Български писатели. Животъ — творчество — идеи. Томъ III

М. Арнаудовъ (ред.)

 

VI. Маринъ Дриновъ

отъ Н. Филиповъ

 

1. Мѣстото му въ нашата нова книжнина. Продължитель на Паисиевото дѣло

2. Животъ и лична характеристика

3. Книжовна дейность. История

4. Филология

5. Етнография и фолклоръ

6. Публицистика

7. Поменици и служебни трудове

    Библиография

 


Маринъ Дриновъ (1839—1905)

 

 

            1. Мѣстото му въ историята на нашата нова книжнина. Продължитель на Паисиевото дѣло. — Въ историята на нашата нова книжнина Маринъ Дриновъ заема особено и важно мѣсто: той е първиятъ представитель на научно-критическото направление въ нея. Но въ сѫщото време той се явява продължитель на дѣлото на Паисия Хилендарски, понеже е искалъ чрезъ науката да съдействува за по-нататъшното възраждане на нашия народъ и да улесни неговото духовно и политическо освобождение. Като смѣталъ, подобно на Паисия, че родната история, езикътъ, нравитѣ и обичаитѣ сѫ главнитѣ фактори за пробуждането и закрепването на националното съзнание, Дриновъ се отдалъ на научна дейность въ областьта на историята, филологията и етнографията. Той самъ изтъква, че не само е потикнало къмъ такава помнятъ Паисиевитѣ.

 

 

212

 

Въ предговора къмъ съчинението си „Погледъ врьхъ происхожденьето на блъгарскій народъ и началото на блъгарската историія" той казва:

 

„Принѫденъ да живѣе нѣколко вѣкове въ духовно робство, нашій народъ прѣзъ тѣзи чьрни вѣкове не само не можи да врьви напрѣдъ по пѫтьтъ на просвѣщеніето, но той трѣбаше да загуби и това драгоцѣнно наслѣдіе, което му бѣхѫ събрали по този пѫть неговитѣ предци. Тази загуба не стигаше: прѣзъ тѣзи тежки вѣкове Блъгарскій народъ трѣбаше още и да забрави, че е ималъ такива предци, и когато въ нашій вѣкъ захвана да се вдига отъ-прѣдъ очитѣ му гѫстата мъгла на глѫбокото невѣжество, той се видѣ като отрѣзанъ отъ свѣтътъ, като нещастна сирота между другитѣ народи, безъ минѫло, безъ исторія, безъ предци. И едно недостойно чувство трѣбаше слѣдъ това да обнеме душата на Блъгаринътъ, чувство, на което името е самоуничиженіе, [1] и което твьрдѣ пречи на Блъгарското самостоятелно народно развиванье. Отъ това недостойно и зловредно за народностьта ни чувство, ние лесно щемъ можемъ да се избавимъ чрезъ изучваньето на народностьта си въобще, а особно на исторіята си“.

 

Въ статията си „За новобългарското азбуке", помѣстена въ „Периодическо списание на Българското книжовно дружество“, год. I (Браила. 1870), Дриновъ настоява да се изучва българскиятъ езикъ, за да може да се изработи общъ книжовенъ езикъ, като изхожда отъ положението, че нашиятъ езикъ е „най-първата ни национална опора", и че отъ изработването на „единъ книжовенъ писменъ езикъ за сичкитѣ български области много зависи учвърстяваньето на нашата народность и добрий успѣхъ на нашето национално развитие".

 

„Догдѣ разнитѣ български области, продължава той, оставатъ лишени отъ единъ общъ органъ, съ който еднакво да въплатяватъ своята висша духовна дѣятелность, еднакво да се мѣняватъ съсъ своитѣ идеи, до тогава българската книжнина ще остава разкѫсана, успѣхътъ ѝ ще да е слабъ; до тогава и българский свѣтъ слабо ще съзнава своето национално единство, каквито благоприятни и да бѫдатъ другитѣ основи за това самосъзнание“.

 

Дриновъ е започналъ своята книжовна дейность тъкмо единъ вѣкъ следъ появата на Паисиевата „Славянобългарска история“, — когато пробуждането на нашия народъ бѣ направило вече значителни крачки напредъ: въ разгара на борбата за църковна независимость и при по-сериознитѣ опити за политическа свобода. Паисий бѣ изигралъ вече своята роля, и продължительтъ на неговото дѣло трѣбвало да бѫде другъ деецъ — съ подготовка, култура и методи, които се налагали отъ епохата. Потрѣбенъ е билъ вече книжовникъ, който съ своитѣ критически и обективни изследвания върху историята,

 

 

1. За такова „уничижеше", до което е дошелъ „прежде бившиятъ славенъ" български народъ, говори и Иеросхимонахъ Спиридонъ въ предисловието къмъ своята „История во кратцѣ о болгарскомъ народѣ славенскомъ" (1792 г.).

 

 

213

 

езика и бита на нашия народъ да може наистина да продължи дѣлото на Паисия, като бѫде достатъчно убедителенъ за по-зрѣлото вече и по-напреднало въ просвѣгно отношение българско общество; освенъ това, да запознае и външния свѣтъ съ миналото и настоящето на нашия народъ и чрезъ своя наученъ авторитетъ да го спечели за неговата национална кауза. Отъ този наученъ авторитетъ, тъй необходимъ за епохата, сѫ били лишени не само Паисий, но и послешнитѣ дейци по възраждането ни, които сѫ работѣли върху историята, езика и бита на нашия народъ; а него пръвъ прояви Маринъ Дриновъ: още въ 1879 г. рускиятъ академикъ А. Н. Пыпинъ, въ издадената съ В. Д. Спасовичъ „Исторія славянскихъ литературъ", нарече Дринова „най-важния и вече напълно по европейски ученъ български историкъ“. И този авторитетъ на Дринова, като ученъ славистъ — историкъ, филологъ и етнографъ бѣ признатъ отъ много други именити чужденци. [1]

 

Макаръ въ основата на Дриновата научна дейность да лежи патриотизъмътъ, обаче, последниятъ не е задушилъ у него любовьта му къмъ научната истина; ето защо, като спечели име на обективенъ ученъ съ европейска известность, Дриновъ направи твърде много, да бѫдатъ признати правата и оправдани борбитѣ на нашия народъ за духовно и политическо освобождение. Симпатиитѣ, съ които започнаха да се отнасятъ известни важни крѫгове отъ руското общество къмъ тѣзи борби, и възникването на по-живъ интересъ изобщо къмъ „българския въпросъ“, всичко това се дължи до голѣма степень на дейностьта на Дринова, която той разви главно въ Русия — като ученъ и професоръ.

 

 

            2. Животъ и лична характеристика. — Маринъ С. Дриновъ е роденъ въ 1838 година въ Панагюрище. Следъ като се е училъ въ родния си градъ и е учителствувалъ известно време, въ 1858 год. той заминалъ за Русия — въ Киевъ и Москва, за да продължи образованието си.

 

 

1. Проф. Е. К. Рѣдинъ, колега на Дринова, сравнява последния съ младия българинъ Инсаровъ, хероя на Тургеневия романъ „Наканунѣ" („Въ надвечерието"): Дриновъ се въодушевявалъ отъ сѫщия идеалъ, отъ който се въодушевявалъ Инсаровъ, и заминалъ за Русия съ сѫщитѣ планове и цели, съ които отишелъ тамъ Инсаровъ.

 

 

214

 

Подиръ тригодишна подготовка той постѫпилъ въ историко-филологическия факултетъ на Московския университетъ, дето, между другото, слушалъ лекциитѣ на известнитѣ професори-слависти: Бодянски и Буслаевъ. Въ 1865 г. Дриновъ свършилъ университета съ степень „кандидатъ на историко-филологическитѣ науки“. Следъ това той пѫтувалъ около петь години въ чужбина — главно въ славянскитѣ страни подъ Австрия и Турция, като прекаралъ доста време и въ Италия, дето изучвалъ архивитѣ и паметницитѣ върху дипломатическитѣ сношения на Италия съ южнитѣ славяни. Ала най-много се интересувалъ отъ историята и езика на славянскитѣ народи, и то, разбира се, предимно на своя народъ. Презъ 1869 г. той написалъ въ Женева първата си статия — „Страшны ли сѫ за народностьтѫ ни фанаріотитѣ и іезуититѣ?“, която била напечатана въ българския цариградски вестникъ „Врѣмя" съ подписъ „М. Бошковъ". Въ 1869 г. Дриновъ напечаталъ въ Виена две съчинения върху нашата история : „Погледъ врьхъ происхожденьето на блъгарскій народъ и началото на блъгарската исторія“ и „Исторически прѣгледъ на Блъгарската цьрква отъ самото ѝ начало и до днесь“. Въ сѫщата година въ Браила било основано „Българското Книжовно Дружество" и Дриновъ, макаръ да отсѫтствувалъ, билъ избранъ за председатель на тричленния комитетъ, който трѣбвало да урежда „Сборника“ и „Периодическо списание“, които дружеството решило да издава. Дриновъ приелъ избора и станалъ сетне единъ отъ най-деятелнитѣ членове на поменатото дружество и единъ отъ първитѣ сътрудници на „Периодическо списание“. Следъ като се завърналъ въ Москва презъ 1871 г., той издържалъ магистерски изпитъ и приготвилъ магистерската си дисертация „Заселеніе Балканскаго полуострова славянами“ (1872 г.). Съ напечатанитѣ вече трудове нашиятъ историкъ добилъ известность като ученъ-славистъ. Ето защо наскоро историко-филологическиятъ факултетъ при Харковския университетъ го поканилъ да заеме свободната катедра по славянски наречия, понеже обявениятъ за нея конкурсъ не успѣлъ. Дриновъ се съгласилъ, и на 25 май 1873 г. въ заседанието на историко-филологическия факултетъ при поменатия университетъ прочелъ своята първа пробна лекция, избрана отъ самия него — „Критически разборъ на сказанието на Константина Багрянородни за настаняването на славянитѣ на Балканския полуостровъ“,

 

 

215

 

а на 26 май с. г. прочелъ втора лекция, предложена отъ факултета — „За родината на старо-славянския езикъ“. И дветѣ лекции били одобрени отъ факултета.

 

Гр. Панагюрище

 

 

Назначенъ доцентъ по славянска филология, на 20 септемврий 1873 г. Дриновъ започналъ да чете своитѣ лекции въ Харковския университетъ. Встѫпителната му лекция е била „Успѣхи и задачи славяновѣдѣнія“. Презъ първата си преподавателска година той челъ „Общъ курсъ по славяноведение“. Отъ 1 май 1874 г. до 1 септемврий 1875 г. Дриновъ билъ командированъ въ чужбина съ научна цель, и презъ лѣтото 1875 г. посетилъ родината си България, за да събере и въ нея нѣкои научни материали и за да се запознае съ положението на своя народъ, който преживявалъ тежки години. Въ време на командировката си той приготвилъ друго крупно съчинение — „Южные славяне и Византія въ X вѣкѣ", печатано изпърво въ руското списание „Чтенія Императорскомъ Обществѣ Исторіи и Древностей Россійскихъ при Московскомъ Университетѣ", 1875 г., кн. 3, а издадено

 

 

216

 

въ 1876 г. въ отдѣлна книга. Съ това свое съчинение нашиятъ ученъ е получилъ докторска степень при Московския университетъ. Наскоро подиръ това той билъ избранъ за извънреденъ професоръ, а въ края на 1876 г. билъ повишенъ въ редовенъ професоръ. Събитията, които станали въ България презъ 1876 г., — възстанието и кланетата — намѣрили отзвукъ въ неговото сърдце, и той презъ ноемврий 1876 г. държалъ публична лекция въ Харковския университетъ, въ която описалъ трагизма на своята родина. Тази лекция, която била напечатана по-късно въ „Славянския сборникъ“ на „Петербург. Славян. Благотв. Общество“ (т. II, 1877 г.) подъ заглавие „Болгарія наканунѣ ея погрома“, („България въ надвечерието на нейния погромъ“), направила силно впечатление на руското общество. Поменатитѣ събития, настѫпилата освободителна война и нуждата отъ дейци по уредбата на създадената българска държава отклонили за нѣколко години Дринова отъ научнитѣ занятия: той виждалъ, че въ него време на народа му е била потрѣбна другъ видъ дейность. Въ 1877 г. Дриновъ заминалъ съ рускитѣ войски въ България, като прекаралъ лагеренъ животъ при обсадата на Плѣвенъ. Следъ освобождението той билъ назначенъ за софийски вицегубернаторъ, а подиръ това станалъ министъръ на народното просвѣщение и духовнитѣ дѣла въ временното руско управление въ княжество България, по покана на руския императорски комисарь князъ Дондуковъ-Корсаковъ, който ценѣлъ неговитѣ способности и познания. Како министъръ Дриновъ направилъ много нѣщо за подигането на народното образование въ свободна България, за изработването на нейната конституция и за уредбата на църковнитѣ ѝ дѣла. Освенъ това, благодарение на него за столица на България билъ избранъ гр. София, а не Търново, както настоявала Австрия: по тоя начинъ той мислѣлъ да се противодействува на австрийското и сръбското влияние въ северозападнитѣ краища на България и въ оставената подъ робство Македония. Следъ като стоялъ министъръ близу една година (1878—1879), Дриновъ напусналъ България и се завърналъ въ Харковъ, за да продължи своята научна и преподавателска дейность, и до самата си смърть не се раздѣлилъ съ своитѣ научни занятия и професорска катедра. Въ 1881 г. князъ Александъръ I поканилъ Дринова да стане председатель на държавния съветъ, но той отказалъ.

 

 

217

 

 Обаче и въ чужбина той пакъ не преставалъ да мисли за своята родина и да работи за нейното благо. Отдаденъ вече напълно на науката, Дриновъ почналъ да печата редица трудове главно въ „Периодическо списание на Българското книжовно доужество", което подиръ освобождението се премѣстило въ София, и въ руски периодически издания. Доколко сѫ били ценени неговитѣ познания по славяноведението, показва обстоятелството, че той е билъ провъзгласенъ за членъ на нѣколко академии (руската, полската, чешката, хърватската) и за почетенъ членъ на множество други научни дружества и учреждения. Въ 1898 г., когато Дриновъ навърши 25-годишна служба като професоръ въ Русия, другаритѣ му отъ Харковския университетъ му устроили праздникъ, за да го прославятъ като професоръ и ученъ. Въ 1899 г. въ България се чествува неговата тридесетгодишна научна дейность. Въ 1903 г. „Историко-Филологическото Дружество" при Харковския университетъ отпразднувало съ голѣма тържественость тридесетгодишната му професорска и научна дейность, като решило да издаде въ негова честь сборникъ отъ статии по славяноведение, написани отъ негови другари, ученици и почитатели. Нашиятъ ученъ страдалъ отъ гръдна туберкулоза и презъ пролѣтьта 1903 г. здравето му се влошило още повече. Той прекаралъ зимата въ Ялта, но не можалъ да се поправи напълно: върналъ се въ Харковъ ослабналъ и съ пресипналъ гласъ. Той мислѣлъ да отиде следната зима на друго мѣсто, дето климатътъ е по-благоприятенъ за неговото здравословно състояние, дори мечтаелъ за родната си България: искалъ да поживѣе въ нея, като посети и други славянски страни, съ цель да се позанимава съ тѣхнитѣ архиви. Но въ нач. на 1906 г. положението му станало безнадеждно и той починалъ на 28.II.1906 г. (ст. ст.). И тѫга, дълбока тѫга по неговата мила родина го измѫчвала въ последния часъ отъ живота му.

 

„Умирайки, казва проф. М.Г. Халански, неговъ колега, въ полубълнуване Маринъ Степановичъ (Дриновъ) произнасяше незабравимото име на родината, чертаеше съ слаба рѫка посоката на пѫтя за родната страна и съ отлетяващъ духъ се стремѣше на тамъ“.

 

Цѣлостна представа за образа на Дринова, като човѣкъ, ученъ и професоръ, ние можемъ да добиемъ отъ отзивитѣ, изказани

 

 

218

 

за него — наскоро следъ смъртьта му — отъ неговитѣ колеги при Харковския университетъ, дето той е билъ професоръ повече отъ тридесеть години. Проф. Н. Ф. Сумцовъ го нарича „кристално чиста и благородна личность, прекрасенъ човѣкъ и дълбокъ ученъ“.

 

„М. С. Дриновъ, добавя той, бѣ истинско украшение на университета — по научния авторитетъ и другарски-нравственото благородство въ отношенията... Всичкитѣ научни и обществени заслуги на М. С. Дринова бѣха само отражение на неговата любвеобилна и мека личность, на неговата рѣдка деликатность, сърдечна доброта и кротость".

 

„Трудно е да се предаде обаянието на личностьта на М. С. (Дринова), казва проф. Е. К. Рѣдинъ. Той бѣ човѣкъ въ най-добрия, най-благородния смисълъ на тази дума. Той се отличаваше съ необикновена доброта, приветливость, съ чиста, ясна, открита душа, преизпълнена съ любовь къмъ всичко добро, прекрасно. Той се отнасяше доброжелателно къмъ всички хора, другари, готовъ винаги да услужи, да помогне на всички, съ каквото може Тамъ, дето бѣше той, нѣмаше мѣсто за вражда, раздоръ, нѣмаше мѣсто и за лъжа, лукавство. Ясенъ, здравъ умъ, който гледа винаги въ дълбочината на нѣщата, той обичаше сѫщо така въ всичко яснотата, справедливостьта, съединена съ хуманностьта, съ съчувствието къмъ положението на човѣка, къмъ тѣзи или онѣзи обстоятелства, въ неговия животъ, дѣла. . . Трудно е да се каже, имаше ли М. С. врагове, но смѣло може да се каже: той имаше предимно приятели, които го искрено уважаваха, почитаха и обичаха“.

 

Подписъ на М. Дриновъ

 

 

„Неговитѣ отношения къмъ студентитѣ, казва проф. М. Г. Халански, се отличаваха съ чудна простота, естественость и искреность. Лекциитѣ му имаха характеръ на проста, непринудена беседа върху сериозни и понѣкога случайни теми. М. С. пристѫпяше направо къмъ предмета на лекцията си, като въвеждаше изведнъжъ слушателитѣ in medias res; изложението на М С. се отличаваше съ кроткость, простота и яснота. При това безъ никакво позиране, основаване на собствения авторитетъ, безъ никаква мания за величие: само добросъвѣстно и открито изследване на истината, строгъ анализъ на факта, разборъ и критика на чуждо мнение при пълно уважение къмъ личностьта на критикувания авторъ... Вродената деликатность, тънкиятъ психологически и педагогически тактъ и житейската опитность, която се проявява въ умението да се ценятъ най-добритѣ стремежи въ младежьта, покрай дълбокитѣ познания, очароваха студентитѣ... Сѫщата деликатность на характера, природна доброта и мекость, свързани съ дълбоки научни познания и възпитано уважение къмъ човѣшката личность, отличаваха М. С. въ неговитѣ отношения къмъ другаритѣ му професори и му спечелваха между тѣхъ най-дълбоко уважение. . .“

 

Проф. Г. Ф. Шулцъ нарича Дринова „добъръ и мекъ човѣкъ“, „истински gentleman". Сѫщото мнение изказва за нашия ученъ и проф. С. М. Кулбакинъ.

 

 

219

 

Родната кѫща на М. Дриновъ

 

 

            3. Книжовна дейность. История.— Съ обширна и всестранна ерудиция, владѣейки класическитѣ, славянскитѣ и главнитѣ западно-европейски езици, надаренъ съ критически умъ Дриновъ е изследвалъ старата история на славянитѣ, но предимно на нашия народъ. Той гради своитѣ самостойни изследвания не само върху писменнитѣ исторически паметници, но и върху даннитѣ на езикознанието: въ това отношение той прилага научния методъ на знаменития чешки славистъ Шафарикъ, безъ да възприема винаги неговото мнение по отдѣлни въпроси. Въ първия си наученъ трудъ „Погледъ врьхъ произхожденьето на блъгарскій народъ и началото на блъгарската исторія“ той се занимава съ въпроса за потеклото на българския народъ и образуването на българската държава на Балканския полуостровъ. Въпросътъ за потеклото на българския народъ се отнася отъ една страна до прабългаритѣ, т. е. Аспаруховитѣ българи, а отъ друга страна — до сегашния български народъ. Едни историци, като полския — Лелевель и руския — Чертковъ, както и нашитѣ писатели

 

 

220

 

Д-ръ Петъръ Беронъ и Г. С. Раковски, подържали, че днешнитѣ българи сѫ прави потомци на тракийцитѣ — най-старитѣ жители на Балканския полуостровъ. Раичъ и Венелинъ, като изхождали отъ положението, че днешнитѣ българи сѫ славяни, твърдѣли, че и Аспаруховитѣ българи, наречени „волжски“, сѫ били отъ славянско потекло. Нѣмскитѣ историци Тунманъ и Енгелъ (отъ XVII в.) смѣтали, че волжскитѣ българи сѫ били татари, а днешнитѣ българи — пославянчени татари. Шафарикъ е изказалъ мнение, че днешнитѣ българи сѫ славяни, а волжскитѣ — отъ финско или чудско потекло, и че последнитѣ, понеже били малко на брой, съ време се претопили всрѣдъ славянитѣ, съ които образували държава между Дунава и Стара-планина. Дриновъ, като възприелъ напълно мнението на Шафарика, развилъ го по-нататъкъ и доказалъ убедително, съ обстойни научни доводи, най-вече това, че днешнитѣ българи сѫ славяни, а не фини или татари.

 

„Ние пріемаме, казва той, Шафариковото мненіе, че тѣ (волжскитѣ българи) сѫ были отъ Чудско или Финско потекло. При това бързаме да забелѣжимъ, че насъ твьрдѣ малко ни занимава потеклото на тѣзи Блъгаре, защото този въпросъ си нѣма мѣстото въ исторіята на нашій народъ, който не е тѣхънъ потомокъ и нѣма нищо общо съ тѣхъ, освѣнъ само името, което той случайно пріе отъ тѣхъ“.

 

Аспаруховата дружина, споредъ Дринова, броела не повече отъ 40—50 хиляди души; следъ като се настанила между Стара-планина, Дунава и Черно море въ 679 г., тя обединила политически раздробенитѣ славянски племена и въ скоро време „се затрила" между тѣхъ, — погълнала се „въ този съединенъ наедно елементъ“, безъ да остави въ него следа отъ своята чужда народность. Езикътъ на тѣзи българи сѫществувалъ още въ VIII в.

 

„Но този езыкъ, добавя нашиятъ историкъ, скоро се е изгубилъ: завоевателитѣ сѫ взели езыкътъ на многобройнитѣ съединени подъ тѣхна власть Славене, взели го сѫ, безъ да оставѫтъ въ него никаква слѣда отъ своето Чудско нарѣчіе. Въ нашій сегашенъ езыкъ и до сега не е издирено нѣкое слово, за което може да се каже, че се е зачувало отъ езыкътъ на Аспаруха. Всичкитѣ чужди думи, що ги има сега въ езыкътъ ни, вземени сѫ отъ Грьцкій, отъ Турскій, може бы още отъ Албанскій, Влашкій и т. п. А за нѣкоя Чудска дума не се знае“.

 

Изобщо, Дриновъ

 

 

221

 

мисли, че поглъщането на Аспаруховата дружина, която била „войнствена, защото, освенъ войната, други занятия не познавала“, се е извършило твърде скоро: вече въ VIII в. славяни и волжски българи съставяли „единъ могѫщественъ народъ, една силна държава“. Въ подкрепа на своето мнение Дриновъ посочва аналогични случаи въ чуждитѣ истории: французитѣ, които сѫ поримчени гали, сѫ запазили името на германското племе франки, което е основало тѣхната държава; а рускитѣ славяни — името на скандинавското племе руси, което подъ водителството на Рюрика е турило начало на руската държава. И Дриновъ заключава, че нашата история трѣбва да захваща не съ историята на волжскитѣ българи, а съ историята на славянитѣ, които се заселили на Балканския полуостровъ много по-рано отъ Аспаруховата дружина.

 

Мнението на Дринова относно потеклото и бита на волжскитѣ българи днесъ може да се смѣта за оборено: най-новитѣ изследвания говорятъ въ полза на теорията, че тѣ сѫ били отъ тюрко-татарско потекло и че сѫ стояли доста високо въ културно отношение. Освенъ това, приема се вече, че тѣхното претопяване всрѣдъ славянитѣ е станало въ по-продължително време; а нѣкои учени дори предполагатъ, че въ нашия езикъ сѫ се запазили известни остатъци отъ езика на въпроснитѣ изчезнали българи. Обаче мнението на Дринова за славянското потекло на днешнитѣ българи вече никой сериозенъ и обективенъ ученъ не оспорва. И това мнение на времето си, когато нашиятъ народъ води борба за своето духовно и политическо освобождение, е имало голѣмо значение: то не само че е удовлетворявало националното чувство на нашитѣ патриоти, които не можели да понесатъ мнението за финския или татарския произходъ на днешния български народъ, но и отнемало орѫжието на неприятелитѣ на българската народность, които, по-политически съображения, сѫ твърдѣли, че на Балканския полуостровъ нѣмало такава народность отъ славянско потекло.

 

Борбата на нашия народъ за църковна независимость е живо интересувала Дринова, и той взелъ участие въ нея, като за орѫжие използувалъ науката. Въ разгара на тази борба той напечаталъ своя наученъ трудъ „Исторически прѣгледъ на Блъгарската цьрква отъ самото ѝ начало и до днесь“. Въ това съчинение нашиятъ историкъ доказва, че исканията на българския народъ сѫ не само справедливи сами по-себе, но и че намиратъ оправдание въ историята. Следъ като разглежда разпространението на християнството на Балканския полуостровъ отъ най-старо време, той изтъква, че българитѣ

 

 

222

 

сѫ имали по-рано своя независима църква, свое духовно началство, но българската църковна независимость била потъпкана отъ гърцитѣ тъй, както политическата — отъ турцитѣ.

 

Като описва теглилата на нашия народъ отъ гръцката църква, отъ разваленото фанариотско духовенство, Дриновъ казва:

 

„Ето въ рѫцѣ-тѣ на какви правители паднѫ Блъгарска-та цьрква. Не духовни пастыри тѣ дохождахѫ въ Блъгарсхи-тѣ епархіи, но подъ такова свещенно име тѣ дохождахѫ тамъ, да господаруватъ надъ душа-та и надъ тѣло-то на Блъгаринъ-тъ. Духовній животъ на Блъгаре тѣ тѣ помрачавахѫ съ свое-то невѣжество и го тровехѫ съ своя-та мрьсна безнравствемность, а пъкъ матеріално-то имъ състояніе разсыпвахѫ чрезъ безсовѣстно търгуванье съ светыня-та и чрезъ всякакви насилія“ ...

 

„Не малко Блъгаре, продължава Дриновъ, станѫхѫ жьртва на тази жестока фанаріотска низость, нъ надъ тѣзи жьртви е било речено да изникне на-конецъ тъй называемій у насъ съврѣмененъ цьрковенъ въпросъ“.

 

Безъ да се занимава съ самия църковенъ въпросъ, който въ негово време е билъ „животрепещущъ“ и познатъ на всѣки българинъ, — въпросъ на „съврѣменната дѣйствителность“, той се спира доста обстойно върху историята на католическата и протестантска пропаганда въ България. Тоя трудъ на Дринова е ималъ не само научно значение: съ него на времето си той е далъ морална подръжка на непосрѣдственитѣ участници въ борбата за църковната свобода, освенъ това е запозналъ много чужденци съ сѫщностьта на тази борба, изтъкналъ имъ е основателностьта на българскитѣ искания и ги е спечелилъ за българската кауза.

 

Магистерската дисертация на Дринова „Заселеніе Балканскаго полуострова славянами", напечатана изпърво въ руското списание „Чтенія въ Императорскомъ Обществѣ Исторіи и Древностей Россійскихъ при Московскомъ Университетѣ“, 1872, кн. 4, и излѣзла сетне (1873) въ отдѣлна книга, направила силно впечатление на славиститѣ поради новитѣ мнения, изказани въ нея върху разгледванитѣ въпроси и силнитѣ доводи, съ които тѣ се подкрепятъ. Преди всичко Дриновъ разглежда най-старата етнография на Балканския полуостровъ и доказва, че най-раннитѣ жители въ него не сѫ били славянитѣ, както мислѣли нѣкои, а племена, които сѫ образували три племенни групи: тракийска, илирийска и

 

 

223

 

македоно-епиротска. Тѣзи племена, отъ които най-бележити сѫ били тракийскитѣ, сѫ живѣли въ полуострова още въ незапомнени времена, а славянитѣ сѫ дошли тамъ въ много по-късна епоха. Славянитѣ, споредъ Дринова, се появили на историческата сцена едва въ II в. сл. Р. Хр., когато се срещнали за пръвъ пѫть съ римлянитѣ въ областьта на Карпатскитѣ планини — при царуването на императоръ Траяна (98—117), който е оставилъ споменъ у славянскитѣ народи: руситѣ, българитѣ и сърбитѣ. Живѣли отколе въ поменатата область, славянитѣ почнали да се заселватъ на югъ отъ Дунава, въ Балканския полуостровъ, отъ края на II в. или началото на III в. сл. Р. Хр. — подиръ Маркоманската война (161—180), съ която се захванали варварскитѣ нашествия въ предѣлитѣ на Римската империя. Изпърво тѣ преминавали на малки групи, а сетне, особно следъ разпадането на Хунската държава, — на голѣми маси, и тѣхното заселване се завършило до половината на VII в. Дриновъ подлага на критика не само мнението на разни учени по тоя въпросъ, но се опитва да обори и свидетелството на Константина Багрянородни (отъ X в.), че императорътъ Ираклий (610—641) е поселилъ доброволно сърбо-хърватитѣ въ Далмация: споредъ него, заселването на сърбо-хърватитѣ въ тоя край на Балканския полуостровъ е започнало преди Ираклия, станало е постепенно и безъ съгласието на римската власть. Възъ основа на българскитѣ диалекти Дриновъ идва и до другъ важенъ изводъ: че славянитѣ, които се заселили на Балканския полуостровъ, сѫ принадлежели къмъ нѣколко различни племена, както отъ източната, тъй и отъ западната група. Много отъ мненията, изказани отъ Дринова въ това капитално негово съчинение, може да се каже, и днесъ господствуватъ въ науката.

 

Докторската дисертация на Дринова „Южные славяне и Византія въ X вѣкѣ“ се смѣта за епоха въ славянската историческа наука. Съ това съчинение Дриновъ се издигна като голѣмъ, авторитетенъ ученъ предъ чуждия свѣтъ. Основавайки се върху стари и нови, неизвестни данни по въпроситѣ, които съставятъ предметъ на поменатата монография, той оборва мненията на нѣкои по-ранни изследователи и изказва възгледи, повечето отъ които не само че не сѫ още оборени, но се и потвърѫдаватъ отъ новитѣ изследвания. Преди всичко

 

 

224

 

Дриновъ описва положението на България въ първата четвърть на X в. — славната епоха на царь Симеона, като ни представя живо образа на тоя мощенъ български владѣтель и неговия политически идеалъ и изтъква характернитѣ черти на византийската дипломация. Следъ това той ни запознава съ най-старата история на хърватитѣ, сърбитѣ и южно-далматинскитѣ славяни и съ тѣхното положение въ първата четвърть на X в., като се спира отново върху свидетелството на Константина Багрянородни за заселването на сърбитѣ и хърватитѣ, — свидетелство, което смѣта пакъ за невѣрно. Като се връща къмъ историята на България, Дриновъ ни описва обстойно нейното положение презъ царуването на Петра, наследника на Симеона: нейното устройство, упадъка ѝ и раздѣлянето ѝ на две царства — Източно и Западно. Тукъ той се спира и върху появата и сѫщностьта на богомилството, и изтъква неговото голѣмо значение. Нашиятъ историкъ продължава по-нататъкъ историята на България, като говори за руско-византийската война (походитѣ на киевския князъ Светославъ), завоеванието на Източното българско царство отъ визант. императоръ Цимисхий и въздигането на Западното българско царство — Самуиловата България, която основателно смѣта за продължение на Източното (Преславско) царство. Дриновъ завършва своето бележито съчинение съ историята на хърватитѣ, сърбитѣ и южно-далматинскитѣ славяни въ последнитѣ три четвърти на X в. Като излага взаимнитѣ отношения на южнитѣ славяни въ X в., той ни посочва лукавата роля, която е играла Византия въ тѣзи отношения. Когато приготвялъ тази дисертация, Дриновъ решилъ да запознае и своитѣ съотечественици съ нѣкои събития отъ епохата, която изследвалъ, и въ 1874 г. почналъ да печата въ „Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество“ статията „Началото на Самуиловата доржава“. Статията обхваща времето отъ смъртьта на Симеона до възцаряването на Самуила.

 

Освенъ горнитѣ трудове, Дриновъ е написалъ редица статии по нашата история, помѣстени въ „Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество", отъ които по-важни сѫ следнитѣ: „Нови паметници за историята на Българетѣ и на тѣхнитѣ съсѣди“ (1870 г.); четири писма изпратени отъ Италия; „Отецъ Паисий, неговото време, неговата история и ученицитѣ му“ (1871 г.). — Тукъ Дриновъ очертава личностьта на Паисия,

 

 

225

 

изтъква значението на неговата история и изказва мисъльта, че ние трѣбва да започваме нашето възраждане не отъ началото на миналия вѣкъ, а съ 60—70 години по-рано, „и да туримъ на чело отца Паисия“ —

- „Три грамоти, дадени отъ императора Василия на българский Охридски архиепископъ Иоанъ около 1020 лѣто“ (1873 г.);

- „Въпросъ за Българската и Сръбската църкви прѣдъ сѫдилището на Лионский съборъ въ 1274 г.", (1873 г.);

- „Новъ паметникъ за Българската история" (1882 г.);

- „Историческо освѣтление върхъ статистиката на народноститѣ въ источната часть на Българското Княжество“ (1884 г.);

- „Още нѣколко бѣлѣжки за Паисия и за неговата история“ (1886 г.).

 

Въ руското списание „Бесѣда" (Москва, 1871 г.) Дриновъ е напечаталъ статията „Болгаре и Константинопольская патріархія“, по случай основаването на българската самостойна църква въ 1870 г.; а въ периодическото издание „Византійскій Временникъ“ (С.-Петербургъ, 1894 и 1895 г.) — монографията „О нѣкоторыхъ трудахъ Димитрія Хоматіана, какъ историческомъ материалѣ“.

 

М. Дриновъ, Погледъ, 1869.

 

Димитъръ Хоматианъ е билъ български Охридски архиепископъ въ първата четвърть на XIII в. и се е титулувалъ „архиепископъ на Първа Юстиниана и на цѣла България“. Той се слави като добъръ законоведецъ. Въ френския сборникъ на Офейкова „La Macédoine au point de vue ethnographique, historique et philologique (Philipopoli, 1887) той е помѣстилъ статията „Имали ли сѫ сърбитѣ колонии или нѣкаква власть въ Македония преди 13 вѣкъ. Какъ се наричаха славянитѣ, които населяваха Македония преди тази епоха?“ Въ нея той, възъ основа на исторически данни, доказва, че сръбскитѣ писатели, въ името на историята, твърдѣли недобросъвѣстно „налѣво и надѣсно, че славянското население на Македония било отъ незапаметни времена сръбско и че северна Македония (Скопие, Кюстендилъ, Щипъ и пр.) е влизала отъ XII вѣкъ въ границитѣ на Сръбската държава“.

 

 

226

 

Покрай това нашиятъ ученъ е написалъ множество критически статии, бележки и реферати върху съчинения пакъ по нашата история. Особенъ интересъ представя критическата му статия „Хуни ли сме?“, (Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество“ въ 1872 г.), въ която разглежда основно книгата на Гавр. Кръстовичъ „Історія блъгарска", часть І — „Історія блъгарска подъ имя Унновъ“ (Цариградъ, 1869 г.). за да обори съ несъкрушими доводи „хунската" теория.

 

Въ 1876 г. Дриновъ е напечаталъ въ сѫщото списание рецензия (излѣзла после на чешки и на нѣмски) върху Иречековата Българска история („Dejny nàroda Bulharského"), която, освенъ на чешки, е излѣзла и на нѣмски езикъ („Geschichte der Bulgaren"); а въ 1880 г. е напечаталъ въ „Записки Императорской Академіи Наукъ“, т. 39, С.-Петербургъ, обстойна рецензия върху съчинението на Ө. Успенскій „Образованіе втораго болгарскаго царства“ (Одесса, 1879).

 

 

            4. Филология. — Дриновъ не само е използувалъ езикознанието при своитѣ исторически изследвания, но се е проявилъ и като специалистъ-филологъ, т. е. писалъ е трудове и отъ чисто филологически характеръ. Въ тѣхъ, той е изказалъ авторитетни мнения върху славянското езикознание, особено върху нашия езикъ.

 

Като схващалъ голѣмата нужда отъ изработването на общъ писменъ български езикъ и еднакъвъ правописъ, той написалъ въ 1869 г. „Писмо до Български-тѣ читалища“, което било помѣстено въ издадения отъ Хр. Г. Дановъ „Лѣтоструй или домашенъ календаръ за простѫ годинѫ 1870“. За да се пристѫпи къмъ удовлетворяването на речената нужда, споредъ него, трѣбва да се изучатъ „Законитѣ и свойствата“ на нашия езикъ, „неговия духъ“; а това може да се достигне: 1. „Чрѣзъ изучванье всички-тѣ Български нарѣчия и изговаряния. 2. Чрѣзъ изучванье история-та на Българский езикъ, т. е негово-то постьпенно измѣнуванье отъ най-старитѣ времена и до сега“. Ето защо въ писмото си той подканя читалищата въ България да събиратъ народни пѣсни и „приказници“, а сѫщо тъй да издирватъ рѫкописи, като имъ дава надлежнитѣ упѫтвания.

 

Дриновъ се изказва по-обстойно върху книжовния ни езикъ въ статията си „За новобългарското азбуке", която ние вече отбелязахме. За да се състави общъ писменъ езикъ, споредъ него, трѣбва: 1. да се приеме еднакъвъ правописъ, съгласно духа и свойствата на езика ни ; 2. да се приематъ еднакви думи и еднакъвъ строй на речьта ни. Той смѣта второто условие за по-лесно:

 

 

227

 

„то може да стане само отъ себе, когато много или малко извадимъ на видѣло лексическото и синтаксическо богатство на езикътъ си“. Както се вижда, Дриновъ е подържалъ правилно, че въ основата на нашия книжовенъ езикъ трѣбва да легне живата българска речь. По тоя начинъ въ борбата около характера на книжовния ни езикъ, която се е водѣла тогава, той е взелъ страната не на „славянската“, а на „българската“ школа, която най-сетне е спечелила победа благодарение и на неговия наученъ авторитетъ, като езиковедецъ. По-труденъ е въпросътъ за приемането на общъ правописъ, защото, пояснява Дриновъ, „за това нѣшто се иска сговорътъ поне на по-първитѣ ни писатели, а този сговоръ не може да стане безъ голѣми или малки прѣпирни, за които ште трѣбва много или малко време“. За да не се водятъ около тоя въпросъ, мисли той, дълги и безполезни препирни, трѣбва да се познава науката за езика, езиковедението. И възъ основа на тази наука, той дава нѣкои упѫтвания, като отбелязва, че желаниятъ сговоръ може да се постигне, като се взематъ предвидъ: 1. „живата българска рѣчь вкупѣ съ всичкитѣ ѝ видоизмѣнения по разнитѣ български области; и 2. старий български езикъ въ най-древнитѣ му и най-правописнитѣ паметници“. И следъ като дава „кратъкъ исторически прегледъ на азбукето ни“, нашиятъ историко-филологъ разрешава въпроса „какво трѣбва да ни бѫде азбукето“, примирявайки етимологията съ фонетиката.

 

Така, той предлага да се изхвърлятъ нѣкои ненуждни старобългарски букви, и „новобългарското азбуке да се състои вече отъ следнитѣ 31 букви, като не се употрѣбява ь въ срѣдата на думитѣ: а, б, в, г, д, е, ж, з, и (й), к, л. м, н, о, п, р, с, т, у, ф, х, ц, ч, ш, ъ, ь, ѣ, ю, я, ѫ, ѭ. Въ статията си „Азбукето на Българското Книжовно Дружество и г. Мушякъ“, помѣстена въ „Периодическо списание на Българското Книжовно дружество“ , 1874 г., като отговаря на една критика, написана въ цариградското сп. „Читалище“ отъ авторъ, скритъ задъ псевдонима „Мушякъ“, Дриновъ доразвива основанията си, по които е предложилъ своя правописъ. Тоя правописъ, нареченъ „Дриновъ“, е билъ възприетъ отъ „Българското Книжовно Дружество“ и сетне — съ малки промѣни — е успѣлъ да се наложи на по-голѣмата часть отъ нашето общество Въ 1893 г., когато у насъ се подигна отново въпросътъ за правописна реформа, Дриновъ се изказа по него въ статийката си „Отговоръ на правописнитѣ въпроси, прѣдложени отъ редакцията на „Мисъль“ (сп. „Мисъль“, год. III, кн. 8—9). Въ този „Отговоръ" той се обявява противъ крайнитѣ правописни

 

 

228

 

реформи, подържани отъ книжовницитѣ около сп. „Български прѣгледъ", но е съгласенъ да се изхвърли вече буквата ѫ (ѭ) отъ азбуката ни, като, вмѣсто нея, въ глаголнитѣ окончания и въ глаголната наставка нѫ, се пише а (я), а въ срѣдата на думитѣ — ъ.

 

Въ статията си „Предаването на старословенското ѫ и ъ въ новобългарския езикъ" (Die Wiedergabe des altslovenischen ѫ und ъ im Neubulgarischen), напечатана въ Ягичевото списание „Archiv für slavische Philologie", B. V (1881 г.), Дриновъ се занимава съ важенъ въпросъ изъ областьта на новобългарската фонетика. Възъ основа на различнитѣ изговаряния на поменатитѣ старославянски букви, той раздѣля новобългарскитѣ наречия на четири главни групи, каго посочва и тѣхнитѣ области.

 

Дриновъ е написалъ и други ценни статии върху нашия езикъ и литературна история:

 

- „Български лѣтописенъ разказъ отъ края на XVII вѣкъ“ („Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество“, 1882 г.);

- „Нѣколко забравени списания на Софрония Врачанскаго“ (пакъ тамъ, 1884 г.);

- „Новый церковно-славянскій памятникъ съ упоминаніемъ о славянскихъ первоучителяхъ“ (руското сп. „Журн. М-ства Нар. просв.“ 1885 г.);

- „Нѣсколько словъ объ езыкѣ, народныхъ пѣсняхъ и обычаяхъ дебрскихъ славянъ“ („Извѣстія С.-Петерсбургскаго Славянскаго Благотворительнаго Общества“, 1887 г.) — статия, която съ нѣкои поправки, е излѣзла въ отдѣлна книжка въ 1888 г.;

- „Първата българска типография въ Солунъ и нѣкои печатани въ нея книги“ („Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество“, 1889 г.);

- „Изъ старобългарската книжнина“ (пакъ тамъ, 1889 г.);

- „Една забравена българска история“ (пакъ тамъ, 1890 г.);

- „Нѣколко белѣжки за хаджи Иоакима, даскала Крчовскаго" (пакъ тамъ, 1890 г.);

- „Яковъ Трайковъ отъ София и Кара-Трифунъ отъ Скопие, български книжари въ 16 вѣкъ“ (юбилеенъ сборникъ на Славянска бесѣда“, 1895 г.).

 

Голѣмо национално значение иматъ дветѣ научни статии на Дринова: „Нѣсколько словъ объ языкѣ, народныхъ пѣсняхъ и обичаяхъ дебрскихъ славянъ“ и „Първата българска типография въ Солунъ и нѣкои отъ напечатанитѣ въ нея книги“. Първата статия представя критика на Ястребовия сборникъ „Обычаи и пѣсни турецкихъ сербовъ“, излѣзълъ въ Петербургъ въ 1886 г. Съ тоя сборникъ Ястребовъ, който е билъ руски консулъ въ Прищина, се мѫчи да докаже, че македонскитѣ славяни — дебърчанитѣ и др. сѫ сърби, а не българи, както се е мислѣло до негово време. Първата часть на тази статия, която е излѣзла съ известни поправки и въ отдѣлна книжка презъ 1888 г., има чисто филологически характеръ: въ нея Дриновъ разглежда езика на дебърскитѣ пѣсни, събрани отъ Ястребова, като госравнява съ сръбския езикъ и съ българскитѣ наречия. Той изтъква,

 

 

229

 

че изобщо Ястребовъ не е схваналъ всичкитѣ отсѣнки на мѣстното наречие и е записалъ погрѣшно пѣснитѣ. Преди всичко, като е искалъ да запази въ пѣснитѣ новото сръбско правописание, Ястребовъ твърди неоснователно, че сръбскитѣ букви ћ и ђ, като се явяватъ на мѣстото на буквитѣ т и д, се изговарятъ отъ дебърчанитѣ тъй, както се изговарятъ отъ сърбитѣ. Въ случая освенъ на собственитѣ си наблюдения надъ произношението на дебърчанитѣ и на другитѣ македонци, Дриновъ се опира и на авторитетнитѣ свидетелства на Вука Караджичъ, Верковича, Григоровича, Партения Зографски, братя Миладинови и проф. Кочубински. Следъ това той разглежда особеноститѣ на дебърското наречие, които показватъ, че последното спада къмъ българския, а не сръбския езикъ: прехода на глухитѣ гласни ъ и ь, замѣната на юсоветѣ, изгубването на склоненията, образуването на сравнителна и превъзходна степень посрѣдствомъ частичкитѣ по и най, употрѣбата на разнообразни членове, изгубването на неопредѣленото наклонение и др.

 

Въ втората си статия, като говори за първата българска типография въ Солунъ и за нѣкои напечатани въ нея книги, Дриновъ оборва тенденциозни и несъстоятелни мнения на двама сръбски писатели: Ст. Новаковичъ и П. Сретковичъ. Като не могли да се помирятъ съ обстоятелството, че въ заглавието на съчинението на тетовеца Кирилъ Пейчиновичъ, „Огледало“, печатано въ Буда-Пеща въ 1816 г., е казано, че това съчинение е написано , първиятъ отъ тѣхъ твърдѣлъ, че този изразъ билъ прибавенъ отъ нѣкой коректоръ въ Буда-Пеща, понеже тетовци и скопчани по него време не се наричали българи, а вториятъ, — че Кирилъ Пейчиновичъ се е изразилъ така, понеже билъ простъ и не знаялъ, че скопската область никога не е била наричана „Долна Мизия...“ Нашиятъ голѣмъ ученъ е изтъкналъ и въ други случаи, съ даннитѣ на науката, че македонскитѣ славяни сѫ часть отъ българското племе, и неговото авторитетно мнение по тоя въпросъ е било възприемано отъ добросъвѣстни и безпристрастни чужденци.

 

Къмъ филологическата научна дейность на Дринова спадатъ и множество други рецензии върху езиковни изследвания и речници, каквото върху „Сборникъ западно-болгарскихъ пѣсень“ на проф. В. Качановски (1882 г ); върху книгата на д-ръ Антони Калина „Studiyja nad historyja jezyka bulgarskiego “ (Краковъ, 1891 г.); върху „Словарь болгарскаго языка по памятникамъ народной словесности и произведеніямъ новѣйшей печати“ на В. Дювернуа (Москва, 1885—1889 г.), върху „Рѣчникъ на блъгарскый языкъ съ тълкувание рѣчиты на блъгарскы и рускы. Часть I, А.—Д “ отъ Найденъ Геровъ (Пловдивъ, 1895 г.); върху книгата на П. Я. Сырку „Къ исторіи исправленія книгъ въ Болгаріи въ XIV вѣкѣ“. Томъ I . (Спб., 1859 г.) и др.

 

 

            5. Етнография и фолклоръ. — Въ научната дейность на Дринова етнографията, както и езикознанието, е изобщо тѣсно свързана съ историята: много свои мнения върху исторически въпроси той подкрепя и съ данни, взети отъ етнографията. Обаче той е написалъ и произведения,

 

 

230

 

които иматъ по-специаленъ етнографически характеръ. Статията му „Нѣсколько словъ объ языкѣ, народныхъ пѣсняхъ и обычаяхъ дебрскихъ славянъ“ е колкото филологическа, толкова и етнографическа. Въ втората часть на тази статия, съ която, както видѣхме, Дриновъ критикува книгата на Ястребова „Обычаи и пѣсни турецкихъ сербовъ“, той разглежда обичаитѣ и обреднитѣ пѣсни на дебърскитѣ славяни, като се спира преди всичко доста обстойно върху праздника „Слава", който Ястребовъ срещналъ въ Дебърско и въ нѣкои други мѣста на Македония. „Слава“ е праздникъ на семейство, еснафъ или община, въ който се чествува деньтъ на нѣкой светецъ, смѣтанъ за покровитель на семейството, еснафа или общината. Ястребовъ е убеденъ, че праздникътъ „Слава“ „сѫществува само у сърбитѣ и че го нѣма у друго славянско племе", и отъ това вади заключение, че сѫществуването на тоя праздникъ (съ свързанитѣ съ него обичаи) у македонскитѣ славяни (въ Скопие, Велесъ, Дебъръ, Охридъ и пр.) служи за най-добро доказателство, че тѣзи славяни принадлежатъ къмъ чисто сръбската народность. Както се вижда, Ястребовъ се води по смѣшната формула на известния сръбски писатель Милошъ Милоевичъ: „Где је слава, ту је србин“. Дриновъ доказва, че тоя праздникъ не е само сръбски.

 

„Праздникътъ, който ни занимава тукъ, казва той, сѫществува не само у сърбитѣ, но и у българитѣ, у гърцитѣ, у румънитѣ, у православнитѣ албанци, най-сетне и у руситѣ, съ една речь — у всичкитѣ православни християни въ Европа, между които всичката разлика относно тоя обичай се заключава въ по-голѣмата или по-малка негова запазеность и въ нѣкои чисто външни особености“.

 

И Дриновъ посочва, че въ цѣла България сѫществуватъ всичкитѣ видове на тоя праздникъ: семеенъ, селски, еснафски, енорийски и най-сетне училищенъ.

 

Подиръ това нашиятъ ученъ се спира и върху други праздници, които занимаватъ Ястребова : Бъдни вечерь, Коледа, Нова година, Богоявление; и доказва, че и тѣ не сѫ само сръбски.

 

„Тѣзи праздници и обичаи, казва той, сѫществуватъ и въ всичкитѣ български краища, и то подъ сѫщитѣ наименования, каквито намираме у сърбитѣ. Разликата се състои само въ малочислени и неважни особности. Заслужва да се забележи, че и въ тѣзи дреболии дебърскитѣ коледни обичаи сѫ по-близки до общобългарскитѣ, отколкото до сръбскитѣ".

 

Дриновъ изтъква несъстоятелностьта

 

 

231

 

на Ястребовото мнение и върху пролѣтнитѣ обичаи, които сѫществували у дебърскитѣ славяни: на Чистия понедѣлникъ, Лазаровдень, Великдень, Свѣтлия петъкъ, Гергьовдень и първи май. Сѫщото прави той, като разглежда и сватбенитѣ обичаи, за които става дума въ поменатата книга на Ястребова. Като говори за дебърскитѣ пѣсни, които съдържа тази книга и се спира върху мнението на нѣкои нейни рецензенти, Дриновъ доказва, че тѣзи пѣсни не сѫ сръбски и че почти всички сѫ известни по-рано, и то „въ по-голѣмата си часть въ най-добритѣ и най-изправнитѣ български списъци“. Дриновъ засѣга и въпроса за Марко Кралевичъ, когото Никольскій, единъ отъ рецензентитѣ на Ястребовата книга, голѣмъ сърбофилъ, нарича „херой на сръбския епосъ“. Нашиятъ ученъ възразява :

 

„Наистина, било е време, когато Марко Кралевичъ се е смѣталъ за херой само на сръбския епосъ; но това време е минало вече отдавна. Наблюденията надъ народната словесность и преданията на българитѣ откриха, че последнитѣ сѫ по-богати отъ сърбитѣ съ пѣсни и предания за тоя херой. Най-новитѣ сравнителни изучвания на българскитѣ и сръбскитѣ пѣсни за Марка Кралевичъ доведоха дори до заключението, че тѣхната люлка трѣбва да се търси не въ Сърбия, а въ онази страна, въ която е минала по-голѣмата часть отъ живота на Марка и която винаги, като захванемъ отъ IX вѣкъ, се е наричала българска страна. както се нарича и сега, както сѫ я наричали и най-близитѣ съвременници на тоя херой: албанецътъ Иванъ Музаки, известнитѣ сръбски писатели Владиславъ Граматикъ и Михаилъ Константиновичъ отъ Островица и пр.“.

 

За тази статия на Дринова и за мнението на Ястребова рускиятъ професоръ С. М. Кулбакинъ казва: „Това, несъмнено тенденциозно и неоснователно твърдение на Ястребова, подържано отъ нѣкои благожелателни рецензенти на неговия сборникъ, като Николски, намѣри у М. С-ча (Дринова) сериозенъ, но заедно съ това и спокоенъ критикъ, който безъ всѣкаква мѫка доказа, че нито въ езика на дебърчанитѣ, нито въ тѣхнитѣ обичаи, нито въ тѣхнитѣ идеи има нѣщо специфически сръбско“.

 

Въ руското издание „Труды восьмаго Археологическаго съѣзда въ Москвѣ 1890“, т. II (Москва, 1895г.), Дриновъ е напечаталъ студията „Сказаніе о Святогорѣ и Земной Тягѣ въ южно славянской народной словесности“. Въ нея той изтъква сходството между руски народни предания за юнака Святогора и земното претегляне („Земная Тяга“) и български народни предания, въ които се разказва, какъ Марко Кралевичъ, който се хвалѣлъ съ своята сила (че можелъ да се бори съ Бога и да дигне земята), следъ като се опиталъ да дигне поставената отъ Бога торбичка, пълна съ пръсть и тежка колкото цѣлата земя, изгубилъ силата си, разкаялъ се и занапредъ почналъ да си служи съ хитрость. Съ тази студия Дриновъ искалъ да даде още единъ примѣръ

 

 

232

 

за голѣмото вѫтрешно и външно сходство, което сѫществува изобщо между народнитѣ словесни произведения на източнитѣ славяни (руситѣ) и южнитѣ (българитѣ и сърбитѣ).

 

Нешо Бончевъ

 

 

Въ юбилейното „Сборниче“, издадено по случай неговата тридесетгодишна научна дейность (София, 1900 г.), нашиятъ ученъ е помѣстилъ интересната студия „Мѣдно (бакърно) гумно, мѣденъ токъ въ словѣнскитѣ и гръчки умотворения“. Поводъ да напише тази студия му дала една статия, напечатана въ сп. „Съкровище“ (1899 год.) въ която се съобщавало, че въ Прилепското поле (въ Македония, се намѣрвало нѣкакво равнище, наречено „бакърно гумно“, за което нѣкои сръбски пропагандисти дигали голѣма врѣва, като му придавали политическо значение, твърдейки че то било направено отъ „старитѣ сърби" и т. н. Дриновъ разглежда гръцки, словашки, руски, сръбски и български народни предания за медното гумно (или меденъ токъ) и следъ като се спира специално върху овчеполскитѣ и прилепски разкази за сѫщото гумно, доказва, колко абсурдно е да се гонятъ политически цели възъ основа на народни предания, въ които се срѣщатъ „неразбранщини, измислици и комбинации“. Въ тази статия той засѣга изобщо сръбската пропаганда въ Македония, като привежда доказателства, че по-рано самитѣ сърби сѫ смѣтали поменатата страна за българска.

 

 

233

 

Освенъ дето е градилъ своитѣ етнографически и езиковни изследвания върху публикувани материали, но Дриновъ е събиралъ и самъ народни умотворения. Така, въ 1876 г. той е напечаталъ въ „Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество“ български народни пѣсни, слушани и записани отъ него по мѣстния говоръ: панагюрски, дебърски, костурски и малко-търновски.

 

 

            6. Публицистика. — Съ научнитѣ трудове на Дринова не се изчерпва цѣлата негова книжовна дейность: отзивчивъ по натура, той е писалъ и публицистически статии върху актуални въпроси. Особно значение иматъ тритѣ негови статии отъ такъвъ характеръ: „Страшны ли сѫ за народностьтѫ ни фанариотитѣ и іезуититѣ?“, „Писмо до Българска-та интелигенція“ и „Болгарія наканунѣ ея погрома“.

 

Както видѣхме, статията „Страшны ли сѫ за народностьтѫ ни фанариотитѣ и іезуититѣ?“ е първото книжовно произведение на Дринова. Тя е написана въ това време, когато борбата ни за църковна независимость е била най-разпалена. Дриновъ говори изпърво за фанариотитѣ.

 

„На фанариотитѣ, казва той, не имъ понася възражданіето на нашѫтѫ народность, и тѣ искатъ да го съсипатъ, искатъ да погасѫтъ разбуденното самосъзнаніе на нашій народъ, каквото и за напрѣдъ да могѫтъ да ни владѣѭтъ. Тѣ сѫ вече явни врагове на нашѫтѫ народность и рѣдко ще да ся найде българинъ, който да ги не пріема за такива“.

 

И веднага подиръ това той отбелязва, че, освенъ тѣзи „стари врагове“, „слѣпата сѫдба“ е изпратила други врагове на нашата народность, които били по-опасни отъ фанариотитѣ, защото употрѣбявали „срѣдства по-хитри, по-тънки“, — езуититѣ.

 

Като смѣта за излишно да се спира надълго върху „фанариотската нравственность“, понеже била добре позната на читателитѣ, нашиятъ родолюбецъ очертава подробно умствената и нравствена физиономия на езуититѣ. И така,

 

нашата „млада народность“ е била принудена „да ся бори въ едно врѣмя съ два различни врагове: съ фанаріотитѣ, за да ся отърве съвсѣмъ отъ тѣхното владычество, а въ това сѫщото врѣмя и съ іезуититѣ, които ѝ готвѭтъ пропасть за въ бѫдущето“.

 

Но Дриновъ е убеденъ, че въ тази борба и еднитѣ и другитѣ врагове на нашата народность нѣма да успѣятъ — благодарение на положителнитѣ качества, които последната притежава, и на „умственното и нравственно състояніе“

 

 

234

 

на поменатитъ ѝ врагове.

 

„Такива нищожни хора като нихъ, казва той, сѫ безсилни врагове въ такавѫ борбѫ, каквѫто тѣ сѫ ся зели да водѭтъ противъ насъ. Ные смы прости хора и спроти тѣхното мнѣніе диви и варвари ; но каквито и да смы ние въ всѣкій случай смы много по-горни отъ тѣхъ, както отъ умственнѫ, тъй сѫщо и отъ нравственнѫ стърнѫ. Нашійтъ умъ не е просвѣтенъ, но не е и омраченъ като тѣхныйтъ съ разни бабини деветини, които тѣ почитѫтъ за най-дълбокѫ мѫдрость. Съ свойтъ чистъ умъ ные лесно можемъ да ся дигнемъ и да тръгнемъ по пѫтьтъ на истиннѫтѫ цивилизаціѭ, а тѣ тъй щѫтъ и да ся скапѫтъ въ своѭтѫ гнилѫ наукѫ. За нравственното ни прѣвъсходство азъ нѣма и да говорѭ, то е ясно като божѫ день“.

 

Дриновъ заключава, че е „съвсѣмъ противоестественно и противоисторическо нѣщо да ни свържѫтъ и покорѭтъ такива хора подъ нозѣтѣ си“; че тѣ „щѫтъ да изчезнѫтъ и расточатся“, и че нашата народность „ще се избави отъ тѣхнитѣ козни, ще възкрьсне“. Обаче като твърди, че е „такъвъ конецътъ на нашитѣ врагове“, той предупреждава, че „ные не трѣба да дремеме и да го чякаме съ крьстосани рѫцѣ“, а напротивъ,

 

„трѣба да ся постараемъ, колко е възможно по-скоро, да ся отрьсимъ отъ тѣзи черни хора, които закриватъ отъ насъ заритѣ на истинното просвѣщеніе, да ся отрьсимъ. . . та да трьгнемъ по скоро по пѫтьтъ на истиннопросвѣтенитѣ народи. . .“.

 

Безъ съмнение, тази статия на младия Дриновъ ще е въздействувала твърде ободрително върху духа на прѣкитѣ участници въ борбата за църковната ни независимость.

 

Статията „Писмо до Българската интелигенция“ е напечатана въ букурещкия български вестникъ „Народность“, год. II бр. 4. 1868 г. Макаръ че е кѫса, тя е много интересна и съдържа ценни мисли, които очертаватъ достатъчно нейния авторъ, като родолюбецъ и народенъ будитель. Дриновъ започва статията си съ твърдението, че

 

„Българе-тѣ сѫ духовити и трудолюбиви хора, одарени съ свѣтли умствени способности и съ хубави нравственни качества, че тѣ съсъ тѣзи свои свойства надминуватъ други-тѣ народи на Балканскій полуостровъ, както ги надминуватъ и съ многобройностьта си, — това е вѣче истина очевидна за всѣки единъ не помраченъ умъ“.

 

Сетне той добавя, че „мнозина Европейски пѫтници, които сѫ могли добрѣ да се опознаѭтъ съ тѣзи духовни качества на Българе-тѣ“, предсказвали „велика бѫдѫщность на Българскій народъ“, и нему било драго да слуша „такива предсказванія и пророчества“; обаче забелязва, че още не имъ вѣрва твърде много, защото, за да може единъ народъ, какъвто е билъ тогава нашиятъ,

 

„да чака велика бѫдѫщность, не е достатъчно само да има той голѣми способности за наука, за рѫкодѣлія, за тьрговія и т. н.: за такова нѣщо

 

 

235

 

иска се още, щото този народъ да има въ добъръ редъ и онѣзи нравственни сили, на които се крѣпи и дрьжи всяка една народность и които сѫ най-силната подпорка при всяко едно націонално развиваніе и процъвтяванье“.

 

И Дриновъ пояснява, че подъ тѣзи „нравственни сили“ разбира „всеобщи-тѣ націонални нравственни интереси“, отъ които, споредъ него, по-главнитѣ сѫ следнитѣ: езикътъ, вѣрата, народното образование, литературата и общественото мнение. И като мисли, че тъкмо тѣзи нравствени сили, „тѣзи націонални жиздители“ сѫ били тогава пренебрегнати у насъ, той се спира върху всѣка една отъ тѣхъ, за да докаже правотата на своята мисъль.

 

Професоръ М. Дриновъ

 

 

Както споменахме по-рано, статията „Болгарія наканунѣ ея погрома“ е публична сказка, която нашиятъ ученъ и родолюбецъ е държалъ въ Харковския университетъ презъ ноемврий 1876 год. и представя пѫтни бележки. Той прави отначало бѣгълъ исторически прегледъ на българския народъ отъ основаването на българската държава до учредяването на Екзархията; подиръ това описва пѫтуването си въ България, което предприелъ презъ лѣтото 1875 г. Въ сѫщность, за обектъ на неговото описание служи пловдивската область, която е била най-много засегната отъ погрома въ 1876 година, и чрезъ нея той иска да запознае руската публика съ положението на другитѣ български области въ надвечерието на голѣмото възстание. Дриновъ описва тази область („Пловдивския санджакъ") въ етническо, административно и икономическо отношение,

 

 

236

 

като дава редица сцени изъ патилата на българитѣ въ нея. Духоветѣ били извънредно възбудени поради възстанието въ Херцеговина, между българитѣ се говорѣло за скорошно възстание и въ България, а турцитѣ ставали все по-озлобени и вземали строги мѣрки. Дриновъ престоялъ нѣколко седмици въ своето родно село Панагюрище, гдето избухна Априлското възстание, и предава настроението на тамошното свободолюбиво „войнишко“ население. Частичното възстание въ Ст.-Загора презъ септемврий 1875 год. го накарало да напусне безвреме тоя край и да се откаже отъ своето пѫтуване по Срѣдна-Гора и Родопитѣ, и презъ Т.-Пазарджикъ да се завърне съ желѣзницата въ Цариградъ. Като запознавалъ руското общество съ тежкото положение на българския народъ, Дриновъ е искалъ въ сѫщото време да обясни възстанието въ 1876 год., — да покаже, че „сѫдбата“ е избрала тоя пѫть „за избавлението на многострадалния народъ, — пѫть кървавъ, но по-правъ и кратъкъ“. И той завършва своя трудъ съ думитѣ: „Ние ще се надѣваме, че кръвьта на десеткитѣ хиляди жертви, която обагри полетата и планинитѣ на Пловдивската область, е кръвьта и изкуплението на цѣлия български народъ отъ вѣковното робство." Безъ съмнение, този трудъ на Дринова, който вече се е ползувалъ въ Русия съ името на голѣмъ славянски ученъ, е упражнилъ нуждното въздействие върху руското общество и е спомогналъ да се засили настроението въ полза на Освободителната война.

 

 

            7. Поменици и служебни трудове. — За да завършимъ прегледа на обширната книжовна дейность на М. Дриновъ, трѣбва да отбележимъ и неговитѣ статии, писани въ паметь на бележити покойници, сѫщо и трудоветѣ му, които сѫ въ връзка съ неговото участие въ управлението на България презъ време на руската окупация.

 

Дриновъ е написалъ четири поменика, отъ които по-важни сѫ тия за Ив. С. Аксаковъ и Нешо Бончевъ.

 

Въ статията „Споменъ за Ивана Сергѣевича Аксакова“ („Периодическо списание на Българското Книжовно Дружество," 1886 г.) Дриновъ ни запознава съ живота на известния руски писатель и публицистъ-славянофилъ и съ неговитѣ услуги къмъ нашия народъ,

 

 

237

 

Ив. С. Аксаковъ. Преди всичко той излага накратко какъ се е зародила у нашия народъ вѣрата, че ще получи освобождението си отъ Русия („Дѣда Ивана“), и какъ е възникналъ въ тази страна интересътъ къмъ нашия народъ и се е създало „славянофилството“. Следъ като разказва за прочутия „Славянски комитетъ“, основанъ въ Москва презъ 1858 год., и за клоноветѣ му въ другитѣ руски градове, той минава къмъ живота и дейностьта на Ив. С. Аксаковъ, който е станалъ душата на московския „Славянски комитетъ“. Като четемъ статията на нашия ученъ, написана съ топло чувство, ние оставаме удивени отъ онази неизмѣнна и безгранична любовь, която е хранѣлъ Ив. С. Аксаковъ къмъ нашия народъ, и отъ грижитѣ, които той е полагалъ за неговото просвѣщение и освобождение. Дори и предъ смъртьта си (1886 г.), като общественикъ и журналистъ, той е работилъ за благото на нашия народъ и е ратувалъ за осѫществяването на неговия националенъ идеалъ, а неуредицитѣ и партийнитѣ ежби въ младото Българско Княжество му сѫ причинявали голѣми безпокойствия и тревоги.

 

Въ 1898 год., по случай двадесеть години отъ смъртьта му, Дриновъ напечатва въ сп. „Свѣтлина“ статийка за Нешо Бончевъ, първия нашъ сериозенъ литературенъ критикъ, неговъ съотечественикъ и другарь въ Москва отъ студенчески години. Той ни рисува въ едри черти интелигентната, благородна и симпатична фигура на бележития покойникъ, изтъква неговия патриотизъмъ и излага накратко значението на книжовната му дейность. Той отбелязва и усърдието, което е проявилъ Нешо Бончевъ, съ другаря си Райко Жинзифовъ, да запознае чрезъ печата руското общество съ злочестинитѣ, които е преживѣлъ нашия народъ въ 1876 год.

 

Като участникъ въ управлението на Княжество България въ време на руската окупация, Дриновъ е положилъ голѣмъ трудъ по уредбата на църковнитѣ дѣла и просвѣщението, сѫщо и по изработването на конституцията на младата българска държава. До църковнитѣ дѣла се отнася статията му „Българскиятъ църковенъ въпросъ въ връзка съ Берлинския трактатъ“, напечатана въ сп. „Християнско братско слово" (1879 г.). Като „Управляющий Отдѣла на Народното Просвѣщение и Духовнитѣ дѣла“

 

 

238

 

въ Княжество България, той е оставилъ цѣлъ сборникъ (1879 г.), който съдържа: 1. „Привремененъ уставъ за народнитѣ училища и тѣхнитѣ програми;" 2. „Привременни правила за реалнитѣ училища, тѣхната програма и штатове“ и 3. „Програма на първитѣ два класса отъ класична гимназия и нейнитѣ щатове“. Тоя сборникъ свидетелствува на какви здрави основи е положилъ нашиятъ ученъ и държавникъ народното ни образование. Покрай това той е издавалъ ценни наредби и разпореждания по отдѣла, който е завеждалъ. За Учредителното Българско Народно Събрание въ Търново той е приготвилъ обширенъ докладъ: „Записка за дѣятелностьта на привременното русско управление въ България“ (1879 г.). Въ тоя докладъ се очертава дейностьта на привременното правителство въ всички отрасли на управлението. Какво участие пъкъ е взелъ Дриновъ въ изработването на нашата конституция, най-добре се вижда отъ споменитѣ му, изложени въ статията „Изработването на Българската Конституция“, напечатана въ сп. „Гражданинъ", год. I, 1904 г.

 

 

Библиография.

 

К. Иречекъ. Княжество България. Часть първа — Българска държава, Пловдивъ, 1899.

 

Сборниче за юбилея на професора М. С. Дриновъ (1869—1899). Нареди и издаде Българското Книжовно Дружество въ София, 1900 г.

 

Почесть. Сборникъ статей по славяновѣденію, посвященныхъ профессору Марину Степановичу Дринову его учениками и почитателями. Сборникъ Историко-Филологическаго Общества, состоящего при Императорскомъ Харьковскомъ Университетѣ, т. XV. Изд. подъ редакцей проф. М. Г. Халанскаго, Харьковъ, 1908.

 

Памяти Марина Степановича Дринова (приложение къмъ сборника Почесть, 1908).

 

М. С. Дриновъ. Съчинения. Издава Българската Академия на Наукитѣ въ София, подъ редакцията на проф. В. Н. Златарски т. I (1909), т. II (1911), т. III (1915).

 

[Previous]

[Back to Index]