Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието

Ст. Аврамовъ

 

ГЛАВА XII.

Общото положение въ Велешко. Убийството на Миланъ Змията. Предателството и избиване на четата на Велко Попадийски. Хуриетътъ. Велешкитѣ чети се явяватъ въ гр. Велесъ и се легализиратъ. Митингътъ противъ пропагандата въ „Ада-кафеси*. Първитѣ избори за гласници въ Азотъ. Борбата между бългаската и коалиционната листи. Назначаването на учители въ селата Орѣше, Папрадище, Нежилово и Ораовдолъ. Голѣмъ протестъ на село Орѣше. Суспендирането на конституцията. Заминаването на доброволци отъ Велесъ за Цариградъ. Образуването на Комитетъ за обществената безопасность (Муфтеличъ комисионъ) въ гр. Велесъ. Убийството въ с. Ораовдолъ. Комитетътъ заминава на следствие. Иванъ Бабунски убива Петъръ Чупаровъ и става нелегаленъ.

 

Следъ сражението на Ножотъ и Попадийски чукари, пропагандата, съ съдействието на турската власть, стана пълновластенъ господарь на Азотъ. Всичкитѣ села зъ Азотъ паднаха подъ нейна власть. Единствено само като оазисъ остана с. Бистрица, което продължаваше да се държи и не допускаше сръбската чета да влѣзе и му се наложи. Велешкитѣ организационни чети държаха останалитѣ райони въ „Клепата” и полето. Чрезъ предателството Бабунски и Соколовъ станаха всесилни и предъ тѣхната сила никой не можеше да противостои. Тѣ казваха на населението, че е сръбско, а последното по неволя имъ даваше съгласието си. Така се развиваха събитията чакъ до Хуриета.

 

Презъ пролѣтьта на 1908 година районнитѣ войводи Велко Попадийски и Миланъ Змията потеглятъ за България. На Цвѣтница обаче тѣ биватъ открити въ гр. Велесъ. Ненадейно, по предателство на пропагандата, аскеръ обсажда кѫщата и убива Миланъ Змията, а Велко Попадийски се провира презъ кумина на кѫщата и сполучва да се спаси. Следъ несполучливия опитъ да отиде на почивка той се завръща обратно въ района си — Клепата.

 

На третия день на Великдень 1938 година войводата Велко Попадийски пристига въ Скаченци. Селскиятъ учитель Христо Поповъ, прикритъ агентъ на сръбската пропаганда, го поканва на квартира въ своята кѫща. Домакинътъ Христо Поповъ влиза въ най-мръсната роля — става предатель. Той съобщава на властьта, че въ

 

 

167

 

кѫщата му има чета. Вследствие на неговото предателство турска потера обсажда кѫщата, въ която квартирува четата. Предательтъ, за да изпълни докрай своята адска замисъль, помолва Велко и четницитѣ гсу да се скриятъ въ скривника въ земята, като имъ обещава съ тържествена клетва да оставятъ на него да се разправя съ войската, която той много лесно щѣлъ да върне. Щомъ Велко съ четницитѣ си Кръсто и Тоде влизатъ въ скривника, предательтъ Христо Поповъ довежда аскера предъ скривника и съ високъ гласъ му заявява : „Тукъ е Велко”. Съ нѣколко залпа турцитѣ убиватъ Велко Попадийски и двамата му четници, безъ да могатъ тѣ да се защищаватъ. Така подло чрезъ предатство падна убитъ Велко, единъ отъ най-преданнитѣ ратници и жизнеспособни герои, които пропагандата искаше на всѣка цена да отстрани отъ пѫтя си.

 

Презъ 1908 година Турция се намираше предъ задънена улица. Трѣбваше да стане нѣщо, което да спаси Турция отъ гибель и я представи предъ Европа въ нова форма и годна за животъ. Така се устрои „хуриетъ” отъ младотурцитѣ. Макаръ че младотурцитѣ обявиха „свобода, братство и равенство”, тѣ си останаха пакъ старотурци-вълци, като надѣнаха овчата кожа. Презъ м. юлий 1908 година на 11. число се обяви „хуриетътъ”. Никой не вѣрваше, че турцитѣ ще изпълняватъ предявената хуриетска програма. Тогава младотурцитѣ почнаха да правятъ мили очи предъ народнитѣ маси за подкрепа. Особени молби „хуриетчиитѣ” отправиха къмъ хората на ВМРО. Най-после народътъ пожела да опита и тоя кафъ-кибритъ. Въ сѫщность хуриетътъ се обяви отъ група младотурски офицери, а следъ това девизътъ на хуриета се подйе отъ цѣлия народъ, който даде животъ на новия режимъ. Както и въ останалитѣ райони на Македония, така и велешкитѣ чети влѣзоха въ града Велесъ и се легализираха.

 

Поради стремлението на пропагандата подъ закрилата на новия младотурски режимъ да се налага въ града Велесъ и околията, въ септемврий 1908 година става голѣмъ митингъ въ „Ада-кафеси” на Вардара. Градътъ е празднично настроенъ, затварятъ се всички заведения и гражданитѣ на групи прииждатъ къмъ

 

 

168

 

Вардара. На митинга присѫтствува цѣлиятъ градъ. Гражданитѣ избиратъ за членове въ бюрото: Христо Соколовъ, Тодоръ Богдановъ и Александъръ Мартулковъ. Взема думата Христо Соколовъ, който въ обстойна речь излага похватитѣ на сръбската пропаганда, която се мѫчи да се наложи въ града и околията, като замолва гражданитѣ да взематъ силни мѣрки за избавяне отъ натрапенитѣ пришелци. На митинга се взема следната резолюция-протестъ:

 

Гражданитѣ отъ града Велесъ и околията най-енергично протестиратъ предъ Хуриетското правителство, за гдето то, мимо желанието на цѣлокупното гражданство, допуща агентитѣ на сръбската пропаганда въ Велесъ и околията. Гражданството умолява властьта да вземе мѣрки и изгони изъ града и околията всички сръбски учители, понеже тѣ взематъ само заплати, безъ да иматъ ученици, родомъ отъ града и околията, а така сѫщо и настаненитѣ сръбски свещеници, коитр, безъ паство, само гуляятъ и получаватъ тлъсти заплати. Гражданството моли властьта да вземе бързи и строги мѣрки, до като не сѫ станали междуособици за премахване на това зло. За да се избѣгне анархията въ града и околията и за да се заякчи хуриетскиятъ режимъ, гражданството моли властьта да изгони тия пропагандатори, които чрезъ чуждо злато служатъ на домогванията на сръбското правителство да фабрикува „прави сърби”, понеже Сърбия има завоевателни стремежи спрѣмо общото отоманско отечество.

 

Тая резолюция, взета въ присѫтствието на турскитѣ власти, се подлага на гласуване и се приема съ акламации съ добавката: да се изпрати въ централното правителство, на скопския валия, на велешкия каймакамъ и на Джемиета.

 

Следъ тая великолепна акция на гражданитѣ отъ Велесъ и по-виднитѣ дейци отъ околията, всрѣдъ организационнитѣ крѫгове настѫпва една по-усилена дейность. Следъ размѣна на мисли между градскитѣ и селски организационни дейци единодушно се възприема становището да се започне една легална борба противъ сръбската пропаганда въ Азотъ, особено поради наближаващитѣ избори за гласници.

 

 

169

 

 Петър Михов, директор на Велешкото училище, убит в скопския затвор презъ 1901 г.

Петъръ Миховъ, директоръ на Велешкото училище, убитъ въ скопския затворъ презъ 1901 г. (глед. стр. 32)

 

 

170

 

Въ септемврий 1908 г. станаха първитѣ хуриетски избори за избиране на гласници, които пъкъ отъ своя страна ще избиратъ депутатитѣ. За агитатори въ Азотъ отъ страна на българската листа заминаватъ Тодоръ Ораовчановъ и Александъръ Мартулковъ. Гласуването отъ всички села става въ с. Богомила, седалището на мюдюра. Състезаватъ се само две листи: българската съ коалиционната (младотурци съ сърбомани).

 

Сръбската пропаганда, като естественъ съюзникъ на турцитѣ, вдига всички свои агенти на кракъ. Четитѣ на Бабунски и Тръбичъ, въорѫжени съ револвери, се явяватъ на изборнитѣ урни въ село Богомила. Последнитѣ чрезъ тероръ и заплашване се стремятъ да спечелятъ гласоветѣ на избирателитѣ. Понеже цѣлото население бѣше попаднало подъ тѣхния тероръ, тѣ напълно вѣрваха, че изборитѣ ще бѫдатъ спечелени отъ тѣхъ. И мало и голѣмо бѣше навело глава отъ страха предъ бѣсния тероръ на пропагандата.

 

Всички гласоподаватели българи отъ селалата Бистрица, Црешново, Теово, Орѣше, Папрадище, половината гласоподаватели отъ с. с. Ораовдолъ и Габровникъ влизатъ групово въ с. Богомила и, манифестирайки своята националность, явно гласуватъ за българската листа. Тази демонстрация вбѣсява войводитѣ на сръбската пропаганда Бабунски и Тръбичъ.

 

Гласоподавателитѣ отъ с. с. Богомила, Оморани (заедно съ албанцитѣ отъ последното село), Мартулци, Мокрани, малка часть отъ Теово, албанцитѣ отъ Согле и малка часть отъ Габровникъ, водени и напѫтвани отъ сръбскитѣ войводи, гласуватъ за коалиционната листа.

 

При това положение ясно се очертаватъ два фронта. Остава да гласува само селото Нежилово.

 

Следъ това пристигатъ и гласоподавателитѣ отъ село Нежилово. Сръбскитѣ войводи и четници веднага се пръскатъ между нежиловци, за да имъ въздействуватъ да гласуватъ за коалиционната листа.

 

Опасявайки се, че ако нежиловци, предъ страха отъ главорѣза Бабунски, гласуватъ за коалиционната листа, последната ще спечели, още повече виждайки, какъ Бабунски, Тръбичъ, четницитѣ имъ и всички надошли отъ порѣчкитѣ села учители и свещеници на про-

 

 

171

 

пагандата ще сломятъ духа на нежиловци и ще въздействуватъ на по-слабитѣ духомъ, Александъръ Мартулковъ отива между нежиловци и имъ заявява: „Азъ съмъ назначенъ учитель въ вашето село отъ митрополитъ Мелетия, който е вашъ духовенъ баща. Признавате ли го за вашъ духовенъ баща? Ако го признавате, вие ще си останете въ лоното на Екзархията и ще гласувате за българската листа. Виждамъ, че при васъ сѫ дошли агентитѣ на пропагандата да ви кандардисватъ да гласувате, за своитѣ поробители турцитѣ. Ако вие гласувате за коалиционната листа, ще трѣбва окончателно да се откажете отъ българското име. Сега поне имаме хуриетъ и вие не трѣбва да се плашите да дадете своя гласъ за вашата, българската листа”.

 

Селянитѣ, окуражени отъ бодритѣ слова на Мартулкова, единодушно заявяватъ, че тѣ сѫ българи, че признаватъ владиката Мелетия и че ще гласуватъ за българската листа.

 

Между това, обаче Бабунски и Тръбичъ имъ заявяватъ, че трѣбва да държатъ у глава и да правятъ смѣтка, какво вършатъ, защото последицитѣ ще бѫдатъ много тежки. Отъ страна на пропагандата почватъ увещания и жива агитация между нежиловци. При това положение тѣ изпадатъ предъ алтернативата: ако гласуватъ за българската листа, ще попаднатъ подъ ударитѣ на сръбскитѣ главорѣзи; ако гласуватъ за сръбската листа (коалиционната) трѣбва да станатъ явни сърбомани. У тѣхъ се почва борба, борба за запазване живота си отъ вандалищината на главорѣза Бабунски. Тоя застой се използува отъ агентитѣ на пропагандата, които започватъ да увещаватъ селянитѣ, за да ги взематъ на своя страна.

 

Виждайки, че нежиловци не смѣятъ открито да излѣзатъ и гласуватъ за българската листа и че, подъ въздействието на Бабунски и Тръбичъ, може да гласуватъ за коалиционната листа, Александъръ Мартулковъ застава срѣдъ нежиловци и имъ заявява: „Нима не ви стигатъ толкова мѫки и неволи, нима пакъ ще гласувате за своитѣ касапи? За да бѫде вълкътъ ситъ и агнето здраво, най-добре ще направите да гласувате за миллета (народа), но понеже такава листа нѣма, то за до ви е мирна глава, не гласувайте за никоя листа, проте-

 

 

172

 

стирайте противъ вашите касапи, бойкотирайте този изборъ и се върнете въ селото си”.

 

Думитѣ на Мартулкова попадатъ като балсамъ въ душата на изтерзанитѣ нежиловци и тѣ единодушно заявяватъ, че бойкотира избора и ще се върнатъ въ село, безъ да гласуватъ.

 

Агентитѣ на пропагандата, начело съ Бабунски и Тръбичъ, вбѣсени отъ думитѣ и дѣлата на Мартулкова, се нахвърлятъ върху него съ извадени револвери. Веднага обаче въ помощь на Мартулкова се притичатъ организационнитѣ дейци теовчанитѣ Петъръ Ацевъ и Андрея Ангеловъ и Тодоръ Ораовчановъ заедно съ нѣколцина орѣшани и бистричани. Двата лагера заставатъ едни срещу други, съ извадени револвери, готови да окървавятъ изборната урна.

 

Въ критическия моментъ, когато вече кървавата разправия е належаща, турската власть се намѣсва и арестува Мартулкова.

 

Бабунски и Тръбичъ следъ арестуването на Мартулкова почватъ наново да увещаватъ нежиловци да гласуватъ за тѣхната листа, обаче селянитѣ настояватъ да бойкотиратъ избора и не щатъ да гласуватъ.

 

Турската власть, попаднала въ особено положение, а най-вече виждайки, че ще изгуби изборитѣ, взема решение да изгони всички агитатори на българската листа отъ изборното мѣсто. Тогава българскитѣ агитатори заявяватъ: „когато искате да отстраните отъ изборната урна насъ, трѣбва да отстраните и всички сръбски агитатори: Бабунски, Тръбичъ и четницитѣ имъ, всички учители и свещеници дошли отъ далечнитѣ сърбомански села, безъ да иматъ право на гласоподаване, а само да влияятъ на избирателитѣ. Турцитѣ, виждайки, че може да стане голѣмо кръвопролитие, отстраняватъ всички агитатори, като на изборнитѣ урни се допущатъ само гласоподавателитѣ. Въ отсѫтствието на агитаторитѣ нежиловци гласуватъ.

 

Презъ м. септемврий 1908 година организацията почва оживена дейность въ селата низъ Азотъ за повръщането въ лоното на Екзархията насила посърбенитѣ, а така сѫщо и на заблуденитѣ отъ сръбско злато и тероръ селяни. Въ града Велесъ се състоя конференция, на която се взема решение да се изпратятъ въ Азотъ —

 

 

173

 

въ с. с. Орѣше, Папрадище, Нежилово и Ораовдолъ, гдето пропагандата се бѣ залостила за учители лица, които иматъ най-голѣмо влияние срѣдъ населението и които ще рискуватъ да се борятъ съ агентитѣ на пропагандата. Конференцията посочва и настоява предъ митрополията да бѫдатъ назначени учители Андонъ Димовъ въ с. Орѣше, Никола Илиевъ въ с. Папрадище, Александъръ Мартулковъ въ Нежилово и Тодоръ Ораовчановъ въ с. Ораовдолъ.

 

Назначенитѣ учители заематъ своитѣ мѣста и почватъ системна борба противъ домогванията на пропагандата.

 

Вбѣсени отъ назначаването на учители въ с с. Орѣше и Папрадище, сърбоманитѣ въ с. Богомила не допущатъ да минаватъ презъ селото което е центъръ на селата въ Азотъ и презъ което минава пѫтьтъ за шосето орѣшани и папрадищани. Мнозина, които минаватъ, биватъ малтретирани по най-жестокъ начинъ. По това време въ с. Орѣше заседава конференцията на учителитѣ. Поради жестокоститѣ и мръснитѣ похвати на пропагандата, всички мѫже отъ с. Орѣше, придружени отъ учителитѣ Лндонъ Димовъ, Тодоръ Ораовчановъ, Никола Илиевъ и Александъръ Мартулковъ вкупомъ заминаватъ въ градъ Велесъ и вкупомъ протестиратъ предъ правителството за изстъпленията на сръбскитѣ чети и на отдѣлни сърбомани върху минаващитѣ презъ село Богомила селяни за града Велесъ и обратно за селата си, молейки властьта, за да не станатъ междуособици, да вземе строги мѣрки и обуздае агентитѣ на пропагандата.

 

Благодарение на енергичната борба на учителитѣ всрѣдъ населението въ Азотъ, последното, виждайки се отъ малко-малко свободно отъ гнета на сръбскитѣ чети, почва масово да се връща въ лоното на Екзархията.

 

Презъ време на тия борби срещу пропагандата гражданитѣ на Велесъ помагаха на борбата и морално и материално. Тѣ не се скѫпѣха съ своитѣ срѣдства. Понеже заплатитѣ на екзархийскитѣ учители бѣха много малки, велешани учредяватъ фондъ и събиратъ пари между себе си за увеличението на учителскитѣ заплати. Презъ тая година велешани работиха

 

 

174

 

неуморно за да се затвърди организацията и да се дискредитиратъ предъ народа агентитѣ на сръбската пропаганда. Велешани съ възторгъ водѣха борбата срещу пропагандата, давайки мило и драго.

 

Въ това време не действуваха никакви български чети, които още при обявяването на хуриета се разформируваха. Въ противовесъ на това всички чети на пропагандата бѣха на бойна нога.

 

Презъ 1909 година събитията въ Турция се развиваха съ главоломна бързина. Следъ като се поокопити отъ страха предъ младотурския комитетъ, който фактически управляваше империята, султанъ Абдулъ Хамидъ на 23. мартъ 1909 година премахна конституционния режимъ. За да направи тоя контра-превратъ, той се облѣгаше главно върху своитѣ довѣрени лица около Илдѫзъ Кьошкъ и голѣма часть отъ пашитѣ, които държаха своето високо положение по милость на султана и се бѣха издигнали на високи постове, макаръ и неграмотни, като султански креатури.

 

Поради дигането на конституцията, младотурцитѣ почнаха да събиратъ доброволци за да превзематъ Цариградъ и свалятъ Абдулъ Хамидъ. Въ Велесъ тѣ образуваха една дружина, въ състава на която влѣзоха 95 души българи.

 

Гражданитѣ на Велесъ — имайки предъ видъ започнатитѣ отъ младотурцитѣ действия за въстановяването на конституцията — следъ редъ съвещания помежду си, направиха на Джемиета следното предложение: До въстановяването на ново законно конституционно управление въ отоманската империя въ града Велесъ да се учреди Комитетъ за обществената безопасность, на който да се подчиняватъ всички граждански и военни власти въ града и околията.

 

По принципъ младотурцитѣ, имайки предъ видъ болшинството на българското население въ града и околията, се съгласяватъ за образуването на такъвъ комитетъ, обаче предлагатъ въ тоя комитетъ да взематъ участие и сърбоманитѣ. На това искане на младотурцитѣ велешани енергично се противопоставятъ, като имъ заявяватъ: „ние не признаваме на сърбоманитѣ гражданственость, третираме ги като жалки орѫдия на сръбската държава,

 

 

175

 

понеже нѣма никакъвъ сръбски елементъ въ града и околията; ние особено се гнусимъ отъ обстоятелството, че сърбоманството съ силата на огънь и мечь се насажда всрѣдъ народнитѣ маси Ние се възмущаваме отъ обстоятелството, че вие искате да поставите агентитѣ на сръбската пропаганда на равна нога съ българското и турско население въ града и околията. Ние съ продажници не можемъ да влизаме въ никакво споразумение”.

 

Младотурцитѣ по силата на стеклитѣ се обстоятелства отъ една страна, и отъ друга поради грамадното мнозинство на българското население въ града и околията, отстѫпватъ отъ своето становище, поради което се учредява комитетъ за обществената безопасность (Муфтелитъ комисионъ), състоещъ се отъ 12 члена: 6 души турци (членоветѣ на Джемиета) и 6 души българи: Димитъръ Ничевъ, Ризо Ризовъ, Йорданъ Шурковъ, Александъръ Мартулковъ и др. Веднага следъ учредяването си комитетътъ почва своята дейность.

 

Благодарение на енергичната и въодушевена борба на велешани агентитѣ на пропагандата оставатъ отстранени отъ единъ такъвъ важенъ по това време административно-полицейски органъ, което озлобява агентитѣ на пропагандата.

 

Въ деня на учредяването комитета зз обществената безопасность пропагандата убива въ Ораовдолъ единъ българинъ. Членоветѣ българи на комитета взематъ това убийство за поводъ да засилятъ борбата и нанесатъ ударъ на пропагандата. Още съ получаване вестьта за убийството, членоветѣ отъ комитета Ризо Ризовъ и Йорданъ Шурковъ, заедно съ двама членове на комитета турци, заминаватъ за селата Мокрани и Ораовдолъ. Като авторъ на убийството се сочи единъ прононсиранъ типъ, агентъ на пропагандата, Царь Перо. Цельта на комитета е да задържи тоя прононсиранъ убиецъ, а заедно съ него и интелектуалнитѣ убийци Бабунски и Тръбичъ, Но въпреки всички усилия на комитета да се добере до свидетелски показания противъ виновницитѣ, всички свидетели, имайки предъ видъ засилилия се тероръ по това време въ селата Ораовдолъ, Мокрани и Габровникъ, не смѣятъ да дадатъ показания противъ убийцитѣ. Отъ друга страна пъкъ и мла-

 

 

176

 

дотурцитѣ, служейки си напълно съ старитѣ Хамидови прийоми, не искатъ да откриятъ убийцитѣ, за да не компромитиратъ водачитѣ на пропагандата. При това положение комитетътъ се завръща въ Велесъ, безъ да може да постигне цельта си.

 

Комитетътъ (респ. членоветѣ му българи) устроява протестационни събрания въ града по поводъ на убийствата, извършени отъ пропагандата, като сѫщевременно протестира и противъ младотурцитѣ.

 

Презъ времето, докато сѫществуваше този комитетъ, българското население въ града и околията въ всѣки случай се чувствуваше по-свободно отъ когато и да било другъ пѫть.

 

Следъ свалянето на Хамида и заемането властьта отъ младотурцитѣ, комитетътъ за обществената безопасность въ Велесъ престана да действува.

 

Презъ 1909 година българскитѣ екзархийски училища функциониратъ въ селата Бистрица, Орѣше, Црешново и Теово. Въ останалитѣ села на Азотъ, благодарение на подкрепата на официалната турска власть, пропагандата се наложи. Това положение продължи и презъ 1910 година.

 

Петъръ Чупаровъ е роденъ въ с. Папрадище презъ 1872 година. Той бѣше единъ отъ виднитѣ мѣстни дейци въ Азотъ, който до края на живота си остана вѣренъ и непокваренъ ратникъ на ВМРО. Много пѫти, минавайки презъ Богомила на пѫть за Велесъ, той е билъ предупреждаванъ: или да стане човѣкъ на пропагандата, или ще бѫде убитъ. Презъ м. септемврий 1910 година той тръгва за Велесъ да купи бакалски стоки. Минавайки презъ Богомила, на настояванията на сърбоманитѣ да стане тѣхенъ човѣкъ или ще бѫде убитъ, той имъ отговаря, че предпочита да бѫде убитъ отколкото да стане сърбоманинъ. Връщайки се отъ Велесъ, съ натоваренъ конь съ бакалска стоке, Бабунски и четникътъ му Янко залавятъ Петъръ Чупаровъ, отвеждатъ го на пѫтя между Богомила и Папрадища и го убиватъ, като му взематъ коня съ стоката. Следъ два-три дни домашнитѣ му го намиратъ промушень съ 15 щика. Най-после заканата на Иванъ Бабунски се изпълни, но и Петъръ Чупаровъ умрѣ на своя постъ, запазвайки гордо своя твърдъ мияшки родъ.

 

 

177

 

Потърсенъ отъ властитѣ да отговаря за убийството на Петъръ Чупаровъ предъ законитѣ на отоманската империя, Иванъ Бабунски заедно съ четника си Янко ставатъ нелегални и следъ малко време преминаватъ въ предѣлитѣ на Сърбия.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]