ГЛАВА IX.
Акцията противъ пропагандата се отлага. Сугаревъ преминава презъ Порѣчието. Пристигането въ с. Сланско. Срещата въ с. Латово. При Бушова Чешма. Обсадата на с. Дивяци. Пристигането въ с. Велмевци. Сражението въ с. Орѣше. Пѣсеньта на Иванъ Алябака. Завръщането на Г. Сугаревъ въ Велешко. Иванъ Бабунски напуща училището и става сръбски войвода. Георги Сугаревъ заминава за Битолско, а Иванъ Алябака за почивка. Въ пленъ на пропагандата. Рускиятъ и сръбскиятъ консули гости на пропагандата. Волята на царя Николая. Бѣгствою отъ пленъ. Сърбия изпраща на пропагандата инструктори.
Борбата съ пропагандата бѣше жестока. Обективнитѣ и субективни условия въ Бабуна-планина налагаха решителни и съвмѣстни действия съ организационнитѣ чети отъ съседнитѣ райони, поради което всички акции трѣбваше всестранно да се обсѫждатъ. По опитъ се знаеше, че една подготвена акция противъ пропагандата щѣше да докара стълкновения и съ турскитѣ войски, които безъ друго щѣха да се яватъ въ помощь на пропагандата и ударятъ организационнитѣ чети.
Обаче за организацията бѣше отъ голѣмо значение докато не бѣше настѫпила суровата зима да се взематъ бързи и ефикасни мѣрки, защото всѣко отлагане влияеше зле и всрѣдъ четницитѣ и всрѣдъ милицията, но поради настѫпилитѣ проливни дъждове такава не можеше да се проведе. Зимната борба ставаше невъзможна поради физическо изтощение. Поради тия обстоятелства организацията трѣбваше да вземе мѣрки при настѫпване на пролѣтьта да разполага съ нужднитѣ сили и срѣдства за борба противъ пропагандата.
За да може да се прокара пролѣтната борба, Сугаревъ реши да замине въ Битолско и подготви тамошнитѣ организационни чети за бѫдещата акция. Той
113
трѣбваше да се срещне съ битолското окрѫжно рѫководство и съ всички районни чети, съ които да уговори точно деня, въ който наложително всички чети на ВМРО отъ Костенарията до Скопье и отъ Дебърско до Тиквешията да обсадятъ Порѣчието и се справятъ съ нелегалната сила на сръбската пропаганда.
Съ писменно изложение до Даме Груевъ, Сугаревъ описа положението на организационнитѣ сили и тия на пропагандата, молейки го да направи необходимитѣ постѫпки за вземане най-бързи мѣрки рано презъ пролѣтьта да се ликвидира окончателно съ пропагандата въ Азотъ и Порѣчието.
На 10 септемврий 1905 година се получи съобщение, че четитѣ на пропагандата сѫ изпратили съгледвачи и се подготовляватъ за нападение. Рѫководството веднага нареди да се взематъ бързи мѣрки и поставятъ засади на неприятеля, обаче последниятъ щомъ вижда, че сѫ узнати намѣренията му, отбива се въ дѣсно и презъ с. Стровие отива въ Богомила, а отъ тамъ къмъ Никодимъ.
Презъ деня Сугаревъ получи писмо отъ Прилепско, съ което му се съобщаваше, че до десетина дни преминаването по каналъ презъ Прилепско е невъзможно, защото въ селата, презъ които трѣбваше да се преминава, е настаненъ аскеръ. Оставаше единственъ пѫтьтъ презъ Порѣчието. Увещанията на Алябака и Константиновъ, че ако тръгне презъ Порѣчието, ще се изложи на явна гибель, не помогнаха. Привечерь Сугаревъ изпрати Арсо Локвички на огледъ въ Порѣчието, който на другия день се завърна, заявявайки, че поема отговорностьта за сигурното отвеждане до Сланско. Казано и свършено. Преди заникъ Сугаревъ избра 7 четници и потегли на пѫть по течението на Орѣшката рѣка, съпроводенъ отъ велешкитѣ чети. Заваля силенъ дъждъ, който измокри всички до кости. На заникъ четитѣ стигнаха „Даутица”. Тукъ Алябака повторно почна да увещава Сугарева да се откаже отъ намѣрението си, или, въ противенъ случай, всички чети да преминатъ презъ Порѣчието и го отведатъ въ Сланско, обаче той ги отклони, като нуждни въ Велешко, заявявайки : „Борбата ще се води до край и никакви препятствия не трѣбва
114
да ни плашатъ. Ако трѣбва да се мре, ще мремъ понеже за това сме тръгнали.... Не на тебе това трѣбва да обяснявамъ. . . Хайде до виждане. .. Бързото ми извикване въ Битолско ме тревожи и азъ трѣбва веднага да пристигна. Чакайте ме до 10—15 дни. . . . Утре вечерь сме въ Сланско. Следъ обичайнитѣ братски цѣлувки, четата потегли на пѫть изпратена съ тѫга отъ Алябака.
Пълзишкомъ четата премина незалесения ридъ и навлѣзе въ висока борова гора, представляваща удобно прикритие. Стъмни се. Мракъ зацари. Дъждътъ продължава да вали безспирно. Четата се движи спокойно. Къмъ полунощь — презъ стръмни пѫтеки и балкански ручеи, спъвайки се отъ нападалитѣ грамадни пжнове, свличайки се отъ урва въ урва — четата почна да слиза въ низината. Спускащитѣ се отъ пазвитѣ на Даутица буйни ручеи изобилно бѣха наводнили ливадитѣ, та движението ставаше много тежко. Четата съ голѣми усилия и пълна тишина премина мѣстностьта „Мицково Гнѣздо” постояненъ постъ на пропагандата, и навлѣзе въ по-удобенъ пѫть. Арсо Локвички излѣзе напредъ, следъ малко се повърна и загрижено съобщи, че може да сме налетѣли на засада, понеже забелѣзалъ диря отъ подковани битолски опинци. Въ тоя моментъ наблизо пропукаха пушки, четата направи завой, застана на едни карпи, очаквайки неприятеля. Следъ едночасово проучване и напрегнато състояние, Сугаревъ реши да се промъкнемъ до Локвица. Четата въ тъмнината се изтегли и на ранина стигна край селото, като остана да денува въ една малка 1.50—2 метра висока чемширова горичка, а Арсо отиде по работа. Около пладне сръбскиятъ войвода Тренко съ 30—40 четници обиколи всички гори и ридове, повърна се обратно и направи щателенъ огледъ, обаче не надникна край младата горичка. Залегнали на гръди съ зарѣзани пушки, четата прекара цѣлъ день въ горичката, безъ нѣкой да мръдне отъ мѣстото си. Лежишкомъ всѣки отъ четницитѣ си бѣ издѣлалъ отъ чемширъ по нѣколко лѫжици и цигарлъци.
Хладнокръвието на Сугарева внасяше струя отъ ведъръ въздухъ, който даваше крепка вѣра на четницитѣ Всички вѣрвахме въ него и съ спокойствие оглеждахме
115
даденитѣ ни пунктове. Привечерь сръбската чета наближи къмъ горичката. Съ затаенъ дъхъ слушахме и се любувахме на любвеобилнитѣ хули на Тренко, който не остави единъ светия необруганъ. Отъ разговоритѣ имъ схванахме, че тѣхния патраулъ ни обстрелялъ, обаче поради голѣмитѣ локви вода изгубилъ дирята ни Къмъ 6 часа вечерьта пропукаха пушки въ дѣсно и веднага сръбската чета отиде по направление на изстрела. Следъ половинъ часъ, силно дишащъ и облянъ въ поть, Арсо Локвички се изправи предъ четата и изнемощѣлъ падна предъ Сугарева. Той, следъ като се посъвзе, обясни, че презъ деня на два пѫти е билъ подгоненъ, но можалъ да се укрие ; че той преди малко стрелялъ отъ рида въ дѣсно, за кѫдето се отправила сръбската чета, а въ това врѣме той бѣгомъ дошелъ при насъ, за да ни отведе.
Нѣмаше време за почивка. Веднага четата тръгна съ силенъ ходъ по на 10 крачки единъ следъ другъ. Пѫтьтъ бѣше пъленъ съ локви и не можеше да се ходи. Около полунощь спрѣхме на почивка близо до с. Крапа. Току що приседнали, пропукаха пушки и куршуми почнаха да свистятъ между четата. Схванахме, че сме открити отъ постоветѣ и съ бързи крачки почнахме да отиваме по направление на „Бушова планина”. Чуваха се гласове на неприятеля, смѣсени съ кучешки лай. Изнемощѣлии влачейки се е динъ следъ другъ едва преминахме шосето до р. Велика и почнахме изкачването по висотата. Четата бѣше доста на високо, когато отъ шосето сръбската чета откри огънь, обаче куршумитѣ не можеха да ни засегнатъ. Късно презъ нощьта, въ 3 часа следъ полунощь, четата пристигна въ село Сланско.
Озлобени отъ нашето промъкване презъ Порѣчието, хората на пропагандата предаватъ нашия маршрутъ на властьта. Рано сутриньта пристигна турска потера въ селото. За да не пострада мѣстното население, Сугаревъ реши четата да излѣзе вьнъ отъ селото и тамъ да бѫде ударена отъ турцитѣ. Обаче рѫководительтъ на селото не позволи това. Последниятъ бѣ извиканъ и отиде при турския офицеръ. Наскоро той се завърна и съ голѣма радость съобщи, че благодарение доброто държане на селянитѣ, турскиятъ офицеръ се увѣрилъ, че билъ излъганъ отъ село Крапа и, следъ като далъ нареждане на
116
селянитѣ да не пропущатъ комити, съобщилъ, че ще се връща обратно. Сигналистътъ на потерата изсвири сборъ и аскерътъ се изтегли. Веднага стана селски праздникъ. Селянитѣ пристигаха на групи и се трупаха предъ квартирата на Сугарева, за да могатъ да видятъ своя любимъ даскалъ. Деньтъ мина спокойно и четницитѣ си отпочинаха. Привечерь се извиха кръшни хора, въ които взе участие и четата.
Презъ нощьта, придружена отъ група младежи отъ Сланско, четата потегли за с. Латово. Вънъ отъ селото ни посрещнаха крушовската чета на Петръ Юруковъ и кичевската на Пешо Радевъ Пашата. Следъ обичайнитѣ приветствия — присѫщи на македонския народъ — четитѣ се разположиха на бивакъ вънъ отъ селото, въ балкана, на една хубава поляна, обградена отъ всички страни съ високи и старинни буки. Юруковъ и Пашата недоумѣваха, какъ Сугаревъ се е решилъ да премине презъ Порѣчието, а той плавно-плавно имъ отговори: „Нашиятъ животъ всецѣло принадлежи на организацията и нейнитѣ интереси ни принудиха да преминемъ презъ сръбското котило”. Охраната зае своитѣ мѣста, набързо накладохме огньове и почнахме да изсушаваме измокренитѣ си дрехи. Четницитѣ въ весело настроение продължиха до късна нощь разговоритѣ и революционнитѣ пѣсни, пѣти съ ентусиазъмъ отъ Ванчо Джонето.
Предъ войводитѣ Петръ Юруковъ и Пашо Радевъ Пашата, Георги Сугаревъ изложи обстойно плана за една акция противъ пропагандата, искайки имъ пълната подкрепа. Пешо Паша заяви, че неговиятъ районъ е много засегнатъ отъ пропагандата и че той вече е водилъ петь сражения съ сръбскитѣ чети. И двамата войводи напълно възприеха становището на Сугарева и обещаха, че при първъ зовъ ще се явятъ на мѣстоназначението си.
На бивака пристигнаха група селяни отъ с. Латово, облѣчени въ празднична носия, съ шарени бъклици въ рѫце. Споменитѣ отъ преди и следъ въстанието вдъхваха голѣмо уважение на латовци къмъ Сугарева. И тукъ, както въ Сланско, селяни и четници се наредиха на обща трапеза. Непринудена радость бликаше въ ду-
117
шата на всички и ни караше да забравимъ мѫки и неволи. Тая мила среща продължи чакъ до заникъ. Четитѣ почнаха да се приготовляватъ за пѫть, изпратени братски отъ селянитѣ.
На всички правѣше силно впечатление кичевскиятъ войвода Пешо Радевъ Пашата, който бѣше облеченъ въ червени гвардейски дрехи и носѣше сабя. Въ сражението при с. Русяци, Кичевско, турскитѣ войници като го видѣли съ червенитѣ дрехи и съ сабя въ рѫка, турили му името Пешо Паша. Той бѣше създалъ страхъ и трепетъ между турскитѣ войски. Той имаше за помощникъ и секретарь младия и симпатиченъ Симеонъ Денковъ. Голѣма дружба сѫществуваше между двамата революционери. Следъ смрачване кичевската чета тръгна за своя районъ, изпратена съ бурното „ура” и благопожелания живи и здрави да се видимъ низъ пазвитѣ на Ба-буна планина. Крушовската чета трѣбваше да ни преведе презъ своя районъ. Блаже Биринчето и Джонето тръгнаха авангардъ къмъ „Бушова Чешма”.
Съ усиленъ ходъ между високитѣ буки на „Бушова планина” четитѣ пристигнаха близо около „Бушова Чешма” — единъ отъ най-високитѣ пунктове на планината. Този бѣше единствениятъ пѫть за преминаване. Като наближихме 400—500 крачки до турския постъ, четитѣ почнаха да се движатъ по-бавно. Наблюдавайки поста, предъ четитѣ се очертаха силуетитѣ на група турски войници, опрени върху една грамада трупи, съ насочени пушки срещу насъ. Веднага лежишкомъ заехме позиция и въ такова положение престояхме нѣколко минути.
Намѣрихме се предъ особено положение — ни напредъ, ни назадъ. Четникътъ Андрей Варналиевъ ме сбута и пошепна: „хайде да провѣримъ по-отблизу, безъ да ни видятъ нашитѣ, защо не мърдатъ тия читаци . . . може да сѫ мишенки?” Наближихме до турскитѣ войници и съ бързъ скокъ Варнглиевъ се метна върху мишенкитѣ. Съ веселъ смѣхъ се отправихме на пѫть, чудейки се на изобретателностьта на турскитѣ аскерлии да ни плашатъ съ мишенки.
Следъ преминаването на „Бушова Чешма” се раздѣлихме съ крушовската чета, като специални куриери ни поведоха и следь 4—5 часово непрекѫснато пѫтуване
118
ни отведоха въ с. Горно Дивяци. Едва току що седнали на почивка, съобщиха ни, че турска потера сардисала селото. Четата веднага се приготви за излизане отъ селото. Благодарение че мъглата още не бѣше се вдигнала, смѣлата жена Ионица ни поведе и следъ единъ часъ стигнахме благополучно срѣдъ голѣмата гѫста гора „Пуста рѣка” безъ да ни забележи аскерътъ при излизане отъ селото. Потерата до обѣдъ е правила обиски и, като не намѣрила следа отъ комититѣ, се завръща обратно въ Крушово.
Презъ нощьта четата стигна въ с. Велмевци, гдето ни посрещна четата на дяконъ Евстатий. Срещата между дветѣ чети бѣше задушевна. Въ Велмевци, следъ нѣколко дневнитѣ тревоги, четницитѣ прекараха единъ спокоенъ день, изкърпиха и си почистиха окѫсанитѣ дрехи.
Сугаревъ тукъ трѣбваше да се срещне съ битолскитѣ рѫководители Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ. Обаче нѣколко дни по-рано фамозниятъ Петъръ Лигушевъ ги изпратилъ като делегати на конгреса, съ единствената цель да бѫдатъ далече отъ Битоля, за да може по-спокойно да върши своитѣ предателства. Сугаревъ, между другитѣ писма, получи съобщение, че пропагандата нападнала и изгорила с. Орѣше. Той веднага се приготви и замина обратно въ Велешко.
Пропагандата чрезъ своитѣ агенти Зафиръ Дамяновъ и Китанъ Станковъ навреме е получила сведения за заминаването на Георги Сугаревъ.
На 25 септемврий 1905 година, къмъ 10 часа вечерьта, четитѣ на Панчо Константиновъ и Иванъ Наумовъ Алябака заедно съ четницитѣ на Сугарева, тръгватъ отъ с. Папрадище за с. Орѣше. При наближаването на Орѣше чува се остъръ сигналъ (подсвиркване съ уста). Следъ малка рекогносцировка сборнитѣ чети влизатъ въ с. Орѣше. Следъ една малка почивка половината чета заедно съ войводитѣ остава въ срѣдата на селото, а останалата половина остава на квартира до „Старото Черквище”, находеще се на края на селото.
Съ пукването на зората сръбскитѣ чети на Григоръ Соколовъ, Йованъ Дългъчътъ, Илия Мочковъ, Стефанъ Келеша и Тренко Крапянина обсаждатъ с. Орѣше отъ всички страни.
119
При черквището сѫ четницитѣ Пано Арнаудовъ, Наумъ Йосифовъ, Тодоръ Якововъ—Расимъ, Петъръ Христовъ, Насто Стружанчето, Кольо Карахасанчето заедно съ група сугареви четници. При черквището се започва най-напредъ сражение. Неприятельтъ стреля ураганенъ огънь. Четитѣ отъ селото не смѣятъ да стрелятъ, за да не попаднатъ между два огъня. Отъ „Старото Черквище” групата четници дава решителенъ отпоръ на неприятеля. Почва се бомбовъ огънь. По обѣдъ пристига аскеръ отъ Богомила и, следейки отъ где пукатъ манлихеркитѣ, къмъ тѣхъ отправя стрелбата си. Подъ залповия огънь на групата четници отъ „Старото Черквище” Алябака и Константиновъ съ четитѣ си излизатъ отъ кѫщитѣ и заематъ по-сгодни позиции. Турскиятъ аскеръ заема позиции по пѫтя за Стровие и се предпазва да не даде жертви. Привечерь организационнитѣ чети атакуватъ неприятеля и отстѫпватъ по групи. Въ това ожесточено сражение на бранно поле падатъ убити дѣдо Иванъ Опълченеца, Миланъ Сърбина, Петъръ Христовъ отъ с. Вирово и Насте Охридянчето.
При отстѫплението на организационнитѣ чети трима четници отъ Сугаревата чета попадатъ въ пленъ на сръбскитѣ чети.
Вечерьта кьсно на 25 септемврий сборнитѣ чети се прибиратъ въ село Папрадище надъ Кулата и констатиратъ, че липсватъ трима четници. Впоследствие, отъ разпита на селяни отъ Гостиражни, се установи, че пленницитѣ сѫ били жестоко измѫчвани, накарани сами да си изкопаятъ гробоветѣ и въ момента, когато да ги разстрелватъ, четникътъ Стефанъ Ходжата сполучилъ да избѣга, отвличайки отъ рѫцетѣ на единъ сръбски четникъ пушката му. Останалитѣ двама четници : Димитъръ Симидчиевъ и Илия Панагюрчето били влачени нѣколко дни и отпосле убити въ село Гостиражни.
При отстѫплението си къмъ Порѣчието сръбскитѣ чети запалватъ четири селски кѫщи.
Постояннитѣ сражения на организационнитѣ чети съ тия на пропагандата сѫ оставили дълбоки и неизличими следи въ народната душа. Незнаенъ народенъ поетъ възпѣва Йованъ Алябака, като народенъ герой и отъ пѣсеньта му ярко личи радостьта на Орѣшани за храбростьта на Алябака.
120
Ето и самия текстъ на пѣсеньта :
Огинь гори у Мукосъ планина,
Тамо ни се сърбскинье войводи,
Най-напредъ е Йованъ младъ Бабунски
По него е Василъ отъ Теово,
Трекиотъ е Коста отъ Пекянецъ.
Проговори младъ Йованъ Бабунски:
„Айде, бракя, бре млади четници,
Да ойдеме у село Ореше,
Тамо ни се бугарскитѣ чети:
Най-напредъ е Йованъ Алябакотъ,
По него е Панче Костадиновъ,
Трекиотъ е Арсо Локвичанецъ”.
Па тръгнале сърбскинье войводи,
Па тръгнале по Мукосъ планина,
Да ми ойдатъ у село Ореше,
Ми наближили село Ореше.
Богъ да бие Йованъ Алябакотъ,
Що ми бѣше надворъ отъ селото,
Та ми виде сърбскинье войводи.
Провикна се Йованъ Алябакотъ:
„Айде, бракя, скоро се спремайте,
Па да фанемъ тежки митиризи,
Да избиемъ сърбскинье войводи”.
Па фанале тежки митиризи,
Да се биятъ съ сърбскинье войводи.
Първа бумба фърли Алябакотъ,
Втора бумба фърли Костадиновъ,
Трекя бумба фърли Локвичанецъ.
Провикна се младъ Йованъ Бабунски:
„Стой, не стреляй, Йованъ Алябако,
Ми изтепа сите четници!”
Па побѣгна младъ Йованъ Бабунски,
Па побѣгна Василъ отъ Теово,
Па побѣгна Коста отъ Пекянецъ.
Пѣсни пѣятъ момине бугарски,
Пѣсни пѣятъ за Йованъ Алябакотъ,
Що е разбилъ сърбскине войводи.
121
Иванъ Наумовъ Алябака бѣше страшилище за агентитѣ на пропагандата. Почти въ всѣко сражение на Алябака съ сръбскитѣ чети, фамозниятъ Григоръ Соколовъ псуваше и ругаеше Алябака съ думитѣ: „Ой, мори мечко, ако не си ти, всички ке ги прегазя и живи изловя” . . . „Оръ Алябакъ, отца ти . . .”, „Оръ Алябакъ, бугарско куче”. И наистина Алябака бѣше и си остана до своята смърть страшилище за агентитѣ на пропагандата, отъ една страна, а гордостьта и бранникътъ на народа, който ненавиждаше отъ душа агентитѣ на пропагандата. Внушителната фигура на Алябака пъкъ вдъхваше на всѣки четникъ и милиционеръ вѣра и безстрашие въ време на боеветѣ.
Въ началото на м. октомврий Сугаревъ се завръща въ Велешко наскоро следъ сражението въ с. Орѣше. Той престоява съ четата си две седмици съ единствената цель да може поне отчасти да се разбие нелегалната сила на пропагандата, обаче будното око на последнята следи движението на организационнитѣ чети и отбѣгва каквото и да било сражение, опасявайки се, че ще бѫде бита.
Настѫпилитѣ проливни дъждове заставятъ Сугаревъ заедно съ четата си да замине за Битолско, за да заеме поста си битолски окрѫженъ войвода.
Вследствие на физическо изтощение и нуждата отъ почивка, Иванъ Наумовъ Алябака заедно съ четата си презъ м. октомврий напуща Велешко и отива на почивка.
Въ края на м. октомврий 1905 година четникътъ Тодоръ Дочевъ отива въ с. Мартулци. Сърбоманитѣ отъ това село го предаватъ на аскера. Следъ избѣгването си Тодоръ Дочевъ повторно влиза въ с. Мартулци”, залавя нѣколко сърбомани, които му заявяватъ, че е предаденъ отъ брата на Бабунски. Дочевъ отива да търси Бабунски, обаче той му отваря огънь. Въ време на престрелката групата на Дочевъ убива брата на Иванъ Бабунски и неговия синъ.
Следъ като се научава за убийството на брата си, Иванъ Бабунски, който по това време бѣше сръбски учитель въ града Велесъ, се срѣща съ нѣкои организационни дейци въ градътъ и имъ казва: „Организацията посегна и уби брата ми, но азъ жестоко ще си отмъстя”.
122
Скоро следъ тая закана Бабунски напуща учителството и става сръбски войвода. Той стана единъ отъ най-свирепитѣ и кръвожадни войводи на пропагандата, който, въ желанието си да отмъсти за брата си, не избираше срѣдствата си да измѫчва и убива населението. Велешко и Прилепско най-зле изпитаха садизма на Бабунски. Никой отъ сръбскитѣ неграмотни и малокултурни войводи отъ типа на Григора, Тренко, Дългъча и др. не си послужиха съ инквизиторскитѣ средства и похвати на „интелигентния” и „културенъ” сръбски учитель Бабунски, който набързо решаваше сѫдбата на всѣки заподозрѣнъ отъ него мѣстенъ селянинъ, че нѣма да бѫде правовѣренъ „сърбинъ” [1].
Отъ близки хора на Арсо Локвички се донасяха сведения за станали срещи между четитѣ на пропагандата съ руски и австрийски консули въ Порѣчието. За голѣмо съжаление вѣрата въ Русия бѣше така силна и непоколебима, че никому се не искаше да вѣрва, какво руската дипломация ще си играе съ сѫдбата на измѫчения македонски народъ. По една случайность станахъ свидетель на една такава среща.
Къмъ края на м. октомврий 1906 година, връщайки се отъ Битолско, отивайки въ кѫщата на Арсо Локвички, въ село Локвица паднахъ въ устроената засада на една сръбска чета. Тая засада е била устроена за Арсо Локвички, а азъ влѣзнахъ въ нея. Сръбската чета ме залови, завърза и отведе въ с. Крапа. Веднага ме подложиха на разпитъ, каква работа имамъ въ Локвица. Отговорихъ имъ, че съмъ раненъ и че случайно съмъ объркалъ пѫтя и съмъ попадналъ вмѣсто въ Орѣше въ Локвица. Всички войводи ме изгледаха и дадоха видъ, че ме вѣрватъ и ме поставиха въ една стая, пазена много добре отъ часови. Следъ два дни ме извикаха на новъ разпитъ. На разпита присѫтствуваха Григоръ Соколовъ, Тренко отъ Крапа, Иванъ Дългъчътъ и
1. Много се говори, че Бабунски билъ екзархийски възпитанникъ и български учитель, обаче това е съвършено невѣрно. Бабунски е свършилъ педагогическото училище въ Бѣлградъ като стипендиянтъ на сърбската държава и следъ това става единъ отъ най-виднитѣ сръбски пропагандатори и учители въ Азотъ и отпосле въ града Велесъ.
123
др. непознати. Следъ малко пристигнаха отъ пѫть и дойдоха на разпита капитанъ Масаило и Стефанъ Келеша съ двама селяни отъ с. Богомила. Задаваха ми редъ въпроси, на които азъ нищо не отговаряхъ. Най-после тѣ ми съобщиха, че архивата на велешкия районъ била скрита отъ рѫководителя на с. Орѣше Андрея Стояновъ и мене, което знаели положително отъ тѣхни хора въ с. Орѣше. По всичко изглеждаше, че тѣ ме смѣтаха като добъръ ловъ и че отъ менъ ще изтръгнатъ признания. Тѣ почнаха дружелюбно да ме увещаватъ да предамъ архивата и стана тѣхенъ човѣкъ, следъ което ще ме изпратятъ въ Бѣлградъ въ военното училище, за да стана сръбски офицеръ. Нѣколко дни подъ редъ изминаха въ увещания и придумки. Впоследствие обаче като разбраха, че по тоя начинъ не ще постигнатъ желанитѣ резултати, обърнаха другия край. Следъ 25 дневно измѫчване и изтезаване въ с. Крапа и околнитѣ села, когато видѣха, че не отговарямъ на зададенитѣ ми въпроси, ми съобщиха, че ще ме убиятъ ако не почна да говоря. Отговорихъ имъ, че нѣмамъ хаберъ отъ никаква скрита архива, нито пъкъ въобще зная, че сѫществува такава. По настояването на Григоръ Соколовъ, една отъ сръбскитѣ чети ме отведе презъ с. Црешново въ Бѣлица. Презъ нощьта ме отведоха до една скала, близо при извора на единъ отъ притоцитѣ на р. Велика. Въ скалата имаше скривалище, подобно на стая, съвършено влажна и мухлясала. На другия день четата доведе трима ранени сръбски четници. Щомъ узнаха, кой съмъ, изгледаха ме звѣрски и се заканиха, че съ кръвьта си ще изкупя убийството на сръбския свещеникъ и учитель отъ село Црешново, които били убити по заповѣдь на Георги Сугаревъ. Пристигна и друга група ранени четници. Тия ранени четници цѣль день пѣяха, особено единъ отъ тѣхъ, Вуковичъ, който бѣше доста интелегентенъ и родомъ отъ Шумадия. Той бѣше доста любознателенъ и не се стърпѣ, а почна да ме разпитва, какъ съмъ попадналъ въ пленъ. Азъ замълчахъ. Когато другаритѣ му заспаха, той се отпусна и заговори много дружелюбно: „Азъ съмъ сърбинъ отъ Шумадия, дойдохъ да се бия за свободата на сръбския народъ, но се убедихъ, че тукъ всичко е бугарашко, па и самитѣ войводи: Григоръ, Тренко, Йо-
124
ванъ, Йосифъ и всички сѫ бугараши”. Отъ Вуковичъ разбрахъ, какво иска да проведе пропагандата презъ зимния сезонъ и общия имъ планъ за настѫплението ѝ въ пролѣтьта. Той сигурно знаеше, че азъ нѣма да бѫда пуснатъ и ми разправяше да зная, че на пролѣть всичко ще се свърши въ Велешко, Прилепско, Кичевско и Крушевско. Той бѣше много словоохотливъ и много работи можахъ да узная, обаче на това ми се попречи. Пристигна единъ куриеръ и съобщи, че има заповѣдь да ме отведе въ Крапа, гдето имало велики гости — консули. Куриерътъ ме подкара заедно съ група четници на пѫть. Съвършено изнемощѣлъ не можахъ да се движа. Почнаха да ми нанасятъ удари съ прикладитѣ на пушкитѣ си, гдето свърнатъ. Най-после взеха единъ конь, качиха ме и ме отведоха въ Крапа. Въ селото презъ цѣлия день се чуваха пѣсни.
Надвечерь сръбската чета ме отведе на една поляна срѣдъ гора, близо край село Крапа, гдето се бѣха събрали много отъ сърбоманитѣ отъ околнитѣ села. Тамъ „сръбскиятъ” народъ чакаше да види великитѣ гости. Рускиятъ и сръбскиятъ консули бѣха тържествено посрещнати и акламирани съ „живио”. Сръбскиятъ консулъ по нареждане на Григоръ Соколовъ почна да говори на събранитѣ четници и селяни за сръбската слава, за Душана славний, за Стефанъ Уроша, за Марко Кралевикъ, за сияйната сръбска слава и за юначнитѣ войводи Григоръ, Тренко, Йована и др. Той пожела да види бугарашитѣ. Освенъ мене, веднага бѣха искарани напредъ пленени четници отъ четата на Арсо Локвички и селяни, които сѫ му давали прибежище. Отведоха ни по-близко до консулитѣ. На зададения въпросъ отъ страна на сръбския консулъ „ща си ти?” — отговорихъ: българинъ, — точно тъй, както отговори преди мене запитания бившъ Арсовъ четникъ, името на когото не можахъ да узная. Тогава консулътъ почна съ исторически „данни” и „доказателства” да ни убеждава, че ние и всички македонци сме прави сърби и не сме заблудени отъ бугарашитѣ. Обаче Григоръ Соколовъ му каза да не се занимава съ насъ, понеже сме били твърдоглави и не щѣлъ да ни убеди въ истината. Следъ много усуквания и нелепости, сръбскиятъ консулъ завърши съ възгласа: „Живѣла Стара Сърбия”.
125
Азъ имахъ силна вѣра въ руския консулъ и очаквахъ той да ме запита, та да мога да размѣня мисли съ него, обаче, впоследствие разбрахъ, че всичко е излишно. Даде се думата на руския консулъ който, между другото, каза че на Балканитѣ има само едно славянско племе — сръбското, че то трѣбва да владее Балканитѣ и че Македония е чисто сръбска страна и че между сърби и македонци нѣма никаква разлика, а колкото се отнася до българитѣ, тѣ сѫ отъ татарско произхождение, отъ ордата на Чингизъ Хана. Въ едно пререкание съ руския консулъ, единъ отъ арсовитѣ четници му заяви: „Дѣдо ми е билъ българинъ, баща ми е билъ българинъ, пъкъ и азъ, докато сьмъ живъ ще си остана българинъ”. Тая смѣлость на характерния българинъ смая всички. Силно нервиранъ отъ дързостьта на тоя доблестенъ българинъ, рускиятъ консулъ завърши съ думитѣ: „Волята на царя Николая е да бѫдете сърби”, тропна съ махмузитѣ, каза купъ нецензурни думи . . . дуракъ и пр., следъ което се оттегли.
Смѣлостьта и доблестьта на тоя характеренъ българинъ реши участьта на пленицитѣ. Оше сѫщата нощь, всрѣдъ проливенъ дъждъ, ни поведоха низъ балкана. Рѫцетѣ ни бѣха вързани отзадъ на гърба съ здрави вѫжета. На една почивка всрѣдъ гората заведохъ разговоръ съ Йованъ Дългъчътъ: „Господинъ Йоване, ти който претендирашъ, че си революционеръ, си оставашъ харамия. . . Знаемъ, че ни водишъ къмъ смъртьта, но поне имай малко доблесть и ни отвържи рѫцетѣ, защото на всѣка крачка падаме. Ние не сме престѫпници, а сме членове на една организация, която друго възпитание дава на своитѣ хора. . . въ която и ти се числеше преди две години. Забрави ли ти ония времена?” Изведнажъ, Йованъ Дългъчътъ извади камата си и съ жестъ пресѣче вѫжето на рѫцетѣ ми, а следъ това и на другаритѣ ми, изгледа ме засрамено и безъ да продума ни една дума измина напредъ.
Наближавахме село Гостиражни. Въ тоя моментъ, арнаути отъ с. Църнилища сѣчели гора, почнаха да ни обстрелватъ. Вървещиятъ задъ мене сръбски четникъ се плъзна и падна. Паднахъ и азъ и се търкулналъ надолу. Станахъ, поогледахъ се въ тъмнината, чувахъ само вистре-
126
ли, обаче, никой не идѣше къмъ мене. Веднага ми хрумна на умъ да бѣгамъ, но ми липсваха сили. Но колкото и да бѣхъ изтощенъ, у менъ заговори чувството за самосъхранението. По инерция на първото ми падане, почнахъ да се търкалямъ въ низината. Призори, следъ дълго бѣгане, се сврѣхъ подъ натрупанитѣ папратища и прекарахъ деня. При настѫпването на нощьта решихъ да бѣгамъ. Ако тръгнѣхъ по направление къмъ с. Орѣше, безъ друго щѣхъ да попадна въ рѫцетѣ на преследвачитѣ; да тръгна къмъ село Стровие щѣхъ да бѫда заловенъ отъ арнаутитѣ на стровенскитѣ воденици. Следъ дълго обмисляне, решихъ да тръгна за Крушовско. Следъ като пѫтувахъ цѣла нощь покрай селата Маргари, Зързе и Кошино, осъмнахъ на една височина близо около „Бушова Чешма”. Тамъ прекарахъ деня безъ никаква храна. Привечерь въ една кошара намѣрихъ две сурови царевици. Изхрупахъ царевицата и утолихъ глада си. Щомъ се притъмни, веднага почнахъ да се изкачвамъ. Едва кретайки, минахъ незабелѣзано поста при Бушова чешма. Бѣше много студено. Бѣхъ безъ долни дрехи, само съ едни вехти чешири и разкъсана вехта куртка, съвършено босъ. Къмъ полунощь, съвършено изнемощѣлъ, седнахъ да отпочина въ едни камънаци, предъ менъ изкочиха двама въорѫжени хора съ насочени къмъ гръдитѣ ми пушки. Запитаха ме, кой съмъ и що търся тукъ. За моментъ изпаднахъ въ ссобено положение: не можехъ да говоря, краката ми се схванаха и се сгромолясахъ на земята. Тѣ настоятелно ме разпитваха, удариха ми нѣколко приклади, обаче азъ мълчахъ, защото нѣмахъ сили да имъ отговоря. Изглеждаше, че тѣ се усъмниха въ мене, размѣниха тихо нѣколко думи и бързо ме поведоха напредъ, като ме водѣха за рѫцетѣ. Бѣхме изминали 200—300 крачки нагоре. Изведнажъ предъ очитѣ ми се откри грамаденъ огънь, който пръщеше и хвърляше искри далечъ наоколо. Около него се сушеха група хора. Хвърлихъ небрѣженъ погледъ. Изведнажъ се стреснахъ, излѣзохъ за моментъ отъ сцепененото положение и забелѣзахъ гърбомъ силуета на Блаже Биринчето. Веднага по инстинктъ изплакахъ съ силенъ гласъ: Блаже, Блаже. Веднага Блаже се изтичва и се спира предъ мене, безъ да ме познае. По-
127
огледаме и ме запита : „Гласъ познатъ, но кой си ти”. Щомъ Блаже не ме позна, нѣщо ме задуши и паднахъ на земята. Схващайки че съмъ преживѣлъ нѣщо страшно, Блаже веднага нарежда да ме обвиятъ съ кепета и поставятъ край огъня.
Следъ единъ успокоителенъ сънъ, сутриньта се разбудихъ и се огледахъ наоколо; гѫста гора се разтила навредъ, догдето окото гледа. Четницитѣ, макаръ че ромолѣше дъждъ, въ най-весело настроение се грѣеха на огнйоветѣ.
Блаже дойде при мене, хвана ме за рѫцетѣ, стисна ги здраво и гледайки ме въ очитѣ, каза: „Е сега ще кажешъ ли, кой си и какво те е докарало тукъ?”. Казахъ му кой съмъ. Блаже се хвана за глава и нищо не отговори, само цъкаше презъ зѫби. Седнахме край огъня и почнахъ да му разправямъ патилата си въ Порѣчието. Той не можеше да се изнарадва и се чудѣше отъ где съмъ взелъ сили да избѣгамъ. Добрата храна и чистиятъ въздухъ ме поокопитиха. Раната ми бѣ промита и превързана. Дадоха ми се горни и долни дрехи, едно гунче, каскета и царвули. Отъ радость, че видѣхъ на гърба си дреха, не знаяхъ дали е истина или сънъ.
Следъ десетдневно гостуване въ Крушовско, презъ Прилепското поле бѣхъ отведенъ при Кръсто Гермовъ Шакиръ, мориховски войвода. Той ме срещна въ с. Пещани и ме предаде по каналъ въ с. Трояци на прилепския войвода Гйоре Ленищанеца, който ме препрати въ село Попадия, Велешко.
Щомъ стѫпихъ въ с. Попадия, забравихъ всички преживѣлици и съ преизпълнено сърце отъ радость посрѣщахъ селянитѣ, които единъ следъ другъ пристигаха въ кѫщата на Велко Попадийски да ме разпитватъ. Вечерьта пристигна Велко съ своето отдѣление и ме отведе въ с. Бистрица. Панчо Константиновъ съ сълзи се смѣеше, когато му разправяхъ за патилата си. Той ми съобщи, че узналъ за моето залавяне, обаче нѣмалъ възможность нищо да стори за спасяването ми, понеже разполагалъ съ малко сили.
Въ най-голѣми подробчости съобщихъ на Константинова видѣното и чутото отъ мене презъ време на пленничесгвото ми въ гнѣздото на пропагандата. Едва тогава
128
той повѣрва много работи, които по-преди му се виждаха невѣроятни, когато му се донасяха отъ хората на Арсо Локвички. Съ обстойно изложение той съобщи на Даме Груева положението въ неговия районъ и подготовката на пропагандата.
Презъ есеньта на 1905 година сръбската пропаганда сполучи да уреди свой каналъ презъ Скопско, който минаваше презъ селото Пуста Брѣзица за Порѣчието и прокара набързо две нови чети. Заедно съ последнитѣ дойдоха и нѣколко сръбски офицери за инструктори.
До тогава четитѣ на пропагандата се ограничаваха да работятъ само низъ Порѣчието и хайдушки да навлизатъ по нѣкога въ Азотъ, за да правятъ засади на организационитѣ чети. Съ пристигането на инструкторитѣ обаче пропагандата почна да се готви за едно по-сериозно настѫпление въ Азотъ, Кичевско и Прилепско. Най-важного, тя се готвеше да изолира съвършено града Прилепъ, като заеме всички села около него.
Подготовката на пропагандага се извършваше много усилено: нейнитѣ четници бѣха снабдени съ нови маузерови пушки (бързометки) и револвери; войводитѣ и четницитѣ бѣха облѣчени въ съвършено нови дрехи мѣстна носия; въ нейнитѣ чети се приеха група арнаути, качаци отъ турската армия. Пропагандата разполагаше съ грамадни срѣдства и плащаше на четницитѣ си по 3—5 лири месечно, а заплатитѣ на войводитѣ бѣха голѣми.
Съ настѫпването на пролѣтьта на 1906 година, пропагандата искаше на всѣка цена да пробие фронта на ВМРО и осѫществи своя дълбокообмисленъ планъ, а именно презъ Кичевско—Дебърца—Стружко да стигне Охридското езеро; презъ Крушовско и Демиръ Хисарско до Пелистъръ и Преспа; презъ Велешко—Прилепско—Мориховско—Мъгленията, като отъ Мъгленско се свържатъ и влѣзатъ въ непосрѣдствени връзки съ гръцкитѣ андарти и образуватъ общъ фронтъ Мъгленията— Битоля—Пелистеръ—Преспа—Охридъ—Струга.
За пролѣтьта сръбската пропаганда непремѣнно трѣбваше да приобщи своитѣ нападения съ тия на гръцкитѣ андарти, съ които вече се бѣше постигнало споразумение.
129
Така мина 1905 година, въ която Организацията даде много жертви въ борбата си съ пропагандата.