село Велмевци задигатъ отъ една вдовица сто лири и закалятъ нейния синъ. Бѣше зимно време, настигатъ ни селски куриери на коне и въ с. Слоещица ни съобщаватъ за минаването на двамата харамии, които миналата година бѣха извършили тоя подвигъ. Тѣ бѣха Байрамъ и Хабдулъ отъ с. Папрадище, Кичевско. Казаха ни да ги търсимъ къмъ с. Доленци или пъкъ въ с. Бабино. Ние отидохме чакъ до с. Доленци два часа по далечъ отъ с. Слоещица. Попитахме за харамиитѣ, казаха ни, че не сѫ ги видѣли. Върнахме се въ с. Бабино и похлопахме при Софрони Димовъ. Излѣзе самиятъ домакинъ и ни съобщи, че презъ деня ги видѣлъ да минаватъ презъ полето за с. Слоещица. Опѫтихме се за село Слоещица и стигнахме тамъ призори. Отидохме право при коджабашията Насто, почукахме на портата, излѣзе неговата невѣста и ни каза: „Алексо, не влизайте дома, има турци, ходете си назадъ!” Отидохъ и съобщихъ на другаритѣ, че турцитѣ сѫ тукъ. Пропустнахъ да кажа, че цѣлата моя чета бѣше облѣчена въ аскерски дрехи. Въ района имахме около седемдесеть костюма. Когато станѣше нужда отъ милиция, ние не ги водѣхме въ селски дрехи, а всички обличаха аскерска форма. И това много ни помагаше. Всички мои четници знаеха да говорятъ турски и арнаутски, сѫщо и азъ. Та върнахъ се при четницитѣ и имъ казахъ, че турцитѣ сѫ тукъ. Тѣ ме запитаха, какво ще правимъ. Казахъ имъ, ще влѣзнемъ и ще се представимъ за турци отъ е. Прибилци, аскеръ. Влѣзнахме въ кѫщи и заварихме двамата харамии да седятъ на ката и да пушатъ
38
тютюнъ. Попитаха ни; отъ где сме; отговорихме, че сме аскеръ отъ с. Прибилци. После допълнихме, че сме дефрие и мафази. Седнахме и ние. Турцитѣ бѣха подпрѣли дветѣ си пушки въ единъ отъ кьошоветѣ, а на пояситѣ имаха само револвери и ками. Като се настанихме добре, азъ се обърнахъ къмъ домакина Насто, съ думитѣ: „Чорбаджи, да давашъ малко хлѣбъ, оти сумъ много гладенъ”. Още като бѣхме вънъ, азъ обяснихъ на моитѣ другари начина, по който ще ги заловимъ, — тропна ли азъ съ ногата, турцитѣ право за гуша ще се ловятъ. Всички седнахме около огъня, а тѣ продължиха да си седятъ кръстнозе на ката. Нѣкои отъ момчетата, за да могатъ да ги хванатъ по-здраво за гуша, оставиха пушкитѣ си въ кьоша на стаята. Така че и съ това ние не дадохме на турцитѣ никакво съмнение. Разположихме се като стари познати. Коджабашията ми донесе вечеря и азъ се нахранихъ, обърнахъ се къмъ него и му казахъ: „Хайде, кревай лебо, бре свино!” а домакинътъ, съ когото се познавахме много добре ми отвърна: „Пеки, пеки”, прибра паницата и излѣзна. Следъ това азъ се обърнахъ къмъ турцитѣ за тютюнъ и въ момента когато тѣ подхвърлиха табакерата, азъ мръднахъ съ крака, дадохъ знакъ и момчетата се хвърлиха върху имъ и здравата ги счепкаха. Байрамъ извика: „Вие ли сте бре!” Абдулъ не продума нищо. Вързахме ги и ги застреляхме. Следъ това изкахме да ги горимъ въ гората, обаче не успѣхме, въпрѣки че много се мѫчихме, защото умрѣли хора не се горѣли. Закопахме ги въ гората. Паритѣ, които намѣрихме у тѣхъ, дадохме ги на селенитѣ, за да построятъ църква „Св. Богородица”. Тая църква сърбитѣ я осветиха презъ 1920 год. После селенитѣ събраха още пари.
Отидохме въ с. Бѣлче, то е на шосето Битоля— Кичево. Въ това село имаше единъ турчинъ, който на чифлика си бѣ избилъ въ продължение на години много наши селени. Казваше се Маликъ. Въ това село отидохме съ своята аскерска форма, подъ предлогъ, че сме бегликчии. Това направихме, защото не ни се удаваше другъ начинъ, за да го унищожимъ. Селото не обсадихме, защото то бѣше малко. Отива една селенка и съобщава.
39
че не идватъ никакви беглигчии, а че сме били комити. Въ близкото село имаше гарнизонъ отъ 500 души войска, а сѫщо и казармено помѣщение. Турчинътъ, като разбралъ отъ жената, какви хора идватъ, яхва коня, отива въ с. Прибилци и съобщава на войската. Селото Бѣлче е разположено до планината Слѣпешка Ставраково, а въ подножието се простира полето. Научихме за предателството и поехме презъ полето. Турцитѣ бѣха хванали планината, пъкъ и тамъ бѣше много стръмно. На излизане отъ селото срещнахме на шосето двама още по-голѣми катили-турци на коне. Спрѣхме на пѫтя предъ тѣхъ, а тѣ слѣзоха отъ конетѣ. Тѣ ни взеха за аскеръ. Ние не грабнахме пушкитѣ да се бранимъ, защото турцитѣ, както казахъ не ни подозрѣха въ нищо. Слѣзнаха отъ конетѣ и започнаха да ги водятъ. Поискахъ имъ огънь. Трима отъ насъ въ рѫцетѣ си държеха цигари, а пушкитѣ носѣхме на рамо. Четирима отъ момчетата бѣха задъ насъ. Турцитѣ отговориха, че иматъ огънь и започнаха да тарашуватъ въ пояситѣ си. Въ този моментъ ние се впустнахме и взехме пушкитѣ и револверитѣ имъ отъ поясъ. Завързахме ги съ пояситѣ. Тѣ бѣха отъ турското село Мургашево. Единиятъ отъ тѣхъ бѣше потурчилъ сестрата на моя четникъ Ристе и бѣше я взелъ за жена. Когато въ лицето на едина отъ хванатитѣ Ристе позна своя насилственъ зеть, разяренъ се обърна къмъ него съ думитѣ: „Ти ли си, бре Муко, що ми я взе и потурчи сестрата.” Муко като разбра, въ чии рѫце е попадналъ извика: „Ти ли си, бре Ристе”. Вързахме ги и ги забрахме съ себе си. Войската отъ височинитѣ надъ селото гледаше всичко. А пъкъ ние бързахме, за да избѣгнемъ сражението, защото се намирахме на голо поле. Юзбашията Али-ефенди, така се казваше той, насочи далекогледа къмъ насъ и узна, че не сме никакъвъ аскеръ, а сме комити и че сме подкарали двама турци вързани. Откриха ни. Ние набързо избихме двамата турци и започнахме да се биемъ. Тукъ раниха моя секретарь Пандо Калчевъ. Ударенъ бѣше въ гърдитѣ, но не бѣше изгубилъ присѫтствие на духа и продължаваше да се сражава самъ около четири часа. Изгубилъ бѣше способностьта да говори, отъ устата му течеше алена кръвь. Дойде при менъ, на устата му бѣше
40
се запечатила една усмивка, която нѣма да забравя никога. Отнесохме го до една купчина камъни. Бѣше бодъръ, само да говори не можеше. Той носѣше пушката, въ приклада на която се намираха 25 лири на четата. Обърнахъ се къмъ Пандо и му поискахъ да ми даде пушката си, като му казахъ, че ще му дамъ моята. Той не се съгласи. Сбогувахме се и той съ очи ни изпроводи, като не преставаше да се усмихва. Следъ като остана самъ още дълго той води боя, като ни даде възможность да отстѫпимъ. Той уби още нѣколцина турци, счупи пушката си и съ револвера се застреля. Той не даде пушката си, защото искаше съ нея да умре. Въ суматохата ние не можахме да приберемъ чантата съ архивата. Преди да се застреля Пандо Калчевъ бѣше заровилъ въ земята архивата и часовника си. Прибилци дойдоха, вдигнаха трупа и го предадоха на селенитѣ отъ с. Сладуево. Пандо Калчевъ закопаха въ това село.
Той бѣше влахъ отъ гр. Крушево. Неговиятъ баща имаше чифликъ въ с. Сливница, България, и бѣше доста състоятеленъ. Пандо загина на 25—26 години, презъ 1907 г. Бѣше голѣмъ юнакъ; той направи чудеса. Много обичаше да лови турцитѣ живи. Преди да загине Пандо бѣше сънувалъ въ с. Жванъ, че часовникътъ му се развалилъ. Той разтълкува съна и казваше, че наближава неговата смърть. Като се срещнахъ съ него, разправи го и на менъ. Азъ му отговорихъ, че това сѫ вѣтъръ работи. Пандо бѣше голѣмъ веселякъ. Вечерьта преди да падне убитъ бѣше сънувалъ, че куче го бѣ ухапало и поискалъ да узнае, какво тълкувание дава вѣчниятъ календаръ. Като погледналъ съновника, веднага казалъ, че скоро ще бѫде убитъ. Сънътъ си той бѣ разправилъ на учителката въ с. Жванъ — Христина, която отпосле стана моя съпруга. На нея той ѝ остави една мандолина за споменъ, като ѝ каза: „Ако остана живъ, ще ми я върнешъ, а ако ме убиятъ, вземи я и свири съ нея.”
Нѣкой шпионинъ съобщава на турцитѣ, че ние не сме успѣли да вземемъ съ себе си архивата и войската идва на мѣстото, гдето се води сражението и я открива. Арестуваха около 70 души селени и граждани. Откриха ни шифъра и псевдонимитѣ на всички, които кореспондираха съ насъ. Стана цѣла афера — така наречената
41
Велмежка-Демирхисарска афера. Ръководители, попове и др. всички ги откараха въ с. Прибилци. По това време азъ наказахъ двамата братя Алексо и Давиде отъ с. Вирово и на тѣхнитѣ трупове прикачихъ присѫдата. Тя гласѣше, че ги убива горското началство, понеже не работятъ въ духа на Организацията, а така сѫщо и по тѣхни частни караници. Дойдоха суварии, взеха оставенитѣ отъ мене присѫди и ги занесоха въ с. Прибилци. Тамъ бѣха събрали всички арестувани по аферата. Нѣкои отъ задържанитѣ дочуха разговоритѣ на членоветѣ на мезлича, който бѣ дошелъ отъ Битоля. Ставаше дума за присѫдитѣ: „Кой може да не дава хлѣбъ на тѣзи хора, хайде да пустнемъ тоя народъ, а да употрѣбимъ всички усилия за залавянето на комититѣ”. Следъ това мезличътъ се обърналъ къмъ арестуванитѣ съ думитѣ: „Знае ли нѣкой отъ васъ да говори турски?” Отговорили му, че никой не владѣе турски езикъ. И мезличътъ продължилъ да пледира въ тѣхна полза. Съобщилъ, че всички сѫ свободни. Зарадвани двама отъ селенитѣ, Стефанъ отъ с. Брѣзово и Якимъ отъ с. Бабино, излизатъ предъ мезлича и отъ името на всички благодарятъ по турски на султана за неговата милость. Като чува това, мафкеметътъ, се обръща къмъ тѣхъ съ думитѣ: „А бре, вие сте знаели турски, другитѣ всички да си отидатъ по домо-ветѣ, а вие да останете тукъ!” Тургатъ имъ пранги на краката и ги изпращатъ въ Диарбекиръ. Вината имъ бѣше само тая, че сѫ рекли тѣзи две турски думи. После презъ хуриета тѣ се върнаха здрави и живи.