Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието

Ст. Аврамовъ

 

ГЛАВА II. 

Борби противъ данъцитѣ и спахиитѣ. Борби срещу харамиитѣ арнаути и турци. Борбата противъ патриаршията. Народнитѣ хайдути.

 

За да бѫде по-ясно очертана днешната борба противъ сръбската пропаганда, водена въ Бабунията, непремѣнно трѣбва да хвърлимъ погледъ къмъ миналитѣ тежки борби, които бабунцитѣ сѫ водили презъ петвѣковното турско робство и въ които борби именно тѣ сѫ се калили, та ще продължаватъ да се борятъ до пълното си освобождение.

 

Бабунцитѣ, споредъ народнитѣ предания, сѫ водили дълги борби съ турската власть цѣли вѣкове противъ данъчната система, докато едва въ началото на XVIII. вѣкъ турската войска обкрѫжила Азотъ и съ огънь и мечь наложила данъци. Свикнали по традиция да не плащатъ данъци, въ душата на народнитѣ маси — поради наложенитѣ данъци — се напластила омразата противъ бегове, спахии и таксилдари. Тая омраза дълго време се таила, докато въ 1826 година стихийно избухнала. Презъ сѫщата година турското правителство рашило да събира редифи (милиция) отъ всички мюсюлмани. Противъ събирането на редифи се обявили арнаутитѣ отъ Тетовско, Скопско, Призренско и Шкодренско, отказвайки да даватъ редифи отъ своитѣ пашалъци. Централната власть въ Цариградъ се видѣла застрашена, поради което великиятъ везиръ тръгналъ съ многобройна войска да налага новия режимъ на свирепитѣ арнаути. По онова време прочути и съ голѣмо влияние паши сѫ били тетовскитѣ Амзи паша и Абдураманъ паша и шкодренскиятъ Мус-

 

 

15

 

тафа паша. Всички паши съ войскитѣ си тръгнали на походъ срещу войскитѣ на везиря къмъ Битоля, за да влѣзатъ въ сражение, тъй като тѣ по никой начинъ не искали да се подчинятъ на централната власть, а искали да запазятъ своята феодална власть.

 

Отъ омраза къмъ царската власть, бабунцитѣ намѣрили момента за сгоденъ да си отмъстятъ и образували своя дружина отъ младежи изъ селата на Азотъ и се явили въ помощь на въстаналитѣ паши при бабунския ханъ Църници, гдето е билъ разположенъ конакътъ на пашитѣ. Въ знакъ на благодарность — за готовностьта да имъ се притекатъ на помощь — пашитѣ позволили на селата Бистрица, Папрадище и Орѣше да носятъ свои знамена, съ каквото отличие дотогава не се е ползувало никое друго християнско село [1].

 

Впоследствие обаче великиятъ везиръ нападналъ войскитѣ на арнаутскитѣ паши съ артилерийски огънь и ги разбилъ. Бабунцитѣ зле си изпатили отъ нашествието на турскитѣ войски, но по предание все пакъ още се пазятъ споменитѣ за геройството на бабунцитѣ срещу султанскитѣ войски.

 

Насилственото събиране на данъцитѣ, наложени му отъ разни бегове, аги и спахии, отъ една страна, и отъ друга — върлуването на сеймени, качаци и харамии още повече озлобявали народа. За непокорнитѣ бабунци настѫпили черни дни, дни на изпитания и нищета. Населението е било подложено на ангария по бегови имоти, като при това и собствениятъ плодъ на селянитѣ е билъ ограбванъ по наполовина отъ беговетѣ. Последнитѣ почнали да изпращатъ на групи девойки по жътва въ чифлицитѣ си въ Прилепско и Тиквешко, далечъ отъ бащинъ домъ, като нѣкои отъ девойкитѣ сѫ били осквернявани и потурчвани. Не стигала тая черна орисия, но беговетѣ почнали да се намисатъ въ частния патриархапенъ семеенъ животъ на народа и решавали сѫдбата на всѣка девойка, на която е хвърлилъ око добилиятъ благоволението на бега селянинъ. Тия бедствия и неволи се приживѣвали като зла орисия: злоба и наки-

 

 

1. Сигурно тѣ по-рано, отъ царь Мурадово време, сѫ били войнишки села и следъ бунтъ сѫ изгубили привилегиитѣ си.

 

 

16

 

пяла мъстъ задушавала душата на буйнитѣ младежи, като по-гордитѣ отъ тѣхъ, въ такива случаи, си служили съ лични отмъщения на беговетѣ и протежетета имъ. Отъ запазенитѣ срѣдъ народа пѣсни и предания въ най-хубави черти се описва борбата на нѣкои младежи за открадване своята похитена сестра или годеница, за нападнати и убити бегови служители, които сѫ били причаквани и избивани отъ обиденитѣ народни синове.

 

Най-страшниятъ бичъ за народа по онова време сѫ били харамиитѣ турци и арнаути, които сами се таксували като отдѣлни и самостоятелни малки султани, налагали данъци по селата и насила принуждавали коджабашиитѣ (кметоветѣ) да ги събиратъ. Тежко и горко на оня беднякъ, който нѣмалъ срѣдства да си внесе „аваетотъ” (арамийска вергия въ натура): кѫщата му се изгаряла и самиятъ той бивалъ най-звѣрски измѫчванъ и убиванъ.

 

Въ Бабунията и Порѣчието дълго време сѫ върлували харамиитѣ Зендилъ ага, Ибраимъ ходжа, Фета Джока и Феизо ага, коию се явявали отъ село на село и, необезпокоявани отъ никого, налагали на населението харамийската вергия (аваетъ), т. е. данъкъ, който се събиралъ въ натура. Харамиитѣ не се покорявали на царската власть и последнята отбѣгвала да влиза въ разправии съ тѣхъ.

 

При това, когато се биели харамиитѣ едни съ други, населението се виждало въ чудо, чия страна да вземе, защото следъ победата на едина отъ тѣхъ, победительтъ почвалъ да отмъщава на населението защото дигало рѫка противъ мюсюлманинъ, макаръ и въ негова полза.

 

Харамиитѣ, освенъ „аваетотъ”, следъ като се наядѣли съ баници и кокошки, искали и дишъ-хакѫ, т. е. данъкъ защото сѫ си трошили зѫбитѣ при яденето.

 

Единъ отъ най-кръвожаднитѣ и свирепи арнаути-харамии е билъ Зендилъ ага, който върлувалъ отъ 1850 до 1860 година. Той обиралъ населението, избивалъ по-буйнитѣ младежи, ограбвалъ овци и говеда. Презъ есеньта на 1860 година той напада село Бистрица, избива воденичаритѣ, опленява селото, натоварилъ десетки коне съ плячка и я изпраща въ Арнаутлука, а самъ той съ тримата си другари Гьокъ, Дризъ и Дзеко останалъ въ Азотъ. Никой не смѣялъ да замръкне въ кѫщата си, а

 

 

17

 

повече отъ мѫжетѣ сѫ спѣли нощно време по гората. Следъ избиването на воденичаритѣ въ с. Бистрица, всѣко село чакало своя редъ и съ страхъ очаквало Зендилъ Ага.

 

Най-после, когато омразата противъ Зендилъ ага е стигнала до тамъ, че е изпълнила душата и сърцата на старо и младо, когато всичко е треперѣло предъ него, селянитѣ отъ с. Орѣше Андрея Кюлявковъ, Насто Трайковски, Дамянъ Илиевски, Христо Кющерски и Гюрчинъ Кющерски последили харамиитѣ и имъ намѣрили скривалището въ планината „Топалица”, въ мѣстностьта „Дебели брѣстъ”. Следъ нѣколкодневно преследване, единъ день преди да навлѣзе Зендилъ ага въ Орѣше, тѣ нападатъ скривалището и убиватъ Зендилъ Ага, Гьокъ, Дризъ и Дзеко съ брадвитѣ си. Тия народни синове спасяватъ отъ Зендилъ ага населението въ Азотъ и съседнитѣ мѣста.

 

Наскоро следъ убийството на Зендилъ Ага, селянитѣ отъ село Црешново — поради золумитѣ на които сѫ били подложени — нападатъ харамията Ибраимъ ходжа и го убиватъ.

 

Къмъ 1865 година се явява харамията Фета Джока, който водилъ дълго време борба съ бюлюкбаши Селманъ ага, отъ село Оморани, за да се затвърди, тъй като свирепиятъ арнаутинъ Селманъ ага билъ пълновластенъ въ Азотъ.

 

Отъ запазенитѣ пѣсни за харамиитѣ въ тоя край Фета Джока и Феизо ага въ най-ясни картини се рисува черното и непоносимо тегло на народа. И тогава народния незнаенъ пѣвецъ е възпѣвалъ мѫкитѣ и неволитѣ народни, както сѫ били приживѣвани.

Ф е т а  Д ж о к а  (1865—1875 г.).

 

Идетъ, идетъ, биро, Фета Джока,

Право търгатъ, биро, надъ Ореше,

Надъ Орѣше, биро, Дебели брестъ.

Тамо правитъ, биро, четелиня,

Четелиня, биро, за сви села.

Пакъ ми слезе, биро, во Ореше,

Кай Тасе, море, Кюлявковски.

Клюкомъ клюкатъ, биро, викомъ викатъ:

 

 

18

— Я отвори, мори, Тасенце,

Алъ е дома, биро, Дели Тасе,

Да соберетъ, биро, селянитѣ,

Да разхвърлитъ, биро, вергията,

Вергията, биро, арамийска;

Кому двеста, биро, кому триста,

За Тасета, биро, шестотини,

Шестотини, биро, карагроша.

Я излезни, море, Дели Тасе,

Да ни водишъ, мори, во Папрадища”,

     Накачие, мори, каде Кула,

     Префърлие, мори, преку Сланикъ,

     Пакъ пойдое во Папрадища,

     Кай Павлета, мори, кехаята.

Клюкомъ клюкатъ, биро, Фета Джока:

— Я отвори, мори, Павлеице,

Алъ е дома, мори, Дели Павле,

Дели Павле, мори, кехаята ?

— Ай ти тебе, мори, Фета аго,

Дели Павле, мори, не е дома,

Я не можа, мори, да си стана,

Ме изяло, мори, пусто куче,

Пусто куче, аго, Новачевско,

Димовица, аго, болна лежитъ —

Ми стигнала, море, първо чедо.

— Нека станетъ, море, Дели Аврамъ,

Да отворитъ, море, мала врата.

— Дели Аврамъ ми е, море, кашличавъ,

Го фатила, аго, люта треска,

Люта треска, аго, тригодишна.

Пакъ си стана, море, Павлеица,

Кривеейки, море, куцаейки,

Имъ отвори, море, мала врата,

Пъкъ ми влезе, биро, Фета Джока

И по него, биро, сейменитѣ.

     Се провикна, биро, Фета Джока :

     — Хайде, стани, мори, Дели Аврамъ,

     Да го викнешъ, биро, той Угрина,

     Той Угрина, биро, гурбетчиотъ,

     Да донесетъ, биро, аваетотъ, [1]

 

1. Aваетъ (опредѣленъ натураленъ данъкъ).

 

 

19

Аваетотъ, биро, сребренъ сахатъ,

Що го донелъ, биро, отъ Сърбия,

Отъ Сърбия, биро, отъ Бѣлиграда.

Да го викнешъ, биро, той Никола,

Той Никола, биро, Лопатаротъ,

Да донесе, биро, аваетотъ,

Аваетотъ, биро, сърменъ пискюлъ.

Повикай го, биро, попъ Илия,

Да донесе, биро, аваетотъ,

Аваетотъ, биро, дулбията”. [1]

 

 

Ф е и з о  а г а  (около 1880 г.)

 

(родомъ отъ с. Църнилица, Прилепско)

 

Стани, стани, море, Феизо ага,

Вземи си я, море, дулбията,

Отвърти я, море, бургията,

Пакъ качи се, Феизо, на кулата,

Пакъ погледай, Феизо, горе-доле,

Горе-доле, Феизо, изъ той поле,

Изъ той поле, Феизо, църнилишко.

     Кога виде Феизо — що ке види:

     Църнилища, Феизо, сардисано,

     Бѣла Кула, Феизо, поклопена,

     Поклопена, Феизо, църни аскеръ.

     Пакъ извика, море, Феизо ага:

— Кѫде си ми, море, Кйоръ Исайчо,

Кйоръ Исайчо, море, Куси Дзеко?

Вземете си, море, мартинитѣ,

Па пойдите, море, въ Стровия,

Во Стровия, море, кай Душета,

Да вземете, море, аваетотъ,

Аваетотъ, море, опинцитѣ.

Префърлите, море, преку ридотъ,

Натурите, море, Лилячица,

Пакъ пойдите, море, во Богомила,

Кай Алекса, море, Шаренъ Шапка,

Да вземете, море, аваетотъ,

 

1. Дулбия (далекогледъ).

 

 

20

Три елеци, море, все отъ сърма.

Накачите, море, кай Щавица,

Пакъ пойдите, море, во Ореше,

Кай Арсета, море, Карапанджо,

Да вземете, море, аваетотъ,

До три рала, море, бѣли бечви,

Бѣли бечви, море, се во гайтанъ.

Префърлите, море, преку Сланикъ,

Пакъ пойдите, море, во Папрадище,

Кай Кузмана, море, Коджабашотъ,

Да вземете, море, аваетотъ,

Три долами, море, се во гайтанъ.

     Що ми бѣше, море, Коджабашотъ,

     Ми ги собра, море, селянитѣ,

     Що ми бѣше, море, попъ Илия,

     Ми извикна, море, ми подвикна:

     — Ай те тебе, море, Феизо-ага,

     Мие сме си, море, сиромаси,

     Не можеме, аго, да даваме,

     Да даваме, аго, аваети,

     И на царотъ, море, и на тебе.

 

Отъ пѣсеньта на Фета Джока се вижда, какъ народътъ още мълчи, мълчи и трепери предъ свирепитѣ харамии, обаче отъ завършека на пѣсеньта „Феизо-ага” се вижда подигнатиятъ народенъ духъ, та народътъ не иска вече да плаща аваети и на царя и на харамиитѣ. Селянитѣ по това време се противопоставяли да плащатъ харамийския данъкъ, уповавайки се вече на собственитѣ си сили и съ помощьта на народнитѣ хайдути да се борятъ противъ золумитѣ на харамиитѣ.

 

При учредяването на българската Екзархия въ Азотъ е имало само четири църкви въ селата, които веднага припознали Екзархията. Това озлобило велешкитѣ гъркомани, които подкупили кръвожадния арнаутинъ бюлюкбаши Селманъ ага, отъ Оморани, да заплаши и принуди свещеницитѣ да служатъ на гръцки и да признаватъ гръцкия владика.

 

Селманъ ага веднага влѣзълъ въ ролята си. Той извикалъ свещеницитѣ въ кулата си и имъ предложилъ: или да станатъ патриаршисти и служатъ на гръцки

 

 

21

 

езикъ, или пъкъ веднага да напуснатъ енориитѣ си, защото ще ги заколе като овци. Голѣма часть отъ свещеницитѣ се изплашили отъ думитѣ на всесилния Селманъ ага. Попъ Спасъ, отъ село Теово, единъ отъ виднитѣ радетели за създаването на Екзархията и човѣкъ съ силенъ духъ, не се уплашилъ отъ условното предложение на Селманъ ага и му заявилъ, че той е българинъ и ще пѣе въ черквата на славянски и че никога нѣма да признае гръцкия владика. На излизане отъ кулата, Селманъ ага се обърналъ къмъ попъ Спаса и му казалъ: „Папазъ, знай че агата забавя, но никога не прощава на непослушнитѣ гяури”. Попъ Спасъ си взелъ бележка отъ думитѣ на агата, обаче следъ като се минало повече отъ година той съвсемъ забравилъ заплашването на агата и почналъ свободно да живѣе.

 

Въ 1872 година — на втория день на Великдень — Селманъ ага, придруженъ отъ нѣколко души арнаути, отишелъ въ кѫщата на попъ Спаса, измъкналъ го отъ дома му и го отвлѣкълъ край село Поменово. Въ единъ прикритъ долъ той изтезавалъ попъ Спаса до безсъзнание и му оскубалъ брадата. Следъ като попъ Спасъ дошелъ въ съзнание, Селманъ ага му казалъ: „Веднага напускай селото и да не се вестявашъ втори пѫть предъ очитѣ ми; ако ми паднешъ другъ пѫть въ рѫцетѣ, на кѫсове ще те насѣка”.

 

Мано Кюлявковъ, чифликчия въ Поменово, връщайки се отъ Солунъ, пѫтувалъ отъ чифлика си въ Поменово за родното си село Орѣше. Той чулъ писъцитѣ на попъ Спаса и думитѣ на Селманъ ага, поради което запѣлъ съ силенъ гласъ, извадилъ револвера си и стрелялъ въ въздуха. Селманъ ага чулъ гърмежа, позналъ гласа на Кюлявкова, стресналъ се и казалъ на попъ Спаса: „Оръ попе, бѣгай нагоре преку ридъ и ако кажешъ на Кюлявковъ, че съмъ те скубалъ, после живъ ке те дерамъ” и набързо заминалъ съ хората си.

 

Кюлявковъ, който проследилъ цѣлата мръсотия на Селманъ ага, припусналъ коня и застигналъ попъ Спаса, качва го на коня си и го откаралъ обратно въ село Поменово. Тамъ той запитва попъ Спаса да му каже, кой го е измѫчвалъ, обаче, свещеникътъ билъ така силно покрусенъ, щото отъ вълнение не можалъ да му отго-

 

 

22

 

вори. Кюлявковъ заповѣдалъ на своитѣ хора да се грижатъ за свещеника и облѣгчатъ болкитѣ му, докато той се върне. Отъ срамъ предъ Кюлявковъ, попъ Спасъ не искалъ да му каже, че всичкото му тѣло е посинѣло отъ тежкия побой и измѫчване. Презъ нощьта Кюлявковъ се връща въ село Поменово и намира попъ Спаса обвитъ въ овчи кожи да лежи на единъ одъръ (миндерлъкъ). Дошель малко на себе си, попъ Спасъ — следъ като разбралъ, че не може да прикрие отъ Кюлявкова — му разправилъ, какъ билъ грабнатъ отъ Селманъ ага и отвлѣченъ, какъ е билъ измѫчванъ отъ него и заплашванъ да стане патриаршистъ или веднага да напусне селото; че го заплашилъ, какво живъ ще го одере, ако съобщи на Кюлявковъ историята съ отвличането и изтезаването му.

 

На другия день, Мано Кюлявковъ, който билъ не само чифликсайбия, но и голѣмъ янкеседжия, качилъ попа на единъ конь, за да го отведе въ Теово. На единъ стръменъ завой на пѫтя изкочилъ Селманъ ага съ десетина въорѫжени арнаути, хваналъ юздечката на Кюлявковия конь и възбудено му заявилъ: „Трѣбва ми кръвьта на попъ Спаса”. Безъ да изгуби присѫтствие на духа, Кюлявковъ скочилъ отъ коня, хваналъ рѫката на агата и му казалъ: „Селманъ аго, за единъ папазъ достлука си съ тебе не развалямъ, ако ти е потрѣбна кръвьта му, остави ме, аго, азъ да я взема, но ти, аго, не си цапай рѫцетѣ съ попска кръвь”. Селманъ ага повѣрвалъ приятеля си, съгласява се на предложението му и приятелски се раздѣлятъ.

 

Веднага, следъ раздѣлата, Кюлявковъ откарва попъ Спаса въ Велесъ. Последниятъ отива въ българската митрополия и предъ митрополита и българскитѣ първенци съобщилъ за извършенитѣ надъ него жестокости отъ страна на Селманъ ага и какъ билъ спасенъ отъ Кюлявкова отъ рѫцетѣ на свирепия ага. Велешкитѣ първенци, щомъ схванали, че патриаршията, въ борбата си противъ екзархията не избира срѣдствата си, решили веднага да се справятъ съ платенитѣ орѫдия на патриаршията и накажатъ Селманъ ага. За тая цель тѣ предложили на Кюлявкова да намѣри подходещи хора, които да убиятъ Селманъ ага, обаче Кюлявковъ имъ заявилъ

 

 

23

 

да бѫдатъ спокойни, защого агата ще получи скоро наказанието си. Следъ това Кюлявковъ се връща въ чифлика си. Въ изпълнение на дадената дума, Мано Кюлявковъ заедно съ Андрея Кюлявковъ и Христо Кющеровъ (всички родомъ отъ село Орѣше) отишли въ кулата на Селманъ ага въ село Согле, гдето убиватъ агата заедно съ 7-членното му семейство. При това, въ знакъ на отмъщение, тѣ избиватъ всичкия му едъръ и дребенъ добитъкъ, даже и кокошкитѣ въ кулата му.

 

Това страшно кърваво отмъщение, извършено върху Селманъ ага и семейството му, до толкова изплашило турцитѣ, че никой отъ тѣхъ вече не се решавалъ да влиза въ услуга на патриаршията и да ѝ става орѫдие по преследване екзархийскитѣ свещеници въ Велешката епархия.

 

По показанията на една ханъма, която вечерьта край селото забелѣзала да се движи Мано Кюлявковъ и отъ намѣрената шарена превръзка отъ чекширитѣ му, турцитѣ разбрали, че Мано Кюлявковъ е извършилъ убийството на Селманъ ага. Властьта изпраща потера, която залавя Мано Кюлявковъ, Андрея Кюлявковъ и Христо Кющеревъ и, при все че вината имъ не била призната и доказана, и тримата били осѫдени на смърть чрезъ обесване. Отпосле нѣкои турски бегове, приятели на Кюлявкови и неприязнено настроени противъ Селманъ ага, сполучили да смекчатъ наказанието на доживотенъ затворъ та тримата осѫдени били изпратени въ солунската крепость „Канлѫ Кули”. Следъ тригодишенъ затворъ Христо Кющеревъ умира, а презъ 1882 година, следъ 10 годишенъ затворъ, Мано и Андрея Кюлявкови разбили стенитѣ на затвора и заедно съ 30 души затворници сполучили да избѣгатъ и преминатъ въ България.

 

Въ началото на XIX. вѣкъ, когато накипѣлата мъсть срѣдъ народа търсѣла вече отдушникъ, отдѣлни народни герои, които не могли да понасятъ черното робство, хващали балкана за борба противъ царскитѣ чиновници (спахии и таксилдари) и турци и арнаути харамии. Но това сѫ били единични случаи.

 

Презъ втората половина на XIX. вѣкъ обаче напластената омраза не можела вече да се задържа и отъ

 

 

24

 

една слаба искрица можела да се подпали и разнесе. При това положение населението почнало явно да подържа народнитѣ хайдути, които презъ нощьта сновѣли низъ балкана и пѫтищата, явявайки се въ помощь на своитѣ отрудени братя тамъ, гдето се мѣрне спахия, таксилдаринъ, ага или бегъ, за да му отмъщаватъ. Тѣ почнали да палятъ бегови имоти и пожънати въ полето снопи. При всички издирвания отъ страна на властьта да улови нѣкои отъ хайдутитѣ, тя не сполучила, защото голѣма часть отъ тѣхъ нощно време скитали низъ балкана, а деня прекарвали въ селата си и, при потърсване отъ властьта, веднага се представлявали като миренъ и покоренъ елементъ. Въ такова възбуждение на народния духъ, срѣдъ народа не можело да се яватъ предатели, отъ страхъ да не изпитатъ народния гнѣвъ върху главата си. Отъ тогава именно протестътъ противъ поробителя почва да се проявява въ по-широка форма.

 

Народнитѣ хайдути до такава степень наплашили спахии и таксилдари, че тѣ и съ войска вече не смѣяли да прибиратъ наложенитѣ данъци, защото мнозина отъ тѣхъ попадали въ засади и били избивани. По това време Темелко отъ Богомила съ другаритѣ си нападналъ спахиитѣ при село Оморани и ги избилъ.

 

Така започнала епохата на народното хайдутство, което станало една отъ най-голѣмитѣ опори на народа въ борбата му срещу свирепитѣ харамии, които нахълтвали отъ къмъ Дебърско и отвличали цѣли стада добитъкъ. По единъ или другъ начинъ народнитѣ хайдути влизали въ борба съ харамиитѣ, поради което незнайни народни поети сѫ ги възпѣли въ чудно хубави пѣсни и създали легенди за страшни войводи.

 

По време на руско-турската война (1876/1877 год.) хайдутува на „харамийски” начала въ Бабуна планина смѣлиятъ хайдутинъ Диме Шикевъ. Той събира своя чета отъ селата около Степанци и Небрѣгово и напада пощата, идеща отъ Велесъ за Прилепъ, завежда сражение съ охранага, която, следъ като дава убити нѣколко стражари, избѣгва. Диме Шикевъ ограбва отъ пощата нѣколко хиляди лири, следъ което забѣгва неизвестно где. Той е работилъ лично за себе си, на чисто харамийски начала.

 

 

25

 

Къмъ 1880 година се появява войводата Спиро Църневъ, родомъ отъ града Прилепъ, съ четницитѣ си Георги Лажотъ, наричанъ още Кара-Георги, родомъ отъ с. Царевичъ, прилепско, Андрея Башиноселецъ, Стефанъ Попадийчето и др. Къмъ Илиндень 1880 година четата убила единъ отъ най-голѣмитѣ народни изедници въ с. Гугяково, Мориховско — Кючюкъ Сюлеймана. Спиро Църневъ се е ползувалъ съ голѣма популярность и довѣрие срѣдъ народнитѣ маси. Той пада убитъ презъ 1881 година.

 

Следъ него става войвода Георги Лажотъ, който падналъ убитъ презъ 1884 година. Следъ него пада убитъ и замѣстникътъ му, собствениятъ му братъ Стоянъ. И двамата сѫ убити въ село Вепърчани — Мориховско.

 

Отъ 1876 до 1882 години въ Бабуна е хайдутувалъ и войводата Нико Бендеротъ, родомъ отъ с. Габровникъ, Азотъ, съ четницитѣ си Темелко отъ Богомила и Димо Сърменинъ, отъ с. Орѣше. Презъ 1882 г. Нико Бендеротъ и Георги Лажотъ съ около 60 народни хайдути се събрали на прохода „Лилячица”, гдето обсѫждали плана за нападение на разбойническото арнаутско село Църнилища. Обаче тѣ били нападнати ненадѣйно отъ арнаутитѣ и мнозина отъ тѣхъ били избити, между които и Димо Сърменинъ отъ с. Орѣше.

 

Когато Македония, следъ Берлинския конгресъ, пакъ остана подъ робство, накипѣлата народна мъсть достига до най-остри форми. Настѫпватъ нови черни дни, данъцитѣ безмилостно се трупатъ и голѣма часть отъ населението почва масово да емигрира и търси прехраната си по всички краища на свѣта.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]