Предговор
Най-после в ръцете на читателите е една книга, чиято съдба е така трагична и впечатляваща, както и съдбата на нейния автор. Дневникът си големият български революционер Васил Чекаларов водил в малки тефтерчета, като записвал бележките със специален шифър. В него е отразен периодът от 3 юли 1901 до 30 август 1903 г., период изпълнен с героични и катастрофални събития за македонските българи, най-точно определен в „Мемоара на Вътрешната организация”, като „период на бурната революционна деятелност”. Оригиналите на дневника се пазели у неговия другар и роднина Лазар Киселинчев, който заедно със Спиро Василев Мореов Загоричанин го дешифрирали и подготвили за печат през 1946 г. Спиро Загоричанин и Васил Ивановски, председател на Македонското братство в София направили опит да издадат дневника, но не успели. През 1948 г. Васил Ивановски като член на ЦК на БКП е арестуван по процеса срещу Трайчо Костов, а дневникът бил иззет от МВР като доказателствен материал. И сега той излиза от печат като свидетелство за борбите на македонските българи от началото на века за свобода и независимост.
Още приживе Васил Чекаларов се превръща в легенда и само споменаването на неговото име стряска и турци, и гърци. Едва след като го обезглавяват на 9 юли 1913 г. и поместват снимката на отрязаната му глава във вестниците гърците си отдъхват.
На него са посветени едни от най-хубавите страници в мемоарната литература. Наскоро след героичната му смърт неговият приятел и съратник Христо Силянов в едноименна биография ще го нарече „един именит син на Костурско”. Силянов в книгите си много пъти ще се връща на неговата личност и дело. А Михаил Думбалаков в спомените си „През пламъците на живота и революцията” ще отбележи, че „Васил Чекаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил лястото си войвода-борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците”.
Васил Христов Чекаларов е роден през 1874 г. в село Смърдеш, Костурско. Смърдеш било чисто българско село, като жителите му
5
наброявали 1780 души. То се намирало в най-югозападния край на границата между българските и гръцките земи. То било една от най-сериозните твърдини в продължителния период от българското национално-освободителнодвижение. Смърдешани били известни майстори каменоделци, зидари и занаятчии. И къщите си строяли от камък с мисълта, че никога няма да напуснат родния край. Бащата на Васил бил чехлар-обущар, откъдето и произлязло фамилното им име.
Васил Чекаларов първоначално учил в гръцко основно училище, откъдето научил гръцкия език като родния си български. По негово настояване баща му го прехвърлил да учи в българско училище, в което завършил IV отделение. След училище Васил помагал и изучавал занаята на баща си, а през ваканциите работил с него по строежите в Гърция, мечтаейки един ден да отиде да учи в България. Тази му мечта се сбъднала донякъде след години, когато като строителен работник в Шумен завършил вечерна гимназия.
През детските му години и в Смърдеш продължавала борбата срещу гъркоманите, в която и той взел участие. През 1894 г., както пише неговия биограф Христо Силянов, той се „прочува като главен герой в една любовно-патриотична авантюра” с една гръцка учителка, която авантюра го довела до костурския затвор. Оттам той успял да избяга, начело на група съзаклятници по най-смел и изкусен начин, като успели да се измъкнат от полицията и войската през Корещенските и албанските планини. Следващите години той прекарва в България опитвайки няколко от усвоените още в Костурско занаяти — обущарство, каменоделство и зидарство. През тези години не без гордост той се хвалел, че коминът на Балабановата фабрика в Мездра е построен от него.
В София Васил Чекаларов бил председател на Костурското благотворително братство. Той взел дейно участие и в работата на легалната Македоно-одринска организация в България (или тъй наречения Върховен македоно-одрински комитет), начело на която стоял Борис Сарафов, с когото от тогава започнала да ги свързва тясна дружба.
Първоначалната му дейност, свързана с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), била мисията му за закупуване и въоръжаване на Костурско с пушки и оръжие от Гърция. По това време Костурско се разтърсвало от Иванчовата афера, която довела до обезоръжаването на района и до арестуването на костурските ръководители революционерите Павел Христов, Лазар Поптрайков и Кузма Стефов. В началото на 1901 г. с помощта на Лазар Киселинчев Чекаларов успява да закупи за Костурско оръжие от Атина и Тесалия.
6
А през август 1901 г. Битолският окръжен революционен комитет го изпраща в помощ на костурските ръководители Пандо Кляшев и Лазар Москов. През това време Васил Чекаларов се проявява и като един от най-смелите терористи на ВМОРО при ликвидирането на предателите и шпионите в Костурско и Битолско. Той е екзекутор и на шпионина гръкоман Цеман от с. Дъмбени, като по този начин успява да неутрализира враговете на организацията.
Чекаларов, заедно с Пандо Кляшев и Лазар Москов се заемат активно с възстановяването на организационните структури, нарушени от продължителните афери. Те се заемат и с реорганизирането на костурската районна чета, като се стремят и да премахнат вредните за делото харамии, начело с Коте от с. Руля. Скоро Костурския околийски революционен комитет успява да стане господар на положението в района. По този повод Хр. Силянов пише за своя другар: „Без да има образованието на другарите си и без да е даскал по професия, в първите редове на даскалите стои Чекаларов, една могъща фигура, способна да импонира и на най-върлия харамия. Сух, жилест, със загоряло мургаво лице, с черна къдрава коса и с очи тъмни и готови всяка минута да заблестят със студен зловещ блясък, Чекаларов е най-дръзкия при екзекуциите и най-издръжливия в походите. Никой харамия не може да се мери с него по енергия, твърдост и изкусна стрелба. Той има в излишък всичко онова, с което може да се похвали образцовия прост четник: сила и издръжливост, а от друга страна, обладава гъвкав природен ум, себеобладание и жадност за голямо име и изключителни роли - за да се наложи като вожд”.
След ревизионната обиколка на Гоце Делчев в края на 1901 г. Костурско става един от най-добре организираните и въоръжени райони. А за въоръжаването на Костурско и Леринско най- голям принос има Чекаларов. С тези си акции по доставянето на оръжие и ликвидирането и сломяването на гъркоманската съпротива Чекаларов става един от най-омразните за гърците български революционери. През тези негови пътувания до Гърция той е един от най-търсените и непрекъснато му се устройват хайки и засади, от които успява винаги да се измъкне невредим.
След убийството на Кузма Стефов и Лазар Москов ръководството на организацията в Костурско ляга на неговите плещи, с която роля той отново се справя блестящо.
През лятото на 1902 г. Васил Чекаларов успява да осуети опита на полковник Анастас Янков да се вдигне преждевременно въстание в Кос-
7
турско и Леринско в изпълнение на решението на X конгрес на Върховния комитет. А през зимата на 1902-1903 г. успява да уреди презимуването на костурските четници, като ги разквартирува из селата. През тази зимна почивка четниците стягат въоръжението си за предстоящите акции през въстаническата 1903 г. В Смърдеш по негова инициатива е устроена бомболеярница, в която се леят и пълнят бомби.
При вземането на Солунското решение от януари 1903 г. за вдигането на въоръжено въстание се оказва решително становището на битолския представител Анастас Лозанчев, който изтъква че окръгът е въоръжен и има готовност за въстание, като има предвид преди всичко Костурският район. Костурско се включва активно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, въпреки че в него състоянието на въстание започва още от пролетта на 1903 г. Редят се сражения след сражения, в които почти винаги участва и В. Чекаларов. На 29 март 1903 г. в Смърдешкото сражение той участва заедно с четата на Борис Сарафов, от което благодарение на селската милиция успяват да излязат от обкръжението. На 31 март Чекаларов ръководи едно от най-кръвопролитните сражения при Локвата и Виняри в Дъмбенската планина, обезсмъртено от костурския ръководител Лазар Поптрайков в едноименна поема.
Отмъщението на турците се прехвърля върху неговия роден Смърдеш, който е опожарен и превърнат в развалини, като голяма част от населението му е избита или арестувана.
След избухването на Илинденско-Преображенското въстание на 20 юли 1903 г. в Битолския вилает Костурската революционна околия изиграва една от най-главните роли в него. Името на Васил Чекаларов изпъква още повече с подвизите си сред плеядата бележити войводи като Иван Попов, Митре Влахът, Никола Андреев, Пандо Кляшев, Лазар Поптрайков, Манол Розов, Нумо Желенски, Стерьо Стерьовски, Михаил Николов и др.
Христо Силянов правилно сочи, че въстанието в Костурско „бе в пълната смисъл на думата всенародно, масово”. Той пише, че „в него взеха участие почти всички мъже, въоръжени и невъоръжени, от двете северни части на околията, Пополе и Кореща. Домочадията, от начало в селата си, а по-после прибрани в планините, участваха в общата радост. Жени, старци и деца бяха в услугите на въстаналите си братя, синове и бащи”.
Въстаниците наброяват около 2000 души и са главно въоръжени с гръцките пушки „Гра”. Още в началото те успяват да превземат
8
влашките градчета Клисура и Невеска, като и тук се отличава Чекаларов. В разгара на въстанието В. Чекаларов е инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. След като мемоарът е готов на 30 август 1903 г. е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля.
27 август 1903 г. се оказва решителен и повратен за въстанието в Костурско, тъй като той е началото на втория етап на въстанието в района. На този ден сборният костурски въстанически отряд се завръща от похода си до Германската планина в Преспа и се установява над село Кономлади в Лисец планина. Тук се прави съвещание на костурските районни началници и войводи. Поради опасността от нови опожарявания и жестокости от страна на 15 000 турски аскер на мирното българско население в района, ръководителите решават сборния отряд да се раздели на два по-малки отряда, които по различни пътища да излязат от Костурско, и да се даде възможност на населението да се завърне по домовете си, а пред турските власти да се създаде впечатлението, че са се разправили с въстаническите чети, за да се успокои аскерът и да спре жестокостите над мирното българско население.
Формират се два отряда. Единият, съставен от Смърдешката, Дъмбенската, Косинската и Апоскепската центрова чета, състоящ се от около 450 души, под ръководството на Васил Чекаларов, потегля на юг. Води сражение на 29 август с аскера над с. Апоскеп, като вдига на крак многохилядна турска войска в отстоящия на 5 км. Костур. След това сражение Чекаларовият отряд с бърз марш се прехвърля в най-южните части на Костурско - Костенарията, където наказва провинили се и предатели от с. Нестрам, разпръсква едно местно войсково отделение и се прехвърля в албанската област Колоня, наказва арнаутите, разбойници и грабители на българското население, и със стремителен ход се връща отново в Костурско. Този величав и героичен „анабазис” на Чекаларовия отряд, изпълнен с редица зашеметяващи акции, хвърлящи в смут турския аскер и военното командване, продължава само шест дни и доказва по най-красноречив начин военните качества и изключителната маневреност на българските въстаници.
Другият отряд, съставен от Блацката, Загорицката и Кономладската центрова чета, състоящ се от 622 души, под ръководството на районните началници Лазар Поптрайков, Манол Розов и Михаил Николов, центровите войводи Иван Попов, Мати Иванов и Васил Котев и селските войводи Димитър Чембера, Йордан Рашайков и дядо Ставри предприемат своя поход през Вич планина, в Леринското поле, където повреждат
9
железопътната линия, прехвърлят се в Нидже, а на 3 септември на връх Сокол, над с. Пожарско, Воденско, атакуват на нож едно войсково отделение и го обръщат в бягство. След това отрядът минава през Тиквешко и Прилепско, където го очаква разочарованието от неутралитета на тези райони. На 2 октомври част от този костурски отряд от 120 души под ръководството на Лазар Поптрайков заедно с четата на Гьорче Петров водят над с. Чанища, Мориховско, продължително сражение с над 5000 турски аскер, като през нощта с викове „ура” и с бомби успяват да пробият турския кордон и да се изтеглят. На 6 октомври при среща с четата на Борис Сарафов научават решението на Главния щаб за прекратяване на въстанието и за демобилизация на четите. След тази „покъртителна одисея от стълкновения, скитания и страдания” и този отряд се завръща в опожареното и подложено на нечовешки жестокости Костурско.
След прекратяването на въстанието и изтеглянето на четите Костурско е обърнато в развалини и пожарища. Чекаларов, заедно със сестра си, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, преоблечени във влашки носии преминават през гръцката граница без някой да ги познае и от пристанището Арта се качват на параход, който ги откарва до Фиуме. От там се прехвърлят в България. За известно време през 1904 г. Чекаларов е на лечение в Женева. На 14 март 1904 г. Б. Сарафов с негови съмишленици основават Временен комитет, който просъществува до следващата 1905 г. В. Чекаларов е сред неговите основатели и е избран за член на ръководството му. Целта на Временния комитет на Б. Сарафов е да измести Задграничното представителство с неговите членове д-р Христо Татарчев и Христо Матов и да поеме ръководството на революционното движение в Македония и Одринско. Комитетът не само не успява в това, но скоро започва да си сътрудничи със ЗП и да го подпомага в неговата работа. В България Чекаларов живее в нищета и скита по строежите из цялата страна, оженва се и скоро му се ражда дъщеря. Но скоро дългът му към поробените му сънародници отново го отвежда през Балканската война 1912-1913 г. начело на сборна чета с войводите Иван Попов и Христо Силянов в родното Костурско. При освобождението на района сборната чета на тримата войводи навсякъде изпреварва гръцките войски. Отново славата на хвърковатия Чекаларов гърми из Костурско и респектира гръцките съюзници. Гръцкото командване му изказва похвали за постигнатите успехи в боевете срещу турските войски. Но скоро, през Междусъюзническата война 1913 г., нещата се променят. Довчерашните неверни съюзници гърците стават открити противници. Чекаларов е сред първите борци срещу новите поробители на македонските българи.
10
След кръвопролитно сражение Васил Чекаларов е тежко ранен и на 9 юли попада полужив между селата Невеска и Бел камен при височината Лакото в ръцете на гръцките андарти. На все още неиздъхналия войвода гръцкия капитан с ножа си отсича главата му, а андартите тъпчат с краката си тялото му. Главата на Чекаларов е набита на кол и разнасяна из Леринско за сплашване на българите с викове „Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!”. Най-страшно свидетелство за последните мигове от живота на легендарния войвода е книгата със спомени на неговия четник Васил Иванов „Отрязаната глава”, в която той отпечатва и гръцки репортажи за тържеството на гърците след убийството на войводата.
*
В настоящия том е включен и текстът на дневника на Васил Чекаларов и няколко негови писма. Екземпляри от дешифрирания дневник се съхраняват в Научния архив на БАН и в Централния държавен архив в личния архив на Спиро Василев Загоричанин, а така също и в личния архив на Васил Чекаларов, в който има и ръкописен препис на част от дневника, направен от дъщерята на войводата. Във всички запазени екземпляри има липсващи страници, които не могат да се възстановят без изчезналите оригинални тефтерчета на Чекаларов. Не е известно какво се съхранява в скрития вече десетилетия негов личен фонд в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”.
Дневникът се публикува за първи път, цялостно без каквито и да било съкращения и намеса в текста му. На няколко пъти части от дневника са публикувани в България в различни списания и сборници, като най-голяма стойност от тях имат протоколите на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг, който Чекаларов преписал точно в дневника си.
*
В настоящия том като приложение включваме и превода на спомените на костурския гръцки митрополит Германос Каравангелис. Те бяха публикувани за първи път на гръцки език пред 1959 г. от Дружеството за македонски проучвания при Института за изучаване на Балканския полуостров в Солун. Досега подобна антибългарска книга ед-
11
ва ли е печатана в България. Може би това е първото такова издание. За съществуването на тази автобиография-спомени нашата общественост отдавна беше информирана, а през 1985 г покойният вече Коста Църнушанов коментира някои откъси от нея в печата.
Спомените на Г. Каравангелис включваме наред с дневника на бележития български революционер Васил Чекаларов, не само за да се прочете, а и който би желал да направи паралел във вижданията на двамата видни противници, живели и действали по едно и също време в един и същи край. Чекаларов е сред най-изявените водачи на борците за освобождението на Македония от турския потисник, докато Каравангелис, също намиращ се в този поробен край е не борец срещу поробителите, а срещу мирното българско население, българските черкви и училища, а често и предводител на андартски и турски потери срещу четите на ВМОРО и въстаналия народ през Илинденско-Преображенското въстание. От неговия откровен разказ читателят може да прочете за потресающите действия на този „божи служител”, на когото съвременниците още приживе транскрибират фамилното име Каравангелис като „Черно евангелие”, което той оправдава с целия си живот и дейност в защита на гърцизма.
Четейки човек тези редове, изпълнени с откровен цинизъм не може да не се запита, защо е била тази омраза към всичко българско у нашите съседи, с които живеем заедно по тези земи от векове и ще останем да живеем тук с тях завинаги. Кой или кое и как е насаждал тази омраза в обикновения човек вероятно ще ни дадат отговор страниците на тези спомени, на които не сме си позволили да съкратим или коригираме дори впечатляващите предговор и въведение от наши съвременници от Солунския институт.
Но кой все пак е Германос Каравангелис?
Германос Каравангелис е роден през 1866 г. в с. Стипски на остров Лесбос в семейството на дребен търговец. Каравангелис учи в Андрамити и в Духовната семинария на остров Халки, която завършва през 1888 г. През същата година е ръкоположен за дякон и заминава да следва философия в Лайпциг, като посещава и лекции по теология. След две години и половина следване се дипломира и е назначен за преподавател по теология в Духовната семинария на остров Халки. По това време цариградският патриарх Антимос му възлага да отговори на писменото послание на папа Лъв за единение на източноправославната и католическата църкви. Пише и трудове по църковна история. През 1896 г. е избран за хороепископ в цариградския квартал Пера, където се
12
проявява като ревностен и непримирим защитник на източното православие, противопоставяйки се на чуждите пропаганди. В продължение на 7 години от 1900 до 1907 г. е назначен за костурски гръцки митрополит. През това време той е в постоянен сблъсък с българската революционна организация - ВМОРО в Костурско и Леринско и не крие омразата си към всичко българско. За него всички средства в борбата срещу българите и революционните и църковните им водачи са разрешени. От спомените му се вижда, че един от главните му противници е костурския революционен ръководител и автор на дневника Васил Чекаларов. След като скандалната и престъпна дейност на костурския митрополит става известна не само в границите на Костурско и на Балканския полуостров, турските власти настояват пред Цариградската патриаршия за неговото отзоваване. От края на 1907 г., когато е отзован, след нанесени безброй злодеяния над българското население, е избран за член на Светия Синод на Патриаршията, а от 1913 г. е избран за негов потирник. Скоро след това е назначен за митрополит на Амасия, като през 1917 г. е арестуван от турците. След победата на кемалистите в Мала Азия Каравангелис е осъден на смърт, но успява да избяга и да се укрие в Цариград, възползвайки се от закрилата на антантските представители. За известно време е изпратен за митрополит на Янина, но и от там Цариградската патриаршия го уволнява. Световноизвестните му злодеяния попречват да бъде избран както за цариградски патриарх, така и за митрополит на Атина. От 1924 до 1935 г. е назначен за гръцки митрополит на Централна Европа със седалище във Виена. Тук той умира на 11 февруари 1935 г., където е и погребан. Родината на този войнстващ духовник, тръгнал на кръстоносен поход срещу българщината, не пожелава да прибере костите му, но писменият паметник със спомени за злодеянията му в Македония остава за поколенията.
Дневникът на Васил Чекаларов публикуваме така както е запазен в посочените български архиви, а спомените на Германос Караваните публикуваме в превод от гръцкия оригинал. Текстовете не са осъвременявани, като по този начин стилните особености на авторите им остават запазени.
Съставителите