ГЛАВА III.
Заченкитѣ на черковната и училищна пропаганда на Сърбия въ Велешко и Порѣчието. Българитѣ въ Велесъ и околията сами затварятъ църквитѣ си и протестиратъ противъ сръбската пропаганда. Първото сръбско училище въ града Велесъ. Убийството на Диме Шурковъ. Убийството на сърбоманитѣ Георги Пендовъ и Петръ Ташевъ. Пропагандата открива втори пѫть училище въ Велесъ и настанява безплатенъ лѣкарь въ града. Вишниевци въ Башино село. Убийството на директора Петъръ Миховъ. Порѣчието фабрика за прави сърби. Рѫкополагането на Фирмилняна. Засилването на сръбската училищна и черковна пропаганда въ Велесъ и Скопье. Последицитѣ отъ илинденското въстание. Русия и Австрия подкрепятъ сръбската пропаганда.
До учредяването на Екзархията Сърбия не бѣ подигала въпросъ за националностьта на македонския българинъ, а тъкмо напротивъ: мнозина нейни писатели възпѣваха Македония като чисто българска страна и населена съ българи. Въ 1860 година Сърбия изпраща своя археологъ и писатель Стефанъ Верковичъ да изучи по-обстойно Македония. Той дълго време обикаля, изучава пѣсни, събира поеми и легенди, следъ което издава „Веда Словена” и „Народне песме Македонскихъ бугара”, като последното авторътъ посвещава на сръбската княгиня, съпруга на Михаилъ Обреновиче, и се отпечатва въ Бѣлградската държавна книгопечатница. Въ своитѣ сборници сърбинътъ Верковичъ излѣзе съвършено честенъ, безпристрастенъ и коректенъ историкъ и археологъ, който не посмѣя да излъже свѣта, че Македония е сръбска, а заяви предъ учения свѣтъ, че въ Македония живѣятъ българи.
Следъ създаването на Екзархията обаче Сърбия, подтиквана и насърдчена отъ австрийската дипломация, чрезъ своята преса и книжнина безсрамно почна да предявява претенции вече за нѣкакво „сръбско” население въ Македония. Тия сръбски претенции се посрещнаха отъ македонския народъ съ смѣхъ и презрение.
Следъ като Сърбия презъ 1877—78 година анексира Моравската область и набързо съ огънь и мечь направи българитѣ въ тоя край „прави сърби”, стана по-алчна и обърна погледъ къмъ Македония. Отъ тогава именно тя почна тукъ да търси база за своята пропаганда. Работейки въ това направление, около 1880 година сръб-
27
скитѣ управници много добре прозреха и схванаха, че Азотъ и Порѣчието — като древна крепость на богомилитѣ — сѫ били непристѫпни въ миналото и че, ако последнитѣ бѫдатъ завладени отъ тѣхъ, тѣ ще изиграятъ видна роля за развитието и закрепването на подготовляваната имъ пропаганда. Отъ тогава именно водятъ началото си заченкитѣ на сръбската училищна и черковна пропаганда въ тия краища. За постигане на своитѣ цели и домогвания Сърбия изпращаше своитѣ агенти, които подъ маската на археолози, етнографи и историци години наредъ обикаляха Азотъ и Порѣчието и неуморно търсѣха начини и срѣдства за установяването на пропагандата си.
Министерството на външнитѣ работи въ Сърбия чрезъ своята пропаганда презъ 1882 година сполучи да направи „прави сърбинъ” екзархийския свещеникъ въ с. Рудникъ, велешко, Попъ Христо, човѣкъ алченъ за злато и безъ всѣкакъвъ моралъ. За да не остане самъ, попъ Христо, чрезъ сръбско злато „посърби” нѣколцина селски чорбаджии въ Рудникъ. Още презъ сѫщата година рудничкитѣ сърбомани, за да не бѫдатъ само тѣ презирани отъ народа, въздействуватъ на нѣколцина селяни въ Башино-Село, Велешко, срещу възнаграждение, да станатъ сърбомани. По такъвъ начинъ, близу до града Велесь, пропагандата сви гнѣзда въ селата Рудникъ и Башино-село.
Презъ 1882 година пропагандата почва вече да търси начинъ да се добере до отдавна желаната си цель — да се загнѣзди въ село Богомила — Лзотъ. По това време въ селото сѫ били двама екзархийски свещеници: попъ Ангелъ и попъ Христо. Полакоменъ отъ предлаганата му голѣма заплата и придуманъ отъ богомилчани — гурбетчии въ Сърбия — попь Христо става сърбоманинъ, следъ което въздействува и върху селскитѣ първенци Алексо Шаренъ Шапка, Петко Станковски и Андонъ Котевъ, който ставатъ най-отявленитѣ агенти на сръбската пропаганда въ Азотъ. По такъвъ начинъ селянитѣ на с. Богомила се раздѣлятъ на две, ожесточени една срещу друга, групи : екзархийската, начело съ попъ Ангела, си остава българска, а сърбоманската, рѫководена отъ попъ Христо — подъ патриаршията.
28
Наскоро следъ това пропагандата свива гнѣздо и въ с. Теово. Единъ отъ най-отявленитѣ противници на пропагандата въ Теово бѣше Петъръ Ацевъ (който презъ 1923 година заедно съ Арсо Локвички бѣ застрелянъ въ Скопье).
Подпомагани отъ турската власть, сърбоманитѣ съ отпущанитѣ имъ пари отъ пропагандата развиватъ голѣма агитация, като чрезъ тероръ и икономически гнетъ върху беднитѣ селяни ги заставятъ да ставатъ сърбомани. Въ 1886 година пропагандата открива сръбско училище въ с. Богомила и за учитель настанява дошлия отъ Сърбия Изарий. Следъ двегодишно учителствуване Изарий бѣ замѣненъ съ даскалъ Душанъ, тоже родомъ отъ Сърбия. Презъ 1900 год. Душанъ става учитель въ с. Оморани, гдето бѣха вече се наплодили „прави сърби”, а учитель въ Богомила става Иванъ Бабунски, родомъ отъ с. Мартулци, Велешко, който преди въстанието става сръбски учитель въ гр. Велесъ, гдето престоява до 1906 година.
Презъ време на учителствуването на Бабунски въ сръбското училище въ Велесъ Диме Чочето и Александъръ Мартулковъ сполучватъ да убедятъ Бабунски да стане български учитель, на което предложение той се съгласява, обаче предлага да му се плаща 10 лири месечно, колкото му плаща пропагандата. Чочето, виждайки че това ще бѫде въ полза на организацията, веднага отива при митрополитъ Милетий и го моли да ходатайствува за това назначение, обаче митрополитътъ заявява на Чочето, че по никой начинъ не ще ходатайствува за сръбското мекере, понеже нѣма вѣра въ него. По такъвъ начинъ Бабунски си остава пакъ сръбски учитель.
Българското и екзархийско дѣло въ село Богомила най-ярко се е защищавало отъ учителя Андрея попъ Арсовъ, Найдо Миякъ, Георги Чикбаевъ, Павелъ Чикбаевъ и попъ Ангелъ. Следъ смъртьта на попъ Ангелъ и Найдо Миякъ, единствени почти Андрея попъ Арсовъ и Георги и Павелъ Чикбаеви останаха да водятъ борба противъ пропагандата. Презъ 1907 година Андрея попъ Арсовъ биде заставенъ отъ пропагандата да напустне Богомила, поради което той отиде да учителствува въ с. Орѣше, гдето отдавна го молѣха. Тоя беззаветно
29
честенъ народенъ труженикъ води борбата противъ пропагандата до край, докато въ 1918 година бѣ убитъ отъ сърбитѣ, заедно съ Георги и Павелъ Чикбаеви и мнозина други дейци отъ Азотъ.
Сръбското училище въ Богомила отначало не се посещаваше отъ ученици, но при все това пропагандата подържаше учители и имъ плащаше редовно заплатитѣ. Впоследствие пропагандата принуди селянитѣ да пращатъ децата си въ сръбското училище, заплашвайки ги, че ако не сторятъ това, не ще ги допуска на гурбетъ въ Сърбия. Щатъ-нещатъ богомилчанитѣ гурбетчии се подчиниха на желанието на пропагандата и станаха сърбомани.
Веднъжъ забила коренъ въ с. Богомила, пропагандата, подъ закрилата на нахи-мюдюра, обърна погледъ и къмъ останалитѣ села на Азотъ, обаче тя срещна сериозната съпротива на селянитѣ, които почнаха ожесточена борба срещу нея. Натискътъ на пропагандата и най вече златото станаха причина, че къмъ 1900 година се обявиха сърбомани по нѣколцина чорбаджии отъ селата Теово, Нежилово, Мокрени, Габровникъ, Ораовдолъ, Стари Градъ, Степанци, Поменово, Изворъ, цѣлитѣ села Оморани и Кѫпиново, а Мартулци — едва презъ 1905година. Но най-важната причина да станатъ сърбомани е и запрещението на гурбетчиитѣ да влизатъ въ Сърбия. Паметни ще останатъ борбитѣ, водени противъ пропагандата отъ селата Бистрица, Орѣше, Папрадище, и Црешново. Селото Бистрица не позволи на сръбската чета до Балканската война да влѣзе въ селото.
Като смѣли и самоотвържени борци противъ пропагандата осганаха екзархийскитѣ свещеници:
1) Иванъ Аврамовъ Чупаровъ, съ енория Папрадище и Орѣше, убитъ презъ 1913 год. отъ сърбитѣ ;
2) Андонъ попъ Арсовъ, отъ с. Бистрица, съ енория селата Бистрица и Црешнево. Презъ 1926 година, вече 75 годишенъ старецъ, той бѣ изгоненъ отъ родното си село и екстерниранъ въ България.
3) Попъ Ангелъ, съ енория село Богомила, който до смъртьта си остана екзархийски свещеникъ.
Презъ 1893 година пропагандата подъ закрилата на турската власть иска да се наложи на Башино-село, като
30
въ черквата да се редуватъ единъ пѫть български, другъ пѫть сръбски свещеникъ. По поводъ на това сръбско искане въ гр. Велесъ става голѣмъ митингъ, на който се взема резолюция и се изпраща на централната турска власть, въ която велешани съ възмущение протестиратъ за претенциитѣ на сръбската пропаганда официално да се настани въ Башино-село. Поради явната подкрепа отъ страна на властьта, която фаворизира пропагандата за смѣтка на българското население, въ града Велесъ и околнитѣ черковни настоятелства затварятъ своитѣ черкви, гдето цѣли 6 месеци не се служи литургия, само и само да не позволятъ на сръбската пропаганда — съ съдействието на турцитѣ — да се намѣсти въ нѣкои черкви въ града и селата.
За първъ пѫть въ Велесъ се отваря сръбско училище презъ 1895 година, съ директоръ Давидъ Димитриевичъ. Въ началото училището е функционирало само съ табелата си и учителския персоналъ, безъ да е имало нито единъ ученикъ отъ града. Поради отказа на велешани да пращатъ децата си на безплатенъ пансионъ въ училището на пропагандата, сърбитѣ, за да видятъ минаващитѣ презъ града чужденци, че въ Велесъ има сръбско училище, довеждатъ ученици изъ селата на Порѣчието, албанчета отъ Призренъ и отъ Сърбия, като ги настаняватъ на безплатенъ пансионъ при велешкото училище. Обаче за голѣма радость на велешани нито единъ ученикъ отъ града Велесъ не е билъ записанъ въ сръбското училище. Гражданитѣ съ възмущение сѫ гледали преминаването на сръбскитѣ учители и сѫ ги дюдюкали по улицитѣ. Поради липса на ученици отъ града, впоследствие това училище престава да сѫществува.
Презъ 1901 година въ града Велесъ падна убитъ гражданинътъ Диме Шурковъ отъ рѫката на единъ турчинъ, платено орѫдие на пропагандата. По случай на това убийство цѣлиятъ градъ е въ тревога и въ знакъ на протестъ всички магазини се затварятъ за четири дена. Устрояватъ се митинги и съ резолюции се протестира предъ турската власть противъ агентитѣ на сръбската пропаганда. Обаче турската власть, въодушевена отъ девиза „раздѣляй и владей”, си прави оглушки, извиня-
31
вайки се, че не иска да се намѣсва въ работата на българитѣ и сърбитѣ. Това признаване на сръбски елементъ отъ страна на властьта озлобяваше гражданитѣ, и тѣ вземаха мѣрки за запазване.
ВМРО, виждайки че пропагандата не само въ Азотъ се настанява, но почва да търси подходещи хора да станатъ нейни орѫдия въ Клепата и полето, взема мѣрки и почва да следи новопокръстения сърбоманинъ Георги Пендовъ, отъ с. Ораовецъ. Щомъ Георги Пендовъ почва да се проявява и развива деятелность за посърбяване на селото, организационитѣ дейци отиватъ въ с. Ораовецъ и наказватъ съ смърть тоя агентъ на пропагандата, продалъ се за лични облаги на пропагандата. Това наказание на Георги Пендовъ до голѣма степень изплашва нѣколцина агенти на пропагандата, поради което въ Клепата и полето пропагандата не можа да свие гнѣздо.
Презъ 1931 година единъ отъ най-ревностнитѣ агенти на пропагандата е билъ Петръ Ташевъ, който е пръскалъ голѣми парични суми между бедняцитѣ да ги прави сърбомани. Презъ зимата на 1901 година Организацията, възмутена отъ постѫпкитѣ на Петъръ Ташевъ, натоварва свой човѣкъ, който го посрѣща въ града и, следъ малки обяснения, му нанася десетина удара съ кама прѣдъ насъбралата се тълпа граждани и избѣгва. Впоследствие децата на Георги Ташевъ бѣха взети отъ сръбската пропаганда и настанени въ пансиони въ Сърбия на държавни разноски.
Презъ 1901 година пропагандата наново отваря училище въ Велесъ и, безъ да има ученици, назначава учителския персоналъ. Но щомъ има безплатенъ пансионъ, пристигатъ ученици отъ Шумадия, отъ Призренъ, Ипекъ, Дяково, Порѣчието и се настаняватъ като пансионери на пропагандата. По това време е вече учитель въ сръбското училище въ Велесъ и Иванъ Бабунски, родомъ отъ село Мартулци, Азотъ.
Презъ 1901 година биде избита четата на Прилепския войвода Мирче Ацевъ. Нѣколко дни следъ Димитровдень отъ сражението при с. Уланци се спасяватъ двамата Мирчови четници, Христо Николевъ и Зафиръ отъ Ораовдолъ. Следъ много страдания тѣ отиватъ въ с.
32
Мартулци и съ единъ селянинъ пращатъ писмо до Петъръ Миховъ, директоръ на българската гимназия въ Велесъ. Това писмо вмѣсто да се предаде по предназначението си попада въ рѫцетѣ на Иванъ Бабунски, който билъ сръбски учитель въ града. Следъ като узнава съдържанието на писмото, Бабунски го предава на Петъръ Миховъ, обаче веднага той бива задържанъ и отведенъ въ скопския затворъ, а къмъ с. Мартулци тръгва потера, която избива двамата четници. Наскоро следъ това и Петъръ Миховъ се намѣрилъ убитъ въ скопския затворъ, като се разгласява, че билъ се самоубилъ.
| От стр. 169 :
|
Презъ 1901 година пропагандата настанява сръбски лѣкарь, който наистина е билъ единъ способенъ лѣкарь. Но понеже той е билъ прескѫпо платенъ отъ пропагандата, не е искалъ да му се плащатъ визититѣ, като даже на много мѣста въ града е давалъ пари за купуване лѣкарствата. Съ това пропагандата се е стремила пакъ да фабрикува прави сърби.
Въ Башино-село пропагандата смѣнява нѣколко свещеници, впоследствие обаче мѣстниятъ свещеникъ попъ Никола попъ Костовъ Вишниевъ става отчаянъ сърбоманинъ и ревностенъ пропагандаторъ, когато пъкъ неговиятъ собственъ баща попъ Коста Вишниевъ си остана ревностенъ българинъ, екзархистъ. Пръскането злато отъ пропагандата корумпира мнозина слабохарактерни селяни. По-сериозно внимание пропагандата обърна на Порѣчието, гдето — поради голѣмата нищета всрѣдъ народа въ тоя горско-планински край — тя намѣри по-благоприятна почва за своитѣ попълзновения, като отправяше всички гурбетчии за Сърбия. Редъ години пропагандата работи неуморно, фаворизирана отъ турската власть и усмивана отъ българското население, защото фабрикувала „прави сърби”, обаче следъ Илинденското въстание дейцитѣ отъ ВМРО схванаха фактически извършеното отъ пропагандата, но бѣше вече много късно, тъй като пропагандата вече бѣше се здраво настанила и пуснала своитѣ пипала.
Презъ 1902 година Сърбия, подкрепена дипломатически отъ Австрия и Русия, съ съгласието на Високата Порта поиска отъ последнята ферманъ за сръбски владика въ Скопье. Поради това дръзко сръбско искане,
33
българскиятъ народъ отъ Македония и Княжеството единодушно изрази своето възмущение въ редъ митинги противъ фаворизацията на Сърбия. Тия протести останаха гласъ въ пустинята, защото така диктуваха интереситѣ на Австрия и Русия. Последнята, съ една остра нота предъ правителството на Д-ръ Данева го принуди да разтуря македонскитѣ братства и комитети въ Княжеството, заплашвайки го съ репресии. Въ знакъ на покорность къмъ Русия това нейно искане се изпълни. Съ рѫкополагането на Фирмилияна въ Скопье, гдето нѣмаше никакво сръбско население, се нанесе чувствителенъ ударъ върху българщината въ тоя край. Отъ тогава Скопье стана главна база на сръбската пропаганда, която доби авторитетъ предъ турската власть, а най-главно срѣдъ обезкураженитѣ народни маси. Впоследствие, въодушевена отъ девиза „раздѣляй и владей”, турската власть стана опоренъ щитъ на пропагандата, която почна да пръска въ изобилие злато за посърбяването на българското мнозинство. За голѣмо нещастие на македонския робъ, отъ тогава сръбската дипломация почва да свири първа цигулка, гласътъ на която се разнесе, като гръмъ отъ ясно небе чакъ презъ Балканската война. По такъвъ начинъ се изпълни волята на Францъ Йосифа и на царь Николая: на Балканитѣ антагонизмътъ между българи и сърби да бѫде изостренъ въ колкото се може по-остра форма, за да се запазятъ тѣхнитѣ бѫдещи империалистически стремежи.
Следъ злополучния край на Илинденското въстание, пропагандата, рѫководена отъ главния инспекторъ на сръбскитѣ училища въ Македония, г-нъ Йованъ Кирковичъ, и улеснявана отъ турската власть, създаде въ много градове по Македония черкви и училища. Въ последнитѣ, при все че не отиваха никакви богомолци и ученици, се настаниха сръбски свещеници и учители, които започнаха една упорита работа за посърбяване на населението. Въ скопското и велешко сръбски училища докарваха ученици отъ Сърбия и разни арнаутчета, които обличаха въ специална форма и ги разхождаха демонстративно низъ улицитѣ, гдето ставаха голѣми сбивания между българскитѣ ученици и сръбскитѣ „пансионери”, които се свършваха съ изпочупване главитѣ на пансионеритѣ.