ГЛАВА XIV.
Балканската война. Окупирането на Велесъ отъ сърбитѣ. Общината въ Велесъ. Терорътъ въ града и околията. Общинскиятъ съветъ за митрополитъ Мелетий. Междусъюзнишката война. Убийството на свещ. Иванъ Аврамовъ Чупаровъ и Христо Андовъ. Скачанската афера — избиването четата на Владе Сланковъ. Последицитѣ отъ Скачанската афера. Масовото събиране войници. Създаването комитетъ за уреждане масовото дезертиране отъ сръбската армия. Залавянето и осѫждането на комитета. Превземането на Велесъ отъ българскитѣ войски.
Въ октомврий 1912 година сръбскитѣ войски окупираха града Велесъ и околията. Още въ медения месецъ тѣ почватъ да се проявяватъ като завоеватели, даже и по-груби и по-жестоки отъ турцитѣ. Сръбскитѣ офицери и военни власти, влизайки въ сношения съ гражданитѣ на Велесъ, виждатъ, че тѣ се чувствуватъ съ високо национално българско съзнание и че проявяватъ националнитѣ си чувства безъ ни най-малко да се плашатъ отъ окупационнитѣ сръбски войски. Това никакъ не се харесва на сръбскитѣ военни власти, а особено на сръбския майоръ Воинъ Поповичъ. Военнитѣ власти започватъ да викатъ на групи гражданитѣ и да имь се заканватъ, че скоро ще дойде време, когато не ще могатъ да проявяватъ своята националность, защото въ близко време ще трѣбва да станатъ чисти сърби. Обаче, всички тия закани на военнитѣ се посрѣщатъ съ негодование отъ гражданитѣ. Но при все това, голѣма часть отъ гражданитѣ, особено мислещата интелигенция, виждайки, че сърбитѣ се загнѣздватъ въ Велесъ, схванаха, че тая война ще ги освободи отъ турското робство за да подпаднатъ подъ ново и много по-тежко робство. И открито почва да се говори между гражданитѣ, че е по-добре турцитѣ да ни владѣятъ отъ колкото брачата сърби.
При окупацията на сръбскитѣ войски общинското управление на града, понеже въ последния нѣмаше никакъвъ сръбски елементъ, влѣзе въ рѫцетѣ на гражданитѣ българи. Кметътъ, помощницитѣ и общинскитѣ съветници, като велешки граждани, почватъ да се грижатъ за интереситѣ на своята община. Въ края на м. октомврий българитѣ почватъ да говорятъ, че градътъ Велесъ трѣбва да бѫде заетъ отъ българската администрация, като за цельта из-
186
пращатъ специална комисия предъ българската главна квартира, която да настои за немедленото изпращане на такъва въ Велесъ. Обаче щомъ сръбскитѣ военни власти схващатъ желанието на велешени, въ началото на м. ноемврий тѣ назначаватъ своя администрация. Още въ първитѣ дни на завладяването на града сръбскитѣ военни власти дадоха на неприятнитѣ имъ общинари да разбератъ — между които и на Иванъ Попъ Йордановъ — веднага да напуснатъ длъжноститѣ си въ общината, въ противенъ случай ще се справятъ съ тѣхъ, както намѣрятъ за добре. Чрезъ системенъ тероръ и заплашвания тѣ изгониха голѣма часть отъ общинскитѣ съветници, малтретираха кмета Лазаръ Трайковъ и го изгониха отъ общината. На мѣстото на изгоненото постоянно присѫтствие на общината военнитѣ власти и новодошлата сръбска администрация настаняватъ учители сърбомани, които не сѫ велешки граждани. А за общински съветници, понеже въ града нѣма сърби, администрацията назначава такива родомъ отъ Велесъ.
Следъ падането на гр. Битоля, сръбската власть вече съвършенно се успокоява и закрепва. Виждайки, че велешани ни най-малко не симпатизиратъ на новитѣ си завоеватели и не поменуватъ въ черквитѣ името на краль Петъръ, сърбската администрация и военната лига, начело на майора Воинъ Поповичъ, настаняватъ въ града и околията четитѣ на Бабунски и Тръбичъ и почватъ безогледенъ тероръ противъ всички по-събудени и интелигентни граждани. Голѣма часть отъ интелигенцията почва да бѣга въ България, тъй като ако стоеше въ Велесъ, трѣбваше да бѫде избита.
Презъ месецъ декемврий 1912 година отъ сръбскитѣ чети падна убитъ свещеникъ Петъръ Андреевъ, съ енория село Теово, родомъ отъ града Велесъ. Агентитѣ на пропагандата убиватъ свещеника единствено за това, защото при извършването на литургията не споменавалъ името на краль Петъръ. Отъ агентитѣ на пропагандата сѫщо пада убитъ и организациониятъ работникъ Коце Янушевъ отъ село Грънчище. Следъ това последва масовъ тероръ и малтретирания върху организационни дейци въ града и околията. Мнозина граждани и селяни, за да намѣратъ спасение отъ настѫпилия тероръ, напущатъ
187
родни огнища и избѣгватъ въ България, гдето постѫпватъ въ македонското опълчение за борба противъ пришелцитѣ въ тѣхния роденъ край.
Още преди започването на балканската война, ве-лешкиятъ митрополитъ Мелетий замѣстваше въ Цариградъ Екзарха, обаче следъ обявяването на войната той се при-бира въ София. Преди Великдень 1913 година българ-ското правителство прави нѣколко пѫти по редъ постѫпки предъ сръбското правителство за допущането на митро-политъ Мелетий въ епархийското му седалище гр. Ве-лесъ, обаче сръбското правителство си правѣше оглушки.
На самия день Връбница (една седмица предъ Великдень) назначениятъ отъ сърбитѣ на гр. Велесъ кметъ Димитриевичъ заедно съ постоянното присѫтствие, което е всецѣло въ рѫцетѣ на сърбитѣ, свиква общинския съветъ на заседание. Кметътъ Димитриевичъ, следъ като открива заседанието, съобщава на общинския съветъ следното: „Българското правителсгво е направило постѫпки предъ нашето центрлно правителство въ Бѣлградъ, да разреши завръщането на българския митрополитъ Мелетий въ гр. Велесъ, за да заема епархията си. Разбира се, нашето правителство, бидейки въ съюзъ съ българското правителство, не може да му откаже това искане и ще си даде съгласието за връщането на Мелетий въ своята епархия. Обаче ние — общинскиятъ съветь —като виждаме обтегнатитѣ отношения между военнитѣ и гражданството, за да не станемъ причина още повече да се влошатъ тия отношения и да се дойде до нежелателни резултати, ние, общинскитѣ съветници, трѣбва да застанемъ по-високо отъ тѣзи лични недоразумения и се издигнемъ надъ всичко за благото на нашето отечество, защото много добре знаемъ суровостьта на военнитѣ презъ такива изключителни времена и добре ще бѫде да вземемъ едно решение по тоя важенъ въпросъ, който е отъ голѣмо значение за нашата община. Ние трѣбва отъ името на цѣлото гражданство да помолимъ централното правителство въ Бѣлградъ временно да не позволи връщането на митрополитъ Мелетий въ Велесъ. Съ това наше единодушно решение напълно съмъ убеденъ, че изостренитѣ отношения между военнитѣ и гражданитѣ ще се подобрятъ, което е отъ интересъ на всички ни. Азъ моля
188
цѣлиятъ общински съветъ да се проникне отъ особеното положение, въ което се намираме днесъ и, въ името на нашето отечество, да се издигнемъ надъ себе си и заемемъ едно становище, което да спомогне за умиротворението на града и да докажемъ, че ние стоимъ на нашитѣ постове съ честь и досгойнство. Това наше единодушно решение ще направи много благоприятно впечатление и на централното правителство въ Бѣлградъ и на военнитѣ въ града ни, които днесъ за днесъ сѫ силнитѣ на деня. Днесъ нашата „отачбина” има нужда отъ нашия гласъ и ние трѣбва да ѝ го дадемъ единодушно”.
Общинскитѣ съветници, граждани на Велесъ, изслушватъ г-нъ кмета и, смаяни отъ това предложение, не могатъ да се съвзематъ. Намирайки се предъ алтернатива: да откажатъ, не смѣятъ, защото знаятъ, какво ги чака; да се съгласятъ на предложението, не смѣятъ, защото знаятъ, какво ги очаква отъ страна на гражданството. За моментъ настѫпва гробно мълчание. Общинскитѣ съветници се поглеждатъ единъ други, безъ даси продуматъ ни една дума. Предъ тѣхъ се очертава грозна переспектива за бѫдещето, знаейки, че въ тоя моментъ населението въ града и околията е подложено на нечуванъ тероръ отъ четитѣ на Бабунски и Тръбичъ, който тероръ се рѫководи лично отъ майоръ Воинъ Поповичъ, водачъ на „Църна Рука”, делегиранъ въ Велесъ.
Всичкитѣ общински съветници отправятъ погледъ къмъ Александъръ Мартулковъ. Следъ малко оведряване, общинскиятъ съветникъ Александъръ Мартулковъ отъ името на общинскитѣ съветници се осмѣлява и възразява на кмета съ следнитѣ думи: „Ние, общинскитѣ съветници оть града Велесъ, понеже сме назначени отъ административната власть, а не сме избрани съ редовенъ изборъ оть гражданитѣ, нѣмаме легитимното право да вземаме решения отъ името и за смѣтка на цѣлото гражданство, които наши решения да го ангажирватъ. Ние не можемъ да вземемъ това решение отъ негово име особено по единъ такъвъ важенъ и отъ голѣмо значение за самото гражданство въпросъ, защото ние общинскитѣ съветници, родени въ града, знаемъ чувствата на гражданитѣ къмъ митрополитъ Мелетия, който е духовенъ глава на цѣлата епархия. Имайки предъ видъ,
189
че това гражданство е водило кървави борби за създаването на екзархията, знаейки, че това гражданство е дало морални и материални жертви за своята родна църква, още повече че то даде въ миналото кървава дань съ убийството на Димитъръ Брезевъ при черквата „Св. Спасъ” въ града, въ борбата за черковни правдини и отдѣляне отъ гръцката патриаршия, — както взъ, така вѣрвамъ сѫщо и останалитѣ общински съветници велешани не ще се решатъ на такъвъ актъ, безъ да се допитаме до цѣлокупното гражданство, което въ случая е най-компетентно да се произнесе по предложението на господинъ кмета. Каквото реши гражданството, ние ще го приемемъ като законъ. Защото, въ противенъ случай, ако ние решимъ и говоримъ отъ негово име, безъ да сме опълномощени за това, то ще се нахвърли върху насъ и върху нашитѣ глави ще излѣзе своята мъсть. Ето защо, моля, този въпросъ да на се подлага за разрешение отъ сегашния съставъ на общината, който, пакъ повтарямъ, понеже не е законно избранъ отъ гражданството, не е компетентенъ да се произнесе и взема решения отъ името на гражданитѣ”.
Следъ бодритѣ слова на общинския съветникъ Мартулковъ, единъ следъ другъ, всички общински съветници взематъ думата и се изказватъ противъ предложението на кмета, не искайки да взематъ отговорностьта върху своитѣ глави, поради което предложението на кмета пропада.
Това смѣло държане на общинскитѣ съветници не се хареса и на кметъ и на администрация и на военнитѣ, но всѣки случай сърбитѣ и българитѣ бѣха съюзници въ медения месецъ. Поради категоричния отказъ на общинскитѣ съветници да излѣзатъ отъ името на граждансгвото и сложатъ подписитѣ си противъ допускането на митрополитъ Мелетия въ епархията му, волею-неволею, сръбското правителство допусна митрополитъ Мелетий, който точно предъ Великдень пристига въ Велесъ и заема поста си.
Цѣлата митрополитска архива, преди още да се завърне митрополитъ Мелетий, се конфискува отъ административнитѣ власти и, макаръ многократно искана, не се предаде обратно.
190
Смѣлото държане на общинскитѣ съветници въ общината, отъ една страна, и отъ друга — подръжката имъ отъ цѣлокупното гражданство озлобяватъ завоевателитѣ. Военнитѣ почватъ да съскатъ, а майоръ Воинъ Поповичъ се заканва, че въ най-скоро време ще ги направи прави сърби. Отъ терора на военнитѣ и административни власти отъ града и околията постоянно презъ Овчеполията преминаватъ по групи граждани и селяни отъ Велешко къмъ България, не можейки да понесатъ терора.
Въ надвечерието на междусъюзнишката война — презъ м. юний 1913 година — сръбската администрация извършва масови арести въ града и околията, като по такъвъ начинъ всички по-интелегентни и видни граждани и селяни попадатъ въ затвора.
На самия день 16. юний 1913 година при започването на военнитѣ действия между България и Сърбия, сръбската власть залавя велешкия свещеникъ Иванъ Аврамовъ Чупаровъ, родомъ отъ с. Папрадище, въ Азотъ, и следъ тежки изтезания го съсича на парчета, следъ което хвърля останкитѣ му въ Вардаръ. Гражданитѣ отпосле намиратъ останкитѣ му низъ Вардаръ и ги погребватъ. Така отецъ Иванъ, единъ отъ най-вѣрнитѣ синове на ВМРО, завърши своята пастирска кариера и, като роденъ синъ на Македония, остана вѣренъ на твърдия си мияшки родъ и не стана „прави” сърбинъ.
На сѫщиятъ день властьта арестува гражданина Христо Андовъ и следъ жестоки малтретирания го убива.
Страхъ и трепетъ владѣе низъ Велесъ и околията нѣколко месеци. Главорѣзитѣ Бабунски и Тръбичъ сноватъ по града и околията и внасятъ тероръ, кѫдето поминатъ.
Настѫпва Букурещкиятъ миръ, който остави Македония подъ чужда власть. Но велешани не се отчаяха. Отъ сключването на мира до обявяване на общоевропейската война презъ 1914 година часть отъ забѣгналитѣ граждани и селяни въ България почватъ да се завръщатъ въ Велесъ при семействата си и да се легализиратъ, отдавайки се на миренъ трудъ.
Настѫпва общоевропейската война и сръбскитѣ военни власти почватъ да събиратъ войници и новобранци отъ мѣстното население. Това ужасява и гражданитѣ и
191
Войводата Владо Сланковъ.
192
селянитѣ, при мисъльта, че ще трѣбва да се биятъ и мратъ по незнайни бранни поля въ защита на каузата на своитѣ потисници. Пакъ започватъ бѣгства къмъ България.
Въ края на м. юлий 1914 година въ Велешко пристига четата на Владе Сланковъ, състояща се отъ 8 души: войводата Владе Сланковъ и четницитѣ Каме Дворишки, Георги Аврамовъ, Ицо Бондиковъ, Борисъ Йордановъ, Ильо Касевъ, Георги Табаковъ и Лазо Беглеръ. Четата пристига до Вардара, посрещната отъ тогавашния рѫководитель на града Велесъ Ангелъ Бондиковъ, отъ гдето той я препраща за Клепата. Четата заминава съ задачата да организира населението, да уреди редовно съобщение и подпомага бѣжанцитѣ, отиващи за България, да приучи населението да не дава реквизиция на сръбскитѣ власти, а така сѫщо да пресѣче желѣзопѫтнитѣ съобщения между Велесъ—Градско. Тя трѣбваше, още съ пристигането си, да се справи съ известнитѣ предатели-сърбомани Христо Попъ Павловъ отъ с. Скаченци и Христо Заековъ отъ с. Изворъ. Обаче, поради редъ недоразумения срѣдъ четата, още при влизането ѝ въ с. Скаченци кметътъ на селото Христо Попъ Павловъ съумява да убеди Сланковъ, Каме и Касевъ да забравятъ старитѣ вражди и да заработятъ задружно противъ непоносимия сръбски режимъ. Тѣ се хващатъ на неговата вѫдица и го назначаватъ за селски рѫководитель. Още тукъ организационната чета стѫпва на гнила дъска и поставя своето сѫществуване на преброени дни. Четата тръгва на пѫть, а Христо п. Павловъ съобщава на властьта да изпрати Бабунски тайно въ Скаченци. Четата отива въ с. Свекяне, гдето стария сърбоманинъ Силе тоже съумява да ѝ се наложи за рѫководитель въ селото.
Четата получава съобщение, че сръбскитѣ войводи Иванъ Бабунски, Тръбичъ и Божко ще заминатъ за Гевгелии да подгонятъ новопоявилитѣ се организационни чети на Христо Чаушевъ, Стойчо Чочковъ и Петъръ Овчаровъ. За да се справи съ сръбскитѣ чети, организационната чета веднага отива въ с. Грънчища, между гара Градско и рѣка Бабуна, гдето войводата и специалистътъ по мостовата служба Г. Д. поставятъ една адска машина, а останалитѣ четници охраняватъ около ж. п. линия. За
193
Горната редица от лѣво на дѣсно: Георги Аврамовъ, Ицо Бондиковъ, Георги Табаковъ и Борисъ Йордановъ. Долната редица: Дворнишки и Ильо Касевъ.
194
45 минути адската машина се поставя благополучно, съ действие отъ Велесъ за Гевгелии. Четата бързо отстѫпва и взема решение да отиде въ с. Войница, а отъ тамъ да се пръсне на три групи; едната да остане въ Велешко, другата — въ Тиквешко, а третата — въ Мориховско. за да може да продължава работата си. Съ усиленъ маршрутъ четата наближава Скаченци и потегля за Крайници. Обаче на своя глава, Ильо Касевъ наредилъ отъ по-рано, че ще нощуватъ въ Скаченци. Всички сѫ въ недоумение, но за да не стане окончателенъ разривъ между четницитѣ, четата остава въ Скаченци. Четата влиза въ. селото въ 3 часа следъ полунощь. Каме Дворишки забелѣзва, че всички прозорци на общинската канцелария свѣтятъ. Това му направило особенно впечатление, Обаче при все това четата остава въ селото. При самото влизане въ селото се чува гърмежътъ на адската машина. Вмѣсто да се постигне желаната цель, атентатътъ причинилъ дейлариране на единъ товаренъ влакъ, идещъ отъ Гевгелии за Велесъ. Това спасява и сръбскитѣ войводи.
Четата се настанява въ квартира и изморенитѣ четници заспиватъ. Обаче предчувствията не даватъ покой на никого. Единъ по единъ се събуждатъ. Къмъ 4 часа Георги Аврамовъ имъ разправя, че сънувалъ сънъ, че една жена съ дете водела едно биволче, което се нахвърляло върху четата. Въ борбата на четата съ биволчето всички четници се стопили като че ли сѫ лоени свещи. Той съ викъ съ събужда, търсейки другаритѣ си. Тоя сънъ разтревожва всички и никой повече не заспива. Всѣки почва да тълкува съна по своему. Съмва се. Всички ставатъ и наблюдаватъ. Юлското слънце прижуря. Камената кѫща съвършенно нагрѣяна и отъ задухъ четницитѣ едва издържатъ. Всички очакватъ да се стъмни, за да могатъ да излѣзатъ отъ това змийско гнѣздо. Такова предчувствие души четницитѣ. Слънцето клони на обѣдъ, издигнало се високо, изпущайки своитѣ палещи лѫчи. Горещината става нетърпима. Никой отъ четницитѣ не смѣе да се разсъблече. Всички сѫ на бойна нога и облѣни отъ поть. Следейки движението на селянитѣ, четницитѣ схващатъ, че нѣщо има въ селото, обаче за тѣхъ това остава неясно.
195
На 8. августъ 1914 година, щомъ четата влиза въ селото, по обѣдъ Хрисго п. Павловъ причакалъ контра-четитѣ на Бабунски, Тръбичъ и Божко като ги настанява на квартира. Понеже тѣ не смѣятъ да нападнатъ организационната чета посрѣдъ день, предательтъ си послужва съ хитрость. Въ три часа следъ обѣдъ той изпраща една жена, която тревожно съобщава на Каме Дворишки: „Бѣгайте, Каме, оти сърбитѣ идатъ”. Виждайки предателството, всички грабватъ пушкитѣ си, съ решението да излѣзатъ вънъ отъ селото. Лукавиятъ селянинъ Димко Тухладжията, който презъ деня се чуди, какъ да угоди на четницитѣ, повежда четата ужъ да я изведе на канаритѣ, а сѫщевременно я докарва до едно дере, като съумява да се отдръпне назадъ и да избѣга. Отъ четата липсватъ Ильо Касевъ и Лазо Беглеръ. Едва четата навлѣзла 5—6 крачки въ дерето, върху ѝ се изсипватъ ураганни залпове. Вървейки пръвъ въ дерето, Каме Дворишки, ударенъ въ челото, безъ да охне, пада като дъска. Иоцо Бондиковъ, тежко раненъ въ врата и главата, съ мѫка издумва: „Георги — биволчето, жената и детето” (цитира съна на Арамовъ) и пада на земята мъртъвъ. Четата попада между ураганенъ огънь, безъ да вижда неприятеля отъ кѫде стреля. Набързо падатъ тежко ранени Георги Табаковъ въ гръдитѣ, Борисъ Йордановъ въ двата крака и войводата Владе Сланковъ въ мускула на дѣсната рѫка. Всичко това става за моментъ. По една случайность, остава незасегнатъ отъ куршумитѣ само Георги Аврамовъ, който, за да даде възможность на раненитѣ си другари да отстѫпятъ, почва да хвърля бомби по настѫпващия неприятель. Обръща се за моментъ и вижда тежко ранения Борисъ Йордановъ съ насоченъ въ челото револверъ. Изведнажъ ДАврамовъ отскача при него и му хваща револвера. Тежко ранениятъ Борисъ изведнажъ дохожда на себе си и казва на другаря си: „Георги, вземай Сланковъ и бѣгайте, поне вие да се спасите, изядоха ни сърбитѣ”. Аврамовъ взема бомбитѣ отъ убититѣ и ги предава на Борисъ Йордановъ, който почва да прави последни усилия да си послужи съ тѣхъ. Аврамовъ грабва ранения Сланковъ и почватъ да отстѫпватъ къмъ селото; двама сърби имъ пресичатъ пѫтя, обаче при първитѣ вист-
196
рели падатъ убити. Аврамовъ отвежда Сланковъ въ една воденица и веднага превързва раната. Въ тоя промежутъкъ Борисъ Йордановъ хвърля бомбитѣ срещу неприятеля и дава възможность на двамата си другари да отстѫпятъ, както последнята бомба зарежда и поставя подъ себе си, и всрѣдъ адския трясъкъ на бомбата Борисъ Йордановъ посреша геройски смъртьта.
Въ воденицата влизатъ Ильо Касевъ и Лазо Беглеръ. Още съ влизането, първиятъ се развиква: „Защо стоите бе братя, не чувате ли, какво сражение водятъ другаритѣ ни”. — Щомъ чува за сѫдбата на четиримата си другари, Касевъ за моментъ се вцепенява и не може дума да издума. Следъ като дохажда на себе си, той съ задушенъ отъ вълнение гласъ извиква: „И за всичко това азъ съмъ виновенъ, защото заставихъ четата да остане въ това змийско гнѣздо”.
Четворката се укрепява въ воденицата. Почва да се сипва ураганенъ огънь отъ противника. Маузеркитѣ започватъ да пѣятъ въ хоръ тѫжната пѣсень на смъртьта. Смъртьта пуща своята коса и почва да коси. Лазо Беглеръ пада покосенъ отъ вражи куршумъ. Предательтъ се явява срещу буката до самата врата на воденицата. Веднага Касевъ прокарва пушката си презъ зида и допира пушката си до грѫдитѣ му, обаче пушката прави отсечка. Предательтъ Хр. п. Павловъ, виждайки насочената пушка въ грѫдитѣ си, веднага избѣгва. Подъ буката, лазещи по коремъ, пристига неприятелска група и заема позиция между голѣмитѣ камънаци, каго отправя къмъ воденицата честъ залповъ огънь. Изправилиятъ се до буката сръбски войвода Божко, давайки нѣкакви за-повѣди, пада убитъ на мѣсто. Това озвѣрява неприятеля, който почва непрестанно да отправя роякъ куршуми въ воденицата. Отъ воденицата отговарятъ само две пушки. Къмъ 5 часа следъ пладне се чува гласътъ на Бабунски: „Сланковъ, Касевъ, Аврамовъ, Беглеръ — предайте се, ще ви направимъ сръбски войводи, да видите какъ се живѣе у Београда”.
— „До като кръвь кипи въ жилитѣ ни, ще се биемъ, а когато ни избиете, смѣтайте ни за прави сърби” — отговаря Ильо Касевъ.
197
Отъ кръстатия огънь на неприятеля, куршумитѣ се удрятъ въ каменнитѣ стени на воденицата и рекуширатъ; Аврамовъ отъ рекуширалитѣ каменни парчета получава десеть рани.
Къмъ 6 часа следъ пладне единъ сръбски четникъ припълзява, подпалва фитила на една бомба и бързо я хвърля въ воденицата. Аврамовъ грабва бомбата и я хвърля обратно въ неприятелскитѣ редове. Последнята нанася голѣмо поражение на неприятеля. Тежко ранениятъ отъ бомбата Малекъ, турчинъ милиционеръ отъ града Велесъ, почва да псува Бабунски, че му изялъ кукята. Всички ранени сръбски четници почватъ да ругаятъ войводитѣ си, че само ги излагатъ, а тѣ се криятъ.
Изведнажъ стрелбата спира и се чува пискливия гласъ на Иванъ Бабунски: „Предайте се, бе момчета, вий сте родени само да бѫдете сръбски комити, а овай наши къркачи нищо не валятъ”. Въ отговоръ на това отъ воденицата се отправятъ два куршума и Бабунски веднага избѣгва задъ единъ зидъ.
Привечерь настава пълна тишина около воденицата. Ранениятъ Лазо Беглеръ престава да охка отъ тежкитѣ болки и пада въ безсъзнание. Всички го считатъ за умрѣлъ. Смрачава се и тъменъ облакъ надвисва надъ проклетата воденица. Въ дерето поради гѫститѣ върбалаци нищо не се вижда.
Знаейки, че неприятеля е само на нѣколко крачки, очакващъ като хищникъ своитѣ жертви и мислейки че Лазо Беглеръ е мъртъвъ, останалата тройка хвърля всички непотрѣбни вещи, сваля си опинцитѣ, за да не се произвежда шумъ, и се приготовлява къмъ щурмъ. Тройката разчита, че въ щурма може поне единъ да се спаси, когато ако останатъ въ воденицата, никой живъ не може да излѣзе.
Тройката тръгва къмъ щурмъ и чува стенанията на Лазо: „Вземете ме и ме пренесете на гръбъ”. Съ своя плачъ той издава другаритѣ си, но при все това тройката пристѫпва къмъ щурма. Полека отварятъ вратата на воденицата и излизатъ вънъ съ зарѣзани пушки и съ бомби въ рѫце. Пръвъ тръгва Касевъ и, безъ да бѫде усѣтенъ отъ неприятеля, преминава дерето и се изкачва
198
на отсрещния високъ брѣгъ. Следъ него прибѣгватъ Сланковъ и Аврамовъ. Около тройката царува гробна тишина и единъ други се поглеждатъ, стремейки се да се ориентиратъ отъ кѫде да почнатъ отстѫплението. Тройката навлиза въ една нива и изведнажъ зачува стенящитѣ викове на Лазо: „Кжде сте бе, братя?”, излѣзълъ вече отъ воденицата въ дерето. Сръбскитѣ четници, чувайки стоноветѣ на Лазо, се нахвърлятъ върху него и почватъ да викатъ: „стойте бе бугараши!”. Друга неприятелска група се спуща къмъ дерето, по която тройката отправя нѣколко залпа и веднага залѣга. Отъ близката нива съ царевица се показва група неприятели. Тройката отправя огънь срещу нея, обаче единъ неприятелски куршумъ ранява тежко войводата Сланковъ, които, задавяйки се отъ бликащата отъ устата му кръвь, отправя последна молба: „. . . Другари доубийте ме. . . не ме оставяйте . . . братски ви моля . . . бѣгайте и отмъстете за мене . . . азъ . . . азъ . . . сбогомъ”.
Въ създадената бъркотия неприятельтъ почва да обстрелва воденицата, а Касевъ и Аврамовъ, вземайки си последно прости съ трупа на Сланковъ, отстѫпватъ и се прикриватъ въ мѣстностьта „Малка Клепа”.
Ильо Касевъ, смѣтайки себе си за единъ отъ виновницитѣ за скачанската трагедия, презъ цѣлия день не може да сеуспокои. Цѣлиятъ день той прекарва въ извънредно мрачно настроение, окайвайки загубата на незамѣнимитѣ си другари.
„Георги... Георги... азъ трѣбва да умра, не мога да понеса тая катастрофа, какъ ще гледамъ, хората ще мислятъ, че азъ... трѣбва да умра”.
Изведнажъ Касевъ изважда револвера си за да се застреля, обаче другарьтъ му го отнема отъ рѫцетѣ. Аврамовъ му внушава, че тѣ трѣбва да останатъ живи и на всѣка цена да отмъстятъ за другаритѣ си.
Касевъ остава две-три крачки назадъ, изглежда за последенъ пѫть другаря си и веднага се застрелва.
Останалиятъ единственъ живъ отъ четата, Георги Аврамовъ намира подслонъ у хора вѣрни на ВМРО, обаче сръбската потера е по следитѣ му. Той на два пѫти се мѫчи да прегази Вардаръ, обаче това не му се удава.
199
Съвършено голъ и босъ, за да не бѫде заловенъ отъ тръгналитѣ по дирята му потери, той се отправя къмъ Мориховско. Следъ дълго скитане и криене отъ човѣшки погледъ, той пристига въ Кожухъ планина. Следъ четиримесечно скитане низъ Кожухъ планина, хранейки се съ желѫдъ и церейки ранитѣ си, Георги Аврамовъ намира гевгелийската чета на Стойчо Чочковъ и се присъединява къмъ нея.
При сражението въ с. Скаченци сръбската потера даде десеть души убити и мнозина ранени. Сръбската власть, за да пренесе раненитѣ потераджии въ Велесъ, реквизира всички селски кола, които образуватъ цѣлъ керванъ отъ Скаченци за Велесъ.
Главорѣзътъ Бабунски залавя ранения Лазо Беглеръ и го откарва на лѣчение въ Велесъ.
Следъ сражението въ с. Скаченци сръбскитѣ власти подлагатъ тежко ранения Лазо Беглеръ на следствие. По неговитѣ показания властитѣ арестуватъ Ангелъ Бондиковъ и около 15 души граждани и селянит които изпращатъ въ затвора.
Градътъ Велесъ и околията по това време преживѣватъ особенъ режимъ отъ страна на завоевателя.
Веднага следъ започването на войната съ Австро-Унгария военнитѣ власти започватъ да събиратъ отъ Велесъ и околията войници до 40 и повече годишна възрасть. По такъвъ начинъ почти всички мѫже, годни за орѫжие, попадатъ въ казармитѣ. Следъ 1—2 месечно обучение, голѣма часть отъ тѣхъ се изпращатъ на фронтоветѣ и поставятъ на първа бойна линия.
Отъ започналитѣ сражения съ австрийскитѣ войски въ града Велесъ пристигатъ ежедневно съ стотици ранени войници — отъ разни краища на Македония — които се настаняватъ на лѣчение въ велешкитѣ болници. Никой отъ оставенитѣ на лѣчение въ болницитѣ войници не иска вече да се връща на фронта и воюва за каузата на поробителя. Това дава поводъ на гражданитѣ да засилятъ агитацията си всрѣдъ раненитѣ войници за дезертирането имъ отъ фронта. Отъ друга страна, сѫщата агитация се води и между войници, подлежащи да заминатъ като новобранци отъ Велесъ и околията.
200
Поради поведената агитация българитѣ войници да не отиватъ вече по фронтоветѣ, велешкитѣ граждани Никола Войницалиевъ, Юрданъ Шурковъ, Никола Пановъ, Александъръ Мартулковъ и др. се събиратъ на тайна конференция, за да обмислятъ, какво да правятъ въ бѫдеще по тоя отъ голѣмо значение за македонската кауза въпросъ. Едни правятъ предложение да се образува една голѣма революционна чета, която да почне да действува въ околията, като къмъ нея се присъединяватъ дезертьоритѣ; други се изказватъ противъ образуването на чети, страхувайки се, че сръбската власть ще направи голѣми истѫпления върху невинното население въ града и околията.
Следъ дълго обмисляне и изяснение на положението конференцията избира единъ комитетъ, въ съставъ: Никола Войницалиевъ, Юрданъ Шурковъ, Никола Пановъ, Александъръ Мартулковъ и др., на който се възлага пропагандирането и организирането на масовото дезертиране отъ сръбската армия на българитѣ и турцитѣ. Конференцията смѣта, че по такъвъ начинъ ще се спасятъ множество граждани отъ избиване на фронта, а отъ друга страна това дезертиране ще се изрази въ масова революционно-политическа акция.
Това решение конференцията взема най-вече поради съображението, че сръбскиятъ печатъ, въ отговоръ на българския печатъ по онова време, постоянно пишеше, че претенциитѣ на България спрямо Македония сѫ безосновни, защото фактически цѣлото население отъ Македония е доброволно мобилизирано въ сръбската армия и че драговолно се бие на фронта срещу неприятеля за своята „отачбина” (отечество) Сърбия и че до сега нѣма нито единъ дезертьоръ отъ сръбската армия, избѣгалъ въ България, и че нито единъ политически затворникъ не се намира въ сръбскитѣ затвори.
Съ организирането дезертирането на македонскитѣ българи и турци отъ сръбската армия, комитетътъ разчита, че отъ рѫцетѣ на сръбската власть ще падне и тоя голѣмъ „козъ”, че македонцитѣ се биятъ на фронта” за своята „отачбина”.
Следъ организирането си, комитетътъ почва своята дейность, пуща своитѣ пипала средъ войницитѣ и почва да имъ говори не вече за частично дезертиране отъ фронта,
201
а за масово. Въ разтояние на две-три седмици комитетътъ препраща въ България около 2000 души дезертьори българи и турци.
Една такъва акция, естествено, не може да остане въ тайна отъ сръбската власть. Последната, следъ дълги усилия и арести, се добира до членоветѣ на комитета, арестува ги и ги изпраща въ велешкия затворъ.
Тая масова акция по дезертиранията се прояви презъ месецитѣ ноемврий и декемврий 1914 година.
Вследствие развитата дейность на комитета, хвалбитѣ на сръбската преса, че нѣма никакви дезертирания отъ армията окончателно се компроментираха, отъ една страна и отъ друга страна, по отношение на твърдението че нѣмало политически затворници, защото презъ месецъ ноемврий и декемврий 1914 година само въ града Велесъ имаше повече отъ 80 души политически затворници, кежду които стари жени и майки съ своитѣ бозайничета.
Комитетътъ, при все че бѣше въ затвора, отъ тамъ той продължава да организира чрезъ довѣрени лица масовото дезертиране, като по тоя начинъ продължаваше да изпълнява своитѣ функции.
На 1. януарий 1915 година комитетътъ препраща последната партида дезертьори, състояща се отъ българи и турци, надминаваща цифрата 1500 души.
Отъ образуването на комитета за дезертиранията градътъ Велесъ се преобръща на една голѣма страноприемница, давайки подслонъ на всички дезертйори отъ всички краища на Македония — българи, турци и арнаути.
Гражданитѣ на Велесъ съ голѣма вѣра въ бѫдещето и съ пълно себеотрицание изпълняваха възложената имъ работа, безъ да мислятъ за последствията отъ тая имъ дейность.
Впоследствие комитетътъ, между които попадатъ даже и съвършено невинни граждани, се подвежда подъ сѫдъ и всички се осѫждатъ по на 20 години строгъ тъмниченъ затворъ. Мнозина отъ тѣхъ, макаръ и не причастни къмъ дѣлата на комитета, сръбската военна власть ги осѫди само за назидание на останалото гдажданство. Въ това положение изживява градътъ Велесъ до самото започване на военнитѣ действия между България и Сърбия. Дезертиранията продължаватъ до самото превземане на града Велесъ отъ българскитѣ войски презъ октомврий 1915 година.