ГЛАВА X.
Велко Апостоловъ Попадийски се завръща съ материали. Панчо Константиновъ заминава на почивка. Убийството на Г. Сугаревъ въ Паралово. Панчо Константиновъ тръгва обратно за района си. Срещата съ скопската чета на Боби Стойчевъ. Сражението въ монастира „Св. Иванъ”. Отстѫплението на дветѣ чети. Избиването четата на Боби Стойчевъ въ с. Лугунци. Константиновъ съ четата си влиза въ града Велесъ. Излизането отъ града. Конференцията въ с. Войница. Настѫплението къмъ Порѣчието. Сражението въ с. Крапа. Засадата на „Куртовъ Камъкъ” — убийството на П. Константиновъ и Г. Ацевъ. Сражението въ село Кѫпиново. Последицитѣ отъ загубата на П. Константиновъ. Сражението въ село Попадия.
Презъ м. януарий 1906 година изпратенитѣ за материали и бойни припаси четници Велко Апостоловъ Попадийски и Спиро Тошевъ заедно съ 11 души нови четници пристигатъ въ Велешко.
Следъ пристигането на Велко Апостоловъ съ новата чета, поради настѫпилата тежка зима Константиновъ напуща временно района си и заминава на почивка съ по- голѣмата часть отъ старитѣ си четници. Той остава за свой замѣстникъ Дачо Йотовъ. Напущайки района си, Константиновъ дава дума на организационнитѣ дейци, че ще уреди въпроса за изпращане повече бойни сили и най-късно следъ два месеца ще се върне между тѣхъ за нови борби.
Въ пролѣтьта на 1906 година, поради появяване на гръцки андарти въ Мориховско и Буфъколъ (Леринско) отъ една страна, и отъ друга — навлизането на една сръбска чета отъ Порѣчието, въ Кичевско къмъ с. Карбуница, съ което се заплашваха Крушовско, Демиръ Хисарско, Охридско и Стружко, битолското окрѫжно тѣло възлага на окрѫжния войвода Георги Сугаревъ да се справи съ появилитѣ се неприятелски чети. Сугаревъ се отправя къмъ Кичевско и прогонва сръбскитѣ чети. Въ началото на месецъ мартъ председательтъ на битолското окрѫжно тѣло Петръ Лигушевъ пише писмо на Сугарева, съ копие до ресенския войвода дяконъ Евста-
130
тий и демиръ-хисарския войвода Алексо Стефановъ да заминатъ веднага съ четитѣ си за Мориховско, за да се справятъ съ появилитѣ се гръцки андарти. Въ отговоръ на това писмо Сугаревъ и дяконътъ писмено отказватъ да заминатъ веднага поради лошото време и редъ друти съображения, заявявайки, че това ще направятъ следъ нѣколко дни, щомъ се оправи времето. Тогава Петъръ Лигушевъ устройва следнята игра: пише на дякона веднага да замине за Битоля при окрѫжното тѣло, а съ друго писмо предписва на Сугарева да замине веднага за Мориховско, съобщавайки му, че дяконътъ отъ Битоля ще го настигне по пѫтя. Въ това си писмо Лигушевъ засѣга честолюбието на Сугарева. Последниятъ, незнаяйки примката, която му се готви, огорченъ и обиденъ отъ подигравката, за да докаже, че той изпълнява заповедитѣ и нарежданията на по-висшето началство, макаръ и нецелесъобразни, напуща Смилево и заминава за Мориховско. Отъ село Кукуречани той писмено поисква среща съ дякона, обаче писмото било получено отъ Лигушевъ, който отъ името на дякона съобщава Сугареву, че дяконътъ не може да се срещне съ него веднага поради голѣмо раздвижване на войскитѣ низъ Битоля.
Съмнението на дяконъ Евстатий и много други организационни дейци, че Петъръ Лигушевъ предателствува, бѣше извънредно голѣмо. На другия день Лигушевъ препраща Сугаревото писмо на дякона. Последниятъ, предчувствувайки, че това е примка, веднага тръгва за Агларци, дано застигне Сугарева и го върне обратно, обаче Сугаревъ заминалъ за Паралово. Поради раздвижванего на турскитѣ войски дяконътъ се прикрива въ село Карамани, близо до Битоля. На 24 мартъ 1905 година ст. ст. сутриньта, поради предателството на Петъръ Лигушевъ, който имаше връзки направо съ валията и бѣше му предалъ цѣлия маршругъ на Георги Сугарева, многобройни турски пълчища нападнаха четата при гората надъ Параловския манастиръ. Следъ ожесточено сражение, което трае до обѣдъ, паднаха убити самиятъ войвода Сугаревъ и 21 четници.
Съ загубата на Георги Сугарева се нанесе голѣмъ ударъ въ редоветѣ на ВМРО въ битолския край, отъ една страна, а отъ друга — за дълго време се отсрочи ак-
131
цията за унищожението на нелегалната сила на сръбската пропаганда въ Порѣчието, тъй като Георги Сугаревъ бѣше единъ отъ първитѣ привърженици за осѫществяването ѝ. Трѣбваше отново организацията да търси и намѣри единъ отъ своитѣ подходещи дейци да изпрати въ Бабуна. Загубата на Сугарева се понесе най-тежко отъ велешкия войвода Панчо Константиновъ, който въ лицето на Сугарева виждаше човѣка, който му бѣше необходимъ за повеждането на пролѣтната кампания за окончателното ликвидиране съ пропагандата. При това положение Панчо Константиновъ пакъ се намѣри осамотенъ всрѣдъ кървавитѣ борби, които му предстояха.
Войводата Панчо Константиновъ, при срещитѣ си съ рѫководнитѣ фактори на ВМРО, въ широки линии очерта предстоящата ожесточена борба въ своя районъ съ сръбската пропаганда. Той изтъква необходимостьта, щото преди всичко велешкиятъ революционенъ районъ да бѫде подпомогнатъ и морално и материално. Той настоя временно да бѫдатъ изпратени въ негова помощь още една или две чети съ опитни и енергични войводи. Това негово искане изглеждаше, че ще се удовлетвори, обаче впоследствие, поради независящи отъ организацията причини, не можа навреме да се изпълни. Това извънредно го отчая, но не го обезвѣри. Търсейки да налучка правия пѫть за една по-смѣла борба, вземайки предъ видъ съветитѣ на група видни организационни дейци, той реши да намѣри четници, които съ своята интелигентность, култура и себеотрицание да се решатъ съзнателно да заминатъ и му станатъ помощници въ лютата борба. Въ това отношение той постигна цельта си, тъй като голѣма часть отъ четницитѣ му бѣха интелегентни младежи, които отиваха съзнателно въ обятията на смъртьта.
Четата му се състоеше отъ четницитѣ: Тодоръ Дочевъ, Цоню П. Андрейчевъ, Василъ Калдѫръмовъ, Федя Радовъ, Дочо Буджаковъ, Димитъръ Какачевъ, Янко Кръстевъ, Димитъръ Стояновъ, Сандо Чолака, Андрей Варналиевъ, Секула Хр. Ораовдолски, Колю Социалиста (Неврокопски), Герасимъ, Дѣлчо Героя, Иванъ Кръстевъ, Аврамъ Братчето и др.
Въ лицето на Андрейчевъ, Дочевъ, Калдарѫмовъ,
132
Буджаковъ и Какачевъ той виждаше своитѣ бѫдещи помощници. Константиновъ разчиташе на тѣхъ и бѣше увѣренъ, че тѣ, като интелегентни младежи, лесно ще се приобщатъ съ мѣстнитѣ организационни дейци, ще добиятъ нуждния авторитетъ срѣдъ народа и ще вдъхнатъ вѣра и надежда въ крайния изходъ на кървавата борба срещу развилнѣлата се пропаганда. Съ голѣми надежди той потегли за района си.
Китната пролѣть е въ пъленъ разцвѣтъ, навредъ е изпъстрено съ полски цвѣтя, които съ своето благоухание внасятъ струя отъ свежесть срѣдъ пѫтуващитѣ въ бѣлата нощь уморени юноши. Всѣки се навежда, кѫсайки кокичета и минзухари да украси морни грѫди. Наблизо се зачува разговоръ и всички залѣгатъ на грѫди. Следъ размѣненитѣ пароли пристига организационенъ куриеръ, изпратенъ да отведе четата при скопския войвода Боби Стойчевъ. Тази весть преизпълни съ радость сърцата на четницитѣ. Следъ часъ Боби посрѣща четата на Панчо Константиновъ и се размѣнятъ братски цѣлувки. Боби съобщава, че има голѣмо раздвижване на войскови части и че предстои дълъгъ походъ за да се излѣзе отъ Овчеполията и денува на по-безопасно мѣсто. Съединенитѣ чети тръгватъ съ бърза крачка на походъ.
Тиха априлска нощь ... Небосклонътъ изпъстренъ съ безброй звезди, които трептейки изпущатъ галйовни лѫчи къмъ майката-земя. И войводи, и четници и куриери гледатъ загрижени лунната нощь... Всѣки желае да се скрие невѣрния другарь месечко, който ухилено поглежда и пуща своята бледа светлина, отъ която се открояватъ сѣнкитѣ нд пѫтуващитѣ бранници. Излѣзлиятъ напредъ куриеръ се връща и дава сигналъ да се залегне и пази пълна тишина. Следъ продължителна почивка, четата е въ бързъ походъ. При преминаването на едно малко възвишение, насреща се забелѣзватъ овчари, които, пръснали своитѣ стада на паша, се надпреварватъ да свирятъ на кавали тѫжни народни пѣсни. Четата се отбива отъ пѫтя си и лазишкомъ се мѫчи да се промъкне далечъ отъ човѣшки погледъ. Но пронизителенъ кучешки лай прекобва тихата нощь. И дузина кучета налетяватъ къмъ четата. Въ мигъ кавалитѣ спиратъ. Последватъ нѣколко изстрели и свирквания, безъ да се от-
133
Войводата Панчо Константиновъ съ четата си. 1906.
134
говори отъ четата, която съ бързи крачки се стреми да се оттегли отъ застрашеното мѣсто, около което наблизо сѫ разположени турски села. Къмъ полунощь, бързайки съ усилени крачки презъ нивитѣ и заобикаляйки селищата, четата пристигна въ манастиря „Св. Иванъ” край селото Вѣтърско, гдето, макаръ че игумена отсѫтствува отъ манастиря, Боби настоява да се денува тамъ. Четницитѣ съ радость посрѣщатъ предложението, но все пакъ въ душата на мнозина залѣга съмнението, че врагътъ е по следитѣ на четата.
Следъ окончателното решение да се денува въ манастиря, голѣма честь отъ четницитѣ, уморени отъ изтощителния походъ, се настаняватъ въ стаитѣ да поспятъ; група четници, разположени въ магерницата, оставатъ охрана, наклаждатъ огънь да си направятъ кафе и чай. Самонадѣяниятъ смѣлчакъ Боби, презирайки страха отъ неприятеля, поставя охрана само вѫтре въ манастиря, безъ да изпрати такава по кръстопѫтищата. Всички заспиватъ, само охраната бодърствува и обикаля манастирския дворъ.
На 18. априлъ 1906 година, призори, четникътъ Цоню Андрейчевъ зачува вънъ отъ манастиря разговоръ на турски езикъ, веднага взема охраната да провѣри. Зазорява се и охраната вижда движуща се къмъ манастиря турска потера. Андрейчевъ събужда войводитѣ, които обхождатъ манастирския дворъ и виждатъ, че около манастирскитѣ стени дошлиятъ по-рано аскеръ е заелъ позиции. Андрейчевъ събужда спящитѣ четници въ най-близката стая и ги предупреждава да взематъ орѫжието си и тихо да се промъкнатъ въ двора. Четницитѣ бързо излизатъ на коридора, но отъ единъ залпъ на противника пада мъртавъ четника Янко Кръстевъ. Въ мигъ всичкитѣ сѫ на бойна нога и се почва усилена работа за укрепяването на манастиря. „Дръжте се сега момчета, сега ще се мре” — смѣешкомъ повторя Андрей Варналиевъ.
Четницитѣ заематъ опредѣленитѣ мѣста по манастирскитѣ стѣни и стаи, отъ гдето отговарятъ на противниковитѣ залпове. Заповѣдитѣ на войводитѣ се изпълняватъ безпрекословно и съ ентусиазъмъ. Отъ различни направления пристигатъ редовни войски и башибозукъ. Боятъ се командува лично отъ австрийци, джандармерийски офицери на турска служба.
135
Още отъ зори боятъ се води непрекѫснато, но къмъ 9 часа преди пладне се ожесточава. Нѣколкократнитѣ атаки сполучливо се отбиватъ. На предложенията за капитулация, четницитѣ отговарятъ съ друженъ залпъ. Въодушевени отъ жестоката неравна борба срещу хилядния неприятель и подкрепени отъ действията на другаритѣ си бомбохвъргачи, всички пѣятъ „Народъ герой, не търпи той, въ робството ужасенъ е”, подържани отъ мощния гласъ на Василъ Калдаръмовъ. И войводи и четници сѫ съ крепката вѣра, че ще задържатъ неприятеля презъ деня, а съ настѫпване на нощьта ще пробиятъ неприятелскитѣ вериги.
По обѣдъ всичко около манастиря почернява отъ аскеръ, надминаващъ 3000 души. Неприятеля почва ураганенъ огънь и прави опитъ да се прескачатъ манастирскитѣ ствни, обаче, накачилитѣ се по стенитѣ неприятели намиратъ смъртьта си отъ куршумитѣ на зорко следещитѣ бойци. Отъ смѣлото държане на заприщенитѣ орлета, аскера се смущава и отстѫпва назадъ.
Следъ пладне настѫпва едночасово затишие, което дава възможность за превързване раненитѣ четници и заемане по изгодни позиции.
Слънцето прижуря, а попуканитѣ устни на бойцитѣ трептятъ отъ жажда, но всички съ нетърпение чакатъ настѫпване на нощьта. Къмь 4 часа сражението се засиля, неприятельтъ сипе градъ куршуми, които съскатъ като оси между защитницитѣ. Всрѣдъ адския трѣськъ на пушкитѣ неприятельтъ атакува съ всички сили, но нѣколко сполучливо хвърлени бомби и хладнокървното държане на войводитѣ заразява бойцитѣ, които съ пѣсни отбиватъ атакага. Последва затишие и само тукъ тамъ се обажда неприятельтъ. За да се респектира неприятеля до настѫпването на нощьта, дава се нареждане да се пестятъ патронитѣ и да не се стреля безразборно.
Привечерь пристигатъ полски орѫдия и почватъ да се намѣстятъ по Кожленския ридъ. Аскерътъ, окураженъ отъ това, почва да стѣга обрѫча отъ всички страни. Сражението, макаръ и рѣдко, продължава безспирно. За щастие почва да вали дъждъ и гѫстъ мракъ настила околностьта. Къмъ 9 часа се взема окончателно решение Тодоръ Дочевъ съ група четници съ бомби да щурмува
136
неприятеля, за да се пробиятъ неприятелскиитѣ вериги. Настѫпва най-тежкия моментъ — моментъ на изпитание.. всички се гледатъ въ очитѣ, безъ да продуматъ... очитѣ говорятъ. .. Всѣки се стреми досгойно да изпълни своя свещенъ дългъ. По даденъ знакъ приготвената група щурмуваци съ силенъ замахъ отваря манастирската врата и облегналитѣ се на нея войници падатъ на очитѣ си. Въ настѫпилия рѫкопашенъ бой падатъ мъртви десетина турски войници, отъ групата намиратъ смъртьта си засмѣния и приказливъ буенъ младежъ Андрей Варналиевъ, оть гр. Велесъ и Александъръ Латовчето, а тежко ранени Димитъръ Какачевъ и Аврамъ Братчето. Отъ скопската чета пада убитъ Христо Багеровъ.
При настѫпилата суматоха, група четници бързо хвърлятъ бомби срещу налитащия въ атака кавалерийски взводъ, който, изплашенъ отъ адския взривъ, отстѫпва въ паника; прииждатъ пехотински части, нови бомби последватъ и ураганна атака. Въ мигъ бойцитѣ изкачатъ отъ вратата, разкѫсватъ неприятелскитѣ вериги и отлитатъ въ тилъ на неприятеля, който, въ настѫпилата сумотоха въ мрачната и злокобна нощь, вмѣсто да гони четата, почва помежду си сражение. Догдето неприятельтъ се опомни и разбере грѣшката, бойцитѣ се изплъзватъ отъ бойното поле.
Призори и дветѣ чети сполучватъ да се прикриятъ въ едно сухо дере край с. Новачене, а презъ нощьта отиватъ въ село Новачене. Голѣми неприятелски части пълзватъ по седата и почватъ обиски, обаче не се откриватъ никакви следи отъ четитѣ.
На 19. априлъ презъ нощьта, за да могатъ по-добре да заличатъ следитѣ си и се прикриятъ, дветѣ чети се раздѣлятъ. Константиновъ остава въ с. Новачене, а Боби Стойчевъ съ четата си и нѣколцина четници отъ велешката чета тръгва за Гюришкия манастиръ, обаче, поради извънредната си смѣлость и непредпазливость той остава съ четата си да денува въ село Лугунци, при все че претърсването на селата продължаваше да се извършва отъ грамадни военни части. На 20 априлъ четата на Боби денува въ Лугунци и поради невъзможностьта да се изтегли, остава да нощува.
На 21. априлъ преди пукване на зората турската
137
потера обсажда село Лугунци. Обискитѣ въ селото се извършватъ най-щателно, обаче нищо компрометирующе не се намира. Турскитѣ войски, следъ като си отпочиватъ и се нахранватъ, подреждатъ се и най-спокойно тръгватъ на пѫть за гр. Велесъ Заминавайки край кулата, находяща се край селото, единъ чаушъ запитва придружаващия войскитѣ селски коджабашия (кметъ), на кой бегъ е кулата и защо е празна. Коджабашията, запазвайки присмтствие на духъ, най-спокойно му отговаря. че кулата е пуста отъ години. Командующиятъ потерата се усъмнява, спира движението на войската и заповѣдва на коджабашията да влѣзе въ кулата, за да отвори залостената врата, та да може да се провѣри да не би да има нѣщо въ кулата. Щомъ аскерътъ почва да изнасилва, изведнажъ вратитѣ на кулата се отварятъ, последва единъ залпъ отъ куршуми, отъ който падатъ убити единъ турски офицеръ и нѣколко войници.
Турскитѣ войски, изненадани отъ бомбовия огънь на четата, се озвѣряватъ и почватъ безмилостно да избиватъ населението и подпалватъ селскитѣ кѫщи. За да не изгорятъ живи въ кулата, Боби Стойчевъ съ четницитѣ излиза вънъ отъ кулата и съ бомбовъ огънь си открива пѫть, като заема позиции въ две селски кѫщи. Четата, виждайки опасностьта, на която е изложена, почва да отстѫпва хвърляйки бомби срѣдъ неприятеля. Но въ вихрения танцъ на свистящитѣ куршуми тукъ падатъ войводата Боби Стойчевъ и всичкитѣ му четници, между които и велешкитѣ четници Димитъръ Стояновъ и Колю Социалиста (на когото червената коса презъ врѣме на сражението съвършено побѣлява).
Голѣма часть отъ селянитѣ заедно съ жени и деца, за да не паднатъ подъ ятагана на озвѣренитѣ турски потераджии, сполучва да избѣга въ съседнитѣ села и въ града Велесъ. Пламъцитѣ отъ горящето село се виждатъ въ Велесъ и околнитѣ села.
Велешката чета се намира предъ алтернатива: ако стои въ Новачене, ще бѫде открита и избита отъ плъзналия по обиски аскеръ, отъ една страна, а отъ друга — пѫтищата сѫ запазени отъ неприятеля и не може да се излѣзе. Но въ критични минути давещиятъ се
138
и за сламка се лови. У Панчо Константиновъ узрѣва и закрепва мисъльта да влѣзе въ Велесъ — жестъ, отъ който на мнозина биха побѣлѣли коситѣ. Той прави на четницитѣ си предложението: „Отъ манастиря се спасихме, новъ животъ живѣемъ, но спасението е само, ако можемъ да влѣземъ въ града, иначе сме изгубени”. Всички съ радость посрѣщатъ думитѣ на младия войвода. Изпратенитѣ на рекогносцировка организационни куриери се завръщатъ и донасятъ, че шосето за града е завардено и постоветѣ стоятъ въ страни отъ шосето на стотина крачки.
На 21. априлъ къмъ полунощь, съ голѣмо самообладание и присѫтствие на духа, четницитѣ — по на десетина крачки единъ следъ другъ — се промъкватъ незабелѣзано по шосето и призори цѣлата чета, носейки ранения четникъ Дочо Буджаковъ, влиза въ кѫщата на Войновъ, вуйко на войводата. Събуденъ отъ сънъ, Войновъ пригръща Константинова и набръзо, безъ да държи смѣтка за опасностьта, настанява цѣлата чета въ кѫщата си. Войновъ излиза въ центъра на града и съобщава на организационнитѣ дейци за спасяването на четата, които единъ следъ другъ почватъ да се промъкватъ, за да я видятъ. Тоя денъ става праздникъ на революционния Велесъ и велешани предъ нищо не се спиратъ, само и само да могатъ да видятъ четата. На другия день четата се настанява на квартири и престоява цѣли десеть дни. Турцитѣ отъ особенното весело изражение по лицата на гражданитѣ подушватъ, че четата се е промъкнала въ града, но предъ страха да не развалятъ спокойствието си и да не станатъ междуособици въ града си правятъ оглушки.
Следъ десетдневно престояване въ Велесъ, четницитѣ, поокопитени отъ преживѣването въ манастиря, се приготовляватъ да заминатъ за Бабуна. При все че пѫтищата бѣха запазени отъ войски, градскитѣ организационни дейци, познавайки най-малкитѣ гънки и потайни пѫтища, сполучиха да прекаратъ своитѣ орлета вънъ отъ града въ безопасность.
Населението отъ селата Ораовецъ, Войници и Попадия, презъ които преминава четата, посрѣщатъ войводата и четницитѣ съ сълзи на очи отъ радость зз избав-
139
лението. Малко и голѣмо тича да поздрави гоститѣ съ „добре дошли”.
Панчо Константиновъ, въ изпълнение на своята тежка мисия, почва оживена дейность; той спохожда по-виднитѣ организационни деятели въ района, прави съвещания съ тѣхъ, туряйки на дневенъ редъ въпроса: безпощадна борба за прогонване сръбската пропаганда отъ Азотъ.
Между това въ началото на 1906 година пропагандата извършва редъ убийства и жестокости въ селата Орѣше, Папрадище и Нежилово. Една сръбска чета залавя организационния рѫководитель на село Орѣше, Андрея Стояновъ, когото, следъ голѣми изтезания, скалпирва (сваля му кожата заедно съ косата отъ главата) и го оставя да умре въ най-тежки мѫки. Следъ това залавя рѫководителя на село Нежилово Гюро и го убива. Пропагандата при това почва да изтезава населението на тритѣ села и извършва редъ безчестия.
Вследствие на извършенитѣ убийства и обезчестявания върху мѣстното население отъ страна на агентитѣ на пропагандата, въ редоветѣ на организацията се оформи становището, да се свика една конференция на рѫководителитѣ отъ всички села низъ Бабуна, влизащи въ велешкия и прилепския революционни райони, на която да се сложатъ за разглеждане нетърпящитѣ отлагане организационни въпроси и да се взематъ съответни решения.
Въ срѣдата на месецъ юний 1906 г. се събра въ село Войница конференция на организационнитѣ рѫководители отъ Велешко и отчасти отъ Прилепско. Следъ обстойно обсѫждане на положението въ Велешко и Прилепско се очерта становището и се взема единодушно решение : да се изработи общъ планъ за задружни действия противъ четитѣ на пропагандата, който планъ впоследствие напълно се одобри отъ окрѫжния комитетъ. Трѣбваше да се почнатъ терористически акции противъ хората на пропагандата срѣдъ села и градове, а отъ друга страна, велешката и прилепската чети, подпомогнати отъ селска милиция да нападнатъ сърбоманскитѣ чети въ Порѣчието и се справятъ съ тѣхъ, като предварително, се запали орѫжейниятъ складъ на пропагандата, който се намираше въ кѫщата на свещеника въ с Крапа, следъ което да се
140
изгори цѣлото село изъ основи, понеже въ това село се вземаха решения за избиването на мнозина мѣстни организационни деятели.
Съгласно съ решението на конференцията въ село Войница, следъ три дни на разположението на велешката чета се явяватъ 120 души милиционери. Пристига сѫщо и прилепския войвода Гого Ацевъ съ четата си. Дветѣ чети и милиция достигатъ около 180 добре въорѫжени борци, готови за борба на животъ и смърть. Дветѣ чети и милицията съставятъ единъ отрядъ подъ командата на Панчо Костантиновъ.
На 20. юний отрядътъ се прибира на бивуакъ надъ с. Габровникъ въ единъ отъ скатоветѣ на Бабуна планина и тамъ престоява цѣлия день. На 21 юний отрядътъ пристига въ село Папрадище, посрещнатъ отъ свещеника Иванъ Аврамовъ и Арсо Локвички. Следъ доклада на Арсо Локвички за направената отъ него рекогносцировка въ Порѣчието окончателно се взема решението да се обсади селото Крапа, въ което се намиратъ на почивка нѣкои отъ сръбскитѣ чети. Презъ нощьта отрядътъ тръгва на пѫтъ. Отрядътъ, минавайки презъ буйнитѣ балкански рѣки и падащитѣ презъ стръмнитѣ урви пороища, съ голѣми усилия пристига на планината Даутица и остава да денува въ единъ отъ нейнитѣ склонове, близо до селото Крапа. Благодарение на щателната рекогносцировка на неуморимия ратникъ Арсо Локвички, деньтъ минава спокойно, безъ да сѫ забелѣзани отъ неприятеля следитѣ на отряда.
На 22 юний презъ нощьта отрядътъ настѫпва и безъ всѣкакви спънки обсажда селото Крапа. Единъ отъ часовитѣ на пропагандата съобщава съ изстрелъ за приближаващата опасность и избѣгва въ селото. Въ селото се почва усилено движение отъ кѫща въ кѫща, безъ да може да се схване какво се върши. Селскитѣ кучета надаватъ силенъ вой.
Веднага групата щурмуваци, състояща се отъ Дачо Йотовъ, Секула Ораовдолски, Миланъ Сърбина, Велко Апостоловъ Попадийски, Спиро Тошевъ и Никола Николовъ влизатъ въ селото и подпалватъ кѫщата на селския свещеникъ. Следъ нѣколко минути се подпалва складътъ на орѫжейни материали на пропагандатата и бомбитѣ поч-
141
ватъ да избухватъ съ страшна сила. Това внася грозна суматоха всрѣдъ селото.
Виждайки се на тѣсно и не смѣяйки да се биятъ на открито, голѣма часть отъ сръбскитѣ чети сполучва да се промъкне презъ обсадата и избѣга въ планината. Отрядътъ навлиза стремително въ селото, обстрелванъ отъ останалитѣ сръбски четници изъ селскитѣ кѫщи. Отъ избухването на бомбитѣ отъ орѫжейния складъ на пропагандата се подпалватъ съседнитѣ кѫщи, а поради вѣтъра пожарътъ се разпространява въ околностьта. Огъньтъ обзема всичко наоколо, но сражението продължава ожесточено. Въ това сражение сръбскитѣ чети дадоха доста жертви, но все пакъ сполучиха да избѣгатъ. На разсъмване, заплашенъ отъ пристигането на турски войски въ помощь на пропагандата, отрядътъ набързо напуща с. Крапа и съ усиленъ набѣгъ се изкачва на Даутица планина. На 23 и 24. юний отрядътъ престоява на „Даутица” и „Склопчарницитѣ” въ почивка, за да се превържатъ раненитѣ четници и да се проследи движението на четитѣ на пропагандата.
Следъ бѣгството си отъ Крапа, за да си отмъстятъ, четитѣ на пропагандата, водени оть войводитѣ Бабунски и Соколовъ, преминаватъ презъ „Даутица” още на 23. юний и поставятъ засади на „Куртовъ Камъкъ”, съ единствената цель да причакатъ и убиятъ войводата Панчо Костантиновъ. Въ изпълнение на своята замисълъ четитѣ на пропагандата поставятъ засади на протежение около 200 метра по единствения пѫть, презъ който може да се завърне четата на Панчо Костантиновъ, за да пристигне въ с. с. Орѣше или Папрадище.
На 25. юний цѣлиятъ отрядъ тръгва за с. Папрадище. Приближавайки мѣстностьта „Куртовъ Камъкъ”, войводата Константиновъ, къмъ 5 часа и 30 минути следъ обѣдъ изпраща въ авангардъ помощника си Дачо Йотовъ съ група четници да премине „Куртовъ Камъкъ”, като му дава наставления и предупреждава зорко да бди и да огледа щателно мѣстностьта, като при преминаването групата му да се движи въ верига. Въ изпълнение възложената му задача, Дачо Йотовъ тръгва напредъ и преминава „Куртовъ Камъкъ”, безъ да даде какъвто и да било сигналъ. Засадитѣ на пропагандата пропущатъ гру-
142
пата на Дачо Йотовъ, за да влѣзе въ засадата ядрото заедно съ войводитѣ.
Носѣше се слухъ, че Дачо Йотовъ видѣлъ засадитѣ, но за да запази себе си, преминава бързо къмъ с. Орѣше безъ да даде сигналъ на отряда. Впоследствие поради тия слухове стана анкета отъ Иванъ Гарвановъ и Добри Даскаловъ, която, следъ като разпита четницитѣ отъ групата на Дачо Йотовъ, усганови, че Дачо Йотовъ не е ви-дѣлъ засадата.
Къмъ 6 часа слѣдъ обедъ, наскоро следъ преминаването на групата на Дачо Йотовъ, войводата Панчо Константиновъ, вървейки на чело на отряда, заедно съ прилепския войвода Гого Ацевъ и помощника му Мирчо Найденовъ, порѣчкиятъ войвода Арсо Йовевъ Локвички, четникътъ Цвѣтанъ Стровиянчето и Цоню Андрейчевъ, се обръща къмъ последния съ думитѣ: Цоньо, наближаваме „Куртовъ Камъкъ”, гдето преди три години падна убитъ отъ засада на пропагандата Стефанъ Дечевъ, та най-добре ще направишъ да се повърнешъ назадъ и щателно да провѣришъ дали другаритѣ сѫ се подредили да преминаватъ по на 10-20 крачки единъ следъ другъ; страхъ ме е да не стане нѣкой хаталъкъ, май много е опасно тука. Недоизказалъ се още, срещу групата изъ засада последватъ нѣколко залпа. Още отъ първиятъ залпъ пада убитъ войводата Панчо Костантиновъ, веднага следъ него пада убитъ четникътъ Цвѣтанъ Стровиянчето и нѣколцина четници ранени. По стрелбата на пушкитѣ всички схващатъ, че засадата е устроена отъ четитѣ на пропагандата. Следъ малко се дочуватъ гласоветѣ на Григоръ Соколовъ и Тренко, съ цинични псувни отправени къмъ Константинова.
Макаръ и силно изненаданъ отъ устроената засада и тежката загуба на Константинова, войводата Гого Ацевъ застава на чело на отряда и дава заповѣдь за заемане по-сгодни позиции за отстояване на неприятеля. Отъ внезапнитѣ залпове на неприятеля въ първия моментъ настѫпва всрѣдъ цѣлия отрядъ едно вцепеняване и недоумение. Никой не може да схване где е залегналъ неприятеля. Гласътъ на Гого Ацевъ въ моментъ уяснява положението и всички заематъ позиции и почватъ да свистятъ куршуми между дветѣ страни. Непри-
143
ятельтъ открива силенъ пушеченъ огънь къмъ групата, въ която се намиратъ Гого Ацевъ и Арсо Локвички. Всрѣдъ адския и злокобенъ вой на ренегатитѣ и свистенето на куршумитѣ пада тежко раненъ войводата Гого Ацевъ. Веднага рѫководството на отряда преминава въ рѫцетѣ на Мирчо Найденовъ.
Отрядътъ окончателно се съвзема отъ изненадата и дава решителенъ отпоръ. Сражението продължава до късна нощь. Сръбскитѣ чети, виждайки се въ критическо положение, бързо отстѫпватъ по направление на село Богомила.
На 26. юний, рано сутриньта, пристигатъ на полесражението турски войски. Отрядътъ веднага отстѫпва на върха „Якупица”, надъ село Нежилово, отъ гдето наблюдава движението на войскитѣ. Войскитѣ, следъ като престояватъ 2—3 часа на полесражението и оплячкосватъ убититѣ, се завръщатъ въ село Богомила.
На 27. юний селяни отъ Орѣше и Папрадище отивать на „Куртовъ камъкъ”, гдето намиратъ убити 10 сръбски четници, прибиратъ труповетѣ на Панчо Константиновъ и другаритѣ му и ги погребватъ. Трупътъ на Гого Ацевъ, макаръ и най-щателно претърсена мѣстностьта, не могли да намѣрятъ. На 28. юний селянитѣ намиратъ трупа на Гого Ацевъ захвърленъ въ едни драки и констатиратъ, че той е доубитъ отъ неприятеля.
Съ загубата на войводитѣ Константиновъ и Гого Ацевъ рѫцетѣ на пропагандата се окончателно развързаха, понеже нѣмаше кой да имъ се противопостави.
На 27. юний Мирчо Найденовъ съ четата си се раздѣля отъ велешката чета на „Якупица” и потегля за Прилепско. Минавайки край с. Кѫпиново, той изненадва една отъ сръбскитѣ чеги, влазя въ сражение и убива единъ отъ четницитѣ на пропагандата, въ когото Мирчо намира чантата съ архивата на Гого Ацевъ. Следъ това Мирчо Найденовъ се оттегля въ селата на прилепския районъ.
Следъ трагичния край на войводата Панчо Константиновъ на „Куртовъ камькъ” предъ очитѣ на Дачо Йотовъ блѣсна перспективата най-после да стане околийски войвода, което редъ години бѣше интимната мисъль на тоя простъ човѣкъ. Между Дачо Йотовъ, То-
144
доръ Дочевъ, Велко Попадийски и Секула Ораовдолски се почва борба за първенство, която междуособна борба даде най-голѣма възможность на пропагандата по-свободно да действува въ „Азотъ”, понеже тя не срѣщаше вече оня решителенъ отпоръ въ лицето на Панчо Константинова. Цѣлата чета се раздѣля на групи и всѣка група работи на своя глава, безъ да държи смѣтка за интереситѣ на организацията. Четитѣ напущатъ „Азотъ” и прекарватъ повечето въ „Клепата”.
Презъ м. декемврий Велко Апостоловъ съ четницитѣ си Спиро Тошевъ, Щерю Влашето, Миланъ Кярджиевъ и Гьошо отъ Баница влиза въ с. Попадия заедно съ четата на Локвичанеца. По предателство на хора отъ пропагандата, турската потера обсажда селото и се започва ожесточено сражение, което трае отъ обѣдъ до вечерьта. Благодарение на силния студъ и поледицата затворитѣ на пушкитѣ не могатъ да действуватъ. И аскеръ и четници се смръзватъ. Къмъ полунощь четницитѣ съвършено вкоченясали отъ студъ преминаватъ покрай самия аскеръ, който не можелъ да стреля и пристигатъ на тарлото на Велко Попадийски. Тамъ ги пресрѣщатъ четитѣ на Петъръ Ацевъ, Иванъ Смичковъ и Мирчо Найденовъ, които щомъ чули пушечнйя огънь, тръгватъ на помощь. Въ това сражение четитѣ не даватъ никакви жертви.
Благодарение на силния студъ четата на Велко Попадийски се отърва отъ явна смърть. Пропагандата бѣше решила да убие Велко Попадийски и Секула Ораовдолски, които имаха голѣмо влияние средъ мѣстното население, за да не ѝ пречатъ въ работата, като си служеше съ предателства.