Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието

Ст. Аврамовъ

 

ГЛАВА VI.

Пристигането на Иванъ Алябака въ с. Ораовецъ. Престрелката въ с. Ораовецъ. Сражението въ с. Орѣше. Алябака заминава въ Порѣчието. Сражението на „Яворътъ”. Сражението на „Орѣшки ливади”. Срещата на Алябака съ Григоръ въ с. Крапа. Засадата въ с. Локвица. Сражението между селата Виръ и Црешново. Срещата въ Крапа. Способитѣ на пропагандата. Арсо Йовевъ Локвички. Усилията на пропагандата да се наложи въ мияшкитѣ села Папрадища и Орѣше. Свещеникъ Иванъ АврамовъЧупаровъ. Пристигането на войводата Панчо Константиновъ. Сражението при село Степанци. Сражението на „Мукосъ”. Четитѣ на Деянъ Димитровъ и Пешо Пашата. Иванъ Наумовъ Алябака се връща въ Велешко. Убийството на попъ Чуря.

 

Въ края на м. декемврий 1904 година, минавайки презъ Кумановско, четата на Ив. Алябака, състояща се отъ 20 четници, заедно съ четата на скопския войвода Боби Стойчевъ бѣ открита и влѣзе въ сражение съ една турска потера. Въ това сражение четата на Алябака даде жертва 16 четници. Въ това сражение единъ отъ отдѣлйоннитѣ, Колю Кукларовъ, въ една атака бива понесенъ на ножъ отъ турцитѣ. Сѫщевременно въ сражението паднаха група отъ най-добритѣ четници. Това внася всредъ останалитѣ четници особенно униние и липса на ентусизамъ за борба. При пристигането на четата въ с. Башино-село часть отъ четницитѣ искатъ да се завърнатъ, но благодарение на усилията на близкия другарь на Длабяка — Ал. Мартулковъ, последниятъ успѣва да склони четницитѣ да се успокоятъ и заминатъ въ вѫтрешностьта.

 

 

56

 

При особено лошото настроение срѣдъ четницитѣ си Иванъ Алябака пристига въ родното си село Ораовецъ. Четата му се състои отъ Пано Арнаудовъ и Павле Наумовъ отъ с. Ораовецъ, Наумъ Йосифовъ Любичевъ отъ Охридъ, Никола Пановъ Карахасанъ отъ Велесъ, Александъръ Мартулковъ отъ Велесъ, Тодоръ Ораовчановъ отъ с. Ораовецъ, Любо Ивановичъ Черногореца, Христо Тодоровъ Радомирчето (обесенъ презъ 1907 г. въ Битоля), Петъръ Христовъ отъ с. Вирово, Демирхисарско, Вангелъ Петрушевъ, Колю Попадийчето отъ с. Попадия, Тодоръ Ст. Якововъ, Найдо отъ Гостиварско, Крумъ Д. Софийски, Христо Тодоровъ отъ Сеславци, Лазо отъ с. Подлесъ, Христо Сливненски.

 

Сѫщиятъ день, когато Алабяка влиза въ с. Ораовецъ, пристига и Стефанъ Димитровъ заедно съ обезорѫжения отъ него Л. Плавевъ въ с. Ораовецъ, като миналъ Вардара при с. Уланци. Димитровъ предлага на Иванъ Алябака да напусне веднага района му. Поради отказа на последния, Димитровъ завежда престрелка съ четата на Алябака. Виждайки, че ще се дадатъ жертви, Алябака съобщава на Димитровъ, че ще напусне селото, като му предаде заловенитѣ отъ него четници въ време на престрелката. Алябака устоява на думата си и освобождава заловенитѣ четници на Стефанъ Димитрова и се оттегля отъ селото.

 

Презъ м. февруарий 1905 година Григоръ Соколовъ, идещъ отъ Прилепско, влиза въ с. Богомила. Войводата Стефанъ Димитровъ, щомъ узнава че въ Богомила е влязла четата на Григора, взема решение да влѣзе въ Богомила и даде решително сражение на Григора. Последниятъ обаче узнава намѣренията на Димитрова и му поставя засада. Минавайки по пѫтя за с. Богомила, организационната чета попада въ засадата на Григоръ Соколовъ. Следъ кратко сражение безъ никакви жертви отъ дветѣ страни сръбската чата се връща къмъ с. Богомила, а организационната въ с. Орѣше.

 

На 15. Априлъ 1905 година въ Велешко пристига сръбскиятъ войвода Тренко, отъ с. Крапа, съ 15 четници, посрещнатъ отъ въорѫжена милиция отъ сърбоманскитѣ села въ Порѣчието. Велешката чета влиза въ дирята на сръбската чета и, благодарение на услугитѣ на Кямилъ-ага,

 

 

57

 

кехая на Теовския монастиръ, застига сръбската чета на мѣстностьта „Яворътъ”, между селата Бистрица и Црешново. Почва се сражение между дветѣ чети и трае отъ сутриньта до вечерьта. Привечерь пристига турска потера и заема позиция задъ тилъ на организационната чета. Обаче благодарение на доброто разположение на Кямилъ-ага къмъ Организацията, той увещава командующия потерата и изкачва потерата задъ тила на сръбската чета. Аскерътъ, безъ да знае играта на Кямилъ-ага, започва сражение съ четата на Тренко, като отъ сръбската чета падатъ убити 15 души четници и милиционери, а останалитѣ сполучватъ да избѣгатъ отъ полесражението. Благодарение на Кямилъ-ага, организационната чета се оттегля безъ никаква жертва.

 

Лошитѣ отношения между Стефанъ Димитровъ и Иванъ Алябака принесоха неизброими лоши последици за по-нататъшната борба срещу пропагандата. Съгласно съ нарежданията на велешкото градско рѫководство, Стефанъ Димитровъ започва усилена борба съ Алябака зз изгонването му отъ Велешко. Алябака смѣтайки, че макаръ и човѣкъ на Сарафова, е революционеръ и че никой не може да му отнеме правото да се бори за свободата на своята родина, се противопоставя на Димитрова. Така ожесточената борба между дветѣ чети не се локализира само между тѣхъ, а тъкмо напротивъ поради водената агитация населението се раздѣля на два лагера — централисти и сарафисти. Изострилитѣ се партизански отношения и борби не дадоха възможность нито на Димитровъ, нито на Алябака да развиятъ по-силна дейность срещу пропагандата. При така стеклитѣ се събития, най-добритѣ организационни работници се подлагаха на тероръ, било отъ едната, било отъ другата страна. Димитровъ ги третираше за сарафисти, Алябака за централисти и много жестокости се извършиха въ тая междуособица. Последнята ще остане като черна страница, която бѫдещиятъ историкъ ще впише за смѣтка на велешката околия. Отъ друга страна тия междуособни борби дадоха възможность по-лесно да се настани Григоръ Соколовъ въ Порѣчието и да почне да нанася систематически удари на организационнитѣ чети и на отдѣлнитѣ нейни дейци.

 

Пропущането на Григоръ Соколовъ въ Порѣчието,

 

 

58

 

отъ една страна и отъ друга недоразумението и крайно неприязненитѣ отношения между Димитровъ и Алябака, докараха организацията въ този край до безизходъ та настѫпи трагизъмъ въ организационния животъ. За да изпълни решението на велешкото рѫководно тѣло, Стефанъ Димитровъ напада въ с. Папрадища четата на Алябака, който въ момента намира за по-благоразумно да се оттегли въ Порѣчието, отколкото да се сражава съ Димитрова. Алябака се среща съ локвичанитѣ Арсо и Йонъ и остава временно въ Порѣчието.

 

Григоръ Соколовъ по това време още не бѣше добре установилъ положението си, предпазваше се и чакаше удобенъ моментъ да се справи съ Стефанъ Димитровъ, а отпосле съ Алябака, съ което да затвърди своитѣ позиции. Той съ голѣмо злорадство следѣше събитията. Оттеглянето на Алябака въ Порѣчието бѣ за Григора повече отъ победа. Това даде възможность на Григоръ Соколовъ да се справи предварително съ Стефанъ Димитровъ, а отпосле да вземе мѣрки и спрямо Иванъ Алябака.

 

На б. Май 1905 година Димитровъ получава сведения, че Григоръ Соколовъ съ четата си тръгва отъ с. Богомила за с. Гостиражни. Веднага Димитровъ тръгва на пѫть къмъ Гостиражни. При една почивка на четата при „Орѣшки ливади”, Григоръ Соколовъ залавя едного отъ часовитѣ на Димитрова и дава нѣколко залпа срѣдъ насядалитѣ четници. Понеже прицелната точка е билъ войводата, то още отъ първия залпъ Стефанъ Димитровъ пада убитъ заедно съ четника Йоле отъ село Мокрани. Следъ това сръбската чета бърже се оттегля. Четата заедно съселяни отъ Орѣше погребва тайно въ с. Орѣше войводата, като убийството на Ст. Димитровъ се крие до пристигането на войводата Панчо Константиновъ и тогава се съобщава за трагичния край на Стефанъ Димитровъ.

 

Убийството на войводата Стефанъ Димитровъ бѣ първата победа на Григоръ Соколовъ. Въ това време Алябака не подозираше, че въ сражението на „Орѣшки Ливади” е падналъ Ст. Димитровъ. Ето до кѫде достигнаха партизанскитѣ недоразумения въ Велешко, гдето се решаваше сѫдбата не само на тоя районъ, но се затваряше и каналътъ на Организацията за Битолския вилаетъ.

 

 

59

 

Съединенитѣ чети на Алябака и Арсо Локвички влизатъ въ с. Крапа, гдето сварватъ четитѣ на Григоръ и Тренко. Макаръ че Григоръ посрѣща Алябака най-приятелски, той взема предпазителни мѣрки за защита. За да запази четата си, Алябака дава нареждане на четницитѣ си и имъ съобщава, кой четникъ, въ случай на нападение, съ кой сърбоманинъ трѣбва да се справи. Между това, алябаковиятъ четникъ Пано Арнаудовъ съ единъ отъ тренковитѣ четници се понапили въ селото и решили да убиятъ едно куче, за да изпитатъ, кой е по-добъръ стрелецъ. Пано изгръмява. Щомъ се чува изстрелътъ, и сърбоманитѣ и алябаковата чата ставатъ на бойна нога съ насочени пушки. Алябака схваща играта на Григора, обаче и той вижда, че Алябака не стои съ скръстени рѫце и не ще да се отдаде да бѫде убитъ въ засада.

 

Наскоро следъ убийството на Стефанъ Димитровъ, Григоръ Соколовъ подготвя засада на Алябака въ село Локвица. Благодарение на будното око на Арсо Локвички и единъ отъ неговитѣ хора, планътъ на Григора не можалъ да се приведе въ изпълнение, виждайки че Алябака съ четата си вече е заелъ отбранително положение. Веднага Григоръ се оттегля отъ селото, следъ което Алябака съ локвичанитѣ се изтегля въ балкана.

 

Алябака и локвичанитѣ съ четитѣ си пристигатъ въ с. Црешново, гдето сварватъ четитѣ на Григоръ и Тренко. Нѣмайки си вѣра единъ на други, и двата лагера се скритомъ дебнятъ. Виждайки, че може да имъ се подготви засада презъ нощьта, Алябака и локвичанитѣ изпращатъ единъ по единъ четницитѣ си да отстѫпятъ, следъ което цѣлата чета тръгва по посока къмъ с. Виръ. Щомъ ариергардътъ съобщава, че сръбскитѣ чети имъ сѫ въ дирята, Алябака оттегля четата въ балкана между Црешнево и Виръ. Тамъ заема позиция на една висота, а сѫщевременно, за да запази тила си, поставя на другата висота въ застава трима четници. Следейки движението на Григоръ и Тренко, щомъ тѣ наближаватъ и почнатъ да минаватъ подъ самата чета въ низината Алябака почва да ги обстрелва, и тѣ набързо отстѫпватъ, заканвайки му се съ псувни, че скоро ще се разправятъ, както съ Стефанъ Димитровъ.

 

 

60

 

Една седмица следъ сражението между Црешнево и Виръ, Алябака влиза въ село Крапа, гдето сварва четата на Григора. И двата лагера сѫ крайно настроени. Алябака влиза въ раговоръ съ Григора, като между другото му заявява: „Да не мислишъ, че ще ти се отдамъ да постѫпишъ съ мене, както си постѫпилъ съ Стефанъ Димитрова? Зная всичкитѣ ти мръсни похвати и не се плаша отъ тебе”. Виждайки, че Алябака нѣма да се остави да бѫде изигранъ, Григоръ му заявява, че досега било що било, но въ бѫдеще тукъ ще бѫде сръбска земя и че за бугарашитѣ нѣма мѣсто. При това положение и дветѣ чети стоятъ съ готови пушки за стрелба, обаче, безъ да се хвърли ни единъ куршумъ, Григоръ тръгва на една страна, а Алябака на друга.

 

Щомъ открито Григоръ застава водачъ на пропагандата, Алябака схваща непростимата грѣшка за пропущането му въ Порѣчието.

 

Тогава предъ Алябака се изпрѣчва грозната переспектива въ бѫдещитѣ борби за надмощие срещу Григора.

 

Презъ сѫщата вечерь Алябака съ локвичанитѣ сполучва да се измъкне отъ поставенитѣ засади на Григоръ и следъ една престрелка въ село Виръ се прехвърля презъ Даутица въ с. Орѣше, а отъ тамъ заминава въ Крушевско.

 

Нелегалната сила на сръбската пропаганда напълно използува момента, когато Стефанъ Димитровъ и Иванъ Наумовъ Алябака бѣха въ много обтегнати отношения и по единъ смѣлъ начинъ се настани необезпокоявана отъ никого. Порѣчието съ своитѣ буйни гори и балкани стана добъръ приютъ за Григоръ Соколовъ и другаритѣ му, които отъ него създадоха главна база на пропагандата. Последнята поради невежеството на селската маса, намѣри почва въ тоя край, обаче хищниятъ погледъ на Григоръ Соколова се бѣ спрѣлъ на Бабуна планина. Азотъ стана прицелната точка на пропагандата. Последнята, за да постигне своитѣ цели, почна да предлага на учителитѣ, свещеницитѣ и по-влиятелнитѣ селяни въ тоя край месечни заплати за да станатъ нейни агенти. Мнозина отъ по-буднитѣ организационни деятели се намѣриха предъ алтернативата, или да приематъ, срещу злато да станатъ агенти на пропагандата,

 

 

61

 

или да останатъ непокварени членове на ВМРО и умратъ, като македонски българи. Тѣ съ твърдость и достойнство запазиха своята честь и име и, впоследствие паднаха отъ куршумитѣ на пропагандата.

 

Григоръ Соколовъ, Иванъ Дългъчътъ и Тренко отъ Крапа, като бивши четници на ВМРО, познаваха всички мѣстни дейци на Организацията. Освенъ това, като родени отъ тоя край, тѣ познаваха много добре мѣстностьта и почнаха да устройватъ засади за избиването имъ. Отъ друга страна пропагандата безспирно пръскаше въ изобилие злато за посърбване на българското население въ Азотъ. Всѣки прозорливъ човѣкъ схващаше, че тая златна наличность, която се не скѫпѣше, не ще да е само отъ сръбското държавно съкровище. При това, пъкъ като се вземе въ съображение, че една малка Сърбия тогава не можеше да пръска такива грамадни суми за пропагандата си, които надминаваха редовния ѝ бюджетъ, то по всичко личеше, че тукъ майсторски пипаше „любвеобилната” напѫтствена рѫка на леля Австрия, която тикаше стремглаво Сърбия къмъ Вардарската долина, съ единствената цель да отклони последнята отъ претенциитѣ ѝ за Босна и Хърватско и да не позволи да настѫпи миръ между славянскитѣ народи на Балканитѣ.

 

Въ Порѣчието най-жаркиятъ застѫпникъ за интереситѣ-на ВМРО по това време бѣше Арсо Иовевъ, роденъ въ с. Локвица около 1870 година Той неуморно се борѣше противъ домогванията на пропагандата въ родния си край. Той бѣше съ високъ ръсть, широкопл-щестъ и здравенякъ; лицето му бѣ прошарено отъ слаба сипаница, останала отъ детински години. Той бѣше безъ школско образование. Като майсторъ-зидаръ той дълги години е живѣелъ въ Ромѫния, и благодарение на своя природенъ умъ, знаеше да чете и пише на български и ромънски езици. Дългото му пъкъ общуване съ по-виднитѣ апостоли и организатори на ВМРО бѣ създало у него единъ високъ революционенъ духъ и съзнание на честенъ труженикъ. Впоследствие той сложи на карта своето и на семейството си сѫществуване само и само да бѫде полезенъ на своя роденъ край. Илинденското въстание го заварва въ родния край и той взема

 

 

62

 

активно участие въ него. Следъ настаняването на Григора въ Порѣчието той бѣ единъ отъ първитѣ, който почна отчаяна борба противъ него. Той бѣ единъ отъ първитѣ сподвижници на Иванъ Алябака. Въ най-труднитѣ моменти Арсо се явяваше на помощь на велешкитѣ чети, кога самъ, кога съ другари. Арсо бѣше винаги мрачно настроенъ, рѣдко се случаваха моменти на радость у него. Семейството му живѣеше въ с. Локвица, подъ постоянния тормозъ на пропагандата. Единствената причина да пощадятъ семейството му е обстоятелството, че тѣ разчитаха кога и да е, че Арсо ще стане тѣхенъ човѣкъ.

 

Арсо бѣше единъ отъ много способнитѣ съгледвачи и умѣеше напълно да прикрива следитѣ си. Той, безъ ни най-малка умора, вземаше на часъ по 15 километра пѫть. Като планинецъ, той имаше рѣдки и ценни качества, които високо го издигаха надъ другитѣ. Презъ време на своитѣ рекогносцировки низъ Порѣчието, той по цѣли дни стоеше гладенъ, за да може да извърши сполучливо възложената му задача. Той бѣше любимецъ на всички четници и на мѣстното население въ селата Бистрица, Орѣше и Папрадище, въ които села той обичаше да прави своитѣ почивки.

 

Беззаветната преданность на Арсо къмъ македонското освободително дѣло най-ясно блесна отъ последния му геройски подвигъ, който го издигна предъ очитѣ на цѣлия поробенъ народъ като мѫченикъ за народното дѣло. Тоя му подвигъ е следния: Презъ 1922 година Арсо Локвички заедно съ Петъръ Ацевъ, отъ село Теово, Велешко, натоварени съ специална организационна работа, бѣха заловени отъ сръбскитѣ власти въ село Добро Поле, въ Скопско, заедно съ печатани революционни позиви. Следъ дълги малтретирания и разкарвания, скопскиятъ воененъ сѫдъ ги осѫди на смърть и на 10. Мартъ 1923 година тѣ бидоха разстреляни.

 

За да затвърди своето положение въ Порѣчието, пропагандата бѣше решила да заеме една отъ най-непристѫпнитѣ мѣстности на Азотъ, находеща се между Порѣчието и село Богомила. Въ тая мѣстность се намиратъ селата Орѣше, Папрадище, Црешново, Нежилово и Кѫпиново. Щомъ заемеше тѣзи села, тя запазваше ти-

 

 

63

 

ла си и можеше по-свободно да преминава отъ Порѣчието въ Азотъ и обратно. Пропагандата първоначало направи много опити да подкупи нѣкои отъ учителитѣ, свещеницитѣ и по-виднитѣ дейци на организацията отъ Орѣше, Папрадище и Црешново, обаче това не ѝ се отдаде. Но при все това въ нейната мрежа попаднаха Зафиръ Дамяновъ и Китанъ Станковъ, отъ село Орѣше, които отъ време на време ѝ бѣха въ услуга. Въ тоя край пропагандата срещна най-сериозна и отчаяна съпротива въ лицето на младия и енергиченъ свещеникъ въ село Папрадище отецъ Иванъ Аврамовъ Чупаровъ, роденъ въ сѫщото село презъ 1880 година. Попъ Иванъ бѣше трънъ въ очитѣ на сърбоманитѣ отъ Богомила. Напраздни бѣха обещанията на пропагандата за моралнитѣ и материални облаги, които ще добие попъ Иванъ, ако стане сърбоманинъ, напразни бѣха и заплашванията за убийството му. Попъ Иванъ не искаше да стане ренегатъ за нѣкакви мръсни наполеони, които му се предлагаха като месечна заплата отъ страна на пропагандата. Въ разгара на борбата между ВМРО и сръбската пропаганда той вземаше активно участие противъ пропагандата. На нѣколко пѫти Григоръ Соколовъ обсажда кѫщата му за да го залови, обаче попъ Иванъ все избѣгваше отъ село. Следъ нѣколко засади най-после, презъ пролѣтьта на 1905 година, Григоръ Соколовъ обсажда ненадейно кѫщата на попъ Ивана, залавя го и го откарва въ село Мокрани. а отпосле въ балкана край с. Габровникъ. По заповедь на Григора четницитѣ му изкопаватъ единъ трапъ, въ който поставятъ попъ Ивана, нахвърлятъ пръстьта, като по тоя начинъ осгава да стърчи само главата на свещеника. Тъй заровенъ въ земята, попъ Иванъ преживява адски мѫки, но все пакъ отказва да стане агентъ на пропагандата, заявявайки, че е българинъ, а като го убиятъ, да изпратятъ коститѣ му въ Бѣлградския музей, като кости на „прави сърбинъ”. Това озлобява Григоръ, който дава заповедь да бѫде убитъ. Обаче поради настояванията на сърбоманитѣ отъ Богомила, които се опасяваха да не се ожесточатъ мияцитѣ отъ Папрадище и Орѣше, отъ една страна, и отъ друга да не се приложатъ и спрямо тѣхъ отъ страна на организационната чета тия мѣрки, смекчаватъ

 

 

64

 

Григора който най-сетне освобождава попъ Ивана подъ условие, че той ще остане пасивенъ зритель и не ще взема участие въ каквито и да било организационни работи. Следъ завръщането си въ Папрадища попъ Иванъ почва да спи съ „пушка при нозе” и впоследствие заедно съ Арсо Локвички и Нежиловския рѫководитель Гюро става постояненъ съпѫтникъ на велешката чета, винаги готовъ да участвува въ нейнитѣ акции. Постояннитѣ заплашвания, отправяни до него отъ хората на пропагандата, не го стреснаха; неговата твърдость и решителность даваха голѣмъ куражъ на мияцитѣ отъ Орѣше и Папрадище.

 

Въ време на междуособицитѣ между Стефанъ Димитровъ и Алябака попъ Иванъ явно подържаше първия, третирайки го като титуляренъ войвода на ВМРО и не признаваше Алябака. Следъ убийството на Димитровъ, замѣстникътъ му Пеню Шиваровъ съ своя лошъ характеръ и разпасаность навлѣче върху си омразата на цѣлото мѣстно население, но при все това попъ Иванъ, придържайки се строго въ рамкитѣ на организационния уставъ, подържаше Шиварова и не даваше приемъ въ селото на Иванъ Наумовъ Алябака. Последниятъ бѣ силно намразилъ отчето, поради което попъ Иванъ почва да се крие и отъ Алябака. Презъ лѣтото на 1905 година обаче попъ Иванъ и Алябака станаха добри приятели, като последниятъ схвана, че отчето е билъ правъ и се е държалъ въ крѫга на организационния уставъ.

 

На 20. Май 1905 година, т. е. две седмици следъ убийството на Стефанъ Димитровъ, въ Велесъ пристига войводата Панчо Константиновъ и къмъ края на м. май поема официално войводството.

 

Панчо Константиновъ е роденъ въ гр. Велесъ презъ 1880 година. Той завършва V. класъ при I. софийска гимназия, следъ което постѫпва въ военното училище. Още като младъ подпоручикъ той взе активно участие презъ време на Илинденското въстание съ четата си на върха „Китка”, на „Султанъ Тепе”, дето води сражение съ турскитѣ войски. Панчо бѣше съвсемъ непретенциозенъ, съвършено изоставилъ себе си, но пъкъ извънредно копнеещъ да види окончателно очистенъ района

 

 

65

 

Войводата Панчо Константинов с четата си. 1905.

Войводата Панчо Константиновъ съ четата си. 1905.

 

 

66

 

си отъ сръбската пропаганда. Той искаше да всѣка цена да издигне своя районъ въ организационно отношение на оная висота, на каквато се радваха не малко райони въ Битолско. Той ни най-малко не жалѣше своя животъ, а водѣше боеветѣ съ открити гърди, заявявайки предъ четницитѣ и милицията: ние ще паднемъ въ тая ожесточена борба — борба за животъ и смърть между насъ и сръбската пропаганда — нашитѣ малки братчета ще ни заместятъ, но Велешко трѣбва да се изчисти отъ пропагандата. Той се кали въ тежката борба. Него сънъ го не ловѣше, до като не извърши предприетата задача. Той стана любимецъ и на четници и на населението и на всички дейци, преминаващи презъ Велешко на пѫть за Битолско.

 

Наскоро следъ пристигането на Константинова въ Велешко, по инициатива на селскитѣ организации, бѣ изправенъ предъ революционенъ сѫдъ помощникъ войводата Пеню Шиваровъ, който бѣ осѫденъ завинаги да напусне Велешко.

 

Следъ препращането на Шиварова, Панчо Константиновъ прибра четницитѣ, останали отъ Стефанъ Димитровата чета и я преорганизира въ следния съставъ: Милошъ отъ Охридско, Велко Апостоловъ отъ с. Попадия, Секула Христовъ отъ с. Ораовдолъ, Игнатъ Анушевъ и Панчо Бондиковъ отъ Велесъ, Спиро Тошевъ отъ Прилепъ, Стефанъ Вардарски отъ с. Градско, Каменъ Андреевъ отъ с. Уланци, Колю Комитката, Пано Новоселски, Колю Социалиста отъ Неврокопско, Хаджията отъ Би-толя, Димитръ Стойчевъ отъ Златица, Мндрей Маджарчето, Миланъ Сърбина, Дѣдо Иванъ Опълченеца и Дачо Йотовъ, отъ с. Турски Тръстеникъ.

 

Щомъ като преорганизира четата си, интимната мисъль на Константиновъ бѣше да заглуши и изкорени бацила на партизанскитѣ страсти и да зацари въ района му братско разбирателство. Въ тая насока той съ голѣмъ идеализъмъ направи редица отстѫпки. Първвата жертва, която той направи, бѣше да търпи Дачо Йотовъ, който бѣше кандидатъ за войвода. Нѣкои отъ Дачовитѣ протектори искаха да наложатъ Дачо за помощникъ на Константиновъ и му се даде районъ въ Клепата, обаче той се противопостави, като имаше предъ видъ, че Дачо не

 

 

67

 

се ползува съ добро име низъ цѣлата околия, отъ една страна, и отъ друга — за да не влѣзе въ конфликтъ съ нѣкои отъ селскитѣ рѫководители, които бѣха ярки противници на Дачо. Той сѫщо не изпущаше изъ предъ видъ и най-важното обстоятелство, че въ района му се движеше и четата на Иванъ Наумовъ Алябака, който, като смѣлъ и храбъръ войвода, се ползуваше съ симпатиитѣ на го-

 

 

Свещеник Иван Аврамов Чупаров.

Свещеникъ Иванъ Аврамовъ Чупаровъ.

 

лѣмата часть отъ народа, Поради тия съображения Константиновъ си правѣше оглушки, като по такъвъ начинъ Дачо, следъ раняването му на „Мукосъ”, остана да живѣе въ гр. Велесъ до края на 1905 година.

 

На 18. юний 1905 година организационната чета влиза въ с. Степанци. Къмъ полунощь влизатъ и четитѣ на Григоръ Соколовъ и Тренко. Въ селото се почва ожесточено сражение, което продължава до 3 часа следъ

 

 

68

 

пладне на 19. с. м. Поради пристигането на войски отъ Велесъ и Прилепъ, Константиновъ изтегля четата си и отстѫпва, безъ да даде жертви. Презъ време на това сражение излѣзе като нелегаленъ рѫководительтъ на Степанци Темелко Степанцалията и се присъедини къмъ четата като четникъ.

 

Презъ втората половина на м. юний 1905 г. охридската чета на Деянъ Димитровъ и кичевската чета на Пешо Паша пристигатъ въ Велешко. Тукъ се срѣщатъ съ велешката и прилепска чети. Четиритѣ чети наброяващи 120 души, влизатъ въ с. Ракле, а отъ тамъ отиватъ въ Никодимския балканъ. Предъ всички четници войводата П. Константиновъ съ нѣколко думи очертава положението въ Бабуна, като заявява, че организацията освенъ съ турцитѣ трѣбва да се бори и съ продажницитѣ на сръбската пропаганда отъ типа на Григоръ Соколовъ, Тренко и Дългъчътъ. Той моли всички да му се притекатъ на помощь временно, до като нанесатъ поне едно поражение на пропагандата. Неговитѣ думи се посрѣщатъ съ мощно „ура”.

 

На 27. юний вечерьта сборнитѣ чети пристигатъ въ Степанци и се качватъ на върха Мукосъ. Четитѣ на Константиновъ, Пешо Пашата и Гого Ацевъ оставатъ на почивка, а Деянъ Димитровъ съ четата си остава охрана и взема предпазителни мѣрки.

 

На разсъмване Благой Николовъ и Тома Арнаутчето забелѣзватъ на 500 крачки отъ тѣхъ въорѫжени хора да правятъ прибѣжки. Константиновъ, отъ тѣхния доносъ, схваща, че това е сръбската чета. Взематъ се бързи мѣрки. По заповедъ, четирима четници отъ велешката и четирима отъ охридската чета отиватъ по дирята на неприятеля. Тѣ залавятъ двама селяни съ натоварени коне и ги препращатъ на войводитѣ. Въ чувалитѣ имъ се намиратъ 45 чифта опинци, хлѣбъ и 20 ока тютюнъ, предназначени за неприятеля.

 

Авангардътъ следи дирята на неприятеля, а ядрото настѫпва по него. Четитѣ преминаватъ папратищата, високи единъ човѣшки бой, и предъ тѣхъ се очертаватъ две каменисти чуки, обрасли тукъ-тамъ съ гора. Въ тия чуки сръбскитѣ чети заематъ позиция и щомъ се появява авангардътъ, тѣ почватъ ураганенъ огънь. Понеже неприяте-

 

 

69

 

льтъ изсипва всрѣдъ авангарда хиляди куршуми, последниятъ почва да се присъединява къмъ ядрото. Петимата четници отстѫпватъ единъ по единъ, последенъ остава Андрея Маджарчето, който дава пѫть на отстѫпващитѣ си другари. За да заблуди неприятеля и отиде при другаритѣ си, Андрея закачва куртката си на папрата и изгубва следитѣ си, после остава панталонитѣ си и впоследствие стига при четитѣ по риза и гащи, които отпосле се връща да ги вземе.

 

Отъ ранни зори до 4 часа следъ обѣдъ сражението се води съ ожесточение отъ дветѣ страни. Константиновъ се стреми веднажъ завинаги да се справи съ неприятеля; почва се обхватъ и се приготвя стремителна атака за последна разплата. Къмъ 5 часа на бойното поле пристига турска кавалерия, пехота и горски топчета. Турцитѣ почватъ да обсаждатъ организационнитѣ чети, обаче, куршумитѣ имъ попадатъ и въ сръбскитѣ вериги. При това положение сърбитѣ почватъ съ силенъ гласъ да се молятъ : „Бѣгайте бе бугараши, дайте и намъ пѫть, че турцитѣ и васъ и насъ ще покосятъ”.

 

Привечерь организационнитѣ чети отстѫпватъ. Въ сражението пада убитъ Ничо Дабниченчето, а ранени: войводата Панчо Константиновъ и четницитѣ: Дачо Йотовъ, Спиро Тошевъ и Рачо. Цѣлата нощь аскерътъ стреля, мислейки, че четитѣ сѫ още на позициитѣ си. Така турската войска спаси сръбскитѣ чети отъ погромъ.

 

На другия день, Петровдень, четитѣ пристигатъ въ Ороавдолъ, гдето преденуватъ. Следъ това всички чети се пръскатъ за своитѣ райони.

 

Въ началото на юлий Иванъ Алябака пристига зъ Велешко. Той — следъ дохождането на Константинова — не срѣща пречки въ движението си. При една среща надъ с. Бистрица, мислейки че е сръбската чета, Алябака дава нареждане на четницитѣ си да я ударятъ съ залповъ огънь, но щомъ познава гласа на Велко, отмѣня заповедьта за стрелбата. Константиновъ минава, поздравяватъ се и, за да бѫде на чисто, Алябака му признава, че по гласа на Велко позналъ четата, иначе, мислейки че е Григоръ, билъ готовъ да я удари изъ засада. Извинявайки се, дветѣ чети се раздѣлятъ и всѣки тръгва по своя пѫть.

 

 

70

 

Следъ сражението на Мукосъ се откриватъ нишкитѣ на една тайна мрежа въ Азотъ, която следи движението на организационната чета и веднага изпраща куриери да съобщаватъ на Григоръ Соколовъ, где е разположена да нощува. Главниятъ организаторъ на тая мрежа е попъ Чуря отъ с. Ораовдолъ, всецѣло преданъ агентъ на сръбската пропаганда. Погнусенъ отъ неговото държане, неговиятъ сестриникъ, Секула Христовъ, залавя едно негово писмо и го предава на околийския войвода. По решение на организацията, Секула Христовъ, Дачо Йотовъ, Велко Попадийски и Спиро Тошевъ заминаватъ за село Ораовдолъ и отиватъ въ кѫщата на Попъ Чуря. Последниятъ, схващайки че е издаденъ отъ Секула, между разговора, поднася на гоститѣ си ракия. Секула, познавайки добре прийомитѣ на попъ Чуря, усъмнява се, че ракията е отровна, става, взема ракията и казва: „Вуйко ти, като най-старъ между насъ, пръвъ ще се напиешъ отъ ракията, па тогава ние”. Попъ Чуря почва да се извинява, че не му е добре и че не може да пие отъ ракията. Заявяватъ му, че той иска да ги отрови, обаче попъ Чуря отказва, че ракията е отровна. Следъ дълги усуквания, той признава, че билъ заставенъ отъ сръбскитѣ войводи да изтрови четата и че имъ поднесълъ отровна ракия, защото повече на можелъ да се противопоставя на Григора. Следъ неговитѣ самопризнания и съгласно организационната присѫда, Велко Попадийчето изпълнява смрътната присѫда върху Попъ Чуря.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]