1903 година
ЮЛИ
1 юли - Жупанища
2 юли - Манятеския орман
3 юли - Маняк
4 юли - Стариченската кория
5 юли - Стариченската кория
6 юли - Доленската кория
7 юли - „Одре планина”
8 юли - „Одре планина”
9 юли - „Орлето” - Сницката планина
10 юли - „Саракина планина”
11 юли - „Чуриловската бука”
12 юли - Мокрени
13 юли - Мокрени
14 юли - Емборската планина „Громпопо”
15 юли - Думовища
16 юли - (Шан)
17 юли - „Кайнак планина”
18 юли - Черешница
19 юли - Тихолицкия осой
20 юли - Дреновенския осой
21 юли - Апоскепската планина
22 юли - (Прекопана)
23 юли - Върбица
24 юли - Клисура
25 юли - Върбица
26 юли - Вич планина
27 юли - Кономладската пресека
28 юли - Смърдеш
29 юли - Смърдеш
30 юли - Вълканова чешма
31 юли - Тиза
1 юли - Жупанища - вторник
Тук не намерихме никой от войводите, писахме им да прибързат да додат, решихме двамата от нас да заминат за Костенарията, а двамата за Пополе. Сума писма днес получихме со разни съдържания! Дойде при мене Кирияко Търповски огорчен до немай къде! Страшно ми се оплаква от неговите селяни, дето го нападнаха и третираха след стражението на 31 май и го беше мъчно, дето нахалстват, а не наказват
236
виновниците. Кирияко се беше оплакал на Поптрайков и Кляшев и поиска наказанието на виновниците обаче, изоставения Поптрайков не обърна внимание ни най-малко на Кирияковото оплакване. Освен това [...] на Лазо Поптрайков [...] да немай къде, виновница по затварянето на Митрето Шимбов и Дино Шекров, също за създаването на неколко фирари по убийството на Цеманов, за което тя най-вече плачеше и викаше пред турците и посочваше неколко дъмбенци за убийци. Същата тая сега почнала да отива да развратничи со аскерите и това му се писа на Лазо Поптрайков от Търпена Попдимитрова, по желанието на комисията, а той ни най-малко не обърна внимание. Като началник на Костурско си понася безобразията, които ги върши [...], без никакво стеснение на душата му, особено за това, страшно се тревожеше Кирияко, и имаше право, защото ние такива ги наказвахме, а като гледат хората това, безправие [...] остава без наказание? Как после това население нема да негодува! Аз хвърлих неколко думи по тоя въпрос, но не последва отзив нито удовлетворение и така Кирияко со тъга на сърцето си замина.
Преди неколко дена Кляшев си беше оставил чантата во Берицките кории, по причина случай, беха намерени от неколко аскери. Те се помислиха че ще бъдат заобиколени, понеже бяха само со Поптрайков а това си скрили чантата со книжата. Като не можаха други хора да я намерят отиде самичък заедно со Кирияко. Вечерта требваше да се разделим, Лазо и Розов да заминат за Апоскеп, а аз съм за Маняк. Часът беше шест ноще и той го немаше да се завърне. Това много ни безпокои. Като видехме, че го нема и така се прибрахме во ормана Манятски.
2 юли - Манятеския орман - сряда
Тоя гъсталак прекрасен за прикриване на комитите само една лоша страна има - препълнен е от комари и през целия ден ветъра не може да повее. Ни се извести, че Митре и Цильо Котев пристигнаха во Жупаницката планина, имахме пред вид за вечерта да пристигне и Попов, за това трябваше да направим разпореждание за движението ни и да се разберем со Лазо и Манол. Между другите разговори аз откровено казах на Поптрайков [...] че е нетърпимо и че това много ни уронва авторитета пред населението, като знае колко е развалена до кокалите и ние търпим. Лазо малко се докачи и се виждаше едно вълнение в неговата душа, обаче не можа да заяви некакви претенции, а ми отговори че трябва да се убие не сега, като се завърна от Пополе сетне. Тя беше осъдена още, откогато предаваше за Цеманов и покойния Москов казваше „Ще я обесим во сред селото на върбата за нам!” Това решение не
237
изпълнихме тогава по причина, за да се освободи от затвора Шимбето и Доно Шекров та по-после. Но до като те се освободят Лазо Поптрайков, които беше по това време во затвора, той се освободи по-скоро и оставихме тая работа вече на него. Но ето... тя вече е още жива! Вечер та отидохме во Маняк и след като вечеряхме Поптрайков и Розов заминаха през Здрелци за Горенската планина и от там през Бобища за Мокрени. Кляшев и Митре пристигнаха во Маняцкия Орман от дето Кляшев дойде до селото при мене.
3 юли - Маняк - четвъртък
От зори още ми донесоха неколко писма со разни неприятни съдържания. От Мокрени ми пишат, че гръцкия костурски владика бил во Елхово со предателя Геле и со 40 души аскери, турнали под изследвание елеовени, дали отиват комитите во селото им, колко пушки имат, дали съм бил аз там и от там, когато съм бил, за къде съм заминал и пр. Загоричени и те се оплакват от циркулирането на Геле по селата заедно со аскерите. Попов и той пише, че една дружина от 10 души изпратена от Коте, под предводителството на Апост. Чекаларов била около Бабчор... (от друго място се научихме, че Коте влезна в споразумение со Гелето от Сребрено, за да действува наедно против нас). Всичките ни писма се запазени и от неми може повече нещо да се извлече. Само от Кършаков немахме писмо и не можахме положително да научим що е направил во Смърдеш. Се чу различно: едни казваха че во Смърдеш са убити трима мъже и три жени, други три мъже и една жена и едно дете и пр. Но всичко не положително. От Попов нищо не можахме да научим. И така вечерта се прибрахме со Митре и со дружината му во ормана Манятски, дето намерихме Ристо Цветков от Кономлади, доста болен, оставихме го во Маняк и ние се прибрахме во Старичени.
4 юли - Стариченската кория - петък
Дойдоха от зори още, старчени да се видим, след обед ни донесоха писма от Попов от Кузо Погончев и от Аристид. Попов со Биолчев пристигнал во Манятцкия орман, на когото писахме скоро да ни стигне до вечерта тук, се срещнахме и со Стериовата чета и со Георги Христов, които винаги се навъртали околу тук. Вечерта слезнахме всички во селото да вечераме и свикахме селените на общо събрание. Дойдоха от Гоено и от Лудово членовете от комисиите и тия присъствуваха на събранието. Всичкото това събрание се състоеше от около 20 души, им говорихме доста много на всички, но ми се виде изгубена
238
работа, никаква живост, никакъв дух за борба! Желанието им е само да си седат дома, да се пазят да не би да бъдат подозрени от правителството, да се прикриват, под предлог че са патриаршисти. Никакъв четник да не влези во селото и така само да се каже че и тия били четници на комитета. След отпускание събранието чакахме Попов до седем часа, през нощта и тъкмо що бехме излезнали от селото Попов стигна со дружината си и ни съобщи, че на пътя заловили седем души турци от селото Забърдени, които отивали да гонят во Хрупища. Зехме ги и така ги занесохме во гората Стариченска.
5 юли - Стариченската кория - събота
От зори още казах на Митре и на Стерио да хванат върха на Корията и тамо да чакат поляка от чифлика Лудово, понеже тамо винаги излизал да пази нивите. Момчетата се разпоредиха и чекаха со нетърпение поляка Муарем (кольонар), обаче наместо да отиде дето го чекаха момчетата, той слезна ниско близо до Старичени и отиде при едни влахчета овчари. Едното от тех доде при нас и ни съобщи че поляка е близо и поиска неколко момчета да слезнат во лозето, да почакат да го занесе и да го хванат. Аз незабавно повиках Цильо Кономладски, со 4-5 момчета, Кольо Добролийски, отиде и Пандо Кляшев со тех. Хванаха местото, посочено от Дина влашето и след неколко минути видехме влашето да го носи към местото и безцеремонно. Кольо Добролийски направи неколко крачки, протегна си ръката, хвана го и му изпика: „Теслим: теслим!”... Всички се измъкнаха от честата си и повториха думата „теслим”, но всичко беше свършено, още когато Кольо му протегна ръката, той не мръдна, предаде си дългата корона „Гра” пушка 40 патрона и щика. След малко го доведоха при мене, вързан, той почна да хитрува да казва, че нали ни видел не искал вече да живее повече, че той пренасял пушки, че бил готов да носи ако сме го оставили. Запита кого казвали Георги и Коста, това ни зачуди. Запитахме го да ни каже от къде ги знае тия имената, но не ни каза. Тоя същия поляк преди неколко дена стреля по четника Костандо и малко остана да го удари! От един турчин от Желегоже, четата един ден била забелезана, турчина търтил да бега, а Костандо се впуснал по него извикал му да спре, и се предаде, той не спрел почнал да вика и тогава Костандо стрелял два пъти и го убил. Поляка Муарем като видел това не закъснел да почне да стреля. Тогава момчетата го оставили, защото не им помагало местото да го убиват. Но тоя звер сега е вече в наши ръце. Сбрахме всичките войводи около мене, а именно: Попов, Митре, Стерио, Кольо Добролийски, Биолчев, Георги Христов, Пандо и аз и решихме съдбата на
239
тия днешни жертви: Седемтех турци забърденци да се занесат близо при Хрупища и тамо всички да се убият, поляка да се занесе близо до турското село Желегоже и там да се убие. Наистина турците от Забърдени се хванати не со пушки во ръце, и разбира се, жалко ни беше да ги колим, но сме заставени това да сторим по следните причини: Попов като ги залови ги върза и ги прекара през целото Старичени и те видеха некой от селяните, които го чекаха, един от забърденците позна Цильо Кономладски, Георги Попдимитров и много други момчета, които са лежали во Корчанския затвор. Между тях имаше един, който миналата година беше поляк во Могила, аз го гледах от прозорците, когато говореше со една млада жена и още тогава страшно се бех ядосал. Мисля за това да съм забелезал во миналогодишния ми дневник по-обширно. Освен това, ние вече сме се изпарили и еднаж сме сгрешили со освобождението на нестрамския поляк, когато той се показваше светиня, за които всички нестрамени гарантираха, че той нема да предаде, а след като го освободихме тикна 12-13 души во затвора! Сега нема защо да се затворат нашите невини селяни по-добре чистотия, защото утре ще грабнат пушките и ще тичат подире ни. Ще пленяват и ще горят селата ни. Най-после още раната на Дичо, Герго, Лаки и другите убити при „Локвата” и „Виняри” не е затворена. Къде може да стане дума между четниците за освобождението им? Всички викаха: „Още седим; трябваше да заловим та да се хвани като за дажба на нашите убити при „Локвата” и „Виняри”. Всички се радваха всеки се готвеше да коли турци!” Привечер слезнахме в нивите под корията, сбрахме всички четници около мен и им поверих заловените турци без оръжие, че не е човешко да колим турци без оръжие, защото со това и ние се показваме варвари, също като турците, обаче всички ми припомниха изгореното Смърдеш и избитите старци, жени и невинни малки деца, а това всичко стана от такива, които ги имаше во ръцете ни и щом ги освободим непременно всичко ще изкажат и утре първи тия ще почнат да нападат на нашите села; немаше какво да се прави трябваше да се свършат! Запитах го кой от всички желае да отиде да ги унищожи. Току речи всичките пожелаха, макар и да им беше казано; че трябва да се убият близо при Хрупища и трябва да се завърнат обратно. Оделихме триесет души со Стерио Ташков и со Геори Христов, дадохме седемте забърденци и заминахме. Поляка и той го дадохме на Нумо Желински, Коста от Желегоже, по когото му стреляше Нумо Дъмбенски, Петрето Шестевски и Насо Панчаров (брат на Митре) и заминаха да го унищожат към Желегоже. Ние се опътихме през Жугелци и дойдохме во корията во „Леска” близо при полето. (Ето имената на турците забърден-
240
ци и възрастта им, също и на поляка: поляка родом от арнаутлъка село „Тач” се именува Моарем Тазид, год. 35. Забърденци: Азип Адил - 23; Мехмед Адил - год. 22; Кязим Мемед - год. 39; Репо Бекир - 28; Адил Юсеин - год. 46; Юсеит Асно - год. 40; Абедин Юсеин - 20; всички млади и не женени за пушка да носат).
6 юли - Доленската кория - неделя
Получихме едно писмо от Търпена Попдимитрова и друго от Кирияко Търповски, во което пишат че Кършаков убил в Смърдеш три мъже и една жена, а именно: Цильо Янчев, Дичо Цапалков и Цильо Зурльо и жена му, но последните Цапалко и Зурльо не доубити и ги занесли во Билища, това много ни очуди! Как така да не ги доубие и да останат живи! Цапалко вече и Зурльо като и Цильо Янчов те се убиват като изменици и предатели, а за жената, на Кършиков не бехме му казали да убива и не зная защо я убил! Наистина тая беше една много лоша жена, но не бехме взели решение да я убиваме.
На ранното во зори още пристигнаха пет четници, които убиха поляка, същевременно пристигна и Коста Блацки от Жупанища со 6-7 четника. Стерио со четата не дойде при нас, остана во Жезулската кория. Привечер слезнахме во Долени во селото направихме едно събрание от неколко мъже и жени и след това, заминахме за Сничени заедно со двамата центрови началници (Георги Христов). Тук се срещнах со Стерио и дружината, ни разправиха че седемтех турци ги убили близо доХрупища. Се прибрахме во планината „Одре”, тук пренощувахме.
7 юли - „Одре планина” - понеделник
Тази прекрасна планина е подходяща за комитета, снощи ми направи особено впечатление! Обаче тя била разделена на две! Малко и Големо Одре. Малкото било на некой бег и го пазел со поляци, а Големото Одре принадлежало на сничени, дойдоха сничени и ни се оплакаха, че бегът не им позволявал и усвоявал от техната местност, не давал даже сничени да берат дърва. До тук идвали много турците хрупенишени да берат дърва, двама от дърварите близо до нас и предполагаме да не са ни видели, това се разбираше от силното гонение низ пътя добитъците ни.
Дойдоха сничени, донесоха ни хлеб и ни казаха, че около сто аскери дошли во Старичени и от там минали Жужалци до Делени. От селяните избити некой, но по точни сведения не можехме да сберем дали е изказано нещо. Казахме на сничени да изпратят човеци, да изучат и да додат да ни кажат. Ние си останахме сами без да познаваме местността.
241
8 юли - „Одре планина” - вторник
От селяните сниченски никой не се появи и останахме без хляб, най-после къде 5-6 часа дойде едно овчарче и донесе писма чак от Мокренския център. Момчето ни каза, че снощи дошел во селото аскер и избил поляка Стерио Влаха и днес го завели со них и заминали към Дислатто, момчето ни съобщи, че от седемтех убити забърденци при Хрупища, един останал жив и изказал всичко какво е видел и как сме ги хванали и как идвали при мене старичени и пр. Затова аскерите дошли право во Старичени, взели неколко селяни во Костур ги изпратили, като ги били доста, но положителни сведения немаха. Това известие страшно ме смути! Като видехме, че нема да ни донесат хляб старичени, изпратихме 7-8 момчета во Амза беговата „Одре”, да земат 7-8 овнета или козлета от власите (от гръцката Блатца) да ги опечем. След некой 2-3 часа момчетата се завърнаха и донесоха седем ярчета, заедно со влаха овчар. Обаче между тех донесли и турчина Амзи бегов поляк, прочут звяр по тези села! Доде Кляшев и ми съобщава: „Момчетата освен че донесоха ярета, ами и поляка го заловиха и вече е тука!” Това много ме очуди. Тъкмо онова, което мислех вчера и говорих на некои от момчетата, да отидат да пазят на водата и щом да замине да го уловат, обаче това се изпълни и без да го чакат и пазат. Отидох да го вида и що да вида!! Тридесет годишен човек, ръцете му под коленото, гърбав со една дума цела орангутан, туу!! бре!! Рекох що за човек е той та да треперат всички от него! Добре но той макар и такъв, но пак си по казва своята дързост! Момчетата като го видели изпокрили се докато се доближи до тех. Колето Дреновчанче (Козинчо) искал да го застреля, но войводата Стерио Ташков спрел, обаче, Кучинчето повече не се стърпел, спуснал се пред него да го хване. Гърбавият Шемо като го видел веднага се хванал за пушката, сгодила се празна, та не му оставаше време да я напълни, понеже Козинчето като хала налетело върху му и като го видя, че прави опит, за да турга патрон и, за да не го убие хвърлил пушката со приклада върху му и малко остана ремъка да му се обеси на гушата на Шемо. Шемо като видя че нема спасение, хвърлил и той своята пушка на земята и ударил бегом, но Козинчо го нападна со такава сила, щото го прескочил и седнал на един камък и си ударил главата, от която тече и кръв, но за Кузинчо тези работи са дреболии. И така Шемо вече беше в Козинчовите ръце!... Всички се събраха около него и на всеки му копнееше сърцето да го удри да го закачи да го измъчи. Со много викане можах да го отърва. Изпитах го от къде е, ми отговори: „От Гърлени съм, ме викат Шемо Асанов, възрастен 40 годишен, женен имам две моми и едно момче, брат му са казвал Ячо едноок
242
(кьор) и най-лошия на света. Запитах го дали имаше от неговите села во Смърдеш, когато последното изгоре и Шемо ми изброи седем-осем души като каза, че имало во Гърлени, два-три добитъци Смърдешки.
Момчетата хванаха един влах - овчар от Дисляпо и го донесоха при мене. Именуваше се Коста Георгу, страхливец до немай къде! Успокоихме го, като се погледна на дире и видя Шемо се затрепери и нисичко побъбри: „Бобо! Тоя звер тука бил и ме виде! Ах той ще ме издаде!...” И са клатеше главата овчара, запитахме го дали е лош и дали го познава, отговори ни со един особен тон. Той е злодей, ако го гледате така! Той много овци ми е крадил и преди 5-6 дни искаше да ми открадни един овен, но като го видех скарах му се и той веднага ми обърна пушката, той е ходил неколко години харамия”.
Изпратихме в Сничени Пандо Сидов и още един четник, за да донесат хлеб, по пътя намериха един овчарин покръстен на име Кольо. Щом му казали Пандо, че Шемо сме го хванали, той рипнал от радост и педнага се намери при мен. Видеха се и се здрависаха со другия овчар Коста понеже се познавали. Кольо без да се церемони или да се бои от Шемо, като другия овчар, обърна се къмо него и му извика: „О Шемо!... Шчо ти еемнеше, да ги фатиш комитите е, е, е!! Ето сега ги фати. Сега да ги кажа ти на кого му ги крадеш овците и на кого му въртиш пушката?” И без да иска позволение, Кольо отиде при него близ, взе един щик от момчетата почна да го бие и да му казва: „Кажи бре куче, защо я фатите пекни тая жената от Оловради? Я фатите или не...?” Шемо се призна и отговори, че хванали и я обезчестили заедно со Сенко поляко от Лъка. Това възмути всички събрани около него. Момчетата почнаха да го бият! Стичах се и со много викане едвам го спасих. Оставете го, рекох на момчетата, защото ще го направите не способен и вечер не ще може да върви, а той ще ни послужи да отидем во Лъка, да заловим и Сенко поляка. Шемо беше готов да ни услужи во тази работа. Решихме вечерта да отидем да го хванем и него - Сенко та и двата да ги унищожим и со това да се всее страх во турското население и у поляците. Чакахме до три часа нощта и едвам дойдоха момчетата от селото со два товари хлеб и со поляка. Стерио ни разправи, че един от седемте забърденци останал жив, но днес умрел и изказал много работи.
Аскерите заминали надоле към Жужелци. Научихме се че в Лихнади имало един грък кираджия много богат и можело да го хванем и му вземем доста голема сума пари. Макар това да ни беше против волята, но обстоятелствата докараха това да предприемеме, защото целта оправдава средствата, решихме Шемо да го унищожим без-
243
следно и да се опътим към Сничени, да викаме един от познатите на кираджията от Мърчища и утре вечер да го хванем. Дадохме Шемо на Илия Биолчев, Георги Попдимитров, войводата Кольо и още неколко момчета, заедно со Стерио Влаха, заведоха поляка во едно ближно дуло, да го унищожат и да го хвърлят вътре. Митре войводата му казва: „Щом го убиете и веднага да го хвърлите вътре да не тече кръвта”. Кузо Темелков от Тиолища и той го гледам се върти около мене с турнат щик на пушката. Иди, рекох и ти да мушнеш! Поизтича со голема радост, по едно време чухме пукот от пушка, това ме разтревожи и рекох на момчетата, не е добра работата. Стигна Стерио Влашето и ни каза, че не дочакали да го убият Шемо и го спуснали в дупката - жив остана и вика вътре да го вземат дяволите. Пак жив остава! Взех две въжета и аз отидох до там. Спуснахме едно момче вътре со една свещ (Кузо от Тиолища) и едвам со голема мъка го намери. Щом го видя, Шемо му казва: „Дай ръката да излезна, фати ме”. Кузо му казва: „Кажи колко жени християнки си хванал и дали хвана онази жена от Оловради”. „Я фати, пет сам фатил каурки” отговорил Шемо. Кузо почна да го мушка, а Шемо вика „Я фати, я фати!” и така се свърши со Шемо, натрупаха отгоре големи камъни и така го оставиха за веки. Както се виждаше тая дупка на Шемо му беше позната, защото като видя да шибат щиковете по гърба му, щом му показаха дупката той веднага се сплъзна вътре. Момчетата като видели че той остана жив изгърмели по него но напразно. Шемо се скри настрани и си слезна чак на дъното. Ако беше малко по-смел, много лесно можеше да не го убие нашия човек, когато слизаше надоле, защото той държеше свещ и Шемо лесно можеше да го удари со некой камък. Но види се Шемо не се сети, или беше много изплашен. Ние се установихме на местността „Орлето” близо към Сничени. Не можехме да стигнем по нататък, защото осъмваше.
9 юли - „Орлето” - Сницката планина - сряда
Ето една чудесна височина, откъдето се виждат всички наши села и току речи Деволтита, Населищата, Нестрамско и чак до гръцките граници, всичко се вижда. Къде два часа забелезахме со биноклите аскери да седят во турското село Забърдени под сенките. Наблюдавахме и чак до 6 часа и по-после сбраха се пред джамията. Тогава видях, че са едно множество от 200 и повече души. Отидоха си към селото Галища и на пътя се срещнаха с едно друго множество аскер, така щото се събраха до 400-500 души аскер. Потеглиха паралелно до едно место, после се разделиха, едните отидоха напред в Тиолища, а другите низ траповете и низ кориите потърсиха ги и пак се присъединиха и всички заедно
244
потеглиха за Нестрам. Ние чакахме да дойде човек от Мърчища, който трябваше да ни види в Лихнади и ни покажи богатия грък кираджия, но напразно. Мръкна се и трябваше да се подвижим. Други аскери се видяха от към Хрупища, така щото плана ни се осуети и трябваше да се отдалечим. Оттеглихме се со една усилена бързина от „Орлето” и стигнахме во „Саракина планина”, а всичките момчета капнаха, понеже доста далеко беше.
10 юли - „Саракина планина” - четвъртък
Тук останахме на бивак на такова калпаво място, щото трябваше да ни подсетят и всички можеха да ни струмбочкат, защото от всички страни заобиколени со високи непристъпни стени, само отпред оставаше един трап, който щом като се хване от неприятеля, не остава повече друго, освен да се самоубиваме или да се сражаваме! В тези грамадни стени на една височина 40-50 метра направена една черква, во която момчетата влезнаха. Влизането в тази черквичка ставаше низ една дървена стълба, полугнила. Без да питат момчетата се качиха и когато видях тази полугнила стълба, косите ми настръхнаха! Чудно как не падна некой! Още по-чудно беше качването ни по срещните канари, и да излезним горе на височината. Некои не можаха да се качат и заобиколиха доста много. Часа беше около 9, когато се намериха на високата равнина при едни ниви костурански, в които женеха неколко селяни и селянки. Щом ни видяха неколко жени избегаха от нивата. Селото Костураджа не беше далече повече от 20 минути. Един от жетварите ни донесе един товар вода со едно магаренце и като видя, че сме християни почна да ни се оплаква от коджабашиите и от азите, че ги претоварвали със спаилъците и пр. Костураджа е гръцко село с около 200 къщи, на Яни му говорих, че ние сме християни и сме възстаници, които се мъчат да освободят Македония и затова да кажи на коджабашията да не ни предадат. Отправихме се към Чурилово и насреща ни забелеха от едно бачило. Аз взех с мене 15-20 момчета и отидохме на бачилото, дето намерихме само един от овчарите а другия натоварил коня со манури (хубаво сирене) и си заминал. Бачилото беше от гръцка Блаца, лукавия овчар, който бъркаше в казана нещо бело, запитахме го що има нещо да ни даде да похапнем и той ни отговори: „Ето млекото се вари на ожака, друго нищо немам”. Напълнихме неколко котлета да ядем, но това не било мляко, ами сурватка от манурите, която никак не се ядеше. Благодарение на Цильо Кономладски, той натрапа един котел чисто мляко, три-четири оки и от него ядохме, а проклетия грък щеше да се пукне за дето изядохме млякото. Казах му да не ни предаде на турците, обаче той почна да устроява план, как да ни предаде и то пред нас!
245
Такъв проклетник трябваше да го заколим, но аз го набих доста добре и така си потеглихме. Казах му: „Щом ни предадеш ще те унищожим навръщане”. Стигнахме над Чурилово дето чакахме да вземем заръчания хляб от чуроловени. След като ни донесоха хляб, заведоха ни в буката Чуриловска и тук останахме да преседим. Нощта писах на Аристид в Черешница, да ни отговори за Поптрайков и Розов къде се намират.
11 юли - „Чуриловската бука” - петък
Доде Чуриловската комисия и ни се оплака за следното: „Четникът Иван Христов от Черновища, дойде тук преди няколко дена прекрит от комисията и заедно со Тольо Христов, почнаха да се разхождат из селото и се загнездиха во една развратна фамилия. От това не добро прикриване го видеха човеци от Геринци и се почна да се говори че има комити в Чурилово. Затова ние го повикахме Апостол Христов и му казахме, защо да не ни каза нас, че е тук Ването и като как е дошел тук, да не би да е избегал от началството. Тольо на место да ни отговори, той почна да вика и да казва, че бил поставен над комисията и пр... Ването чул това и излезнал от къщата и веднага с един бастун нападна едного от комисията, също и Тольо се нахвърли върху ни, а на един от комисията му я счупиха главата, ако това е дадено да вършат четниците тогава да знаеме! Ването тук ни се престави за болен во ногата, но това ние не забелезахме защото тичаше повече от нас. Той трябваше да дойде при нас, ние да му намериме квартира за седене. Ние досега криехме от вас, но от сега нема що да крием, в нашето село нема дерман, от неколко жени развратни у които отива постоянно Гелето, ето сега и Ването, а по-напред отиваше и Никола Андреев, на когото еднаж му забелезахме той удари един шамар на Динето Коджабаша. Молиме да вземете мерки...”
Селяните това го говореха во присъствието на Кляшев и всичките го изказваха по един особен тон! Обещахме им да разгледаме тия работи, след като се завърнем. Писах во Мокрени да ни изпратят един куриер да ни вземе. От Бобища ни писа Михаил Николов, че Лазо и Манол били в Куменицкия гъсталак и можем да се намерим. След малко получихме писмо от Поптрайков, во което ни пишеше, че се стреш-нал е Митре и ни кани по-скоро да се стрешнем. Къде 10 часа привечер се срещнах и ни разправиха следното: „Ние отидохме во Мокрени и се срещнах со Никола Андреев, той не можа да избяга след като се разговорихме и му обяснихме неговите грешки, поканихме го да дойде со
246
нас. Той отказа заедно со некой от четниците, ние почнахме да ги обезоръжаваме, четниците и като видеха това, обещаха да вървят со нас и така дойдохме снощи чак тук, но при зори Андреев си взема четниците кой знае как ли ги измами и ни избега, та сега сме на мнение, да се завърнем и да го хванем или да направим едно общо събрание, да го обявим на всички, за неговите престъпления. Да го изолираме и да назначим друг войвода за тоя център.”
Аз им се скарах за дето почнали да го обезоръжават и за гдето като постъпили така, трябваше да ги обезоръжат еднаж за винаги. Разбира се четници да си позволиш да ги обезоръжаваш и после да ги оставиш свободни, ще избегат и още повече като неми. Но както и да е, вечерта всички потеглихме за Мокрени, една част со Розов останаха на Клисураската бука, другата со Поптрайков над Мокрени во буката, а ние со Кляшев слезнахме со една част в селото.
12 юли - Мокрени - събота
Дойде при мене комисията и центровите началници. Комисията всичка скърбеше за дето не я удовлетворихме и за дето оставихме безобразния Андреев; центровите началници и те все искаха да го защищават, но немаше во какво да се придържат. Повиках един от центровите началници, Симо Костов, настрана и му казах: Ако е тука Андреев кажи му да се яви пред мене, защото после ще пострада, сега е време да се изглади тоя въпрос, ако не се яви ще изкараме всичкото негово безобразие на яве и официално ще го уволним, ще назначим друг войвода на центъра и комитета ще го преследва. Симо Костов извести за всичко говорено от мене на Андреев, вечерта се получи едно писмо дълго и широко претрупано со глупости, во което отказваше да се срещне со мене. Случайно се срещнал со неколко наши момчета от четата и като ги видел веднага ударил на бег. Както се вижда той е зел хляб от Клисура и посоката му беше пак към там. Писах му во отговор на писмото му и го подканих да дойде при мен.
Вечерта дойде Поптрайков и Розов при мене. Писах на леринци да доведат четите и да ни определят място за среща, за да нападнем предателя Вангел Геле Сребренеца. Тоя предател со помощта на владиката, почнал да прибира около него разни елементи и да преследва нашите чети. Преди неколко дена, владиката заедно со аскер и Геле отишли в Зелениче; строшил вратата на българската черква и после я запечатали. Арестуваха неколко работници и така си заминали. По всичките села все со това се занимаваше, да произвежда скандали и да напада комитета.
247
13 юли - Мокрени - неделя
Решихме да се разделим на две части: едната да замине за към Емборските планини а другите за към Гърцко-блацките планини дето имало некакъв богаташ от Лепшица со стадата си и имал бачило да изкарва кашкавал и сирене. Той бил много богат и само со три-четири сеизи седел. Та решихме да го заловим роб, за да вземем некоя сума, защото сиромашията така ни е навдянала щото между всички ни се появиха караници и то само за дето не можем да обуем и облечем четниците. Днес получихме писма от неколко войводи, во които страшно ни нападаха за дето не сме им набавяли всички потребности за четите: некой докачени от обноските на Манол Розов, поискаха да се разотидат. За въпроса на Андреев решихме: Да го изоставим за сега и да му пишем да се вразуми, да доди или при мен или да замини при Щаба. Ако това не направи тези три-четири дни, до като ние се върнем в тоя център, да направим общо събрание и со окръжно да заявим че се лишава вече от войводството и се смята за отцепник. Вечерта повикахме комисията селска и им говорихме за решението ни за Андреев, също говорихме на центроводителите. Писахме писмото и го дадохме да му го предадат. Ние се разделихме както казах на две. Аз и Кляшев со войводите Митре, Стерьо, Кольо Христов и четите им се отправихме към гръцко Блаца, а Поптрайков и Попов со четата му заминаха за Емборската планина. Ние се установихме во местността „Громпопо”.
14 юли - Емборската планина „Громпопо” - понеделник
Во тази прекрасна и огромна планина препълнена со овчари, ние се прикривахме през целия ден и останахме незабелезани. Вечерта още 12 1/2 часа се отправихме към блацките местности, минахме край блацките гробища и към 5 1/2 часа сутринта стигнахме во гръцкото село Титирище. Оставих дружината край селото и аз со Колето Геков и со Кузинчо, влезнахме во селото и тропахме во една крайна къща, която ни се отвори и во която влезнахме. Тук се срещнахме со брата на Колето - Насо Геков. Той прави кашкавал на некой солунски търговци. Се качихме горе и видохме неколко стаи пълни со кашкавал. Запитахме за богатия лепчински бег, който живее во Думовища, дали е там или не. Насо ни каза: човека по-стария, е во Лепшица, а син му и брат му са там, но брат му е фирар. Во говорението Насо се познаваше че се изплаши страшно, изпратихме да доди и дружината и след малко се сбрахме всички. Успокоихме го Насо и потеглихме за Думовища. По пътя срещнах на много места овчари и от кучетата им бехме посрещнати и изпращани со лаяния. Стигнахме во един монастир, и тук кучета
248
ни посрещнаха со своите цивкания, но ние минахме со голема бързина и се отбихме от пътя за към гората на десно, и едвам пристигнахме да е омъкнем во един нисичък, но доста гъсти копачки гъстълак, тук се таихме, защото вече съмна и местото никому не ни беше познато и така се спотаихме. На куриерат Колето Геков от Мокрени му беше позната само пътя за Думовища при Кулата и бачилото на бега.
15 юли - Думовища - вторник
През целия ден се пазеше голяма тишина и никой не смееше да се изкашли свободно или да се подвижи от местото, защото от всякъде бехме заобиколени со овчари со стада. На два три пъти кучетата ни лаеха и ние чекахме да бъдем забелезани от овчарите, но както се виждаше не ни забележили. Къде пладне мина игумена към беговата кула, на пътя го срещнаха 2-3 турци и го запитаха: „Сапахбе гостину аскеро бе гор-медин?” Отговора на попа не достигна до нас да чуем, защото отговори много низко. Привечер отидохме со Кляшев да разгледаме местото и да решим нападението за хващание на бегът. Обаче горко сме били излъгани! Ние мислехме, че ще намерим само кулата, во която да седи бега, според както ни беше казано, а сега ние сме изправени пред един голем палат, здраво направен со железни врати и около алмии со доста високи зидове со вар. Неколко други къщи и яхъри, во които живееха сума работници и добитъци, а кучета колкото щеш! Така щото цял чифлик. Тук се пренасяха снопия и се вършеше, прашеха некои опоздели царевици и пр. А от страни до две-три стотини крачки бачилото, така щото цело селско движение со кяите [*] му, со пъдарите му, со всичките работници, ни се престави нещо невъзможно да се осъществи и се хване бегът, при това немаме и ближен вътрешен калаузин. Дойдохме до следното заключение: Бегът ще може да се хвани само ако има преоблечени 5-6 момчета во аскерски или заптийски дрехи, иначе неможи, а такива дрехи немахме, затова се изоставихме от намерението.
Мръкна се излезнаха всички момчета от леглата си, сбрахме ги и ги запитахме дали имат хляб, отговора беше един от всички и много кратък: „Немаме!” Сега трябва ни хляб и трябва да заминем по посока към гръцкото село Лошница, та там да направим нещо. Добре, но хляб ако вземем от беговото бачило; ще направим скандал и ще ни се развали може би работата за Лошница. Решихме да земем хляб от близкия монастир. [...] Се сближихме до монастира и изпратихме 5-6 момчета да влизат да вземат игумена и го доведат при нас. Казахме на войвода-
*. От „кехая” (тур.) - главен овчар.
249
та и на всичките момчета, да не говорят никак български, а само да си мълчат, само тия, които знаят добре гръцки да говорят, но и те по-малко, да му се представим за гърцка чета.
Преди малко се завърна едно от изпратените момчета и ни казва: „Игумена е болен, не може да дойди”. Взех две момчета и отидох во монастира. С влизането ми срещнахме неколко власи и влаинки пред вратата на църквата, които вечераха, по-нататък други гърци от Горна Пелена, там други работници седнали и всички вечераха. Поздравих ги всичките, те ме посрещнаха со особена вежливост. Един от слугите со содрана долама (от маница алажена) ме заведе во стаята дето лежеше игумена. След мене влезнаха неколко наши момчета во стаята, а също и некой от гърците. След като се поздравихме со белобрадия игумен, който се подигна от постелята и си казахме обикновеното живо-здраво, аз помолих всички да излезнат вън, за да останем само со игумена; така ни останахме двамата сами во стаята му, седнали един срещу друг и на близко. Старика ме закълна и ме запита: „Ти ли си капиданина?” Аз му отговорих: „От Гърция дохождам!” - „Да от Гърция? - Наверно сте изпратени со мисия от там! Колко души сте!” - „Петдесет души сме, и наистина сме изпратени от вътре; ние тая вечер ще се отбием ей там горе над монастира, дето ще чекаме човеци от Гърцко Блаца, да ни вземат и ни пренесат към Костур, дето ще се стрешнем со владиката Каравангели, той после ще ни упъти какво да правим.”
- Да; да! Той е един юначен митрополит, страшен патриот! Той се бори отчаяно со българите во Костурско. Тия проклети, едно време убиваха турци, а сега убиват християните, та не знаем как ке я вапсаме, но вервам тия нищо нема да направят!
- Преди неколко дена се срещнах со един от старите капиданарси и со него говорихме на дълго, той ми каза, че българите правят гюрултии, но ние ще сполучим, защото ние сме много; освен това всичките други царие немат синове, та во случай даванието на една автономия, ще бъде назначен синът на нашия крал Георгиос, онзи по-малкия - Николас, та пак ние ще ударим кьоравото.
- Тъй зер, отговорих му, тук има умна политика, тая, която води нашият крал е най-хитра, българите и подир 500 години не ще могат да я разберат. Освен това отче, аз не видех нигде до сега некой българин, макар толкова дена да пътувам. Къде на дяволите се тия българи аз не зная!
- „От Блаца нататък ги има и от утре вече, ще имаш срещи со българи, колкото за по тукашните села немаме българи.”
- „Нейсе ще ке срещниме и ще разпределим со тия варвари... Но имате ли готов хляб да ни дайте, отче?”
250
- Ще ви дадем колкото имаме всичкия чедо мое! Колко хляба ви трябват! - Ами за петдесет души, отче! У нас само двадесет хляба се намират, мисля!
- Яни, Яни, ела тука! Влезна Яни со съдраната долама и игумена го запита:
- Колко хляба имаме?
- До двадесет - отговори Яни.
След малко хлебовете се донесоха. Стария чернокапец и белобрадец унесен от разговора ни, най-малко не се сещаше да ме разгледа и ме познае по облеклото, че не съм гърцки паликаре, [*] а съм български комита! Той си продължи разговора и ни най-малко не се усъмни:
- „Ами нещо друго нема ли да ми кажеш? Как минате по пътя прикрити или явно?”
- Прикрити отче, разбира се, е докачение за турското царство да ходим явно, со това се показва че не е способна Турция сама да се пази и ще се кажи, че ние гърците им идваме на помощ. Както и да е тук се работи майсторски. Ние от една страна идем като на помощ на турците, а от друга, щом да стани нещо от страна на българите, веднага ще го направим „котохи” (окупация) на местото и ето ти как ще сполучим со най-голема леснина!
Днес е потребна хитростта, а не грубата сила казва отчето, турчина е още варварин и не се сеща що му се прави. Сега вече, продължи гърка калугер, свободно ни остават да циркулират нашите вестници из всичката Турция. Тук стареца възхитен се изсме доста на високо и почна да ми разправя следното:
- „За вестниците това го научих, но една друга още по интересна новина се научих: Ще станем сватовчина со Турция. Искал султана да даде една мома от неговите на Георгиьос Критски, разбира се ще я покръстиме, но дали това е верно?”
- За това става въпрос отче, но не можеше да се споразумеем защото султана не се съгласяваше да я покръстиме, а поиска Георгиос да се потурчи и така сега я оставиха тая работа, та не знам какъв край ще вземе. Тук стареца се намуси малко, не му дойде добре да се потурчи Георгьос! За да отклоня въпроса веднага го запитах:
- Не ти ли беше известно отче, че ще заминем ние тука?
- Не, отговори ми.
- Чудно нещо? След 2-3 дена ще минат още 50 души, па тук, та требва да знаеш да ги посрещните!
- Хубаво, хубаво, чедото ми!
*. Грък, служил войник в турската армия.
251
- Позволи ми отче да ти кажа, адио!
- Чакай да те целуна мойто чедо и се подаде со брадата към мен, която се лепна до челото ми! Аз стиснах ръката му и така се разделихме со отчаяния патриот политикан, старец. Слезнахме по стълбите и се стрешнах со власите. Запитах ги: Как сте, как минавате со турците ха?
- Да, както и да е, со турците добре си минаваме. Но мисля со българите зле! Влахът и двете влаинки отговориха:
- Со всичките си минаваме добре и со българите добре! Що не ни го донесе онзи другия капитан да го видим? Онзи со големата брада! последните думи влахът изговори на български...
Ха си рекох, ни усетиха.
Прегледах черквата, която е доста стара и просто устроена и си излезнах. Се опътихме по посока към Лошница без никой от нас да знае пътят и стигнахме на един доста висок върх. Тук се спрехме да преспим.
16 юли - сряда
Во зори още продължихме пътят за към Лошница обаче срещнахме един коняр и двама овчари, зехме единия овчар со нас и коняра. Те ни показаха къде има вода и се установихме на един връх, срещу селото Шан. Около 3-4 часа съгледахме со бинокъла неколко овчари, които заделваха неколко кози, между овчарите имаше и един шишкав облечен во долами алажени. „Ставай рекох на Кляшев да видиш един богаташ касапин наверно”, стана Пандо го погледна и решихме да го хваним като предполагахме, че има пари у него за купуване на козите. Изпратихме Стерио Ташков со неколко момчета и след малко го донесоха касапина, при нас, заедно со едно малко 12-13 годишно момче и со двамата овчари. За големо удивление от двамата овчари единия се случи същия, на който бехме му взели преди неколко дена седемтех кози за месо, които ги опекохме во „Одре”, преди неколко дена, когато заловихме поляка Шемо.
Той нещастника тогава така се уплаши, щото на другия ден сбра стадото си и дошел тук. Ха! Тамам, рекох му, сега ще се разберем! Ето това ни направи да се измъчим до тук. Ти мислиш, че ще се отървеш, ха? Той нещастния си мислеше, че наистина сме дошле за него и замръзна не знаеше шчо да кажи! Държахме ги до къде девет часа, говорихме на касапина на дълго и широко, той се случи един от онези касапи, които работят на вересия, та немаше що да му говорим за парична помощ. Той беше роден от Боготцко и се именуваше Атанасиос Цаганас, около 55 год. Говорихме му и за другите власи и така всички ги освободихме.
252
Потеглихме за към Лошница со намерение да хванем неколко от селото и още там да им искаме некоя сума пари, така щото да направим една гюрултия и след това да си заминем за нашите села. Минахме през едно бачило, там намерихме две магарета товарени со манури (хубаво сирене), всичките момчета грабнаха по неколко глави и го задигнаха, взехме и 2-3 гуни от бачилото и така продължихме пътат за селото. Навсекъде жетварите очудено ни пострешнаха и изпращаха со погледите си.
Преди да влезнем во селото срещнахме един мъж и го запитах какво има во селото и кой е коджабашията. Отговори ме; че били таксидарите и двамата турци поляци, а коджабашат бил Александрос. Като се доближихме до самия край на селото спрехме всички, за да се приберем и да кажем нещо на момчетата.
Задържахме всичките селяни да не влезат вътре и да разкажат, посъветвахме нашите момчета да си отварят очите и да гледат на четири страни, всички да си турят нощния патрон во пушките и да тръгнат под ред, за към къщата на таксилдарина и на поляците. Наредиха се момчетата, тръгна напред войводата Кольо Христов (Добролийски) после Стерио Ташков, Пандо Сидов и още неколко момчета от костенарийската чета, след, която аз вървех, след мене Кляшев и войводата Митре со дружината си. Со нас взехме и двама селяни, единия го дадохме на Кольо и Стерио да им посочи къщата на таксилдарина и коджабаша, а другия задържах го при мене. Дойдохме пред къщата на таксилдарина, който ни я посочи селенина, но тя беше заключена и затова си продължихме пътя за во сред селото пред черквата. Кольо и Стерио, като вървеха направо отидоха при събраните селяни и се поздравиха по гръцки со „добра вечер”, ръкуваха се со некой и там бил и таксидарина с когото Кольо се ръкува. Той си пишеше нещо по турски и продължи пак да си пише. По-нататък съгледали и са видели двете заптиета, които веднага Кольо им се доближи и им каза:
- „Калканас бе!”
Те почнаха да се усмихват и да зяпат, со пушките оставени пред тях. Кольо хвана им пушките и на двамата и тогава те се сепнаха и станаха да се защищават, обаче късно беше. Стерио го грабна единия и аз вече стигнах и го ударих много силно со тоягата по главата и той отпусна пушката си. Кольо и той го удари по гърдите со приклада, но турчина веднага грабна Кольовата пушка, а во същото време Коле се залови со други да се бори. Първия почна да бега, тъкмо исках да го застрелям, ме превари Стерио го застреля и падна на местото. Аз веднага се обърнах на помощ към Кольо и застрелях противника, обаче не го погодих
253
на здраво место... Понеже пушката му я зема Пандо Сидов, турчина като се виде без оръжие и хванат здраво со коравите ръце на Кольо, той изкара една доста голема кама, искаше да я забие на Кольо, но нашия Кольо му завърти ръката, а пък аз го ударих со тоягата и остана ножат во Кольовите ръце.
Турчинът се опита да се защищава, но не можа да се отърве от Кольовите ръце, аз сега стоях пред турчина, а Кольо като го сбра добре към себе си почна да го мушка со ножето по гърба. Аз пък продължавах да го гледам и го оставих со неговото ноже да го измушка, добре, но турчина беше един пълен младеж, здрав и като виде, че се забиват ножове во гърбът му, си собра всичките сили и се изкубна от ръцете на Кольо и почна да бега, но за жалост не можа да направи пет крачки, изпище моята „Манлихерка” и той моментално се намери на земята паднал. Стигнаха всичките момчета и почнаха да ги мушкат двамата повалени полуживи още заптиета, ги направиха на решето от мушкание. Всичко това стане со голема бързина, во неколко минути само. Зад мене гледам ми се представи един още жив едър турчин, той беше таксилдарина.
- Имаш ли събрани пари, бре читак? - рекох.
- Да! - ми отговори и изкара една кесийка малка, наверно со жълтици, ми я подаде сам и каза да ги преброя.
- Нема нужда казах! Заповедах на момчетата да го претърсят. Тогава той изкара една друга по-голема кесия и ми я подаде и нея и се виждаше, че во нея има бели меджидии. Момчетата почнаха да го претърсват и му намериха едно револверче „Шмит” от по пет патрончета. Взеха му всичко и неколко книжа.
Тия ми ти пусти гърци селяни се изплашиха и почнаха да бегат, но Митре и Кляшев ги спреха всички, ги повикахме около нас и почнах да им говора, че те не са патриоти, а са предатели, заедно с владиците и со поповете, па също и онези гърци во свободна Гърция и всичкия им печат и пр. От това се виждаше, че на всички им ставаше мъчно, за дето казвах, че са предатели, а некои даже протестираха!
- Е, добре! - продължих аз. - Ако вие не приемате да ви наричам предатели можете ли да ми кажете, че сте добри патриоти, когато вие ни най-малко помощ не сте сторили на комитета?
- Е, това го признаваме! Никогаж обаче не ни се поиска такава помощ!
- Ами вие не слушате що работи и какво прави комитета. Не се ли погоди един свестен човек между вас да ни потърси и да се разберем? Но изглежда, че е изчезнал тоя юначен едновремешен гръцки
254
народ, вие останахте калпазаните и угодниците на турците. Вие ни наричате убийци на гръцкия народ, но ние не сме такива, защото до сега не сме убили никой невинен, истински грък, а сме убивали гъркомани, които прелъстени от гръцкия владика, стават предатели и ни предават. Вие това го знаете от отдавна и нито еднаж не сте протестирали. Но както и да е, ето ние не сме убийци на Македония, а убиваме турци, както виждате. Но знаете, че свободата ако дойде тя ще бъде за всички ни, но за вас не ще бъде така сладка както за нас българите, защото свободата е сладка, когато се сдобие со кръв и не подарена.
На това нищо не можаха да отговорят и най-после им предложих сами да измислят и да ни кажат со що ще помогнат на комитета. Те се сбраха на една страна да се съветват след малко дойдоха и казаха, че не са всичките чорбаджии тук, за да решат, почнаха да прават един списък и да ни занимават со некой залъгалки.
Като видехме, че ще ни закъснеят, а ние им определихме сумата от сто лири, които петдесет сега да се броят те се съгласиха и казаха да изпратим четници и со тех да вземат тия сума от неколко лица. Назначих за тая цел войводата Митре, от кого страшно се изплашиха нещастните гърци, но со доста голема мъка едвам се сбраха 23 1/2 лири. Часът ставаше три и требваше да се върви. Свиках момчетата около мене, които донесоха пред мен едрия роб-таксилдарин, той нещастния трепереше и не знаеше що да кажи. Изследвах го, но той не можеше и не знаеше вече да отговаря, защото момчетата не чакаха да им се командува, а сами започнаха да го мушкат со щиковете. Хайде рекох му най-после нека да носи: „Чок селям на Мохамеда!” и изкомандувах: „Мушни!”. Забиха се неколко щикове на Сулеймана таксилдарина, родом от Маврово, след това изсвирихме неколко пъти со тръбата за сбор. Веднага всички се събраха, а Кляшев и Биолчев написаха по една бележка, която оставиха на гърдите на убитите турци и потеглихме за към Чулирово, боси без опинци и едвам пристигнахме на осъмване на планината „Кайнак”, во гъсталака над Фотинища.
17 юли - „Кайнак планина” - четвъртък
Изпратихме четника Митре Бабчорски во Черешница, за да кажи да ни донесат вода, защото никак немахме нито капчица и всички умирахме от жажда. Мнозина от момчетата се възхищаваха от направеното в Лощница и си разненяваха разни думи по случката, обаче, от много дългия път мнозина се поболеха. Вечерта се сбрахме во Черешница, дето призори стигнаха Поптрайков и Розов со другарите.
255
18 юли - Черешница - петък
Тук се научихме, че Коте обра во Корешчата некакви мемури, [*] които имали събрани пари от Желево. Писахме писмо за Лошница, в което му предлагаме да си внесат обещаната сума. Решихме да повикаме некой куриер от Прекопана и да заминем на Сребрено, да унищожим Гелевата дружина, и да накажим фамилярно некой от привържениците на Геле, обаче куриер не дойде от Прекопана и немаше кой да не води, за това изменихме посоката. Се научихме за Геле бил нападнат нощно време на пусия от некоя леринска чета, били ранили един, който заловили жив.
От към Кършаковия център нищо не знаехме що става, нито писмо сме получили от толкова време. Вечерта се прибрахме во аглака Тихолицки.
19 юли - Тихолицкия осой - събота
Получихме едно писмо от Кирияко Търповски от Апоскеп ни пишеше, че Кършаков бил ранен и не ни описа как и що. От Кършаков и Лазо Киселинчев имаше също писма, во които първия молеше да му изпратиме церове да се цери, а Лазо ни пишеше как беше ранен от Котевите четници Кършаков над Смърдеш при чешмата „Бели Кладенци”, същия ни съобщаваше че Динчето Яневски от Габреш бил убит от Лабро Кизов от Габреш, тоже четник от Котевата дружина. Динето беше един от най-добрите работници и превързан към началството, върл противник на гърцизма. Наверно неговото убийство е извършено по желанието на владиката. Писах на Кирияко Търповски да ни срещни во Дреновенския Осой.
Направихме едно събрание на всичките четници и му говорихме доста много, това го сторихме, за да се усили поддържанието на духът, понеже се забелязваше едно разстройство. Ни решихме да заминем за Смърдецката планина и от там да нападнем и да изгорим турското село Капещица. Вечерта заминахме за Дреновенския осой.
20 юли - Дреновенския осой - неделя
Отрано дойде Липо Лекаров и ни донесе едно окръжно от щаба, во което ни пишеха за денат на въстанието. За големо наше учудване видехме, че ни пишат 20 срещу 21, се обявява въстанието низ целата Македония. Това много ни учуди и ни изненада, защото не остава никакво време, за да направим нужните разпореждания.
*. (тур.) - чиновници.
256
Както и да е, се заехме со разпорежданията. Решихме да изпратим во Костур по двама човеци во неколко ханове и во четири часат през нощта да подпалят ханищата. Изпратихме Ванчето Москов, во Дъмбени да вземе Лазо Поповски и да отидат во хана на Колето Габрецко да запалят неговия хан. На Дичо Дреновчара хана, натоварихме едно момче от Кономлади Мано и дедо Димо Попов от Дреновени, на Алекси хана изпратихме четника Насо Бабчорски, и заедно со Насо Попниколов да го подпалят. Жупанишчени пък некой други, а апоскепени други ханища, а ние да се доближим, да нападнем чадърите та со това да отвлечем вниманието на правителството и да създадем суматоха и страх. Изпратихме човеци во Дъмбени и во Жупанища, писахме чрез Липо Лекаров во Смърдеш, чрез Попкиров во Косинец и Въмбел, Върбник, за да заминат и прекъснат телеграфните жици, издадохме едно кратко окръжно, со което обявяваме въстанието. Вечерта се разделихме со Митровата чета и заминахме за Апоскеп. Тук вечерахме, Розов замина за към Загоричени, Кляшев за към Блаца, а ние со Поптрайков и со Поповата чета и со Стериовата потеглихме за към Костур. Се срещнах со Жупанишчени на определеното место. Часът стана вече 6, а още во Костур немаше да пламни. Апоскепени не пристигнаха да отидат во Костур. Жупанишчени малко остана турците да ги заловат и со триста мъки забегнали! Бабчорени и те наверно не пристигнаха. Оставаше да се надеваме на Ванчето Москов и на Дедо Димо, но на тех не знаем що им се случи. Тъй или иначе но факто е, че нищо не стана во Костур. Жупанишчени ни казаха, че около сто души аскери били около жупаницките лозя. Во Шестеово и там имаше други аскери а до като стигнем на местото ни требваше още един час време и така не ни оставаше време, защото щеше скоро да се осъмни. Освен това що полза да отидим и изгърмим неколко залпа? Когато ништо от вътре нема? За това решихме да се върним и се сбрахме на Апоскепската планина на „Мелимите”.
21 юли - Апоскепската планина - понеделник
Тук се сбрахме апоскепската, жупаницката, тихолицката, поповата и Стеровата чети, всички около сто души, от Костур си дойдоха всички и казаха, че не им било възможно да подпалят ханищата, защото во тех имало аскер, поставен на квартира. Към часа 5-6 се резделихме со Поптрайков, той замина за Дъмбени, а аз со всичките чети потеглих за Шестеово, да нападнем там аскерите, които били со таксилдарите една част, а другата част да нападне вишенския аскер, обаче ни се извести че аскера от Шестеово избегал. На Митре войводата му бех писал да се наб-
257
лижи и той към Вишени, понеже запитваше що да прави. Денем со око ло 120 души влезнахме во Шестеово дето жените и децата кръстейки и плачейки ни посрещнаха. Седнахме под високите и хладни тополи похапнахме малко, писах во вишени да се приготват да нападнат на аскерите от вътре. Писах на Кляшев да е готов от към десната страна да нападнем со блацени и черешничени. Казах на Попов, от Бабчор да излезни около Вишени со бабчорени и така потехлихме като взехме и неколко души от Шестеово. Низ пътя планирах да стрелим неколко пушки и да изпратя един селянин да кажи че комити 7-8 души убили един сувария и затова да ги предизвикам да излезнат от Вишени. Обаче на пътя хванахме около 25-30 души жервенци турци, които идеха от Костур от пазар, ги вързахме всичките и ги поведохме подире ни. Момчетата забелязали десетина души от към Тиолицкия път и затова изпратих Нумо Желински с 15 души шестевенци да ги нападни, още не беха достигнали на определеното место аскерите минаха преку пресеката вишенска и тиолицка и момчетата като вървеха от към десната страна, едвам ги забелезаха, макар че беха много близо. Аскерите ни гледаха нас, когато им бехме на среща. Веднага Петрето Христов Шестевенски гръмна върху им, турците се забъркаха и почнаха да бегат по разни посоки, почнаха да гърмят и другите момчета и те се намериха между неколко огньове. Се отправиха да бегат към срещните височини нагоре. Като видех, че ако излезнат и те заемат височините ще се намерим во опастност, нашите момчета макар и залесено местото, почнаха да ги обстрелват со манлихерката и те беха принудени да се крият и се завърнат назад. Нумо Желински пое дружината и без страх се хвърли върху турците, те почнаха да бегат към Вишени. Ние ги пресекохме, неколко турци паднаха убити, другите со бегане се спасиха. Почнаха другите аскери от селото да стрелят и да тичат, аз заех левата височина со Биолчев, дето се срещнахме со Митревата чета. Попов со другите момчета со Стерио Ташков во верига, настъпваха към Вишени. Со Митре избихме около 20 души турци жервенци, а другите и децата ги оставихме. Попов и той избил 3-4 жервенци. Навлезохме всички во селото от към Кондороби, пристигнаха около 20-30 души аскери, пристигнаха аскери и от към Костур, во селото седехме до 2 часа вечерта и от там заминахме за пресеката между Блаца и Черешница. Тук се съединихме со Кляшев и се прибрахме всичките чети.
22 юли - вторник
В зори потеглихме една част за Прекопана а друга со Митре Влашето за Бабчорсико, за да отидат към Кономладските аскери. Ние мислехме, че ще намерим аскер во Прекопана, за да се разправим со
258
тех, но за жалост те избегаха от вечерта и оставиха храните. Тук останахме на почивка. Около 8 часа се сбрахме во сред селото хванахме предателите, Поп Христо и Ването Роров, при тръгването край селото ги унищожиха момчетата. Оставаше още един предател но той влезна во редовете на прекопанската чета и остана друже да се унищожава. След една реч, която държахме на прекопанци, потеглихме за към Върбица над Загоричени дето се сбрахме и останахме на почивка да пренощуваме. Всички бехме на брой 340 души. Известихме на Манол Розов во Бобица, че сме тука, за да се присъедини и той, за да се разпределим.
23 юли - Върбица - среда
Се научихме, че аскера от Загоричене избегал. От Манол Розов ни се извести, че загоричени не искали да възтават, че ние со Кляшев со знамето и со една дружина от около 60 души, слезнахме в Загоричени, а Попов оставихме со другите чети да се закрепи на Върбица и над Бобища.
Со слизането ни во Загоричени срещнахме една дружина от 60-70 души от жупанци и шестевенци. Тази дружина се присъедини към мене. Като видеха това Загориченци всички излезнаха да ни посрещнат, а жените само се кръстеха и плачеха. Влезнахме во една къща да отпочинем и да са готови, а също и четниците ги уредихме низ къщите, за да похапнат и да са готови са всеки случай.
След малко от Попов ни се извести, че аскери идели от Кайляри во Клисура и той изпратил две отделения да ги нападнат, веднага ние определихме, Манол Розов со бобицката чета, Пандо Сидовата (жупанишчени и шестевенци и олицката чета около 150 души, да заминат за към Которската планина и да нападнат на клисурския аскер от към гърба. Се получи второ писмо от Попов, во което ни пише всички да заминем во тази посока и да нападнем во гърба на клисурския аскер, защото забелезал кола да водят топове. Ние без да се бавим се отправихме за къде клисурската страна со около 250-300 души. За да даваме разпорежданията по-бързо, со Кляшев качихме по един кон и потеглихме. Като се доближихме до Которската планина, разпределихме четите на три части и така да заемем един вид во верига всичката планина.
Клисурския аскер го видехме над върха на Клисура и гърмежите непрестанно си продължаваха и мислеше човек че са топови гърмежи. Ние мислехме, че сражението е започнато между Андреев со мокренци, но това беше само со Поповите чети. Колко повече да се качваме низ планината пристигна един четник изпратен от Попов и ни казва устно: Попов и Андреев натиснаха аскерите во един трап и заптисаха
259
три топове, нагоре да не отивате, защото местото е хванато от аскерите и по всичките върхове. Колкото за топовете твърде не повервах, а за аскерите, които ни хванаха височините нема да му отстъпвам, защото се надевах на разпределението и бех уверен, че ще излезнеме на върха. Не отидохме много далече и се откри огън на нашия патрул. Завзех место, мнозина от загоричени почнаха да бегат, бех принуден да ги бия, немаше що. Благодарение на Нумо Желински, който водеше Тихолицката чета и на четника Васил Касов от Загоричени, те подеха командуването според показанията им, аз заех десния фланг, а Кляшев со знамето левия. Извикахме неколко пъти „ура!” Изгърмехме неколко залпове и „храбрите” султанови аскери се витосаха към Куманичево. Ние си продължихме пътя за към Клисура и се доближихме доста много, направихме тук ново разпореждане, защото бехме се сбрали всички. Една част назначихме да заеме върховете на Буката Клисурска, и „като наредих на три пунктове караули, по неколко души, и другите да навлезат от към Св. Илия” за Клисура. Друга една част пръснахме во верига, а другата част, заедно со нас и знамената и се опътихме за Клисура направо.
Аскерите като видеха че момчетата настъпват без спиране и с викове „ура”, почнаха да бегат и напускаха поредното тепе и черквата со гробищата. Клисурени излезнаха да ни посрещнат, мъже и жени и децата, всички се прекръстиха. Най-после стигнахме до край на Клисура при гробищата, дето вече всичките места се пазеха от нашите чети. Навсекъде ни посрещаха и ни поздравяваха с гърмогласно „ура!”
Тук се сбрахме доста множество, наредихме си караули около градчето и патрули из града. Клисурени почнаха да се заобикалят около нас и те ни съобщиха, че Геле Сребреница бил сега со аскерите и избегал, други казаха, че е во селото се скриел и пр.
На черквата „Св. Илия” забелезахме сума аскер, който бегаше, стреляхме два-три пъти, макар да беха доста далече но те като сърни бегаха. Тук се научихме, че Андреев со мокренската чета се сражавал со Геле и са му убили неколко момчета, убити имало и от аскерите. У всички момчета се забелезваше особено ентусиазъм, от какъвто и аз не се лишавах.
Наредихме още нужните караули и чаках да дойди Попов от към Блацките височини. Най-после той стигна со гвардия, ние го посрещнахме со особени церемонии. Тук наредихме всички възстаници и четници за редици, които дефилираха пред нас. След това ние им държахме неколко речи насърчителни. Подир това ние влезнахме во града с 15-20 души и отидохме право во правителствения дом на мюдюрина.
260
Тук намерихме сума книжа, които ги изгорихме, също и некой неща. Също намерихме во един хан един хубав турски кон на некой ранен сувария, взехме коня со нас. Ни разправиха клисурени за бегането на мюдурина и как той нищо не можа да си вземе. Се установихме в една къща, след като наредихме навсекъде добри караули.
24 юли - Клисура - четвъртък
На 22 юли Андреев со мокренската чета имаше сражение со Геле Сребречанчето и со аскерите, понеже нашите не беха добре укрепени, затова дадоха пет жертви, стражението стана към черквата „Св. Илия”, отидох до там, видях нещастните момчета съблечени съвсем голи и обезобразени. На утрото стигна Андреев со мокренчани, които след сражението со турците избегали. Те разправяха, че обхванати от всекъде чуваха само нашето ура. Заехме се да присоберем малко неща потребни за четата. Сбрахме доста опинци и пр. Има списък за всички. Сбрахме и разхвърлените разписки и така през целия ден и прекарахме натрупани со работи.
От нигде не се появи никакъв аскер. Стигна въмбоската и куманичевската чети. Куманичени казаха, че около 15 души повечето стари, от които само три въоръжени били нападнати от Геле Сребренеца и от неколко горенски турци. Един от куманичените се рани в ръката, а другите не се знае що станаха, дали изчезнаха или ги хванаха и ги изклаха.
Се фотографирахме четиримата аз, Кляшев, Розов и Николов, друга поза ази и Кляшев на кони качени, по желанието на фотографа, сам качен на кон. Вечеряхме и в 5 часа през нощта напуснахме града Клисура, значи цели 30 часа стояхме во Клисура. Заминахме всички за към Бобицките плочи и Върбица, за да направим ново разпределение на четите, защото иначе не се може да се прехранват и не може да се разбере, кой е сит, кой е гладен.
25 юли - Върбица - петък
От Елехово дойдоха 25 души възстаници но оръжие немаха и от Сребрено дойдоха 12 души, заедно со едно гъркоманско попче, което на първо място ни каза, че ще припознава за напред светата Екзархия и пр.
Днес направихме ново разпределение на всичките четници (всички що сме около 700 души). Разпределението стана така:
На Мокренски център, за центров войвода оставихме пак Никола Андреев;
Загорския център: войвода Марко от Палеор со дружина от по 100 души избрани от всичките села на центъра. На селските загорски
261
чети - едната Петрето Погончев, а другата част Митрето Гърков, на куманичката Васил Касов, на олицката - Костандо от Желегоже и на Въмбзката.
На Блатския център, войвода Попов, на селските Блатца и Черешница - Нумо Желински, на прекопанската и сребренската - Аргир Сетов от Сребрено, на олицката Ване Христов от Черновища, на Вишенската - Йото Рашайков.
На Апоскепския център за центров войвода Никола Христов, на селската апоскепска - Стоянчето Бакалов, на Шестеевската - Янето от Шестеово, на сетемската - Насо от Апоскеп и на жупаницката - Пандо Сидов.
След това разпределение на четите, раздадохме всичките взети от мюдюра прибрани вещи и опинци. Привечер се забелеза, че гори Шестеово. От загоричени се дигна една тревога, едно викане, пази Боже! Наредих загорицкия центров войвода да изпрати неколко четници да проверят, а ние изгърмехме неколко залпа. След малко разбрахме, че не било нищо. Подир това аз и Кляшев со възстаниците от двата центра Блатцки и Апоскепски заминахме за „Вичо”, а другите оставихме ги на „Върбица”.
26 юли - Вич планина - събота
От тук разгледах Шестеово и видех да димят една-две къщи, а другите не беха запалени, забелезахме сума аскер и башибозуци, които прибраха Жервенските фамилии, на които селото изгориха четниците от Корештенските центрове со Лазо Хаджитрайков и другарите му. След обед се забеляза да гори и Черновища и то само една две къщи. Получихме писмо от Георги Попхристов, който е дошъл с 150 души на помощ (леринци). Вечерта слезнахме во Бабчор, дето се срещнах со Попхристов, со него беше и Кочо от Зелениче, той мъченик, който на първото време не ме позна. Со Попхристов свършихме следното:
След една седмица да се сберем и нападнем аскерите на Екси-шуския мост и да го бомбардираме, а подир това да нападнем и Невеска. Се разделихме, ние заминахме за Кономладската пресека, за да стрешнем со Митре, понеже от Черновища ни се извести, че аскерите избегали. В Дреновския усой има сражение Кузинчо со неколко други възстанически чети.
27 юли - Кономладската пресека - неделя
От тук наблюдавах изгореното Жервени и Черновища, току-речи тези села по кономладската река всички жители избегали по планините. Вечерта со четите от Кономладския център и Блатцкия се
262
опътихме за Кономлади, дето вечеряхме и подир това заминахме за Брезница. Тук ни посрещна Поптрайков со неговата голема чета при особени церемонии. От тук заминахме за Смърдеш и тъкмо в зори стигнахме и се установихме на „Ливадие”.
28 юли - Смърдеш - понеделник
Решено беше от тук да нападнем Билища и да го изгорим. Към седем саато след обед Поптрайков со неколко чети замина за Къпещица и от левата страна да нахлуе во Билища, Попов и Кляшев заеха десната страна над Върбник от горе, а пък аз направо во Върбник.
Колко излезнахме над височините над Върбник турците ни откриха огън. И се почна редовна престрелка. Също и на Поптрайков откриха огън. Види се турците имали известие и се закрепили много добре, всички фамилии са ги изтеглили. До вечерта се стражавахме и не беше възможно да се настъпи. Па и нашите възстаници до толкова се беха изплашили щото требваше човек со сила да ги кара да настъпват, па и това го направихме со Илия Биолчев, но напразно.
Л. Поптрайков даде жертва, Колето Шамандуров, а ние един ранен от турците. Всички остъпихме и се прибрахме во Смърдеш. Забравих да отбележа: Поптрайков и него малко го раниха во гърба. Възстаниците прибраха неколко стотин кози и овци и говеда и ги натераха во Смърдецката планина.
29 юли - Смърдеш - вторник
Ни събудиха още во зори и ни казаха, че Върбник гори. Всичките въмблени избегаха, също и смърдешени въпреки много ни викане да не напускат селото. Се качихме и ние на „Бели Кладенци” дето беха възстаниците. От тук видехме димовете от изгореното Върбник, веднага повикахме Стерио Стериовски, центровия смърдешки войдода, заедно со въмбелската, върбицката и смърдешката чети и ги изпратихме за Въмбел, да заемат местата и да запазят селото.
Ни се извести от караула, че от към Дамбени се слушат топовни гърмежи и много аскери идвале, аскери идват и от към Косинец, аз предложих да заминем за Дъмбени, за да ги отблъснем, обаче Поптрайков и Кляшев казаха, че момчетата са много изморени, та да заминем вечерта. След малко ни се извести, че Дъмбени гори и че всички фамилии от Дъмбени, Косинец и Лобаница, избегали от селата и дохождат нагоре во планината. Аскерите и те настъпвали тук вече не ни сбираше повече и трябваше да заминем и да дадем помощ. Тръгнахме со четите дъмбенски и косински и се спрехме на „Тиза”. От тук се виж-
263
даха пламените от запаленото вече Дъмбени и аскерите, които настъпваха нагоре.
От десния фланг наредих косинци и после дъмбенци, така ги наредихме по-наредко. Кирияко Търповски и Цильо Бакалев со една дружина и те пристигнаха от към Берик и се закрепиха по височините на „Харамийската планина”. Така аз прекарах всичката линия от „Корици”, „Тиза”, „Харамийската планина” та до височините на „Мали Вогли” на „Търново слива”. По цялата линия настаних момчетата со голема бързина, но на всекъде силата ни беше слаба и много пръсната, иначе не можеше да се стори, защото неприятеля и той беше много пръснат и дохождаше по всички направления на Дъмбенската планина. Стигнаха Митре Влашето и Попов со своите чети, со тех попълнихме редовете доволно, огъня се откри най-напред от към десния фланг и от далече. Тук се уби едно момче от Косинец и то толкова далече, щото маузеровия куршум не можа да го пробие, остана в телото (се именува Митре Киров Пировски). Най-после се откри огъня по всичката линия. На всякъде момчетата се държаха акуратно. Турците грабнаха всичките дъмбенски стада и ги затераха към Дъмбени и хванаха да колят стадата.
Изкомандувахме за настъпление, което се почна от всички страни. Турците макар и да имаха два топа, со които ни гърмеха, макар и да бяха повече от нас, се изплашиха и почнаха да отстъпват. Ние окуражени от това, со викане на ура, подех аз левия фланг и с голема бързина заехме некои места. Цильо Кономладски и той акуратно настъпваше и така турците удариха на бег. Во „Мали Вогли” един от турците тръбачи со още двама души, сплеткаха конците и не знаеха на къде отиват, двамата се изплъзнаха към селото Габреш, но тръбачът почна да бега низ височините на „Мали Вогли”. Извикахме некои от момчетата напред да го хванем, защото остана самичък. Той като постоя малко, момчетата мислеха, че не е сам и слабо настъпваха, обаче той излезна самичек срещу нас и почна да бега силно. Мнозина стреляхме и настъпвахме от всички страни, аз забелезах турчина направи една тумба, казах на Биолчев, че го раних. След малко той беше вече в нашите ръце, неколцина викаха че са го ранили те, аз мълчах и не им отказвах, че те са го ранили разбира се, за да ги насърдча, обаче манлихеровия куршум се познава, където минава, той беше ранен в четирите пръста на десния крак. Продупчих му я и шапката от главата, макар да стрелях от 100-120 крачки. Над него се намери тръбата, маузеров щик, 75 патрони маузерови, а пушката и патрондаш немаше, види се ги е скрил. Запитахме го, бихме го да ни каже, но не ни ги каза. Казваше, че му ги е взел
264
юзбашията, но това беше лъжа. Всеки искаше да си отмъстява и всеки го биеше. Той беше вече изнемощял. Запретих да го бият и го качихме на едно магаре и го носим на „Вълканова чешма”. Поптрайков и Попов со неколко момчета заминаха за Дъмбени. Стадата всичките им ги откраднахме.
Сражението се почна от 6 часа и се свърши в 12 1/2 часа вечерта. Аскерите позорно се отправиха без да се спрат, направо за Костур. От турците се видеха убити над 13-14 души и заловения жив тръбач. От нашите само една жертва, а ранен никак. Неколко къщи изгориха башибозуците во Лобаница. Забелеза се дим во Прекопане.
30 юли - Вълканова чешма - сряда
С големи мъчнотии убедихме косинските и лобаницки фамилии да се завърнат по селата си. Днес можахме да прекараме без да имаме големи тревоги. Решихме да нападнем „Св. Неделя”, обаче силите ни бяха доста пръснати и хляба закъсне да ни дойде, за това отложихме за утре вечер. Една част изпратихме во Косинец, за да приготви хлеб друга част се установи на Косинското кале, а ние со третата част се установихме на „Гиза”.
31 юли - Тиза - четвъртък
През нощта настинах та не можах да се мръдна. На заранта и през целия ден лежах, понеже четите беха доста пръснати затова не можахме да предприемем нищо, особена мъчнотия срещнахме за храна, заръчахме в Косинец 400 хляба, а ни се изпратиха 200, останаха момчетата гладни.