КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН
2. ( Подир 1828 лето. Русите в Тракия - Изселване в Русия. Тракия половината запустяла. - Турските чети. Кьор Хасан. - Дяда ми Хитю (Христо) и прадядо ми Златко. - Гъстата гора по Тунджа. - Цар Махмуд умрял. Синът му - султан Меджид IV. Появиха се турски шайки. - Български чети ходеха под турски имена. - Зейнел паша и изтребяването на четите след Севастополската война. - Бойчо войвода и Димитър Калъчлията. - Какво правеха турските разбойнически чети. Мустафа Шибилията - турски циганин. - Сливенският султан. )
Приповядваше ми баща ми, че след като е било обрано оружието от българите, за 10—15 години време се е навъдил толкова дивеч по балкана, че са виждали сърни по 20 и по 30 да ходят наедно. А диви свини — по 100 и повече, на сюрии. Това е било тъй до 1828 година, когато дошли московците. Тогава малко се е говорило за русите, защото по онова време турците са наричали русите: „московци”, „московлари"', „московчюору"'. Та затова и българите им думали „московци” и „казаци”. Но преди да додат русите в отвъд Балкана, те се бавили около Варна и Шумен доста време. И са преповядваше, че от Сливен са карали хората на гръб да носят гуллета (гюллета) за войната. Е, моля, сега кой ще повярва, че може едно царство да кара хората от 13 сахата (8 часа път) да носят гранати — тогава наречене гуллета, за да пълнят топовете срещу Дибича Забалкански!
Да видим подир 1828 лето, какво е било по нас? През
37
същото 1828 лято са дошли русите в Тракия, и то през Бургас, като са щели да вървят право за Ямбол — Едирне. В Сливен по туй време имало малко турска войска с няколко топове и сливненците пратили хора, та известили московците да додат в Сливен, та да ги отърват от турците.
Тъй и станало; след няколко деня руските войски са задали откъм изток, по карнобатския път, и полека настъпили към Сливен. Щом минали Сотирската река, запрели се, а напред тръгнало едно малко отделение конници, и дошло до корията, близо „Балдаранския мост”. Тогава от Сливен излезли пък турски конници и като се срещнали с русите, захванали да се бият. Били се, а след туй се върнали всеки към своите войски. Тогава турските топове били наредени под Сливен на полето, дето е салханата, и зафанали да гърмят. След няколко гърмежа от турска страна загърмели и руските топове и някои руски гюллета преминали над града и удряли в баира „Барамук”, а други пък гюллета — право в турските войски.
Някои от гюллетата, като се търкаляли по земята стигнали пак в турската войска, та в половин час разстояние турците се разбягали и всичко оставили! Тогава дошли няколко конника и разгледали да няма в града скрити нейде турски войски. Като се уверили, че няма — дошли и предводителите на руските войски. На края на града българите ги посрещнали заедно с един турчин по име Бириджи Алия, който живеел добре с българите и е имал смелостта да се не бои. Нищо не му рекли русите и дори го потупали по гърба в знак, че го смятали добър человек. Руските войски, не зная защо, но не са се бавили никак в Сливен, е потеглили за Едирне (Одрин). Със тях заедно тръгнали и много българи, които в него време са се намирали в Сливен. Русите ги не щели и ги връщали, но българите пак не слушали и по други пътища изпреварвали русите и са вървели с тях. Само че щом изминало 28-мо лято и дошло 1829 лято, то руските войски хванали да се приготовляват за път — назад към Русия, а Дибич Забалкански бил вече в Бургас. Едвам тогава нашите българи се усетили какво е щяло да стане с тях, като си отидат русите. И затова почти половината българи от днешна Южна България тръгнали заедно с руските войски към Русия. Ако и да са се старали от турското правителство да ги убеждават да седат, че всичките грешки — кой каквото и да е направел, ще е упростено. Българите са знаели, че турските обещания не излазят верни и отишли в Русия, някои от тях — по Влашко, някои — в Молдовата, а някои чак в Карам. И тъй, Тра-
38
кия половината запустяла. Тъй също и от Дунавска България са се изселили много села, както и от Добруджа.
Сега да видим какво е станало с българите, останали в родното си место. Турското правителство уж взело мерки да пази „раите-българи”, но можело ли е да ги опази? — Не! Не можело. Турските беюве били научени още от завладяването на България да насилват и обират, та не могло тъй лесно да се подчинят на султан Махмудовите справедливи заповеди. Трябвало султан Махмуд да изтреби еничерите най-напред, подир това да въведе в държавата си редовна войска и тогава, донейде, по человечески да може да се управлява Турската империя.
Със тръгването на българите от Сливен за в Русия и моя баща щял да иде в Русия, но като отишел в селото Ичера, то ичерени решили да не бягат в Русия. Тъй баща ми останал и не отишел нийде, а се върнал в Сливен, оженил се и си захванал пак козарлъка и овчарлъка. А пък по него време запустели горите и полетата, та станало тамам за скотовъдство.
И тъй, разбягалите се по разни места турци се завърнали и пак се появяват турските чети. Някой си Кьор Хасан излизал с една чета да обира и в разстояние на две години изклал в околностите на Ямбол, Карнобат и Сливен повече от 150 българи, докато най-сетне, по заповедта на правителството, го убили в Черкишлийския орман братята Геранжийски — Пеню и Марко. Подир това се появява една българска чета, водена от някой си Стоян войвода, родом от Новозагорското село Конари. Те се били върнали от Влашко около 15 другари, но само едно лято се появили и вече нийде не са се нито видели, нито пък чули. Види се, че са били избити.
След 1829-то лято станали в турското управление некои промени към по-добро, като сега вече на турските селски султани правата не били толкова големи, защото им е била, види се, отнета предишната власт, а във замена на това на турските управители властта се простирала върху целия окръг. И четите понамалели и за некое време се дори съвсем изгубили по нашия край. Поне аз във моето малолетство такива не запомних.
А сега ще пиша що съм аз видел и запомнил или пък узнал от приповедки (предания) и случки — фактични, а не от басни.
Аз съм роден в 1830 година. Както по-горе казах, баща ми беше козар и овчар. Закупуваше мери от турци, които те притежаваха близо около градът Сливен, на един-два часа разстояние. Баща ми беше неграмотен, но добър человек и имаше неустрашимо сърце. Беше и добър лов-
39
джия. Името му беше Иван, а на майка ми Съба. На бащиния ми баща името беше Хитю или по-добре Христо, но произнасяно „Хитю”, пък на майчиният ми баща името било Христоскал, от „Христо”, но преиначено на „Христоскал”. Аз по-горе казах, че за дяда си Хитя за баща му нищо не зная, но за майчиния дядо — на дяда ми Христоскала баща му, зная, че бил родом сливнелия и е живял в махалата „Ново село”. Той бил по-отличен от нашите прадеди и е бил градски чорбаджия, а неговото име било Златко. Прадядо ми Златко имал поради граждански несогласия некакви свои душмани, та е бил веднаж от тях поканен уж на увеселение вън от града Сливен, на мястото горе в балкана, наречено „Равна река”, което е много хубаво и живописно. Като го извели там, уж да се веселят, неприятелите на прадядо ми от по-рано биле приготвили един турчин, подкупен за 40 гроша, и като се веселили, турчинът гръмва с една пушка от гората и убива прадядо ми Златко.
Тъй се свършило с моя прадядо Златко . . .
Моя баща като скотовъдец още от малък ме водеше с козите да помагам на козарите. Аз имам и брат Христо, та и него пък баща ми от малък поведе с овцете.
И така ний почти пораснахме все в гората. Имахме и сестри. На голямата името беше Мария, а на малката — Кута, но те си седяха у дома, а ний двамата братя бяхме все при овцете и при козите. По него време през лятото ний държахме добитъците в балкана. Щом се прибереше сеитбата и се поженваха нивята, ние слизахме с добитъците в гората край Тунджа. А по река Тунджа имаше такваз гора! От Ямбол до селото Артаклар беше все гъста гора, дето можеше человек да се изгуби!
И само край реката Тунджа се намираше по някоя нива. Та ний слазяхме по тез места в таз гора. Пък не само ние: от околните села докарваха биволи и биволици — по стотина и ги пущаха без да ги пази някой. Те сами си ходеха из гората, чак до зима. Щом хората прибираха жита и ечемици, свършваха с хармана, те докарваха и хергелетата си по тез места — по 20 и по 30 кобили с малки кончета. И те тъй също както и биволиците пасеха край Тунджа дорде паднеше сняг. И по него време нийде не се чуваше да се е загубил на някой человек или бивол, или кон. Само се случваше вълците да изядат някое конче или кобила. Защото из гората имаше вълци на сюрии по 10, по 15 и по 20, та вечер, когато хванеха да вият, страх обземаше человека.
И тъй, аз не запомних през тях времена да се яви някоя чета, турска или българска, да дойде и да иска хляб,
40
или друго нещо от овчарите. Само по пътищата убиваха и обираха от време на време по някой търговец или пътник. Това се вършеше от непокорни турци, които от старо време имаха навик на туй зверство. Ама това се вършеше тайно, не открито, както някога.
По-влиятелните турци не беха забравили това „Старо време”, когато всеки от тях можеше да прави каквото си иска, та вечер във одаите (стаите) си припомняха за тези времена; как е било свободно под другите султани, как са убивали и насила турчели, а сега тоя султан Махмуд станал „гяурин”, не им давал да правят каквото си щат. От тез приказки на влиятелните и богати турци някои по-млади се хващали за оръжието и щом падне някой търговец в ръцете им по пътищата, обираха го, убиваха го и го скриваха, та върви го намери. А убийците пак си ходят, все едно че нищо не е било и нямаше кой да ги разкрие, защото те помежду си всичко знаеха, но не се изказваха.
И тъй, злото, макар да беше по-малко, но не можеше да се търпи. По-подир се разчу, че цар Махмуд умрял и на турския престол възлязъл синът му — султан Меджид IV. И не мина много време — ето че се появиха турски шайки. Някой си Момжиолу тръгна по Едирненско и по Карнобатско, други турски шайки — по Дунавската страна. Пълно с турски шайки! По Казанлъшко — също. От гр. Сливен се дигаха пролет по няколко души турци на коне и по цяло лято ги нямаше. Дойдат есен със добри коне, с пари. . . „Де бяхте?” — А, че бяхме закупили десятъка в едни села, та добре кярихме (спечелихме.)” А в същност те цяло лято ходят по Хасекийската гора, та обират. И по-главните турци са с тях „съдружници” и властта ги знае, но гледа преспокойно на това.
И тъй, кой можеше веч като излезе по търговия, да мисли, че ще се върне жив в домът си? Около Айтос и Карнобат имаше повече от 20 шайки. Около Сливен се изклаха само за едно лято около 15 малки невръстни момчета, от по 10 до 12 годишни. Щом ги уловят, турците искат пари за откуп. Бедните бащи и майки продаваха мило за драго и пращаха пари, но шайкаджиите пак не ги пущаха, за да не ги познаят, като дохождат в града на пазар. Аз съм забравил на изкланите имената, но помня бащите им: на дядо Нача от „Сухата чешма” момчето; на Иванча от до фабриката момчето — Панайот; на Келеша момчето от наща махала. Тъй също едно момче от Кокошкарската махала и 3 или 4 бяха — от околните села. То не се минуваше неделя да се не чуе, че пак уловили и заклали някое момче. То да иска да ги описва человек, за туй само ще трябва да напише томове! Само ще
41
кажа имената на някои предводители на турски шайки по него време.
— Мумджиолу от Едирненско;
— Кетибоолу от Едирненско;
— Балабанджията от Ново-Загорско;
— Двамата братя от Белилика (Сливенско);
— Алия и Ахмед, които станаха сетне бюлюкбашии;
— Шибилията Мустафа от село Градец (Сливенско);
— Солака от село Караач — Делиорман.
Пък на които аз не зная имената, кой знае колко са били! И тъй до 1850 година у нас по цяла Тракия, Македония и Дунавна България; беше такова време, че където и да искаше да иде человек по работа — по пътищата или на полето, то тъй никак не беше сигурен, че ще се върне жив. Само едно беше добро, че турското правителство не забраняваше на българите да носят оружие и да се пазят. Единственото средство за предпазване беше това. Само ако някои хора бяха по-сърцати и умееха да носят оружие и сами да се вардят — това беше спасението. Но как един пастир или земледелец ще се варди, когато той трябва да работи. Тъй също и пътникът отде ще знае, бедният, зад кой бук или камък го дебнат, че да се опази?
Ще забележа и това, че имаше тук-там и български чети, но те ходеха под турски имена, тъй щото не можеше да ги различи никой от турските чети. Такъв беше Бойчо войвода от Тревненските колиби, село Цепараните, който подир 1828 година беше заловен от русите и пратен в Сибир със двамата си братя Иван и Петър. Но сетне, щом намерили сгода, те избягали от Сибир, но само Бойчо и Петър, а Иван е бил убит от братята си, защото, като бягат, той си счупил крака и не е могъл да върви с тях. Затова го и убили. И тъй, Бойчо и Петър са намерили в Цариград, а оттам пък Бойчо захванал да ходи по горите — всяко лято, само че под турско име, а брат му — хайдут Петър се заселил в Добруджа и се укротил. По-сетне, като се разчу, че пак ще има война между Русия и Турция (не помня добре 1850 или 1852 ли се захвана тъй наречената Севастополска война), но щом захвана тя, дето имаше турски предводители на шайки, изпратиха и тях да се бият със Русия, а на тяхно място се появиха пък други, тъй наречени по турски „качаци” или бегълци, които не искат да се бият с неприятеля (по български се наричат „дезертьори”). Та те пък сега напълниха горите. И тъй, обири, убийства от такива — колкото щеш! ... Та в това време се появи отново същият Бойчо войвода с неговите чираци Пею Буюклията, Димитър Калъчлията, Злати от село Конари и Петко войвода от Копривщица.
42
И тъй, през времето на тъй наречената Севастополска война през 1850 до 1855 и 1856 година по нашите места навсякъде беше много лошо от турски чети. Щом стана примирието на Севастополската война, турското правителство взе мерки да се изтребят горепоменатите чети и в града Сливен беше пратен един паша по име Зейнел паша. Щом дойде в Сливен, той се разпореди да се изловят всичките шайки. Само от Айтоска околия докараха в Сливен 250 турци, участници в шайките. Колко са били изловени от другите околии не зная. Имаше едно турче по име Мустафа от Сливен, което бе ходило около града 3—4 години време и беше наплашило хората до немай-къде. И все не го залавяха, защото го защитяваха по-влиятелните турци в полицията. Но преди да пристигне Зейнел паша в града, полицията се разтърча, улови турчето Мустафа и го изпрати за Едирне, и го убиха по пътя, за да не изкаже, че по-първите турци от града Сливен са му били в помощ, за да обира и обезчести толкова невръстни момичета.
Зейнел паша беше довел със себе си и 500 низами, с които той преследваше четите. Инак той с местните турци нищо не можеше да направи, защото тия щяха да потулват разбойниците.
И тъй, след като се унищожиха турските чети, останаха само българските, а те не бяха много — само Бойчо и Димитър с по 12 другари. Най-сетне (това беше през 1856 лято или 57) Бойчо войвода не можа да се опази; с помощта на българските потери и турските убиха го близо „Хаинбоаз”, в Лява река, на мястото, наречено „Бели бук”, а байрактаря му Курти раниха, но се отърва жив. Още неколко момчета останаха мъртви на това място, а оставалите се пръснаха.
И тъй, след 25 години върлуване на Бойчо войвода, свърши се всичко на „Бели бук”. А Димитър Калъчлията мина с четата си по Варненско и Шуменско, но не можа да се задържи, та се върна пак по Ямболско, но видя, че не ще може да ходи, та разпусна другарите си и остана той сам с Георги Трънкин от Сливен. Криеха се тук-там по приятели, докато хванаха най-сетне Димитра в Балчик, а Злати — в Сливен, а Пею беше уловен в Ямбол. С това се завърши изтреблението на сичките чети — и турски, и български. Само Димитър Калъчлията се отърва: като го карали от Балчик за Варна, той убил по пътя жандарина (заптието), който го е карал. Ето как е станало това убиване: Димитър, както бил окован в синджири и вървял, на едно място направил си една цигара да пуши тутюн. Тъй също и жандарина бил запалил цигара и пиел
43
тутюн, Димитър прибрал синджира в едната си ръка и поискал от жандаря да си запали цигарата. Без да му дойде на ум, че Димитър ще го убий, жандаря се приближил до него, за да му запали цигарата, а Димитър го ударва със синджира по главата и го сваля на земята. Убива го и зима ключа от него, отключва железата, взима му оружието и ето го пак по хайдутлук. Тъй също и Злати, не зная как, но се отървал и пак се събраха двамата другари и захванаха да ходят с турски тескерета (пашапорти) като търговци на коне от град в град и като имаха по пътищата и в градищата приятели — ханджии; и те продължиха още една година и обраха доста богати турци. В Сливен, по времето на същия Зейнел паша, дошле в града като търговци Злати и Димитър. Ханджията бил техен ятак, укривател, та им помогнал да оберат Ибрахим енфеджията. Нощем влезли в дома му и нищо никой не усетил, че са те. Всеки мислеше, че това е пак турска работа. И най-после Димитър беше заловен в град Шумен. Бил и малко пиян и как се е случило това, не знам. След залавянето му закарали го в Русчук. Но по него време беше изпратен от Цариград един паша по име Кабръзлията с поръка да заобиколи всички главни затвори в България и където има големи престъпници, по негово усмотрение да им реши съдбата и да ги избеси. И тъй, при идването си в Русе Кабръзлията обесва Димитра Калъчлията.
Преди да захвана да описвам моето напущане на дома си и отиването ми хайдутин по горите, ще опиша още малко как ходеха и какво правеха турските разбойнически чети.
Някой си гяур Алия от айтоските села в продължение на 7 или 8 години направи толкоз убийства и обири, все на българи, евреи и ерменци, че беше запрял движението по пътищата. Турската полиция го опрости и го направи бюлюкбашия — кърсердар, тоест чиновник, който да пази населението от други чети.
Тъй също Мустан бюлюкбаши беше опростен и назначен чиновник — кърсердарин, уж да пази хората от хайдутите.
Двамата братя от Белелика по име Али бюлюкбаши и брат му Тойче Ахмед, след като много години ходеха по обир, бяха опростени и се преселиха да живеят в гр. Сливен, назначени на службата „бюлюкбашии”. Много бели направи и Мустафа Шибилията — турски циганин, който подкупваше карнобатския турски управител със по 100—200 турски лири да го уж гони, но да го не намира. В продължение на 8—10 години населението от Бургас до Сливен, в Котел и Елена кански виеха. Като чуеха
44
името „Шибилията”, секи трепереше. Няколко пъти залавяха Шибилията — Мустафа и го караха в Едирне, но той пак избягваше и пак ходеше да обира и безчести. Хората отиваха жътва да жънат, а той с другарите си — в село. Щом се върнат вечерта, излавя ги, обира ги в дома им и ги изколва. Ако ще тръгне някой търговец по работа, то неговите съдружници (на Шибилията) ще му сторят известие, че тоя или онзи ще отива по търговия и ще мине по еди кой си път. Така циганинът беше събрал голямо богатство. Най-сетне турците го опростиха, дойде си той в село Градец и захвана да живее като голям човек, ага и юнак. И заповяда, дето имаше козари в околните села, всеки да му прати по 5 или 10 кози — като на ага, та и той да има кози в гората. И бедните козари дават; кой смее да не прати и да не даде? Ако не даде, още на другия ден ще е заклан. На това отгоре циганинът Мустафа взе една българка за жена от същото село градец, а именно на тогавашния кмет Върбан Чорбаджи сестра му по име Женда. Тя имала мъж, но тъй като е бил, види се, някоя баба, и е нямал юначно сърце да убие или жена си, или циганина — отказал се от жена си Женда, и циганинът Мустафа я обнизва със турски жълтици — махмудии. И село Градец търпеше да гледа това понижение, нанесено от един турски циганин! Не мога да откажа, че циганинът не беше юнак. Аз го видях веднаж, като беше в Сливен в затвора, и не можах да позная и да кажа, че този човек — едър, бял, висок, със широки плещи е циганин. Само че циганинът се уяде и хвана да се хвали, че на сливенския султан за големите конаци той, Мустафа, му дал парите. Че на еди кой си чиновник това и това му бил дал. По таз проста причина турците пратиха един ямболски бюлюкбашия тайно да заварди пътя от село Градец за село Каябаш и след туй проваждат друг един турчин да иде в Градец, за да каже на Шибилиолу Мустафа, че го чакат някои негови другари, за да направят един богат обир, но без него не щели да могат да го извършат. И Мустафа се въоружава, възсяда коня и тръгва от Градец. Преди да измине половин час разстояние, изгърмяват пушките на онез, които били завардили пътя. Тъй убиха циганина. Ето, читателят ще може да си състави и образ (понятие), какви времена са биле от 1845 година до 1855/56-та по нашите места.
Само ще напомня, че поменатият султан в град Сливен беше между селските султани най-големият, но кой бе точно, името му сега не зная. Той имаше повече от 10 чифлици, воденици и много имущества. Но все пак беше борчлия (презадължен), защото харчеше без сметка и държе-
45
ше по 20 коня в яхъра на храна. Тъй че, колкото и богатство да имаше, не можеше да му стигне. Той имаше и право във време на война да събира башибозуци и да ходи с тях на войната. И сега, в Руско-турската война през 1877—78 година, пак беше събрал около 1000 души зейбеци и други турци-башибозуци, та вардеше с тях, преди да стигнат русите в Търново. Той беше с неговата орда башибозуци около Елена и Беброво, а от сетне вардеше прохода на Демир-капия — пътя от Златарица, Беброво, Кипилово, за Сливен. „Все там седя, дорде минаха руските войски балкана през Шипка и Трявна. Тогава той остави Демир-капия и избяга за Караклесия.