Как станах хайдутин

Панайот Хитов

 

КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН

 

5.  ( Сливненският бюлюкбашия Топчи Ахмед. - Хайдутуване )

 

На другата вечер ний дебнешком отидохме пак при дяда Таша в колибата му. Старецът си беше и без това хром с единия крак, а сега и ръката му — привързана за врата. Щом ни видя, заплака като дете. Вървят сълзите по лицето му и не спират.

 

— Що е, дядо? Що е, кажи да чуем? — а той захвана да ни разказва:

 

— Ето, като бастисаха (нападнаха) потераджиите къшлата ми, след като вий избягахте, взеха че ме набиха, та и ръката ми осакатиха.

 

— Ами кои беха в тази потеря? Отде беха? — питаме ние.

 

— Сливненският бюлюкбашия — Топчи Ахмед. Тия беха! — казва ни дядо Таше. — Имаше с него сеймени от Сливен и турци от Касъмово и Дермендере. Имаше с тях българи от 150 души нагоре.

 

— Ами защо та биха и кой те би?

 

— Би ма бюлюкбашията Топчи Ахмед.

 

— Не ти ли каза защо те бие?

 

— Нищо не ми каза. Щом дойде в колибата, взе едно дърво от огъня и захвана да ме бие, без да ме попита нищо. Сетне аз плаках и му се молех да ми каже защо ма бие, но той нищо не ми отговори. Само ме попита не сте ли вий дохождали при нас. Аз го уверих, че никого не сме виждали и той уж се разкая сетне, дето ма е бил. Ето, сега ще остана сакат с ръката — изохка дядо Таше. — Не ми стига дето бях хром, сега пък и сакат!

 

— Друго нещо не чу ли да говорят? — попитах дядо Таше.

 

— Чух да си говорят, че брат му на Топчи Ахмед — Али бюлюкбаши, отишел с друга потеря да лови други ваши другари и говореха още, че и вий сте били във Сливен, когато са обрали кадията Али ефенди, че във Сливен имало до триста души затворени и още карал да затварят от селата.

 

Аз като слушах какво говори старецът — настръхна ми косата на главата, но нищо не продумах. Само се прекръстих и рекох:

 

— Боже, да дойде веднаж лято, че ако съм жив, за всичко ще си отмъстя на турците! — и рекох на дяда Таша: — Не бой се, само моли бога да дойде лято и тогава, ако ми падне пред очите Топчията, който та е бил — няма да се отърве от моя куршум!

 

83

 

 

И продължих да разказвам на дядо Таше:

 

— Ти знаеш ли, дядо, че Топчи-Ахмед и брат му Али бюлюкбаши преди десет години бяха разбойници? Те изклаха много невинни български дечица, които хващаха от селата, за да искат срещу им откуп. И вземаха от бащите им пари, уж че ще ги пуснат, а сетне ги изколваха, да не ги познаят децата, когато те идват във Сливен на пазар. А сега нашите сливненски агалари ги направиха големци, бюлюкбашии! Тез двама братя бюлюкбашии са от турското село Чочовен, дето всички турци по преди са били разбойници! Като свърших разговора с дядо Таше, попитах го:

 

— Ами нашта колибка развалихте ли я?

 

— Не сме — казва старецът. — Мислехме, че пак ще дойдете.

 

— Защо тъй мислите? — казах аз. — Ами ако се случи турците да дойдат и я намерят? Нали ще ви избесят! Защо още на другия ден не сте я изгорили?

 

След това попитах дядото:

 

— Имате ли брашно?

 

— Имаме — каза старецът, — дето го бяхме купили за вас.

 

Аз извадих и дадох на стареца около 14—15 турски лири.

 

— Ха сега, да направите 20 оки брашно на хляб и да изгорите още днес нашата колибка!

 

На другия ден хлябът беше готов. Взехме хляба на гърбовете си и поръчахме на дяда Таша без брашно да не остава. Все да се намира, че може да се случи пак да минем, защото около други овчари и козари за нас няма вече спасение! А ние ще търсим в някоя пустия (пущинак) да си направим какъв да е подслон.

 

Отидохме в„Магарешка река”,под „Гюн-Гормез” („Слънце не вижда”). Това място се намира около 4 часа далеч от Сливен и там до едно изворче си направихме колибка, без да ходим никъде. И гледахме денем да не би някои ловджии или дървари случайно да ни връхлетят. Щом се привърши хлябът, ний пак отидем при дяда Таше и си вземем хляб, дорде останаха 3 или 4 дена до Велики заговезни. А времето все продължава хубаво. Снегът се постопи из полите на Балкана и нам веч не ни се седи на едно място. Нищо подробно не знаехме за нашите изловени другари, как така е станало, че са изловили 10 души на един път? Затова веднаж отидохме пак близо до Сливен на Сините камъни, дето се беше разболял по-преди другарят ми Стоян. Това място се нарича „Даямата”, защото е камък като колиба. Там намерихме един козар по име Танас Фетвата, който беше по-преди наш козар. Аз бях

 

84

 

 

още на 7 години, когато той дойде като млад момък да слугува при баща ми. Сетне слугува и при мене. Бяха се набрали веч 20 години слугуване все при нас, затова имах доверие в него, че ще ми изкаже всичко точно и право. Той като ме видя, засмя се и ми каза:

 

— Чакай и слушай, че нали знаеш, мен ми думат „Фетвата”, защото обичам да приказвам! Най-напред като сте се разделили с вашите другари, всеки си отишел на къщата — започна Танас, — а ямболците — в Клоцухор на Хаджи Николовия хан. Те си отишли в хана, но Киро Слепия, като си отивал за у дома си, един турчин-заптия, който вардел на улицата, го видял и го уловил. Той щял да се отърве от турчина, но в същото време оттам минавал един българин, който отивал по работата си. Турчинът извикал на българина: „Яла бре, помагай!” Българинът дошел на помощ на заптието, завладели Кира и го закарали в полицията. Щом го ударили няколко пъти, тоз час той изказал другарите ви. Само вас двамата не споменал. Полицията на часа нападва на всеки дома и ги излавя. Ямболците пък заградили в хана и там ги изловили. Само един побягнал — Никола Аджема. И Хаджи Николовият син — Хаджи Димитър го няма. И той избягал. Хаджи Никола с другите си двама сина е затворен и турците го подигравали. А другите, които били с вас, много бой ги били! За вас двамата отначало нямаше приказка да сте били и вий там. Подир 3 или 4 дена, щом ефендито пооздравяло, отишло при пашата и поискало да докарат заловените — за да ги види. Като ги наредили пред него, той познал, че един го няма между тях. И почнал да ги пита: „Де е онзи с големите мустаци, дето ми изряза ръцете и дето искаше алтъните?” Вашите другари позамълчали, не им се искало да казват, че вий сте били с тях, хванали пак да ги бият и тогава те казали, че си бил и ти, и Стоян Попов. И тогава се дигна потеря да ви търсят по селата, по овчарските и козарските колиби. И тогава хванаха овчаря на Слави Пенчев — Ивана Качяра и той изказал, че вий подир Али ефендиевата работа сте дохождали при него и сте искали хляб. И той е в темницата сега. Сетне надокараха много хора от селата откъм Ямболско, Карнобатско. Има и от Едирненските села, Енизарско и Стара-Загорско. Че откъде няма? Има сега затворени около 300 души и повече! Градът Сливен таз година не видя ни Коледа, ни Нова година, ни Ивановден. Думат ни турците: „Кяфир гяурлар” — всички сте хайдути! Стана лошо, брате, защо ви е трябвало да правите такваз работа!

 

— Е, е, замлъкни веч! — казах на Танаса. — Всичко разбрах, ами я ми кажи ти сега, чува ли се нещо за нас?

 

85

 

 

— Нищо, нищо не се чува за вас — рече ми Танас. — Работата утихна. За сега само копачите по лозята се подиграват и си думат: „Буюклията Алтън — дизлията. Ха по-скоро да изкараме редовете, че ще вземем вървите с меките махмудии!” Друго нищо не се чува за вас.

 

— Е, като е тъй, днес е петък. Сутра (утре) можеш ли да ни купиш халва за ядене и малко ракия и вино, че да ги донесеш в Кушбунарската река при крушата?

 

— Ха, готово ще бъде всичко, дорде съмне — отговори Танас Фетвата.

 

— Е, като е тъй, на ти пари, че върви!

 

Това беше в петък през 1860 година и в неделя веч ще се заговей за великите пости. Отиде си Танас. Ний седим по камъните и гледаме Сливена, който се вижда като в огледало от Сините камъни. Хората работят по лозята. А нам — не ни беше веч потребно нищо! Само се чудехме защо нашите другари не слушаха моите съвети и защо се тъй предадоха като жени?

 

Аз не можех да се начудя, но тъй е то, когато человек е немарлив и не си прави сметката! Кой им е крив сега? Там бе лошото, че затворените бяха изказали други минали работи и всичко излязло на мегдан, та сега зарад 14 души (дето направихме таз пакост) влязоха в тюрмата толкова хора. Но сега беше вече късно да се каем!

 

Беше заприличало на бунт! Като че е имало бог знай какво страшно съзаклятие, та изпозатвориха толкова хора!

 

Заловиха се хората, дето бяха при нападението на село Могила, изловиха се и нашият добър Иван — кметът на село Стралджа; уловиха Стойчо от село Драгоданово; уловиха кой издал Христо Данов от Емерлии. Всичко изловено! То било като чорап нанизано — и щом го дръпнали от единия край — всичко се открило. Само още трябвало да кажат, че се готвел и бунт!

 

На другия ден на определеното място при крушата Танас Фетвата донесе всичко, както бяхме поръчали. И бъкела с вино и ракията, яденето — всичко. Ядохме и докато приказвахме, току видяхме от около триста крачки — баща ми ни гледа от един камък. Аз се слисах, като го видях, не исках да ме вижда, защото ме беше срам от него, та рекох на Танаса:

 

— Върви си ти и утре над „Бозалаклива поляна” ще донесеш другите работи, дето ти поръчах.

 

Танас обеща. Замина си и тогава баща ми дойде при нас. Нямаше веч къде да бягам: седях и причервявах се пред него. Той веч беше доста стар, но държалив още. Аз го запитах що търси тука и отде знай, че сме на това място? Той ми каза, че като излязъл да си обиколи кози-

 

86

 

 

те и като видял по пътеката, че е минал кон и са е отбил конят от пътеката — той се усъмнил кой ли е минал оттам с кон и защо се отбил? Затова е дошел насам.

 

Моят другар Стоян се напи веч и хвана като всеки пиян человек да бъбри и вади пари. Дава на баща ми и му дума:

 

— На, сватанак. Дай на майка, дай на брат ми! Дай на сестра ми.

 

Мойта жена Бойка веч имала момче от по-миналата година и го беха кръстили на уйка му Стояна, та даваше той пари на баща ми да даде и на моята жена зарад детето, че било кръстено на негово име. Сетне шурето хвана и да плаче и толкоз вече пиян, че не може да ходи.

 

Аз треперех от яд и срам, че ни видя старият ми баща след две години и то в какво положение! Като си мислех какво понятие ще си заключи баща ми за нас! Баща ми знаеше, че аз не пия никакво питие, но мен пак ме беше срам за шуре ми, че го вижда в такова грозно положение. И веч ще се разделим. Тогава помолих баща ми да не излазя от града 3 или 4 деня, да се не случи нещо с нас, та да тегли и той на старо време заради нас!

 

Баща ми уж се обеща, че няма да излезе от града и си отиде. Утре щеше да е веч света неделя и заговезни. Времето ясно и добро, само около мене се въртеше всичко зло, което можеше да се случи. В главата ми — хиляди мисли и планове, но все лоши: мястото лошо. Няма пусия! Другарят ми пиян, не може да ходи. Ако сега ни нападнеше някоя потеря, какво щеше да правя? Да бягам — него щяха да уловят жив! Да го браня — и мене щяха да убият заради него. Чудех се и най-сетне реших: щом видя, че идва потера, най-напред ще убия другаря си, че ако мога — ще се браня. Ако ме убият, поне двама ще умрем на едно място!

 

Оттеглих се настрана, а Стоян заспа. След три-четири часа той изгавръзи (отрезня). Аз хванах да му се карам защо се така опива. И ако се случи някаква опасност, да знай, че ще бъда принуден най-напред него да убия, а че тогава с мен да става каквото ще.

 

Той ми се оправдаваше, че защото отколе не е пил питие, затова отведнаж го оборило виното.

 

Хвана да мръква.

 

— Хайде, взимай си виното и ракията — му рекох, — че ще идем на друго място да спим таз вечер. И там ще дойди Танас утре, да ни донесе каквото ни трябва.

 

Отидохме над Бозалъкливата поляна на Ловджи-Танасовата пещера. Съмна сутринта в неделя. Аз оставих Стояна сам при огъня. Имах неща скрити на едно място, та

 

87

 

 

ходих да видя седат ли си и се върнах къде обяд, но Танас още го нямаше да е дошел. Видя ми се чудно как тъй да не е дошел до сега Фетвата? А времето замръчня, като през месец март и ту завалява сняг, ту слънце огрява. Стоян тамам се опасваше. Аз чух, че человек се покашля тихо, помислих си: „Ето го Танас Фетвата — иде” и се спуснах да го срещна, но щом надникнах надолу, видях потеря, на 30 разкрача от нас! И те ме видяха. Извиках на Стояна:

 

— Издадени сме! Бягай подире ми! — и фукнах на долу.

 

Турците стреляха въз нас, но мястото лошо — не можаха да ни ударят.

 

— Скоро подире ми! — виках на Стояна и отскочих на по-добро място.

 

А турците все гърмят. Аз гледам дали не удариха Стояна, но ето че и той до мен. Снегът насили минутно да вали, та ни закри, а турците все продължават да гърмят в пещерата. Аз казах на другаря си:

 

— Издаде ни Танас Фетвата и отвред трябва да сме заобиколени! Затова бърже върви подире ми! — И от дето дойдоха турците, ний се извъртяхме и минахме отзаде им, но издалечко.

 

И снегът все вали... Отскочихме ний през една долчина, що се нарича „Данива мандра”, около 15 минути надалеч от потерата — и слънцето пак огрея, като че това го правеше в наша защита. Ний веч нямахме нужда да се боим, защото излязохме от опасното място и нямаше как да ни заградят, тъй като сме вече на „Голата поляна”. Там мястото — каменисто. Гора няма. Под градището отдолу сме, от там викахме на потерата и махахме им с ръце: „Елате!”, а и те правеха същото. След туй тръгнахме полека нагоре към градището. Турците ни последваха и то бързо, да ни предварят. Аз казах на Стояна:

 

— Бърже, да ги преварим и вземем по-добро място, че тогава нека дойдат!

 

Но Стоян не беше тъй силен, беше се уморил, едвам върви . . . Аз му казах:

 

— Аз ще бързам да заема височината, на ей оня пресечения камък, да не ни изпреварят турците и да ни зачетат там, а ти ме следвай колкото можеш!

 

Тогава аз се засилих: бърже се наместих на пресечения камък и гледам дали турците ще излязат по-напред или другарят ми ще ги изпревари. И ето, че той разпъхтян, дойде при мене, преди да са се появили потераджиите.

 

След 5 или 7 минути пристигна и потерата. Но ний вече бяхме сигурно с добрата позиция. Турците — потерад-

 

88

 

 

жии, излязоха на градището. Погледнаха — пък то един камък, дето сме ний! От нийде не може да се заобиколи, а ний стоим на „вратата”. Тогава те се върнаха назад, но на Стояна ятаганът и чантата останаха в плен. Той не свари да ги вземе, когато ни нападнаха. Остана и бъкелът с виното и ракията.

 

— Ето вярност! — думахме си ний. — Издаде ни Танас.

 

Но от друга страна пък не му мяза на издайство, защото потерата беше малка, около 20 души. Ако е издайство, то щеше и горе по върха Сините камъни да е пълно с потера.

 

Ще се научим сетне!

 

 

Сетне се научихме, че ето как станало това издайство: — Качяра Иван, като го затворили турците в тюрмата, опоявали го с питие в затвора и тъй го изпитали за всичко що знаел. И той им разказал, че Панайот и Стоян два дена след напада върху Али ефенди явиха се при мене на къшлата и ми казаха, че напролет пак ще дойдат и аз зная къде се крият те, когато са в Сините камъни. Та ето, по това съмнение, щом се постопли времето, то полицията в неделя на заговезни, пристигна с 20 заптиета. Иван Качяра ги изпратил, по съмнение да ни търсят и сполучили. Като излезли из Сливен, Танас Фетвата тъкмо отивал да купува за нас каквото трябваше. И като видял Ивана и заптиите, че отиват към Сините камъни , той усетил каква е работата и затова не излязъл от града. Него ден пък баща ми не ме послушал дето аз му се молих преди един ден да не излиза по къра три или четири дена, ами да вземе от дома нещо за ядене и да дойде без наше съгласие да ни носи ядене. И като дошел при крушата и ни нямало там, той тръгнал да ни търси там, дето ни бе нападнала потерата. А потерата като ни остави и се върна, срещнала баща ми там близичко на пътеката. Улавят го. В торбата му хляб и други работи за ядене. „Ха! Ето баща му дошел да им носи хляб!”

 

Той — баща ми, като се видял в капана, казал, че дошел да донесе хляб и ядене на своя козар, защото днес било заговезни. Потерата го вързала, натоварват на гърба му Стояновата чанта, ятагана, бъкела с вино и закарват го в конака. Затварят го там, но не го били. Турската полиция се „съжалила” над стария наш баща и наредила по един изкуствен начин да го мъчат: турили кукуруз (царевица) под краката му, събули го бос и го държали 3 деня и 3 нощи прав. Мушкали го да не заспи, за да бъл-

 

89

 

 

нува и така да узнаят дали наистина той не ме знае и не ме е виждал. Но баща ми като бълнувал — говорил за други работи, а за мен нищо не споменал. Нито пък за шуре ми Стояна. Подир това полицията се уверила, че баща ми не ме е виждал и нищо не знае за нас, и след 10 или 15 дена, пуснали го. Но му се повредили краката от тогава, и след няколко години, най-напред го заболели и почнали да му оттичат табаните, а сетне до пояса чак отекъл и според брат ми Христо той от това и умрял.

 

След като ни остави потерата, ний напуснахме „Пресечения камък” и се оттеглихме в един гъсти храсти под „Власова поляна”. Там под камъка, дето се казва „Талошмана”, седяхме доде мръкне.

 

— Е, сега де ще вървим? — каза Стоян. — Тю бей, днес за малко щяха да ни изтрепят. Цялата зима се опазихме, ето веч пролет и щяха насмалко да ни изтрепят!

 

Аз му казах, че ако беше вчера, както ти беше пиян, то непременно нашите глави днес щяха да са набити на колове сред пазаря, хората щяха да се привървят да ги гледат, а турците щяха да ги препикават. Но бог ни избави. Пак останахме живи!

 

— Ти ме питаше накъде ще вървим? — казвам на Стоян. — Нали няма веч сняг — само върви подире ми! Сега ще те заведа в Матейския балкан, дето има най-хубава гора и няма хора, та можем да седим свободно.

 

Моят другар, бедният, не беше живял от малък по горите, по дъждове и снегове, и затова таз зима много мъчно му се видя. Никога той в живота си не беше спал на снега, без огън, без завивка. Но сега веч привикна на дивия живот. Аз бях вече кален, защото от дете зиме и лете — с кози и овце — все по горите!

 

 

Брат ми Христо в това време беше станал козар при Големия Молла, сливенски ага, само и само да го не преследва полицията. Аз бях известен, че той е при Моллата козар и една вечер ний със Стояна потеглихме към къшлата, дето беше брат ми, защото през там ни беше пътят. Минаваме близо покрай къшлата и гледаме, че свети огънят в козарската колиба и кавал свири в колибата. Аз по кавала познах, че свири брат ми, и рекох на Стояна:

 

— Чуеш ли кавала? Това е брат ми Христо. Тъй свиреха кавалите в таз колиба преди няколко години, когато турската чета ни нападна и ме вързаха. И да не беше баща ми да ме отнеме, още тогава щяха да ме заколят турците.

 

Аз тогава не знаех, че тази вечер на заговезни баща ми

 

90

 

 

е заради мене в темницата — затворен. Сигурно и брат ми нищо не знаеше, какво се е случило него ден с баща ми и с мене.

 

Заминахме си и на другия ден бяхме в Калоянския кайряк, дето преди няколко години беше убит Ненчо Кехая и син му Райно от турците. Там, на същото място, бяха конете на Мите Стоянов Марев от село Калояново. Излазяхме вечерта при Мите за хляб, но той няма хляб, имаше съвсем малко. Аз му рекох:

 

— Скоро да вървиш в Калояново и да кажеш на брат си Злати и на шурей му Динко, или хляб да ти дадат, или брашно, а ний ще чакаме тук около кошарата, да не дойдат вълци и да издавят козите!

 

Митю нямаше какво да прави. Отиде, макар и да не му беше по волята. Неговият брат Злати и шурей му Динко бяха наши верни приятели, а и добри юнаци и ловджии! Имаха и добри шишанета.

 

Дойде Митю посред нощ. Донесе брашно, опече хляб. Взехме хляба и то се зазори. Излязохме тогава нагоре по пътя, къде местността „Рамадана”. Времето добро, но привечер се заоблачи и ний потеглихме за в Матейската гора. Захвана да поскапва дъжд, а ний бързаме нагоре. Дъждът се обърна на сняг, задуха и вятър, а ний бързаме, докато излязохме на „Голята поляна”. Имаше още четвърт час, докато прехвърлим върха, но снегът, дъждът и вятърът не ни даваха да вървим. Измокрихме се, като че във водата да сме топени! Назад да се върнем — няма къде да се намери място, за да си накладеме огън. Напред — толкова силен вятър, ще ни издави! С голямо напрягане и сетна душа се държехме на краката. Уплашихме се, че ще умрем на върха, но, слава господи, преминахме го! Щом слязохме надолу към Матейската гора, там нямаше такъв вятър. Нямаше и сняг, а бурята престана. Ний не бяхме дохождали по тез места (гора) откакто бяхме излезли по хайдутлук и не знаехме дали има нейде някоя каква да е, свинарска или кюмюрджийска колиба, та да си накладем в нея огън и да се поизсушим. Взехме по пътеката къде „Косанов рът”. Там гъста гора, липова и няма хич вятър. Намерихме по пътеката един турлук, (ровница), дето някои бяха горили кюмюр (въглища), та имаше много маосъци (главни) изостанали. Ето за нас хубаво място! Натрупахме онез марсъци — накладохме огън. Тамам се сушим (то вече сред нощ), дига се една врява из гъстата гора. Не се разбира какво е. Диви свини — не. Вълци — не е! И аз сам не можах да се усетя изпърво що за дяволска врява е това. По-сетне хванаха да вирят и да се давят и чак то-

 

91

 

 

гава ми дойде на ум, че са рисове. Аз и друг път съм слушал рис като реве, но тъй да се гонят и да вият не беше ми се случвало да чуя. Сетне ми дойде пак на ума, че при тез наши комшии трябваше да има сватба, та затова бяха толкова безобразни и на сто-двеста крачки от нас дигаха такава кавга!

 

Съмна се. Времето пак се изясни. Пекна слънце. Ний излязохме по „Косанов рът”. Гледаме, под Матейския мост, дига се дим. Има там някой да горят кюмюр. Вечерта, щом се мръкна, ний се доближихме до огъня полека и видяхме двама българи, ядат хляб, и двамата от Сливен. Единият — Никола Овалията, другият — Герги Терзобалията. Не им се явихме. Минахме реката и насреща, в усойката, седяхме два-три дена и ги гледахме. Те си горят кюмюра, носят го на Сливен, продават го. И никой не минава по тез места! Само тез двама хора из таз гора...

 

Свърши ни се хлябът и една вечер явихме се при тях. Престорихме се, че сме турци-заптии. Казахме им още, че преди пет-шест дене ний сме били с потерата в Сините камъни и че сме гърмели на Хитов и Попов, но сме ги изпуснали и не сме успели да ги убийме! И сетне питаме:

 

— Не са ли дохождали при вас за хляб?

 

— Не сме ги виждали — отговориха ни кюмюрджийте.

 

— Право казвайте, че сетне ви смазвам от бой!

 

— Как не ще кажем? Да сме ги видели, ний самите ще обадим на правителството. Такива проклети хора като тях трябва да се избият, че да бъде светът мирен! Мързи ги да работят, че тръгнали да обират хората!

 

— Браво бе синко, вий сте добри българи и царски раи — казах им аз. — Имате ли хляб, че ний сме гладни?

 

— Има, ага, има — каза Герги.

 

Дадоха ни хляб. Ядохме, гряхме се при огъня и седяхме около четири-пет часа. Най-сетне аз обърнах по български и рекох:

 

— Никола бе, ти не ме ли познаваш?

 

— Не, не те познавам.

 

— Добре ме гледай, че тогава кажи, че не ме познаваш?

 

Той, бедният, Никола Овалията, пак отговаря:

 

— Не те познавам!

 

— Ами я помисли, преди 3 години, там горе на „Косановът рът” до пътя, нали ти палеше въглища?

 

— Да, аз горях там кюмюр — рече Никола.

 

— Ами там нали имаше и свинарска колиба? Белите свини, големите, на кого бяха?

 

— Знам зер. Тий бяха на Хитюв, свините.

 

92

 

 

— Ами знаеш ли, като ти дадох едно прасе да си го храниш?

 

— Знам, че земах прасе, но аз сега никак не мога да те позная.

 

— То съм аз, Панайот Хитов! Стоян захвана да говори на Герге:

 

— А ти, Герге, не ме ли познаваш?

 

— Не те познавам.

 

— Ами като беше ти овчар при Ибрахим Тахтака на Белшенската къшла, аз бях кожухар. Като ми донесе кожи, та ти уших дълъг кожух до земята? Не помниш ли?

 

— Знам, че ми уши кожух, но сега никак не мога да те позная.

 

— Както и да е — викаме ние, — можете ли вий, ако ви дадем пари, да купите чисто брашно, да го донесете, че и вий, и ний да ядем заедно, както трябва. Но да се пазите да ви не усети някой и защото сте бедни хора, недейте взима само от един дюген по много, а от няколко — по малко.

 

Те мълчат, но гледаме, че съгласяват се с нас.

 

— Е, на ви пари, че да видим ще ли се оправите! Ами по колко пари продавате кюмюра? — питаме ги ние.

 

— По 6 пари оката! Понякогаш и по 8 пари оката — отговарят ни те.

 

— Ами по колко товарите едно магаре?

 

— По 60 до 70 оки.

 

— Ох, и вий жени и деца ще храните!

 

— Храним ги ний, но понякогаш и гладни си лягат.

 

— Е, като е тъй, на купете и за вас по 50 оки брашно, та да не случва да си лягат в къщи гладни.

 

И тъй, след 3—4 дена ний имахме и добър хляб — чист; и маслини и хайвер, и шарлан. Като се понаседяхме, казахме на кюмюрджиите;

 

— Вий си работете, но само без брашно да не ни оставяте, че ний пак ще дойдем. А ти, Никола — рекох на Овалията, — ела малко с нас, че има да ти поръчам нещо.

 

Дойде Никола Овалията с нас. Като минахме през реката, откъде „Косанова рът”, седнахме на едно хубаво място.

 

— Е, Никола, ти ще идеш пак утре в Сливен да продаваш кюмюра. Знаеш ли дома на Хаджи Никола, дето е затворен сега в тъмницата с двамата му синове?

 

— Знам го зер — казва Никола. — Аз съм му продавал кюмюр за хана.

 

— Ха, по-добре! То хана веч запустя, но ти иди у дома на хаджийката, уж че имаш да вземаш 5 или 10 гроша за кюмюр, но гледай да не те виждат хора като отидеш у

 

93

 

 

тях и тогава ѝ кажи, че ний сме те проводили с хабер, ако знай де е син ѝ Хаджи Димитър, да му каже, че го търсим, че други път като дойдем тука, ще те пратим да го доведеш при нас!

 

— Добре — каза Никола. — Ще се потрудя — и се върна.

 

Ний със Стояна отидохме да се разхождаме по Матейската дъбрава. Излязохме чак на върха на планината Стидово. На изток, там има стара крепост, която се казва „Стидовското градище”. Времето топло, ясно, пролет е веч! Айтос, Бургас, Ахелой и Хасекията. Край „Мандра гьол”, разпъплили се хора по полетата. Орачи и лозари нашарили полето с разни черти от угари и лозя, които се отличават от необработените поляни и пасища. Жълтите шумаци, от есента изсъхнали, се постепенно съживяваха. Ний цял ден се забавлявахме да гледаме и се радваме на хубавите и прекрасни местности. И си рекохме тогава: „Хайде таз нощ да минем през ниската местност край Ново село и Кюпеклии и да идем до Терзилийския кайряк.” Взехме пътя надолу, а то хвана да мръква и ето един овчар — градехчанин, около 50-годишен. Спряхме го на пътя.

 

— Отде идеш, бе дядо?

 

— От къшлата.

 

— От коя къшла?

 

— Сегмениката.

 

— Отде си?

 

— От Градец.

 

— Кой ви е кмет в селото?

 

— Гинйо Чорбаджи.

 

— Ами неговият роднина — младият дяда попа, познаваш ли?

 

— Как да го не познавам?

 

— Ами нас познаваш ли?

 

— Не ви познавам.

 

— Ами сливенските хайдути Стояна и Панайота не си ли чувал?

 

— Чувал съм, как не!

 

— Ето, ний сме!

 

— Бей, Тенчо, ти ли си бе, мойто пиле? Аз съм дохождал на вашия дюген и колко вино съм пил! Че вий сте роднина с нашите попове. И дядо ви поп беше от нашето село!

 

— Е, хайде, върви си, че се мръкна, но никому нищо не казвай — казваме ний.

 

— Няма да казвам никому — каза старецът, повъздъхна си, но не си тръгна.

 

94

 

 

— Защо не ме питате де отивам аз сега и защо? — рече най-сетне той.

 

Ний му казахме:

 

— Що ни трябва да те знайме къде отиваш?

 

— Зло, мойто зло! — каза старецът.

 

— Какво зло, бе дядо?

 

— Двама турци тука, от Камчията, миналото лято ходеха тъдява и сега, като се стопли времето, онази вечер дойдоха на къшлата пак и ми заръчаха: или 3000 гроша да им дадем от наща къшла, или ще я запалят и нас ще избият!

 

— Не ги ли знайте от кое са село? — попитах го аз.

 

— Не ги знайме добре, но са или от Касъмчето или от Исоплий. Имат в нашето село сеймени-приятели.

 

— Но сега какво искаш? — попитах го аз.

 

— Дали няма леснина да ни отървете от тях?

 

— Де да ги намерим, дядо? Пък и ний си имаме наша работа — казах му аз.

 

— Питам ви, ако може.

 

— Може то, но ако е рекъл господ. Нека да си помислим. Я кажи ми къде ти заръчаха да им занесеш парите?

 

— Утре аз ще се върна от село и като минавам през Мараш боаз — ще се помайвам из пътя. Ще нося в ръката си една бяла кърпа, а те като ме видят с кърпата, ще ми се явят и ще вземат парите.

 

— Добре, дядо Къньо (мисля, че тъй му беше името на стареца). Добре, дядо — казахме му ний. — Ти утре вземи парите, но позабави се по пътя и гледай да минеш през боаза около два часа преди да се мръкне. Ако излязат турците, ти им дай парите и си върви на къшлата. Пък ний ще видим, ако имате вий и ний късмет — ще ги оправим! Ако ли не е — няма да бъде!

 

— Добре — каза дядо Къньо и си замина за в Градец, а ний взехме пътя за надоле, но вместо да идем, дето бяхме си намислили през деня, ний отидохме в „Мараш боаз” и си избрахме на дясната страна от реката едно добро място, отдето се види почти всичкият път. Крихме се там цял ден. Не се мръднахме от мястото си. Минаха само неколцина пътници и десетина кола дърварски. Никой друг! Насякоха си дърва и си отидоха. Надвечер — ето го дядо Къню иде по пътя и се повъзпира. Щом дойде на средата на боаза, от лявата страна на реката, от една рътлина се изправи един човек и му махна с ръка. Старецът се отправи към него и мина реката. Още един се показа от същото място и заслизаха двамата надолу. А дядо Къню — насреща им. Събраха се тримата, помая се малко дядото и пак взе пътя надолу, из боаза, а двамата

 

95

 

 

турци се оттеглиха в гората и седнаха там. След малко тръгнаха през гората по лявата страна на реката, но там лошо мястото, не се върви, та слязоха надолу към реката и преминаха на лявата ѝ страна. Взеха пътя към нас. Щом приближиха, затули ги една рътлинка. Ний все чакаме да минат, но няма ги! Рекохме си, че взеха нагоре към селото Седларево и тамам се повдигнахме — ето ги под нас, на пътя! Минаха реката и тръгнаха нагоре. Изтрещяха нашите пушки. Единият падна на мястото си (оня, дето го замери Стоян), тоя, дето го замерих аз — хвърли се в шумата под пътя и гръмна с пушката си, но не срещу нас, а нагоре във въздуха. Прескочихме ний реката, бърже, за да видим накъде отиде тоз, дето се хвърли в шумата. Ето го и той търкаля се близо до водата, а пушката му — на 10 разкрача, отхвърлена от него. Довлякохме и другия, от пътя. Едвам 19 турски лири намерихме в тях и около 20 турски петаци, бешлици. То притъмня вече. Хайде да ги не оставяме до самия път — напълнихме дрехите им с камъни и взехме пътя към село Седларево, но то тъмно не се върви, та спахме в гората.

 

На другия ден по пладне излязохме на върха Гребенец, над Седларево, дето се казва „Гребнешкото градище” и там, в старо време било крепост. От това място се вижда целият Матейски балкан и всичкото поле до Бакаджик, Сакар, Каваклийско и Търново Сеймен. Оттам ний пак отидохме при нашите кюмюрджии. Никола ни разказа, че ходил да разпитва за Хаджи Димитър, но Хаджи Димитровата майка казала, че не го знай къде е. Види се работата, че старата Хаджи Димитрова майка не е вярвала на нашия Никола кюмюрджия, да я не измами. Ний пак проводихме Никола да иде, пак да ѝ каже, че ако тя не вярва на него — да каже на Хаджи Димитра, той сам да дойде в Матейския балкан и там ще ни намери. И в същото време да разпита и за Никола Аджема, дали не го знай някъде къде се той крие.

 

Отиде пак нашият Никола кюмюрджия да разпитва, но пак се върна празен. Само се научил, че Никола Аджема се криел в Сливен, но сега излязъл по гората. А Хаджи Димитър е нейде из града скрит, но не може да се издири де е.

 

Ний помислихме и рекохме на Никола кюмюрджия: — Никола, ти пак натовари магаретата с кюмюр и пак иди и кажи на Хаджи Димитровата майка, че ний ще съберем четата и ще потеглим да ходим по горите, та сетне да иска синът ѝ да дойде при нас, не ще може да ни намери! И да идеш при Николовия брат на фурната (на Ад-

 

96

 

 

жема брат му беше фурнаджия), той може да го знае къде е, че да се върнеш сетне, за да видим какво ще правим.

 

Никола пак натовари хромите магарета с кюмюр и отиде. Върна се Никола кюмюрджия и ни разказа, че Хаджи Димитър го намерили, че и той дохождал да ни търси, но като излязъл до Калоянския кайряк над Камарските лозя, мислел, че това е Матейската гора, никого не видял там и пак се върнал в града и сега не го знаят къде е.

 

А пък Аджема Никола отишел в Магарешка река и там бил около Велевите кози. На Велю Кършев — при неговите кози бил. Там из гората го хранели Велевите козари.

 

— Добре, Никола! Сега ти вече много ни задължи — казваме ние, — затова ще ти дадем 20 лири да си купиш два катъра яки, та да не се блъскаш с тез хроми магарета.

 

— Не ща аз пари — каза Никола, — нито катъри. Ний с моя другар Герги и двамата ще вървим с вас и искаме да ни дадете пушките и ятаганите, които донесохте преди няколко дена!

 

Аз му отговорих:

 

— Че бива ли тъй, бе Никола! Вий сте хора женени и двамата. Имате по толкова дечица! Кой ще ви гледа децата?

 

— Господ да ги гледа — каза Никола.

 

Тогава ний му казахме:

 

— Я викай и Герге да дойде! (Георги в него време сечеше дърва за кюмюр).

 

Извика Никола и Герге. Питаме и него. И Герге казва същото. Искат да им се даде оръжието и да вървят. Никола беше нисък на бой, разтъртен, як человек и рус. А Георги беше черноок. Имаше черна коса, изкопано лицето му от сипаницата, понаграпав и висок около два метра и половина! Дали имаше по-малко от два и половина, не зная добре, но и да е бил от гореказаната мярка по-долу, да е било с 5 или 10 сантиметра!

 

Ний със Стояна ги гледахме. Гледаме — добри юнаци и двамата! Но това лошаво, че и двамата юнаци женени. Имат дребни дечица! Най-сетне им казахме, че ний ги одобряваме, но ето че вий имате жени и деца. Утре ще ви домилеят, ще се каете, а вашите деца и жени нас ще кълнат подире, че сме ви направили хайдути.

 

— Ако толкоз ви се е харесало това оръжие, що го ний донесохме преди няколко дена, то не ни трябва! Ще ви го дадем!

 

На това ни отговори Георги:

 

— Че защо ни е оръжие? Като не можем да се избавим от таз пуста сиромашия, то нека става какво ще!

 

97

 

 

Нямаше веч защо да ги убеждаваме. Тогава им казахме:

 

— Е, бъдете сигурни. Ще ви приемем в четата! Но за сега вий продължавайте да си горите въглища. Носете, продавайте дорде ний си наредим нашата работа.

 

Посъветвахме се със Стояна да проводим пак Никола в Сливен дано да намери Хаджи Димитър и да го доведе, че щом сега не се намери, то подире ще бъде мъчно, защото щом се появим с четата и потерите ще ни погнат! Де тогава ще имаме време ний да го търсим? И пак проводихме Никола да го търси. Ако го намери, да го доведе. Стоян през това време ще седи в гората, а пък аз сам ще ида да търся в Магарешка река Никола Аджема. Тъй и направихме.

 

Аз нарамих пушката си през нощта и в зора бях вече на „Черни пън” или „Кара кютюк”. От това място се вижда цялата Магарешка река. В нея имаше всичко три козарски колиби. Ний със Стоян се бяхме крили дълго време, но се вардехме от козарите да не ни видят и никой от тях не знаеше, че сме там. Гледах аз цял ден в колибите. Виждаха се добре двете козарски колиби и как козарите пуснаха козите на паша. На Дели Танаса козите отидоха въз баира „Голям вран”, а на Веле Кършев козите тръгнаха нагоре въз реката. Времето — добро, ясно и веч гората тук-там ще се развива. Цветята по топлите места — нацъфтели. Велювият козар подир пладне, като да съм му поръчал, обърна козите от лявата страна на реката и ги подкара към мене. Аз само гледах по пътеките и рътлините да не се появи някой человек, но слава богу — нямаше никого. Козарите ме познаваха от миналите години, защото ний много пъти сме ходили при тях. На Велювия козар беше, струва ми се, името му Желю — млад момък, на 20 или 21 години. Но ето че козите веч дойдоха под мене. Аз се сниших и се затаих в една гъста горица. Козарят мина край мене, но не ме видя. Викнах го. Той щом ме погледна, хвана да се смее и ми каза, без аз да го питам:

 

— Имате вий един другар загубен, той е при нас и ми обещава много да ме надари, ако ви видя и ви кажа да дойде и той при вас.

 

— Де е той? — попитах аз.

 

— Там, край колибата.

 

— А кой е той?

 

— Никола Аджема — каза козарят Желю.

 

— Е, добре — казах му аз. — Сега, като идеш с козите на колибата, кажи му да дойде хе-е там, при голямото дърво, след един или един и половина час!

 

98

 

 

Ето Никола Аджема иде при мене и отдалеч хвана да плаче.

 

— Мълчи, що плачеш такъв, като стара баба? — казах му аз.

 

Той, дрипав, с един скъсан кожух на гърба си. На ръката му — една брадва, а на главата — един оскубан калпак.

 

— Е, седни сега да се разговорим. Ами де ти е оружието? — запитах го аз.

 

— Защо ми е? — вика той. — Аз не съм луд, че да тръгна с оружие по гората. Ето на, около козаря, дрипав ходя, та и да ме види някой, де ще ме знай какъв съм?

 

— Хей, мой брате! — казах му аз. — Я погледни на хубавата гора, че тя се веч развива. Я, каква хубава и весела пролет сега е! Време да се веселиш и да пееш, а като нарамиш пушката и се накичиш с оружия и добри дрехи, като те види някой, ще му е драго до земята да ти се поклони. А не да се правиш да не познават какъв си! Това беше до сега. И аз се вардех и не си казвах името, но от сега веч явно ще ходя! Няма защо да се крием. То стана веч явно навсякъде. Иди, остави таз брадва на козаря, че ела да вървим! И вземи малко хляб!

 

Той отиде, върна се и ми каза:

 

— Има коприва сварена. Хайде да идем на колибата да ядем, а че тогава да вървим.

 

Отидохме на колибата. Ядохме и взехме пътя из реката. Слязохме на „Добрев рът” срещу долапа на Иванче Памука, който ни познаваше. И друг път ний бехме ходили миналите лета при него. Това беше 3 или 4 дена преди Великден, та ний постехме и искахме да се причастяваме. Никола Аджема имаше един чичо — поп, поп Йордан, на баща му брат. Никола ми каза, че чичо му поп Йордан бил много добър и верен български поп и сега той е иконом-заместник на владиката. В същото време е и в мезлиша (градския съвет).

 

— Ако искаш — каза ми Никола, — да му проводим хабер, че ако склони, можем да идем в дома му и да ни причасти.

 

— Дали можем до там чак да му се доверим? — казах му аз, а той ми отговори:

 

— Мене убий, ако се случи издайство. Много е добър чичо ми Йордан.

 

Вечерта отидохме при долапчията Иванче Памука и взехме неговото шишане на заем, дорде намерим за Никола друга пушка. И аз му дадох един от моите два пищова. Дадох му и ятагана на Али ефенди, който струваше около 25 до 30 турски лири, та останах само с единия пи-

 

99

 

 

щов и саблята. Дадохме пари на Долапчия да купи за Никола един кат добри дрехи от Георге Абаджията, който и други път ни шиеше каквото ни беше потребно и казахме още на Долапчията да иде при поп Йордана и да му каже, че ний искаме да се причастяваме, та или той да дойде при нас, или ний да отидем в дома му.

 

Ходи Иванчо Памука и се върна. Донесе дрехи за Никола. Облече се моят Никола в онез турски дрехи, с гайтан опъстрени, с онзи ми ти шал тараболус! Обръснахме го — иди го познай тоз ли е с вчерашните дрипи и оскубания калпак? Замяза на турски бюлюкбашия...

 

Памука Иванчо ни каза, че ако е било друг път, дядо поп можел да дойде, но сега оставали два дена до Великден и затова не може, та ний да идем довечера в дома му и да чакаме в бахчата (градината), където попът ще ни намери и ще задоволи нашето желание.

 

Вечерта ставаме ний с Никола и през Клоцухорските бахчи, та в дома на попа. Прескочихме в бахчата, но като беше много рано — подрямахме си малко, докато чакахме. Ето поп Йордан, подир полунощ, с една тояга в ръка, почуква из бахчата. Ний му се обадихме из темнотата (тъмнината).

 

— Вървете — каза попът, — полека подире ми!

 

Заведе ни в една стая, която беше доста чиста и добре наредена, но светлината не беше толкоз, блестяща. Тогава поп Йордан ни попита:

 

— Какво искате сега? Аз му отговорих:

 

— Нали знаеш: да се изповядаме и причастим. Попът ме попита:

 

— Ще ли са оставите от тоз хайдутлук?

 

— Няма да са оставим, но сега ще го захванем както трябва! Защото до сега бяхме аджамии!

 

— Тогава само ще се причастите, не бива да са изповядате... Щом ви изповядам, трябва да оставите хайдутлука — каза поп Йордан. — Сега може само да се причастите! ...

 

И чете ни молитва. Причасти ни. Аз попитах:

 

— Ще рече, може да се причасти человек без да се изповяда?

 

Поп Йордан каза:

 

— Когато имате нужда да са причастявате и намерите поп и ви той откаже — бийте го и насила го накарайте да извърши обряда!

 

Времето беше късо. Не можахме ний доволно да приказваме с попа, но стигаше и толкоз. Той ни каза много

 

100

 

 

работи за нашите затворени другари, а също, че от ямболците един избягал, но не му знаеше името.

 

Време стана да си вървим. Аз извадих 5 турски лири и ги оставих на масата. Поп Йордан взе парите и ми рече: — Вземи си тез пари и ги дай на друго място, дето по ще ти заслужат. Мен пари не ми са потребни, защото ний сме с попадията двама. Нямам деца. Държа по някое чуждо дете, та ги отхранвам.

 

Аз си турих пак петте лири в джоба и си отидохме.

 

Мислех си аз сетне много, че и у нас имало добри хора. Кой се е надявал в нашия град да имат такъв поп? ... Дорде излезем въз баира, то хвана да се зазорява и ний се упътихме пак към Магарешка река. Дойдохме на местността, дето се нарича „Пещерята” или „Даямата” и там направихме Великден. Бяхме взели едно яре от козите на Петър Дели Славов, но не зная отде имаше и вино, та моят другар Никола Аджема не само яде, но пи и вино. По едно време хвана да повръща. Аз му рекох:

 

— Ей, мой брате, тъй ли ще я вършим ний?

 

— Не ща да го пия туй пусто вино веч! Ще се зарека! — каза той, пък аз му казах:

 

— Ти не можеш да го оставиш, да не го пиеш, но барем варди се да се не опиваш, че нашият занаят пиянство не търпи!

 

— Не — отговори Никола. — Ето, вричам се: От сега няма да туря вино в устата си!

 

— Ето пък аз те дарувам с тоз ятаган, що ти го дадох. Ако ли пък те видя да пиеш вино — ще си го взема!

 

И като беше той още неопитен в нашия занаят, то аз му дадох наставления: в случай на опасност да гледа мене и мойта команда; ако види, че аз падна убит, тогава да бяга, защото не се знае, дорде са съберем с другарите си, какво може да се случи с двама ни. Никола ме уверяваше, че всичко ще изпълнява, каквото му кажа. Аз пък му рекох:

 

— Ти не си патил още нищо, та може отведнаж да се уплашиш и да ме оставиш, но да се не плашиш, дорде си с мене!

 

А той все ме уверява, че няма да ме остави...

 

— Е, хайде, сега ще отидем при Стояна — казах аз.

 

Ставаме оттам, минахме край Сливен и взехме през полето. Там имаше една къшла на един турчин по име Хаджи Байрактар Тованджия. Дойдохме близо до колибата му, даваме сигнал на овчарите да дойдат, но никой не дойде. А се чува в колибата, дето гаргорят. Аз помислих, че не чуват, защото е затворена колибата. Но хайде тогава да идем ний в колибата! Извадих саблята да се браня

 

101

 

 

от кучетата и тръгнахме. Тамам сме на колибата до вратата, ето един овчар насреща ни. Щом ни видя, върна се назад, пък аз — подире му, но той влезе в друга врата (имало друга преграда) и затвори вратата. Тъмно! Аз се позапрях, а Никола — до мене. Тогава се отвори вътрешната врата и един турчин с бял шал на главата с пушка насреща ми и рече по български:

 

— Ела бре!

 

Аз бутнах Никола назад и излязох до вънкашната врата. Пуснах саблята на земята и приготвих пушката си да го убия турчина, но ето че на моята пушка не можа да удари огнилото, за да гръмне. Турчинът начаса дръпна неговата пушка. Огнилото хвана огън, но не можа да запали барута. Тогава аз прекрачих прага и рекох на турчина по турски:

 

— Сестра ти твоя! Кого ще убиваш? — И с едно улавяне турчина за гърдите, изхвърлих го вън и рекох на другаря си по турски:

 

— Тут бре (дръж бе!).

 

Но Аджема, вместо да улови турчина, претупаха му краката през темнотата — побягна! Аз тръшнах турчина на пет крачки пред колибата в пепелището, но се случи тъй, че той падна седнал, сключи двете ръце на пояса и яко стиска пушката си. Аз го натискам с едната ръка за врата, а с другата — тегля пушката му, да я извадя от ръцете му. Як, турчинът! Обърнах се към колибата и ето на вратата забелязах още турски глави! Тоз час ми дойде на ума, че те ще ме натиснат въз него и ще ме уловят жив, та пуснах турчина и дръпнах да бягам. И като бягах, ето и Никола се притъкми до мене — бил нейде наблизо в тъмното. Само дето саблята ми остана при турчина.

 

Щом се отдалечихме малко, аз хванах да се карам на Никола защо бяга. Той ми се извиняваше, че не могъл да разбере и мислел, че мен са ме уловили турците, а сетне видял, че бягам, познал ме, че съм аз, затова тичал след мене. На ти сега агнета! Ний мислехме да вземем две агнета и да занесем при Стояна, а то аз останах и без сабля, че можеше да се случи и да ме убиеха! Ако беше другарят ми опитен — то беше лесно. Само да беше уловил той турчина, както му рекох „дръж”, или да беше ми помогнал. Но всичко вече бе напразно. Тъй стават ненадейни грешки... Чудех се тогава аз какви бяха тез турци в таз колиба, но сетне чак разбрах.

 

Дойдохме при Стояна. Той убил една сърна, та намерихме готово ядене. Аз му разказвам за случката, а той ми дума:

 

102

 

 

— Ти лошо си направил. Защо се буташ в таквиз работи с неопитни хора?

 

Попитах аз Стояна какво става с Никола, намерил ли е Хаджи Димитра? Стоян каза, че Никола го намерил, но не можал да го изведе, та пак отишъл в града. Никола Кюмюрджия този път, като се върна от града, доведе Хаджи Димитра при нас: добре облечен, руса коса, очи май зелени, на бой — нисък, разтъртен. Върху него — два пищова, ятаган черно-чирен, едно шишане с даалийски чакмак 5 педи дълго, 5 драма куршум носи. Годините му бяха около 20.

 

Досега ний, ако и да се въртяхме почти два и половина месеца в Матейската гора, не ни знаеха дори най-добрите ни приятели от околните села, защото не искахме да ни знай никой, дорде не се приготвиме добре. Но сега ставаше нужда вече да се явим на някой от приятелите ни и да ги натоварим с работа. Аз по-горе казах, че се научихме от поп Йордана за един ямболченин, побягнал из тюрмето. Също и Христо от с. Кавлаклии, се компрометирал по някои частни работи с един селски султан, по разправа за ниви и разпитвал за нас. И казал: „Щом се науча де са, ще си взема пушката, ще ида при тях и ще ги моля да ме приемат в четата. Ако ме не рачат — ще се убия! Не се тегли веч!” Божил Бахов от Сливен и той, не знам по каква причина, ни търсел, за да го приемем. Затова ний пратихме Никола в село Глушник да повика селския кмет Паскал. Той бе наш верен приятел и доста юначен человек, та го извикахме да дойде при нас. Отиде Никола и до вечерта дойдоха с Паскала двамата. Паскал щом ни видя и тоз час захвана да ни се сърди, че не сме му се явили по-рано.

 

— Няма нищо! Ти ще ни се наситиш, ами кажи ми ти сега — рекох аз на Паскала — ще ли можеш за 4 до 5 дена да ни завършиш една работа?

 

Паскал отговори:

 

— Готов съм всичко да направя! Нали е за народност?

 

— Всичко има — отговорих му аз. — Народност и хайдутлук, и отмъщения. Всичките занаяти са у нас.

 

Паскал попита:

 

— Е, какво искате от мене?

 

— Сега ето, да ти кажа какво искам от тебе: имаме изгубени другари. Трябва да ги потърсим, дано ги намерим, че веч не е за седене. Пролет е! Трябва да идеш в Ямбол и да намериш избягалия от тюрмето ямболец. Той трябва да е в Тунджа-Орман. Ако не го знай Никола от Ямбол, то или чиркишлийци, или атлийци, или тавашантепенци

 

103

 

 

трябва да го знаят де е. Тъй също Христо от Кавлаклии трябва да се повика, и Божил Бахов от Сливен.

 

Тогава Паскал ми каза, че той сам ще иде да намери Христа и Божила, а за Ямбол ще прати Ивана. Аз му казах:

 

— Иван не е опитен. Дали ще може да я свърши?

 

— А, той е много добър! — каза Паскал, — но още едно момче иска да дойде с вас.

 

— Кое е то? — попитах аз.

 

— Ти го знаеш — каза Паскал. — Стоян Арнаудов от Жеравна. Козар е. Не зная защо го затваряли турците, та им се разсърдил. Затова не рачи вече да пасе кози, а иска да дойде с вас.

 

— Нека той да остане по за сетне — казах аз. — За сега другите дано намерите и ги доведете!

 

Отиде Паскал и след 4 или 5 дена доведе и тримата. Ямболчанинът да бил Никола Мавродиев. Той бе същият Никола Мавродиев, който през 1859 година ходил бе с четата на Георги Трънкин и убил Христо Данов, кмета в Емирлии. Никола Мавродиев бе человек млад, но не добър, пиян и крадец с други думи — человек развален и женен, нещо около 26- или 27-годишен. Ръст — среден, рус, малко гърбав, с яко телосложение.

 

Божил Бахов, тъй също бе рус, висок, с пълна снага и широки плещи, очите му — чакърести (пъстри), мустаките — руси, средни.

 

Христо от Кавлаклии — тоже рус, висок, сухолик, мустаки — руси, дълги.

 

Сега станахме всички на брой така:

 

1. Панайот Хитов;

2. Стоян Попов;

3. Никола Кюмюрджия — Овалията;

4. Геооги Кюмюрджия — родом от с. Терзабас;

5. Никола Аджема;

6. Хаджи Димитър;

7. Божил Бахов;

8. Никола Мавродиев.

 

Трябваше ни поне още един другар, затова пратихме да поведат и Стоян Арнаудов — жеравналията. Стоян беше около 22- до 24-годишен, черноок, с черна коса, мустачета малки, чернолик.

 

Поразговорихме се, че сега трябва да ходим веч като хайдушка дружина, но Георги Трънкин го няма още из Влашко, за да ни стане войвода. Дали ще дойде или не ще? Той, май, не си стои на думата и да не направи като миналата година?

 

Наговорихме се да идем близо до Сливен в Арсенов-

 

104

 

 

ския боаз и оттам да проводим в Сливен до приятелите ни известие — ако се научат, че дойде Георги, да му кажат къде да ни намери.

 

Хаджи Димитър пожела сам той да отиде в Сливен, за последен път да види майка си и да ѝ каже „Сбогом, майко!” Ний му казахме ще ни намери на „Добър рът”, срещу Иванчовия долап. След това натуряхме на момчетата все турски имена, та като се случи да имаме работа с турци или да разпитваме някои турци — да не ни познават, че сме българи. Назовахме се на турски тъй:

 

1. На мен името беше Арнаут Ахмет;

2. На Стояна (шуре ми) — Хаджи Сяит;

3. На Герге — Коджа Ибрахим;

4. На Христа — Христем;

5. На Стояна — Кара Феиз;

6. На Хаджи Димитра — Помак Али;

7. На Никола Мавродиев — Джанбаз Ахмет;

8. На Божила — Бошнак Едрис;

9. На Аджема Никола — Кючюк Адам.

 

След това Хаджи Димитър замина за дома си, пък аз отидох с другарите ми да видя къшлата на Хаджи Байрактаря и да науча какви турци бяха, дето ми остана при тях саблята. Дойдох до къшлата близо. Скрихме се през него ден, а щом вечерта се примрачи — отидох при овчарите. Разпитах ги кой е бил тоя, дето излезе насреща ми с пушка и искаше да ме убива, а те ми разказаха, че бил сам техният ага Хаджи Байрактар с още 6 души други турци. Били дошли на къшлата нарочно да вардят, защото 3 дена преди това дошли някои с пушки и им взели три агнета. Затова турчинът заедно с 5—6 другари дошъл при овцете нарочно да поварди от такива като мене.

 

— Ний не чухме, като сте давали сигнал — рече овчаринът, — но чухме като залаяха кучетата. Нено излезе да види какво лаят и тогава вий тъкмо сте влезли в колибата. Нено се върна и каза: „Ето въоръжени хора дойдоха!” Дорде се наканят другите турци, X. Байрактар дръпна ( приготви) пушката си и отвори вратата. Излезе, но дорде другите се наканят кой по-напред да излезе и дорде дойдат на вънкашната врата, то вий сте побягнали. Хаджи Байрактар се върна в колибата гологлав и дума: „Тюх бре, анасъна! Никога таз мойта пушка не ме е лъгала и какви хора бяха тез — за малко щеше да ме удуши тоз, дето щях да го убивам. И той гърмя въз мене, но добре, че неговата пушка не взе огън!” Аз ги запитах тогава:

 

— Ами де е саблята, дето остана тук?

 

— Взе я агата и я занесе на пашата в Сливен.

 

105

 

 

Аз предварително бях поръчал на овчарите Хаджи Байрактарови да опекат две агнета. Агнетата се печаха. Докато чаках, аз поръчах на овчарите да кажат на агата си, че ако той не ми прати саблята, то аз ще изколя всичките му овце, а къшлата ще изгоря. И най-сетне ще ида в дома му и ще се разплатя за саблята си.

 

— И ще му кажете — заръчах аз, — че саблята не е на друг, но е моята!

 

Един от овчарите по име дядо Руси, бащин ми приятел, току ми дума:

 

— Върви си ти при момчетата, а ний всичко ще кажем! Аз пак думам:

 

— Да опечете агнетата хубаво!

 

Старецът дядо Руси, бедният и добър приятел, не можел пред другите овчари да ми каже, че потерята била там нейде близо и че вече е отишъл един овчар да извести, че ний сме веч на колибата и се пекат агнетата за нас. Та старият дядо Руси само ми дума:

 

— Върви си при другарите, аз знам как се пекат агнета!. . .

 

Най-сетне аз послушах дядо Руси и отидох при другарите си. Още бе тъмно. Не се мина малко, от двете страни на колибата, едни срещу други загърмяха пушките: потерята като дошла до къшлата, разделила се на две — от двете страни да заградят колибата, защото овчарят, който отишъл да им каже, че сме там, казал, че аз съм вътре, в колибата. Затова дядо Руси, като не смеял да ми каже пред другите овчари, че има потеря, само ми думал: „Върви си!”

 

И тъй, ние гледахме отстрана турските потераджии как гърмят едни срещу други. И как нашите агнета, дето се печаха за нас — останаха за потерята.

 

Ний си взехме обратния път край Сливен и на другия ден бяхме в „Добрив рът”. Ето, в това време дошел и Георги Трънхин от Влашко и довел с него си още двама. Единият беше от Ямбол — Желю Чернев, родом от село Карапчи, около 28 години, другият — от Македония, от село Банско, по име Яни, младо момче на 26 години.

 

Георги беше рус и грапав, около 32-годишен, изкопан от шарка. Желю — тоже рус и едър, но лицето му — чисто. Имаше тънки руси мустаци. На Желю турихме турско име — Дели Бекир. На Яне — Арнаут Осман. На Георге — Ахмет Бюлюкбаши. Избрахме пак Георге за войвода — по старшинство.

 

Същата вечер потеглихме и отидохме зад „Колишница”, където имаше една козарска къшла. Приближихме се по тъмно. Викахме да дойде козарят и никой се не обажда.

 

106

 

 

Колибата беше близо. Хвърлихме два камъка на колибата, чу се някаква тупурдия и пак се умълча. Ний се оттеглихме в гората на едно високо място, за да гледаме оттам. Ето че слънцето изгря и видяхме около 30 души потеря — турци и българи, размесени. Оставиха колибата и взеха пътя към Гюлджука. Отидоха на други места да вардят, а ний се примъкнахме и уловихме козаря. И питахме го:

 

— Защо снощи не дойде, като те викахме?

 

— Не ме пусна потерята — каза ни козарят (Тодор му беше името).

 

— Ами кой бюлюкбашия беше?

 

— Али бюлюкбаши — каза Тодор.

 

— Ами що се тропаше около колибата?

 

— То бяха българите потераджии. Като тупнаха двата камъка в колибата, българите изскочиха отвътре и се нахвърлиха в шумата, дето седяха цяла нощ. А турците се затвориха в колибата и цяла нощ не спаха. Днес заминаха към Делиминковите овчари.

 

— Ами кои бяха българите с потерята? — попитахме ний.

 

— Дермендеренци — отговори Тодор козаря.

 

Вечерта взехме пътя и тръгнахме след потерята. Излязохме на един връх над с. Касъмово. Седим там и гледаме. Ето потерята дойде към нас, под върха, седнаха на една поляна под пътя и взеха да мерят на нишан. Гръмнаха около 50 пушки, а ний все ги гледаме. Имаше от нас до тях 1500 крачки. Най-сетне, за да знаят, че и ний сме там, пуснахме 4 шишанета въз тех. Куршумите стигнаха до тях, но нищо не им направиха, ала те се разтичаха, нахъргаха (нахвърляха) се в една шума и гледат оттам. Гръмнаха 5—6 пушки, но ни един куршум не стигна до нас, а сетне взеха пътя към село Касъмово. А ний вечерта — в Бинкос боаз. Седяхме там в боаза близо селото Бинкос.

 

И видяхме вечерта до с. Бинкос един керван. Казанлъшки турци ходили в Бургас с жито и се връщат. Кондисаха (спряха) близо до с. Бинкос. Вечерта ний заобиколихме турците, но те имаха оръжие и стана сражение. Убихме от тях трима, а двама ранихме. Другите сполучиха, та избягаха, но ги изловихме, вземахме им парите и ги пуснахме. Аз попрегледах парите и ги дадох на войводата да ги пази. След два деня вече бяхме в Средна гора, над селото Черково и там си делихме взетите пари от турците. Но аз забелязах, че от парите липсваха и викнах Георге-войвода настрана и му рекох:

 

— Парите не са всичките!

 

Той ми отговори, че оставил от парите за него и за

 

107

 

 

мене. Аз му отговорих, че тъй не бива и аз не ща от тез пари.

 

— Това не е добро, дето го правиш! Ще пропадне цялата дружина, щом има кражба, или ти сам ще бъдеш убит! — И му казах още: — Аз няма да те убивам и на другарите няма да казвам, че ще стане надзор между дружината, но те уверявам, че ти с тоз акъл няма да видиш добро!

 

Той ми отговори:

 

— Аз толкоз години ходя, пък ето — нищо не ми е!

 

Аз го оставих веч. Повече нищо не му казах. Дойде при нас Руси от Черково и ни извести, че Коста Салжията от Стара Загора ни търсил и иска да дойде с нас. „Нека дойде” — казахме му ний и той го доведе след два деня. Коста беше компрометиран за минали работи, та взехме и него с нас. След три дена нападнаха ни потери в Средна гора между Аджар и Калофер, но мястото беше добро, та нищо не можаха да ни направят. Само че отидоха толкоз фишеци напразно! През същата нощ преминахме и слязохме край Тунджа в една ситна гора, а през другата вечер взехме полите на Стара планина. Излязохме на най-високото място между Карлово и Ново село. Там на него връх, цяло лято по едно парче сняг се намира. Не може да се стопи. Там ни разказаха овчарите-каракачани, че преди два деня, откъм Троян дохождала потеря и биле все помаци. Ний продължихме из Балкана към изток. На Мара-Гидик ни посрещна друга потеря, излязла откъм Ново село, но не можа да ни види. Щом дойдохме в Габровския балкан, спряхме в хубавата гора в местността, наречена „Узана”. Там имаше овчари-шипчени, та ни казаха, че те са две потери: едната — от Казанлък, другата — от Габрово. Вардят из гората. Ний ги попитахме има ли българи с тях?

 

— Няма — казаха овчарите. — Само са турци.

 

Поръчахме на овчарите скоро да направят от 30 оки сирене ошмар и да месят хляб, а ний залегнахме зад едни камъни сред една добра гора на триста крачки до бачията (мандрата) и казахме на овчарите, ако дойде потерята, да им посочат де сме. След 3 или 4 часа ний бяхме се вече наяли. Мястото „Узана” е една голяма поляна сред гората, но трябва един час да я заобиколиш! Ето двама турци с брадви на ръцете — идат. Идат право към бачията. Ходили из гората за дърва и седнаха на бачията, та ядоха. Овчарите-шипчени ги познаха, че и те са били с потерята, и им казаха, че хайдутите са дохождали и взели хляб. Двамата турци си отидоха и след един час ето че потерята се подаде, иде право на бачията!

 

108

 

 

Един от овчарите отиде и им каза, че хайдутите са още тука близо до бачията, но потерята, която беше от около 40 до 50 души, или не повярва на овчаря, или пък беше ги срам да се върнат, та се поспряха и пак тръгнаха към бачията. Щом наближиха до 400 крачки до нас, ний им фърлихме 8 пушки отведнъж, а те се разбъркаха и се пръснаха по поляната. Но двама вече лежаха убити. Имаше ли ранени, не зная, но останалите се оттеглиха назад, спряха на поляната, започнаха да гърмят оттам. Само че едвам достигаха по някой отмалял куршум до нас и то, като че ли с ръка си го захвърлил. Само че топъл, като го вземеш. Ни една пушка ние повече не гръмнахме и се оттеглихме от това място. Посъветвахме се вечерта и се съгласихме, че не можем да ходим по предела на Балкана, защото потерите са много, затова взехме откъм Габрово из полите на Балкана, през Колибите. Преминахме Габровската река и взехме пътя през Тревненските колиби. Минахме Тревненската река и излязохме срещу Белица. Там по тези места нямате потери, нямаше нищо. Слязохме близо „Вонещата вода”. Оттам минахме на Хаинбоаз при един наш приятел от Колибите. Името му беше Добри Солито. Той ни разказа, че и Конарският балкан е пълен с потери. Затова ний пак оставихме Големия балкан и взехме пътя през Еленските колиби, минахме „Дрента”, прехвърлихме Бибрийските колиби, турското село Кечи-дере и излязохме между Стара река и Сливен в местността „Демир капия” или „Вратника”, на пътя, що идва от Сливен за Търново. Седяхме там на около два деня. Имаше каракачани-овчари, та взехме от тях хляб и агнета. Нашият войвода Георги се развесели, току пей и тъй се разхубавил — да ти е драго да го гледаш! Аз не зная защо, но мен пък ме беше уловило един мързел и никак не ми се вървеше. Бяхме по-долу от Вратника, откъм планината, наречена „Бросия варад”.

 

Георги войвода иска да излезем на „Демир капия” и да вардим пътя, ала на мене не ми се ходи, мързи ме. Той пак ме подканя, а след него захванаха и други от другарите да ми думат:

 

— Хайде да идем там, дето иска войводата!

 

— Е, хайде.

 

Излязохме на върха над Калната Усойна. Наредихме стражи. Времето — хубаво. И ето откъм Сливен идат 5—6 души — пеша. Дойдоха близо — изловихме ги. Бяха все млади турци, идваха си от Цариград. Ходили там на наука да се учат за ходжи, родом от Тублука. Пуснахме ги да си вървят. Но ето че дойде един от стражите и ни каза, че откъм Сливен се задали хора, но са далеко, на около един час разсто-

 

109

 

 

яние. Излязохме ние с войводата и гледаме, че те се запряха на едно високо място на поляната и насядаха. Бляска се нещо по тях, но не се познава оръжие ли е или коси, защото мислехме, че може да са косаджии (имаше и кон при тях). Сетне станаха и потеглиха към нас. Щом наближиха, ний видяхме, че е потеря от Сливен. Е, веч и оттук ще ни гонят! Хайде барем да ги разбием!

 

Наредихме момчетата от дясна страна, покрай пътя. Ще бъдат най-назад двама до едно дебело буково дърво, а другите — все по двама, край пътя. Ний пак излязохме с Георге да видим как е наредена потерята. А потерята — 1500 крачки, около 40 души турци, все пеши, вървят като войници — по двама. Пушките — на плечок (на рамо). Само един, с кон, вървеше на 15 крачки подир и пушката му обрамчена през рамото му. Познахме, че той трябва да е бюлюкбашията. Георги се наведе, пи вода — дъждовница, от пътя и рече на мене:

 

— Пий и ти!

 

Аз се наведох, пих малко и рекох на Георги-войводата:

 

— Върви, та прегледай момчетата. Пък аз ще остана тука и ще бия в оня, дето е на коня. Мисля, че няма да се отърве от мойта пушка.

 

Георги войвода отиде при другарите, пък аз се залепих при един бук на около 35 крачки от пътя. Не се минаха 10—15 минути и потерята веч вървеше край мене. Щом се свърши краят на потерята и пушките на моите другари загърмяха, бюлюкбашията обърна коня си към мен. Аз го замерих в гърдите, той се изви малко да снеме пушката от рамото, но мойта пушка гръмна. Тоз час конникът се наведе малко над коня и побягна напред към потерята. Аз го познах, че това беше Топчи Ахмед, бюлюкбашията, но защо не падна, не разбрах. В това време пушките непрестанно гърмяха от двете страни. Аз усетих, че потерята не губи кураж и продължава боя. Затова извиках по турски:

 

— Скоро, заобикаляйте ги оттук! От оназ страна! Момчетата като ми чуха гласа, всичките завикаха:

 

— Заобикаляйте ги!

 

Между другите най-много гърмеше гласът на Герги Кюмюрджия терзобалията. Турците се смутиха от тоз вик и се разбягаха. Едни се върнаха назад, други побягнаха напред. Аз дойдох при момците. Питам по турски език „де е бюлюкбашията”. Георги Кюмюрджията ми отговори:

 

— Ударен е! (Мъртъв е.)

 

Аз му думам:

 

— Аз го ударих (убих). Ами де е Георги, нашият войвода?

 

— Нали ти казвам, убиха го!

 

110

 

 

— Аз пък мисля, че за техния бюлюкбашия ми казваш, дето го аз убих.

 

— Не, аз ти казвам за нашия бюлюкбашия Георге — вика ми Кюмюрджията. — Убиха го.

 

— Ами де е? Де падна?

 

— Там е, по-горе, до пътя близо.

 

Аз отидох да го видя де е паднал. Дойде с мене и Хаджи Димитър. Войводата с пушка, стисната в ръцете, лежи на очите си върху земята. Едното му коляно свито напред. Аз го обърнах и видях, че кръвта течеше из устата му. Взех оружието му и го дадох на Хаджи Димитра. Викнах тогава на другите, та го отнесоха по-долу, в гората. От турците-потераджии само двама бяха паднали на пътя. Другите избягали и още трима имало ранени. Ахмет Бюлюкбаши бил съм го аз ударил в дясното рамо и куршумът се запрял в тръбната му кост под врата. Но конят го отнесе. . . Ама че нещастна битка! Аз нараних Топчибюлюкбашия, а потерята уби нашия скъп войвода.

 

Заровихме ний нашия другар в „Хладната усойка”.

 

Тогава дружината се обърна към мене и ме помоли да ѝ бъда войвода, на което и аз се съгласих и ги поведох през Ракоския балкан. Дойдохме на овчарското кладенче и заслизахме към Котленската река. През нощта излязохме при едни котленски шилетари. Питах ги кои са тез шилета? Шилетарите ми казаха, че са на Хаджи Тине от Котел.

 

Съмна се. На другия ден сутринта казах на овчаря:

 

— Да избереш две добри аталета, да ги занесеш на пладнището и там ще ги заколим и сварим!

 

Овчарят каза, че шилетата са слаби, но ще гледат да изберат най-хубавите. . . Ний отидохме преди овчаря на пладнището, а след това той ни донесе двете шилета. Аз за по-скоро заклах ги сам и ги одрах. И що да видя? В едното шиле (бяха мъжки и двете) чудно нещо ми се видя, което бях чувал и не вярвах — да има животно с две сърца. На това шиле сърцето му, отгоре — едно, а от половината надолу — два върха. Четалесто сърцето до половината. Викнах дружината да видят и те.

 

— Гледайте — им казах, — дето се говори, че имало и хора с четалести сърца, не е било лъжа. Ето, гледайте! Аз съм бил 3 години касапин и толкоз овце, кози, говеда, свини и биволи съм изклал, но до тоз ден тъй четалесто сърце не бях видял! Та право си, когато казват хората: „Той не се бои, четалесто му е сърцето!” Както има пословица, че Златя войвода — Кокарчоолу, като го убили и го разпрали, сърцето му било четалесто..

 

Тогава се обади Яно, нашият другар от Банско и рече:

 

— Не зная, братя, какво сърце трябва да има человек,

 

111

 

 

но аз завчера, като се бихме с потерята, тъй се бях уплашил, че забравих какво да правя! Гръмнах два пъти оттам, дето бяхме с войводата, зад бука, но турците не бягат!... Все гърмят! Георги-войвода остави бука, извади единия си пищов, спусна се към турците и гръмна въз тях. Тогава гръмнаха две пушки и турците го удариха, а той прекрачи към тях и падна напред на очите си. Аз тъй се уплаших, че не знаех какво да правя, когато завикахте синца по турски език. Аз нали не разбирам турски добре, само разбрах — „натъй заобикаляй, оттам заобикаляй” и аз затова тичах да обикалям дебелия бук — ту от една, ту от друга страна, като мислех че на мене викате да тичам и се затулям зад бука...

 

От тоз Янев разказ, като се дигна един смях! А Яни пак продължи:

 

— Хей, брате! Казват ми да е человек сръчен! Та можеше ли от нашия войвода Георги да е человек по-сръчен? Пушките гърмят насреща ни и куршумите щяпкат в бука, а той извади пищофа, тръгва през поляната към тях и ето какво стана! Сега и неговото оръжие, и на убитите турци ще го яде ръждата в кухия бук! Аз тъй съм слушал. Трябва человек да бий, но и да се пази! Ако беше седял нашият войвода до мене при бука и оттам да гърмяхме, аз вярвам — нямаше да го убият. Но той се разсърди на потерята, защото не бягат и в яда си тръгна към тях, като мислеше с ятагана да ги сече. Но ето, що се случи! Затова аз заобикалях бука.

 

И наистина, нашият войвода имаше тоз обичай да вади ятагана и да се втурва в неприятеля. Той същото беше направил и при селото Динкос, когато бяхме разбили казанлъшките турци. Той беше се вмъкнал сред тях с ятагана и тогава те се разбягаха. Беше сърцат, бог да го прости!

 

След тез разговори аз бях вече от по-преди намислил, че идущата зима ще се мъча да презимувам в Балкана. Защото аз бях ходил веднъж в Румъния и видях, че тамкашният живот, на подобни хора като нас, не струва! Ний не сме хора да живеем такъв свободен живот, защото нашите момци, щом идат в сгодни места и без да ги убива някой, то те сами себе си убиват и без пари остават. Техните пари стават жертва на жени из публични места и по доктори и те вече не могат да бъдат тъй способни да прескачат старопланинските високи върхове! Малцина са онез юнаци, които могат да опазят себе си от подобни нечистотии и мръсотии. Щом се поразпуснат и понапият, всичко за тях е „все равно”. То може да се случи — мислех си аз — и нас да ни разбият и избият, но барем ще измрем здрави, а не да се влачим по шипитали (болници) и по разни доктори. . . Пък и пътят не е твърде лесен през Дунава,

 

112

 

 

та затова аз бях намислил да презимувам пак по Стара планина.

 

И, аз предложих на дружината си:

 

— Е, мои братя, вий ма избрахте за ваш войвода, но аз нямам намерение идущата зима да ви водя в Румъния. Аз искам на друго място да презимувам

 

— А де щем ний да презимуваме” — попитаха дружината.

 

— Тука, по Стара планина.

 

Момчетата хванаха да се колебаят Някои от тях не рачат да склонят. Тогава аз им рекох

 

— Който ще ходи с мене, то ще се покорява на моята заповед! А кой не иска свободен е да върви отсега накъдето иска. Вий виждате, че старопланинските българи навсякъде ни приемат и посрещат братски. Ний можеме и в Румъния, и в Сърбия да идем, но то веч не е ваша работа! Който е мой другар, само ще ма слуша и друго нищо, защото аз не мога да търпя сетне да ми натяквате. Ний сега ще решим, че сме веднаж Измрели, та сетне няма за какво да се каяме — казах аз.

 

А тии се убедиха и склониха всички, че ще ма слушат. Тогава избрах Никола Аджема за байрактар, със съгласието на дружината, защото Стоян беше повреден в едина крак от едно падане и се нахромваше (куцаше) по малко. Аслъ си беше и тежък.

 

След нареждането на дружината аз ги поведох към Шуменско и дойдохме до Челаковашко. Там ни посрещна една потеря от Шумен в местността, наречена „Големият конак”. На всички не ни се искаше да се бием с потерята напразно, та взехме пътя през турските села по лудата Камчия. Пък то — гористо мястото! Турските села все из гората! Минахме Камчията близо до Босилково и излязохме до турското село Ениково. Седяхме, през деня близо до селото, на една могила, в шумата. Виждаше се оттам цялото село (около 50 къщи). А хляб нямаме. Направихме един план — да чакаме дорде завика ходжата и като се съберат турците в джамията — да ги ,,запушим вътре, че като ги изловим, ще искаме хляб и пари. Щом слънцето хвана да залязва, гледахме ний — от толкоз село само 17 турци дойдоха на молитва, а другите турци още се точат и прибират от полската работа. Решихме да почакаме. След два часа пак викат за молитва и тогава ще ги изловим. Стъмни се вечерта. Часът — около един и половина. Ний се промъкнахме до джамията и ходжата пак завика. Извървяха се турците, влязоха в джамията и тамам се търкалят да се кланят, ний надърпахме пушките на вратата. Влязоха 5 души от нас вътре, а другите вардят на вратата. Извързаха турците (27 души бяха всичките).

 

113

 

 

Изкарахме ги от село и никой не можа да ни усети. Щом излязохме около 2000 крачки от село, викаме им:

 

— Скоро да казвате кога сте давали хляб на хайдутите, че ако не кажете, тук ще ви изпотрошиме кокалите от бой!

 

Молеха се бедните турци и се кълняха, че не са давали никому хляб и никакви хайдути не са виждали. Аз тогава им казах:

 

— Ами преди няколко години кой хранеше Мустафа Шибилията, който изкла толкова хора тука по тез пътища? И не можеше никой необран или неубит да мине по тез места! Ха сега, скоро да идат от вас трима в село и да донесат 30 самуна хляб и нещо за ядене и ако посмее някой от селото да излезе с оръжие и ако чуйме една пушка да се гръмне, то всичките ще ви изколим!

 

Пуснахме трима по-стари от тях и след един час донесоха хляба и сирене за ядене. Тогава им казахме:

 

— Вий виждате че ний не сме нито потеря, нито царски хора, но чисти панти-хайдути и пак ще ви оставим живи, но ако се чуе, че сме дохождали във вашето село и земали хляб, то да знайте, че други път ще запалим селото от четирите края и ще го изгорим!

 

Турците ни убеждаваха, че няма никому да кажат. Пуснахме ги, взехме Балкана по върха към Босилково и след три деня бяхме в Русокастренската гора „Папазлъка”, а оттам — в Хасекията. Потънахме в Хасекията като в море! Тая гора Хасекия не е като Стара планина, че от върховете да се вижда цяла Тракия. Само ако се изкачиш над Бунар Хисар, тогава ще можеш да гледаш къде Черно море, до Визица, Люле Бургас, Узун кюприя и Краклисия. А щом се обърнеш на запад, нищо не се види. Тук-там, на 3 или 4 часа разстояние има села из вътре. На една воденица близо Малко Търново седяхме около 10 деня. Воденичарят беше краклисиченин. Той ни каза, че там върлували 5 души турци с коне и много хора обрали по пътищата. Но де да ги намери человек? Кой знае къде са отишли? Видяхме, че не са тез места добри за нас и взехме пътя към Долния Бакаджик, а оттам — в Топчи Орман, край Тунджа. То по Тунджа храната вече прибрана, та пълно с овчари и козари. Вечер щом започне да се мръква и засвирват овчарските кавали по полето и гайди свирят на 2—3 гласа! ... И ето подир това, чува се гърмеж на овчарски пищов и вик. Лавнат кучета и тичат. Гонят вълците, които по него време излязат из гъстите тунджански трънкалаци. Гладните вълци, като откраднат по някоя овца или шиле — бягат към гъстата гора, а овчарят гърми с пищова да ги плаши и вика, та се дере. Кучетата тичат през тъмнината и лаят упорито. Ето такова нещо ще

 

114

 

 

чуеш по цялото крайбрежие на река Тунджа. Който не знае и не е живял по тез места, ако би бил той някой странник, ще мисли, че това трябва да е някой бунт или нападение! Но то трае един-два часа и се прекъсва, защото гладните вълци, каквото е можало — взели са и пак са веч в гъстите гори, където гризат своята плячка... А ний ходим по овчарите на гости и разпитваме за ново-вето. През лятото в кой балкан са биле, що са видели. Потерите как са търсели хайдутите. . .

 

В това време се научихме чрез един селянин от село Урум Бейли, че турската конна шайка от 5 души преди два деня била в Едирненско (Одринско), местността, наречена „Беглишката кория”. Аз без да се бавя, казах на дружината:

 

— Вървете да идем, та дано се случи да ги срещнем някъде!

 

Взехме по Тунджа. Слязохме в същата „Беглишка кория”, близо до Едирне на 4 часа. Бавихме се там по шумаците, но де ще ги намерим? Минахме на дясната страна на Тунджа, а там из гората, направени нови села, татарски. Излязохме на пътя, който води от Едирне за Сливен, през с. Ваков и седяхме там един ден. Тогава ето откъм Едирне идват трима конници. Заградихме ги. Двамата — евреи и един турчин-жандарин. Зели го евреите от едирненската полиция да ги варди, да ги не оберат хайдутите по пътя. Питаме ги:

 

— Къде отивате?

 

— В Ямбол по търговия.

 

— Какво ще купувате?

 

— Храна — отговори единият от евреите.

 

— Де ви са парите?

 

— Че ний не носим пари. Ще ни дойдат парите с пощата.

 

Разтършувахме и намерихме около 20 000 гроша, и то все вехти пари: изтрити турски ермилици, рубета, махмудии и 10—20 турски лири. В жандарина — пет-шест турски бешлика. Ний тях не му взехме, но една хубава сабличка имаше той — нея взехме. Той се каеше, че тя била чужда, не е била негова, но нам се хареса и я взехме. Пуснахме евреите и те заминаха за с. Ваков, а ний уловихме пътя към Сакар. На другия ден осъмнахме на полите на Сакара. Не се надявахме, че едирненският валия ще бъде толкова строг, но ето около пладне откъм село Девиш могила зададе се потеря! Около 20 души, все арнаути. Нашето място беше неизгодно, пък и съмнявахме се, че не ще да е само таз потеря, затова не дочакахме да дойде тя до нас, взехме баиря нагоре въз Сакара. Видяха ни ар-

 

115

 

 

наутите-потераджии. Пък и леки арнаути, като хрътки! Щом ни наближиха, хванаха да гърмят отдалеко. И ний изгърмяваме по някоя пушка и все вървим . . . Един от арнаутите много напред вървеше и щом ний му гръмнем — той си обръща дирника към нас и си го тупа с ръка. Шест-седем пушки му хвърлихме, той все така се подиграва. Най-сетне аз рекох на Стояна Караджата:

 

— Остани малко назад, зад някой камък и гледай добре да го умериш!

 

Стоян отиде малко по-напред от нас и се намери едно добро място. Ний минахме и все се обръщаме и гръмваме по една пушка. Арнаутинът след нас върви и приближи на 300 крачки до Стояна. Ний пак му гръмнахме две пушки, но пак — нищо! Той пак се наведе гърбом към нас и се плесна по гъза. Тогава гръмна Стояновото шишане, арнаутинът се прескимбичи два пъти из урвата надолу и не мръдна веч. Другите арнаути почнаха един огън отведнаж, върху камъка, дето беше Стоян, а ний отгоре пак наведнаж гръмнахме 10 пушки върху тях.

 

Арнаутите се разпръснаха, види се, че ранихме някои от тях. Ний отстъпихме нагоре, въз Сакара и излязохме на върха. Още имаше два часа дорде се мръкне. От Сакара, то се види Едирне. Стърчат четирите минарета на Султан-Селим джамия. Вижда се от Сакар и цялото Тракийско поле чак до Стара планина и Доспата — цялото корито на Марица, Тунджа и цялото Едирненско поле. Направо. А към Узун-кюприя и Чорлу — нийде балкан няма. Малко само — към Бяло море и към Черно море (Хасекийските балкани). Но и пак тоз Сакар балкан или Сакар-баир нищо не струва за хайдушка чета. При опасно време не е той тъй богат със своите склонове, както Стара планина, нито е като Доспат. Навсякъде около него — равници и полета. Ако излезе от Мустафа паша или Едирне голяма потеря, тоя балкан не може те скри. И най-изкусният хайдушки предводител ще се види в чудо.

 

Щом притъмня, казах аз на дружината:

 

— Добря са стягайте, че таз нощ трябва да осъмнем в Топчиорман; а оттам нататък ще гоним Средна гора.

 

По пътя над селото Жиново ни срещна един добър приятел — Костадин, който ни разказа много работи. Той ни разказа, че Топчи Ахмет, когото аз ударих на „Вратника”, когато убиха нашия войвода, лежал и не можели да извадят куршума от него. А нашият войвода го намерили, изровили го и го занесли в Сливен, но никой не можел да го познай отде е. И затворените наши другари ги тровели нещо, та умрели някои от тях. Останалите се надявали да дойдем и да ги избавим . . .

 

116

 

 

Но есента веч приближаваше и ний трябваше по-тайно да ходим, защото старият балкан не е тъй весел, както е по Петровден и Илинден. Сега веч влажната мъгла често покриваше неговите високи върхове, а понякогаш и по цял месец не са дигаше. А по нейде и сняг преваляваше, както по Юмрука. Затова нашата малка дружинка трябваше тайно да ходи и нищо да не прави, та да се забрави всичко и да си мислят агите, че ний се веч намираме в Румъния или в Сърбия.

 

И тъй, ние ходехме по Тунджанските гори и по полите на Балкана до Свети Никола. Най-сетне ни захвана сняг и силен студ. В Котелския Орман близо до Ямбол Тунджа замръзна. Ний до това време все ходехме без никакви горни дрехи, както си ходим и лете, но не можеше веч да се търпи снегът. Най-сетне една вечер и хлябът са свърши. Имахме един приятел в село Атлий. Отидохме в дома му, та си огряхме мустаците. На по-мустакатите момци имаше по една ока лед замръзнало. Благодарихме му, взехме си хляб и хванахме пътя през Тунджа, та по леда дойдохме в Калоянската кория. Седяхме през деня там. Вечерта (аз имах добри приятели в с. Калояново, но не исках да ме знаят всички) затова отидох в къщата на кмета Бойчо, защото той беше и по-богат от другите наши приятели и всичко, що ни трябваше за ядене и пиене, намерихме в него.

 

Щом се мръкна добре, аз отидох с всичките момчета в Бойчовия дом. Той ни прие добре, нахрани и напои момците ми с бяло вино — калоянско, даде и брашно, и сол, един тулум сирене и един тулум вино. Всеки от момчетата взе да носи по нещо. Хаджи Димитър задяна тулума с виното и взехме по пътя въз Калоянската река. То сняг, хлъзга, са въз баира! На Хаджи Димитър неговият товар беше по-лош от другите — люлей се на гърба му и го кара повече да се хлъзга ида пада. Аз му думам:

 

— Хвърли тоз тулум и си върви рахат!

 

Той отговаря:

 

— Как ще го хвърля? Да ми се смеят другарите, че не съм могъл един мях с вино да изнеса — и пак са хлъзна и дращи като мечка из снега. Аз от смях не мога да вървя, като гледам колко труд са полага за това пусто вино. Но на тях им се усладило — дето го пиха през нощта. Аз пак му думам:

 

— Хвърли го! — и са правя, че не виждам, но другите му кимат с очи да го не остави и тъй 35 оки тулум с вино той го изнесе чак на „Рамадана”.

 

Това място, наречено „Рамадан”, се пада в Калоянската мера и от него нагоре захваща Матейският балкан. Успо-

 

117

 

 

редно с него захваща Глушненската мера — на село Глушник. Сетне на изток захваща Есирлийската мера, по-горе — селото Седларево, а на запад — Кавлаклийската мера. На гореспоменатите села — Кавлаклии, Калояново, Глушник, Есирлии — горите им под Балкана — все отнети на селяните от техните селски султани, а селските султани ги дават под наем за пасбища на овчари, на козари. Аз споменах по-напред за селските султани какво са те правели преди един или два века по нашите места с имуществата на селяните и с мерите на селата. И по таз причина, щом се каже на селянина, че идва време да се ослободи изпод турското иго, то бедният селянин са забравя и каквото му предложиш, то той тоз час е готов всичко да направи, като не мисли какво може да го постигне сетне ...

 

 

Но да дойдем сега до нашето зимуване. На това място, наречено „Рамадан”, ний направихме една колиба в една затънтена долчина, с водица до самата колиба.

 

Известихме на Паскал от с. Глушник и на Иван Жилехчев от същото село — къде сме, а подир няколко дена аз поръчах на Бойчо от с. Калояново да извести на поп Йордана в Сливен да дойде в с. Калояново в дома на Бойча, за да причасти момците. И след 3 или 5 деня, един вечер аз бях в Бойчови с момците и поп Йордан — дошел. Ний седяхме в плевника, дрямахме, дорде са мина среднощ и тогава дойде Бойчо да ни повика в къщи. Попът приготвен — извърши обряда. Седнахме на разговор. Той ни разказа за всичко, що са върши от правителството, защото беше член на Мезлиша, и ми каза, че един ден, като седяли на чардака в полицията с Гюмлията Смаила, в това време изкарали нашите другари вън от затвора. Сто души и повече — все с железа оковани и железата дрънкали. Турчинът Гюмлиолу казал на попа:

 

— Попе, я гледай менлета си (ще каже народа си), все хайдути всичките!

 

Попът уж шеговито рекъл на агата:

 

— Е, какво е, що ми натякваш, не знаеш ли, като дойде Зейнел паша, че от вашите турци само от Айтошко бяха надокарани 250 хайдути? Та сега 100 души българи-хайдути много ли са? Ний българите какво имаме, че да ни завиждаш? Един чорбаджилък. Пък на вас всичкото царство и вий пак хайдутлук правите! Ний барим хайдутлука ще отнемем от вас, та да имаме бари двете — хайдутлука и чорбаджилъка.

 

Тъй рекъл попът на агата, без да знае, бедният, че след 15 или 16 месеца и той сам ще бъде в окови.

 

118

 

 

След нашите разговори с поп Йордан взехме си сбогом и аз дадох на Бойчо — нашия добър приятел — 10 турски лири да даде на попа за труда му, дето зимно време е брал студа, и тръгнахме. Но такъв силен вятър захвана насреща ни — не се върви! Полето малко, от село до баира едва ли има един час, но вятърът ще ни удави и не може да се върви! Благодарение на Герге Терзобалията — висок и як — прегърбил се срещу вятъра и крачи. Ний — подире му на завет, едвам се заловихме за кайряка (билото).

 

Сетне из гората беше лесно. Там нямаше такъв вятър. Дойдохме си в нашата хайдушка колиба и ще са готвим да посрещнем и ний Рождество Христово като всеки християнин. Аз заръчах на Паскала от Глушник и Иван да донесат едно буре вино и друго каквото трябваше. Взех два момъка и отидох на къшлата на моя Хаджи Байрактар — Татванджи, дето ми беше останала саблята. (Аз си я бях взел веч, защото аз казах по-преди, че заръчах и той бедният турчин ходил, взел я от полицията и я беше пратил на къшлата, та аз минах и си я взех). А сега дойдох, защото знаех, че в неговите говеда има доста добри. Без да ма усетят овчарите, изкарах три ялови крави и ги закарах на нашата колиба, заклах ги и захванахме празниците. Всякакво продоволствие ний вече имахме. Подир празниците дойдоха при нас от околните села нашите приятели (ятаци) — кой с печени кокошки, кой с мисирка, кой с баница, с една реч — като при кумове!

 

Веднаж дойде Бойчо и ни каза: вестниците писали, че прочутият македонски войвода Илю Марков преминал с четата си в Сърбия, а и други някои полезни за нас новини — че Раковски бил в Сърбия и май му мязало за идущото лято да има война. И ми каза още, че Хаджи Стефан Копринджиев искал да дойде при нас да са видим. Аз викам на Бойча:

 

— Като желае толкоз, доведи го!

 

След няколко дена Бойчо и Хаджи Стефан Копринджи Минчев, възседнали конете, дойдоха при нас. Седяхме, приказвахме и ядохме. Винцето беше от с. Глушник. Поопиха са някои от моите юнаци, но и двамата гости бяха поомаяни от виното, та не сториха кусур. Не помня по какви думи двама от нашите другари — Никола Мавродиев от Ямбол и X. Стефан — са докачиха и скараха. Но Хаджи Стефан не беше толкоз пиян, а и другият беше веч замязал на свиня кога побесней! Само мляскаше с уста и си скърцаше зъбите. Аз ги все гледах и бях веч препълнен от яд, но чаках да изпратя гостите. Най-сетне веч беше време да си върви Бойчо и Хаджи Стефан. Аз заръчах тогава на други момци да вардят пияния и излязох с три-четири

 

119

 

 

момъка само, та изпратих гостите до върха, наречен „Старчюв Преслоп”. Върнахме се на колибата. Пияният Никола седи до един камък, черен в лицето, а пушката му до него, но изкривено ѝ желязото.

 

И попитах другите що е тъй изкривена пушката? Те ми казаха, че го изпуснали, а той взел пушката си да иде да достига Хаджи Стефана, да го убива, но паднал и си изкривил пушката. Аз хванах да го псувам, а тай мълчи, не се обажда. Какво да го правя, пиян е сега. Оставих го за другия ден.

 

На другия ден свиках всичките момци и захванах да съдя Никола за неговото пиянство. И му казах, че веч той е заслужил смъртно наказание, но като пръв път ще го опростя, но другож, ако направи подобно нещо, ще бъде убит! И той обеща, че няма веч да прави такова пиянство.

 

Подир него същите грешки между дружината направи Желю Чернев, тоже от Ямбол. Но то беше веч станало пролет. Пак събрах всичките и захванах да съдя Желя с тез думи:

 

— Бе какви сте вий хора? Взели сте оружия, искате да си отмъстявате на турците. Сънуваме да са ослободим от турците, а вий са опивате като свини, карате са с другарите си! Тук аз не намирам друго средство, освен или да ви изколя сам, че да се отърва от вас, или пък да ви изпъдя, та идете, къдято знайте, но и пак няма да можете да живейте. Вий ще бъдете избити от самите българи — ваши приятели, щом ви видят какви сте пияници! Или пък турците ще ви избият! — Най-сетне им казвам: - Аз ви моля, недейте ма принуждава към наказания! Аз нямам време да се занимавам с вашето пиянство. Сега, на охолно време ви казвам, а други път, ако се случи, по тез същите причини, да убия някого от вас, ето бог и вий сами сте свидетели, че аз не ще бъда виноват за вашата смърт, нито съм ви длъжен да ви тегля ядовете. . .

 

Но с глъчка или без глъчка (то между хора без това не може) — ние имахме веч дружина хайдушка, а пък аз ѝ бех войводата! И само чакахме да се отвори новата пролет, за да разгоним пак потерите и да отмъстим на подтисниците)!

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]