СПОМЕНИ

7. Камбаната
 

През 1857 година къде края на декември на основание Хатихумаюна, в който се говореше за свобода на изповеданията, в гр. Видин бяха обявили със съдействието на видинския владика да се окачи една камбана във видинската църква. От Видин известиха тая новина в Свищов. Това беше къде 22 декември. Народът изведнъж хвана да говори за това, направи постъпки пред настоятелството и изяви желание да действува за окачването на една камбана и в свищовската черква „Св. Преображение”. Речено и сторено. Рибарският еснаф

48

стъпи на крак и от срещния ромънски градец Зимнич поиска от тамошната община една камбана, която се намирала на разположение. Догде дойдат поръчаните от града хора с разрешителното и общината от Зимнич на драго сърце им я предала. Като я донесли на скелята, някои от рибарите с радост я поели да я носят, така щото като минували през магазиите, разположени покрай крайбрежието на Дунава, подрънквали я сегиз-тогиз. Това обаче никак не се приело от турското население в града. Заръмжаха и повтаряха поговорката: „Гдето бий камбана, ходжа не вика и гдето вика ходжа, не бий камбана.” Кипна фанатизмът на турците. Събират се агите по кафенетата и одаите на беговете и решили на следующия ден да нападнат църквата „Св. Преображение и да унищожат камбаната. Срещу Рождество Христово рано ходжите завикала по викалата на джамиите с тия думи: „Който е мюсюлманин, да стане и да дойде да нападне черквата, а кой от турците е гяурин, да не дохожда.” През деня срещу Рождество се набраха от турските квартали мало и голямо. До обяд в Правителствения дом се държа мезлиш от всички по-първи мюсюлмани да разискват по кой начин да се нападне черквата, а читалищните членове се събраха на съвет да размислят какво да правят в тия опасни минути. Следобяд, къде 10 часа по турски, тръгнаха турците от Правителствения дом с каймакамина и мезлиша начело и се упътиха към черквата „Св. Преображение”. Читалищните членове, между които бях и аз, се бяхме събрали недалеко пред черковните врата на двора, защото черквата бе оградена с висок каменен зид. Ето зададе се и тълпата турци, близо от 1500 души, обръжени кой с пищови, пушки, ножове и дървета. Предварително се бяхме наговорили със свещеника поп Ивана [95] да се подключат отвътре заедно с молещите се в черквата, която е каменна. Ние членовете излезнахме през малката портичка към двора на Костаки Аврамов и дойдохме пред чешмата недалеко от черковните орни врата да видим резултата. Разярената тълпа като една вълна идеше. Каймакаминът каза: „Що чакате, нападайте.” Понеже отвътре беше заключена с кофар, опита се разярената тълпа да счупи вратата, но не беше възможно. Не замина много време, донесоха стълби, туриха на дуварите и от двете страни, прескочиха в черковния двор и счупиха кофара на вратата. Тогава рукна разярената тълпа право на забитите четири мачти, на които беше обесена камбаната. Захванаха с брадви да секат диреците и след половин час чу се трясък от падането на стълбовете. Изреваха хиляди гласозе от тълпа-

49

та в знак на радост, че свършиха една работа. Оттам излезнаха с намерение да нападнат училището и да нападнат и да ограбят християнското население, като избият първенците. Емин одабашията, който изпълняваше тогава длъжността на полицейски, излезе пред разярената тълпа и се обърна да им говори. „Стойте! — извика. — Утре ще додем и ще видим какво ще правим.” И тълпата се спря. Каймакаминът и мезлишът от къщата на Коста Станчев, срещу чешмата, съветваха тълпата да се разпръсне, че утре ще ги събере пак. Както се научихме, каймакаминът с мезлиша повикали тогавашните чорбаджии Николчо Векилев и Николаки Ценович и ги питали каква е тази работа да дигате вие без наше знание камбана. Те отговорили: „В това ние не сме виновни, то е дело на младите, не ни слушат.” И турците тогава се заканили да накажат младите. Щом вечерта се разотидоха, ние младите се събрахме в читалището и като се поразговорихме, решихме да известим и поискаме първо помощ от Зимнич. Николай Попович и някои други от помежду нас се заловихме да пишем писма до коменданта на Зимнич, до владиката в Търново и до пашата търновски, съвременно и до видинския паша, до австрийския консул във Видин, до видинския владика и до председателя на Дженаем мезлиша (съвет по престъпленията). Писахме в Букурещ до австрийския и френски консули и до самото Министерство на вътрешните дела и в Цариград до някои посланици и до Великия везир и в Атина до някои гръцки вестници. Обяснявахме положението на града с молба да предварят опасността. Също до владиката, пашата и австрийския консул в Русчук. Повикахме някои опитни като Димитраки Дашев и някои други млади търговци, които като известни патриоти на драго сърце поеха да занесат тия писма — едни по леда в Романия, други — в Русе, а трети — във Видин, Цариград, Атина — през Плевен. Цяла нощ работихме над кореспонденциите и призори ги дадохме да ги занесат на определените места. На сутринта, на първия ден на Рождество Христово, градът беше тих, като пуст. Никой не излизаше навън. Даже и турците се разкаяха за тази постъпка. На самия ден на Рождество къде вечерта изпратиха от мезлиша агите да викат някои граждани да се помиряват, но никой от гражданите не смееше и не искаше да излезе от къщи навън. На 26 декември 1857 година се зададе от Русчук стафета от русенския паша и като оставил писмо до каймакамина, дойде в читалището и донесе писмо от австрийския консул, владиката и Иванчо х. Величков, които ни известяваха да се държим и да

50

не се отчайваме, защото пашата е поръчал и тръгнали двеста души низами, за да преварят този бунт. Щом видяха турците това, те се смаяха и уплашиха. На 28-й пристигнаха от Търново от владиката и от някои по-първи граждани писма, с които ни пишеха да не се отчайваме, защото са взети мерки и и пашата изпраща Мехмед бей. Срещу Нова година Дунавът не беше замръзнал добре и се зададе една военна дуба, която гърмеше с топове и наближаваше града. На главната мачта се развяваше санджакът на видинския паша. Ние не се забавихме и събрахме децата от училището и с чемширови китки и ръце го посрещнахме доле на скелята. Аз и учителят Емануил Васкидович заведохме пашата в къщата на Димитраки Начевич. Щом дойде пашата, с него дойде и Ениз ефенди, председателят на углавния съд. На втория ден се откри в Правителствения дом изследователен мезлиш. Ениз ефенди повика и християните да свидетелствуват кои мюсюлмани са били. На часа учителят Васкидович отиде и си даде показанията, разправи как е било. Даде като подбудители каймакамина и няколко от турците. После отидох аз. Вътре в стаята, гдето се събираше мезлишът, беше окичено с черни пердета. Имаше маса с черно евангелие и кръст отгоре над него. Иконом поп Христо с кръст в ръка искаше да се кълнем. Аз като си дадох показанията, разправих как е била работата, как един фанатик, ага Хаджи Шабан, който предвождаше тълпата, казваше: „Юруш, дин кардашлар (тичайте, братя по вяра), да идем да строшим камбаната, да разрушим училището и да насечем на късове тия гяури и от тях по-предните да обесим на стълбовете на тази камбана.” След това се заклех. След мене отиде Димитраки Икономов и той си даде показанията. Тогава, като видяха, че ние не се уплашихме и че целият град е готов да свидетелствува, повикаха тия лица, които ние бяхме показали. После, като повикаха главните виновници на тоя бунт, осъдиха 24 души от виновните аги на заточение, кои във Варна, кои по други места в България, колкото за очи. Тогава Видинският паша след 4-дневно бавене тръгна за Видин.

След една година тия заточеници се върнаха, догдето се забрави тази крамола. После хванаха да пристигат от разни меря и вестници, и частни писма да се уведомяват за случката. “Дневница”, който излизаше под редакцията на Раковски в Нови Сад, публикува няколко мои кореспонденции.

По това време в Преображенската махала между старите чорбаджии и интелигенцията захванаха често да стават препирни. Търновският митрополит Неофит, за да си осигури влади-

51

чината както за свищовската, тъй и за никополската епархии, обрекъл градската свищовска и никополска владичина да я приберат чорбаджиите и да си я поделят. Това узнаха читалищните настоятели и демонстративно с някои сатири заявила негодуванието си против чорбаджиите и владиката. Първата сатира почна от Николай Попович, който обаждаше споразу мението, направено от чорбаджиите с владиката, и яростни нападаше чорбаджиите. Една вечер, като се бяхме събрали в дома на Начович — аз, Попович и Николай Станчев, [96] скроихме да продължаваме с ред сатири да обхулваме чорбаджиите за тяхното предателство и ограбвание, сдружени с фанариотския владика Неофита. Като разговаряхме дълго вечерта, на другия ден, 6 декември — Никулден 1857, аз с едно дебело стърчи-перо, което подрязах дома, като си отидох, и подражавайки писмото на поповете, написах следующата сатира:

ЖАЛБА ДО СВ. НИКОЛА

Аман бе, свети Никола,
отърви ни от тия трима хора.
И тримата са сега тука,
градът и казата „аман” от тях вика.
Първият е Николай Миткоолу (Ценович),
вторият е Николчо Векилеолу,
третият е Шишманоолу.
И тримата са стареи,
от 30 години града са ели.
Първият е едно касапско куче,
сиромашка кръв е научено да суче.
Вторият е Николчо Векилеолу.
Той е един салхански мръсник,
на фукарата е страшен изедник.
Третият е Шишманоолу,
от Видин той дойде тука,
сиромашка кръв да пука.

Тази „Жалба на св. Никола” я направих в 10 екземпляра с преправен почерк като на селски поп, за да не ме уловят Щом ги свърших, и залепих една на казиното в Горнята махала. Втория екземпляр залепих на вратата на кафенето, гдето е сега Съборната черква. Друга една — на портата на Яни Станчев, и друга — на Скелята, а останалите разхвърлих в черквата във време на литургия, без да ме забележи някой.
На Никулден гръмна из града съдържанието на тази си

52

Тира. Повечето от интелигентните младежи я преписваха и я даваха на любопитните да я четат. Вечерта имаше бал в чест на Николай Станчева в къщата на Николай Станчев и злобата на деня бяха тия сатири. Аз се преструвах в това събрание, че ни лук съм ял, ни лук съм мирисал. От Букурещ бедошъл Георги Баланов и той се беше случил на този бал. От старите чорбаджии бяха там всичките, които се поменуваха. Много се питаха и много се обръщаха към мене и към много други дали сме я писали ние. Ние силно протестирахме. Николай Попович казваше, че този почерк прилича много на подписа на попа от с. Пиперково. Чорбаджиите мърмореха и ръмжаха. Тъй прекарахме вечерта с шеги и веселие. Само чорбаджиите не бяха весели. Те словасваха, но нищо не можаха да открият.

През лятото на 1858 година беше дошъл нарочно изпратен комисар Нусред бей. После дойде и един паша от Търново, от когото зависеше свищовският каймакамин, и събраха оръжието на населението. Тогава съвременно се уреждаше и линията телеграфна Тулча—Русчук—Търново—Свищов—Видин. При мене беше нарочно изпратен директорът на телеграфите като гост у дома — Хасан ефенди Киркеки, родом от Кандия [97], Крит.

Свищовчани бяха твърде благодарни от мене. Щом се откри читалището, се състави библиотека и 24 вестника дохождаха на разни езици. Гражданите имаха случай да се събират в читалището, което беше в сегашното Преображенско училище. Вечер зимно време се събираха до късно и четяха вестници и разни книги. Държаха се заседанията редовно по читалищните нужди. В същото време ще добавя и следующето, че когато Мохамед паша се готвеше да се върне във Видин, той дохожда в Народното читалище и го посети. Членовете на читалището го посрещнаха и му разправиха, че не е друго освен една библиотека. Той одобри всичкото, даже поръча на каймакамина да не безпокои читалището. Ще приложа и това, че по времето на разглежданието на въпроса за камбаната гражданите от Преображенската махала се събраха в читалището и се реши да се поднесе адрес на пашата за добрите резултати на неговото пътувание. Адресът се подписа и подпечата с общински печат, печатите на училището и читалището и се подписаха повече от 500 души. Депутация от 12 души ме ангажираха с тях наедно да ида и разправя на валията, като му благодаря устно от страна на населението, загдето той сам възстанови реда в града. Тръгнахме от училището 12 души.

53

Догде дойдохме до Преображенската черква, останахме 6 души, а другите шестима се самоизключиха. Догде стигнахме до вратата на Правителствения дом, останахме трима души. Догде излязохме до пашата, останах само аз самичък. Без да се колебая ни най-малко, между многото събрани турци и селя ни за частни работи отворих си път и влезнах право при Мохамед паша. Като му дадох адреса, благодарих му от страна на гражданството за удовлетворението, което даде на града. Тогава предварително някои бяха си турили на око да ме извадят мене от училището, гдето бях учител от 1857 година като помощник на Емануил Васкидович. Бях свързал контракт за три години с училищното настоятелство и ми се свършваше срокът през 1859 година, месец юли. Преподавах география, закон божи, катехизис и френски език.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

95. И в а н  Н е д я л к о в — свещеник в църквата “Св. Преображение” в Свищов, противник на гръцкото духовенство. През 1846 г. при идването на гръцкия владика той е обвинен в унищожаването на гръцки черковни книги и арестуван. Свищовските първенци се застъпват за освобождаването му.

96. Н и к о л а й  С т а н ч е в — син на Димитър Станчев, чиновник в Свищовската дунавска параходна агенция, общественик и читалищен деец.

97. К а н д и я — град на о-в Крит и пристанище на северното му крайбрежие. Името Кандия в миналото се давало на целия остров Крит.