Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието

Ст. Аврамовъ

Сърбскиятъ писатель Йеротей Рачанинъ

въ пѫтописа си за Велесъ казва:

     „И паки дойдосме на 14 конак у Велесъ,

град бугарски, а турци га зову Кюпрюлия,

и ту тече река, зову е Вардар, врло голѣма”.

    (Гласникъ XII—1871 г., стр. 299).

ГЛАВА I. 

„Азотъ”. Селища. Произходъ на мѣстното население. Пѫтни съобщения. Рѣки. Подземни и надземни богатства. Легенда за разрушаването на селата Гарванъ и Чеплесъ. Заселването на селата Орѣше и Папрадище. Сепаратизмътъ на „мияцитѣ”. Поминъкъ на населението. Училища и черкви. Долината на смъртьта. Порѣчието. Селища и пѫтни съобщения. Поминъкъ на населението.

 

Планинската котловина, образувана отъ низкитѣ хълмове, които излизатъ отъ главната верига на Бабуна планина и пълнятъ коритото на рѣка Бабуна и отчасти това на рѣка Тополка, се нарича Азотъ (Азъ Коли или Бабунията). Азотъ е югозападната часть на Велешката околия и граничи съ Прилепското поле и Порѣчието. Презъ турското владичество въ сѫдебно-административно отношение Азотъ влизаше въ Велешкия каймакамлъкъ, като отдѣлна нахия, управлявана отъ нахи-мюдюръ съ седалище въ село Богомила.

 

Тая планинска котловина е добила името Азотъ, споредъ следнитѣ три предания, а именно;

 

1). Презъ XIV. вѣкъ, когато турцитѣ окончателно завладѣли Македония, султанскиятъ садразаминъ (великъ везиръ) пѫтувалъ съ своята свита отъ Велесъ за Прилепъ. Населението отъ полскитѣ села излѣзло масово да го посрещне по пѫтя „Дълги Ридъ”, за да му се оплаче отъ золумитѣ на мѣстнитѣ управници. Садразаминътъ изслушалъ населението и далъ заповѣдь предъ него да бѫдатъ жестоко наказани виновницитѣ. Садразаминътъ се обърналъ къмъ спахиитѣ и ги запиталъ, отъ

 

 

4

 

каква народность е населението. Спахиитѣ му отговорили, че въ полскитѣ села по пѫтя „Дълги Ридъ” то е карашикъ (смѣсено — мюсюлмани и гяури). Следъ този отговоръ, садразаминътъ посочилъ съ пръстъ къмъ Бабуна и запиталъ, какъвъ народъ живѣе въ планината и защо отъ тамъ нѣма никакви посрещачи. Тамъ живѣятъ „хазъ гяуръ” (чисти невѣрници) — му отговорили спахиитѣ. Впоследствие, въ народния езикъ, думата „хазъ” се промѣня на Азъ — Азотъ.

 

2). Презъ XIV. вѣкъ, когато турцитѣ завладѣли Велесъ и Прилепъ, въ Бабуна планина се укрепилъ и юнашки държалъ единъ български боляринъ, вследствие на което завоевателитѣ не можали да навлѣзатъ въ планината. Следъ дълга борба турцитѣ навлѣзли въ Бабуна планина, а боляринътъ съ войската си е билъ принуденъ да се отбранява въ една стара естествена крепость, находеща се между селата Согле, Теово и Мокрени. Крепостьта била обсадена, обаче защитницитѣ ѝ не се предавали и дълго време воювали. Впоследствие една бабичка превела часть отъ турската войска презъ една сгръмна пѫтечка задъ тилъ на защитницитѣ, следъ което предателство турцитѣ сполучили да превзематъ крепостьта и избили защитницитѣ ѝ. При все това обаче турцитѣ лесно не можели да се справятъ съ високия бунтовнически духъ на населението, поради което го поставятъ въ рубриката на бунтовницитѣ подъ наименованието „асси”, т. е. непокоренъ, бунтовенъ елементъ. Впоследствие завоевателитѣ почнали да наричатъ цѣлата котловина „Азъ коли”, което турско наименование въ народния езикъ се промѣнило на Азъ — Азотъ.

 

3). Следъ окончателното покоряване на Македония, населението на Бабуна планина нѣколко вѣка се противѣло и не плащало наложенитѣ му данъци. Въ началото на XVIII. вѣкъ обаче турското правителство се заело да принуди непокорното население да плаща данъци, поради което многобройна войска заминала въ Бабунията. Щомъ войската наближила планината, всички бабунци — стари и млади — годни за отбрана, се събрали на една висота, находеща се между селата Бистрица — Мелница — Согле, за да обсѫдятъ, какво поведение да държатъ срещу настѫпващитѣ войски. Всички единодушно

 

 

5

 

решили да не се подчиняватъ да плащатъ данъци. Преди да влѣзатъ въ бой, споредъ обичая, бабунцитѣ почнали да се цѣлуватъ съ домашнитѣ си и да се прощаватъ, поради който тържественъ актъ (прощаването) тая висота отъ тогава и досега се нарича „Прощица”. Следъ кръвопролитенъ бой, турцитѣ разбили бабунцитѣ, избили водачитѣ имъ, а на населението наложили тежки данъци. Турската власть, за по-лесното събиране на данъцитѣ, назначила единъ отъ виднитѣ селяни въ Бабунията, основателя на село Орѣше, Дѣдо Дамянъ, за вилаетски коджабашия на цѣлата Бабуния (т. е. главенъ кметъ на всички села въ Бабуна), който отъ своя страна поелъ задължението да се грижи за събирането на данъка отъ населението и да го внася направо на валията въ Скопье. — Поради това противене на властьта, турцитѣ го поставятъ въ рубриката на бунтовницитѣ подъ наименованието „асси”, т. е. непокоренъ, бунтовенъ елементъ. Впоследствие завоевателитѣ турци почнали да наричатъ цѣлата котловина „Азъ коли”, което наименование въ народния езикъ се промѣнило на Азъ — Азотъ.

 

Азотъ се състои отъ следнитѣ села: Орѣше, Папрадище, Нежилово, Црешново, Капиново, Богомила, Теово, Бистрица, Оморани, Мокрени, Ораовъ долъ, Габровникъ, Мартулци, Поменово, Степанци и Согле.

 

Населеиието въ тѣзи села произхожда отъ старото славяно-българско племе „бързяци”, съ изключение на селата Орѣше и Папрадище, населението на които е отъ славяно-българското племе „мияци”; Согле — албанци, нарочно заселени отпосле, за да тормозятъ населението; а Мелница (както с. с. Горно и Долно Врановци — Велешко) сѫ „торбеши”. Торбешитѣ — днесъ помохамеданчени — сѫ сѫщо били богомили отъ племето „бързяци” преди похамеданчването имъ, което ще да е станало ррезъ XIV или XV вѣкъ, обаче тѣ сѫ носѣли името „торбеши” презъ епохата на богомилството, ужъ поради вършената отъ тѣхъ нѣкаква богомилска служба съ торба презъ рамо, която е символизирала изпълняваната отъ тѣхъ особена служба. Въ противовесъ на родопскитѣ помаци, торбешитѣ признаватъ, че сѫ потурчени българи и сѫ запазили не само родния си езикъ,

 

 

6

 

но и много богомилски, религиозни и др. нрави и обичаи.

 

Единствениятъ по-сносенъ междуселски пѫть въ Азотъ почва отъ с. Изворъ, който се отдѣля отъ шосето Велесъ — Прилепъ и отива до с. Богомила, минавайки почти по течението на р. Бабуна презъ селата Теово и Согле. Пѫтнитѣ съобщения между останалитѣ села ставатъ само по кози пѫтеки. За прилепското поле има два прохода: единътъ по шосето Степанци—Църници—Прилепъ, а другиятъ—отъ с. Богомила презъ Преслабъ (Лилячица) за селата Гостиражни — Стровие — Прилепъ.

 

Въ най-високата часть на планината Бабуна, надъ село Нежилово и с. Папрадище, край развалинитѣ на запустѣлото село Чеплесъ, до върха „Мокровъ” сѫ изворитѣ на р. Бабуна. Рѣката Бабуна се смъква отъ високитѣ скали и преминава презъ село Нежилово, като подъ с. Капиново прибира буйнитѣ бистри води на дѣсния си притокъ Орѣшка рѣка, която извира отъ планината „Даутица”, и лѣвия си притокъ р. Камещница, която извира отъ върха „Якупица” надъ с. Нежилово. Отъ тамъ вече Бабуна става по-пълноводна и продължава течението си къмъ Вардаръ, прибирайки много други балкански ручеи.

 

Въ недрата на Бабуна планина има, запазени отъ човѣшкото око много подземни богатства. Въ балкана надъ село Крива Круша има нѣколко изворчета, отъ които тече рѣдка маслена течность съ миризъ на петролни съединения. Надъ с. Степанци има единъ минераленъ изворъ, водата на който наподобява водата „Гисхюблеръ”. Отъ тоя изворъ, презъ време на общоевропейската война, германцитѣ пълнѣха бутилки и изпращаха вода на своитѣ болници.

 

Въ Бабуна има хубави гори и, ако има превозни срѣдства, може да се сѣче голѣмо количество дървенъ материалъ.

 

Когато културата по-добре засегне балканскитѣ народи и Македония види своята свобода, Бабуна планина ще стане цвѣтущъ балкански кѫтъ и отъ тоя скритъ и отдалеченъ край ще стане единъ курортенъ и индустриаленъ центъръ, като рационално се използуватъ водитѣ на р. Бабуна.

 

 

7

 

При изворитѣ на р. Бабуна, наблизу едно до друго, сѫ сѫществували две села — Гарванъ и Чеплесъ. Тѣ сѫ били заселени на най-високата часть на планината и отъ тамъ най-добре се вижда цѣлата котловина. Тѣ били доста голѣми села и имали хубави черкви и сгради.

 

Споредъ запазенитѣ всрѣдъ мѣстното население въ околнитѣ села предания, тия села сѫ били разрушени въ най-тъмната епоха — тая на яничаритѣ. Разправятъ, че въ единъ праздниченъ день почти цѣлото население отъ дветѣ села излѣзло на мѣстностьта „Смиловъ Камъкъ”, гдето колѣли курбанъ, за да молятъ Бога да ги запази отъ золуми. Отъ „Смиловъ камъкъ” селянитѣ видѣли, какъ въ с. Нежилово навлѣзли яничари и почнали да избиватъ населението и че друга потера яничари потеглила по висотата за къмъ тѣхнитѣ села. Предъ звѣрския напънъ на настѫпващия противникъ всички старци се спотаили въ кѫщитѣ си, мнозина избѣгали къмъ „Даутица”. На „Смиловъ камъкъ” останали стотина млади моми и момци, които, за да не паднатъ въ рѫцетѣ на яничаритѣ и бѫдатъ потурчени, се хвърлили въ пропастьта. Следъ това яничаритѣ нападнали дветѣ села и ги разрушили до основи. Голѣма часть отъ населението било изклано, а останалото население сполучило да се прикрие низъ пещеритѣ и балкана, а отпосле се заселило по други села. Никой отъ селянитѣ не смѣялъ да се върне въ родното си село, а само кучетата се събирали и по цѣли нощи виели по запустѣлитѣ села.

 

Отъ развалинитѣ на с. Чеплесъ най-добре е запазенъ стариятъ зидъ на черквата, а въ Гарванъ се познаватъ зидоветѣ на нѣкои по-голѣми постройки.

 

Въ Нежилово и околнитѣ села сѫществуватъ много предания за разрушаването на селата Гарванъ и Чеплесъ. Много време следъ това, наблизу до Гарванъ и Чеплесъ се заселили селата Орѣше и Папрадище.

 

Основательтъ на с. Орѣше — дѣдо Дамянъ — е родомъ отъ с. Росоки, Дебърско. На млади години той е билъ кехая на единъ бегъ въ Цариградъ. Веднъжъ бегътъ се похвалилъ на една отъ ханъмитѣ си, че притежавалъ тапия отъ султана за нѣкакъвъ голѣмъ имотъ и че тоя имотъ ще го направи много богатъ, като показалъ и тапията. Кехаята проследилъ бега где

 

 

8

 

скрилъ тапията и, за да му отмъсти за лошото постѫпване, открадналъ му тапията и избѣгалъ. Дълго време се скиталъ безъ да смѣе да се вести въ родния си край — отъ страхъ да не го улови бегътъ, докато, скитайки се отъ село на село, пристига въ село Кѫпиново — Велешко. Въ това село той завързалъ приятелство съ кѫпиновчанина Стефанъ и останалъ да живѣе въ неговата кѫща. Следъ престояване около две години въ Кѫпиново, отъ мѫка за родния си край, дѣдо Дамянъ тежко заболѣлъ. За да излѣкува своята болесть, трѣбвало е непремѣнно да замине за родното си село. Той стигналъ въ Росоки, поживѣлъ между родителитѣ си малко и се сгодилъ за една селска девойка. Но и родния му край не го свъртѣлъ, понеже той почувствувалъ тѫга за Бабуна планина и пакъ не намиралъ покой. Той съобщилъ на годеницата си, че иска да се оженятъ и да заминатъ за единъ много хубавъ край, далечъ отъ тѣхното село. Щомъ се научили домашнитѣ на девойката, тѣ ѝ забранили вече да се среща съ годеника си и той се отчаялъ и самъ заминалъ за Кѫпиново. Цѣли три години той хайдутува, докато въ едно сражение съ арнаути-харамии той билъ тежко раненъ и едва сполучилъ да стигне до с. Кѫпиново. Благодарение на приятелскитѣ грижи на Стефанъ, той билъ спасенъ. Чистиятъ балкански въздухъ благотворно повлиялъ на Дамяна и той благославялъ бога за дадения му подслонъ. Щомъ напълно оздравѣлъ, Дамянъ окончателно замислилъ да се засели въ околностьта на Кѫпиново. Макаръ че неговиятъ приятель Стефанъ го молѣлъ да остане да работи въ неговия имотъ, той решилъ да намѣри свое собствено уютно кѫтче, близо при нѣкоя рѣка и тамъ да построи своя колибка и заработи върху собственъ имотъ. У него заседнала мисъльта да засели ново селище — характерна черта у българския народъ: да има свой подслонъ за семейството си. Заедно съ приятеля си той почналъ да дири обетованата земя. Ходили въ околностьта на Стровие, но не харесалъ мѣстото, ходили къмъ Маргари — и тамъ не харесалъ. На връщане, минавайки презъ планината Даутица, почнали да слизатъ по течението на Орѣшката рѣка и стигнали на мѣстото, гдето

 

 

9

 

днесъ е заселено село Орѣше. Тамъ имало само едно бачило, на което кехаята билъ нѣкой си Орѣшко.

 

Щомъ застанали тамъ, на Дамяна се харесълъ хубавиятъ балканъ, щедро напояванъ отъ изобилната бистра вода на Орѣшката рѣка и решилъ тукъ да се посели и съгради свой домъ. Харесълъ му се тоя кѫтъ, защото тая малка котловинка е заобиколена отъ всички страни съ голѣми балкани, покрити съ букова и дѫбова гора, напоявяна отъ множество буйни балкански ручеи, които пръскатъ водитѣ си низъ селскитѣ тучни балкански ливади. — Въ тая котловинка, съ помощьта на Стефанъ и кехаята Орѣшко, Дамянъ съградилъ своя кѫщурка. Обаче, когато мислѣлъ, че е изпълнилъ заветната си мечта, видѣлъ се осамотенъ и радостьта му изчезнала. Мисъльта му почнала да лети къмъ село Росоки — по неговото първо либе. Домашнитѣ на годеницата му, като се научили за хайдушкитѣ му подвизи, дума не давали да се издума за Дамяна. Следъ като му отказали да му дадатъ невѣста, Дамянъ съ нѣколцина свои другари-хайдути влиза въ Росоки, грабналъ годеницата си и я отвелъ въ своето ново отечество и се вѣнчалъ за нея въ с. Кѫпиново.

 

Така хайдукъ Дамянъ построилъ свой домъ и си грабналъ домакиня отъ своя роденъ край, защото — като миякъ — той на всѣка цена искалъ да запази старата племенна традиция, да се ожени за мома отъ мияшко потекло.

 

Следъ настаняването си въ новото село, той, за да не живѣе осамотено, почва да придумва своитѣ близки роднини да се заселятъ въ новото село. Следъ дълги увещания, въ селото се заселилъ Китанъ отъ с. Могорче — Дебърско. Следъ 1—2 години нѣколко семейства отъ дебърскитѣ села Лазарополе, Гари и Галичникъ, поради золумитѣ на арнаутскитѣ банди, избѣгали отъ роднитѣ си села и се заселили въ с. Орѣше.

 

Въ знакъ на благодарность къмъ кехаята Орѣшко, който билъ въ пълна услуга на селянитѣ-пришелци, последнитѣ нарекли своето село Орѣше.

 

Наскоро следъ това, поради золумитѣ на арнаутитѣ, отъ Лазарополе пристига съ семейството си дѣдо Чупче (родоначалникътъ на семейството Чупарови). Следъ малко

 

 

10

 

престояване въ село Орѣше, той харесалъ друго мѣсто за селище, отстояще на 4—5 километра отъ с. Орѣше, гдето се и заселва; отъ село Могорче — Дебърско, пристигналъ дѣдо Митре (бащата на попъ Илия — отпосле свещенникъ въ село Папрадище) и се заселва съ семейството си. Въ разстояние на една година и новото село вече брояло десетина кѫщи, което поради изобилието на папратъ въ и около селото, селянитѣ нарекли Папрадище.

 

Заселването на селата Орѣше и Папрадище е станало къмъ края на XVII и началото на XVIII вѣкъ. Тия две селца, следъ нѣколко поколения, станали доста голѣми села и съ своята особенность въ носията и дебърскитѣ нрави и обичаи ярко се отличаватъ отъ селянитѣ отъ другитѣ велешки села.

 

Орѣшани и Папрадищани се гордѣятъ съ своето мияшко потекло, като считатъ, че старото племе мияци, въ всѣко отношение е стояло по-високо отъ останалитѣ славянобългарски племена. Тѣ слѣпо се придържатъ о своята мияшка носия — особено женитѣ; при това тѣ сѫ запазили нравитѣ, обичаитѣ, преданията и наречието на своитѣ прадѣди дебрани; но най-важното, тѣ сѫ голѣми сепаратисти и не се сватуватъ съ населението отъ околнитѣ села, тъй като другитѣ села сѫ отъ племето бързяци (бръсяци). Въ своя сепаратизъмъ мияцитѣ отъ Орѣше и Папрадище стигатъ до тамъ че, ако въ селата имъ влѣзе селянинъ отъ околнитѣ села, децата прибѣгватъ до майка си или баща си, за да имъ съобщатъ неприятната весть: „Леле, майко, бръсякъ дойде!”.

 

Поради особената планинска почва на Бабуна, почти въ всички села се засѣватъ малко земледѣлски култури, населението не може да се изхранва съ своята жътва и купува храни отъ другитѣ краища на околията, а именно отъ Клепата и полето, въ които райони има богати села, които се занимаватъ съ земедѣлие и лозарство.

 

По Бабуна и Даутица мандруватъ каракачански стада, гдето въ напояванитѣ отъ балканскитѣ ручеи буйни ливади се намира изобилна паша.

 

 

11

 

Надъ село Орѣше, въ мѣстностьта „Склопчарницитѣ”, се изработватъ разни видове склопци (гаванки), бъклици, дървени лъжици, тепсии, софри и други подобни, които се разпродаватъ въ Велесъ и Прилепъ. Отъ тоя занаятъ се изхранватъ само нѣколко семейства отъ село Орѣше.

 

При все че тоя край е залесенъ, обаче поради липсата на удобни пѫтища и несигурностьта на търговскитѣ сношения населението не може да използува горитѣ и тъне въ непоносима сиромашия. Тази е и една отъ най-главнитѣ причини че населението почти отъ всички села на Азотъ ходи на гурбетъ въ България и други държави. Почти отъ всички села мѫжетѣ отиватъ на гурбетъ, гдето се занимаватъ съ тухларство, зидарство и разни други занаяти. Но най-голѣма емиграция даватъ селата Орѣше и Папрадище, отъ които почти цѣлото мѫжко население, годно за тежка физическа работа, дохожда въ България и се занимава изключително съ строителство на здания. Тѣ сѫ извънредно способни строители, на които този занаятъ е останалъ по наследство отъ тѣхнитѣ прадѣди — дебрани.

 

Освенъ това пъкъ цѣли семейства отъ Орѣше и Папрадище, подгонени и заплашвани отъ сръбската пропаганда, напустнаха за винаги своитѣ бащини огнища и емигрираха въ България на постоянно мѣстожителство. Тѣхната колония въ София се обособи въ отдѣлно „Папрадишко-Орѣшко Миячко благотворително братство”, което функционира отдѣлно отъ велешкото братство.

 

Почти въ всички села на Азотъ и останалитѣ села на велешката околия имаше основни училища и черкви, издържани отъ населението и подпомагани отъ Екзархията. Тия черкви и училища — преди и следъ Илинденското въстание — бѣха и си останаха будители и крепители на народа въ борбата му срещу домогванията на сръбската пропаганда. Мнозина учители и свещеници въ борбата съ пропагандата за запазване народа отъ посърбяване, паднаха убити отъ агенти на пропагандата. Следъ войната, щомъ сърбитѣ се настаниха и станаха пълновластни господари на Македония, въ всички български училища и черкви се настаниха сръбски учители и свещеници и почнаха насилствено да

 

 

12

 

учатъ и млади и стари да говорятъ и се черкуватъ на сръбски езикъ.

 

Азотъ, гледанъ отъ планинитѣ Даутица, Якупица и Мокровъ, представлява великолепна картина: навредъ високи балкани, зелесени съ хубави гори; навредъ тучни ливади и високи зелени папратища, напоявани отъ стремглаво спускащитѣ се балкански ручеи; навредъ пещери и високи канари — които, вкупомъ взети, красятъ тоя скритъ балкански кѫтъ.

 

Азотъ презъ периода отъ IX до XIV вѣкове е билъ люлката на богомилско учение, отъ което си носи името и днешното село Богомила. Край последното, споредъ народнитѣ предания, се намира гробътъ на патриарха на тая нова религия, попъ Богомилъ. Планината Бабуна и р. Бабуна сѫщо така получили имената си отъ времето на богомилитѣ, понеже последнитѣ въ тоя край носѣли името бабуни.

 

Азотъ е най-непристѫпенъ отъ къмъ Порѣчието, отъ което го дѣли планината Даутица, а планината Якупица къмъ с. Ябълчища. Въ тоя непристѫпенъ и изолиранъ край сѫ разположени, отстоящи едно отъ друго по на 5 километра въ права линия, тритѣ селца : Орѣше, Папрадище и Нежилово. Тия селца ще останатъ паметни въ бѫдещата история на Македония поради развилитѣ се въ и около тѣхъ ожесточени сражения между четитѣ на ВМРО и четитѣ на сръбската пропаганда. Точно срещу тѣхъ, на една висота е разположено малкото селце Кѫпиново, състояще се отъ 8 кѫщи, което всецѣло бѣше въ рѫцетѣ на пропагандата. Отъ тамъ се следѣше движението въ първитѣ три села и впоследствие пропагандата имаше постояненъ постъ, за да следи движението на мѣстната чета въ тоя край.

 

Следъ Илинденското въстание, особено въ 1904 г,, когато въ тоя край се загнѣзди нелегалната сила на пропагандата, Азотъ стана символъ на смъртьта и гробница на стотици буйни ентусиазирани младежи придошли отъ всички краища, гдето се чува българска речь, да се борятъ срещу домогванията на пропагандата, която се силѣше чрезъ злато и куршумъ да прави населението „прави сърби”. Въ борбата съ четитѣ на пропагандата и нейния естественъ съюзникъ, турската войска, Ба-

 

 

13

 

бунията стана Голгота за стотици беззаветено предани борци, които са изкачваха по стръмния ѝ пѫть и намираха своя жизненъ край. Едни падаха, други прииждаха, но всички умираха съ една единствена мисъль, какъ по-скоро да се унищожи сръбската пропаганда.

 

Порѣчието е планинска, мѫчно достѫпна и дива, область, находеща се между планинскитѣ вериги „Караджица”, „Даутица”, „Пѣсъкъ” и „Суха Гора”. Въ порѣчието има високи и буйни дѫбови, букови и борови гори. Тукъ се срѣщатъ и чемширови горички.

 

Около селата Локвица, Крапа, Виръ, Црешново и Бѣлица има много развалини отъ стари укрепени пунктове, гдето и досега сѫществуватъ много подземни лагъми, сигурно отъ канализация на нѣкой градъ презъ време на римското владичество.

 

Порѣчието, гледано отъ Бушова планина, представлява хубава и великолепна гледка: планинитѣ сѫ разхвърляни така вълнообразно и релйефно, обилно изпъстрени отъ девственни гори, че представлява единъ дивенъ горски кѫтъ.

 

Въ Порѣчието по-главни села сѫ: Бродъ, Самоковъ, Крапа, Локвица, Виръ, Црешнево, Бѣлица, Сдуня, Горно Круше, Долно Круше, Томино село, Модрища, Присновско, Брѣстъ, Ковачъ и пр.

 

Тоя чисто дивъ балкански край е съвършено осамотенъ и междуселскитѣ съобщения най-вече ставатъ по кози пѫтеки. Отъ една страна на Порѣчието минава шосето Прилепъ-Бродъ-Кичево. Селото Самоковъ е получило името си отъ находещитѣ се край него желѣзни рудници, които въ края на XIX вѣкъ, макаръ и примитивно обработвани отъ една английска компания, сѫ били въ своя разцвѣтъ. Тия рудници сѫ били изоставени, вследствие постояннитѣ убийства отъ арнаутскитѣ банди, върлуващи изъ Порѣчието, на чиновници и работници на компанията.

 

Презъ Порѣчието тече рѣка Велика (Треска), която се влива, близо до Скопье, въ Вардаръ. Много други балкански потоци лѫкатушатъ низъ стръмнитѣ усои на тоя край, гдето има много хубави ливади и пасбища, които се използуватъ само отъ каракачански и куцовлашки стада.

 

 

14

 

Поради постояннитѣ страхове отъ арнаути-харамии презъ турския режимъ и лошитѣ економически условия, при които е поставено населението, последното тъне въ сиромашия и невежество. За да прехранватъ семействата си, голѣмо число отъ мѫжетѣ ходятъ на гурбетъ въ България, Сърбия и Ромъния, а отъ 1904 година насамъ, по нареждане на сръбската пропаганда, тѣ отиватъ на гурбетъ главно въ Сърбия.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]