ГЛАВА XI.
Сражението въ с. Смиловци. Сражението въ с. Никодимъ и върха „Китка”. Сражението въ с. Владиловци. Сражението на „Яворътъ”. Сражението въ Дрѣново. Конференцията въ с. Войница. Четата на Таню Николовъ въ Велешко. Присѫдата въ с. Попадия. Обсадата на с. Никодимъ. Сражението въ Никодимския балканъ. Четитѣ на Петъръ Ацевъ, Михаилъ Чаковъ и Христо Цвѣтковъ пристигатъ въ Велешко. Обсадата на Никодимъ. Концентрирането сборнитѣ чети на фронтъ Никодимъ—Попадия—Ракле. Сражението на „Ножотъ” и „Попадийски чукари”. Отстѫплението. Връщането на Михаилъ Чаковъ. Мѣстонахождението на Дачо Йотевъ. Залавянето на Гошо Парталевъ. Дачо Йотовъ напуща Велешко. Александъръ Андреевъ Чапата. Убийството на Ангелко Чупаровъ. Петима районни войводи въ Велешко.
Следъ смъртьта на Панчо Константиновъ за велешки околийски войвода остава Дачо Йотовъ. На 28. януарий 1907 година четитѣ на Дачо Йотовъ и Велко Апостоловъ Попадийски, минавайки презъ сего Смиловци, попадатъ въ засадата на сръбската чета. Сражението се води ожесточено и отъ дветѣ страни. Виждайки, че на полесражението пристига аскеръ, четитѣ набързо отстѫпватъ и, за да прикриятъ следитѣ си, се пръскатъ въ разни посоки. Въ това сражение пада тежко раненъ четникътъ Колю Оризарчето. Четницитѣ Симеонъ Денковъ и Александъръ Николовъ Станковъ взематъ ранения си другарь на гърбъ и го понасятъ подъ усиления огънь на неприятела по посока къмъ Никодимския балканъ. Тримата четници пристигатъ въ с. Никодимъ, гдето Денковъ превързва ранения и оставатъ на почивка.
Цѣли четири дни четницитѣ Симеонъ Денковъ и Александъръ Станковъ се грижатъ за ранения си другарь Колю Оризарчето, като сѫщевременно съобщаватъ на районната чета мѣстонахождението си. На 1. февруарий 1907 година, привечерь, селянитѣ имъ съобщаватъ, че сръбска чета е обхванала селото. Да се предадатъ на сръбската чета и дума не можело да става, поради което тройката решава да си отвори пѫть презъ веригитѣ на неприятеля. Тѣ веднага почватъ да отстѫпватъ, стремейки се да заематъ една височина надъ селото. Обаче тѣ забелѣзватъ, че пристига потера, която почва да заема позиции. Виждайки се между два огъня — отъ една страна аскерътъ, а отъ друга сръбската чета—тройката се про-
146
мъква презъ редоветѣ на сръбската чета. Последнята, щомъ забелѣзва движението на тройката, почва да я обстрелва, но при все това съ бомбовъ огънь тройката си пробива пѫть и се отдалечава. При това положение и аскера и сръбската чета влизатъ въ диритѣ на тройката и обхващатъ цѣлия балканъ.
На 2 февруарий, на разсъмване, тройката се изкачва по Никодимския балканъ, проследена отъ неприятеля. Тройката сполучва да заеме върха „Китка”. Веднага следъ това потерата, по указанията на сръбската чета, обхваща върха „Китка” и почва да сипе градъ отъ куршуми срещу тримата храбреци. Още при първитѣ изсгрели на потерата повторно пада тежко раненъ Колю Оризарчето. Потерата стѣга обрѫча и сипе ураганенъ огънь. Всрѣдъ вихъра на неравната ожесточена борба пада пронизанъ отъ вражи куршумъ и четникътъ Симеонъ Денковъ [1]. Останалиятъ живъ четникъ Александръ Станковъ, виждайки, че остава самъ-самичъкъ и че ще падне може би живъ въ рѫцетѣ на неприятеля, подпалва една бомба и я хвърля всрѣдъ противника. Докато се окопити противникътъ, Станковъ почва да бѣга и преминава веригата на неприятеля. На 3 февруарий селяни отъ Никодимъ, следъ щателно претърсване гората, намиратъ Александъръ скритъ въ една драка. Той ги отвежда на полесражението, взематъ труповетѣ на Денковъ и Колю и ги погребватъ въ с. Никодимъ.
На 18 февруарий 1907 г. четата на Велко Попадийски влиза въ сражение съ една отъ сръбскитѣ чети при с. Владиловци. На помощь на Велко пристига тиквешката чета, която по това време е прикривала следитѣ си отъ една турска потера. Въ това стажение организацион-
1. Симеонъ Денковъ е роденъ въ София нрезъ 1885 г. Още като 17 год. юноша, презъ 1903 г. участвува въ сражението на върха „Китка” съ четата на Панчо Константиновъ; презъ 1904 г. той стана четникъ на Атанасъ Бабата; презъ 1935 г. той стана секретарь на кичевския войвода Пешо Паша. Презъ м. септемврий 1906 г., поради болесть С. Денковъ заедно съ братовчеда си Александръ Станковъ, тръгватъ за България. Обаче, при преминаването имъ презъ Велешко, войводата Дачо Йотовъ ги заставя да останатъ въ района му за 1-2 месеци. Следъ като участвува въ редица сражения въ Велешко съ турци и сърби, Симеонъ Денковъ сложи морни гръди въ Никодимския балканъ.
147
нитѣ чети не даватъ никакви жертви. Привечерь пристига турската потера, обаче организационнитѣ чети сполучватъ да отстѫпятъ овреме, безъ да може аскерътъ да ги обстреля.
На първия день на Великдень 1907 година велешката чета, подъ войводството на Дачо Йотовъ, следи движението на чегитѣ на пропагандата въ Бистришкия балканъ. Четата потегля за с. Црешново, обаче на мѣстностьта „Яворътъ” попада въ засадата на сърбоманския войвода Тренко Крапянинъ. Следъ ожесточено сражение, което трае около 7 часа, почва да пристига къкъ полесражението аскеръ. Четата на Тренко, не виждайки пристигането на аскера и поставена въ неловко положение, почва да отстѫпва, обаче, четникътъ Щерю Влахчето, отъ Крушово — единъ добъръ стрелецъ — се промъква близо до неприятеля и предъ самитѣ сръбски четници застрелва войводата имъ Тренко, следъ което се изтегля при другаритѣ си. Организационната чета се оттегля отъ полесражението въ момента, когато аскерътъ почва да я обстрелва.
Убийството на Тренко се почувствува въ редоветѣ на пропагандата като единъ голѣмъ и смѣлъ ударъ. Бабунски и Григоръ Соколовъ се заканватъ предъ организационни хора, че по заповѣдь отъ Београдъ искатъ да уловятъ живъ убиеца на Тренко — Щерю Влашето и го откаратъ въ Београдъ да види сръбскиятъ краль, кой е убиеца на великия войвода Тренко.
Следъ убийството на Тренко четитѣ на пропагандата почватъ да устройватъ засади на организационнитѣ чети, съ единствената цель да заловятъ живъ Щерю Влашето.
Следъ 14 дни отъ Великденъ 1907 година, т. е. на втората недѣля, организационниятъ районенъ войвода Стефанъ Вардарски (наричанъ още Малъкъ Стефанъ), родомъ отъ село Градско, заминава по организационна работа съ 5 четници въ село Дрѣново. По донесение на пропагандата четата е проследена оть Иванъ Бабунски, който съ голѣма чета влиза въ селото и обсажда кѫщата, въ която се е прикрила 6-членната чета. Следъ обсадата Бабунски предлага на войводата Вардарски да предаде живъ Щерю Влашето, който ще бѫде изпратенъ въ Бѣлградъ, за да види сръбския краль, кой е убиецътъ
148
на сръбския великъ войвода Тренко, като обещава съ честна дума, че ще пусне войводата заедно съ останалитѣ му четирима четници невредими да излѣзатъ отъ засадата. Вардарски му отказва да предаде Щерю. Тогава Бабунски се обръща къмъ Щерю и му казва : „Ако ти жалишъ другаритѣ си и ако си юнакъ, остани въ кѫщата, а другаритѣ ти да се изтеглятъ отъ селото, а ти следъ това ми се предай да те отведа въ Бѣлградъ.” Вардарски и другаритѣ му съ присмѣхъ посрѣщатъ предложението на Бабунски и му заявяватъ, че тѣ ще се биятъ, докато тече кръвь въ жилитѣ имъ, после що ще да става. А колкото се отнася до искането му, да предадатъ Щерю „курбанъ” на сръбската пропаганда, никога не могатъ да сторятъ това престѫпление противъ любимия си другарь. Следъ тоя категориченъ отказъ, Бабунски съ четата си почна да обстрелва кѫщата и сражението между дветѣ чети трае цѣлъ день. Последователнитѣ атаки на Бабунски се посрѣщатъ съ залповъ огънь отъ шепата борци. Но при все това интимната мисъль на Бабунски си остава да залови Щерю живъ, поради което не иска да щурмува кѫщата. Впоследствие, виждайки какъ въ сражението падатъ убити негови четници, Бабунски се озвѣрява, забравя заповедьта на сръбския краль и накарва четницитѣ си да запалятъ кѫщата. Срѣдъ огненитѣ езици, обзели вече цѣлата кѫща, Вардарски и другаритѣ му излизатъ отъ кѫщата да си пробиятъ пѫть съ бомбовъ огънь, обаче отъ залповия огънь на неприятеля падатъ убити Стефанъ Вардарски, Щерю Влашето и Дане Недѣлковъ отъ с. Орѣше, а останалитѣ двама четници се задушаватъ отъ огъня и намиратъ смъртьта си срѣдъ пламъцитѣ на горящата кѫща.
Трагедията въ с. Дрѣново бѣше единъ голѣмъ реваншъ на сръбската пропаганда. Въ организационнитѣ срѣди въ Велешката околия тая трагедия се понесе много тежко, като всички намираха за главенъ виновникъ околийския войвода Дачо Йотовъ, който, знаяйки, че пропагандата търси случай да улови живъ Щерю Влашето, е пусналъ Стефанъ Вардарски самъ да отива въ Дрѣново. Наскоро следъ избиването четата на Стефанъ Вардарски, околийскиятъ войвода Дачо Йотовъ заминава съ
149
четата си за село Войница. Въ последното село пристига отъ Велесъ, заедно съ 20 души въорѫжени милиционери, велешанинътъ Крумъ Зографовъ, съ единствената цель да обезорѫжи Дачо Йотовъ, като неспособенъ вече да рж-ководи велешкия околийски районъ. Презъ сѫщия день тоже въ Попадия пристига и войводата Иванъ Наумовъ Алябака само съ четника си Колью Пановъ Караасанчето. Въ селото става среща между Алябака и Зографовъ. които помежду си взематъ решението да отстранятъ Дачо Йотовъ отъ Велешко. Алябака и Зографовъ предлагатъ на Дачо Йотовъ веднага да напусне велешкия районъ и да замине за България, обаче Дачо Йотовъ отказва категорически да стори това. И двата лагера сѫ на бойна нога. Преговоритѣ продължаватъ нѣколко дни поредъ, като и двата, лагера сѫ готови да се нахвърлятъ единъ върху другъ. Въ критическия моментъ, когато вече дохожда времето да престанатъ язицитѣ, а да започнатъ да говорятъ пушкитѣ, пристигатъ прилепскиятъ войвода Петъръ Ацевъ и тиквешкиятъ войвода Добри Даскаловъ съ четитѣ си. Последнитѣ двама войводи се намѣсватъ въ ожесточения споръ между двата лагера и временно ги заставятъ да спратъ враждебнитѣ си действия. Следъ тая намѣса става конференция между Иванъ Наумовъ Алябака, Добри Даскаловъ, Петъръ Ацевъ и Крумъ Зографовъ, като Ацевъ и Даскаловъ въздействуватъ върху Алябака и Зографовъ да отстѫпятъ временно отъ становището си та Дачо Йотовъ да остане временно въ Велешко, докато въпросътъ се разреши отъ компетентнитѣ инстанции. Следъ като Алябака и Зографовъ възприематъ предложението на Ацевъ и Даскаловъ, всички заминаватъ въ районитѣ си, а Дачо Йотовъ остава въ Велешко.
Масовиятъ тероръ на пропагандата стресна ВМРО, която, за да може поне отчасти да пресѣче домогванията ѝ, презъ пролѣтьта на 1907 г. реши да изпрати по-голѣми сили, съ задача да се нанесе единъ мощенъ ударъ на нелегалната сила на пропагандата и се заематъ Азотъ и Порѣчието, следъ което да се справятъ и съ интелектуалнитѣ ѝ сили въ Велесъ и Прилепъ. Възъ основа на това ВМРО почна да организира четитѣ на Тано Николовъ, Иванъ Наумовъ Алябака и Михаилъ Чаковъ.
Въ срѣдата на м. Априлъ 1907 г. войводата Таню
150
Николовъ, съ 48-членна чета, тръгна за Бабуна планина. На 22. априлъ четата пристига благополучно Вардара, обаче велешани, знаяйки че Тано Николовъ е човѣкъ на Б. Сарафовъ, му правятъ пречки за преминаването му на дѣсния брѣгъ на Вардаръ. Следъ дълго водени преговори, Тано Николовъ дава ултиматумъ на велешани: веднага да му дадатъ каналъ, иначе самъ ще влѣзе въ града. На 23. априлъ пристигатъ куриери и прекарватъ четата на дѣсния брѣгъ покрай самия градъ. Четата преминава Вардаръ покрай самитѣ постове, обаче, за да запазятъ кожата си, турскитѣ началници затварятъ очитѣ си и четата необезпокоявана, съ усиленъ маршрутъ пристига въ село Ораовецъ, гдето остава да денува. На 24. априлъ, по нареждането на Тано Николовъ, пристигатъ рѫководителитѣ отъ съседнитѣ села на конференция. Предъ рѫководителитѣ Тано Николовъ съобщава, че наскоро ще пристигнатъ голѣмитѣ чети на Иванъ Наумовъ Алябака и Михаилъ Чаковъ, които ще останатъ за по-дълго време въ Велешко. Понеже по това време пропагандата не срѣщаше никаква съпротива и вече надничаше да навлѣзе въ Клепата и полето, това съобщение внася ентусиазъмъ всрѣдъ организационнитѣ рѫководители. За да могатъ рѫководителитѣ да внесатъ успокоение всрѣдъ населението Тано Николовъ имъ съобщава, че наскоро ще замине за с. Попадия, следъ което ще влѣзе въ Никодимъ и Степанци.
Наскоро следъ това четата на Тано Николовъ пристига въ с. Попадия, посрещната отъ районния войвода на Клепата Велко Апостоловъ Попадийски.
Още при формирането на четата на Тано Николовъ, въ нея сполучва да се промъкне нѣкой си Иванъ, агентъ на сръбската пропаганда, който заедно съ четата пристига въ Велешко. Той е билъ войникъ въ българската армия, обаче дезертиралъ въ Сърбия, отъ гдето агенти на пропагандата го натоварили съ мисията да убие Иванъ Наумовъ Алябака, Тано Николовъ и останалитѣ войводи, които ще влѣзатъ въ Велешко. Срещу предложеното му възнаграждение, той приелъ мисията, заминава тайно за България и влиза въ състава на четата на Тано Николовъ. Въ с. Попадия той открива плана си на нѣкои отъ четницитѣ, като имъ съобщава, че ако
151
сполучатъ да извършатъ тая работа, ще бѫдатъ богато възнаградени. Секретарьтъ на четата Благой Караатанасовъ открива посрѣдствомъ „кандардисанитѣ” четници домогванията на сръбския агентъ и съобщава на войводата. Последниятъ назначава специални хора, които ставатъ съ него близки и се съгласяватъ на неговитѣ планове съ единствената цель да могатъ да следятъ всѣка негова проява и действие и донасятъ на войводата. Малко по-малко Иванъ влиза въ контактъ съ 6 четници, които по нареждането на Тано Николовъ напълно му обещаватъ своята подкрепа да станать негови сподвижници. Тогава Иванъ имъ открива плана си: да дочакатъ дохождането на Иванъ Наумовъ Алябака, следъ което да убиятъ Алябака, Тано Николовъ, Петъръ Ацевъ и още нѣколцина, които той посочи отпосле; следъ изпълняването на тия убийства, щѣли да избѣгатъ въ Никодимъ, гдето хората на Бабунски и Григоръ Соколовъ щѣли да ги причакатъ и отведатъ въ Сърбия, гдето щѣли да бѫдатъ обсипани съ злато. Четницитѣ „заговорници” съобщаватъ на Тано Николовъ плана за избиването на войводитѣ.
За да се справи веднага съ агента на сръбската пропаганда и даде примѣръ какъ се наказватъ сръбскитѣ пратеници, Тано Николовъ свиква въ с. Попадия цѣлото население и, въ присѫтствието на цѣлата чета и селското рѫководно тѣло, съставя революционенъ сѫдъ. Последниятъ подлага на разпитъ сръбския агентъ и неговитѣ „довѣреници”. Следъ разкриването нишкитѣ на плана му, Иванъ почва да се моли за милость и самъ почва да разказва подробно, какъ се е увлѣкълъ отъ обещанията на сръбската пропаганда. Революционниятъ сѫдъ, за да даде примѣръ на всички, осѫжда измѣнника Иванъ на смърть чрезъ обесване и присѫдата веднага се изпълнява. Обесването на Иванъ внася страхъ всрѣдъ малодушнитѣ и агентитѣ на пропагандата.
Веднага следъ изпълняването смъртната присѫда надъ агента на пропагандата, четитѣ на Тано Николовъ и Велко Пападийски обсаждатъ с. Никодимъ. Половината отъ четата подържа обсадата, а войводата Т. Николовъ съ останалата половина влазя въ селото, като дава нареждане, щото всички селяни да се събератъ на селския
152
Войводите Мирчо Найденовъ, Т. Николовъ и Гьоре Спириковъ Ленищанеца.
153
мегданъ. На уреченото време събранието става и Тано Николовъ заявява на селянитѣ: „Азъ никога не можехъ да повѣрвамъ, че такова чисто българско село нѣкога може да стане сърбоманско. Нима отъ страхъ трѣбва да станете и мохамедани?”. Тогава става селскиятъ рѫководитель и му съобщава следното: „Следъ убийството на Гого Ацевъ и Панчо Консгантиновъ напорътъ на пропагандата е извънредно голѣмъ. Ако Иванъ Алябака е тукъ, ние не ще се уплашимъ, обаче ние живѣемъ предъ ежедневния страхъ, че ще бѫдемъ избити отъ Йованъ Бабунски и поради това ние му обещаваме, че ще останемъ тѣхни хора, когато въ сѫщность ние сме българи и само български знаемъ да говоримъ, безъ да знаемъ поне една сръбска дума. Но що да правимъ ние селянинитѣ, когато и самитѣ турци ни казватъ: Държете се съ Бабунски, станете сърби, за да запазите живота си. При това ние виждаме, че сръбскитѣ войаоди сѫ много добре съ турцитѣ, и щомъ Бабунски излѣзе отъ селото, аскерътъ влиза или обратното. Имало е случаи, когато сръбската чета се срѣща съ аскера, поздравляватъ се и се разминаватъ, безъ нѣкой пѫть да сѫ се ударили. Щомъ нашитѣ чети се засилятъ и щомъ дойде Иванъ Алябака, никога нѣма да бѫдемъ сърбомани”.
Следъ тая конференция, която даде на селянитѣ куражъ, четитѣ заминаватъ по обиколка изъ другитѣ села.
На 20. Май четата на Тано.Николовъ залавя единъ отъ куриеритѣ на пропагандата и го отвежда въ Никодимския балканъ. Обаче пропагандата веднага съобщава на турската власть, че четата е въ балкана. Пристига потера, водена отъ агенти на пропагандата, и узнава мѣстонахождението на четата. Четникътъ Василъ Д. Поповъ държи вързанъ куриера на пропагандата. За моментъ Поповъ се обръща да чуе заповѣдьта на войводата, обаче куриера хуква да бѣга по направление на аскера, но войводата се прицелва и го застрелва. Веднага следъ това аскерътъ почва да обстрелва четата. Сражението между четата и потерата се води съ голѣмо ожесточение. Излѣзлиятъ напредъ милязиминъ, за да се запази отъ силния пушеченъ огънь, се скрива въ една варница. За да заеме по-изгодни позиции, аскерътъ, нами-
154
Войводата Гьоре Спирковъ Ленищанеца.
155
ращъ се около варницата, остѫпва, безъ да знае, че милязиминътъ е въ варницата. Последниятъ, щомъ схваща че войницитѣ му отстѫпватъ, иска да излѣзе отъ варницата и да отстѫпи, обаче четата започва залпова стрелба къмъ варницата и той обратно слиза въ нея. Следъ прекратяване на стрелбата, войводата Тано Николовъ завежда разговоръ съ милязимина и му заявява: „Прощавамъ ти живота, излѣзъ изъ варницата, прибери си аскера и иди кажи на началството си, че ако сте хора и вѣрвате въ Бога, не трѣбва само насъ българитѣ да преследвате, а сръбскитѣ и гръцки чети да пропущате да ни правятъ засади и ви шпионствуватъ”. Милязиминътъ обещава, че ще каже всичко това на началството си и се измъква отъ варницата, прибира войницитѣ си и се оттегля. Следъ това четата веднага се отправя къмъ Тиквешко за да укрие следитѣ си.
Въ края на м. май въ Велешко пристигна Петъръ Ацевъ, срѣща се съ четата на Тано Николовъ и дветѣ чети почватъ да се движатъ заедно низъ Велешко и Прилепско.
На 8. юний 1907 година преминава Вардара новоназначениятъ велешки войвода Михаилъ Чаковъ съ 50-членната си чета, а следъ нѣколко дни пристига и костурската чета на Христо Цвѣтковъ, състояща се отъ 30 четници.
На 22. юний 1907 година сборнитѣ чети на Михаилъ Чаковъ, Т. Николовъ, Петъръ Ацевъ, Мирчо Найденовъ и Христо Цвѣтковъ обсаждатъ село Никодимъ, знаяйки съ положителность, че въ селото се намиратъ две сръбски чети. Последнитѣ, щомъ виждатъ че организационнитѣ чети обсаждатъ селото, едни отъ тѣхъ сполучватъ да се облѣчатъ въ женски дрехи, други се изпокриватъ въ приготвени отъ по-рано скривници, а трети се промъкватъ между говедата като говедари и сполучватъ да избѣгатъ вънъ отъ обсадата.
При най-щателенъ обискъ сборнитѣ чети не могатъ да откриятъ нищо, обаче по една случайность Тано Николовъ залавя рѫководителя на пропагандата въ село Никодимъ (голѣмъ сърбоманинъ) и го застрелва. Опасявайки се да не бѫдатъ ударени въ тилъ отъ аскеръ, организационнитѣ чети се оттеглятъ отъ селото.
156
На 6. юлий, заподозрѣниятъ въ шпионажъ на пропагандата организационенъ рѫководитель на с. Никодимъ, пристига съ група четници на „Попадийски Чукари”. Той признава, че се е подхлъзналъ и моли за прошка. Между това Тано Николовъ набързо отива при другитѣ войводи по спѣшна работа, рѫководительтъ почва да се моли и кълне въ вѣрность, вследствие на което прилѣпскиятъ войвода Петъръ Ацевъ го пуща да си отиде, обаче той вмѣсто да удържи клетвата си впоследствие става предатель.
Войводскиятъ съветъ, виждайки че може да се разиграятъ по-важни събития, дава заповедь до мѣстнитѣ организации веднага да приготвятъ за четитѣ и милицията за три дни хлѣбъ и суха храна (варено месо), за 500 човѣка.
На 10. юлий между селата Попадия — Никодимъ — Ракле се групираха организационнитѣ чети на Тано Николовъ, Михаилъ Чаковъ, Петъръ Ацевъ, Мирчо Найденовъ, Христо Цвѣтковъ и Георги Мориховски, съ около 150 четници, придружени отъ 300 милиционери.
На 11. юлий сборнитѣ чети обсаждатъ Никодимъ, за да се справятъ съ влѣзлитѣ въ селото сръбски чети, обаче тѣ сполучватъ да избѣгатъ. Виждайки. че организационнитѣ чети въ всѣко отношение ги превъзхождатъ и страхувайки се отъ окончателно разбиване на силитѣ имъ, агентитѣ на пропагандата, за да могатъ да нанесатъ единъ по-голѣмъ ударъ на организацията, пристѫпватъ къмъ най-позорното дѣяние — предателството. Тѣ даватъ най-подробни сведения за движението на организационнитѣ чети, поради което войскитѣ отъ Битоля, Прилѣпъ, Воденъ, Леринъ, Тиквешъ и Велесъ получаватъ нареждане, веднага да навлѣзатъ въ Бабуна. Прилепскиятъ градски революционенъ комитетъ, узнавайки отъ турци въ услуга на организацията за приготовленията на властьта, съобщава на организационнитѣ чети да се оттеглятъ къмъ Мориховско, обаче надценявайки силитѣ си и за да не се внесе малодушие всрѣдъ бойцитѣ, войводитѣ забавятъ оттеглянето, очаквайки пристигането на четата на Иванъ Наумовъ Алябака, която вече бѣше минала Вардара.
Войводскиятъ съветъ, следейки предпазливо движе-
157
Войводата Михаилъ Чаковъ съ четата си.
158
нието на агентитѣ на пропагандата и очаквайки пристигането на войскитѣ, раздѣля силитѣ си на две групи: първата, състояща се отъ четитѣ на Тано Николовъ, Петъръ Ацевъ и Георги Мориховски заедно съ цѣлата милиция, заема висотата „Попадийски Чукари”, а втората, отъ четитѣ на Михаилъ Чаковъ, Христо Цвѣтковъ и Мирчо Найденовъ, заема върха „Ножотъ”, близо и непосрѣдственно до с. Ракле. Оттамъ две групи отъ по 8 души, подъ войводството на Секула Ораовдолски и Велко Попадийски, отиватъ за охрана на върха „Ясенова Глава”, между селата Никодимъ и Владиловци.
На 13. юлий вечерьта, извикани съ бързо нареждане, войводитѣ Чаковъ, Цвѣтковъ и Мирчо отиватъ на съветъ при войводитѣ отъ първата група, а временно за войвода на „Ножотъ” остава секретарьтъ на Велешката чета Петко Койчевъ.
Презъ тая нощь пристига и 50-членната чета на Иванъ Наумовъ Алябака, която съ усиленъ маршрутъ, едва сполучва да стигне въ Попадия, въ помощь на сборнитѣ чети.
Отъ завърналитѣ се отъ рекогносцировка четници, съветътъ узнава за наближаващата опасность и, за да може да се даде помощенъ отпоръ на неприятеля, веднага изпраща куриери на „Ножотъ” съ заповѣдь: всички четници да се прибератъ на „Попадийската Воденица”. Едновременно съ куриера на войводския съветъ, на „Ножотъ” пристига и куриеръ отъ Велко Попадийски, който съобщава за бързото настѫпление на войски къмъ тая висота.
Пр това време на „Ножотъ”, следъ заминаването на войводитѣ за войводския съветъ, бѣха останали 54 четници. Между тѣхъ бѣше цѣлата костурска чета, брояща 30 души. Войводата ѝ Христо Цвѣтковъ, при заминаването си за войводския съветъ, бѣше я повѣрилъ на своя помощникъ Атанасъ Поповъ, родомъ отъ костурското село Шестеово, единъ буенъ и до безумие храбъръ 19-годишенъ юноша. Къмъ сѫщата чета се е числилъ и доброволно отлѫчилиятъ се отъ военното училище въ София юнкеръ Трендафилъ Думбалаковъ, родомъ отъ солунското село Сухо, еднакво буенъ и безумно храбъръ юноша, съвръстникъ на Атанасъ Поповъ.
159
Костурската чета, избита на Ножотъ.
160
Когато куриеритѣ предаватъ заповѣдьта на войводския съветъ, Атанасъ Поповъ и Трендафилъ Думбалаковъ отъ името на костурчани имъ заявяватъ, че тѣ считатъ тая заповѣдь за неумѣстна и нереволюционна, че тѣ нѣма да се подчинятъ на нея и че тѣ, на укоръ на трихилядната вражеска орда, която отъ всички страни обкрѫжваше „Ножотъ” ще приематъ боя.
„Ще кажете на войводитѣ, че това е безвъзвратното решение на костурчани и че товз решение тѣ ще го изпълнятъ, даже ако останатъ сами, презирайки опасностьта и рискувайки да умратъ до единъ Защото тѣ дойдоха тука да се биятъ, а не да отстѫпватъ”.
Съ тия слова, силни и страшни, тѣ се сбогуватъ съ куриеритѣ. Тия слова, обаче, при явната подръжка на Петко Койчевъ и Найдо Арсовъ, отъ с. Папрадища, възпламеняватъ всички четници отъ другитѣ чети. И всрѣдъ едно трогателно пригръщане и цѣлуване злокобното рещение биде взето единодушно и единогласно отъ всички: да встѫпятъ въ бой, да измратъ до единъ, но да не отстѫпятъ на врага „Ножотъ”. И всички усилено се заематъ съ укрепяването на позицията.
Куриеритѣ, виждайки настѫплението на първитѣ неприятелски вериги, едва сполучватъ да се прибератъ при ядрото и съобщаватъ решението на 54-тѣхъ. И войводи, и четници, и милиция, виждайки необмислената имъ постѫпки, се смайватъ отъ това решение; но да имъ се помогне е невъзможно, тъй като всички пѫтища, водещи къмь „Ножотъ”, сѫ обхванати отъ неприятеля, а грамадни военни часги настѫпватъ и къмъ „Попадийски Чукари”.
На „Попадийски Чукари” призори пристигатъ сестритѣ на Велко Попадийски Мара и Петра съ два бъкли вода и съобщаватъ на войводитѣ, че турски патраули се стремятъ да заематъ висотата. Въ това време единъ селянинъ се провиква съ силенъ гласъ: „Скоро те бре-е-е-й... воловетѣ навлѣзоха въ нивата.” Разбрали донесението на селянина, веднага Тано Николовъ съ Мирчо Найденовъ и Никола Странджата заематъ чукарата, а друга една чукара заематъ Михаилъ Чаковъ съ Цвѣтко Попадийски и група четници. Първитѣ турски патраули падатъ убити отъ ненадейния огънь на четницитѣ Тодоръ Дочевъ, Никола Христовъ Болгуровъ и Благой Караатанасовъ.
161
Тано Николовъ води сражение съ войскитѣ идещи отъ къмъ Велесъ и Тиквешъ, Алябака се бие съ войскитѣ, които отиватъ къмъ „Ножотъ”, за да даде възможность на „ножовци” да отстѫпятъ. И войводи, и четници, и милиция сѫ на мѣстото си.
Още съ пукването на зората, на 14. юлий, неприятелскитѣ вериги обикалятъ отъ всички страни „Ножотъ”. Боятъ се почва съ ожесточение. Презъ сѫщото време и на „Попадийски Чукари” се води ожесточено сражение съ настѫпващия неприятель, но, за да могатъ поне отчасти да улеснятъ 54-тѣхъ, бойцитѣ отъ първата група отправятъ честъ залповъ огънь по настѫпващитѣ къмъ „Ножотъ” турски войски. Отправената отъ турцитѣ покана къмъ 54-тѣхъ да се предадатъ, се посрѣща съ презрение. Неприятелскитѣ вериги настѫпватъ и стѣгатъ ежеминутно обрѫча. Всрѣдъ адското свистене на куршумитѣ, мнозина падатъ мрътви, а други получаватъ тежки рани, но все пакъ продължаватъ да отстояватъ. Боятъ продължава до обѣдъ, когато се изстрелватъ и последнитѣ куршуми.
Смъртьта вече спуща своята безмилостна коса и почва да коси. . . Всички виждатъ своя последенъ часъ и единодушно се приготовляватъ да го посрещнатъ геройски. Срѣдъ адския огънь на неприятеля едни хвърлятъ бомби, други чупятъ пушки и револвери, трети горятъ амуниция... Чуватъ се последнитѣ бойни пѣсни. . . Заредяватъ се седемь бомби, върху които всички оцѣлѣли бойци налѣгатъ и, всрѣдъ трѣсъка на възплеменилитѣ се бомби, парчета отъ рѫце и крака, отъ кости и месо се пръскатъ по всички страни на „Ножотъ”. Турскитѣ войници, виждайки разигралата се набързо предъ очитѣ имъ ужасна трагедия, оставатъ вцепенени отъ идеализма и себепожертвуванието на шепата борци.
Усетилитѣ мърша хищни орли и гарвани пристигатъ на ята и почватъ да грачатъ на „Ножотъ”.
Срѣдъ гробното мълчание на „Ножотъ” командующиятъ турската орда Енверъ бей отива на мѣстопроизшествието и върхътъ почернява отъ войска. Нѣкои отъ войницитѣ се спущатъ и набързо събличатъ дрехитѣ на по-рано падналитѣ четници и ги оставятъ съвършено голи. Виждайки мародерскитѣ похвати на войницитѣ си, Енверъ бей се обръща къмъ тѣхъ съ
162
думитѣ: „Никой да не смѣе да се докосне и оскверни героитѣ . . . Виждате ли, какъ комититѣ презиратъ смъртьта? . . . Биятъ се и мратъ като герои.” По заповѣдь на бѫдещия устройвачъ на хуриета три хиляди байонети се вдигатъ нагоре, взема се за почесть и последователно се изстрелватъ три залпа въ въздуха, придружени съ виковетѣ „Аллахъ”, „Аллахъ”, Аллахъ”. Италиянскиятъ жандармерийски офицеръ-инструкторъ капитанъ Луций фотографирва жертвитѣ, следъ като Енверъ бей дава заповѣдь на пристигналитѣ селяни да погребатъ героитѣ споредъ християнскитѣ обичаи.
Веднага следъ това войскитѣ потеглятъ къмъ „Попадийски Чукари”, гдето се води ожесточено сражение, но тамъ положението е друго. Тамъ участвуватъ дългогодишни и храбри войводи, които рѫководятъ сражението съ тактъ и умение, очаквайки мракъ да настели грѣшната земя, за да направятъ пробивъ на неприятелскитѣ вериги.
По решението на войводския съветъ, войводата Михалъ Чаковъ и Цвѣтко Апостоловъ Попадийски сполучватъ да се измъкнатъ отъ полесражението, отиватъ въ село Попадия и събиратъ 20 души въорѫжени милиционери. Къмъ 10 часа вечерьта, милицията отива въ тилъ на неприятеля, изненадва го съ залповъ огънь и внася смутъ срѣдъ него.
Чувайки бойния гласъ на манлихеровитѣ пушки въ тилъ на неприятеля и неговото смущение, сборнитѣ чети съ вихренъ щурмъ, подъ мощното ура на войводитѣ Иванъ Наумовъ Алябака и Тано Николовъ, пробиватъ неприятелскитѣ вериги и пристигатъ на Фарешката воденица, посрещнати отъ населението съ хлѣбъ и топла храна. За да заблудятъ неприятеля и заличатъ следитѣ си, сборнитѣ чети отиватъ въ село Галища, Мориховско, отъ гдето заминаватъ въ разни направления.
„Ножотъ” смрази кръвьта на турскитѣ войници, който впоследствие съ страхопочитание и наивность разказваха срѣдъ народа за безумната смърть на шепата борци. Фотографиитѣ на Луций, попаднали между населението, преминаватъ отъ рѫка на рѫка и надлъжъ и наширъ отъ Бабуна се създаде дивната легенда за 54-тѣхъ витези.
163
На Ножотъ всичко е тихо . . .
164
На 16. юлий Михаилъ Чаковъ и Мирче Найденовъ съ четитѣ си влизатъ въ село Никодимъ, залавятъ двамата предатели, които, следъ като изповѣдватъ своята предателска роль, организацията ги осѫжда на смърть и разстрелва.
Когато се водѣха боеветѣ на Ножотъ и Попадийски чукари, Дачо Йотовъ съ група четници спокойно стоеше въ с. Бистрица.
Преди сражението на Ножотъ и Попадийски Чукари, страхувайки се да не бѫде обезорѫженъ отъ Алябака и Тано Николовъ, Дачо съ 7 четници отбѣгва среща и дълго време престоява въ с. Бистрица, Азотъ.
Презъ есеньта обаче Дачо Йотовъ заминава за Велесъ и въ съгласие съ Гошо Парталевъ замислюватъ една афера, чрезъ която ужъ да снабдятъ организацията съ парични срѣдства. Гошо Парталевъ отвежда единъ евреинъ, търговецъ отъ Солунъ, въ една кѫща въ гр. Велесъ. Тамо Дачо Йотовъ задържа и двамата и ги отвежда най-напредъ въ с. Ораовецъ, а отпосле въ с. Горно Чичово. Каква игра е игралъ Парталевъ въ тая афера, не може да се знае съ положителность. Парталевъ заявява на Дачо Йотовъ, че задържаниятъ солунски търговецъ ще даде 600 лири откупъ, отъ които да се дадатъ на Парталевъ 300 лири, а останалитѣ 300 лири да се предадатъ на организацията. Впоследствие Дачо откарва заложницитѣ при околийския войвода Михаилъ Чаковъ. Велешкото рѫководно тѣло пише на Чакова да застреля Гошо Парталевъ, като турски шпионинъ. Обаче преди да стигне писмото въ рѫцетѣ на Чакова, Парталевъ прочита съдържанието му, сполучва да избѣга отъ Горно Чичово при мюдюрина въ с. Долно Чичово и довежда войската. Околийскиятъ войвода Михаилъ Чаковъ, щомъ вижда приближаването на аскера, воденъ отъ Парталевъ, отстѫпва заедно съ нѣколцината си другари отъ Горно Чичово и отива при четата си, която по това време е била пръсната въ близкитѣ села. Мюдюрътъ освобождава Парталева и евреина. Отъ тогава вече Парталевъ става официаленъ турски шпионинъ.
Въ началото на м. септемврий Дачо Йотовъ напуща гр. Велесъ и заминава за България. На 1. октомврий
165
Михаилъ Чаковъ напуща района си и заминава на по-чивка въ България.
Презъ м. августъ 1907 Александъръ Андреевъ заминава съ група четници въ Битолско на разположение на Тано Николовъ. Следъ напущането на Велешко отъ Дачо Йотовъ и Михалъ Чаковъ, тогавашниятъ окрѫженъ войвода Тано Николовъ се завръща въ Велешко, като разпредѣля велешкия районъ на 5 участъка, въ които поставя и 5 войводи: Велко Пападийски, Секула Ораовдолски, Темелко Степанцалията, Александръ Андреевъ и Миланъ Змията.
Ангелко Аврамовъ Чупаровъ е родомъ отъ с. Папрадище презъ 1878 година. Той бѣше единъ отъ най-преданнитѣ мѣстни организационни дейци. Презъ есеньта на 1907 година, натоваренъ отъ районния войвода Миланъ Змията да отнесе едно писмо въ гр. Велесъ до градското рѫководно тѣло, тръгва отъ с. Бистрица за Велесъ. Обаче агенти на пропагандата изпращатъ деврието да го обискира. Деврието (група турски войници) настигатъ Ангелко Чупаровъ между селата Чашка и Еловецъ и поискватъ да го обискиратъ. За да не попадне писмото въ рѫцетѣ на властьта, Ангелко Чупаровъ поглъща писмото и се застрелва.
Обикаляйки района си въ полскитѣ села, Александъръ Андреевъ Чапата заедно съ четата си отива въ с. Бусинци. Въ сѫщото село влиза и една отъ четитѣ на пропагандата, подъ войводството на Василъ Тръбичъ. Между двете чети се започва сражение, обаче, безъ да се дадатъ жертви. Поради прииждането на турски аскеръ организационата чета отстѫпва и навлиза въ Азотъ, гдето прикрива дирята си.