ГЛАВА IV.
Основаването на вѫтрешната Македоно-одринска революционна организация. Четнишка дейность на ВМРО. Иванъ Варналиевъ, Коце Оморанчето, Николай Дечевъ, Стефанъ Димитровъ. Конгресътъ на „Мукосъ”. Борбата между централисти и сарафисти за първенство. Иванъ Наумовъ Алябака. Срещата въ село Ораовецъ, Втора среща въ с. Ораовецъ. Срещата въ с. Попадия. Околийскиятъ конгресь въ с. Крива Круша. Алябака напуща Велешко.
Следъ Берлинския конгресъ, когато Македония остана пакъ подъ робство, по инициативата на отдѣлни лица се създадоха мѣстни харамийски чети за защита на народа отъ кървавия тероръ на арнаутскитѣ и турски банди. Въ началото почти всички харамии (народни хайдути) предано служеха на народа, обаче не рѣдко между тѣхъ се срѣщаха и такива, които работѣха за лична своя смѣтка, като обираха когото срещнѣха.
При така развиващитѣ се събития и при тежкия и непоносимъ тероръ въ турската империя въ 1894 г. се основа ВМРО., която чрезъ своитѣ основатели влѣзе въ братски връзки съ народнитѣ учители и свещеници, съ цель да организира народнитѣ маси за борба противъ потисницитѣ и да работи за тѣхното освобождение. Отъ друга страна Организацията почна оживена дейность срѣдъ харамиитѣ (народнитѣ хайдути) за да ги организира и ги направи годни за революционна дейность. Голѣма часть отъ харамиитѣ влѣзоха като дейни членове на Организацията, а нѣкои се обявиха противъ нея, поради което последнята трѣбваше да води и съ тѣхъ упорита борба, докато ги окончателно изгони отъ заетитѣ отъ тѣхъ райони.
Отъ основаването на ВМРО. до 1900 година въ Велешко не сѫ могли да се основатъ редовни организации, съ изключение на града Велесъ. Презъ 1900 година обаче Иванъ Варналиевъ, отъ гр. Велесъ, прави първия опитъ да основе мѣстни организации въ велешката околия. Следъ обиколка на нѣкои села и изъ полето и Клепата Варналиевъ заедно съ тримата си другари се отзовава въ Азотъ. Въ с. Ораовдолъ при една схватка съ сърбоманина Попъ Чуря Варналиевъ пада раненъ и едва сполучва да се завърне въ Велесъ.
35
Презъ срѣдата на 1900 година следъ завръщането на Варналиевъ организационниятъ рѫководитель на гр. Велесъ, Диме Чочето, сформирова една мѣстна чета подъ войводството на Коце Оморанчето, отъ с. Оморани, Азотъ, съ четници: Никушъ отъ Ново-Село, Анте отъ Степанци и Иванъ отъ Мартулци. Тая чета почва да работи въ Велешко и подготвя населението къмъ организация. Обаче още въ началото на своята дейность четата влиза въ разправи съ хора на сръбската пропаганда, които се стремятъ да я компромитиратъ предъ народа. Първата революционна акция на тая чета е убийството на Малезана, първия сръбски агитаторъ въ село Ораовецъ.
Презъ пролѣтьта на 1902 година Организацията изпрати за организаторъ и войвода на велешкия районъ буйния и симпатиченъ Николай Дечевъ. Покойниятъ Дечевъ е роденъ презъ 1880 година въ гр. Стара-Загора, гдето е завършилъ V. класъ, следъ което завърши курса на желѣзарското училище въ Самоковъ. Още отъ дете закърменъ отъ майка си съ пѣсни за страшни войводи, а като юноша за изгарянето на родния му градъ и избиване хиляди граждани отъ свирепитѣ турски орди, внася се въ негова крехка душа мъсть противъ турчина. Като ученикъ въ желѣзарското училище, той влиза въ близки връзки съ Гоце Дѣлчева. Отъ близката дружба съ последния у него заговорва гласътъ на идеалиста, закипява буйната му тракийска кръвь. Николай Дечевъ е отъ оня кръжокъ идеалисти, които съ пълно себеотрицание отдадоха умъ, воля, знание, енергия и животъ за дѣлото на брата-робъ. Той съ своитѣ съученици Велко Миковъ, Петръ Юруковъ, Тимо Ангеловъ Князе, Пешо Самарджиевъ, Маринъ Георгиевъ, Стефанъ Стойчевъ, Дѣлчо Коцевъ, Душо Желевъ, Никола Жековъ и тия отъ американското училище Добри Даскаловъ и Никола Дочевъ и Крумъ Чапрашиковъ ставать членове на ВМРО и основаватъ „Желѣзния ученически революционенъ крѫжокъ”. По съветитѣ на своя любимъ Апостолъ, крѫжокътъ — подъ рѫководството на Велко Миковъ — урежда желѣзарска работилница за изработване бомби и бойни материали, нуждни за цѣлитѣ на организацията. Тая революционна дейность обаче не задоволи буйния Дечевъ, който копнѣеше съ орѫжие да се бори за свободата на
36
Македония. Презъ 1900 година цѣлиятъ крѫжокъ заминава съ разни чети въ вѫтрешностьта на Македония, като голѣма часть отъ членоветѣ на крѫжока взеха най-активно участие впоследствие като войводи.
Дечевъ презъ 1900 г. замина въ вѫтрешностьта като секретарь на войводата Андонъ Кьосето, а презъ 1901 г. той става помощникъ на войводата Христо Чернопѣевъ.
Неговата буйность, решителность, себеотрицание и презиране смъртьта станаха причина презъ 1902 г., макаръ и твърде младъ, да бѫде изпратенъ за ве-
Войводата Николай Дечевъ.
лешки войвода — районъ, който никакъ почти не бѣше организиранъ. Той съ радость приема възложената му отговорна мисия.
Николай Дечевъ бѣше голѣмъ хубавецъ, високъ и снаженъ, веселъ и благодушенъ. Когато се разсърдѣше, странитѣ му се зачервяваха като макъ, а отъ очитѣ му искри блестяха.
37
Съ своята благодушность и прямолинейность Дечевъ въ скоро време сполучи да помири размирнитѣ елементи въ тоя районъ, въ който и следъ това никога не е имало единодушие и единомислие въ борбата.
Презъ 1903 година въ района му се явява сърбоманската чета на сърбина Филиповичъ и тая на сърбоманина Наце отъ село Скаченци. Филиповичъ и Наце се стремяли да свържатъ Азотъ съ селата презъ полето до града Велесъ, за да уредятъ каналъ. Щомъ Дечевъ узнава за движението на сръбски чети въ Азотъ, веднага писмено ги предупреждава да напуснатъ Велешко, обаче тѣ продължаватъ да вършатъ своята пропаганда, заявявайки, че не се боятъ отъ никого. Силно засегнатъ отъ думитѣ на сръбскитѣ войводи, той ги напада при село Крива Круша и въ заведеното сражение той разбива окончателно сръбскитѣ чети.
Презъ 1903 година Дечевъ се завръща по работа въ България, престоява малко време и заминава обратно за своя районъ. При с. Лѣски, Кочанско, четитѣ на Дечевъ, Чернопѣевъ, Дѣлчо Коцевъ, К. Мазнейковъ и Пито Гулевъ бѣха ударени отъ многобройна потера. Следъ ожесточено сражение четитѣ се изтеглятъ, обаче тая на Н. Дечевъ даде много жертви, което обстоятелство го заставя отново да екипира своята чета. Презъ септемврий с. г., на пѫть за Велешко, при с. Луково, Кратовско, заедно съ четитѣ на Пожарлиевъ и Мурджевъ влѣзе въ сражение съ турска потера. Въ това сражение падатъ убити повече отъ 30 четници, между които войводата Дечевъ, четницитѣ Юлий Розенталъ, Мишайковъ и Александръ Соколовъ, а тежко раненъ Павелъ Чупаровъ отъ с. Папрадище.
Въ лицето на Дечева велешкиятъ районъ изгуби единъ смѣлъ и самоотвърженъ войвода.
Стефанъ Димитровъ е роденъ въ с. Зелениче, Леринско, презъ 1876 година. Първоначалното си образование е получилъ въ родното си село, а срѣдното въ гр. Пловдивъ. Още като невръстенъ ученикъ той съ живъ интересъ е следилъ македонското освободително дѣло. Презъ 1900 година той напуща софийския университетъ, въ който следваше по математика, и отива да изпълни своя свещенъ дългъ къмъ поробеното отечество. Въ прощалното писмо
38
до родителитѣ си Димитровъ пише: „Дългъ е на всѣки македонецъ, билъ той интелигентенъ, простъ, богатъ или сиромахъ, да пожертвува всичко предъ олтаря на отечеството. Ето защо азъ решихъ да понеса тежкия, но славенъ Иисусовъ кръстъ. . .”. Той имаше желанието да сподѣли мѫкитѣ и неволитѣ на угнетения народъ и тамъ при него и заедно съ него да измислятъ начина и срѣдствата за промѣната на несносния робски животъ. За да бѫде по-свободенъ и да може да се отдаде на организационна работа, Стефанъ Димитровъ става учитель въ кукушкото трикласно училище. Презъ м. май 1901 година за революционна дейность, заедно съ 12 души свои другари, Димитровъ попада въ рѫцетѣ на турската власть, осѫденъ на 7 години и изпратенъ на заточение въ „Подрумъ Кале”. Презъ 1903 година амнистията го засѣга и той бѣ освободенъ. Обаче веднага следъ завръщането си отъ заточение той става четникъ на ениджевардарския войвода Апостолъ.
Поради тия негови добродетели, презъ пролѣтьта на 1904 година ВМРО го изпраща за велешки войвода, съ надеждата, че той ще способствува съ своя умъ и твърдъ характеръ за закрепването на тоя районъ, който бѣше отъ извънредно голѣмо значение за действията на организационнитѣ чети.
Като интелигентенъ и енергиченъ войвода, Димитровъ съ голѣма упоритость се заема да оправдае възложеното му довѣрие. Още съ встѫпването си въ Велешко той почва да търси и налучка правия пѫть за да осигури канала на Организацията и направи отъ Велешко единъ отъ най-добритѣ организационни райони.
Четата му се състои отъ следнитѣ четници : помощникъ Пеню Шиваровъ, отъ с. Зап. Шивачево, Чирпанско, Дачо Йотовъ отъ с. Турски тръстеникъ, Тетевенско, Спиро Тошевъ — Прилѣпъ, Никола Николовъ — Пловдивъ, Стефанъ Вардарски — с. Градско, Каме Андреевъ — с. Уланци, Миланъ Митревъ — Велесъ, Коце Георундовъ отъ Велесъ, Коце Кючуковъ — Севлиево, Велко Апостоловъ, Попадия, като отпосле къмъ него се присъединиха и Секула Христовъ отъ село Ораовдолъ, Пано Мокренчето отъ с. Мокрани и Коле Комитката.
39
Презъ 1904 година отъ 2. май до 5. юний се състоя една конференция отъ главнитѣ деятели на ВМРО въ зап. Македония. Отначало почна на върха „Мукосъ”, а отпосле заседанията ставатъ по селата Трояци, Топлица, Плетваръ, Оревойцъ, Никодимъ и Никодимския балканъ. На конференцията присѫтствуватъ Даме Груевъ, Пере Тошевъ, Гьорче Петровъ, Георги п. Христовъ, Христо Узуновъ, Георги Сугаревъ, Стефанъ Димитровъ, Петръ Юруковъ, Добри Даскаловъ, Пеше Семарджиевъ, Георги Пешковъ, Петръ Ацевъ, Никола Каранджуловъ, Юрданъ Тренковъ и др. Цельта на конференцията бѣше да възстанови наново революционнитѣ райони, които бѣха разстроени отъ последицитѣ на въстанието.
Следъ привършването на конференцията всички войводи заминаватъ за своитѣ райони.
Следъ Илинденското въстание, покойниятъ Борисъ Сарафовъ поради настѫпилитѣ между него и ВМРО недоразумѣния почна да изпраща въорѫжени чети въ Македония и то въ райони, гдето той предварително бѣ подготвилъ почвата. Тия чети се явяваха и работѣха отъ негово име. ВМРО бѣше решила на всѣка цена да не допуща Сарафовитѣ чети да преминаватъ Вардара, обаче това не можеше да се спази, тъй като между войводитѣ отъ крилото на Сарафова имаше хора съ голѣмо революционно минало, хора храбри и ползуващи се съ голѣмъ авторитетъ срѣдъ населението. Такива войводи много лесно си прсбиваха пѫть и осигуряваха влизането въ вѫтрешностьта на Македония.
Тия недоразумения между ВМРО и Сарафова, които се изгладиха въ Велешкия районъ едва въ началото на августъ 1905 година, станаха причина въ Велешко да се разиграятъ такива събития, които дадоха възможность по-лесно да се затвърди сръбската пропаганда.
Иванъ Наумовъ Алябака е роденъ презъ 1878 година въ с. Ораовецъ, велешка околия, гдето е преживѣлъ детинството си. Още въ най-крѣхкото си юношество, като синъ на бедни родители, той отива на гурбетъ въ Солунъ. Въ престолния градъ на Македония, Алябака дълги години изнемогва отъ тежка физическа работа за насѫщния коравъ залъкъ; едва по-късно той става ко-
40
мисионеръ въ Солунъ. Благодарение на своето желѣзно тѣлосложение и ентусиазъмъ за борба, той къмъ 1898 година влиза въ очитѣ на Михалъ Попето и други революционери въ Солунъ, които го посветяватъ въ тайния си крѫжокъ. Следъ дългогодишна дѣлова работа, като легаленъ и нелегаленъ, въ Алябака се оформява бѫдещиятъ безстрашенъ и смѣлъ войвода.
Алябака бѣше високъ, широкоплещестъ и здравенякъ, съ мургаво лице и черна коса, които го уприличаваха на мавъръ, поради което получи прекора „Алябакъ”. Неговиятъ орловъ погледъ, войнственъ духъ, походка, смѣлость, себеотрицание и вѣра въ дѣлото го издигнаха предъ очитѣ на другари и противници. Него го вълнуваше една-единствена мисъль — свободата на родината. Въ време на сраженията и съ турци и съ сърби той налиташе като разяренъ лъвъ, увличайки следъ себе си четницитѣ. Въ Велешко, Прилепско и Порѣчието той бѣ единствениятъ войвода, който бѣ вселилъ страхъ въ редоветѣ на сръбската пропаганда, агентитѣ на която го третираха за непобедимъ и неуязвимъ.
Презъ 1901 и 1902 год. Алябака взема активно участие като войвода въ Одринско. Презъ Илинденската епопея, въ сраженията при казармитѣ въ Крушово, като секторенъ войвода, пѣейки Ботевата безсмъртна пѣсень „Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира...”, Алябака съ развѣто знаме заема своя обектъ — казармитѣ.
Презъ 1904 година Алябака пристигна въ Велешко съ четницитѣ си: Павелъ Наумовъ, отъ с. Ораовецъ, Александъръ Андреевъ Чапата, Петъръ Дуковъ отъ Охридъ, Коле Попадийчето, отъ с. Попадия, Василъ Гавазовъ отъ с. Бучино, Крушовско, Христо Койчевъ, Сандо отъ с. Судикъ — Щипско, придруженъ отъ „гемиджиитѣ” Т. Богдановъ, Тодоръ Доротеевъ и Александъръ Мартулковъ.
При пѫтуването си за Велешко Алябака се съпровождаше отъ костурскитѣ войводи Насо Кършаковъ и Димитъръ Филиповъ Кузинчевъ съ четитѣ имъ. Четитѣ минаватъ Вардаръ, влизатъ въ Велесъ и следъ малко престояване пристигатъ въ с. Ораовецъ.
Съ пристигането четитѣ на Алябака, Кършаковъ и Кузинчевъ въ с. Ораовецъ, гдето по това време е и
41
Войводата Иванъ Наумовъ Алябака.
42
велешкиятъ войвода Стефанъ Димитровъ. Последниятъ, следъ размѣна на мисли, съобщава недвомислено, че по никой начинъ не ще позволи на Алябака да остане да действува въ неговия районъ, на което Алябака отговаря, че той ще остане въ Велешко, докато получи нареждане, за кой районъ да замине. Обаче Стефанъ Димитровъ остава на своето становище, Алабака да напустне Велешко. За да когатъ да се изгладятъ тия недоразумѣния войводитѣ Димитровъ, Алябака, Кършаковъ и Кузинчевъ заминаватъ за гр. Велесъ, гдето да се разреши въпросътъ да остане ли или не Алябака въ Велешко. Следъ дълго воденитѣ преговори въ града, понеже не се достига до разбирателство, четиримата войводи се завръщатъ въ Ораовецъ при четитѣ си. Въ тѣхно отсѫтствие, обаче, четитѣ имъ, пѫтувайки между селата Крайници и Скаченци, на мѣстностьта „Чешмата” попадатъ срещу една турска потера. Въ заведеното сражение петима четници биватъ ранени, а отъ страна на аскера падатъ убити 13 души, на които четитѣ прибиратъ орѫжието.
Следъ като войводитѣ намиратъ своитѣ чети, Димитровъ съ своята чета се отдѣля, а Иванъ Алябака изпраща четитѣ на Кършаковъ и Кузинчевъ по каналъ на пѫть за Костурско.
Алябака съ четата си влиза въ с. Крива Круша, а следъ това обхожда селата Бистрица, Орѣше, Папрадище, Црешново, посрещнатъ много радушно отъ азовци. По това време и дветѣ чети се дебнятъ една друга и неможеха да нощуватъ въ едно село.
Въ разгара на междуособицитѣ между Стефанъ Димитровъ и Алябака, последниятъ получава съобщение, че Григоръ Соколовъ съ четата си пристигналъ въ Мокране. Алябака отива въ Мокране и се среща съ Григора, обаче следъ размѣна на нѣколко думи последниятъ заявява, че заминава въ Прилепско да се срещне съ околийския войвода Петъръ Ацевъ, поради което се раздѣлятъ, като Иванъ Н. Алябака заминава за с. Ораовецъ.
За да се постигне споразумѣние между двамата претенденти, Димитровъ и Алябака, става втората среща въ село Ораовецъ. На тая среща присѫтствуватъ костурскиятъ войвода Пандо Кляшевъ и окрѫжниятъ войвода Йово Йовановичъ. По настояването на Кляшевъ и Йова-
43
новичъ, Стефанъ Димитровъ за моментъ отстѫпва и се дохожда до точката на споразумѣнието, обаче следъ малко пакъ застава на становището си, Алябака да напустне Велешко. Тогава Алябака предлага да остане като помощникъ на Димитрова, като му се даде районъ Азотъ, обаче и на това Димитровъ не се съгласява, поради което Кляшевъ и Йовановичъ заминаватъ за Битолско, съпроводени отъ Иванъ Алябака, безъ да се дойде до споразумѣние.
Наскоро следъ срещата въ Ораовецъ става среща въ с. Попадия. Алябака разчита, че на тая среща ще се постигне пълно споразумѣние, тъй като присѫтствуваха и „гемиджиитѣ”, които се присъединяватъ къмъ Алябака, та съ негово съдействие да нападнатъ пощата по линията Скопье—Велесъ, гдето очакваха да взематъ достатъчни суми за издържка на Организацията. Заведенитѣ преговори достигатъ до най-благоприятни резултати. Въ момента, когато Алябака и Димитровъ си подаватъ братски рѫка, влиза куриеръ отъ Велесъ и подава писмо на Ст. Димитровъ. Съ това писмо се съобщава, че въ Велесъ, по нареждането на Андо Димовъ и Тодоръ Ораовчановъ, велешанчето Лазо Христовъ стрелялъ срещу организационния деецъ Ризо Ризовъ, безъ да го нарани. Щомъ прочита писмото, Димитровъ скача и заявява: „Следъ покушението на Ризо Ризовъ, никаква спогодба не може да става, когато хората на Сарафова убиватъ организационни дейци. Следъ това покушение азъ нѣмамъ вѣра въ Алябака и нѣма да го остава да действува въ моя районъ”. Тая среща е вече последниятъ опитъ за споразумѣние между двамата войводи.
Следъ настѫпилата междуособна борба въ велешкия районъ за влияние въ околията между Стефанъ Димитровъ и Иванъ Алябака, за да се пресѣкатъ междуособицитѣ, се събира околийски конгресъ въ село Крива Круша, на който се избра за околийски войвода Стефанъ Димитровъ, а на Иванъ Наумовъ Алябака се предписа да напусне велешкия районъ.
Въ края на 1904 година, въ изпълнение на конгресното решение, Алябака съ четата си напуща Велешко.