I.
Биографични данни. Начало на гръцко-българскитѣ гонения въ Битоля. Убийството на гърка Йонче Лачо. Бѣгството ми въ България. Опитъ за организиране чета. Среща съ Тома Давидовъ. Въ Македония съ ревизионната чета на Тома Давидовъ. Събрания въ с. с. Цапари и Гопешъ. Заклеване на населението. Свада между Коте отъ с. Руля и Чекаларовъ. Изгонване на сръбскитѣ учители отъ Порѣчието. Смъртьта на Тома Давидовъ. Разформироване на нашата чета. Предателството на Ристе отъ с. Секирани. Кървавъ бой въ с. Могила. Наказване предателя. Обявяване на въстанието. Сраженията. Наказание на предалото се село Стрежово. Опитъ за предаване на Д. Груевъ. Посещението на селата следъ въстанието.
Роденъ съмъ въ 1869 година въ село Радово, то е три часа далече отъ гр. Крушово. Баща ми се казваше Стефанъ и се помина въ 1905 година. Майка ми се поминала, когато съмъ билъ на единъ месецъ. Билъ съмъ боленъ тогава та сѫ искали да ме турятъ въ нейния гробъ, за да не ходѣли два пѫти на гробища. Като разбрала това, сестра ми Ристана, която тогава била на 10 години, ме грабнала, рекла: „Не го давамъ” и ме взела отъ гробищата. После нѣкоя жена ме доила съ козье или краве млѣко и така съмъ закрепналъ. Нашето семейство се казва Симоновци. Имамъ две сестри и единъ братъ на име Димитрия, всички по-възрастни отъ менъ. Братъ ми се помина на 20 години. Сестритѣ ми, Ристана и Петкана, и до днесъ сѫ живи. Детинството си прекарахъ като воловарче. Бѣхъ буенъ; постоянно се биехъ съ децата и съ турчетата отъ съседното село Прибилци. Единъ добъръ човѣкъ ми подари веднажъ едни тѣсни панталонки, градски та започнаха да ме викатъ Алексо Френго. Азъ не знаехъ, че турцитѣ сѫ били господари на раята и се биехъ безразлично и съ турчета и съ българчета. До 21 годишна възрасть не искахъ да туря на краката си опинци; зиме и лѣте ходѣхъ все босъ.
2
Икономическото опропастяване на нашата фамилия стана причина да напустна родното си село и да отида въ градъ Битоля. Баща ми биде разсипанъ икономически отъ единъ проклетъ турчинъ на име Сюлеманъ-ага. То стана така. Идва единъ день Сюлеманъ-ага при баща ми а му дума: „Вземи, Стефане, нѣкое кило жито, нѣма где да го туря, храни си децата!” Татко взима житото. Минава една година и агата идва при баща ми и му казва: „Стефане, ти не дойде да донесешъ нито житото, нито файдето, нито пъкъ главата”. — Колко пари струва, — пита го моятъ баща. Цельта на агата бѣ да заграби едно наше дворно мѣсто, което се намираше въ добро положение, запазено отъ севернитѣ вѣтрове та тамъ да си построи кула. Мѣстото бѣше широко, кѫщно, бахча. — „Отъ тогава има 3 години, главата бѣше една лира, значи нѣщо петь лири” — отговаря Сюлеманъ-ага. Татко намира отъ нѣкѫде петь лири и му ги дава. Следъ известно време идва Сюлемановиятъ синъ Муке и казва на баща ми: „Стефане, ние съ татко се дѣлихме. Ти остана на менъ да давашъ, твоя дългъ азъ взехъ върху себе си”. Татко му отвърна, че дълга е уредилъ вече съ неговия баща. „Прави, каквото правишъ, паритѣ да ги дадешъ, да не се препънешъ (да не го убие)”. Отива татко при Сюлеманъ-ага да се справи, какъ стои тая работа. „Гледай, Стефане, моятъ синъ Муке излѣзе аджамия, гледай какво ще правишъ, да му дадешъ петь лири. Седемь души гяури е убилъ на пѫтя безъ мое позволение, безъ да ме пита. Та гледай да не ти направи и тебе нѣкой акаретъ”. Сто и двадесеть турски лири ни взеха въ продължение на нѣколко години. Единъ прехвърля смѣтката на Муке, другъ на Сюлеманъ-ага. Отива баща ми, дава десеть лири общо отъ семейството и иска разписка за даденитѣ пари и да му кажатъ, колко пари има да дължи, за да се тури край на тази работа. Муке дава бележка, че е платено отъ „едно до хиляда” и съобщава това на баща си. „Хай бре будала, една лозница, що дава по 100 оки грозде на година, така ли се откопчува” отвръща Сулеманъ-ага, като се научава за станалото. После пъкъ други турци ни захванаха и ние не можахме да се закрепимъ и западнахме много икономически. Азъ отидохъ въ Битоля. Работѣхъ въ една фурна
3
на „Широкъ сокакъ”. Презъ това време започваха борбитѣ между българи и гърци. Българскиятъ владика Григорий бѣ дошелъ наскоро. Имаше и гръцки такъвъ. Фурната се намираше въ гръцка махала. Ние не знаехме за сѫществуването на Организацията. Събираха членски вносъ за поправяне църкви, отъ майсторитѣ по сто пари, а отъ насъ по единъ грошъ месечно. Мислѣхме, че ги събиратъ за църкви. Майсторътъ ми се казваше Спиро. По това време умрѣ една дъщеря на Петко Топало отъ с. Мраморецъ, Охридско. Погребаха я въ Буковския параклисъ. Тогава и българитѣ погребваха тамъ своитѣ, а сѫщо така гърци биваха погребвани въ Св. Недѣла. Зависѣше, кои гробища бѣха по-близо. Махалата, въ която живѣеше Петко Топало, бѣше населена само съ гърци фанатици и той бѣше много ненавижданъ като българинъ. Гърцитѣ решиха да изхвърлятъ трупа на неговата дъщеря отъ гроба, тъй като Топало не пожела да стане гръкъ. Петко вдигна смъртнитѣ останки и ги погреба въ Св. Недѣля. На другия день умира единъ гръкъ и го носятъ на Св. Недѣля. Азъ тогава продавахъ симиди и гевреци изъ селата, въ града, предъ Св. Недѣля и другаде. На таблитѣ носѣхме по едно дърво (чомага), което ни служеше за орѫжие. Петко Топало бѣше майсторъ фурнаджия отъ нашия еснафъ. Тогава нѣмаше коли за мъртавци, носѣха ги на рѫце. Каго наближи погребалното шествие до Св. Недѣля, ние симиджиитѣ, които стоехме тамъ предъ таблитѣ си, взехме чомагитѣ и започнахме да биемъ поповетѣ по глава и очи, а така сѫщо и всички, които придружаваха мрътвеца. После взехме мрътвеца и го захвърлихме въ една локва каль. Всички се разбѣгаха, кѫде очи имъ гледатъ. Дойде полиция, взе трупа и го погреба въ Буковския параклисъ. Отъ тогава вече започнаха българитѣ да закопаватъ въ Св. Недѣля, а гърцитѣ въ Буковския параклисъ.
Веднажъ въ нашата фурна дойде единъ гръкъ на име Йонче Лачо, взе единъ хлѣбъ и единъ геврекъ. Хлѣба плати, а пъкъ за геврека не искаше да плати. Моятъ майсторъ го помоли да остави геврека, но гъркътъ го опсу. Презъ това време азъ седѣхъ на тезгяха и предавахъ на майстора смѣтка. Майсторътъ се провикна: „Я бре, азъ защо те храня тука, да ме псува онай песъ предъ очи”.
4
Разбрахъ, че тѣзи думи се отнасятъ за мене, скочихъ, взехъ отъ тезгяха едно дърво, ударихъ гърка по главата и го оставихъ на мѣсто. Азъ бѣхъ тогава много якъ, бѣхъ на 20 години. Събра се веднага много народъ, но азъ успѣхъ да избѣгамъ и да се скрия въ яслитѣ на единъ ханъ въ Мечкаръ махале. Полицията дойде и арестува моя майсторъ Спиро, братъ му и тѣхния братовчедъ. Отъ Битоля избѣгахъ въ родното си село. По менъ не бѣха изпратени потери. Заедно съ татка веднага отидохме въ Крушево, за да уредимъ въпроса за моето заминаване въ България. Намѣрихме единъ кираджия на име Ристе, едноокъ. Той, като разбра, защо бѣгамъ, каза, че може да ме вземе, обаче ако ходя сто крачки предъ него или толкова подиръ него по пѫтя. Татко ми даде пари и една погача. На сбогуване азъ му казахъ, че отъ сега нататъкъ нѣма да работя за онѣзи псета и да ме чака съ пушка въ рѫце. „Прави това, що те е училъ Господь” ми рече татко, цѣлунахъ му рѫка и се раздѣлихме. Стигнахме въ Прилепъ и спрѣхме въ единъ ханъ. Тамъ дойде единъ полицай — черкезъ отъ Ново-Село, Демирхисарско, именуванъ Яйа. Съ него се познавахме отъ детинство. Неговото село е близо до Радово. Говорѣше хубаво български. Като ме забеляза, запита ме, за кѫде пѫтувамъ. Отговорихъ му, че пѫтувамъ за България. „Но тебе те търсятъ, ти си убилъ въ Битоля човекъ”. Това той ми каза на саме. Другитѣ двама турци не чуха нищо отъ разговора ни. „Азъ нѣма да те хвана и предамъ, другъ нѣма да обискира хана”. И вѣрно, той не ме издаде. Презъ Велесъ, Кочани, Царево-Село, Горна-Джумая, стигнахме до моста на Бараково. Отъ едната страна на моста бѣше българскиятъ, а отъ другата турскиятъ постъ. Кираджията ми каза, да държа конетѣ, а той се отби за прегледъ на паспорта въ граничното помѣщение. И отъ тамъ следъ малко единъ турчинъ извика, да ме пустнатъ да мина съ конетѣ. Кираджията всѣки пѫть имъ даваше бакшишъ. Минахъ на българска територия и понеже нѣмахъ паспортъ, граничнитѣ власти ме задържаха, но веднага ме пустнаха, като разбраха, защо бѣгамъ. Пристигнахъ въ София и постѫпихъ на работа въ една фурна на ул. „Нишка”. Отъ турцитѣ, които разориха нашата фамилия, въ последствие нито коренъ не остана — всички ги избихме. Само Сю-
5
леманъ-ага се помина наскоро, презъ сърбско, отъ своя смърть. Презъ време на Организацията той даваше на беднитѣ села Базерникъ, Голѣмо-илино и Мало-илино по 50 товара жито за изхранване четитѣ. Тамъ мѣстото е високо, балканско, та нѣмаха жито за изхранване четитѣ, които избираха горнитѣ села като най-подходещи мѣста за по-дълго престояване.
Единъ день съ единъ войвода, поне за такъвъ ми се представяше, на име Димитъръ Сѣрски, купихме отъ братя Иванови ромънски пушки и потеглихме за Македония. Бѣхме все еснафъ хора: фурнаджии и работници. Обаче полицията ни проследи и въ завързалата се престрелка при еврейскитѣ гробища, нарани едно отъ нашитѣ момчета на име Яни отъ село Путуросъ, Димирхисарско. После всички се предадохме. За съществуването на Организацията не знаехме нищо. Откараха ни въ 3-и участъкъ. Тамъ заварихме арестувани за убийството на Михайлияно въ Букурещъ — Славчо Ковачевъ, Тома Давидовъ и Борисъ Сарафовъ. Тѣ ни разпитваха и искаха да узнаятъ, кой ни праща въ Македония. Ние имъ казахме, че това правимъ по нашъ починъ. Тогава никой отъ насъ не ги познаваше, какви хора бѣха. После разбрахме това. Следъ известно време, насъ ни интернираха въ провинцията. Менъ изпратиха въ Силистра, а Сарафовъ, Давидовъ и Ковачевъ ги задържаха. Като се завърнахъ отъ провинцията се заловихъ за работа. Това бѣше презъ 1901 година. После пустнаха арестуванитѣ и Тома Давидовъ ни повика. Срещнахме се въ хотелъ „Гоце Делчевъ”. Отидохме на срещата около 30 души: фурнаджии, аргати, дюлгери. Тома Давидовъ ни запита, дали желаемъ да работимъ за Македония. Всички отговорихме, че желаемъ. Каза ни да бѫдемъ готови и че ще получимъ известие. Получихме го и тръгнахме. Тогава линия за гр. Кюстендилъ нѣмаше. Пѫтувахме пеша. До тоя градъ ни водѣше Антонъ Кьосето, родомъ отъ велешкото село Чашка, старъ четникъ. При Коньово, на моста на рѣката, имаше български постове, които преследваха четническото движение. Постоветѣ ни забелязаха, обаче ние отидохме подъ Кюстендилъ, въ с. Жиленци, и тукъ пренощувахме. Постоветѣ изгубиха нашитѣ следи. Пунктовъ въ Кюстендилъ бѣше Марко Секулички. Той презъ нощьта
6
ни прибра въ Кюстендилъ и следъ като вечеряхме, ни изпроводи за с. Цървена Ябълка, при дѣдо Веселинъ. Тукъ заварихме Тома Давидовъ въ офицерска униформа, Димитъръ Дечевъ, Ангелъ Винишки, Симеонъ Молеровъ и Пито Гулевъ. Тѣ бѣха опредѣлени за войводи. Тома Давидовъ отиваша да обходи цѣла Македония. Въ четата се събрахме около 60 души. Границата минахме къмъ Кръстовдень вечерь и отидохме въ кочанското село — Дългобравци, Цървена-нива. Тукъ оставихме една чета отъ 15 души. Това не ставаше тогава по желание. Давидовъ опредѣли 15 души и каза, че войвода ще имъ бѫде Молеровъ. Нѣмаше критики. Всички работѣхме за Македония, безразлично где. Организацията тукъ бѣше млада. Раздѣлихме се съ другаритѣ и заминахме за Радовишко. Азъ тръгнахъ съ Давидовъ. Другаритѣ, съ които се раздѣлихме въ с. Дългобравци, бѣха предадени отъ мемюра и всички ги избиха. Спаси се само войводата Симеонъ Молеровъ. Това разбрахме въ село Смилианци, Радовишко. Тамъ загина и Ангелъ Винишки, единъ способенъ куриеръ и войвода. Следъ това продължихме за Тиквешъ и Неготино. На минаване презъ Велешко оставихме тамъ за войвода Пито Гулевъ съ 5 души. Велешкиятъ войвода Никола Дечевъ бѣ отишелъ за орѫжие въ България. Пито Гулевъ остана да го замѣства презъ цѣлата зима. Следъ това отидохме въ с. Шивецъ, на рѣка Църна, между Прилепско и Тиквешъ. Въ нашата чета бѣха Димитъръ и Иванъ Ясенови, внуци на Хаджи Димитъръ, Петъръ Тиневъ отъ Котелъ, фелдфебелъ. Нѣколко дена преди това бѣ избита четата на Тодора отъ с. Лажецъ. Това научихме като минахме въ Прилепско, гдето като войвода заварихме Петъръ Ацевъ. Четата на Тодора бѣ избита въ с. Чарлия, Битолско. Въ сѫщата чета бѣ и Георги Сугаревъ. Но за щастие той бѣ се разболѣлъ и бѣ останалъ въ друго село. И така се спаси. Спаси се и единъ четникъ на име Петре, сега файтонджия въ София. Това бѣ първата чета ударена отъ турцитѣ. Следъ това се изби четата на Велко отъ с. Селце въ с. Ракитница. Унищожена бѣ и четата на Методи Патчевъ въ с. Кадино-село.
7
Георги Сугаревъ следъ това започна да води една чета отъ около 20 души граждани и селени. Отива Сугаревъ една нощь въ с. Чарлия, обсажда Кулаковци, така се казваха предателитѣ на Тодора отъ с. Лажецъ, и ги избива заедно съ кокошкитѣ. Тогава вече народътъ разбра, че Организацията е силна и започна да търси и моли Сугарева да имъ тури редъ въ селата. Битолското поле Сугаревъ организира въ 6 месеца. Тукъ всички бѣха чифлигари. Това време така бѣше.
Като минахме презъ Прилепско отидохме въ Крушовско. Тукъ намѣрихме Гюрчинъ — единствения спасенъ въ с. Ракитница (тамъ се спаси и Марко Христовъ отъ с. Сопотница, после презъ въстанието крушовски войвода). Въ с. Брѣзово се срещнахме съ Йорданъ Пиперката; той водѣше една чета отъ 30 души. Гюрчинъ ни изпроводи до това село. Пое ни Пиперката. Последниятъ бѣше организиралъ много добре Демирхисарско. Секретарь му бѣше Лечо (Алексо п. Настевъ), родомъ отъ с. Церово, Леринско. Последниятъ бѣше много способенъ и нему се дължи много за добрата организация на нашия районъ. Имаше прекоръ — Кольо. Въ ракитнишкото сражение паднаха: Ристе отъ с. Вранещица, Кичевско, Михаилъ отъ с. Брѣзово, Кольо отъ с. Брѣзово, и др., чиито имена не мога да си спомня, все млади момчета.
Йорданъ Пиперката ни представи на Георги Сугаревъ. Последниятъ бѣше съ чета отъ 30 души и нашата отъ 40 души та станахме всичко 70 души. Негово отдѣление водѣше Аце Трайчевъ, отъ с. Базерникъ, Демирх. Отидохме въ голѣмото с. Цапари. Отидохме цѣлата чета. Куриеръ за тамъ ни бѣше влахътъ Кольо отъ с. Магарево, Битолско, старъ четникъ на Сугаревъ. Въ църквата направихме събрание. Тамъ бѣха събрани около 60 души мѫже. Говори се, че всѣки трѣбва да си набави орѫжие и да се готви за въстание. Пустнахме дискусъ и се събраха 60 турски лири за пушки. Паритѣ взе Тома Давидовъ. Тукъ нашата чета се раздѣли — едната половина се върна въ Битолско — за село Могила, а Давидовъ, замина за с. с. Буково, Дихово, Брусникъ, Лавци и Кръстофоръ. Всички тѣзи села работѣха за Организацията. Въ село Гопешъ направихме събрание. Селенитѣ казаха, че ще
8
работятъ за Организацията, обаче не искаха да се помирятъ съ гърцитѣ. „Само това нѣма да може, за Организацията ще работимъ.” Цѣлото село бѣше влашко. И тукъ събранието стана въ църквата. Присѫтствуваха и четирима попове. Както въ с. Цапари, така и тукъ, всички заклехме на кама и пушка. За тѣзи села бѣхме първата организационна чета, която ги посещаваше. До тогава не бѣше влизала друга. Въ селата Буково, Дихово и Брусникъ отидохме за последенъ пѫть. Следъ това минахме подъ Битоля, въ с. Могила, та отъ тукъ въ с. Логорди. Това бѣ презъ 1902 г. Тукъ почакахме да дойдатъ Тома Давидовъ и Георги Сугаревъ отъ с. Кръстофоръ и пакъ се събрахме 70 души. Всички бѣхме въ войнишки дрехи, но безъ шинели. Имахме дълги пушки; карабинитѣ не бѣха се появили още. Зимата бѣше много тежка та въ Логорди стояхме три дена, докато ни донесатъ отъ Битоля гуни. Пѫтувахме нощно време и ни бѣше студено. Отъ това село тръгнахме за Леринско. Минахме презъ с. с. Новаци, Рибарци, Гнотино, Гърдилово, Бродъ, Скочивиръ и Сливница. Тѣзи села сѫ подъ Морихово. До моста на рѣка Църна ни изпрати Сугаревъ. Тия села бѣха гъркомански, но ни приемаха много добре. Прѣчки нѣмаше отъ никѫде. Квартирувахме по всички кѫщи. Отъ тукъ отидохме въ с. Добровяни. Тукъ намѣрихме дѣдо Кольо, старъ четникъ. Неговитѣ синове сѫщо бѣха четници съ него. Азъ и Давидовъ бѣхме у него на квартира. Другитѣ бѣха по кѫщитѣ изъ селото. Дѣдо Кольо ни разправи подробно за смъртьта на Марко Лерински, който бѣше вече убитъ въ Пътеле. Покойниятъ държеше една часть отъ Леринско, заедно съ Тано войвода отъ с. Горничево, съ когото ние се намѣрихме после. Дѣдо Кольо ни предаде на Тано Лерински. Отидохме въ с. с. Съвечъ, Забърдани и Баница. Тукъ намѣрихме новия войвода Георги Папанчевъ, офицеръ, съ добра чета. Следъ това се опѫтихме за с. Екшису и намѣрихме костурския войвода Никола Андрѣевъ. Той ни води въ с. Мокрени. Тукъ падна тежка зима та престояхме 18 дни. Паднаха голѣми снѣгове. Върнахме се обратно въ с. Екшису. Тукъ Давидовъ се срещна съ единъ италианецъ — болъ-майсторъ. За пръвъ пѫть виждахме европеецъ. Той ни насърдчи и ни даде куражъ. Селенитѣ
9
му се довѣриха и го доведоха при Давидовъ. Кавалерия и бѣли деврии постоянно обикаляха, но не можаха да ни откриятъ. Отидохме въ с. Баница. Тукъ се получи известие, че Йорданъ Пиперката билъ обсаденъ въ с. Брѣзово. Тръгнахме на помощь. Стигнахме с. Върбяни, Леринско и получихме известие, че Йорданъ Пиперката се билъ спасилъ, като далъ двама души жертва. Опѫтихме се за с. Пополжани, Леринско. Тукъ намѣрихме като учитель Петъръ Чаулевъ, „около 100 др. месо”. Пропустнахъ да кажа, че като не можахме да отидемъ на границата за пушки, опредѣлени за с. Цапари, върнахме паритѣ на селенитѣ. Тѣ отъ своя страна организираха една чета отъ 130 души, отидоха и докараха орѫжие отъ Гърция и по каналъ се върнаха въ Цапари. На връщане отъ границата, къмъ Великдень, ги откриха подъ селото та паднаха 5—б души отъ с. Цапари и нѣколко души суварии.
Следъ това отидохме надъ Леринъ въ с. Ерменско, минахме надъ самитѣ казарми, до самия градъ. Тамъ имаше свада между Чекаларовъ и Коте отъ с. Руля. Престояхме около 4 дена. Тукъ се е криела една часть отъ четата на Коте. Селенитѣ не ни обадиха това. Чакъ на четвъртата вечерь ни съобщиха, че въ селото се намира една часть отъ четата на Коте. Давидовъ стана и отиде самъ при Геле — така се казваше водачътъ на групата, за да му каже, да не се бои, че ще му сторимъ нѣщо. Той е билъ съ трима—четирима души. Геле се движеше заедно съ жена си и дъщеря си — и тѣ бѣха четници. Давидовъ обеща да пише на Чекаларовъ да не се гонятъ, а неговата чета да стане организационна. И така ние тръгнахме за с. Псодере, минахме до самата врата на казармитѣ съ пушки въ рѫце, като вървѣхме 10 крачки единъ подиръ другъ, разбира се вечерно време. Зимата бѣше много тежка. Селото е влашко та не се обадихме никому, а продължихме за с. Желево. Тукъ селенитѣ по заповѣдь на Коте отъ с. Руля ни приеха, но ни казаха, че имали известие, че войска щѣла да дойде, затова ние трѣбвало да излѣземъ вънъ отъ селото. Давидовъ имъ отговори, че нѣма да излѣземъ: „Ако се страхувате, излѣзте вие вънъ, но ние нѣма да излѣземъ. Ако излѣзнемъ, ще се биемъ, тѣзи момчета затова сѫ тукъ”. Въ
10
това село билъ и Коте. Като му съобщиха селенитѣ за нашето пристигане, той отъ своя страна изпрати единъ четникъ при насъ на име Трифунъ. Ние се бѣхме разположили всрѣдъ село и бѣхме запалили огньове. Дойде четникътъ на Коте и Давидовъ, следъ като се цѣлуна съ него, го запита защо идва сега и где е Коте. Той отговори, че Коте сега щѣлъ да дойде. „Не, заведи ме още сега при него!” отговори Давидовъ. Трифунъ изпълни искането на Давидова и го заведе въ кѫщата, въ която бѣше Коте. Ние се настанихме по кѫщитѣ. Коте се оплака на Давидова отъ Чекаларова, каза му, че се е обадилъ на последния съ голѣмъ страхъ. Следъ това заедно съ Коте обиколихме всички кѫщи въ селото. Писаха едно общо писмо на Чекаларова, въ което се казваше, че трѣбва да се готвятъ за въстание. И така се уреди тоя въпросъ, двамата се помириха и презъ въстанието действуваха заедно.
При напускане на селото Коте ни даде двама четници, които ни изпратиха до Преспанско. Минахме селата Рудари, Любойно и Германъ. Тукъ се срещнахме съ ресенския войвода Славчо Арсовъ. Денувахме въ село Болно. Пристигна охридската чета; нейния войвода попъ Страхилъ го бѣха убили въ с. Елшани, Охридско. Той бѣше родомъ отъ с. Велгощи, Охридско. Следъ това получихме известие, че Йорданъ Пиперката билъ обсаденъ въ с. Голѣмо-илино, Демирхисарско. Тръгнахме на помощь. Презъ планина Бигла, та надъ Смилево. До тамъ ходихме денски, съ насъ бѣше ресенската чета, водена отъ Славчо Арсовъ. По срѣдъ пѫть получихме известие, че Йорданъ Пиперката се е спасилъ, като е далъ пакъ само 2-ма убити. Желанието на Славчо Арсовъ бѣше да посети всички села отъ Ресенско. Отидохме въ село Избища. Тукъ четата се раздѣли на две. Едната часть отиде въ с. Янковецъ, а другата бѣ обсадена въ с. Избища. Потерата мина презъ селото Янковецъ, гдето бѣхме ние. Не можахме да помогнемъ на нашитѣ другари. Щомъ падна мракъ отъ с. с. Гявато и Смилево дойдоха около 300 души милиция. Обсадихме турцитѣ здраво, открихме силенъ огънь и съ Ботеви пѣсни, гръмъ и ура, спасихме нашитѣ обсадени другари, като избихме много турци. Отъ охридската чета турцитѣ хванаха двама живи, по-
11
неже бѣха останали безъ куршуми. Следъ това отидохме въ нашия районъ Демирхисарско и после въ Кичевско, Ребетинколъ и часть отъ Порѣчието. Четникъ стана и попъ Тома отъ с. Вранещица. Въ Порѣчието имаше и сърбомански села. Учителитѣ и свещеницитѣ въ тѣзи села бѣха дошли отъ Стара Сърбия. Давидовъ имъ заповѣда да си отидатъ, отъ гдето бѣха дошли, безъ колене и да не прѣчатъ на Организацията. Послушаха и си отидоха. Отъ тукъ се върнахме обратно, пренощувахме въ с. Вранещица и заминахме за нашия районъ, Охридско. За войвода намѣрихме тукъ Тасе Христовъ. Между четницитѣ му бѣха баща му и по-малкитѣ му братя, Цвѣтко Христовъ и Дойчинъ Христовъ. Ходихме изъ Охридско, въ мѣстностьта Дебърца, въ с. Сбъжди, отъ тукъ въ с. Ѫржано. Тукъ се срещнахме съ дримколскитѣ чети. Войводи бѣха Цвѣтанъ Бубрекаровъ и Марко Ябланешки. Тѣ водѣха чети по 15—16 души. Въорѫжени бѣха всички съ бердянки. Следъ това се завърнахме назадъ въ с. с. Цървена-вода, Ботунъ и Куратица. Срещнахме се съ охридския рѫководитель. Тамъ имаше ново рѫководно тѣло, Христо Узуновъ бѣше още въ затвора. Донесоха ни подаръкъ, охридска риба. Току що бѣхме сготвили рибата и получихме известие, че войводата Дѣянъ билъ обсаденъ въ село Ѫрбино. Оставихме обѣда и потеглихме денски по охридското поле. По пѫтя, щомъ ни забелязваха турци, бѣгаха отъ насъ, бѣхме голѣма чета отъ около 70 души. На помощь бѣха пристигнали кичевскитѣ и демирхисарскитѣ чети, на брой около 600 души, заедно съ милицията и Йорданъ Пиперката бѣше разгонилъ турцитѣ. Нашитѣ патраули се срещнаха съ отстѫпващитѣ турци на една чукара. Ние се разгънахме въ верига на дѣсно и на лѣво отъ църквата. Давидовъ каза: „Вземемъ ли гробищата, работата е спасена”. Това бѣха последнитѣ думи, които чухме отъ неговитѣ уста. Отъ насъ тукъ падна убитъ само той — Давидовъ. Единъ куршумъ бѣ го ударилъ въ устата и бѣ счупилъ два зѫба. Ние узнахме за неговата смърть чакъ следъ свършването на сражението. Той лежа презъ цѣлото сражение, а ние нищо не знаехме и мислѣхме, че е залегналъ. Като се върнахме, намѣрихме шинела му метнатъ върху него. Подъ него имаше една малка локва кръвь. Вдигнахме
12
тѣлото на Давидова на една леса и го закопахме въ балкана. Селото, гдето падна убитъ Давидовъ, се казва Оздолени, Охридско.
Следъ неговата смърть, войвода на четата стана за кѫсо време, 2—3 дена, неговиятъ секретарь Христо Настевъ отъ гр. Щипъ. Когато отидохме въ с. Слатино, населението бѣ избѣгало въ гората. Настевъ нареди да се съберать въ кошаритѣ и имъ държа слово, като между другото каза: „Жени и майки, до като не се удави тригодишно юнче въ кръвь, вие нѣма да видите свобода. Нищо не е това, що стана”. Като чуха това, женитѣ и децата писнаха та се вдигна голѣма олелия. Давидовъ въ своитѣ беседи ги учеше: „Роби ще си легните, свободни ще станите”. Войводството на Настевъ се свърши; то бѣше много кѫсо. По това време се научихме, че въ нашия районъ дошелъ Борисъ Сарафовъ съ единъ противникъ на Тома Давидова. Последниятъ, пропустнахъ да кажа, бѣ изпратилъ презъ Гърция обратно за България братята Асеновци, П. Тиневъ и Димитъръ Дечевъ. Обезорѫжихме ги въ с. Мокрени и презъ Гърция си отидоха въ България. Това стори Давидовъ, защото започнаха да не се подчиняватъ на неговитѣ заповѣди.
Гърцитѣ тогава съчувствуваха на Организацията и даваха пушки. Отъ българитѣ взимахме мартини, руски пушки-мартини и ромънски мартини, а отъ сърбитѣ кокинки (тѣ бѣха пушки съ единъ фишекъ и бѣха много добри). Гърцитѣ даваха пушки гра.
Сарафовъ ни остави за войвода Димитъръ Стойчевъ. Той бѣше поручикъ. Съ него ходихме за кѫсо време преди въстанието.
Стана конгресътъ въ Смилево; тамъ се събраха всички войводи. Ние останахме по районитѣ си. Дамянъ Груевъ, Анастасъ Лозанчевъ и Борисъ Сарафовъ повикаха нашата чета въ Смилево, разформироваха я и по двама ни изпратиха въ 20 чети за инструктори. Това стана така, защото ние бѣхме ревизионна чета. Менъ изпратиха въ четата на Георги Сугаревъ, а Василъ Дурмишъ отъ с. Мало Църско (Демирхисарско) и Иванъ Георгиевъ отъ с. Голѣмо Църско (Демирхисарско) ги изпратиха въ четата на Парашкевъ Цвѣтковъ. Представиха се още вечерьта
13
на войводата и на другата сутринь ги избиха. Това стана на 8 май 1903 год. въ с. Могила (Битолско).
Предаде ги Ристе отъ село Секирани, Битолско, тетинъ на Георги Сугаревъ. Като минала четата презъ Секирани, Ристе станалъ и съобщилъ на войската въ с. Могила. Войската обсажда селото, съобщава въ Битоля и отъ тукъ пристигатъ нѣколко висши офицери заедно съ известния полицай Саидъ ефенди. Коджабашия (кметъ) на Могила тогава бѣше Никола Мешковъ. Следъ като турцитѣ обсадили здраво селото, повикали коджабашията и го запитали, дали въ селото има комити. Никола Мешковъ имъ отговорилъ, че селото е чисто и че нѣма комити. „Ще обискираме”, заплашили турцитѣ. „Буйрунусъ, буйрунусъ” е билъ отговорътъ на Никола. Четницитѣ сѫ били разпредѣлени въ 7 кѫщи. Турцитѣ се опѫтили да правятъ обиски и то въ оная часть отъ селото, въ която е имало комити. Мешковъ като видѣлъ, че положението става сериозно и че турцитѣ сѫ вече на пѫть къмъ оная махала, гдето е имало комити, приближилъ се до Саидъ ефенди, мислейки, че той е човѣкътъ, отъ когото зависѣло всичко, и му казалъ: „Да не ходимъ въ тая махала” и пустналъ въ джеба му една кърпа, въ която е имало 200 лири. Ефендията, като забелязалъ, че въ неговия джебъ коджабашията е пустналъ голѣма сума лири, казалъ: „За насъ така е по-харно”. Всичко това обаче не е останало незабелязано отъ единъ чаушъ, който отъ своя страна веднага обажда на юзбашията това, що видѣлъ. Саидъ ефенди, като забелязалъ, че всичко ще бѫде открито, взима кърпата отъ джеба си и я пуска на земята. Тогава Никола Мешковъ се навежда и прибира сумата обратно.
Юзбашията приближилъ Мешкова и му казалъ: „Оръ коджабаши, въ тебе играе нѣкой дяволъ”. А Мешковъ му отговорилъ, че сърдцето му е чисто: — „Буйрунусъ, елате първо при мене!” Въ неговата кѫща е имало 7 души четници, а по-късно тукъ сѫ се прибрали още 6 души та станали 13 души. Това бѣха сторили, защото Мешковата кѫща бѣше най-подходеща за бой; другитѣ бѣха колиби. Четницитѣ сѫ били разпредѣлени така: 11 души сѫ били въ пандиля (дълга конюшна). Въ нея не е прониквало отъ нигде свѣтлина. Катищата сѫ имали по
14
два прозорци. Двама отъ четницитѣ сѫ били въ двора при разбоя). Хващатъ турцитѣ Мешкова за ресачката (горна дреха) и той ги повежда право въ кѫщи. Подиръ него сѫ вървѣли 6 души офицери, между които и Саидъ ефенди. Скрититѣ четници наблюдаватъ това. Отваря Мешковъ вратата на пандиля и съ единъ бръзъ скокъ успѣва да побѣгне въ страни и презъ тъмното, презъ една малка врата, се отзовава вънъ, като подиръ себе си дръпналъ вратата. Въ пандиля е тъмно. Четницитѣ даватъ залпъ и избиватъ всички, които сѫ вървѣли подиръ Мешкова. Започва се бой, който продължилъ до утрото на другия день. Въ тоя кървавъ бой загиватъ почти всички четници начело съ войводата, като успѣватъ да се спасятъ само 5 души, между които Александъръ Кошка ромънски офицеръ и Никола Върбанъ отъ с. Брѣзово. Последниятъ загина въ с. Курбиново (Преспа). Четата на Парашкевъ Цвѣтковъ броеше 21 четници.
Ние презъ нощьта, начело съ Георги Сугаревъ и съ милиция отивахме въ бръзъ ходъ на помощь на обсаденитѣ другари. Още не стигнали с. Могила, въ дѣсно отъ шосето замърдаха царевицитѣ и изъ тѣхъ изкокна Никола Мешковъ, който бѣгаше отъ селото. Той ни разправи за станалото въ с. Могила. Отъ Битоля бѣ пристигнала много турска войска. Решихме да се върнемъ. Селенитѣ милиционери, не схващайки сериозностьта на положението, настояваха да нападнемъ войската. „Ще ги сгащимъ и ще ги издупимъ всички въ гръбъ”. Мнозина отъ тѣхъ бѣха въорѫжени съ коси, секири и други сѣчива.
Четата на Парашкевъ Цвѣтковъ бѣ предадена отъ Ристе отъ с. Секирани. Петре Желѣзаро отъ Битоля бѣ дочулъ единъ разговоръ между Ристе и единъ мемюръ и веднага ни бѣ съобщилъ. Отбихме се въ с. Секирани и взехме Ристе отъ кѫщи. Той не бѣ успѣлъ да се обуе — съ единия кракъ бѣше босъ. „Я бре внучко, остави ме да си обуя опиноко”. „Оди, оди, дяволитѣ одатъ и со една нога” — му отвърна Сугаревъ. Отведохме го въ Облаковско. Падна мракъ, събрахме четницитѣ, доведоха и Ристе. „Тетинче, започна Сугаревъ, да се поразговоримъ малко и да си видимъ смѣтката. Вѣрно ли е, че ти въ Битоля, въ една налбатница на единъ мемюръ си казалъ, че си предалъ войводата Цвѣт-
15
ковъ и че на мене скоро щѣлъ си да видишъ смѣтката, а мемюрътъ като чулъ това, ти е казалъ: „Гледай, отваряй си очитѣ — тая работа да стане по-скоро”. Ристе започна: „Що не покрилъ Господь и азъ не мога да покрия, вѣрно, това сторихъ”. Сугаревъ, като чу това каза: „Тетинче, кой по-напредъ, кой по-после, всички ще отидемъ тамъ, само че ти сега ще отидешъ, а ние по тебъ”. Другаритѣ взеха Ристе и го промушиха.
Пристигнаха нови чети, специално изпратени за с. с. Гребена и Бѣлъ-каменъ. Това сѫ влашки села и тамъ не съмъ ходилъ. Водѣше ги Алек. Кошка. Изпроводенъ бѣ отъ Организацията, орѫжие бѣ взелъ отъ Ромъния. Тогава ние се довѣрявахме повече на власитѣ, отъ колкото на гъркоманитѣ. Даде се заповѣдь за въстание. Бѣше заповѣдано, съобщението за въстание да се получи едновременно навсѣкѫде. Заповѣдьта бѣ подписана отъ Дамянъ Груевъ, Л. Лозанчевъ и Б. Сарафовъ. Съ бързи куриери я разпратихме навсѣкѫде. Презъ нощьта нападнахме турскитѣ села. Азъ нападнахъ с. Рамна. Рано сутриньта пристигнаха поляни начело съ селскитѣ войводи; споредъ селото тѣ можеха да бѫдатъ двама или повече. Изгорѣхме турскитѣ села и се сражавахме. На другия день сутриньта, като ни видѣха турцитѣ колко многобройни бѣхме, избѣгаха къмъ града. Водихме бой въ с. с. Цапари, Облаково и Гявато. Тѣзи села сѫ между Смилево и Битоля. Сраженията бѣха голѣми. Войводи на мѣстната цапарска чета бѣха попъ Найдо и Христо Симовъ. Една цѣла махала нѣколко дни преди въстанието бѣ предадена на Василевъ-каменъ. Тукъ загинаха 18 души четници. Спаси се само Анастасъ Лозанчевъ. Следъ това ние съ Сугаревъ отидохме въ с. Цапари, събрахме шпионитѣ въ кръчмата на Петре и ги изклахме. Тѣ бѣха следнитѣ: самиятъ кръчмарь Петре, Гоше Велевъ, Христо Саздановъ, Лазо Дурдонъ и др., чиито имена не мога да си спомня, всички на брой 13 души. Помогна ни много селскиятъ учитель Наумче, като ни каза начинъ, по който да ги хванемъ по-лесно. После презъ въстанието отъ с. Цапари паднаха 130 души; не се яви нито единъ предатель. На самия день Илиндень една чета спаси нашето положение. Следъ като презъ нощьта нападнахме с. Рамна, на другия день сутриньта дойде войска. Ние се бѣхме
16
изтеглили по височинитѣ на с. Облаково. Отъ с. Лавци, въ дѣсно отъ с. Сърбци, откъмъ Битоля, гледаме, че се движи войска. Това да ти бѫде една чета отъ поляни. Водѣше ги Петре Желѣзаро отъ Битоля. На брой бѣха около 250 души. Забелязахме, че започнаха да напускатъ полето и да възлизатъ по височинитѣ. Ние бѣхме започнали вече да се сражаваме съ турцитѣ. По едно време Петре войводата ги разви въ колона и чухме единъ залпъ. Това бѣше за първи и последенъ пѫть. Турците помислиха, че сѫ обсадени и всички избѣгаха. Полянитѣ дойдоха при насъ. Тѣ бѣха около 250 души, всички въорѫжени съ кременлии и евзалии, които се пълнѣха отъ устината. Полянитѣ носѣха барута въ кърпички, а куршумитѣ въ торби. Щомъ дойдоха при насъ, започнаха да пълнятъ орѫжието си за друго сражение; то се пълнѣше за единъ часъ, така че това бѣ невъзможно да става презъ време на сражение. Барутътъ се измѣрваше съ тенекени гилзи и после се набиваше.
Въ въстанието взе участие цѣло Битолско; изключение направи селото Смирно; то бѣше чифликъ отъ нѣколко кѫщи, въ които живѣеха нѣколко семейства. Тукъ чета не бѣ влизала и селенитѣ не знаеха нищо за Организацията. Когато въ Битолско цѣлиятъ народъ се бѣше вдигналъ противъ турцитѣ, мѫжетѣ и женитѣ отъ това село си гледали своята полска работа и когато чули гърмежи почнали да викатъ: „Ура, ура, да живѣе Русия!”
Отстѫпихме къмъ Облаковско и поехме къмъ Смилево, гдето останахме до края на въстанието. По пѫтя за тамъ въ с. Гявато дадохме голѣмо сражение. Отъ мѣстностьта Превалецъ, подъ с. Цапари, турцитѣ обстрелваха селото съ топове. Боятъ продължи отъ зори до тъмно. Въ това село се срещнахме съ Сугаревъ. Следъ като бѣше нападналъ с. Доленци, Сугаревъ се бѣ прибралъ въ това село. Турцитѣ ни обсадиха и се почна лютъ бой; подпалиха селото. Боятъ се водѣше отъ кѫщи, а турцитѣ настѫпваха отъ къмъ полето, затова и тѣхнитѣ загуби бѣха голѣми. Отъ насъ паднаха нѣколцина четници и толкова селени. Къмъ пладне успѣхме да отблъснемъ войската, обаче привечерь пристигна артилерия, подпалиха селото и ние трѣбваше да отстѫпимъ. Турцитѣ
17
не ни проследиха. Нашето главно ядро бѣше отъ Гявато до Бигла планина. Тукъ турцитѣ ни нападаха, но все безрезултатно, като бѣгаха нощно време.
Събрахме се всички чети заедно съ народа около с. Смилево, на едно протежение отъ около 4 часа да ходишъ пешъ по планината до с. Стрежово, окопахме се и чакахме турцитѣ, за да се биемъ. Съ насъ имаше една чета отъ около 70 души, водѣше я Мише Кьосето отъ Битоля. Всички бѣха съ коси. Пушка имаше само войводата и единъ двама около него. На прѫтове съ халки бѣха прикачили остриета. Тѣ бѣха въ единъ ѫгълъ на окопитѣ при Смилево. Въ това време се водѣше сражение по върховетѣ на Смилевско. Турцитѣ като нѣмаха топове отстѫпваха, а като имъ пристигнаха топове започнаха да настѫпватъ и ни прогониха. На другия день бѣше Св. Богородица, дойде около 15,000 хилядна войска начело съ Бахтияръ-Паша. Обсадиха ни — по високитѣ мѣста поставиха горски орѫдия, отъ къмъ Обедникъ, то бѣше турско село, полски, а пъкъ отъ къмъ Горановецъ, надъ с. Гопешъ, горски орѫдия. Рано сутриньта на Св. Богородица, на рида Павлева-кула, дойде Дамянъ Груевъ. Тогава азъ водѣхъ едно отдѣление отъ четата на Георги Сугаревъ съ около 150 души. Бѣхме въ долината надъ с. Обедникъ. Груевъ и азъ носѣхме малихерови пушки. Цѣлиятъ окрѫгъ имаше около 80 такива. Седемдесеть души лѣеха патрони отъ олово въ калъпи; барутъ имахме съ товари. Щомъ изпразнишъ 20 гилзи, ще ги занесешъ и ще вземешъ толкова пълни. Всѣка една гилза можеше да се напълни по 20 пѫти. Дамянъ Груевъ седна до менъ и започна да пише писмо, което азъ трѣбваше да го изпратя по единъ четникъ до Горановецъ. Въ тоя моментъ отъ нѣкѫде пукна топъ. Даме не бѣше още написалъ две-три думи, стана, скѫса бележката и каза: „Съ топове нѣмаме смѣтка” и даде заповѣдь за отстѫпление. Отъ всѣкѫде отстѫпихме въ селото, защото не можехме да се задържимъ. Паднаха много войници, отстѫпиха и 70-тѣ души съ коситѣ. Надъ менъ мина селскиятъ войвода Данче Чолако, за да ги присрещне. Приближи се до тѣхъ и имъ каза: „Има заповѣдь всички на мѣсто да стоятъ”. Като чуха това, селенитѣ съ коситѣ се върнаха обратно и всички загинаха, а самиятъ Чолако,
18
следъ като имъ каза това, отстѫпи. Отъ тѣхъ се спаси само Никола Мешковъ и неговиятъ синъ отъ с. Могила. Другитѣ всички ги избиха. Това стана въ мѣстностьта Св. Петъръ, въ дѫбравата. Никола Мешковъ е стопанинътъ на кѫщата, въ която се изби четата на Парашкевъ Цвѣтковъ.
Прибрахме се надъ с. Смилево, въ долината. Въ гората се бѣха събрали около 600 семейства, все жени — гяващанки, смилевки, свинищанки, метимирки и отъ Старо Смилево. Турцитѣ отвсѣкѫде настѫпваха и стѣсняваха обрѫча. Дамянъ Груевъ и Георги Сугаревъ се съветваха, какво да се прави. Всички бѣхме изморени. Благодарение на това, че рѣката бѣше близо, имаше вода за пиене. Реши се, да се съберемъ на едно мѣсто и да скѫсаме обрѫча. Направихме почивка отъ около единъ часъ и настѫпихме общо къмъ мѣстностьта Орѣовецъ. Колцина бѣхме, не мога да си спомня. Пробихме обрѫча и съ малко жертви се спасихме. Паднаха около 10—15 души. Тукъ загина и Ив. Бадевъ. Излѣзохме отъ обрѫча и въ мѣстностьта Чешино направихме почивка. Турцитѣ настѫпиха въ селото и го подпалиха. Изгорѣ цѣло Смилево. Женитѣ се изплашиха толкова много, когато турцитѣ подпалиха гората, щото нѣкои отъ тѣхъ започнаха да хвърлятъ въ огъня собственитѣ си деца. После въ мѣстностьта Голѣмъ-гаръ, Смилевско, видѣхъ 5—6 детски трупа овѫглени. Турцитѣ плениха женитѣ и ги откараха въ Битоля. Всичко около 600 фамилии жени и деца. Обезчестиха само 2 жени. За това имахме точни сведения отъ сестрата на Дамянъ Груевъ — Дола. Като горѣше с. Смилево, горе въ ливадитѣ свирѣше турската военна музика. Въ Смилево се държахме 3 месеца. Нѣмаше нито день спокойствие — всѣки день имахме престрелки съ турцитѣ.
Като се върнаха женитѣ отъ Битоля разправяха, че валията имъ казалъ, да съобщатъ на мѫжетѣ си, всички да се върнатъ по домоветѣ си и че това, що искатъ, ще имъ се даде, но не съ сила. Женитѣ се върнаха следъ 4 дена. Ние пакъ дойдохме въ Смилево. Турцитѣ разделиха по горитѣ обявления, съ които ни канѣха да сложимъ орѫжие и че султанътъ щѣлъ да ни помилва, да не шетаме по горитѣ и да умираме отъ студъ. Тур-
19
цитѣ не успѣха да хванатъ отъ насъ нито единъ живъ. Въ нашия районъ не се предаде никой. Само селото Стрежово се предаде презъ въстанието. Като се научиха за това, Груевъ и Сугаревъ ме изпратиха въ това село, като ми дадоха и имената на хората, които азъ трѣбваше да застрелямъ. Отидохъ въ с. Стрежово, събрахъ всички селени въ църквата. Отъ опредѣленитѣ 7 души за разстрелване, повечето ми бѣха приятели. Ето защо азъ измислихъ другъ планъ. Попитахъ селенитѣ, кой бѣше първиятъ, гдето имъ казалъ, да се предадатъ. Мѫчно ми бѣ да застрелямъ 7-тѣ души: „Ще кажете точно, кой ви каза пръвъ да се предадете!” заповѣдахъ азъ стростнато. „Какъ да кажемъ, всички бѣхме”. — Щомъ сте били всички, момчета, напълнете пушкитѣ да ги избиемъ всички! — изкомандувахъ азъ. Следъ това селенитѣ започнаха единъ по единъ да идватъ и дами пошепватъ на ухото— „Коле Коларче.” Взехъ моята сабя и я дадохъ на моя четникъ Михаилъ Йосковъ и той предъ всички присѫтствуващи екзекутира Коле Коларче. Всички останали ги подкарахъ при Дамянъ Груевъ. Тѣ бѣха около 60 души. Доведохъ и 6-тѣ души, които азъ трѣбваше да накажа. Призори стигнахме щаба. Азъ бѣхъ уморенъ и отидохъ да спя. Дамянъ Груевъ и Сугаревъ, като видѣли селенитѣ стрежени, които бѣхъ довелъ, а между тѣхъ и онѣзи 6 души, които трѣбваше да накажа, повикаха ме, следъ като станахъ отъ сънъ, и ме запитаха, защо съмъ довелъ тѣзи 6 души. Азъ отъ моя страна имъ казахъ моитѣ съображения. „Колко пари дадохте на Алексо, за да ви остави?” — запитаха съ присмѣхъ Дамянъ и Сугаревъ докаранитѣ селени. А тѣ, като чуха това, отговориха: „Не вѣрваме да сте ни осѫдили, нека сме живи, защото пакъ ще се намѣримъ за нѣщо. Натискътъ бѣше голѣмъ отъ тия проклети турци и затова ние постѫпихме така”. И така тѣ се извиниха.
Падна снѣгъ, оголѣхме, въшлясахме. Презъ цѣлото време нашитѣ чети не гладуваха, но страдаха отъ голотия. После започнахме да изпращаме по 200 души на нѣколко пѫти отъ Смилево до австрийския консулъ въ Битоля, който отъ своя страна ги водѣше при валията. Прибрахме пушкитѣ, изкарахме затворитѣ и ги скрихме на различни мѣста — затворитѣ на едно, а пушкитѣ на друго. Селе-
20
нитѣ изпращахме нощно време въ Битоля. Останахме само 7 души: Дамянъ Груевъ, Георги Сугаревъ, Дѣлчо отъ Панагюрище, азъ, Димко отъ Кавадарци, Наумче отъ Цапари и Георги Мончевъ, който бѣ дошелъ отъ Солунъ.
Турцитѣ бѣха подкупили единъ смилевецъ и бѣха го облѣкли въ аскерски дрехи. Той бѣше милиционеръ отъ Смилево, казваше се Ристе. Бѣха му дали 15 лири, за да ни предаде. Ние бѣхме се прибрали въ Балтово-гумно, въ гората. Храна имахме въ изобилие — медъ, сирене, брашно, отъ което мѣсѣхме хлѣбъ. Посещаваше ни само Дола, сестрата на Дамянъ Груевъ. Тя ни носѣше по малко хлѣбъ. Единъ отъ другаритѣ бѣ срещналъ единъ залутанъ пѫтникъ въ аскерски дрехи и рано сутриньта го доведе при насъ. Това бѣше Ристе шпионинътъ. На главата си носѣше една висока турска капа. Като го доведоха при Дамянъ Груевъ, последниятъ му каза: „Щомъ ще кажешъ право, има прошка”. Ристе отговори, че войската е на Харамийски-каменъ, на 200 крачки отъ тукъ, а менъ ме взе дяволътъ за 15 лири да ви предамъ. Като чу това, Дамянъ каза: „Щомъ ти една градина отъ милиони лири за 15 лири искашъ да я продадешъ и щомъ те е взелъ дяволътъ, Димко, вземи прати го при него”. Преди хващането на Ристе, цапарчето Наумче бѣ отишло за вода. На връщане той се натъква на трупа на убития шпионинъ, изплашва се много, мислейки, че всички сме избити, избѣгва въ с. Гопешъ и тамъ се предава на турцитѣ. Ние го чакахме да се върне, да ни донесе вода, обаче вмѣсто това, дойде войска и ни подгони. Ние се бѣхме скрили въ една ледина (храсталаци), а войската ни търсѣше въ гората, така че и сега ние не напустнахме Смилево.
Дойде Узуновъ съ една чета отъ 50 души. Неговитѣ четници не можеха да се предадатъ на турцитѣ, защото всички бѣха дошли отъ България. Съ него бѣше и Смиле Войдановъ отъ с. Лактине, Охридско. Лозанчевъ дойде съ демирхисарскитѣ чети, съ Димитъръ Матлиевъ и Сотиръ Войвода отъ Брѣзово. Въ с. Брѣзово паднаха отъ дем.-хисарската чета 20 души. Йорданъ Пиперката убиха следъ въстанието. Лозанчевъ дойде издърпанъ и съ разкѫсанъ патрондашъ и ни съобщи за избиването на демирхисарската чета. Заедно съ насъ
21
имаше и две комитки. Груевъ се съветваше съ Лозанчевъ и Сугаревъ, какво да правимъ съ тѣхъ. При насъ останаха охридскитѣ чети начело съ Хр. Узуновъ.
Тръгнахме съ охридскитѣ чети и въ гората срещнахме едно дете отъ с. Боища (Демирхисарско) на име Дончо Илиевъ. За пръвъ пѫть срѣщахме селенинъ. Не знаехме, какви планове ни крои народътъ следъ несполучливия край на въстанието. Запитахме го, кѫде се е опѫтило, то ни отговори: „Търся ви отъ една недѣля за да ви кажа, че татко ми рече да си дойдите въ село”. Селенитѣ бѣха дошли отъ Битоля. Като влѣзохме въ с. Боища, селенитѣ се обърнаха къмъ насъ съ думитѣ: „Кай сте бре бракя, клетвата е дадена за до край”. Влѣзохме въ църквата и се позатоплихме. Поднесоха ни погачи; цѣлото село ни носѣше храна. Охридчани ядоха много. Изпратихме селени да съобщатъ по селата, че ще ги посетимъ. И така тръгнахме по селата и до Димитровдень посетихме всички села отъ района. Дамянъ се обърна къмъ мене и ми каза: „Алексо, тая работа се дължи на тебъ, ще вземешъ тѣзи 60 души и ще ги водишъ въ България.” Останаха само четиримата: Дамянъ Груевъ, Георги Сугаревъ, Хр. Узуновъ и Георги Мончевъ. Всички останали заминахме. Съ тѣхъ остана селенинътъ Георги Плевнешанецъ отъ с. Слоещица (Демир.).
Азъ заминахъ съ четата презъ Крушовско. Тукъ заварихме Гюрчинъ отъ с. Сланско, Кичевско, войвода на крушевската чета. Въ Велешко заварихме за войвода Антонъ Кьосето. Въ Тиквешко намѣрихме Геле отъ с. Бегнища, Тиквешко, начело на една чета отъ 25 души. Наскоро следъ нашето минаване презъ неговия районъ, той загина заедно съ цѣлата чета. Въ Гевгелийско намѣрихме Тодоръ Чочковъ отъ с. Серменинъ. Той остана тамъ. Въ Струмишко намѣрихме Атанасъ Нивички. Въ Малешевско Глигоръ Звѣрката отъ с. Робово, Малешевско. Тя бѣше последната чета, съ чиито куриери се добрахме до българската граница — с. Копривенъ. По пѫтя преминахме много препятствия. Доведохъ и дветѣ жени-комитки. Тѣ сѫ сега въ Варна. Въ Кюстендилъ се фотографирахме. По пѫтя сражения дадохме въ Велешко; откриха ни до с. Сълбъ при Вардара и въ с. Стари-градъ, Велешко. При преминаването на Вардара убиха куриера и раниха
22
четника Ташко Арсовъ отъ Охридъ. Тъмно бѣше та не можаха турцитѣ да ни прицелватъ. Въ София се намѣрихъ съ Андрея Димовъ и Христо Чернопѣевъ. Тукъ престояхъ 4—5 дни и следъ това заедно съ тѣхъ се завърнахъ въ Македония. Цѣлата 1904 година прекарахъ въ Горно-Джумайско.