II.
Дейностьта ми презъ 1904 г. въ Горно-Джумайско. Оголването на населението отъ дѣдо Китанъ. Селенитѣ не бѣха виждали турчинъ. Залавяне на единъ шпионинъ. Пренасяне на орѫжие отъ българската граница. Залавяне на върховистката чета на Михаилъ Чарлински. Въ Битолско. Смъртьта на Георги Сугаревъ и Йорданъ Пиперката. Войводата Йорданъ Пиперката. Биографични данни и революционни прояви. Сражение въ с. Брѣзово.
Въ 1904 год. заминахъ за Македония съ Андрея Димовъ (Докурчевъ), родомъ отъ гр. Велесъ. Съ него се намѣрихме на връщане, следъ въстанието, въ Велешко; дойдохме въ България заедно, той водѣше съ себе си 10 души. Тукъ стояхме 10 дена. Чернопѣевъ се готвѣше да замине за Струмишко. Съ него тръгнахме и ние. Бѣхме около 70 души. Съ Чернопѣевъ се раздѣлихме въ с. Габрово (Горно-Джумайско). Останахме 7 души, начело съ Андрея. Той ни стана войвода. Тукъ стояхме презъ цѣлата 1904 год. Димовъ бѣше добъръ агитаторъ. Тогава въ града (Горна-Джумая) на пазаръ ходѣха само жени. А пъкъ данъка на турцитѣ отъ с. Лешко го плащаше дѣдо Китанъ, бащата на Петре и Сандо Китановъ. Мемюрътъ идваше при него и дѣдо Китанъ му броеше данъка за цѣлото село. И отъ 600 кѫщи, които плащаха данъкъ отъ с. Лешко, той отъ своя страна броеше на мемюра пари само за 100 кѫщи. Такъвъ батакчия бѣше. Въ цѣло Горно-Джумайско само дѣдо Китанъ носѣше фесъ, всички останали носѣха гугли. Като дойдѣше пролѣть, ще мине по всички кѫщи и ще съобщи, че мемюрътъ е дошелъ и че той за всички билъ платилъ данъка. И понеже народътъ не знаеше смѣтка и не боравѣше съ пари, дѣдо Китанъ ще събере говеда, юнци, волове, кози отъ 600 кѫщи и ще ги подкара за градъ Солунъ, за да ги продава. Ще се бави тукъ около два месеца, ще про-
23
дава стоката. И тая година по такъвъ начинъ „царското” е платено за селото. Докато се върне отъ Солунъ 20-30 души селени, които се считаха ужъ за първенци, ще лежатъ все около неговата кѫща и ще очакватъ „бай Китана”. Всички боси, съ по една агнешка гугла на глава. Ще натовари бай Китанъ 60—70 товара бакалска стока отъ Солунъ, сѫщо така вино, ракия, оризъ, соль и пиперъ и ще се завърне съ тоя керванъ обратно въ село. Селенитѣ ще се зарадватъ. Бай Китанъ яхналъ своя конь, съ високъ фесъ на глава, се усмихва: „Добъръ вечерь, бре мачароци”. Ще разтоварятъ виното и ракията и съ едно рѫждясало канче ще навъртятъ бурето и ще черпятъ, докато се изпонапиятъ всички; ще започнатъ да се веселятъ и ще се търкалятъ около кѫщата му около 2—3 дена, следъ това ще си ходятъ по домоветѣ си. Селенитѣ не бѣха виждали турчинъ. Въ нашия районъ влизаха следнитѣ села: Лешко, Падежъ, Логодажъ, Елешница, Дрѣново, Селище, Делямзино, Желѣзнецъ, Сушица, Тросково, Добочица, Габрово, Истевникъ, Караджово и Покровникъ.
Веднажъ ни съобщиха, че идвала войска, напустнахме колибитѣ на Лешко и излѣзохме въ планината. Тукъ намѣрихме единъ старецъ, който пасѣше овце. Тукъ всѣки самъ си пасѣше говедата, селски говедарь нѣмаше. Попитахме го, дали е видѣлъ аскеръ. Той ни запита, що е това аскеръ. Ние го питахме повторно: турци дали е видѣлъ? Той ни отговори: ето 90 годишенъ съмъ, обаче турци не съмъ видѣлъ.
Единъ день хванахме двама турци, защото селенитѣ се оплакаха, че сѫ блудствували по селата и ги наказахме съ смърть.
Турцитѣ бѣха изпратили да бѣга единъ шпионинъ отъ Пехчево, по занятие шивачъ, по нашия каналъ за България и после като се върне да предаде всичко на турцитѣ. Въ Лешко успѣхме да го хванемъ — въ махалата Кориитѣ. Разпитахме го, за кѫде бѣга и на въпроса, защо не носи бележка отъ нашия тамкашенъ рѫководитель, не можа да ни отговори. Задържахме го. На другия день отъ Горно-Джумайското рѫководно тѣло получихме писмо, съ което ни се съобщаваше за избѣгването на нѣкой шпионинъ, кой го е ималъ за цель да
24
открие нашия каналъ. Откарахме шпионина въ с. Елешница въ една колиба и вечерьта ни го предадоха да го заколимъ въ гората. Бѣше тъмно, пъкъ валѣше и дъждъ, и шпионинътъ, като якъ и опитенъ успѣ да ни се отскубне и да ни избѣга. Стреляхме подиръ него, обаче не успѣхме да го ударимъ. Веднага се раздѣлихме по двама души и съобщихме по всички колиби, че ако се яви такъвъ и такъвъ човѣкъ, да се залови. И шпионинътъ, бѣгайки презъ деня между Елешница и Пиянечко, е билъ забелязанъ отъ двама овчари. Той е билъ отвързанъ отъ нѣкоя жена и на рамото си носѣлъ единъ колъ. Двамата овчари успѣватъ да го хванатъ, завръзватъ го и го довеждатъ при насъ. Разпитахме го и вечерьта го хвърлихме живъ въ варницата между Лешко и Елешница.
Веднажъ ние трима души четници — Иванъ Чауша отъ с. Смолско (Гевгелийско), Василе отъ с. Бучинъ (Крушовско) и азъ заедно съ 60 души селени отъ с. Лешко тръгнахме отъ това село и презъ Дрѣново та въ с. Копривленъ (на българска територия). До тамъ стигнахме за една нощь. Въ това село имахме манлихерови пушки и сандъци съ бомби и патрони. Бѣхме ги донесли на коне отъ Дупница. Настанихме се вънъ предъ селото за да денуваме и вечерьта щѣхме да се върнемъ обратно за Лешко, за да занесемъ орѫжието; въ това село имахме складове за орѫжие. Запалихме огънь за да се позатоплимъ. Обаче призори ни забеляза българскиятъ постъ. Бѣше още тъмно, когато българскитѣ постове дойдоха и ни извикаха: „стой”! Всички селени бѣха безъ пушки; въорѫжени бѣхме само ние тримата. Взехме да отстѫпваме къмъ една гора. Обаче и отъ тука ни присрещнаха; бѣхме обсадени. И така плениха ни всички и ни откараха въ Дупница, Началникъ на войсковата часть въ града бѣше капитанъ Тошевъ (после генералъ). Още като ни караха въ Дупница, азъ надумахъ селенитѣ да мълчатъ. Иванъ Смолски не излѣзна на мегданъ, защото въ единъ ханъ между Дупница и Радомиръ той бѣ стрелялъ по капитанъ Стояновъ и го бѣ наранилъ. Заведоха ни при капитанъ Тошевъ и той ни запита: отъ где сме. Азъ отговорихъ, че идемъ отъ Битолско. „Тѣзи хора отъ где сѫ?” Отговорихъ че сѫ отъ разни села, понеже ние идемъ отъ Битолско, всички, които пожелаха да бѣ-
25
гатъ, дойдоха съ насъ. И селенитѣ започнаха да казватъ: азъ съмъ отъ Малешевско и пр. После ни запитаха, да имъ разправимъ за въстанието и съ кои войводи сме действували. „Вие тамъ въ Битолско много мѫки теглихте”. После капитанъ Тошевъ ни каза, че сме свободни и да вървимъ да се хранимъ. Питаха ни, дали имаме пари и като се научиха, че нѣмаме, дадоха нареждане да се хранимъ въ една гостилница; обѣдвахме на групи по 5 души. Презъ нощьта незабелязано се опѫтихме назадъ къмъ с. Копривленъ, тоя пѫть вече не запалихме огънь, падна мракъ, вдигнахме орѫжието и се опѫтихме за Лешко. Всички селени като яки нарамиха по единъ сандъкъ, а заедно съ тѣхъ и ние минахме границата и оставихме орѫжието въ с. Дрѣново. И после отъ тукъ го пренесохме на коне до складоветѣ въ Лешко.
Андрея Димовъ даде заповѣдь, занапредъ никоя жена да не ходи на пазаръ въ града. И започнаха мѫже да ходятъ на пазаръ.
Дойде Сандо Китанчевъ и изгорѣ батакчийския тефтеръ на баща си, като му каза: „Татко, стига сме носили това леке!” и каза на селенитѣ, никой да не дава вересиитѣ обратно на баща му. И Сандо се обърна къмъ баща си и му каза, да не смѣе за въ бѫдеще да събира своята вересия, защото въ противенъ случай Организацията ще го накаже. Сандо бѣше малешевски войвода. Той се обърна и каза на нашия войвода да следи тая работа. И така събирането на данъка отъ „бай Китана” спрѣ и самъ мемюрътъ започна да си събира „арача” отъ всички кѫщи, кой колкото дава.
Веднажъ хванахме върховистката чета начело съ Михаилъ Чарлински и неговия секретарь — Василъ Чоремчето. Успѣхме да ги заловимъ въ Бучинско. Тѣ бѣха 13 души и 15—16 души милиционери, начело съ селския войвода Никола Чаргата. Тѣ бѣха небръснати и азъ ги обръснахъ. Следъ това всички вкупомъ отидохме на гости въ Лешко. Това село бѣше калето на централиститѣ. Въ Лешко стояхме 4 дена. Говорихме, че ние трѣбва да се боримъ само за Македония. Опѫтихме се за с. Габрово, всички вкупомъ за да ги изпроводимъ до Петричко. Въ това село имаше единъ върховистъ на име дѣдо Георги Пелтеко, който никакъ не искаше да
26
се сношава съ насъ — централиститѣ. Бѣше много изплашенъ, защото ние искахме да го заловимъ, за да научимъ нѣщо отъ него. Той бѣше нелегаленъ. Отидохме въ това село и се настанихме въ единъ дворъ да денуваме. Георги Пелтеко, като видѣ, че съ насъ идватъ и негови хора, излѣзе и започна да вика на Миланъ Чарлински: „Защо си довелъ тѣзи коцкари въ нашия районъ?” „Защо, гониха ли тѣ?” го запита Миланъ. И въпрѣки, че последниятъ стоеше до Андрея, извика „Долу орѫжието!” Въ тоя моментъ ние успѣхме да се дръпнемъ малко въ страни. Сѫщото стори и Андрея и дойде при насъ. Удобно мѣсто за пусия нѣмаше. Единъ отъ нашитѣ другари се присъедини къмъ тѣхъ, та останахме 5 на 15 души. Самото село обаче бѣше централийско. И така ние съ пушкитѣ въ рѫце крачка по крачка успѣхме да се приберемъ въ селото Габрово. На другата есень азъ заминахъ за Битолско, като оставихъ другаритѣ въ сѫщия районъ.
Андрея загина отъ Атанасъ Чифлийшки, върховистъ. По-рано сѫщиятъ уби Христе Кутрулчето, малешевски войвода; уби го на довѣрие при водене на разговори за помирение.
Чифлийшки падна после отъ другаритѣ на Андрея.
Следъ смъртьта на Андрея, за войвода остана Иванъ Чауша. Той тукъ се движи още известно време,, следъ това замина за Струмишко и загина съ 5—6 другари.
Следната година дойдохъ въ България, взехме чета и съ Кузо Блатски, костурски войвода, и Лазаръ Плаевъ, велешки войвода, отидохме въ Битолско. Въ с. Облаково се срещнахъ съ Георги Сугаревъ. Тукъ костурската чета се отдѣли отъ насъ. Азъ съ моята чета и съ Сугаревъ потеглихме за Ресенско. После Сугаревъ писа въ Битоля до окрѫжния комитетъ, да му изпратятъ пари, за да замине въ България. Изпратиха му 8 наполеона. Отъ тѣзи пари Сугаревъ изпрати на майка си сто и петь пари, за да си купи шамия. Това бѣха паритѣ, които Сугаревъ изпрати на майка си. Така бѣше тогава. Сугаревъ съ една чета отъ 30—40 души мина презъ Морихово, презъ Порѣчието, гони сръбски чети и на връщане отъ България загина заедно съ цѣлата си чета при с. Паралово, Битолско.
27
Йорданъ Пиперката загина единъ месецъ следъ въстанието, презъ августъ 1903 год. Той води много сражения и падна убитъ между Сълбъ и Суво-поле (Демирхисарско). Презъ въстанието съ около 900 души въстаници той нападна турското село Прибилци. Водиха бой и въ мѣстностьта Гюрчейца, Кичевско. Падна и много войска; паднаха и около 30 души въстанници. Подиръ това турцитѣ изгорѣха гр. Крушево, а пъкъ при Мечки-каменъ крушовскитѣ чети бидоха окончателно унищожени. После турскитѣ пълчища дойдоха и запалиха хубавото демирхисарско село Цѣръ. Цѣрани се браниха съ мѣстни чети. По това време Йорданъ Пиперката билъ въ с. Църско, Демирхисарско. Турцитѣ, следъ като подпалили Цѣръ, се изтеглили въ Крушовско и се разположили въ турското село Сълбъ. Войската имала съ себе си два топа и музика. Това село е близо до Цѣръ. Йорданъ Пиперката пожелалъ да отиде до Цѣръ, за да се научи какво е станало съ селската чета, която водила неравния бой. Димитъръ Дечевъ посъветвалъ Пиперката да не ходи, като му казалъ, че нѣма нищо да научи въ селото. Пиперката обаче не чулъ предупредителнитѣ съвети, избралъ 10 отъ по-добритѣ свои четници и се опѫтилъ за Цѣръ. Наблизо до селото е Суво-поле. На връщане турцитѣ поставятъ засада при рѣката; Йорданъ Пиперката забелязалъ това и се приготвилъ за бой. Открива се сражение, падатъ 4 души, между които и Пиперката. Пушката си захвърлилъ въ рѫжьта; тя бѣше манлихерова карабина. Турцитѣ дошли и намѣрили четири трупа, между тѣхъ, обаче, не сѫ могли да познаятъ Пиперката. На другия день, чакъ когато намѣрили неговата пушка, разбрали, че сѫ убили Йорданъ Пиперката. На пушката бѣше написано името му. Следъ сражението турцитѣ избѣгаха. Димитъръ Дечевъ отиде съ една голѣма чета и дигна труповетѣ. Погребахме ги тържествено на единъ ридъ до с. Велмевци (Демирхисарско). На погребението присѫтствуваха всички демирхисарски чети; то стана по командата на Димитъръ Дечевъ. И четиримата ги погребахме въ братска могила.
28
Следъ погребението на Йорданъ Пиперката и другаритѣ му, за да отмъсти, Димитъръ Дечевъ избра 15 отъ по-добритѣ си четници и нападна турската войска, която се бѣше разположила въ планината Бита при с. Мало-илино. Групата неусѣтно се приближи до преднитѣ постове, премина ги незабелязано, доближи до ядрото и даде залповъ огьнь. Вдигна се голѣма тревога и турцитѣ започнаха да се биятъ помежду си; биха се цѣла нощь, а Дечевъ съ останалитѣ другари се прибраха безъ да дадатъ жертва. Отъ тоя моментъ вече турцитѣ за по-голѣма сигурнрсть започнаха да се движатъ само денемъ.
Йорданъ Силяновъ Пиперката е роденъ въ 1859 год. въ с. Козица, Кичевско. Още на младини той дошелъ въ България и постѫпилъ на работа въ една фурна. Презъ 1895 год. заедно съ Стойко войвода и Кочо Лютата взима участие въ кресненското въстание. Обичанъ бѣше отъ другаритѣ заради своята доброта — когато нѣкой отъ тѣхъ изпаднѣше, Пиперката жертвуваше и последната пара отъ своята и безъ това оскѫдна кесия. Бѣше пъргавъ като коза; на ръстъ бѣ срѣденъ. Въ Македония се завърна съ четата на Мирче Ацевъ, когото убиха при Вардара. Пиперката постоянно се караше съ Георги п. Христовъ и то за дребни работи. Йорданъ Пиперката бѣше особено ненавижданъ отъ учителя Драганъ отъ с. Обоища, Ресенско. Веднъжъ Пиперката отива въ с. Обоища и при него идва Стефанъ Фейковски, селски първенецъ, рѫководитель на селото и му се оплаква, че даскалътъ Драганъ е извършилъ безчестие на неговото семейство. Като се научи за това, Пиперката на едно събрание удари плѣсница на Драгана. Отъ тукъ се започнали враждата между даскала и Пиперката.
Отъ Йордана треперѣше цѣло Демирхисарско; турцитѣ катили се плашеха отъ неговото име. Арнаутитѣ, когато забележеха, че нѣкой отъ тѣхнитѣ другари въ нѣщо напомня Пиперката, започваха да се възхищаватъ и да се провикватъ: „Нальонъ бре, нальонъ бре, Йорданъ Пиперконъ” (бре, бре, цѣлъ Пиперката). Турцитѣ, не вѣрвайки въ юначеството на гяуритѣ, бѣха убедени, че или майката, или пъкъ бащата на Пиперката ще да сѫ били турци. Йорданъ Пиперката унищожи мнозина турци-катили. Единъ день той успѣ да хване живъ
29
турчина-катилъ Фезо отъ с. Брѣзово. Изненада го и го залови въ с. Бабино съ думитѣ: „Ой Фезо, азъ за тебе не съмъ чулъ много лоши работи; ти се смѣташъ за голѣмъ юнакъ, хайде сега сваляй си дрехитѣ”! Съблича се катилъ Фезо, взима Пиперката пушката му и така по долни дрехи го пуска да отиде въ селото, като му зарѫчва да каже на турцитѣ, да не дохождатъ по нашитѣ села. Скоро подиръ тая случка катилинътъ-турчинъ Изетъ дойде по нашитѣ села, обаче Пиперката го издебна и го уби. Въ с. Брѣзово Йорданъ Пиперката води голѣмо сражение; обсаденъ бѣше съ нѣколцина другари въ кѫщата на Сотира. За да се отскубнатъ невредими, Пиперката скроява следния планъ: взима печката пълна съ жарь, излиза вънъ и извиква на другаритѣ: „Бре, бомбитѣ дайте”! — и съ голѣма сила хвърля печката къмъ войската. Като видѣли това, турцитѣ се впустнали да бѣгатъ викайки: „Качънъ бумба атиларъ”. Въ тоя моментъ Пиперката вдига пушката и съ единъ куршумъ поваля на земята милязимина Ддемъ ефенди и съ това паниката между бѣгащитѣ турци става по-голѣма. При пробива Пиперката дава двама души жертва: Илия отъ с. Жванъ, Демирхисарско и единъ другъ четникъ. Домакинътъ на кѫщата Сотиръ избѣга съ тѣхъ и стана нелегаленъ. Презъ време на въстанието последниятъ водѝ отдѣление отъ четата на Пиперката и на пѫть за България загина заедно съ цѣлия щабъ на Анастасъ Лозанчевъ. Сотиръ имаше голѣма брада и коса; турцитѣ отрѣзаха неговата глава, набучиха я на колъ и я поставиха на пѫтя за с. Прибили въ мѣстностьта Светицата. Цѣли недѣли главата на Сотира бѣше пазена отъ стража. При обсадата въ с. Брѣзово нѣколцина четници отъ четата на Пиперката успѣха да не попаднатъ въ засада. Групата е била отъ 5 души. Старши на тая група е билъ Тодоръ отъ с. Бѣлица, Демирхисарско. Групата, която бѣ отстѫпила, заварихме я въ с. Зашле. Тукъ Пиперката осѫди старшията на групата Тодоръ на смърть, заради това, че последниятъ не бѣ ударилъ въ гръбъ турската войска, въпрѣки че е ималъ възможность да стори това, както направили и други групи, които дошли на помощь отъ по-далече.
Пиперковата чета бѣше много бърза. Въ една нощь тя взимаше разстоянието отъ с. Бѣлица до с. Обоища — близо 60 км.