ГЛАВА VII.
Пристигането на ресенската чета. Срещата въ село Кѫпиново. Заминаването на сборнитѣ чети въ село Орѣше. Обсадата на с. Гостиражни. Подготовката за нападението на сръбскитѣ чети. По дирята на ренегатитѣ. Сражението при с. Крапа. Завръщането на Колю Социалиста. Заминаването на ресенската чета. Прилепската чета изпраща опинци на велешката чета. Опититѣ на Григоръ Соколовъ да залови свещеника Иванъ Аврамовъ Чупаровъ и Арсо Локвички. Една сполучлива операция. Пещерата „Яворътъ” Сръбската чета при „Яворътъ”.
Дяконътъ Евстатий е роденъ въ 1873 г. въ с. Нестрамъ костурско. Въ 1888 година той става послушникъ въ Хилендарския манастиръ и постѫпва ученикъ въ Карейското училище въ Атонъ, въ 1892 година въ цариградската семинария, а въ 1893 година въ католическата семинария въ Солунъ. По нареждане на Екзархията въ 1896 година той става служащъ въ солунската българска община. Тамъ бива заподозрѣнъ въ нелегална дейность и избѣгва посрѣдствомъ Даме Груевъ въ България. Впоследствие той става дяконъ въ букурещката българска черква. Презъ м. януарий 1903 година, виждайки, че, за свободата на брата-робъ не ще молитва, а мотика, той напуща Букурещъ, дохожда въ София и заминава съ четата на Борисъ Сарафовъ въ Битолско. Презъ време на Илинденското въсгание дяконътъ участвува като началникъ на Гяватъколския районъ. Следъ злополучния край на въстанието, заедно съ Даме Груевъ, Георги Сугаревъ и Христо Узуновъ, той остава срѣдъ населението цѣлата зима. Презъ м. февруарий 1904 година той придружава Даме Груева въ обиколката му по Битолско и Солунско, гдето Даме искаше на всѣка цена да се възстанови и преорганизира ВМРО въ районитѣ, които бѣха взели живо участие презъ време на въстанието.
Презъ м. юлий 1905 година, дяконъ Евстатий, на пѫтъ за Ресенско, пристига въ Велешко. Въ село Кѫпиново четата бѣ посрещната отъ велешкия войвода Панчо Константиновъ. Последниятъ имаше съобщение, че наскоро ще пристигнатъ четитѣ на Георги Сугаревъ и дяконъ Евстатий и остана изненаданъ, че четата на Сугарева ще позакъснѣе. Константиновъ съ всички приминаващи през района му чети напълно се
72
разбираше и, заедно съ тѣхъ, се стараеше да нанесе решителенъ ударъ на нелегалната сила на пропагандата.
Едва що бѣха поседнали четницитѣ да си починатъ отъ уморителния походъ, дойдоха куриери отъ Бистрица и съобщиха, че четата на Иванъ Наумовъ Алябака ще премине презъ Кѫпиново, зз да отиде въ с. Папрадища. До тоя моментъ Костантиновъ и Алябака не бѣха влѣзли въ непосрѣдствени братски отношения, обаче взаимно се търпѣха. Малко следъ това се задава четата на Иванъ Алябака. Насѣдалитѣ на почивка четници скачатъ отъ мѣстата си и посрѣщатъ четата на Алябака. Дяконъ Евстатий влѣзе въ ролята на помиритель и направи първата братска среща между Константиновъ и Алябака. Последнитѣ изслушаха съ внимание искренитѣ напѫтствия на дякона и, разчувствувани, се пригърнаха и заклеха въ бѫдещи братски неразривни връзки. И, за голѣма радость, отъ тоя тържественъ часъ никакви сериозни пречки вече не се появиха между двамата войводи. Срещата бѣ много сърдечна и трогателна: четитѣ се размѣсватъ и четницитѣ завеждатъ весели разговори помежду си.
Като мълния се разнесе веднага новината, че разбирателството между Константиновъ и Алябака е свършенъ фактъ. Радостьта на мѣстнитѣ организационни дейци бѣ безгранична и тѣ добиха вѣра, че съ това братско споразумение ще се тури край на братоубийственитѣ борби, въ резултатъ на което агентитѣ на пропагандата не ще иматъ смѣлосгьта да преминаватъ въ Азотъ.
Следъ двочасова почивка четитѣ продължиха пѫтя си за село Орѣше. Всички въ най-весело настроение проглушиха Бабуна съ своитѣ пѣсни. И младо и старо посрещна четитѣ вънъ отъ селото. Рѫководительтъ на Орѣше, Андрея Стояновъ, първъ поздрави Панчо Константиновъ и Иванъ Алябака за братското споразумение. Съ пѣсни и ура четницитѣ бѣха настанени по квартири. Почти всички квартири се напълнятъ отъ селяни, които съ живъ интересъ следятъ братскитѣ отношения между Константиновъ и Алябака.
На другия день пристигна Арсо Локвички и съобщи, че нова сръбска чета пристигнала въ Порѣчието отъ къмъ Пуста Брѣзица, Скопско, и че четата на Григоръ
73
Войводата Дяконъ Евстатий.
74
Соколовъ ще нощува въ с. Гостиражни, Прилепско, намираще се точно задъ с. Богомила, въ политѣ на Бабуна планина отъ къмъ Прилепското поле.
Възъ основа на сведенията на Арсо, презъ нощьта се взема решение да се обсади с. Гостиражни. Къмъ полунощь тритѣ чети напущатъ с. Орѣше и се отправятъ на пѫть. Безъ никаква почивка, едва призори, четитѣ пристигнаха и обсадиха селото. Алябака съ трима четници влѣзе въ селото и доведе трима души селяни. Следъ дълги, разпитвания, селянитѣ съобщиха, че, ако е нощувала въ селото сръбската чета, тя е била у селския свещеникъ, който ималъ връзки съ Григора. Четницитѣ Пано Арнаудовъ и Наумъ Йосифовъ заедно съ единъ селянинъ отидоха въ кѫщата на свещеника и го доведоха. Последниятъ, следъ много извъртания, призна, че четата на Григора останала да нощува въ селото, но къмъ полунощь получила нѣкакво съобщение и веднага тръгнала за Богомила. Отъ това внезапно заминаване се виждаше напълно ясно, че Григоръ Соколовъ имаше идеална наблюдателна служба и охрана. Почна се обискирането на селото, обаче нищо съмнително не се оказа. Отъ направенитѣ разследвания се установи, че никой отъ селянитѣ не е билъ въ услуга на пропагандата. Свещеникътъ заяви, че, поради страха да не бѫде убитъ отъ Григора, той нѣколко пѫти тайно е посрѣщалъ и изпращалъ сръбската чета. Организацията пъкъ знаеше че това „отче” получаваше редовно своята заплата отъ пропагандата. Той почна да моли за прошка, като се кълнѣше, че въ бѫдаще ще бѫде единъ отъ най-вѣрнитѣ хора въ организацията. Константиновъ, не вземайки подъ внимание думитѣ на Алябака, освободи свещеника, напомняйки му дадената клетва.
Презъ деня четитѣ заминаха за Орѣшкия балканъ, а група четници остана близо край Гостиражни да бдятъ за завръщането на сръбската чета.
Преминаването на Григоръ Соколовъ презъ Гостиражни за Богомила, веднага следъ пристигането на новата сръбска чета, оставаше загадка. Трѣбваше да се внимава предпазливо, защото по всичко изглеждаше, че се готви ударъ срещу организационнитѣ чети. Алябака и Константиновь настояха дяконътъ да остане още нѣ-
75
колко дни при тѣхъ, та вмѣсто да чакатъ да бѫдатъ ударени отъ Григора, сборнитѣ чети да нанесатъ предварителенъ ударъ на неприятеля. Следъ дълги съвещания, дяконътъ заяви, че щомъ велешкиятъ районъ има нужда отъ него, то той ще остане и вземе участие въ предстоящата акция. Константиновъ и Алябака съ радость посрещнаха решението му да ги подкрепи и го увѣриха, че неговата дума въ предстоящата борба ще бѫде братски слушана.
Веднага се почнаха бързи приготовления за една акция. За по-голѣма сигурность, Арсо Локвички замина за рекогносцировка въ Порѣчието. Следъ два дни той се завърна и донесе, че сръбскитѣ чети се намиратъ въ с. Крапа. Тритѣ чети се подготвиха за пѫть като къмъ тѣхъ се присъедини и орѣшката селска чета съ войводата си Димчо Кузмановъ.
При подготовката на тая акция се очертаха все пакъ недоразумѣния между войводитѣ: Алябака се силѣше да наложи своето становище — разчитайки на своитѣ похвати и страха що бѣ внесълъ всрѣдъ противника, искаше ударътъ да се нанесе бързо и неочаквано презъ нощьта; той твърдо подържаше своето становище и вѣрваше въ успѣшното прокарване на акцията. Константиновъ напълно подържаше становището на Алябака и не искаше да се губи време, опасявайки се противникътъ да не предприеме пръвъ и вземе инициативата въ свои рѫце. Така сѫшо и Арсо Локвички, провѣрилъ силитѣ на противника, напълно подържаше двамата войводи. Дяконътъ, пъкъ, напротивъ, искаше да наложи тъкмо обратното: да се отложи акцията съ 3—4 дни, до като Арсо се срещне съ свои близки хора въ Порѣчието, най-щателно да провѣри съ какви сили разполага неприятеля и, въ зависимость отъ това, да може да се събере повече милиция и се осигури пъленъ успѣхъ. Освенъ това, дяконътъ изтъкна и обсгоятелството, че при сражението аскерътъ отъ Требища и арнаутитѣ отъ съседнитѣ села ще се яватъ въ помощь на неприятеля. Дяконътъ смѣташе, че при една прибързана акция ще се дадатъ излишни жертви, безъ да се постигне една сериозна победа надъ неприятеля.
Впоследствие подъ силния натискъ и увѣрения
76
на Алябака, Константиновъ и Арсо, дяконътъ отстѫпи и се взе решение да се действува веднага. Въ тоя моментъ съединенитѣ чети разполагаха съ 60 души четници и милиция.
На 4. августъ още отъ рано сутриньта заедно съ Арсо Локвички заминаха група милиционери къмъ Даутица да проследятъ движението на неприятеля. Презъ деня съединенитѣ чети бивакуваха въ планината между Орѣше и Стровие, очаквайки Арсо и останалитѣ куриери, какво ще донесатъ отъ разузнаванията си отъ Крапа, Богомила и останалитѣ стратегически пунктове. Поради минаването на таксилдарина презъ село Орѣше, храната на четитѣ остана недонесена цѣлъ день. Всички четници очакваха съ нетърпение хлѣбъ, понеже бѣха съвършено изгладнѣли.
Горещъ августовъ день. Листата на лещацитѣ и трънацитѣ не мърдатъ. Никакъвъ вѣтрецъ не полъхва. Слънцето, издигнало се надъ синьото небе, прижуря. Щурцитѣ пѣятъ своята непрекъсната пѣсень, птичкитѣ скачатъ отъ дърво на дърво и чуруликатъ, сити и доволни. Парливитѣ слънчеви лѫчи унасятъ въ сънь изгладнѣлитѣ четници, налѣгали между лещацитѣ. Нѣкои отъ тѣхъ — втренчили погледъ въ дрехитѣ си — търсятъ шестокрачки неприятели; други, обтегнали се на зелената морава, разправятъ тихо за минали бурни години, за оставено свидно либе, за селскитѣ хора, за седѣнки и сладки приказки, чакаха съ нетърпение да се донесе хлѣбъ и уталожатъ глада си; трети, се навираха между скалитѣ, търсейки вода да наквасятъ устни; Жечо Павловъ апетитно разправяше за халбитѣ бира и кебабчетата на „Шуменскитѣ Кйошкове” и „Батембергъ”, а насѣдалитѣ край него пообръсваха устни. Зеръ бира и кебабчета имъ се мѣркаха предъ очитѣ. Група задрѣмали четници около лещака се обръщатъ къмъ Жеча съ думитѣ: „Е . . . е . . . е . . . , стига де, гладна кокошка просо сънува”. Що ми се е прияло пъстърва на скара, обажда се Наумъ Йосифовъ, бира не ми трѣбва, ама малце вода да има по-добре ще бѫде. Нѣкои отъ по-гладнитѣ, стѫпвайки предпазливо по стръмнитѣ скатове на величествена Бабуна, берѣха кѫпини и боровинки, хвалейки се кой повече е изялъ.
77
— Бре, хлапаци, стига сте се катерили, за пусти кѫпини четата ще издадете! Утре е Преображение Господне, но нѣма грозде да си хапнемъ, както му е редътъ — издума дѣдо Иванъ Опълченеца. Привечерь дойде малко хлѣбъ, раздѣли се по залъкъ между момчетата и гладътъ за моментъ се забрави. Само Дуко Рапавица бѣше много гладенъ, мърморѣше и придъвквайки казваше: „Лепъ требе, лепъ . . . со трошка лепъ не ке биде”. Миланъ и други наддаваха на руско сантасе и веселъ смѣхъ заливаше гордата Бабуна, като че ли всички сѫ охолни и доволни. На една страна, залегнали по коремъ, Жечо Павловъ, Велчо Загоровъ, Петъръ Станевъ, Наумъ Йосифовъ и Павелъ Наумовъ слушатъ съ внимание наставленията на фелдшера Коста Крачоловъ по санитарното дѣло. На друга страна, Димитъръ Върбановъ, приютилъ се въ лещака, хърка непробуденъ сънъ.
— Стани Мито, ще ходимъ на заставата при падината, по-скоро вика съ гласъ Петъръ Станевъ.
— Ти щуръ ли си, бре, тамамъ съмъ заспалъ, що ме будишъ”, заканително изхока Димитъръ Върбановъ.
Разговоритѣ и смѣхуриитѣ ту преставаха, ту съ по-високъ тонъ почваха и тукъ таме се чуьаха припѣвитѣ: „Хайде, мори, че удари, хайде мори, че удари войводата, Стефанъ Димитрова” . . .
Край единъ лещакъ, шепнишкомъ, замислено разговарятъ войводитѣ. Тѣ съ нетърпение очакваха Арсо Локвички. Тая горска птица трѣбваше да донесе нѣщо ново и много важно, отъ голѣмо значение . . . и войводитѣ съ нетърпение го очакваха.
— Мене отъ Григора не ме е страхъ, знамъ стѫпкитѣ на това сръбско куче, но Арсо много закъснѣ, на пладнина трѣбваше да бѫде тукъ. Да не сѫ го хванали сърбитѣ. Какъ ще кажешъ, Панче — обади се Иванъ Наумовъ Алябака.
— Не така ще имъ се даде Арсо. Вѣрвамъ скоро да дойде — избърбори Панчо Константиновъ.
— Познавамъ го отъ въстанието. Добъръ юнакъ е, здравъ българинъ, старъ арамия — обади се дяконъ Евстатий.
78
Всичко се стѣгаше, предчувствувайки, че не така лесно ще се размине срещата ни съ сърбоманитѣ.
Току въ най-силната горещина единъ отъ малчуганитѣ, свилъ се кълбо въ лещака, изписка: „Олеле мале, змия ме ухапа”, но събудилъ се между другаритѣ си, плахо-плахо се увира между тѣхъ, за да избѣгне присмѣхитѣ на дружината.
— Ке те ухапе нѣкоя сръбска змия. . . Дано не те парне. Старъ е дѣдо ти Иванъ, на Шипка Балканъ се е билъ, знае ги тия работи — наставнически изруга дѣдо Иванъ Опълченеца.
— Дѣдо Иване, нѣма ли да пийнешъ по едно ракивче — запита Михалъ Мукевъ Цапарчето.
— Михале, не се смѣй на старъ човѣкъ — силно протестира дѣдо Иванъ.
И пакъ почнаха веселитѣ закачки, игритѣ и хората, а тѣ нѣмаха край. Малчуганътъ стоеше замисленъ край лещака.
— Сърбитѣ си го зедоха яйлъкотъ за юлий и трѣбва да попуцаме — думаше Велко Попадийчето, друсайки андартската си фустанела съ звънчета, подскачайки весело- весело.
— Ке те пуцне бацко ти Григоръ — озѫби се преко гръбъ Коле Попадийчето и хукна та се скри въ лещака.
Смѣхъ и пукотъ низъ лещака. Велко търси Коля да го гази за нескромнитѣ приказки. Нахвърлятъ се нѣколко четници и дигатъ Велко преку глава и съ веселъ смѣхъ правятъ отъ фустанелата му гръцка могила ...
Въ най-голѣмия разгаръ на масалитѣ се чу гърлестия гласъ на Арсо. Всичко онѣмѣ, затаи се, чуваха се само пѣсеньта на щурцитѣ и чуруликането на птичкитѣ. Той премина презъ дружината и отиде при войводитѣ. Следъ шушукания и оглеждания, се чу командата: „ставайте”. Въ мигъ, всички, нарамили пушки и тагарджици, се приготвятъ за походъ.
Низъ скалитѣ Велко начумерено мърморѣше и смѣташе, какъ да гази Колю. А той — ту предъ него, ту задъ него — му дърпа фустанелата и звънчетата дрънкатъ ли, дрънкатъ. Велко подскача, като ранено звѣрче и подгонва Коля.
79
Здрачи се Стана тъмно като рогъ и черенъ саванъ покри грѣшната земя.
Сборнитѣ чети тръгватъ на бръзъ походъ. Получи се заповѣдь да не се прави никакъвъ шумъ и всѣ-какви разговори да престанатъ. При най-голѣма тишина срѣдъ нощния покой се почна изкачването по единъ отъ склоновете на Даутица. Следъ голѣми усилия, придържайки се единъо другъ, четницитѣ, съвършено изморени, пристигатъ на висотата. Залегнали единъ до другъ, всички почиватъ. Арсо Локвички и Димчо Кузмановъ заминаха напредъ авангардъ и всички следъ тѣхъ почнахме слизането въ низината.
Мѣстностьта бѣше съвършено непроходима и четницитѣ трѣбваше да се навеждатъ и съ рѫце да оправятъ гората, за да можа да се провиратъ. Следъ тежъкъ и уморителенъ походъ, изподраскани и разкървавени отъ дракитѣ, всички излизатъ отъ гората и следъ малко сборнитѣ чети навлѣзоха въ единъ долъ, кѫдето наблизо се чуваше шуртенето на балканския ручей. Четитѣ останаха на почивка край единъ изворъ.
Алябака и Консгантиновъ, поради преуморяване, настояха и тритѣ чети да останатъ да нощуватъ край извора, като при зори се взематъ необходимитѣ мѣрки за нападението на Крапа. Дяконътъ се съпротиви на това предложение и настоя да се заеме гористата висота край Крала, отъ гдето преди пукване на зората четитѣ да направятъ обходъ и обхванатъ селото. Обаче, Алябака, тоя гордъ харамия, разчитайки, че познава най-дребнитѣ гънки на мѣстностьта, настоя четитѣ да останатъ на почивка при извора, увѣрявайки, че никаква опасность не застрашава четитѣ. Константиновъ напълно подържаше становището на Алябака, вследствие на което дяконътъ отстѫпи и четитѣ се разположиха край изворчето.
Дяконътъ, виждайки въ каква яма бѣха заседнали четитѣ и обиденъ отъ спокойствието на велешкитѣ войводи, взема своитѣ четници : Константинъ Крачоловъ, Велчо Загоровъ и Михалъ Мукевъ, заедно съ алябаковитѣ четници Пано Арнаудовъ, Павелъ Наумовъ и Любо Черногореца и ги отвежда на висотата за застава. Тая застава трѣбваше сутриньта да наблюдава
80
движението на неприятеля и донася своевременно. Обаче вмѣсто да останатъ на висотата, заставата отъ шестимата четници слазя отъ върха, който рано сутриньта се заема отъ неприятеля.
Отпосле се установи, че времето, презъ което ставаха приготовленията за нападението на с. Крапа, е било най-добре използувано отъ неприятеля. Четитѣ на пропагандата разполагаха съ трима сръбски офицери, пипаха здраво и не оставаха назадъ въ никое отношение, като даже превъзходствуваха нашитѣ чети съ тактиката си и методъ на действие въ планинския теренъ.
Тѣхната разузнавателна служба бѣше на поста си и още рано сутриньта неприятельтъ откри бивуака на четитѣ и направи обхватъ отъ всички страни, като по тоя начинъ инициативата за нападение бѣше въ негови рѫце. Той разполагаше съ четворно по-голѣми сили, като при това нашитѣ чети бѣха поставени въ съвършено неизгодно положение.
Отъ тая примка, въ която четитѣ влѣзоха несъзнателно, само една решителна и извънредно спасна мѣрка можеше да ги спаси отъ окончателенъ погромъ — ако можеше веднага да се заеме отстоящата въ тилъ височина, която противникътъ още не бѣ заелъ.
Призори четницитѣ, стоящи къмъ пѫтя за Маргари въ застава, Стефанъ Аврамовъ, Трайчо Цапарчето и Дуко — очаквайки Арсо да се върне отъ Маргари, кѫдето бѣше отишелъ да донесе храна на хорате, виждатъ въ гората, че се движи човѣкъ съ бѣли бечви. Затайватъ се и го причакватъ на десетина крачки и го запитватъ, кой тамъ. Въ отговоръ на това, човѣкътъ съ бѣлитѣ бечви почва да стреля И тримата четници отговарятъ на стрелбата му. Той хуква низъ гората, последванъ съ изстрели. Макаръ и раненъ, обаче, той сполучи да избѣга. Веднага единъ отъ четницитѣ отива и съобщава на войводитѣ за престрелката, обаче, Константиновъ, мислейки че това е Арсо, поради бѣлитѣ бечви, скача и ядосано почва да говори: „Пребили сте Арсо и нищо по-вече... това ли трѣбваше да направите”. Въ това време Арсо Локвички пристига. Щомъ го видѣ, Константиновъ разбра, че има опасность.
За да могатъ да узнаятъ точно пункта, който зае-
81
матъ войводитѣ, сръбскитѣ чети пропущатъ да мине Арсо, та като спре при войводитѣ тамъ да изсипятъ нѣколко залпа.
Щомъ се пукна зората тримата часови видѣхме неприятеля какъ се движи по ридоветѣ. Веднага се притичахме при войводитѣ и имъ съобщаваме угрозата. Въ самото рапортуване градъ отъ куршуми се изсипва въ мѣстото, заемано отъ войводитѣ.
Едва тогава Константиновъ и Алябака схванаха дяконовитѣ думи, че отъ тая яма мѫчно ще излѣземъ и че може гробъ да ни стане.
Въ ожесточения бой се чуваха само свистенето на куршумитѣ и гласътъ на по-смѣлитѣ: отъ тукъ отстѫпи, ела тукъ, тамъ ще те пребиятъ. На мѣста сражението се водѣше на 30-40 крачки. Трѣбваше голѣмо самообладание, решителность и присѫтствие на духъ, които не липсваха у мнозина, за да се отстои на многочисления и заелъ изгодни позиции неприятель.
Иванъ Алябака, придруженъ отъ четницитѣ Наумъ Йосифовъ, Петъръ Станевъ, Жечо Павловъ, Никола Пановъ, Тодоръ Якововъ, Стефанъ Аврамовъ, се помѫчи за заеме висотата въ тилъ, обаче куршумитѣ на неприятеля го повърнаха обратно. Арсо се помѫчи да заема единъ плочникъ, но бѣ раненъ тежко въ крака и се повърна.
При втори опитъ на Алябака да заеме висотата паднаха убити четницитѣ Колю Комитката, Андрея Маджарчето, Стефанъ..., а ранени тежко Павелъ Наумовъ и Стефанъ Аврамовъ.
Едва следъ обѣдъ, съ заобикаляне презъ рѣката тая висота се зае отъ Алябака и Дяконътъ заедно съ четницитѣ Наумъ Йосифовъ, Жечо Павловъ, Петъръ Станевъ и Димитъръ Върбановъ. Отъ висотата почнаха да стрелятъ 5-6 наши пушки, които подигнаха духа на всички и дадоха голѣми надежди за излизането отъ тая яма. За да не може да се отстѫпи къмъ висотата, неприятельтъ почва усилена стрелба около извора.
Четникътъ Наумъ Йосифовъ — по нареждане на Алябака — се връща обратно при извора и показва пѫтя за отстѫпление. Подъ прикритието на усиления залповъ огънь отъ висотата срещу неприятеля, една група отъ десетина четници се изкачи горе и засили гру-
82
пата на Алябака и Дякона. Следъ това, подъ усиления залповъ огънь, Константиновъ съ останалитѣ четници се изтегли къмъ висотата, отнасяйки съ себе си и раненитѣ четници. Отъ дѣсния флангъ на Алябака се чуваха цинизмитѣ на Григоръ и Тренко. Сръбскиятъ четникъ Йосифъ, който се бѣше приближилъ на около 20-30 крачки отъ Алябака, ставаше правъ и псуваше, обаче Алябака се премѣри и го уби на мѣсто. Това изплаши неприятеля, който спре настѫплението. Подържанъ отъ нѣколко стрелци, Алябака не даваше на неприятеля да подигне глава; ако нѣкой дигаше глава, сигуренъ куршумъ го намираше. Григоръ Соколовъ, озлобено подвикваше на Алябака: „ Ой, мори, мечко, ако не си ти, всички ще ги изловя”
Къмъ 4 часа следъ обѣдъ, подъ градъ отъ куршуми, можа да се промъкне и отстѫпи заставата отъ шестимата четници. Това внесе голѣмо успокоение между войводитѣ и четницитѣ.
Когато неприятельтъ видѣ, какъ четницитѣ Наумъ Йосифовъ, Коле Попадийчето и Никола Пановъ понесоха раненитѣ Арсо Локвички, Христо Радомирчето и Стефанъ Аврамовъ, отправиха по тѣхъ залповъ огънь, но при все това тия смѣлчаци отнесоха раненитѣ на закрито мѣсто и се върнаха при бойцитѣ.
Привечерь почна да приижда аскеръ и арнаути отъ Църнилища въ помощь на неприятеля. Предъ видъ на новата опасность, четитѣ сполучиха да се изтеглятъ отъ полесражението, отнасяйки съ себе си и раненитѣ.
Къмъ полунощь четитѣ пристигатъ на „Склопчарницитѣ” и се настаняватъ на почивка. Тукъ стана първата превръзка на раненитѣ отъ фелдшера Коста Крачоловъ.
— Кай те пуцнаха сръбитѣ, бе Стефо ... защо не кажешъ бре ? ... Майстори ... мѣриха ... мѣриха, та .. . ха... ха... хи-хи-хи — пита Коле Попадийчето засрамения малчуганъ.
— Змия сънувашъ, сине майчинъ, хакъ ти е — обади се дѣдо Иванъ.
— Не го срамете, бе халосани, не ли му стигатъ болкитѣ — обажда се Велко Попадийчето и се почва веселъ смѣхъ, смѣхъ до насита, всичко разгорещено се
83
смѣе, като че ли нищо презъ деня не е станало. Засмяни бѣха и лещацитѣ и букитѣ и папратитѣ на Бабуна, която криеше въ пазвитѣ си своитѣ чеда.
При отстѫплението всички смѣтаха, че Колю Социалиста е убитъ. Всички тѫжеха за тоя веселъ другарь. Той носѣше името „социалиста”, поради буйната си къдрава коса, достигаща до раменетѣ му. Какво бѣ очудването на всички, когато Колю следъ два дни се завърна и смѣешкомъ почна да разправя своитѣ патила: „Когато първата група отстѫпваше нагоре, азъ съ Колю и Стефанъ обстрелвахме неприятеля, за да можете да отстѫпите по-лесно, но въ залисията се вдадохъ малко напредъ и не усѣтихъ, кога другаритѣ ми паднали убити. Кога се обърнахъ гърбомъ, видѣхъ насреща си, на около 20—30 крачки, сръбски четници да стрелятъ по мене. По инстинктъ схванахъ тежкото положение и незная какъ машинално ми мина мисъльта да се присторя на убитъ, защото не намирахъ друга възможность да се спася. При зачестилата имъ стрелба азъ изревахъ колкото ми гласъ държеше: „Олеле мале, отепаха ме” и паднахъ въ храсталака. Малко следъ това дойдоха сръбскитѣ четници, ритнаха ме нѣколко пѫти, изпсуваха ме и ми взеха пушката. Хемъ ме болѣше, хемь смѣхъ ме надуваше, едва издържахъ да не се изсмѣя съ гласъ. Щомъ се отстраниха, лежишкомъ поразгледахъ добре, има ли опасность и, следъ като се увѣрихъ че неприятельтъ е далечъ, скрихъ се въ единъ храсталакъ. Отъ тамъ слушахъ до вечерьта сражението, обаче нѣмаше какъ да дойда при васъ. Привечерь аскерътъ мина, обра орѫжието на убититѣ, обискира ги и замина напредъ. Свечери се. Едва тогава азъ се почувствувахъ спасенъ. Презъ нощьта се упѫтихъ къмъ Даутица и презъ най-стръмнитѣ мѣста се изкачихъ на бачилата. Деньтъ прекарахъ въ едни папрати, а презъ нощьта преминахъ въ Орѣшкия балканъ и дойдохъ въ село, съ надеждата да намѣря четата. Сърбитѣ ми вземаха манлихерката — ето ви бързометката, която азъ взехъ отъ убититѣ сърби. Доволенъ ли си бай Панче — каза съ веселъ и безгриженъ смѣхъ Колю и запѣ съ гласъ „Планино, Пиринъ Планино, колко си Пиринъ хубава...”, безъ да дава ухо на закачкитѣ на другаритѣ си.
Следъ сражението на Крапа, Константиновъ нап-
84
рави постѫпки ресенската чета временно да остане въ Велешко, до като се нанесе единъ по-сериозенъ ударъ на неприятеля. Ресенскиятъ войвода, обаче поради липса на единодушие и единомислие за по-системна и ползотворна борба съ пропагандата, поиска да му се отвори каналъ за Ресенско. Велешкитѣ войводи не правѣха постѫпки за препровождяне на четата съ единствената цель четата да остане поне още десетина дни. Следъ единъ оживенъ разговоръ между тримата войводи, дяконътъ приготви четата си за пѫть и заяви, че самъ ще си отвори каналъ. Ресенската чета се сбогува и потегли на пѫть, увѣрявана отъ велешкитѣ войводи, че, следъ 2—3 дневно скитане, ще се върне обратно.
По това време Прилепското поле бѣше изпълнено съ войски. Дяконътъ влиза съ четата си въ с. Стровие, отива въ кѫщата на свещеника, когото вързва и го взема за заложникъ. Следъ това взема още двама младежи отъ селото и тръгва на пѫть за Крушовско, като заявява на селянитѣ: „Вързанъ попъ — мирно село”. Четата заедно съ свещеника и двамата селски младежи преминава презъ нощьта край полскитѣ села и пристига въ Крушовско. Отъ тамъ тя връща обратно свещеника и двамата младежи. Съ писмо до Константиновъ и Алябака дяконътъ съобщи, че за да осигури преминаването си презъ полето, вързалъ попа сърбоманинъ и заедно съ него преминалъ Крушовско.
Следъ сражението при Крапа положението извънредно натегна. Сръбскитѣ чети постоянно сновѣха по Даутица и устройваха засади. За да може да се задържи напора на пропагандата, околийскиятъ войвода П. Константиновъ писменно покани околнитѣ организационни райони да изпратятъ временно своитѣ чети въ Азотъ. Освенъ това пропагандата почна да атакува Кичевско, Крушевско и Прилепско.
Тия ежедневни засади и контразасади изтощиха и четници и милиция. Четницитѣ бѣха съвършено оголѣли и обосѣли.
Неописуема радость изпитаха всички, когато пристигна една партида опинци, изпратена отъ прилепския войвода Гого Ацевъ. Тия опинци били предназначени за четитѣ на пропагандата, обаче прилепската чета ги за-
85
лавя и веднага пръска между четитѣ въ съседнитѣ райони, за да ги подпомогне. Между разговоритѣ, които се водѣха между четници и милиционери, почти цѣла седмица ласкавитѣ отзиви за Гого Ацевъ и четницитѣ му не престанаха. Колкото и малъкъ подаръкъ да бѣше, все пакъ съ тоя актъ блѣсна братската солидарность на прилепчани. Ежедневнитѣ коментарии за опинцитѣ внасяха и сълзи и смѣхъ срѣдъ четницитѣ.
На 10. августъ 1905 година чрезъ своитѣ орѫдия Зафиръ Дамяновъ и Китанъ Станковъ, отъ с. Орѣше, и Попъ Христе отъ село Папрадища, пропагандата узнава, че ранениятъ Арсо Локвички съ още група ранени четници се намира на лѣчение въ с. Папрадища и че четитѣ сѫ заминали къмъ „Клепата”.
Охраната на с. Папрадище се извършваше отъ мѣстното население. И мѫжетѣ и женитѣ се поставяха на специални охранителни постове и въпреки несгодитѣ тѣ изпълняваха възложената имъ отговорна работа съ най-голѣма предпазливость. Група мѫже и жени се грижеха за раненитѣ.
Презъ нощьта сръбската чета обсажда селото. Селската охрана веднага донася за извършената обсада. Арсо Локвички, макаръ и тежко раненъ, не падна духомъ. Той взема бързи мѣрки. Веднага двама селяни грабватъ тежко раненитѣ Стефанъ Аврамовъ и Христо Радомирчето и ги отнасятъ въ една млада горичка. Арсо, придруженъ отъ попъ Иванъ, Павле Наумовъ и дѣдо Иванъ Опълченеца, сполучва да се промъкнатъ презъ веригитѣ на обсадата. Призори почнаха да се слушатъ писъцитѣ срѣдъ селото. Презъ време на обискитѣ зле си изпатиха старцитѣ, женитѣ и децата. Кѫщата, въ която лежаха раненитѣ, бѣше съвършено разровена и зидоветѣ разкъртени, за да търсятъ скривалище. Следъ като не можаха да постигнатъ цельта си, сръбскитѣ чети напуснаха селото и отидоха при другата тѣхна чета, която обискираше околнитѣ залесени мѣста. Впоследствие тѣ залавятъ бащата на попъ Иванъ — 80 годишния Аврамъ Чупаровъ и внука му Трайко Андонъ Аврамовъ. Следъ заплашване и тормозъ, че ще ги убиятъ, ако не откриятъ скривалището на попа и Арсо, тѣ имъ съобщаватъ, че четата ги отвела за Бистрица. Цѣли три дни
86
наблюдателнитѣ постове на неприятеля следѣха движението въ Папрадища, по групово влизаха въ селото, търсѣха скривници и тероризираха населението.
На 11. августъ попъ Иванъ отиде въ Бистрица и доведе на другия день бистришката селска чета. Последнята отведе раненитѣ въ балкана подъ свой надзоръ. Селото Бистрица остана дълго време незасегнато отъ сръбската пропаганда. Неговата селска чета броеше около 30 левентъ момци, готови винаги да се справятъ съ неприятеля.
Дългоочакваниятъ лѣкарь не дойде. Раната на Арсо бѣше съвършено гноясала а бердановиятъ куршумъ не изваденъ. Раната му можеше да се варази, та решихме да го „оперираме”. Прочистихъ добре раната отъ гной, дезинфекцирахъ единъ бръсначъ въ тенджера съ врѣла вода, и по неволя станахъ „хирургъ”. Напипахъ куршума къмъ здравата часть на прасето му и почнахъ да изрѣзвамъ здравото месо, за да направя отворъ и изтикамъ куршума. Единъ го държи за рѫцетѣ, двама за краката и операцията продължава: кръвьта шурти и пръска, а Арсо невъзмутимо пѣе. Следъ направения разрѣзъ промихъ раната съ гроздова ракия, навихъ на прѫчка памукъ и марля и сполучихъ да изтикамъ куршума, който падна съвършено зеленясалъ. Благодарение на масажитѣ и прочистването на раната, Арсо за десетина дни се изправи на крака и у него заговори гордиятъ духъ да планинеца, готовъ за борба.
Четникътъ дѣдо Иванъ Опълченеца бѣше човѣкъ съ благородна и възвишена душа; той безспирно се щурѣше низъ гората да търси корене за супа, перѣше бинтоветѣ, кърпѣше дрехитѣ и бащински се грижеше за раненитѣ. Дѣдо Иванъ, като всѣки старецъ, обичаше да си попийва ракийца. Всички ранени даваха своята часть на дѣдо Ивана, който се радваше на тоя жестъ и не намираше думи да изкаже своята благодарность за сайгията, която му се правѣше. Следъ благополучната операция на Арсо, дѣдо Иванъ подскочи като момче, изпѫчи гърди, дигна бѫклицата съ ракия, зае позата на цирковъ пехливанинъ и почна благословията: „На болнитѣ — здраве; на здравитѣ — пушка въ рѫка;
87
на българитѣ — ракия, а на сърбитѣ — кюския”. Друженъ смѣхъ екна всрѣдъ гората. Раненитѣ забравиха болкитѣ си. Впоследствие, щомъ нѣкой си спомнѣше величествената поза на дѣдо Ивана, размѣняха се бързо погледи и се надаваше кръшенъ смѣхъ, който непринудено заразяваше и надошлитѣ селяни.
Щомъ Арсо се изправи на крака, почувствувалъ се бодъръ, веднага заминахме презъ нощьта за с. Папрадище. Попъ Иванъ, виждайки ни оздравѣли, се радваше като дете. Но не за дълго бѣ неговата радость. Презъ сѫщата нощь сръбската чета поставя постове по пѫтищата и навлѣзе въ селото. Щомъ селската охрана съобщи за опасностьта, всички ранени, заедно съ попъ Ивана, се промъкнахме презъ постоветѣ на неприятеля и отидохме въ Црешновския балканъ. На другия денъ дойде Бистришката селска чета и ни заведе въ пещерата „Яворътъ”.
Пещерата „Яворътъ” се намира въ мѣстностьта „Яворътъ”, между селата Бистрица и Црешново. Въ пещерата се влиза презъ единъ голѣмъ и широкъ входъ. Въ пещерата се влиза и предъ други два малки входове, обаче да се влиза презъ тѣхъ е рискувано, понеже сѫ много стръмни. Пещерата, колкото се влиза навѫтре, толкова повече се разклонява и става по-обширна. На мѣста е много влажна поради течащитѣ въ нея води, обаче, има мѣста съвършенно сухи и приветливи. На дължина пещерата има до десетина километра и върви по направление на балкана „Якупица”, като има изходъ задъ „Якупица” по направление на село Ябълчища. Въ пещерата може да се укрие единъ полкъ войска. Всрѣдъ мѣстното население за тая пещера сѫществуватъ много предания едни отъ други по-страшни. По предание е запазенъ разказа за нападението въ Бабуна на богомилитѣ бабуни и поголовното имъ избиваье отъ нѣкакъвъ князъ, за страшнитѣ турски походи въ Бабуна и пр. Отъ централната голѣма пещера се отклоняватъ редица малки проходи, които водятъ къмъ недрата на балкана, дето има галерии, които когатъ да събератъ по 500—1000 души. Тия галерии на нѣкои мѣста сѫ приспособявани отъ човѣшка рѫка за прикриване отъ неприятеля. Въ пещерата — споредъ
88
народнитѣ предания — е умрѣлъ единъ отъ най-виднитѣ бабунски „дедци” (епископи), който, следъ дълги изтезания отъ неприятелитѣ, най-сетне сполучилъ да избѣга заедно съ свои приближени и се скрие въ пещерата. Въ пещерата има мѣста, гдето може свободно да се ходи, тъй като отгоре има дупки, достигащи до вѫтрешностьта, отъ гдето иде светлина. Въ едно отъ скривалищата намѣрихме различни голѣми камъни съ надписи на гръцки, латински, а така сѫщо ризници, шлемове и мечове на древни рицари. Всички тия древни находки впоследствие се оставиха на съхранение въ Бистришката черква.
Има мѣста, въ които пещерата е широка и приветлива, но изобщо пѫтуването низъ нея е много трудно тъй каго въ нея течатъ въ изобилие води и се срещатъ широки ями пълни съ вода.
При влизането въ пещерата, макаръ и ранени, веднага се заловихме да наредимъ охраната си. Настанихме се на една площадка, отъ която можеше най-добре да се следи влизането въ пещерата. На другия день постоянно дежурящия Арсо забелѣза, че вънъ предъ пещерата, се движи сръбската чета. Следъ едно часово заплашване и викане, неприятельтъ откри залповъ огънь въ пещерата, безъ да смѣе да навлѣзе въ вѫтрешностьта. Благодарение бдителностьта на бистришката чета, която се яви въ тилъ на сръбската чета, последната се отдърпа и отстѫпи.
При денонощното бдение и добра охрана, всички ранени престояхме въ пещерата 5—6 дни, до като дойдоха организационнитѣ чети. Всички ранени пожелахме да сме между другаритѣ и се присъединихме къмъ четата.
Неприятельтъ най-внимателно следѣше движението на организационнитѣ чети и се стараеше да устройва засади, обаче, и нашитѣ разузнавачи не стояха съ скръстени рѫце. Въ тоя край и мѫже и жени денонощно стояха и бдѣха на своя пость, изпълнявайки възложената имъ работа съ най-голѣма охота. Щомъ се узнаеше нѣкоя противникова засада, организационнитѣ чети се явяваха въ тилъ и обръщаха неприятеля въ бѣгъ. Така днитѣ изминаваха въ гоненица, безъ да могатъ четницитѣ и милицията да си отпочинатъ и сдобиятъ съ нови сили за борба.
89
Борбата се водѣше съ такава ожесточеность и настървеность, че и турскитѣ войски не смѣяха да се намѣсватъ, а чакаха следъ привършване на сраженията да обиратъ плячка.