Български писатели. Животъ — творчество — идеи. Томъ III

М. Арнаудовъ (ред.)

  

II. Христо Ботйовъ

отъ Людмилъ Стояновъ

 

    I. Личность
  1. Ранно детинство. Калоферъ
  2. Ботйо Петковъ. Майката на поета
  3. Въ Одеса
  4. Космополитизъмъ и национализъмъ. Пакъ въ Калоферъ
  5. П. Шушулова
  6. Отново за Русия
  7. Животътъ въ Браила
  8. Дружба съ В. Левски
  9. Нечаевъ. Дружба съ Л. Каравеловъ
10. Организационна дейность
11. Начело на революционно движение

    II. Дѣло и сѫдба
  1. Литературна дейность
  2. Чорбаджии, духовенство, учители
  3. Публицистика, политич. идеи
  4. Култура и езикъ. Литературна критика
  5. Кореспонденцията на Ботйова
  6. Личность и народъ
  7. Поезия. Субективни елементи
  8. Истинска и въображаема родина
  9. Организация на четата и планъ на „Радецки“
10. Пѫть къмъ лобното мѣсто
11. Смъртьта на Ботйова. Осѫществяване
    Библиография

 

I. Личность

 

Хр. Ботйовъ (1848—1876)

 

 

            1. Ранно детинство. Калоферъ — Съ пълно право първиятъ биографъ на Ботйова гадае неговата сѫдба по детскитѣ впечатления отъ родната природа, свързва я съ образа на Балкана, чиято „хайдушка пѣсень“ по-късно стана за него поетиченъ символъ и жива идея на свободата.

 

„Ако Христо Ботйовъ, пише Захари Стояновъ, да не бѣше се родилъ, расналъ и порасналъ въ живописния Калоферъ, дето отечественната Стара-Планина е най-гигантна, паметникъ и олицетворение на воля и на свобода. . . можеше да излѣзе човѣкъ съвсемъ отъ другъ калъпъ".

 

Самъ Ботйовъ ни е далъ не малко намеци за дълбокото влияние на тѣзи впечатления върху формирането на неговия характеръ. Странна притегателна сила има за него „бащиното огнище":

 

Тамъ дето азъ съмъ порасналъ

И първо млѣко засукалъ.

 

Не малко значение има обстоятелството, че Ботйовъ е роденъ именно въ подножието на Балкана, въ с. Калоферъ, на 25 декемврий 1848 г., на връхъ Коледа (затова е билъ кръстенъ Христо). Тукъ той има обилни впечатления: пустинното величие на природата, високи планински

 

 

66

 

вериги, девствени гори, розови градини, шумещи рѣки и потоци, буйна растителность, дълбоки снѣжни зими и пищни пролѣти, и всичко това отразено въ хиперболичното детско въображение съ чувството на безкрайна свобода. Свободенъ като облацитѣ му се представя човѣшкиятъ животъ, непонятни — неправдата и злото. При подобно интимно вживяване съ природата, човѣшкиятъ умъ недоумява: отъ тамъ неизброимитѣ „защо?“.

 

Контрастътъ между първичния воленъ духъ на природата и тѣсния крѫгъ на живота пробуждатъ у подрастващия юноша именно тѣзи крещещи и неумолими „защо?“ Отъ една страна душата му, съ първитѣ вълнения на поетическия поривъ, се упива отъ чистата радость на битието — отъ друга. зрелището на битовата действителность, бедностьта, робството, унижението и нечовѣшкото, „скотско“ положение на народа, хвърлятъ въ нея първитѣ семена на недоволство и непримиримость.

 

„То бѣше село Калоферъ. Тѫжни спомени нахлуха въ главата ми щомъ превалихъ баиря и видѣхъ онѣзъ хубави кѫщи и черкви, презъ които като змия се измича бистрата Тунджа.. . Въ Калоферъ познахъ азъ чорбаджията и сиромаха, турчина и народа“.

 

Това остро самосъзнание у младия Ботйовъ е засукано несъмнено отъ „първо млѣко“: тъй ясно сѫ се хвърляли въ очи противоречията на живота. Особеното положение на Калоферъ, запазилъ, наредъ съ още нѣколко прибалкански паланки съ чисто българско население, слаба сѣнка отъ общинско самоуправление, прибавя може би къмъ причинитѣ, които влияятъ за силата на свободолюбивитѣ пориви у Ботйова, обясняватъ отчасти пѫтя на живота му. Къмъ въпроса за будностьта на калоферци трѣбва да се прибави факта на тѣхнитѣ чести пѫтувания въ Цариградъ и Виена по търговски работи.

 

„Сѣки знае, пише Ботйовъ, че зимно време въ Калоферъ оставатъ само женитѣ, селскитѣ терзии, копачитѣ и поповетѣ, защото мѫжкото население отива въ Цариградъ да шие на Амбара.“

 

Тукъ той бѣ ималъ случай да слуша разкази за чужди страни, да наблюдава своеобразнитѣ прояви на общежитието, както и да бѫде свидетель на трагичното и скръбно обществено неравенство, на борбата за хлѣбъ, на унизителнитѣ пазарлъци между баща му и общината. Съ една дума,

 

 

67

 

въ тази малка полуавтономна република той можа да съзерцава пълната мизерия на личнитѣ и обществени отношения, преследването на слабитѣ и робската сервилность къмъ властьта, която по-късно ще отрови младия организъмъ на свободна България.

 

 

            2. Ботю Петковъ. Майката на поета. — За бащата на Ботйова никѫде не срѣщаме неблагоприятенъ отзивъ. Единъ отъ буднитѣ мѫже на свсето време, учитель Ботю има своя немалъкъ дѣлъ на заслуги въ културната история на България. „Учитель Ботйо Петковъ бѣше снаженъ, високъ, вещъ и сериозенъ човѣкъ, когото всички учители и всички граждани високо уважаваха“. (Спомени отъ петгодишното ми учителствуване въ Калоферъ — Ив. Г. Чунчевъ). Следвалъ четири години въ одеската семинария, както изглежда, безъ да довърши курса, той е образованъ, любознателенъ, съ твърди принципи на вѣрващъ еволюционистъ. Покрай книжовнитѣ си дѣла (като сътрудникъ на „Цариградски вестникъ“, преводачъ на „Критически издирвания за историята на българитѣ“, 1853, Земунъ), той развива и твърде широка обществена и училищна дейность, която му спечелва уважението и любовьта на неговитѣ съграждани. Личнитѣ му качества, трудолюбието му, умението да се справя съ всички положения, познанията му и „европейския“ му духъ скоро го издигатъ до пръвъ и главенъ съветникъ въ всички градски обществени дѣла. Въ училището той внася монархически редъ; суровостьта на тогавашния методъ на възпитание и обучение е известенъ: бащитѣ ни още го помнятъ. Може би отъ тукъ младиятъ Ботйовъ добива отвращение къмъ известенъ родъ дисциплина; освенъ това, външния видъ на учителитѣ му, ограничени, свити, раболепни, не ще да му е внушилъ особено благоприятни чувства. Тѣхниятъ умственъ хоризонтъ — тъй тѣсенъ и поради примитивностьта на условията естествено низъкъ — сѫщо е оставилъ въ душата на бѫдещия поетъ тягостни впечатления. Тѣ добиватъ по-късно изразъ въ остри филипики срещу варварската образователна система въ училищата, както изобщо срещу политиката на „просвѣщението“, въ тѣзи нейни форми, на които той бѣ свидетель. Наистина, баща му бѣ едно щастливо изключение отъ общото правило, поне що се отнася до личната му интелигентность

 

 

68

 

и твърдъ, самостоятеленъ характеръ. Не ни е останала библиотеката на даскалъ Ботя, за да видимъ какви книги е можалъ да има на рѫка младия Ботйовъ, но несъмнено, като руски възпитаникъ, бащата е билъ посветенъ въ руската литература и имената на голѣмитѣ руски поети и писатели — Пушкинъ, Лермонтовъ, Гоголь, Бѣлински — сѫ били често на устата му; вѣроятно е ималъ и нѣкои отъ съчиненията имъ.

 

Парливата любознателность на сина се е хвърляла въ очи и ако имаме право да сѫдимъ по буйната му фантазия, ще кажемъ, че бащата е изпълнилъ само заветната мечта на бѫдещия поетъ: да го прати въ Русия, за да продължи образованието си.

 

Къмъ тѣзи впечатления отъ бащата трѣбва да прибавимъ особното, невидимо, но явно изключително влияние на майката. Въ едно писмо до Найденъ Геровъ тя пише за сина си Христа, който е въ Влашко и не се обажда:

 

„Знай господине Найдене, нашата жалость и милость кое е. За сина ми Христя, който живѣе въ Ибраила, временно желая за него да си доди, защото Вия познавате нашата жалость и бедность“

 

— сѫщия Христо, нейниятъ първенецъ, когото тя бѣ носила на рѫце и комуто несъмнено бѣ вдъхнала, повече отколкото баща му, чувството на народность, чрезъ пѣснитѣ и приказкитѣ, които му бѣ разказвала — безъ да знае, уви, дълбоката драма на неговия животъ въ чужбина! Но тъкмо тукъ, далечъ отъ „бащино огнище“, се разкрива у сина тази любовь къмъ майката: „На прощаване“ я манифестира още съ първия стихъ — „неплачи, майко, нетѫжи“ . . . Тукъ наистина клокочи вулканъ отъ нѣжность, разлива се съ мѫжествена сила бодрото самочувствие на дълбоко-любеща душа, прозира свѣтлия образъ на майката, обожественъ и почти канонизиранъ. Въ „Майце си“ намираме сякашъ отговора на писмото на майка му до Найденъ Геровъ; очевидно е дълбокото сродство на душитѣ у тия две сѫщества, недостижимия копнежъ единъ за другъ:

 

Освенъ тебъ, мале, никого нѣмамъ,

Ти си за мене любовь и вѣра.

 

Когато говорятъ за Ботйова, изтъкватъ предимно социалния характеръ на поезията му: никой не се е спрѣлъ на този най-интименъ крѫгъ отъ чувства, тъй фрапиращи и ясни, дето, задъ ужаса и несполукитѣ на една тежка

 

 

69

 

сѫдба, прозира страдалческия образъ на неговата майка. Очевидно е, следователно, нейното изключително влияние при формирането на нравствената му природа, на човѣка и поета Ботйовъ.

 

Гр. Калоферъ

 

 

            3. Въ Одеса. — Въ 1863 г. Ботйовъ свършва трикласното училище въ Калоферъ съ отличенъ успѣхъ. „Синъ ми е роденъ въ 1848 г., училъ ся есъ успѣхъ Катехизисъ, Бритметика, География, Всеобща история, има начални понятия отъ Физика и Алгебра," отъ езицитѣ най-добре е успѣлъ въ руский, на който ако и да не може още да се виражава, нъ превожда доволно добре и начални понятия има отъ гръцкий и французкий“. За този успѣхъ ще да е допринесла доста и тежката рѫка на учитель Ботя, при своеволния и буенъ характеръ на сина. Сега започватъ грижитѣ по изпращането на младия Христо въ Русия, за която цель бащата пише на Герова нѣколко пѫти. „Много ми е тежко като си губи суетно времето“. Най-сетне идва съобщение „Христофоръ“ да замине за Одеса, кѫдето, презъ Цариградъ съ параходъ, той пристига едва къмъ края на октомврий сѫщата година — пристига

 

 

70

 

въ положение на тежки материални затруднения безъ, да намѣри, при това, радушенъ приемъ, както бѣ очаквалъ, отъ страна на Тошковичъ и Одеската българска колония.

 

„Сега азъ като постѫпя въ (втората гимназия), нѣмамъ ни форма, ни завивка, ни постилка, ни шапка, ни нищо, съ четири карбовни на месеца мога ли си купи всичко това, като за едни само дрехи искатъ 60 рубли“.

 

Затуй изказва желание да постѫпи въ първата гимназия, дето давали „всичко това“, и защото „не искалъ да живѣе при българчета“. Първата година Ботйовъ е ималъ отличенъ успѣхъ, поради добрата си подготовка по руски езикъ; втората той почти изстива къмъ гимназията, до като къмъ срѣдата на третата (въ V кл.), е вече изключенъ за „неуспешность“. Впрочемъ „изключването" трѣбваше да санкционира едно фактическо положение, тъй като Ботйовъ бѣ самъ престаналъ да посещава уроцитѣ.

 

Ботйовъ прекарва въ Одеса около две години и половина, отъ които близо две въ гимназията. Нови впечатления обогатяватъ духа му; тѣсниятъ калоферски абаджийски хоризонтъ тукъ се стопява предъ голѣмата панорама на живота, съ дълбокитѣ му противоречия, страшенъ, катастрофиченъ, съ вѣчната заплаха на революцията и тъмната мистика на нѣкакво чудодействено спасение. Че той напуща гимназията, това не е толкова сѫдбоносенъ фактъ. Очевидно, имало е неотвратими причини, нѣкои въ самия него, въ характера и духа му, други въ режима на гимназията, въ казармената дисциплина, въ безсмисленото изтезаване на крѣхкитѣ младежки души, въ цѣлата система на лъжа и лицемѣрно угодничество къмъ „началството“, безъ ни едно условие за проява на каква да е свобода на духа и мисъльта. Ботйовъ пише на баща си:

 

„Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашнитѣ учители и наредби не сѫ човѣшки, но звѣрски. Трѣбва да бѫде човѣкъ отъ камъкъ, та да може да ги изтърпи“. (З. Ст , стр. 37).

 

За автентичностьта на това писмо З. С. не привежда доказателства. Тъй или инъкъ, къмъ края на 1865 г. Ботйовъ получи отъ Одеското българско настоятелство 30 рубли „за пѫть“.

 

Останалъ при все това въ Одеса, той бѣ всецѣло погълнатъ отъ впечатленията на голѣмия градъ. Това бѣ за него ново, невиждано зрелище, дето се кръстосваха всички духовни и политически течения на епохата.

 

 

71

 

Блудниятъ синъ на учитель Ботя бѣ естествено омагьосанъ отъ примамливата, „подполна“ атмосфера на руската освободителна борба. Особено полската емиграция, между която попадна, можа да му вдъхне омраза къмъ деспотизма, все едно царски или султански, и да подхрани както космополитичнитѣ му мечти, тъй и плановетѣ му за национално освобождение. Къмъ сѫщото се свежда впрочемъ и борбата на руската интелигенция: политическото освобождение на руския народъ. Каква държавна форма ще си избере, оставаше да реши самъ той: главното бѣ да се съкруши царизма и неговата безогледна и жестока сила. Революционниятъ духъ въ цѣла Европа бѣ единъ и сѫщъ: разрушение на старитѣ форми и създаване условия за свободно развитие на всички поробени народи. То не бѣ догма, както по-късно марксизма, а чистъ бунтарски романтизъмъ, дето личностьта бѣ повикана на преденъ планъ, бѣ призвана да обличава и руши отживѣли традиции. Въ него имаше толкова жизнена трайность, колкото и поетически произволъ, и бѣ, въ основата си, напълно законенъ. На този високъ нравственъ идеалъ служеха еднакво Байронъ, както и Гарибалди, Пушкинъ, както и Бакунинъ.

 

 

            4. Космополитизъмъ и национализъмъ. Пакъ въ Калоферъ. — Една фотография отъ 1865 г. ни представя Ботйова като ученикъ въ Одеската гимназия, заедно съ негови другари.Той е облѣченъ въ официаленъ мундиръ, досѫщъ като другаритѣ си, съ лека иронична усмивка на уста, но твърде сериозенъ и очевидно съ повишено самосъзнание. Цѣлата група носи яркия отпечатъкъ на времето: апостолски фигури, романтици и мечтатели, реформатори и протестанти, бѫдещи сибирски и балкански мѫченици.

 

Това е наистина времето на буйния духовенъ кипежъ въ Русия; влиянието на Добролюбовъ, Чернишевски и Писаревъ бѣ особено силно върху младежьта, винаги склонна къмъ отрицание на традицията, и готова за борба въ името на нѣщо „ново“. Това „ново“, специално за рускитѣ условия, се изрази отъ една страна въ тъй нареченото „народничество“, т. е. сближение съ народа, въ издигането и просвѣтата на тъмната селска маса, и отъ друга въ „народоволческия" идеалъ (на партията „Народная воля“) за насилственото сваляне на монархията (Герценъ) и дори за унищожението на руската империя (Бакунинъ), като вредна и опасна за прогреса на човѣчеството.

 

При това положение, наивность е да се мисли, че Ботйовъ, по основнитѣ тенденции на своето развитие, можеше да остане вънъ отъ движението. Нека не забравяме още, че тъкмо тогава се пробужда въ него

 

 

72

 

поетическия духъ, който е органически свободенъ, прелъстенъ по-скоро отъ идеитѣ, отколкото отъ нѣщата, и който възприема свѣта хиперболично, а не синтетично. Въ тази възрасть, въ която бѣ той (18 г.), чувствата господствуватъ надъ разума, и волята се подчинява на въображението; свѣтътъ е още картина,а не драма, животътъ внушава любопитство, а не страдание.

 

Следъ напущане на гимназията, Ботйовъ остана въ Одеса още нѣколко месеца. Документитѣ, споменитѣ и разказитѣ на очевидци установяватъ, че въ това време той устройва съ другаритѣ си невинни лудории, дири дружбата на босяцитѣ и простолюдието, чете много, бедствува, и, както изглежда, не мисли за утрешния день. Полскитѣ крѫгове, въ които се движеше Ботйовъ, даваха сѫщо обилна храна на въображението му. Възстанието на поляцитѣ, удавено въ кръвь отъ царскитѣ казаци, придаваше на неговитѣ жертви ореола на мѫченици и разнасяше по цѣла Европа легенди за героизма и самопожертвуването на полскитѣ възстаници. Ботйовъ можа да научи отъ своитѣ нови познайници и покровители ценни подробности за подготовката и историята на възстанието, да подхрани въ себе си вѣрата, че е възможна борбата за освобождението и на българския народъ.

 

Най-сетне обстоятелствата го принудиха да се раздѣли и съ тѣхъ, и съ другаритѣ си, и съ Одеса, да дири изходъ отъ нуждата, въ която бѣ хвърленъ; така къмъ края на 1867 г. го виждаме учитель въ с. Задунаевка, дето остава само нѣколко месеца. Очевидецъ разказва за живота му въ Задунаевка, че билъ крайно „суровъ“.

 

„Никаква постелка, а голи дъски. Кавказката му бурка (плъстено намѣтало) бѣше и постелка и завивка. Не умѣеше да пести и затова оставаше въ твърде незавиденъ тоалеть: носѣше подаренъ му казашки офицерски мундиръ, скѫсани и подкърпени панталони и ботуши.“

 

Естествено Ботйовъ, по всички признаци на своята природа, не можеше да бѫде другъ и да действува другояче, Мисъльта му, наредъ съ неговото духовно възмѫжаване, бѣ устремена на югъ, къмъ неговия любимъ Балканъ. Тукъ, въ Одеса, бѣ написана поемата „Хайдути“, съ нейното патетично начало:

 

Я надуй, дѣдо, кавала,

Следъ тебъ да викна, запѣя

Пѣсни юнашки, хайдушки,

Пѣсни за вехти войводи.

 

Идейно той бѣ свързанъ съ борбата на руси, поляци, италиянци и по-късно на парижкитѣ комунари, но органически, въ своя интименъ душевенъ животъ, не можеше да се откѫсне отъ своята родна атмосфера, отъ съзнанието, че въ робство пъшка още единъ, забравенъ

 

 

73

 

и обезправенъ народъ, българскиятъ. Той чувствува връзкитѣ си съ него, дочува гласа на земята, която го зове, съ сълзитѣ на своитѣ деца, и вѣренъ на този зовъ, обрича се на дълга и безплодна борба, каквато е неговото десетгодишно скитничество.

 

Въ всѣки случай, презъ пролѣтьта на 1867 г. Ботйовъ е вече въ Калоферъ. На какво се дължи това внезапно връщане въ родния градъ, не е установено. Може би известия отъ кѫщи го бѣха принудили или теготата и неволитѣ въ чужбина и носталгията по родината. В може би — и това е най-вѣроятно — слуховетѣ, разпространени въ западния печатъ за готвено възстание въ България, бѣха единъ отъ решителнитѣ мотиви за неговото връщане Тъй или инъкъ, въ кѫщи той заваря твърде нерадостно положение: голѣмо семейство и недостатъчна издръжка. Баща му бѣ отъ дълги години боленъ, съ малка заплата, съ шесть зинали гърла, почти всички невръстни, и видътъ на сина му, изпѫденъ отъ гимназията, погълнатъ отъ четене на поезия и романи — една работа почти праздна въ очитѣ на престарѣлия и препатилъ учитель — не можеше да бѫде за него нито гордость, нито утеха.

 

„Високъ, възтънъкъ, съ коса дълга до раменетѣ, съ черни тънки мустачки, брадица черна и очи черни и свѣтли, и съ единъ симпатиченъ и проницателенъ погледъ“

 

— така го описва единъ съвременникъ, а другъ неговъ другарь отъ Русия разказва:

 

„По външностьта си Ботевъ бѣше рѣдъкъ красавецъ: въ тази възрасть (18 г.) той имаше лице бѣло като мома, нѣмаше още ни брада ни мустаци, високъ, едъръ, снаженъ, физически силенъ, пъргавь, подвиженъ, носѣше дълги черни коси, които умѣеше да кичи“.

 

Макаръ и отчасти противоречиви, тѣзи описания ни даватъ физическия портреть на Ботйова и ни рисуватъ до нѣкѫде профила на духовната му структура.

 

Че начинътъ на живота му бѣ напълно предизвикателенъ къмъ установенитѣ норми и обичаи на калоферската република, се вижда по всичко. Очевидецъ разказва какъ на едно събрание Ботйовъ се нахвърлилъ върху

 

„учебницитѣ на Груева, противъ училището му и противъ ученицитѣ, които той разпращалъ изъ България: учебницитѣ му били за въ избитѣ, програмитѣ му и ученицитѣ, които пращалъ за учители, били вредни за народа“.

 

Когато изненаданиятъ Чунчевъ пита следъ това учителя Финговъ: „Каква е тази работа?“ — последниятъ

 

 

74

 

му отговаря: „Не се безпокой ! Това е синътъ на учитель Ботя — Христо. Той все тъй остро си говори; той е противъ всичко, нищо не одобрява; той иска всѣки да дигне пушка и да иде въ гората да бие турцитѣ. Него никой не може да наддума, той никога не отстѫпва отъ своето.“

 

Къмъ този случай може да се прибави и инцидентътъ, станалъ на праздника Св. Кирилъ и Методи, когато, следъ речитѣ на учителитѣ, взема думата Ботйовъ и съ остри думи порицава вѣрата въ духовнитѣ правдини, които султанътъ ще даде на българския народъ — владици и патрици—„празни залъгалки и нови окови за ново робство и нова тирания“.

 

Това държане на Ботйова, опасно за спокойствието на мирнитѣ калоферци, дружбата му съ „голтацитѣ" и „непрокопсанитѣ“, както и връзкитѣ му съ хайдутитѣ „Лефтерови другари“, принуди учитель Ботя да хлопа за повторното му приемане въ Одеската гимназия. Чорбаджиитѣ давали аналогични съвети, тъй като имъ бѣ омръзнало да слушатъ заканитѣ и обличенията му, да ги туря подъ единъ знаменатель съ турцитѣ и черкезитѣ. Той бѣ изпадналъ, неочаквано, въ една низкокултурна срѣда, дето не разбираха нито свободнитѣ му маниери, нито свободнитѣ му мисли. Това бѣ не само неразбиране между „младото“ и „старото“ поколѣние, а противоположность между два свѣта, дето Ботйовъ изглеждаше като падналъ отъ друга планета — младиятъ мечтатель бѣ окрѫженъ отъ присмивки, недовѣрие и дори враждебность. Стихотворението „Майце си“, писано въ Калоферъ и печатано въ „Гайда“ (год. III, бр. 19, отъ 15 априлъ 1867), изразява, покрай любовьта му къмъ своитѣ („Баща и сестра и братя мили азъ да прегърна искамъ безъ злоба“) — сѫщо и пълното отчаяние на духа му, изгубилъ твърда почва подъ себе си :

 

Та скитникъ ходя злощастенъ ази,

И срѣщамъ това, що душа мрази.

 

Успокоение намира той само въ блужденията изъ девственитѣ пазви на Балкана, чиято волность и първобитна пустинность — присѫщи и на духа му качества — говорятъ на сърдцето му съ езика на родствена близость и братско съчувствие. Другъ, сѫщо ефикасенъ начинъ за борба съ времето и застоялостьта на живота, съ убийствения кошмаръ на действителностьта,

 

 

75

 

сѫ книгитѣ отъ богатата библиотека на баща му, и особено ония, които му дава върналата се наскоро отъ Русия учителка Парашкева Шушулова.

 

Подписъ на Хр. Ботйовъ

 

 

            5. Парашкева Шушулова. — Въ статията „Примѣри отъ турско правосѫдие", Ботйовъ казва между другото: „запознахъ отъ близо Калоферъ, тоя „алтънъ Калоферъ“, който роди въ мене страстна любовь, която тъй рано загина, и дълбока умраза, която ще ме придружи до гроба.“

 

Знайно е, че романтическата поезия (каквато е всецѣло поезията на Ботйова), задъ своето чисто хиперболично вдъхновение поставя всѣки пѫть конкретни образи и лица. Литературната наука ни е показала образитѣ на множество жени и събития, стоящи задъ едно или друго произведение на Гьоте, Байронъ, Шели, Пушкинъ... Сѫщото се повтаря и съ Ботйова. Всѣко негово стихотворение визира едно лице или едно събитие. Така, „На прощаване“ не е освенъ послание къмъ майка му, съ твърде прозрачни биографични подробности, още повече елегията „Майце си“; „Дѣлба“ е свързана съ името на Любенъ Каравеловъ, комуто е била посветена въ първитѣ си две редакции. Сѫщото е съ „Къмъ брата си“, „Хаджи Димитъръ“, „Обѣсването на Василъ Левски“. Трѣбва ли да мислимъ, че „До моето първо либе“ е безъ поводъ или безъ обектъ, че „Ботйовъ можеше да каже всичко това и безъ намекъ“ (М. Димитровъ). Очевидно, тази толкова патетична и страстна елегия е въ прѣка връзка съ цитиранитѣ по-горе редове: . . .„този „алтънъ Калоферъ“, който роди въ мене страстна любовь, която тъй рано загина“. . . Преведени на поетиченъ езикъ, тѣзи думи звучатъ еднакво съ началото на елегията:

 

Остави тазъ пѣсень любовна,

Не вливай ми въ сърдце отрова.

 

Началото на това Ботйово чувство ни е дадено отъ Захари Стояновъ въ твърде фантастично освѣтление,

 

 

76

 

като възникнало подъ знака на предопредѣлението. Обаче и безъ да бѫде напълно автентиченъ, този разказъ иде да потвърди, че между Ш. (Парашкева Шушулова) и Ботйова сѫ сѫществували известни отношения:

 

„почти всички свидетели на Ботйовия животъ въ онова време — казва М. Димитровъ — сочатъ на факта, че Ботйовъ е дружалъ съ Парашкева Шушулова. Тази дружба става особено оживена въ Калоферъ.“

 

„Презъ всичкото време—казва споменатиятъ вече Ив. Г. Чунчевъ — додето стоя въ Калоферъ, той взимаше и отнасяше голѣми томове неподвързани руски книги отъ учителката Парашкева Шушулова“.

 

Тя бѣ, впрочемъ, единствениятъ човѣкъ въ Калоферъ, съ когото Ботйовъ можеше да размѣни мисли въ духа на виденото и чутото въ Русия, да говори за любимитѣ си поети и писатели, съ една дума, да се чувствува въ „културна срѣда“. Дали тази чисто интелектуална дружба се превръща съ време въ сърдечно увлѣчение, можемъ само да гадаемъ, отъ намека му за неговата „страстна любовь" въ Калоферъ и отъ елегията „До моето първо либе“. Че тя е наистина „страстна“, показва ни природата на Ботйова, чужда на посрѣдствени и половинни чувства, увличаща се до фанатизъмъ, създадена „силно да люби и мрази“. За нея загатва той въ „На прощаване“:

 

Тамъ дето либе хубаво

Черни си очи вдигнѣше

И съ оназъ тиха усмивка

Въ скръбно ги сърдце впиеше.

 

„На прощаване“ визира косвено и любимата и подчертава съвсемъ ясно, както и „До моето първо либе“, че непреодолими прѣчки сѫ преградили пѫтя на чувствата му.

 

 

            6. Отново за Русия. — „Това буйно момче не е за работа тукъ. Зле ще си изпати!“ Тѣзи думи, вложени въ устата на учитель Ботя, рисуватъ чувствата на огорчения баща къмъ странното поведение на сина. Мисъльта да го прати отново въ Одеса, за да продължи и довърши учението си, не го напуща. Ходатайствата предъ проф. В. Григоровичъ и други влиятелни люде въ Русия най-сетне сѫ били послушани и „Христофоръ“ е приетъ наново, като му е възобновена и стипендията.

 

 

77

 

„Разтича се учитель Ботю, стъкми сина, даде му спестенитѣ съ мѫка 12 лири турски, златния си часовникъ“, и стъкменъ така, изпраща го, презъ втората половина на 1867 год., за Цариградъ, за да вземе параходъ за Одеса.

 

Но, въпрѣки всички очаквания, Ботйовъ не замина за Одеса. Кое го накара да измѣни съветитѣ на баща си, дали случайни и фатални обстоятелства или предварително обмислено решение, нѣмаме данни да сѫдимъ. Въ всѣки случай, знаемъ положително, че известието за повторното му приемане въ гимназията не го нито изненада, нито зарадва. „Тази весть не направи никакво впечатление на Христа, сякашъ тя не се отнасяше до него. Той си оставаше все тъй хладнокръвенъ.“

 

И тъй, вмѣсто за Цариградъ и Одеса, Ботйовъ презъ Сливенъ, Котелъ, Търново и Русе се озовава въ Гюргево. Очевидно, той бѣ решилъ да скѫса съ благитѣ намѣрения на баща си и да осѫществи своитѣ тайни революционни копнежи: слуховетѣ за дейностьта на емиграцията, за Раковски и Каравеловъ, политическиятъ му усѣтъ за близки решителни събития въ Европа, всичко това го принуди да измѣни своя маршрутъ; пъкъ и мисъльта да облѣче отново омразния мундиръ, символъ на училищна ограниченость, натежава сигурно върху новото му решение.

 

Можемъ да си представимъ недоумението на учитель Ботю, при очакването му, че „Христофоръ е благополучно стигналъ въ Одеса". „Мина седмица, две, три. . . учитель Ботю все поглежда, а отъ Христа никакво писмо“. Минаватъ месеци, отъ сина никакво известие. Става явно най сетне, че той е въ Браила, но неизвестностьта тежи върху загриженитѣ родители.

 

„Много ми е тежко, пише бащата, че не приехме до сега отъ сина си Христо нѣкое писмо. Ако знаете нѣщо за него, молимъ да ни известите, приятно било или неприятно. . . Лоши предчувствия иногда ме овладяватъ за него“.

 

Положението на семейството бѣ стигнало наистина до последното стѫпало на нуждата.

 

„Освенъ това гдето лежа и страдамъ 8 години на едно мѣсто, но сега още отъ две години насамъ страдамъ отъ неистърпима бедность, която ще скъси и днитѣ ми“.

 

Опититѣ на Н. Геровъ да помогне на семейството оставатъ безрезултатни.

 

„Моля, ако е възможно — пише той на Хр. Георгиевъ — да се помогне нечто на фамилията имъ, която, истина, е въ злочесто положение, а пъкъ сиромахъ Боте е заслужилъ на народа“.

 

Учитель Ботю чете съ тѫга писмата на проф. Григоровичъ, да побърза Христофоръ, че занятията сѫ започнали отдавна — защото не може нищо да му отговори.

 

„Отъ голѣма тѫга и както бѣше болничавъ, още повече заболѣ и следъ време по-малко отъ година отъ какъ бѣ изпратилъ сина, именно на 29 августъ 1869 год. — почина и пръвъ той бѣ закопанъ въ новитѣ гробища извънъ Калоферъ“.

 

 

78

 

Калоферската община бѣ обещала да подържа семейството и следъ смъртьта на учитель Ботя „поне една година". „Но следъ смъртьта на баща ни всичко това се изпълни съ взимането едно кило жито за погребението“.

 

При тѣзи сѫдбоносни обстоятелства, не можемъ да кажемъ за Ботйова, че бѣ действувалъ лекомислено или престѫпно. Той бѣ действувалъ по веленията на своята природа, по основнитѣ и категорични тежнения на своя духъ. Следъ време ние виждаме какъ той прави опити да се върне, за да бѫде въ помощь на осиротѣлото семейство.

 

„Надѣя се — пише той на Найденъ Геровъ — че ще се погрижите за мене и за семейството ни, което се надѣва да види помощь отъ мене и ще известите чрезъ телеграфа за нѣкоя по-свѣсна община та да се прибера“.

 

По-късно, когато за него става ясно, че не е възможно да се върне въ България, той прибра братята си и майка си въ Букурещъ. Настѫпватъ обаче тежки дни, чуждата страна диша враждебность и негостолюбие, животътъ като неумолимъ кредиторъ иска своето и самъ, изоставенъ отъ всички, отъ Бога, отъ хората, безпомощенъ, младиятъ идеалистъ е захвърленъ въ дълбоко отчаяние и унизителна бедность.

 

 

            7. Животътъ въ Браила. — По всички свидетелства, животътъ на Ботйова въ Румъния ни се рисува като едно безкрайно мѫченичество. Силата на духа, издръжливостьта и постоянството, проявени отъ него презъ тѣзи десеть години, до момента на смъртьта му, изглеждатъ наистина невѣроятни.

 

Въ Браила, дето попадна и, следъ единъ несполучливъ опитъ да продължи пѫтя си за Одеса, остана каточе изоставенъ отъ провидението, той се настани въ печатницата на дѣдо Паничковъ, неговъ съгражданинъ, родолюбивъ и състрадателенъ старецъ, който го обичаше като синъ — отначало като коректоръ, а после като сътрудникъ на в. „Дунавска зора“, редактиранъ отъ Добри Войниковъ. Все по това време той постѫпва въ медицинското училище въ Букурещъ; но, както пише на Найденъ Геровъ: „Вий бай Найдене, трѣбва да знаете туй училище, но не зная съгласни ли сте, че то е добро за да убие здравето и способноститѣ на единъ колко годе развитъ момъкъ“ — напуща го следъ нѣколко месеца. Мисъльта да премине съ чета въ България

 

 

79

 

сѫщо пропадна: четата на Желю Войвода, въ която той трѣбваше да бѫде байрактарь, не можа да се организира, поради липса на срѣдства. Между това, четата на Хаджи Димитъръ и Караджата претърпѣ пълна несполука, биде пръсната и избита, и това бѣ новъ ударъ за вѣрата и въжделенията на Ботйова. Въ съзнанието на емиграцията не бѣ узрѣла още готовностьта за жертви.

 

Решението на Ботйова да премине въ България съ чета, освенъ че задоволяваше интимното му революционно чувство, но бѣ, въ известна смисъль, изходъ отъ несносното, „гнусно“ положение, въ което бѣ изпадналъ — и както самъ казва въ едно писмо до Найденъ Геровъ — „което ако не вземе нѣкой участие може да ма погуби“.

 

„По причина на боледуването си въ Браила — продължава той въ сѫщото писмо — падналъ съмъ въ такава бедность, чтото освенъ че съмъ останалъ голъ и босъ, нъ ся нуждая даже и за насущния си хлѣбъ“.

 

Малко известенъ, той не бѣ още влѣзълъ въ ролята си на обличитель и трибунъ и ударитѣ на сѫдбата се отекваха болезнено въ съзнанието му, и безъ това обезкуражено, поради пропадането на революционната акция на четитѣ и омърлушването на емиграцията. Самъ, безъ подръжка, все още несвикналъ въ чуждата страна, той се чувствува въ пълната смисъль на думата отхвърленъ.

 

„Нѣмаше кому да се оплача и помоля, освенъ на бай Христя — (Хр. Георгиевъ, отъ фирмата Евлоги Георгиевъ) — нему азъ припаднахъ съ сълзи да ма снабди съ разноски да си дойда и захвана за работа, нъ предъ очитѣ ми причерня, като получихъ отказъ, кога космитѣ ми се свиваха на главата като виждамъ че зимата ма вечъ захваща. Азъ бѣхъ отчаянъ и навремени ми дохождаха такива припадки, чтото, ако да ся повторятъ, може да ма докаратъ до престѫпление или да ма убиятъ“.

 

Въ случая Ботйовъ бѣ загриженъ не толкова за себе си, колкото за изоставеното семейство. Въ едно писмо, до Найденъ Геровъ, което предшествува цитираното по-горе, той сочи за виновникъ на това нерозово положение своята „неопитность“, „или по-добре да кажа, моето лекомислие“.

 

„Срамъ ма е да Ви пиша, като отъ такъвъ неопитенъ родителитѣ му чакатъ да видятъ помощь; особено къмъ баща ми, който е по-голѣмъ за мене отъ баща“.

 

 

80

 

И прибавя:

 

„Днешното ми положение и живота ми въ Браила ще бѫдатъ за мене урокъ, урокъ, когото никога нѣма да забравя".

 

При все това, положението не се промѣни; лишенията следваха съ убийствена сила. Зимата на 1868— 1869 бѣ прекарана въ една запустѣла вѣтрена мелница край Букурещъ. Въ пѣсеньта на вѣявицитѣ и свиренето на вѣтъра той бѣ дочувалъ може би злобнитѣ присмивки на сѫдбата или глухитѣ жалби на една бездомнишка участь. Кой знае? Може би тукъ сѫ зрѣели плановетѣ за едно плодотворно бѫдеще, мечтитѣ за едно честито човѣчество.

 

„Пиша ти, приятелю (К. Тулешковъ), че азъ останахъ тукъ (въ Букурещъ) съ намѣрение да стана учитель на Българското училище; но силно се излъгахъ. Достигнахъ до такова жалостно положение, което не можа да ти опиша. Живѣя съвършенно бѣдно, дрипитѣ които имахъ се съдраха и мене ме е срамъ да излѣза деня по улицата. Живѣя на самий край на Букурещъ въ една вѣтрена воденица заедно съ мая съотечественикъ Василъ Дяконътъ. За препитанието ни не питай, защото едвамъ на два и три деня намираме хлѣбъ да уталожимъ глада".

 

 

            8. Дружба съ Василъ Левски. — Дружбата съ Левски, макаръ и при толкова трагични обстоятелства, бѣ за Ботйова голѣма морална подкрепа. Безъ нея може би бедствията и постояннитѣ несполуки биха го докарали, както самъ казва, „до престѫпление“: твърдостьта и желѣзната устойчивость на апостола на свободата сѫ за него не само предметъ на учудване, но и на подражаване. Въ сѫщото писмо той пише:

 

„Приятельтъ ми Левски, съ когото живѣемъ, е нечутъ характеръ. Когато ние се намираме въ най-критическо положение, то той и тогава си е такъвъ веселъ, както и когато се намираме въ най-добро положение. Студъ, дърво и камъкъ се пука, гладенъ отъ два и три деня, а той пѣе и се веселъ. Вечерь дордето ще легнемъ, той пѣе; сутринь, щомъ си отвори очитѣ, пакъ пѣе. Колкото да се намирашъ въ отчаяность, той ще те развесели и ще те накара да забравишъ всичкитѣ тѫги и страдания. Приятно е човѣку да живѣе съ подобни личности!".

 

Къмъ това именно време се отнася основаването на „Тайния Български революционенъ комитетъ“, отъ

 

 

81

 

по-младитѣ, начело съ Каравелова, дето се взема решение една българска делегация да се срещне съ Герцена-Искендеръ, Бакунина, Мацини, Гарибалди и Кошута, за да се вкара и българския въпросъ въ голѣмата европейска проблема за освобождаване на поробенитѣ народи. Този опитъ да се изнесе българския националенъ въпросъ въ общоевропейското революционно съзнание, означава несъмнено завой въ дейностьта на емиграцията, въ самата постановка на освободителното дѣло: ясно бѣ, че тактиката и идеологията на Раковски доведе до задънена улица, че съ малки чети отъ вънъ не се постига никакъвъ резултатъ и че, наопаки, трѣбва да се организира самия народъ, въ чиито недра се крие достатъчно физическа и духовна мощь, за да хвърли самъ отъ раменетѣ революционна тактика, България трѣбваше да се покрие съ гѫста мрежа тайни революционни комитети, които въ даденъ моментъ да дигнатъ цѣлия народъ на възстание и счупятъ веригитѣ на робството. Обитателитѣ на вѣтрената мелница обсѫждатъ несъмнено подробноститѣ на новия методъ.. Скоро тѣ добиватъ смѣлость и излизатъ отъ своето зимно скривалище; новата пролѣть имъ носи нови надежди. „При всичкото това критическо положение — пише Ботйовъ — азъ пакъ си не губя дързостьта и си не измѣнявамъ честното слово". Отъ тогава започва и удивителната и пълна съ чудеса дейность на Левски, която въ историята на разнитѣ революционни движения нѣма равна на себе си.

 

Този подемъ и вѣра въ срѣдитѣ на българската емиграция не можеше да не се отрази и върху Ботйова. Той вече не прави опити да се върне въ България и дири учителско мѣсто въ Румъния. „За да влѣзи при

 

 

82

 

нѣкой търговецъ, освенъ дето не му тегли сърдцето, нъ не е нети способенъ за такова нѣщо, ази се трудя да го настаня въ Александрия за втори учитель“. (Хр. Георгиевъ до Н. Геровъ). Тукъ обаче, той остава само нѣколко месеца, може би поради незнанието на румънски езикъ. Презъ есеньта на 1869 той е вече учитель въ Българското училище въ Исмаилъ, дето остава до 11 май 1871.

 

За живота на Ботйова въ Исмаилъ първиятъ му биографъ разказва фантастични нѣща, вѣрни може би въ основата си, но въ подробноститѣ си напълно измислени. Едно е положително, и то е, че между разноезичното население на Исмаилъ Ботйовъ наистина срѣща нѣколко руски и полски емигранти, съ които живѣе ту въ Исмаилъ, ту въ Браила, ту на нѣкакъвъ дунавски островъ, живѣе неуседналъ, вѣчно тревоженъ животъ, въ непрестанни конфликти съ полицията и въ съмнителни нощни предприятия. Тукъ се крие между другитѣ, както изглежда, и преследваниятъ отъ тайната руска полиция знаменитъ руски революционеръ Нечаевъ, другарь на Бакунина и Огарьова, чието влияние, макаръ и кратковременно, дава отпечатъкъ на неспокойния му тогавашенъ животъ и хвърля своята особена окраска на неговия революционенъ романтизъмъ.

 

 

            9. Нечаевъ. Дружба съ Л. Каравеловъ. — „Ази заминахъ за Браила, пише дѣдо Паничковъ, и оставихъ боленъ Ботева, нъ ази бѣхъ разгледалъ книгитѣ на Ботева. Тѣ бѣха руски и полски, рускитѣ: Полярная звезда,—Колоколъ—Огарьовъ, и Нечаевъ и малки тъмни листове стихотворения“. — Тъкмо идеалистическата литература на народоволцитѣ, Колоколъ бѣ вестникътъ на революционната руска емиграция, отъ който треперѣше руската империя. Връзкитѣ на Бакунинъ и Герценъ съ българския „Таенъ революционенъ комитетъ“, както видѣхме, не бѣха случайни. Каравеловъ самъ бѣ ходилъ въ Швейцария, за да се срещне съ Бакунина. Естествено е следователно, че комитетътъ (въ лицето на отдѣлни негови членове) бѣ станалъ помощенъ каналъ за пренасяне на нелегална литература въ Русия. Ботйовъ бѣ най-подходниятъ за тази цель и несъмнено най-ревностниятъ: той не само препраща нелегална литература, но укрива преследванитѣ

 

 

83

 

отъ руската тайна полиция революционери, между които бѣ и известниятъ Нечаевъ.

 

Срещата между Ботйовъ и Нечаевъ (станала навѣрно съ посрѣдството на Каравелова) има за него тази добра страна, че го постави въ течение на националнитѣ борби въ Европа, разшири политическитѣ му концепции и задълбочи революционното му съзнание: нищо повече не можеше да му даде Нечаевъ. Нелегалната руска литература (Колоколъ, Полярная звезда), отъ друга страна, му даваше материалъ за политически аналогии и изостряше чувството му на солидарность, каквато иматъ всички сродни обществени и умствени движения. Въ всичко останало той запазва пълна самостойность; действува съ огледъ на своята кауза, въ унисонъ съ интереситѣ на своя народъ; съ една дума расте на своя собствена почва, черпи отъ нейната сила. Дружбата съ Нечаевъ му костува само нѣколко месечни разкарвания изъ румънскитѣ затвори.

 

 

            10. Организационна дейность. — Ако е вѣрно, че всѣки подвигъ е резултатъ на духовна издържливость, Ботйовъ бѣ я ималъ въ най-голѣма степень, повече отъ всички свои съвременници. Всички други участвуватъ мимоходомъ, той се посветява всецѣло; всички други поставятъ на пръвъ планъ частнитѣ си интереси, той ги поставя най-подиръ; той участвува съ цѣлия си капиталъ, жертвува последнитѣ си духовни сили.

 

Тъй или инакъ, подемътъ на революционния духъ срѣдъ емиграцията изнесе Ботйова на по-преденъ планъ; постепенно той влиза въ ролята си на идеенъ водачъ; значението му като организаторъ и човѣкъ на дѣлото започва да расте, думата му се слуша, той печели вече последователи. Разбира се, това колкото се отнася до областьта на пожеланията, защото въ действителность подръжката на емиграцията не отива по-далечъ отъ „добритѣ намѣрения“. Така вестникъ „Дума на българскитѣ емигранти“, издаванъ въ Браила, въ който Ботйовъ искаше да изрази всичко, „що се е набрало въ гърди въ тѣзи злочести четири години“, да подигне въпроса за „нравственно-политическата свобода“ на българския народъ, (бр. 1, 10 юний, 1871. Намѣсто програма), не намѣри радушенъ приемъ и бѣ принуденъ да спре на 5-ия брой. Тукъ той помѣсти стихотворенията:

 

 

84

 

„До моето първо либе“ (бр. 1), „Дѣлба“ (бр. 1),. „На прощаване“ (бр. 2), „Борба“ (бр. 4), „Хайдути“, сѫщо нѣколко статии, между които „Смѣшенъ плачъ“ — образецъ на красноречие и възвишенъ патосъ.

 

Въ Букурещъ, дето той се пресели следъ това (зимата 1872—73), беденъ, окѫсанъ, досѫщъ както въ предишнитѣ „злочести четири години", той постѫпи коректоръ на в. „Независимость“ и редакторъ на допискитѣ; сега започва по-тѣсната му дружба съ Л. Каравеловъ, редакторъ на вестника. Тукъ сѫ напечатани стихотворенията на Ботйова : „Въ паметь на Хаджи Димитра,“ „Въ механата“ (бр. 32), „Моята молитва“ (г. IV, бр. 1) и „Зададе се облакъ тъменъ“ (г. IV, бр. 3). Опитътъ да издава в. „Будилникъ“ претърпѣ сѫдбата на „Дума“ — той спрѣ на четвъртия брой.

 

Между това, животътъ на Ботйова въ Букурещъ се ознаменува съ по-близкото и непосрѣдно участие въ комитетскитѣ работи. Голѣмата акция на „Тайния комитетъ“ бѣ пропаднала. Съ обесването на Василъ Левски, революционната борба замира за дълго. „Независимость“, единствения вестникъ на революционно-настроената часть отъ емиграцията, едва се крепи. Започватъ се колебанията на Каравелова, уморенъ, разочарованъ, комитетътъ не проявява признаци на животъ. При такова състояние на нѣщата идва 1874 година. Опититѣ на Ботйова да вмъкне въ комитета по-млади хора се посрѣщатъ съ недовѣрие, макаръ че самъ той бѣ избранъ. Покрай учителската си работа (като учитель въ Букурещкото българско училище) той не престава да работи за съживяването на комитета. Презъ ноемврий сѫщата година мѣстото му въ училището се заема отъ братъ му Кирилъ; това му дава възможность да се посвети изцѣло на литературна и публицистична работа. Отдавнашното му желание да започне вестникъ не го напуща. „Независимость" спира на 12 октомврий, на 8 декемврий излиза „Знаме". Отношенията му съ Каравелова сѫ все още приятелски, докато преломътъ въ убежденията на последния не бѣ се изразилъ по-ясно.

 

Този преломъ стана очевиденъ, когато Каравеловъ започна в. „Знание“, дето въ края на програмата (бр 1, 15 януарий, 1875) се казва:

 

„тукъ сме длъжни да кажемъ, че въ нашия вестникъ не се приематъ такива статии, които би имали политически характеръ, и които би

 

 

85

 

нападали както на частни личности, така и на което и да е правителство“.

 

Това бѣ атентатъ срещу основнитѣ тезиси на Ботйовото убеждение, че за „материалното и нравствено благосъстояние“ на единъ народъ е необходимо едно сѫществено и първоначално условие, „което човѣчеството нарича свобода“. Негласната борба между него и Каравеловъ завърши съ пъленъ и окончателенъ разривъ. При все това Ботйовъ се въздържаше отъ остри нападки, задоволявайки се съ принципиаленъ споръ.

 

„Ако отмъщението и да е такава сѫщо добродетель, както и благодарностьта — пише той— но азъ ще постѫпя съвсемъ друго-яче, защото между мене и него има въпроси, които не сѫ вече частни, а общи“.

 

Пѣсни и стихотворения, 1875 г.

 

 

            11. Начело на революционното движение. — Абдикацията на Каравелова има за последица, че начело на революционното движение застана Ботйовъ съ своя в. „Знаме“, който бѣ пъленъ съ вѣра, стресна емиграцията и събуди нови надежди. Така бѣ възобновенъ комитетътъ съ по-млади хора и зето решение да се пристѫпи отъ организация къмъ действие. Събранието решава „емигрантскиятъ вестникъ“ Знаме да стане „чистъ комитетски листъ, който ще да се занимава изключително съ народнитѣ ни интереси“. Цельта бѣ, наредъ съ факта на херцеговинското възстание, да се постави предъ европейската дипломация и българския въпросъ. Отъ Румъния трѣбваше да минатъ за тази цель въ помощь на възстанието нѣколко чети, „добре организувани, отъ които, ако и да се не очаква много, но

 

 

86

 

пакъ щатъ подкрепи силитѣ на отсрещнитѣ ни братя щатъ ги не малко насърдчатъ“. Опитътъ обаче за възстание презъ тази есень (1875 г.) не сполучи (освенъ частично въ Ст. Загора) — поради зле избраното време: наближаването на зимата, бдителностьта на турскитѣ власти, несъгласието между членоветѣ на комитета, както и потушаването на херцеговинското възстание — всичко допринасяше за тази несполука. Въ резултатъ на тѣзи неуспѣхи Ботйовъ си даде оставката отъ комитета. [1] Преди това бѣ спрѣль и в. „Знаме" на 27-я брой.

 

Настѫпили бѣха за Ботйова тежки материални затруднения. Той бѣ купилъ печатница, бѣ самъ редакторъ и издатель на в. „Знаме“. бѣ превелъ и издалъ съчинението: „За славянското произхождение на дунавскитѣ българи“ отъ Д. Иловайски.

 

„Всичко се бѣше струпало на моята глава: и процеси, и семейни нещастия и кавги съ доброжелатели, и хайдутлукъ, и борба за печатницата, и ходене насамъ-нататъкъ за пари и много-много още други“.

 

Той бѣ се оженилъ за вдовицата Венета Петрова отъ Търново, племенница на владиката Панаретъ Рашевъ, бѣ прибралъ майка си и брата си Боянъ, както и единъ доведенъ синъ. Цѣлото това грамадно семейство трѣбваше да търпи безброй лишения, а доходитѣ на Ботйова отъ литературенъ трудъ — единствениятъ възможенъ за него — бѣха, както казва единъ биографъ, „като капка вода върху нажежено желѣзо". „Но азъ не се отчайвамъ: скоро ще да запѣя по-весело! Дей гиди хайдутлукъ, че пакъ хайдутлукъ“. Очевидно, той не намира другъ изходъ освенъ—пропастьта; не очаква друго спасение освенъ—произвола. „Азъ ще да изплувамъ изъ това блато“, пише той. Ако животътъ е за него блато, можемъ да си представимъ, какво е мнението му за обитателитѣ на това блато. „Азъ съмъ готовъ за цельта да употрѣбя всички страшни срѣдства, освенъ подлостьта и лъжата“.

 

 

1. „Оставка. Защото моитѣ убеждения се не посрещнаха въ много отношения съ убежденията на останалитѣ членове на българския революционенъ комитетъ въ Букурещъ и защото отъ това се породи неискренность между нази, то за да не бѫда отговоренъ прѣдъ съвестьта си, намѣрихъ за нужно да престана вече да действувамъ като членъ на комитета. За това, моля моитѣ досегашни другари да ми одобрятъ и приематъ настоящата оставка".

 

 

87

 

Какво е това „блато", тази непроходима пустошь, която той не може да преодолѣе дори съ „всички страшни срѣдства“? Той има видъ на човѣкъ, който постепенно се събуждя отъ дълбокъ сънь. Всѣки мигъ той прави нови открития. „Вѣрвамъ да ма запазвашъ добре отъ чуждо зачернюване, което, мисля, да е станало цель на нѣкои мои „приятели“ — пише той на Стамболова. На Горова: „Сичко това оставамъ на Вашата добра воля и на съветигѣ, които би ви дали нѣкои мои приятели (на които не съмъ направилъ никакво добро) или неприятели (на които така сѫщо не съмъ направилъ никакво зло)“. Той недоумява за това, що става около него, той има всички основания да не вѣрва въ нищо. „Освенъ това, мене ми е скръбно, че и азъ съмъ единъ отъ излъганитѣ въ надеждитѣ си“. Всичкитѣ му усилия удрятъ о камъкъ; тѣзи, които биха могли да му бѫдатъ другари, единъ по единъ му изневѣряватъ. Емиграцията спи, потънала въ благодушието на топлия кѫтъ и свита въ безопасностьта на черупката си. „Причината на този сънь сѫ лицата, които сѫ се завзели да я водятъ, а въ действителность я люлѣятъ, за да се не събуди“:

 

Кажи ми, кажи, бедний народе,

Кой те въ тазъ рабска люлка люлѣе ?

 

„Нека ме обвини нѣкой въ користолюбие и нека каже, че азъ не съмъ презрѣлъ даже и това, съ което съмъ можалъ да бѫда много по-полезенъ за отечеството си“. Той, наистина, е презрѣлъ всѣко благо, и най-скѫпото — личното щастие: защо? „Каква полза азъ принесохъ на отечеството си“?

 

Тѣзи тежки обстоятелства, както и появилата се „неискреность“ между него и другаритѣ въ комитета, бѣха причина той да не участвува въ новия „Гюргевски“ комитетъ, свиканъ безъ негово знание, дето бѣ взето окончателното решение за възстание на следната историческа 1876 година.

 

Отчаянието му бѣ стигнало последна граница. „Всичко принуждено, безъ въодушевление: иде ти и да плачешъ и да псувашъ“. Очевидно той бѣ стигналъ до нѣкакво вѫтрешно разувѣрение, до нѣкакво крушение на кумиритѣ, голѣмъ дѣлъ въ което иматъ отъ една страна личнитѣ му разположения, духовното му превъзходство, и отъ друга — отношението на неговитѣ съвременници.

 

 

88

 

„Той нѣма наклонение на друго освенъ на учитель на хайляска работа“, пише Хр. Георгиевъ на Н. Геровъ. Въ друго писмо сѫщиятъ Хр. Георгиевъ казва : „Хр. Ботевъ, доколкото можахъ да разумѣя него, е малко лекичъкъ на умътъ". Това типично отношение къмъ единъ голѣмъ съвременникъ е несъмнено лошо свидетелство за времето и хората му. Че никой отъ водачитѣ на емиграцията — богатитѣ букурещки и гюргевски нотабили — не е можалъ да види необикновенитѣ заложби въ автора на „Хаджи Димитъръ“, доказватъ ни фактитѣ и преди всичко десетгодишния страдалчески животъ на Ботйова въ Румъния. Противодействието, което той срѣща при всичкитѣ си начинания, се подчертава на всѣка крачка. Наистина, самъ той бѣ непримиримъ, но неговата непримиримость е последица на опита, а не нѣкакъвъ идеенъ фанатизъмъ. Той отрано разбра

 

„съ какви трепетни надежди, съ каква трогателна гордость се отзовава бедниятъ народъ къмъ своитѣ прокудени синове, и каква антипатия показватъ неговитѣ изедници — чорбаджиитѣ и по-горното духовенство“.

 

Не бива да забравяме, че въ случая имаме рѣзко опредѣлени роли: този, който жертвува всичко за дадена идея, не може да търпи милостинята на ония, за които идеята е само украшение на собствената суета. Въ това отношение Ботйовъ напомня Ибсеновия Брандъ. Кому трѣбва да служи човѣкъ: на идеята или на личния интересъ — тази е тезата, която Ибсенъ разрешава правилно: нѣма нищо страшно въ това, ако човѣкъ служи не на себе си, а на Бога, който го е пратилъ на тоя свѣтъ. Ние знаемъ, че Ботйовъ служи само на своя Богъ и за това е необичанъ и непризнатъ отъ съвременницитѣ, които скѫпятъ за своето дребно сѫществуване. Да се боришъ за идеята, да страдашъ (безъ да чакашъ „награда“), това е за тѣхъ „хайляска работа", такъвъ човѣкъ е „лекичъкъ на умътъ“.

 

По отношение на личния му животъ ние видѣхме трудноститѣ, които той трѣбваше да понесе. Ние не мислимъ, че презъ последнитѣ петдесеть години условията сѫ се измѣнили дотолкова, за да нѣмаме горе-долу представа за житейскитѣ мѫчнотии на Ботйова.

 

Ботйовъ, несъмнено, трѣбваше да работи въ много по-неблагоприятни условия, но, спазени пропорциитѣ, намъ се струва, че и днесъ можемъ да имаме понятие за мѫчителнитѣ и очевидно неподаващи се на описание условия, при които му бѣ сѫдено да реализира дѣлото на своя животъ.

 

 

 II. Дѣло и сѫдба.

 

            1. Литературна дейность. — Хвърля се на очи, когато разглеждаме живота на Ботйова въ Румъния, пълната и абсолютна незаинтересуваность на емиграцията къмъ неговата литературна дейность.

 

 

89

 

Братя Ботйови

 

 

За „Пѣсни и Стихотворения“ отъ Хр. Ботйовъ и С. Стамболовъ не намираме нито единъ отзивъ въ емигрантската преса и то следъ като повечето отъ тия „Пѣсни и Стихотворения“ бѣха вече печатани и бѣха станали твърде популярни между революционната младежь и хѫшоветѣ. Защо ли? Този въпросъ може би ще се обясни по-нататъкъ. Преди това, Ботйовъ бѣ обявявалъ нѣколко пѫти въ „Дунавска Зора“ и „Независимость“ за излизането на своитѣ „Първи поетически опити“ и на вестницитѣ си „Будилникъ“ и „Дума“ — но бѣ посрещнатъ съ пълно мълчание. Пѣснитѣ му видѣха свѣтъ едва следъ 7 години, а „Будилникъ“ спрѣ на четвъртия брой, защото „редакцията на тоя вестникъ не е получила отъ никого ни прѣбиена парà“. Не по-добре стои работата съ Историята на Иловайски — тя лежи заложена у издателя Д. Горовъ срещу дългъ. Малката запазена кореспонденция на Ботйова е пълна съ безпокойства около книгитѣ му, вестницитѣ и близкитѣ му приятели и другари. „Тая недѣля гладувахъ два деня; но не казвай никому“. Разпрата му съ Каравеловъ изглежда да го измѫчва, макаръ да се старае да запази благоприличенъ тонъ. Ние сме склонни да дадемъ право на Ботйовитѣ подозрения. Не подлежи на съмнение, че и Каравеловъ, преминалъ вече въ лагера на „еволюциониститѣ",

 

 

90

 

не пропуща случай да му прѣчи; това признание ще трѣбва да се отнесе къмъ историческитѣ факти, „Едно само ме бърка сега, че вестникътъ (Знаме) не може да излиза още редовно: пари нѣма, братко!“ Едно отъ обвиненията противъ Каравелова гласи: „Въ разстояние на това време г-нъ Л. К. не забравилъ да ме опише съ най-чернитѣ бои и да каже, че той писалъ на сѣкѫде, за да ми убие сѫществуванието (т. е. вѣстникътъ)“. „Каравеловъ е писалъ на сѣкѫде да ми не пращатъ пари“. Но очевидна е, въпрѣки всичко, волята на Ботйова да не се спира предъ нищо, за да служи докрай на идеята. „Безпаричието ще да ма принуди да се оженя, за да можа да работя, но не дѣй мисли, че моята шия влиза въ хумотя“. „Азъ имамъ типография, издавамъ Знаме, проповѣдвамъ бунтъ“. Въ тази трескава дейность, въ която Ботйовь влага всичкитѣ си физически и духовни сили, не е мѫчно да се види, че въпрѣки всички прѣчки, той се стреми неизмѣнно къмъ поставената цель. Ние чувствуваме, че наближава нѣкакъвъ „часъ“, разрешава се нѣкаква сѫдба.

 

„За интереса на нашата народна революция, за интереса на нашата човѣческа свобода и за интереса на това, което е и намъ така сѫщо мило, както и на сѣки честенъ патриотинъ, ние сме принудени да стѫпимъ въ борба съ всичко, което е противъ насъ и което ни се изпрѣчи на пѫтя, волно или и е волно“.

 

Въ тѣзи думи е изказана може би най-дълбоката истина за Ботйова, и изказана отъ самия него, защото несъмнено живота му премина „въ борба съ всичко“, т. е. съ всичко антикултурно, античовѣшко и антинародно, тъй както тия понятия се кристализираха въ неговото неспокойно съзнание.

 

 

            2. Чорбаджии, духовенство, учители. — Така въпросътъ за „омразитѣ“ на Ботйова става наложителенъ и заедно съ това той е тъй остъръ, че всѣки неговъ стихъ, всѣка фраза го поставя нагледно и го разрешава безъ двоумение. „Това ви чака“ открива този огненъ жупелъ на душата му преди всичко срещу чорбаджиитѣ. Чорбаджийското съсловие, съ неговия егоизъмъ, безсърдечность и липса на каква да е умствена и душевна свобода, възмущава Ботйова отъ дънъ душа. Този неразрешимъ конфликтъ не е само изразъ на традиционната

 

 

91

 

борба между „млади“ и „стари“, а нѣщо по-дълбоко, изникнало поради особеноститѣ на дветѣ „страни“. Чорбаджийството е очевидно особенъ прирастъкъ къмъ народното тѣло, чуждо на неговата първична психика. Чорбаджиитѣ се чувствуватъ по-близко до владѣтелското племе, отколкото до безправния народъ, който тѣ презиратъ и отъ който съзнателно странятъ. Ботйовъ бѣ ималъ достатъчно проницателность, за да прозре въ тази истина, да види въ чорбаджийството най-голѣмиятъ и кръвенъ, вѫтрешенъ врагъ на революцията. Оттамъ безкрайното му отвращение отъ тази обществена формация, затворена, като охлювъ, въ черупката на своя неизмѣненъ битъ, и лишена (съ рѣдки щастливи изключения) отъ по-будно национално съзнание (въ смисъла на Ботйовата революционна теория). „Чорбаджиитѣ не обичатъ ония писатели, които турятъ имената имъ на единъ редъ съ сиромаситѣ“. Още по-малко тѣзи „пѫповъзвишени величества" можеха да приематъ единъ писатель като Ботйова, който бѣше истински бичъ за тѣхъ, обличитель и почти съсловенъ врагъ. Не можеше да бѫде друго-яче при основнитѣ душевни склонности на Ботйова, които вече знаемъ, не можеше сѫщо да не извлѣче той необходимата поука отъ десетгодишнитѣ страдания въ Одеса и Румъния. Тѣзи страдания бѣха последица отъ съзнанието за силата на това обществено зло, съ което той не искаше да се примири.

 

Грабятъ отъ народътъ гладенъ:

Граби подълъ чорбаджия,

За злато търговецъ жаденъ

И попъ съ божа литургия !

 

Друга причина за политическото и социално опропастяване на българския народъ, за неговата културна изостаналость Ботйовъ виждаше—въ своята непримиримость съ всичко, което стои на половинъ пѫть—въ лицето на духовенството. Отъ прогресивенъ елементъ до преди учредяването на Екзархията, отъ борецъ за народно свѣстяване, то се бѣ превърнало сякашъ въ крепитель на робството. Той признава неговитѣ заслуги по църковната борба съ Фенеръ, но е убеденъ, че отстѫпката на турското правителство е само залъгалка за българския народъ, че то все пакъ закъснѣ съ учредяването на Екзархията.

 

 

92

 

„Народътъ, който презъ това време не седѣше съ сгърнати рѫце, а се учеше и развиваше и съ това усѣти други нужди, други потрѣби—видѣ, че не туй той искаше, не въ туй е неговото бѫдеще, неговата свобода“—оттамъ тая „студенина и нерадение“ въ нареждането на Екзархията. „Ти го чакашъ да се роди, а азъ думамъ: умрѣло е. Що е то? — Патриотизъмътъ на дѣдо владика“.

 

Това „антицърковно“ (но не и „антирелигиозно“) чувство у Ботйова намира най-дълбокъ и художествено оправданъ изразъ въ „Моята молитва“ (защото другото е само публицистика, макаръ и талантлива). Трудно е обаче да се извади заключение отъ нея за атеизма на автора ѝ. Той е достатъчно вѣрующъ, поне дотолкова, колкото и неговия учитель Бакунинъ, който дири Бога „въ хората, въ тѣхната любовь, въ тѣхната свобода, въ революцията“. Не е мислимо Богъ да сѫществува само въ „сърдцето и душата“ ; това е вече признаване на неговата първична функция, главния му ипостасъ (Духъ). Идеята призната, тя не може да не се разпростре до пълното си действие (Духъ, Синъ и Отецъ). Ботйовъ цитира често текстове отъ писанието, чувствува природата и свѣта пантеистично („Хаджи Димитъръ"), говори за „онова хуманно човѣческо учение, което „тури начало на знаменитата въ старо време славянска култура, за която възпоминанията днесъ сближаватъ и въодушевяватъ съ взаимни симпатии почти всички славянски племена“. Той се възхищава отъ дѣлото на „Солунскитѣ братя Кирила и Методия“ — „гениитѣ, които сѫ записали знаменитото събитие на нашата бурна история“ и „представителитѣ предъ Бога на славянския братски равноправенъ и свободенъ съюзъ“. Какво е нуждно още, за да се убедимъ въ религиозното чувство на Ботйова ? Душата му не е пуста отъ Бога, а напротивъ—преизпълнена съ неговия образъ. И той остава вѣренъ на себе си, когато възклицава, заедно съ апостолъ Павелъ: „Не сѫду я на совѣтѣ зльіхъ и съ злодѣями не прѣбуду, а примкну къ невинньімъ и окружу олтаръ Бога моего“.

 

Къмъ тия „зли и нечестиви“ Ботйовъ бѣ прибавялъ още една категория люде, чиято пакость за духовния прогресъ на народа той бѣ чувствувалъ особено силно. Покрай баща си той бѣ ималъ възможность да познае по-отблизо и психиката и морала на известенъ родъ „учители“, които се уславятъ като ратаи, за да учатъ на грамотность селскитѣ деца, сами дотолкова неуки, че сами иматъ нужда отъ учение. Тоя „дивакъ учитель“ (у Любенъ Каравеловъ: „учители-крави"), се идентифицира у Ботйова съ цѣло обществено движение, а именно, съ движението на „просвѣтителитѣ“, които искаха „да се даде време на народа да се развие, да се образува и да отвъди опитни и способни хора, които да поддържатъ и наредятъ придобиеното“. Ботйовъ отрича подобна перспектива най решително—не само като несъстоятелна,

 

 

93

 

но и като пакостна.

 

„Каква полза—казва той— сѫ принесли и могатъ да принесатъ на народа ни голѣмитѣ думи: наука, знание, образование и просвѣщение при онова диво угнетение и при онзи безчовѣчно варварски деспотизъмъ, който е обградилъ нашето отечество отъ влиянието на всѣка една здрава и нова човѣческа идея и който, като вампиръ въ тъмнината, смуче нашата топла кръвь“?

 

Това принципно и тенденциозно отношение къмъ една обществена програма се корени у Ботйова, между другото, и въ личнитѣ му разположения къмъ този родъ хора, които бѣха му вдъхнали дълбока антипатия съ своята ограниченость и принизенъ робски духъ Той е отчаянъ отъ писанията на тия люде, отъ вестницитѣ и списанията имъ, отъ дѣлата имъ, отъ цѣлиятъ имъ духовенъ образъ, тъй сивъ и свитъ, износенъ и лишенъ отъ достоинство. Той искаше отъ тѣхъ да бѫдатъ герои, а тѣ бѣха само труженици, искаше отъ тѣхъ талантъ, умъ и подвизи, а тѣ бѣха скромни работници, за които бѣ нуждно търпение и само търпение.

 

Василъ Левски

 

 

            3. Публицистика, политически идеи. — Публицистиката на Ботйова е рожба на тѣзи неблагоприятни за неговитѣ революционни идеи и литературна дейность условия; но като я преценяваме по сѫщество, ние трѣбва да подчертаемъ, че тя има и нѣкои отрицателни страни, съ своята невъздържаность, съ крайното си неуважение къмъ противника, съ своя остъръ и понѣкога незаслуженъ сарказъмъ. Особено въ „Будилникъ“.

 

 

94

 

Сатирата е главното орѫжие на Ботйова срещу „злото“. И тукъ, обаче, учудва силата на иронията, множеството на обектитѣ и неуморната воля, съ която той следва своята предначертана задача. Заслужава да се споменатъ фейлетонитѣ: „Това ви чака“, „Послание отъ небето“, „Политическа зима“, въ които е дадена болката отъ едно ненормално състояние на нѣщата и равни на които по сила и темпераментъ ни дава по-късно Алеко Константиновъ.

 

Въ своитѣ чисто политически статии, обаче, Ботйовъ изведнажъ като че приема другъ образъ. Още въ първия брой на „Дума“ (1 юний 1871), въ статията „Намѣсто програма", Ботйовъ ясно и открито взема страната на „новата емиграция, която отъ день на день се умножава“. Тъкмо въ тѣзи статии се открива дълбоката политическа мисъль на Ботйова, широтата на неговата политическа концепция и, често, прозрението му въ бѫдещето. Той има даръ да мисли исторически, посветенъ е въ европейската политика отъ онова време, въ съотношението на политическитѣ сили и очевидно умѣе до извлѣче най-правилни заключения за себе си и своята теза. Въ основата си тази теза е поставена отъ историята и живота — освобождението на българския народъ отъ турското иго. Ботйовъ държи за освобождението предъ всички други факти и фактори, приема го като насѫщна необходимость, като въздуха и водата, безъ което не е възможно никакво по-нататъшно развитие.

 

„Нашиятъ народъ — казва той — се намира въ оная преходна епоха на своя младенчески животъ, въ която преди всичко му е потрѣбна свобода, за да може да се развива неговиятъ младъ организъмъ, за да може да се очертае неговиятъ характеръ и за да може да наякне неговиятъ мозъкъ“.

 

Той не отрича, че въ сѫщата тази епоха народътъ има нужда отъ „наука и възпитание“, но мисли, че безъ свобода не сѫ възможни нито наука, ни възпитание: „гладниятъ се не учи, вързаниятъ се не възпитава и битиятъ не може да пѣе“. Въ различие отъ тъй нареченитѣ „шарлатани-дуалисти“ (вѣрващи въ възраждането на Турция), Ботйовъ мисли, че напротивъ Турция е на прага на своето политическо разложение и че българскиятъ народъ трѣбва да бѫде готовъ да посрещне това разпадане на омразната държава, за да не загине подъ нейнитѣ развалини.

 

 

95

 

„Българскиятъ народъ се намира подъ натиска на едно такова несносно безчовѣшко иго, което му не позволява да се развие нито въ умствено, нито въ нравствено, нито въ материално отношение“.

 

„Ние виждаме, че резултатитѣ на нашия 50 годишенъ прогресъ сѫ сиромашията, пиянството, развратътъ и сичкитѣ други атрибути на прехласнатата европейска цивилизация“.

 

Близката гибель на Турция, споредъ Ботйова, трѣбва да извика на свободенъ и самостоенъ животъ българското племе, което „по своето природно, човѣшко и историческо право е законенъ владѣтель на България, Тракия и Македония“. Но този самостоенъ животъ той трѣбва да извоюва съ своитѣ собствени сили. И то часъ по-скоро! Политическиятъ усѣтъ на Ботйова — твърде вѣренъ и исторически оправданъ — тукъ приема романтическа окраска, съ предпоставкитѣ му за Балканска конфедерация, стожера на която трѣбва да бѫде българскиятъ народъ. Впрочемъ, този твърде смѫтенъ идеалъ не можеше да затвори очитѣ на Ботйова за действителното положение. Той виждаше съ огорчение, какъ всички балкански държавици — Сърбия, Гърция и Румъния — при перспективата на турското наследство — се явяватъ несъзнателни врагове на българския народъ, отъ чиято немощна снага всѣка една се готви да грабне каква да е плячка, да се уголѣми на чужда смѣтка. Съ поразителна ясность предчувствува Ботйовъ грядущитѣ злочестини на тѣзи народи, които биха се избѣгнали, ако тѣ биха възприели идеята за „дунавска конфедерация“. Но очевидно тази идея има още чисто платониченъ характеръ, тя е чужда на тѣзи народи, чиито управници, отъ своя страна, съзнателно подържатъ едно положение, изгодно за тѣхнитѣ временни егоистични цели. Нито Гърция, нито Румъния иматъ това високо съзнание, това чувство за отговорность предъ бѫдещето, заети съ благодеянията на Метерниховата максима „раздѣляй и владѣй“. Гърция е гледала винаги и сега гледа на Македония и Тракия, „като на свои бѫдещи провинции“, безъ да смѣта, че тия провинции „сѫ населени съ съвсемъ чужди за нея славянски племена", които никога не ще приематъ да се подчинятъ на нейната „православно-идиотическа култура". Румъния сѫщо не представя, споредъ Ботйова, сигурна гаранция за бѫдещата „балканска конфедерация“. Тя сѫщо е насочила своитѣ хищни погледи къмъ наследството на „болния човѣкъ“ (Турция), а това наследство е пакъ часть отъ парцаливата черга на българина. Ни въ една отъ тия страни консерватизмътъ на правителствата не допуща и мисъль за подобна „конфедерация“; призракътъ на една бѫдеща свободна България започва да ги плаши. Въ това число Ботйовъ поставя и Сърбия.

 

Докато Каравеловъ не губи вѣра въ добритѣ чувства на Сърбия къмъ дѣлото на българското освобождение, Ботйовъ, напротивъ, сѫщо като Раковски, е убеденъ въ нейната зла воля, въ нейния „егоистиченъ патриотизъмъ“ и „нѣкакви си исторически завоевателни права". Той не може да прости на сърбитѣ коварството имъ

 

 

96

 

съ българската легия презъ 1862 г. и многократнитѣ обещания и игри на сръбскитѣ правителства, останали неизпълнени и давани сякашъ, за да се печели време. Това държане на Сърбия отдръпва отъ нея симпатиитѣ на „нашето младо поколѣние“, тъй че

 

„отъ много мѣста на нашето отечество захванаха да се чуватъ дуалистически гласове, че длъжностьта на българскитѣ патриоти е да очертаятъ по-напредъ етнографическитѣ граници на своя народъ, пъкъ тогава вече да мислятъ за нѣкакво си сближение и споразумение съ Сърбия“.

 

Ботйовъ се връща често на тоя трьнливъ въпросъ и всѣки пѫть подозренията му къмъ „тайнитѣ" планове на тая наша съседка растатъ. Той осѫжда нейната „идиотическа пропаганда въ северо-западнитѣ страни на нашето отечество“, която, „за срамъ и укоръ на сръбския народъ се продължава и днесъ“. „Подъ булото на югославянско единство“ Сърбия „иска да оплете своята собствена кошница“. Още Ботйовъ виждаше ясно, че тя „не иска и да знае за сѫществуванието на българския народъ“. Хвърля се въ очи политическата прозорливость на Ботйова, оправдана по-късно отъ историята, прозорливость, която му налагаше крайна предпазливость по отношение на Сърбия. Сърбия очевидно бѣ имала ясно начертана „национална“ политика по отношение на българския народъ, следвана неуклонно половина вѣкъ следъ политическитѣ предвиждания на Ботйова. Обвиненията му къмъ Сърбия за „нейнитѣ неискрени къмъ насъ отношения“, за „нейнитѣ исторически грѣшки“ спрямо „южнитѣ славяни“ и частно къмъ българския народъ сѫ останали по късно недостатъчно оценени отъ българскитѣ политически мѫже, винаги довѣрчиви къмъ сръбскитѣ обещания. Ботйовъ, напротивъ, смѣта всѣко обещание на сръбскитѣ „патриоти“ за „лъжа и мизерия", авсѣка дума на съчувствие — „за присмѣхъ на нашитѣ страдания“.

 

При това плачевно политическо положение на Балканитѣ отде черпи Ботйовъ вѣра за своята „балканска конфедерация?“ — Отъ една страна, отъ съзнанието, че балканскитѣ народи рано или късно ще „узрѣятъ“ за тази спасителна идея и ще я наложатъ на своитѣ правителства, и отъ друга — тя е отзвукъ на неговитѣ „космополитични“ идеи, нераздѣлна часть отъ неговия „политически романтизъмъ“. Той очевидно умѣе да съвмѣсти своя националистиченъ идеализъмъ съ чувствата си

 

 

97

 

за всечовѣчность; той е народенъ, а не „класовъ“ революционеръ; като своя учитель Бакунинъ, той мечтае за „свободенъ съюзъ на свободни народи“. Въ „Смѣшенъ плачъ“ Ботйовъ взема страната на парижкитѣ комунари не само поради идейни симпатии, но и като свободенъ човѣкъ съ чувствително сърдце, който се отвращава отъ насилията и масовитѣ убийства на тогавашнитѣ европейски правителства. Пушкинъ, както знаемъ, симпатизираше на декабриститѣ, Лермонтовъ бѣ заточенъ въ Кавказъ. Ботйовъ, поради високия си идеализъмъ и свободата на своя поетиченъ духъ, би измѣнилъ на себе си, ако не осѫдѣше парижкото звѣрство отъ 1871 год. Неговиятъ „космополитизъмъ“ не отива по-далечъ отъ духа и началата на великата френска революция, които все още си оставаха мъртва буква, а истинскитѣ му корени трѣбва да диримъ преди всичко въ сѫдбата на неговия собственъ народъ. Тази нещастна сѫдба на българския народъ се неволно свързва въ мисъльта на Ботйова съ положението на всички други угнетени народи въ Европа, и той не можеше да не вижда, че въ тази верига на онеправдани и обезправени, българскиятъ народъ заема последно и най-окаяно мѣсто.

 

Хр. Ботйовъ, Драсовъ и Славовъ

 

 

            4. Култура и езикъ. Литературна критика. — Като публицистъ, Ботйовъ показва сигуренъ и вроденъ даръ да убеждава, да полемизира, да осмива. Той е родоначалникъ на истинската, сериозна и честна публицистика,

 

 

98

 

все още ненадминатъ по горещината на чувството и силата на убеждението. Той издава твърде широка и многостранна култура, опредѣленъ политически и философски мирогледъ, своя философия на живота, почерпена толкова отъ книгитѣ, колкото и отъ личенъ опитъ и поука, и — тъй младъ — качествата на завършена и хармонично сложена личность. Той е ориентиранъ въ цѣлата научна и историко-политическа мисъль на своето време — литература, естествени науки, социални и политически учения — което придава на неговата публицистика крайно-индивидуаленъ отпечатъкъ, прави я значителна и я предпазва отъ разрушенията на времето. За това помага несъмнено и нейния езикъ, който по чистота, сила и сочность, по многообразие на формитѣ, по своя речникъ, синтаксисъ и стилова структура остава и до днесъ ненадминатъ. Ботйовъ пръвъ ни дава — повече отъ Любенъ Каравеловъ и П. Р. Славейковъ — образецъ на живъ, пъргавъ, годенъ за най-съвършени поетически импровизации, български езикъ Грижитѣ на Ботйова за чистотата на езика, изобщо за напредъка на литературата, сѫ подчертани енергично на много мѣста, предимно въ неговитѣ критически бележки.

 

Както въ всичко, и въ литературната си критика Ботйовъ воюва съ владѣещата посрѣдственость въ името на едно по-съвършено начало, на което го бѣха научили великитѣ руски и европейски майстори на поетическото слово. Въ своитѣ критически бележки той отронва на мѣста бисери на критическа мисъль и остроумие. Той бѣ школувалъ у Пушкина, Лермонтова и Некрасова, у Гьоте, Шилеръ, Хайне — четени въ руски преводъ — това свидетелствуватъ отдѣлни мѣста на критическитѣ му бележки. Естествено е, следователно, да не бѫде доволенъ отъ съвременния му литературенъ животъ, съ неговитѣ изразители : Пишурката, А. Франгя, П. Станчовъ, Илия Р. Блъсковъ и др. Отъ тамъ — остротата на иронията му, родена очевидно отъ едно искрено и оскърбено чувство. „Толкова книги сѫ се напечатали у насъ до сега, а добритѣ и полезнитѣ съчинения се четатъ у насъ на пръсте.“ Известна е епиграмата му за Пишурката. Не е доволенъ той и отъ поетическитѣ опити на Вазова и Славейкова. Богорова той причислява къмъ „нашитѣ доктори на глупостьта и нашитѣ списатели на различни безсмислици“. Той осѫжда Блъскова и неговата „Градинка“ (чиято цена е една ока вино!) — за лицемѣрната му проповѣдь срещу „пиянствого“ на българския народъ. „Отъ поетитѣ — пише той за сътрудницитѣ на сп. Читалище — първо мѣсто по глупостьта захваща А. Франгя“. За цариградскитѣ списания и вестници той казва : „ние видѣхме само едни гръмогласни заглавия, а подъ тѣхъ, като-речи, нищо ново“. „Тъй и виждашъ любезнитѣ редактори на Читалището и преводътъ на Помпея; тъй и четешъ философската статия за Себелюбието и самолюбието,

 

 

99

 

споредъ която статия и баджи да чисти човѣкъ, чисти ги отъ самолюбие, а не за хлѣбъ“. Той осѫжда съвременната интелигенция, която се възпитава въ Европа само съ романи и „пълни главата си съ такива Полъ де Кокови идеали, отъ които, като дойде въ скитска България, не може да реализува ни единъ отъ тѣхъ“. Би могло да се възрази, че въ случая Ботйовъ иска повече отколкото е могло да даде времето, пресилва обстоятелствата и надценява умственото и културно равнище на българския народъ. Но тогава се явява въпросътъ: а самъ Ботйовъ не е ли синъ на сѫщото време, на сѫщия народъ? Защо той да може, а другитѣ да не могатъ ? Той сигурно си бѣ задавалъ този въпросъ не веднажъ — и бѣ черпилъ куражъ да бичува и се бори за по-новъ и художественъ езикъ, за по-разумна и по-честна литература.

 

Ботйовъ не е чуждъ — това се вижда — на идеитѣ на Бѣлински, на хегелианския идеализъмъ; но той е сѫщо засегнатъ отъ ревизионистичната школа на Писарева. Отъ тукъ честата му проповѣдь за „полезно“ четиво, за „полезни на народа“ книги и списания. Обаче, покрай това, той държи и за „чистотата на слога“, съ други думи, не пренебрегва естетическия принципъ. Ботйовъ пръвъ се опитва да внесе въ българската литература общочовѣшки идеи. „На основание на това — казва той — за насъ сѫ потрѣбни сега-засега такива литературни произведения, които отговарятъ на нашитѣ потрѣбности и стремления и които иматъ съвремененъ и общочовѣшки интересъ". Критиката е за него важенъ факторъ за едно правилно литературно развитие: той я упражнява съ сѫщата ревность, съ каквато създава поезията си, приема я като дългъ, като служене. „Не сѣки — казва той остроумно и убедително — може да бѫде хладнокръвенъ къмъ злото, което разпространяватъ въ нашата литература отъ една страна невинната глупость, а отъ друга глупавото убеждение, че тая глупость като е невинна, не трѣбва да се закача“. Истината — ето девизътъ на Ботйовата критическа мисъль: „отъ критиката се изисква само една гола истина“.

 

 

            5. Кореспонденцията на Ботйова. — Би трѣбвало, за характеристика на личностьта му, да се споменатъ тукъ и писмата на Ботйова. Тѣ заематъ единъ малъкъ дѣлъ въ съчиненията му — 17 на брой — но сѫ такива важни документи, че безъ тѣхъ много черти отъ неговия характеръ не биха били достатъчно уяснени. Въ тѣхъ се отразява пълния сборъ на душевнитѣ му качества, тъй релефно-очертани и паралелно-сходни съ образа,

 

 

100

 

 който ни рисува поезията му, както и публицистиката, дето е синтезиранъ духовния ликъ на Ботйова. Всички тия брънки на неговата духовна личность иматъ по-друга сплавь, звънятъ като дисонансъ въ хаотичната и противоречива атмосфера на епохата. Той стои усамотенъ въ тази епоха, неразбранъ и неоцененъ, преминава презъ нея като метеоръ, като свѣткавица въ тъмна нощь. Възмѫжалъ тъй рано и каленъ въ превратноститѣ на живота, той очевидно пръвъ се докосва до най-болнитѣ въпроси на българската история, до миналото и настояще битие на българския народъ, до народното съзнание, току-що пробудено отъ дълбокъ сънь, дири корена на така сѫдбоносно сложенитѣ национални проблеми и страда отъ тѣхното мѫчително разрешение, най-сетне, при формирането на своята личность и мирогледъ, пръвъ се замисля надъ тъй нареченитѣ „проклети" въпроси, а именно надъ въпроситѣ за Богъ и човѣкъ, за народъ и личность.

 

 

            6. Личность и народъ. — На фона на тази революционна романтика, ние съзираме преди всичко поета: Ботйовъ, е не политика. Въ поемитѣ на Пушкина, на Байрона, на Лермонтова, като истински синъ на времето си, той се сблъска съ откровението на личностьта, съ остро поставената проблема на индивидуализма. Голѣмитѣ поети на романтизма бѣха сѫщо неразбирани, преследвани, отвержени отъ „обществото“, тъкмо защото осѫществяваха на дѣло принципа на свободната личность; въ галерията Байроновски герои се отразяваше живота на тѣзи поети, тѣхното обществено и морално вѣрую, и естествено бѣ Ботйовъ да вижда въ тѣхъ своя невъплотенъ идеалъ. Сѫщо като тѣхъ, въ името на тази свобода, той се откѫсваше отъ обществената срѣда, поставяше се въ враждебно отношение къмъ нея, хвърляше ѝ рѫкавица и ѝ обявяваше война. Една висша вѣра на освободения духъ трѣбваше да замѣни страхливия традиционенъ моралъ, гаситель на всѣка своеобразна воля: отъ тукъ, поетизацията на затворника, на грѣшника, на разбойника, оправданието на престѫплението, като проява на една висша свобода у личностьта, възможность да се отдѣли тя отъ колектива. Идеологията на хайдутството у Ботйова догонва тъкмо тѣзи; свободни пориви на личностьта.

 

 

101

 

„Тѣ ходѣха хайдути — пише той — за да покажатъ своето поетическо мѫжество“. Тѣхното дѣло бѣ само единъ слабъ натискъ върху везнитѣ на нарушената социална справедливость. Не трѣбва да забравяме, че Ботйовъ е преди всичко поетъ, и че въ основата на неговия духъ лежатъ всички лозунги на романтизма. Конфликтътъ между личностьта и колектива, между творческата личность и народа, неразрешимата загадка на този дуализъмъ, съпѫтствува всичкитѣ му мисли и прониква цѣлата му духовна система.

 

В. Знаме, 1874 г.

 

 

Въ своитѣ дълги и самотни размисли, Ботйовъ бѣ дошелъ до идеята — забравена после и до днесъ неосѫществена — за автономностьта на народния духъ, за първичнитѣ, само нему присѫщи качества, които, облагородени, биха били изразъ на една вродена, а не придобита национална култура.

 

„Нашиятъ народъ — пише той — има свой особенъ животъ, особенъ характеръ, особенна физиономия, която го отличава като народъ — дайте му да се развие по народнитѣ си начала и ще видите каква часть отъ обществения животъ ще развие той“.

 

Но, пита се, за кой народъ става дума ? За този ли, що оре земята и пасе стадата ? Но той, „притиснатъ и нравствено и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята облѣна съ кръвь и сълзи земя и едва ли счита себе си за нѣщо по-горно отъ своя добитъкъ“. Ботйовъ бѣ виждалъ ясно печалната действителность — една изумителна интуиция му рисува образа на народа не въ доволството,

 

 

102

 

а въ страданието, въ невинностьта на жертвата, въ покорството и мѫката; народътъ е за него идея, символъ, първообразъ. Единъ народъ, който е достигналъ нравственно до положението на скотоветѣ, материално до положението на класическитѣ илоти, економически до просешка торба“ — такъвъ народъ не можеше да бѫде въ очитѣ на Ботйова предметъ на дълбоки надежди. Липсата на здрави морални устои въ живота му го прави безличенъ, връща го назадъ къмъ едно дивашко състояние. „Мрачна и гнуснава е била историята на нашия народъ, тежко и горчиво е неговото съвременно положение“. Но ако миналото и сегашното сѫ ужасни, остава му бѫдещето „Българския народъ не е въ гроба на своето преминало, а въ люлката на своето бѫдеще“. Идеята е спасена, тайната на народностьта засиява съ новъ блѣсъкъ. Бѫдещето — ето хоругвата на неговата вѣра. Идеята е спасена, но хармонира ли тя съ действителностьта ?

 

Десеть години той бѣ живѣлъ само между „доктори на глупостьта и списатели на разни безсмислици", между „пламенни и щедри патриоти“, които въ решителния часъ се „скриватъ въ своитѣ дупки“, „безъ да пропустнатъ срока нито на една полица“. Той естествено не може да вземе това гъмжило отъ търговци въ храма за ликъ и символъ на народа : той бѣ ималъ, напротивъ, въ сърдцето си образътъ на единъ другъ свѣтъ — мѫченически, безропотенъ, изгубенъ : споменътъ за нѣщо, „засукано“ съ „първо млѣко“, обединяващо небето и земята, природата и човѣка, майката и сина . . . споменътъ за родината. „Въ Калоферъ познахъ азъ чорбаджията и сиромаха, турчина и народа“. Тукъ понятията се покриватъ: чорбаджията съ турчина, сиромаха съ народа. Така презъ своята собствена бедность, той стига до срутената хижа на народа, съзерцава го въ ореола на страданието.

 

Ние имаме, прочее, на лице два мира: единиятъ — статиченъ, застиналъ въ формитѣ на едно вѣковно сѫществуване, на единъ непромѣняемъ битъ, себелюбивъ и безличенъ, другиятъ — динамиченъ, неудържимъ, щедъръ, самопожертвувателенъ ; два мира, които не се разбиратъ, които си готвятъ изненади, които ще се поставятъ най-сетне въ най-трагично положение, за да се възненавидятъ въ единъ моментъ, безъ да могатъ да се познаятъ. Последнитѣ часове на Ботйова плуватъ въ този трагизъмъ, когато, безъ да чака отговоръ, той би могълъ да каже: „защо си ме оставилъ?".

 

„Наистина, най-голѣмата добродетель въ свѣта е любовьта къмъ отечеството, но какво да правишъ, когато сѫ малцина ония хора, които да разбиратъ, че тая: добродетель естествено е основана на друга — на любовьта къмъ ближния?“ Той я има, обаче: „Самоволната сиромашия уби и талантътъ ми и родителитѣ ми и животътъ ми“. Той не жали ни времето си, ни младостьта си — „сега трепнешъ, а крилата ти подрѣзани“.

 

 

103

 

Той жертвува всичко скѫпо, всичко заветно — любовьта, достига висинитѣ на Голгота: той е жертвата, но де е божеството? Не е ли то мъртавъ идолъ, абстрактна идея? Кѫде свършва любовьта му и започва самоизмамата ?

 

Самоизмамата на Ботйова обаче бѣ само привидна. Той бѣ си давалъ твърде точна смѣтка за истината, знаеше колко е тя нерадостна, позналъ бѣ стръмнината на чуждитѣ стълби. Той бѣ се борилъ честно, безъ да мисли за наградата:

 

Стига ми тая награда

Да каже нѣвга народа :

Умрѣ сиромахъ за правда,

За правда и за свобода.

 

„Азъ никому не правя мили очи“. Той е винаги прямъ и казва истината въ очитѣ: не е чудно тогава, че срещу него се въорѫжаватъ всички „глупци“. Тълпата не обича ония, които ѝ говорятъ истината. Ботйовъ, на„ опаки, живѣе само за нея: „Едно само ще те моля — да бѫдешъ искренъ и да ме обвинявашъ най-строго, ако ме намирашъ въ нѣщо виновенъ“. Той е цѣлостенъ миръ, космосъ, хармония, порядъкъ — а срещу себе си има хаосъ, дисхармония, неуредица: отъ една страна съзнание, отъ друга несъзнание, отъ една страна създаване, отъ друга застой, отъ една страна мисъль, отъ друга безсмислица — фантазия и битъ, време и вѣчность, любовь и равнодушие — и тѣзи две сили трѣбва да живѣятъ заедно и да дѣлятъ обща трапеза...

 

Времената, въ които трѣбваше да живѣе Ботйовъ, бѣха катастрофични; трудно бѣ човѣкъ да бѫде само зритель. По силата на своята природа, на редица обстоятелства и най-вече на неизбѣжни, тъмни сили, той трѣбваше да бѫде главния актьоръ въ тази народна драма, и това е, което опредѣля неговото значение като човѣкъ и поетъ.

 

 

            7. Поезия. Субективни елементи. — Като човѣкъ, той бѣ въ пълния си духовенъ ръстъ, като поетъ, той бѣ завършенъ. Поезията му, такава каквато я знаемъ, бѣ вече създадена. Тя е пъленъ изразъ на духовната му личность, съвършено огледало на душата му. Нейнитѣ външни недостатъци се покриватъ съ чудото на нейното откровение и „истинностьта“ на чувството, съ нейния вѫтрешенъ ритъмъ, тъй сходенъ съ ритъма на основнитѣ

 

 

104

 

линии на неговото развитие. Тя дава пълната цена на живота му, оправдава и осмисля неговото дѣло. Безъ нея той не би билъ това, което е, не би билъ Ботйовъ : единь интересенъ публицистъ само и водачъ на чета. Тя е обручението между него и нашето съзнание, между поета и народа. Ние сме удивени отъ нейната правдивость, чрезъ нея ние сме заставени да повѣрваме въ него, въ правдата на неговия животъ, въ неговитѣ помисли и блѣнове, защото е ясно, че тя говори това, което той върши. Почти е рѣдко да се срещне поезия, която да бѫде толкова точенъ звездописъ на своя създатель Тя е сякашъ календаръ на душата му, лѣтопись на всичкитѣ ѝ празднични моменти. Тъкмо за това тя живѣе, защото е изразъ на цѣлостенъ духъ и, като своя авторъ — „не умира“.

 

Ако тя би била бледна, посрѣдствена, безъ чаръ и внушение, ако не разкриваше въ образи една сѫдба, пакъ Ботйовъ не би билъ това, което е: голѣмата ѝ цена е въ пълната идентичность съ нейния творецъ, въ това, че тя е отражение на всичкитѣ му пориви и въжделения, на всичкитѣ му страдания и мѫки, на всичката му любовь, и ненависть, и презрение, и злоба, на тежкитѣ му разувѣрения и пророчески прозрения въ бѫдещето. Единъ примѣръ, гдето „слово“ и „дѣло“ се покриватъ, и отъ тѣхния съюзъ се ражда легендата. Ние не можемъ да отдѣлимъ едното отъ другото, защото и дветѣ сѫ атрибути на единъ и сѫщъ образъ.

 

Поезията на Ботйова е, прочее, дълбоко субективна: всѣко стихотворение е като единъ показателенъ стълпъ по пѫтя на неговия животъ. Тя отразява пълната гама на неговия емоционаленъ миръ — отъ чистата вѣра въ началото, до пълното отчаяние на края. Бодростьта, която диша ,„На прощаване“ или „Хайдути" — отразяващи една излюбена идея, а не една действителность — е въ пълна хармония съ младежкия му поривъ, съ романтичния му воленъ духъ, недокоснатъ още отъ глухата съпротива на живота. „До моето първо либе“ е първата среща съ невидимитѣ сили на сѫществуваниего, съ парадоксалната и сѫдбовна неустойчивость на нашата душевна природа. При все това, макаръ пренесена върху другъ планъ (отъ любовьта къмъ жената — върху любовьта къмъ родината), волята му остава все тъй непреклонна и действена:

 

 

105

 

Ти имашъ гласъ чуденъ — млада си,

Но чуйшъ ли какъ пѣе гората?

 

Въ „Дѣлба“, обаче, звучатъ вече ноти на загриженость: студеното крило на необходимостьта е полъхнало надъ този буенъ духъ. Вече нуждата да се дири спѫтникъ, „братъ по чувства", да се дѣлятъ „мисли еднакви“ и да се дава обетъ въ вѣчна вѣрность, говори за стѫписване, за отрезвяване. Животътъ, този неумолимъ отрезвитель, му подхвърля първитѣ увехнали листя на разочарованието, първитѣ сѣнки на несполуката.

 

Спѫтникъ ни сѫ били въ животътъ

Страдания, бедность въ чужбина.

 

И тукъ, при все това, волята за победа надъ слѣпата сѫдба не изстива у Ботйова, не угасва вѣрата, че въпрѣки „хорски укори“ и „присмѣхъ глупешки“, избраниятъ пѫть ще се измине...

 

И глава ний нѣма да сложимъ

Предъ страсти и свѣтски кумири.

 

И забележително е, че този пѫть извежда къмъ единъ край, който самъ по себе си не е победа, а само жертвенъ даръ на едно предопредѣление:

 

Да изпълнимъ дума заветна —

На смърть, братко, на смърть да вървимъ !

 

Въ „Елегия“ крѫгътъ се разширява; тонътъ се засилва до недоволство:

 

Кажи ми, кажи, бедний народе,

Кой те въ тазъ рабска люлка люлѣе?

 

Проклятието се отнася до ония, които приспиватъ народа, за да не види истината и разбере положението си, до сладкопойнитѣ сирени на „просвѣщението“. Тукъ вече е поставена проблемата за народа, падналъ въ безпомощность, и чиято безизходность е за Ботйова орѫжие срещу тѣзи, що го люлѣятъ въ рабската му люлка, приспиватъ го съ търпение и изсмукватъ духовнитѣ му сили:

 

Смучатъ го наши и чужди гости!

 

Дълбока отчужденость отъ свѣта вѣе отъ елегията — сатира „Къмъ брата си“, пустота, изоставеность, отчаяние: никой не чува гласа му, не разбира чувствата му, той е самъ срещу всички, изоставенъ на своитѣ собствени мисли, когато „душата му въ огънь тлѣе, сърдцето му — въ люти рани“. Това неразбиране иде отъ близкитѣ, отъ другаритѣ, отъ срѣдата:

 

 

106

 

Тежко, брате, се живѣе

Между глупци неразбрани.

 

Такива бѣха, както знаемъ, настроенията на Ботйова въ борбата му за онази истина, която той бѣ смѣталъ, че е истината на живота. Равнодушието и егоизма, липсата на самоотрицание у неговитѣ съвременници, на съзнание за дълга, му носятъ тази горчивина. Каква неизразима болка дишатъ по-нататъкъ редоветѣ :

 

Често, брате, скришомъ плача

Надъ народенъ гробъ печаленъ.

 

Щомъ той е стигналъ до тамъ, да скрива плача си, това значи, че действителностьта е станала наистина непоносима, убийствена. И логично, и правдиво, и художествено-оправдано е следъ това неудържимото буйство, когато, пожертвувалъ всичко — и младость, и любовь, и талантъ, и семейство — безъ да осѫществи нищо отъ онова, което бѣ блѣнувалъ, той се провиква съ чувство на ужасъ и отвращение:

 

Азъ вечъ нѣмамъ мило-драго,

А вий . . . вий сте идиоти!

 

Тази анатема е само слабо ехо отъ безизходностьта на духа, отъ онзи вулканъ на омраза и презрение, който имаше Ботйовъ къмъ своитѣ съвременници. Тя не иде, обаче, отъ чувство на собствено безсилие, а е по-скоро изразъ на възмутена нравствена воля. Въ „Борба“ този тонъ на социаленъ етосъ достига глѫбинитѣ на истинско откровение. Тукъ е дадена жизнената философия на Ботйова, обобщена до общочовѣшки концепции, до байронически патосъ. Дълбокиятъ песимизъмъ на тази поема, силата на внушението и горещината на чувството, я турятъ, несъмнено, въ реда на най-съвършенитѣ произведения отъ този родъ не само въ българската, но и въ мировата литература. Тукъ поетътъ е не само обличитель, но и жертва: неговата сѫдба се поставя въ проекцията на мировото несъвършенство. Въ неговото съзнание личната му драма се пречупва въ спектъра на свѣтовната драма, придобива аспекта на единъ върховенъ законъ:

 

Тъй върви светьтъ, лъжа и робство

На тая пуста земя царуватъ!

 

 

            8. Истинска и въображаема родина. — Но ако прѣчкитѣ, лошитѣ обстоятелства, неразбирането, глупостьта, тѫпото равнодушие на срѣдата, низкия уровенъ на

 

 

107

 

масата сѫ факти, които той бѣ осезавалъ и чувствувалъ непосрѣдно, идеята му за народа отъ това не можеше да пострада. Тя бѣ достатъчно неясна, отвлѣчена, забулена въ мистиченъ воалъ, атавистична, за да не претърпи накърнение отъ външнитѣ влияния. Докато самъ той бѣ една реалность, една постоянна величина, съ свое мѣсто въ живота и съ своя тяжесть, народътъ като колективъ и като идея бѣ нѣщо въ висша степень трансцендентно. Въ неговото десетгодишно изгнание, тамъ отвѫдъ Дунава, България му се представяше като една мечта на детинството, далечна страна, видена на сънь, нѣкаква духовна Атлантида, обсебена отъ вражески сили, която трѣбваше да си възвърне. По какъвъ начинъ? „Съ всички страшни срѣдства, освенъ подлостьта и лъжата“. Той е готовъ да отрече и Бога, стариятъ Богъ на лъжцитѣ и тиранитѣ, ако е нуждно да се дири помощьта на едно върховно сѫщество:

 

Не ти що си въ небесата,

ти що си въ мене, Боже,

Менъ въ сърдцето и душата.

 

Къмъ своя Богъ се обръща той, зачнатъ непорочно въ страданието и израстналъ въ борбата: Богъ на „разума“, „защитника на робитѣ“, къмъ него отправя той своята молитва:

 

Подкрепи и менъ рѫката,

Та кога възстане роба

Въ редоветѣ на борбата

Да си найда и азъ гроба.

 

Характеренъ е този копнежъ за смъртьта — тамъ въ земята на далечното детинство...

 

Още отъ ранна младость:

 

Пѫтьтъ е страшенъ, но славенъ,

Азъ може младъ да загина.

 

И по-късно, следъ горчивинитѣ на сърдечни разочарования:

 

И смъртьта ѝ тамъ мила усмивка,

А хладенъ гробъ—сладка почивка.

 

И най-сетне неговата „заветна дума“:

 

На смърть, братко, на смърть да вървимъ!

 

Въ „Майце си“ той иска да прегърне „безъ злоба“ близкитѣ си — „баща и сестра и братя мили“ — да прегърне, може би, спомена на детинството:

 

 

108

 

Пакъ тогазъ нека измръзнатъ жили,

Пакъ тогазъ нека изгния въ гроба!

 

Това е сякашъ зовъ на сѫдбата гласъ на нѣкакво тъмно предопредѣление.

 

Обаче, особено силно е изразенъ този копнежъ къмъ смъртьта въ баладата „Хаджи Димитъръ“. Човѣкъ би казалъ, че Ботйовъ съ гениално провиждане предчувствува своя собственъ край; тукъ, като въ ясновидещъ сънь, той прозира осѫщественъ този копнежъ, въ единъ истински апотеозъ. Тукъ, изобщо, намира изразъ пълната му духовна сила, цѣлия му поетиченъ духъ. Тукъ намираме сѫщо синтезиранъ пълния сборъ на образи, съ които той бѣ живѣлъ цѣлъ животъ: образа на Балкана, „робската земя“, на жътваркитѣ, на самодивитѣ, на хайдушката пѣсень и хайдушкитѣ сѣнки, видението на родното небе и на звездната нощь, съ една дума, онзи поетиченъ свѣтъ, който на конкретна почва обединяваше той въ понятието „български народъ". Това понятие бѣ за него двойствено: той отбѣгваше низменното въ него и доколкото бѣ чувствувалъ тази низменность, винаги бѣ дирилъ спасение въ чистата си, непорочна любовь. Цѣль животъ той бѣ се борилъ срещу глупостьта, лъжата, подлостьта, отблъсвалъ бѣ отъ себе си мисъльта за тъмнитѣ инстинкти на народа и бѣ се връщалъ въ царството на своя блѣнъ. Затуй, толкова по-голѣмо бѣ удивлението му, когато, слѣзълъ отъ облацитѣ на земята, той намѣри една гола пустиня, не срещна очакваното чудо и самъ пое пѫтя за своята кървава Голгота. Само така можемъ да наречемъ неговата експедиция въ България. Устройството на четата, нейното въорѫжение, начина на преминаването ѝ — всичко това има характеръ на митическа легенда. Епопеята на „Радецки“ и последвалитѣ събития до смъртьта на „Вола“ сякашъ подчертаватъ и узаконяватъ висшия смисълъ на тази легенда.

 

 

            9. Организация на четата и планъ за „Радецки“. — Интересенъ е фактътъ, че когато, преди това, въ срѣдитѣ на емиграцията бѣ сложенъ въпроса за водителството на четата, името на Ботйова се наложи отъ само себе си. Филипъ Тотю бѣ отказалъ да я предвожда, като бѣ поискалъ 1000 наполеона, нѣщо като пенсия за семейството си, въ случай че бѫде убитъ. По сѫщия

 

 

109

 

начинъ постѫпи и Панайотъ (Хитовъ). Ботйовъ, споредъ свидетелството на Н. Обретеновъ, се съгласилъ веднага съ думитѣ: „Азъ ще ви стана воевода!“ „Ний скочихме на крака, прегърнахме го, цѣлунахме се и отъ очитѣ ни потекоха радостни сълзи". Както знаемъ, следъ своята „оставка“ отъ Комитета презъ 1875 година, Ботйовъ остана нѣкакъ на страна отъ всѣко активно действие въ движението. Той не участвува въ новия, тъй нареченъ „Гюргевски“ комитетъ, който взе решение за възстанието на следната 1876 година. Това ни обяснява огорчението въ писмата му отъ онова време. „Сега трепнешъ, а крилата ти подрѣзани“ „Въ главата ми се въртятъ лоши мисли и една друга се затрупватъ“. Ето защо предложението на Н. Обретеновъ и Г. Апостоловъ да приеме водителството на четата идва за него като „изходъ“, като „спасение“. „Всичко принуждено, безъ въодушевление, иде ти и да плачешъ и да псувашъ“.

 

Изглежда като положително, че той не участвува нито въ организацията на четата, тъй като тя е била вече почти организирана, нито въ изработване на плана за превземането на „Радецки“. По въпроса за авторството на „идеята“ да се мине съ нѣкой параходъ, като се плени той по пѫтя, сѫществуватъ различни догадки. Въ революционната практика на Европа има нѣколко такива случаи. Подобни опити сѫ правени въ Русия (Бакунинъ), Италия, Ирландия, Америка и др. Специално за „Радецки“, авторъ на идеята трѣбва да смѣтаме или Димитъръ Икономовъ, или да я приемемъ за „хвърчаща“, т. е., като единственъ възможенъ изходъ при бързината и настѫпилитѣ критически обстоятелства. Тъй или инъкъ, следъ 6 или 8 май 1876 година Ботйовъ е вече приетъ за войвода и като такъвъ се разпорежда до разнитѣ групи, лица и комитети. Четницитѣ, разпредѣлени по дунавскитѣ румънски пристанища между Гюргево и Бекетъ, трѣбвало да са качатъ на „Радецки“ като работници-градинари за Кладово, въ опредѣленъ моментъ и на опредѣлено мѣсто да се въорѫжатъ, да „превзематъ“ парахода и да принудятъ командата да ги свали на българския брѣгъ. Изпълнението на този планъ, твърде фантастиченъ и отъ „военно-стратегическо“ гледище може би напълно несъстоятеленъ, не можеше да не сполучи, защото отъ „революционно“ гледище бѣше напълно удобенъ и целесъобразенъ. Отъ „военно-стратегическо“

 

 

110

 

гледище и цѣлото изобщо априлско възстание не издържа критика, но революциитѣ, както знаемъ, иматъ своя логика, тактика и стратегия.

 

И тъй, на опредѣленото време всички четници сѫ по мѣстата си, на малки групи, на опредѣлени румънски дунавски пристанища, отдето се качватъ заедно съ багажа си — дълги сандъци съ „градинарски инструменти“.

 

„На 16 май— пише Обретеновъ — азъ получихъ условната телеграма да предамъ стоката на парахода. Това показваше, че Ботйовъ тръгва и азъ предадохъ сандъцитѣ съ орѫжието и припаситѣ, като сечива на работници за Кладово, а на момчетата се извадиха билети III класа, като работници сѫщо за Кладово".

 

По-нататъкъ събитията следватъ автоматично, споредъ изработения планъ. „Превземането“ на „Радецки“, чието описание ни дава Захари Стояновъ, арестуването на командата, принуждаването ѝ да насочи парахода къмъ българския брѣгъ, всички перипетии на тази борба, носятъ елементитѣ на една неписана поема. Епилогътъ на тази поема ни е даденъ отъ капитана на „Радецки“, Дагобертъ Енглендеръ, който пише въ споменитѣ си:

 

„Мостчето биде извадено съ свѣткавична бързина и българитѣ въ непрекѫсната редица слизаха бързо на брѣга. Тамъ тѣ падаха на земята и започваха да я цѣлуватъ“.

 

Писмото на Ботйова до жена му Венета, телеграмата до западната преса, писмата до капитана на „Радецки“ и до Д. Горовъ, писани въ тѣзи трагични моменти, рисуватъ достатъчно ясно настроението на войводата и неговитѣ другари, тѣхния духъ за предстоящата борба, Въ писмото си до Горова Ботйовъ пише: „Благодаря ви, приятели, за довѣрието, което имахте къмъ мене и за любовьта, която показахте къмъ моето поробено отечество“. Цѣлуването на земята изхожда несъмнено отъ него, защото въ сѫщото писмо той казва: „следъ нѣколко часа ще цѣлунемъ свещенната земя на България“. Четата слѣзе недалечъ отъ село Козлодуй, все още пълна съ вѣра въ обещанията на вратчанскитѣ съзаклятници. До тукъ е налице възходящата линия на драмата, „върховния ѝ моментъ", съ неговия висшъ патосъ, когато зрѣе решението на сѫдбата. Следъ това линията резко се пречупва къмъ бърза и катастрофална развръзка. Това, което Ботйовъ бѣ мечталъ въ ранна възрасть („Ахъ, утре като премина презъ тиха бѣла Дунава!“), сега се изпълни, но трѣбваше да се изпълни каточели и другиятъ му ськровенъ блѣнъ, въплотенъ въ образа на героя, комуто Балкана пѣе своята „хайдушка пѣсень". Развръзката започва веднага, щомъ крака му стѫпва на родна земя, сякашъ всичко това е написано въ нѣкаква таинствена книга.

 

 

            10. Пѫтьтъ къмъ лобното мѣсто. — Много скоро става явно и за Ботйова и за цѣлата чета, че тѣ сѫ изоставени на своитѣ собствени сили и че надеждата да намѣрятъ България пламнала и планинитѣ пълни съ възстаналъ народъ, остава само надежда и нищо повече. Наистина, самата чета бѣ въорѫжена съ срѣдства на Вратчанския комитетъ, но населението въ окрѫга не бѣ

 

 

111

 

достатъчно проникнато отъ идеята за възстание. Отъ Козлодуй (17 май, 2 ч. сл. пладне) четата следва следния маршрутъ: сѫщия день вечерьта тя е въ с. Бутанъ, дето изненаданитѣ селяни бѣгатъ отъ нея, „като отъ най-зълъ неприятель“ (Д. Т. Страшимировъ). На 18 четата осьмва надъ с. Борованъ. „Въ туй голѣмо село — бележи по-нататъкъ сѫщиятъ авторъ — отдето четата е очаквала да се присъединятъ къмъ нея най-малко до четиристотинъ съратници, не се намѣрилъ живъ човѣкъ, който да донесе единъ котелъ вода, за да напои изморенитѣ прегоряли отъ жажда юнаци.“ Цѣлиятъ този день четата се бие на Миленъ Камъкъ, презъ нощьта прекѫсва неприятелската верига и заема върха Веслецъ. „Ботйовъ бѣше убитъ духомъ отъ постѫпката на вратчани“ — свидетелствува Обретеновъ. На другия день, 19 май, четата оставя задъ себе си полето и поема Балкана по посока на „Вола“. Следъ нея дебнатъ нѣколко башибозушки орди, черкези и редовна войска съ два планински топа. Въ сраженията на Миленъ Камъкъ и Веслецъ Ботйовъ изгуби нѣколко ценни другари, между които Попъ Сава Катрафиловъ. Четата се раздѣля на нѣколко групи, които действуватъ като авангардъ, главни сили и ариергардъ; главното ядро е подъ командата на Войновски, руски офицеръ, емигрантъ и приятель на Ботйова, за когото липсватъ биографически данни. Презъ нощьта срещу 20 май се очакватъ, по известия отъ Вратца, около две хиляди въорѫжени селяни — на Костенешкия мостъ. Четата се насочва къмъ този пунктъ, дето пристига къмъ полунощь. „Но освенъ множество нощни свѣтулки, които хвърчаха предъ насъ и ни освѣтяваха пѫтя, никакви въорѫжени селяни нѣмаше. Ботйовъ отново се загрижи.“ (Обретеновъ) По-нататъкъ, на пѫть за „Вола“, предъ войводата застава овчарьтъ, отъ когото сѫ взели шилета за вечеря и подпрѣнъ на тоягата си, вика съ дивашки тонъ: „Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!“ Обретеновъ прибавя по-нататъкъ въ споменитѣ си: „Ботйовъ си повдигна главата и просълзенъ, съ болка на душата си, каза: „И азъ съмъ дошълъ народъ да освобождавамъ!“ Обърна се къмъ мене, като касиеръ на четата, и каза: „Обретеновъ, дай му 3 наполеона!“ Азъ платихъ на овчаря, който подскочи и се не видѣ изъ гората“.

 

 

112

 

Тоя день, 20 май, фаталниятъ день за Ботйова, четата заема позиция на „Вола“, предимно по северо-източния му склонъ, покрай гората и естественитѣ укрепления на скалитѣ, докато войската и черкезитѣ се разполагатъ на югозападъ, може би съ задача да пазятъ пѫтя за Вратца, дето все пакъ турцитѣ не бѣха съвсемъ сигурни. Цѣлия день боятъ се води, съ малки прекѫсвания, ожесточено, докато надвечерь турцитѣ засвирватъ отбой. Засвирва трѫба и отъ страна на четата. Сражението престава, за щастие безъ ни една жертва отъ нейна страна. Обаче скоро следъ това тя дава най-скѫпата загуба — самия войвода.

 

 

            11. Смъртьта на Ботйова. Осѫществяване. — Смъртьта на Ботйова, който е главната спойка и живия духъ на дружината, внася изведнажъ най-дълбока загриженость. Обретеновъ, който е въ случая нсй компетентния свидетель, ни е далъ въ нѣколко думи картината на тази смърть, която можемъ да приемемъ като напълно автентична. Жаждата въ това безводно и пусто мѣсто, следъ дългото сражение, накарва хората да дирятъ вода, каквато има наблизо, надъ село Челопекъ. „Ботйовъ разреши на четата да отиде на извора, да пие вода, а Войновски съ 40-50 момчета остана да охранява тила". Следъ това Обретеновъ продължава: „Когато цѣлата чета слѣзе отъ Вола и се отправи къмъ извора, Ботйовъ, Апостоловъ и азъ бѣхме изостанали по-назадъ по причина на Перо, който като раненъ не можеше да върви. Затова приседнахме край една малка скала. Ботйовъ бѣше много загриженъ и понеже отъ щаба му до Вола бѣхме останали само Апостоловъ, Перо и азъ, той се обърна къмъ насъ и ни запита: „Какво мислите, да продължаваме ли или да се отправимъ къмъ Сърбия?„До като ние да отговоримъ, Ботйовъ се изправи въ цѣлия си ръстъ да види нѣма ли нѣкоя опасность за четата. Въ сѫщия моментъ изгърмя пушка, Ботйовъ падна по гърба си, поддържанъ отъ дветѣ страни отъ менъ и Апостоловъ, пронизанъ въ сърдцето отъ крушума и издъхна моментално, безъ да каже нито дума“.

 

Смъртьта на Ботйова, дошла тъй ненадѣйно, е последния и най-тежъкъ ударъ върху духа на дружината. Новината за голѣмото нещастие бързо се пръска между четата, която съ свито сърдце спира между нѣмитѣ балкански

 

 

113

 

скали, за да обмисли положението. Като че въ този моментъ наистина взематъ участие „земя и небо, звѣръ и природа“. „Ний останахме поразени като отъ гръмъ — продължава Обретеновъ. — Следъ нѣколко минути се окопитихме, разгледахме отъ кѫде дойде куршума, обаче неприятель нийде не видѣхме“. За да не се даде възможность на турцитѣ да се гаврятъ съ трупа на Ботйова, другаритѣ му прибиратъ отъ него всичко, което го показва като войвода: картата отъ пазвата му подъ мундиря, продупчена и окървавена, което показва, че е билъ раненъ въ сърдцето, а не въ челото, часовника, бинокъла и портмонето съ 5 наполеона, калпака му съ лъва, шашката, револвера и еполетитѣ.

 

„Всички плачехме, но Апостоловъ и азъ бѣхме неутешими, като считахме себе си виновници на неговата смърть. Наведохме се да го цѣлунемъ по челото и оставихме скѫпитѣ му останки на произвола на сѫдбата“.

 

Какво настѫпва следъ това? Следъ това настѫпва „осѫществяването“: осѫществяване на молитвата:

 

Подкрепи и менъ рѫката,

Та кога възстане роба,

Въ редоветѣ на борбата

Да си найда и азъ гроба.

 

Осѫществяване на завета:

 

Да изпълнимъ дума заветна —

На смърть, братко, на смърть да вървимъ!

 

Осѫществяване на живота:

 

Тозъ, който падне въ бой за свобода,

Той не умира...

 

При вида на „народа“, който бѣгаше отъ него, като отъ чумавъ („И азъ съмъ дошълъ народъ да освобождавамъ!“), Ботйовъ сигурно е намѣрилъ въ себе си сила да му прости. Но сега, когато имаме въ душата си неговия истински образъ, ние наблюдаваме обратния процесъ: както нѣкога той бѣ реалность, битие, авторъ на поеми и войвода на чета, и българския народъ бѣ за него абстрактна идея, неоткрита Америка, Атлантида — тъй сега, когато България, когато българския народъ е за насъ една реалность, самъ той се превръща въ идея, въ легенда, въ символъ на народния духъ. Така тия два духа, раздѣлени въ времето, се съединяватъ и примиряватъ въ вѣчностьта.

 

 

114

 

            Библиография

 

Хр. Ботйовъ. Съчинения. Подъ редакцията на † Иванка Хр. Ботйова-Христова и Ив. Г. Клинчаровъ. Предговоръ отъ Илия Януловъ. София, 1907.

 

Зах. Стояновъ. Христо Ботйовъ. Опитъ за биография. Русе, 1888. Стр. 473. (Критика на горната книга : Ст. Заимовъ — МСБ., I, 193—256).

 

Ник. Начовъ. Христо Ботйовъ. София, 1918. Стр. 152.

 

Мих. Димитровъ. Биография на Христо Ботевъ. Библ. „Новъ пѫть“, № 18. София, 1924. Стр. 93.

 

Д. Т. Страшимировъ. Христо Ботевъ като поетъ и журналистъ. Критич. опитъ. Пловдивъ, 1897. Стр 334.

 

Д-ръ Ст. Максимовъ. Христо Ботевъ и руската литература. София, 1906. Стр. 36.

 

Евгений Волковъ. Христо Ботевъ. Сб. ББН. кн. IV, стр 202.

 

Георги Бакаловъ. Сергей Нечаевъ и Христо Ботевъ. Библ. на сп. „Новъ пѫть“, № 4. София, 1924.

 

Мих. Димитровъ. Христо Ботевъ. Идеи. Личность. Творчество. Изд. „Ново училище“. София, 1919:

 

Боянъ Пеневъ. Христо Ботевъ. Сп. „Златорогъ“, г. 1, кн. 5, 373.

 

Хр. Чунчевъ. Спомени отъ петгодишното ми учителствуване въ Калоферъ. (Сб. на Калоф. дружба, кн. II. стр. 58).

 

Пенчо Славейковъ. Живъ ет ой, живъ е. (Съч., т. VI, кн. 2, 160).

 

Б. Йоцовъ. X. Димитъръ и народ. пѣсень, Златорогъ, 1927, кн. VI.

 

В. Миролюбовъ. Поетическитѣ завети на Ботйова. („Хр. Ботйовъ, П. П. Славейковъ, Петко Тодоровъ, П. К. Яворовъ“), София, 1917, стр. 3—37.

 

Бож. Ангеловъ. Христо Ботйовъ. История на бълг. литер., София, 1924.

 

Ив. Хаджовъ. Поправки и преработки въ стихотворенията на Ботйовъ. (сп. Ак. Н., кн. XXIV, 193—254).

 

Цв. Минковъ. Христо Ботйовъ. Ломъ, 1924.

 

Христо Ботйовъ. Неизвестни произведения. Уводна статия и бележки отъ Мих. Димитровъ. Спомени и бележки отъ Дѣдо Паничковъ. София, 1924. Стр. 154.

 

Н. Обретеновъ. „Изъ споменитѣ ми за организирането на Ботйовата чета“ и „Моитѣ спомени по случай 50 годишнината отъ смъртьта на Ботйова". (Въ брошурата „Г. Апостоловъ, чърти изъ живота и революционната му дейность“. Събралъ и наредилъ Конст. Апостоловъ, 1929).

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]