КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН
Литературна обработка Николай Хайтов
КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН И ВОЙВОДА
1. ( Дядо ми Хитю от Тракия. - Много хайдушки чети по тракийската гора. Зимно време се криели в самия Цариград. - Угнетението от селските султани. - Кърджалии. Токакчията и Кара Феиз. - Дядо Димитър Арсенов, стар сливненец, в Ибраил през 1858 г. Арнаутинът и сливенския аянин. - Таираа. Индже войвода. Байрактарят му Караколю. - Дели Миндо от село Кавлаклии )
Ето що съм слушал от дядо си Хитю. Той ми разказваше, че прадядо ни е бил родом из селото Беш-тепе, или по български ще каже „Пет могили”. Това село се намира в Тракия, на юг от станцията Рандю махала, близо до село Бишлиже. И тъй, прадядо ми, на когото аз и не помня името, не са знае по каква причина са изселва от Беш-тепе и са заселва в селото Тавишян-тепе, близо до градът Ямбол. И в това село Тавишян-тепе са е родил дядо ми — Хитю. Ето що ми е казвала за неговото рождение прабаба ми: Един ден, като е пасла овцете близо до местността, наречена „Дребното камъне”, на азмака, дето минава пътят от село Чиркишлии за Ямбол, ето че на прабаба ми, която била тежка (бременна) ѝ са намира дете — мъжко, то ест — дядо ми Хитю. Тя, прабаба ми, като карала овцете към село и носела детето си, стигат я или я срещат едни турци от тогавашните „деребеювци” или „солтани” или „аалари”. И като я попитали що носи загънато в ръцете си, тя казала — „дете и момче”. Тогава турците ѝ дали няколко пари. И тъй, дядо ми Хитю дали е имал други братя — нищо не съм слушал за това. Де е той умрял — пак нищо не зная.
И тъй, мой дядо Хитю напуснал селото Тавишян-тепе; слугувал в селото Калояново, а оттам отишъл в „беглишките овце”, да служи. Тук му е мястото да разкажа какво значение имат тези „беглишки овце”.
Гореспоменатите беглишки овце са били на турското правителство и не знам на брой колко, но не по-малко от сто хиляди. Защото летно време са покривали почти по-голяма част от балкана от Върбица до Шипка, а зимно време са зимували около Едирне и Къркклисе, Узун-кюприя и прочие. И тъй, дядо ми Хитю е овчарувал в царските овце много години, а сетне са е оженил в градът Сливен, когато гореспоменатите царски овце не зная по каква причина са биле унищожени и техните овчари са пръснале. . . Секи от тех взел своите овце и станал овчар само за себе си.
19
Но ето що ми е приповедвал дядо ми за през него век (то е било около 1700-та година): той, като е бил с царските овце летно време, бивал настаняван от техния разпоредител, или по-добре казано по овчарски, от техния „кехая” да урежда млякото или сиренето (по нейде се казва „бач”, а по нейде — „мандражии”). И тъй, като е седял дядо ми на бачията да урежда сиренето, по него време е имало много хайдушки чети, та сека вечер се е случвало да дойдат на бачията по една или по две, а някой път и по три чети на вечер.
И щом като през една само бачия се е случвало за една вечер да преминат и да вземат хляб две или три чети, то колко ли хайдушки чети ще да е имало из Стара планина, като са знай, че не само дядовата бачия е била?
Ето що съм аз слушал за това от един старец. Той ми казваше, че неговият баща, като е бил и той овчар из Матейската планина, на местото „Косанов рът”, един ден са минали през тоз балкан 17 байрака с хайдушки чети. Старецът, който ми разказваше, беше дядо Денчо от с. Глушник.
А сега да видиме причината, толкова много чети да минат в един ден през тоз балкан. Ето коя е причината (това съм го слушал и от дядо си Хитю):
Надолу по Хасекията, по него време е имало много хайдушки чети, а също и по Едирненско, и във Визица и по Странджа планина. И е бил пратен от Цариград, от турското правителство някой си паша, по име Гюржи, с турска войска по горепоменатите места да гони хайдушките чети. Та тогава тез хайдушки чети са биле принудени от турските потерии да бягат от долните места на Тракия в Стара планина. И затова се е случвало за един ден да преминат 17 чети през Матейската планина.
За да минат през Матейския балкан, тез чети непременно са идвали от Къркклисе през Големия Бояджик, оттам преминали полето покрай селата Черган, Кувуклу, Есирлии или Драгоданово и са хващали тъй наречения Малък Балкан — Гребенец, който е част от Матейския балкан.
А сега, любезни ми читателю, да направя едно разсъждение. Може ли да се мисли, че само през Матейския балкан са минали хайдушки чети, когато има къде по-сгодни за минаване места из другите краюве на България, като например откъде Странджа гора и Хасекийската гора, пък и други места в Стара планина? От Хасекията, покрай Русокастро, Попова гора и Карнобат — ето те в Балкана! Можеш и покрай Лудата Камчия да вървиш и
20
ето те във Тетевенския балкан! Или покрай Айтос, та пак в Големия Балкан. А пък дали не е имало и други чети откъм Бялото море? — Имало е и около Димотика и Кешанско и тез чети са бягали във Родопите, други — във Рила, която от векове е била скривалище на хайдушки чети. Та затова аз си правя, любезни ми читателю, една сметка, че в хилядо и шестстотната до хилядо и седемстотната, пък и до хилядо и осемстотната година у нашите места по Стара планина, Средна гора, Доспатската планина и др. непременно са ходели и през летно време не по-малко от 100 (сто) хайдушки чети! Зная и вярвам строгият критик да ми каже, че това е басня или измислица и да ме попита: „Ами где са се крили или зимували гореспоменатите чети? Ако тии бяха най-малко сто чети и тури ги по 10 или по 15 другари или пък и по 20, то излиза, че ще е имало най-малко от 1000 до 2000 воуружени българи, които накъсани на чети са ходили по Турската държава, убиват и мъстят!” Че това може да е било тъкмо тъй, ще приведем по-нататък някои фактове от песни, приповеди и названия на местности, а сега да видим де са се крили зимно време хайдутите и защо турската полиция не е могла да ги излови? — Защото през него време турското правителство си е карало работата, както я кара току-речи и досега, макар днес да е веч 19 век — яваш-яваш, през куп — за грош!
В Турско и сега се коли, убива, обира и безчести. Но тогава по-широка е била границата както на турското царство, тъй и на турската немарност. Пашапорти не е имало в Турската държава. Аз съм запомнил, че имаше само едни червени „билетчета”. Даваха ги турските управления — около два пръста широки и около четири — дълги, и всяка година — друга боя срещу данъка, който се наричаше „харач”. Биваха червени, зелени и прочие.
Аз запомних редовен данък или даждие да се плаща на турското правителство от всекиго христиенина по 30 гроша. То ще каже 6 лева годишно. А пък по-богатите хора плащаха вместо 30 — по 60 гроша, или 12 лв. годишно, защото са по-богатички. А пък младите момчета, щом напълваха 15 години — плащаха по 15 гроша или днешни пари по 3 лева. Горепоменатият данък са наричате „харач”. И това, както съм слушал, е било данък за военната повинност, защото българите не ги земаха за войници. Макар българинът да имаше и 10 синове, ни един не беше длъжен да иде войник. Откупваха се от военната повинност с горепоменатия данък, а казаните по-горе билетчета срещу платения „харач” им служеха и за паша-
21
порт. Ако са отдалечаваше някой българин по търговия или работник тръгваше на дълъг път, то беше достатъчно, като дойдеше в някое село или град да си покаже „харач тескереси” (то ще каже билет, дето си заплатил военната повинност) и ти си вече добър за търговец или работник. Но въобразете си, читателю, че аз запомних и други предпазни мерки на турската власт. Например, на където и да се наканиш да ходиш по-надалеч от града на един час или най-много на 2 часа ще видиш на пътя направена най-на опасното място в гората една колиба, иззидана от камъни, а на четирите ѝ страни на зидовете — по една или по две дупки, които са казват „мазгали” и служат на вардачите за отбрана, ако ги нападне някоя въоружена чета, да могат от мазгалите да гърмят навън и да са бранят. На тез вардачи според местото било и числото им — трима, 5-тима или повече. Нейде са вардели и по 10 и по 12 души. И тъй, тез пътни стражи служеха на турската власт по нашите български предели чак до нашето освобождение от турците.
А сега ще се повърна да кажа де са се криели горе-поменатите хайдушки чети; зимно време най-голямото число от тях са се криели в самия Цариград. Все през гористите места са се промъквали в турската столица и са седели там цяла зима; едни като търговци, а други като работници. Пролет пак са излизали по горите и са вардели по пътищата да отнемат от турските гавази пощата (тъй са се наричали в него време сегашните жандари — „гавази”). Други от хайдутите са си живеели зимно време и по домовете. Ще каже читателят: „Как може пък чак и по домовете си да живеят?” Ето ще ви кажа и това.
Пролетно време „дюлгерите” ще си земат сечивата и отиват на определеното място, далеч от техните места на 20 или 30 часове, скриват дрехите, дюлгерските сечива и със отнапред скритото оружие ходят по цяло лето. Стане ли есен, скриват оружието си пак в горите, вземат си дюлгерските принадлежности и като ги изтрият от ръждата и наточат — връщат се по домовете си. И като ги попитат: „Де бяхте това лято?”, отговарят: „Че ходихме да работиме в Букурещ (или в Цариград), защото там много е добра платата. Ний земаме там за ден колкото за една неделя тук.” Но затова пък, щом потерите хващали някого от хайдутите в гората, то неговото наказание е било да са набива жив на кол или да са обесва на бесилката. Но често е било наказанието живи да ги набиват на кол. Затова, когато са се наговаряли да излезат по хайдутлук, на определено място забивали колове от две страни, хайдутите минавали между тях, а войводата им е казвал: „Ето,
22
на тез коли ще бъдете набити. Премерете ги на дирниците си, че който се улови от вас, това ще му бъде наказанието!”
И тъй, който се страхувал да претърпи такава смърт, то такъв се е отказвал да ходи хайдутин. Помня и до днес, веднъж на мой дядо Хитю му са поискало да иде и той със една хайдушка чета, но като му показали гореизложения пример, тоз час той се отказал и не помислил веч да ходи хайдутин. И ми е приказвал, че е виждал хайдути на коли набити и по два-три дене не можели да умрат, та молели от кола: „Дайте ми малко водица!” А после, като умрат на кола, и дорде да ги вземе властта за да не развалят въздуха, то кучетата им изяждали краката, защото били кървави, а някои даже и до пояса изяждали кучетата, докато ги снемат от кола.
И тъй, мой любезни читателю, при всичката строгост на правителството, то пак горите били пълни със хайдушки чети през него време — от 1700 до 1800 година. А коя мислите е била причината, що е карала неустрашимите хора да излизат по горите и да излагат живота си любим на смърт нечестна? Само за едно препитание или за имане? Или пък самото турско правителство е било причината?
Ето кой е бил причината!
През него време ний виждаме почти по цялата Тракия, па и в Северна България, както в Добруджа, някои татарски фамилии, преселени от турското правителство у нас, наречени „ханове” или „султани”. В Добруджа например доскоро имаше един по име хан, султан, наречен Хан Морза, много богат. Тъй също в Шуменско в село Връбница имаше султан, който се наричаше Върбишкият султан. Имало е султан и в село Тича, близо до Котел и на много други места, които аз не знам. В Тракия почти през 5 или десет села е имало по един султан. В село Стралджа например е имало султан, около Карнобат и Айтос. И във село Исирли имаше от тез султански фамилии чак до нашето освобождение. В село Калояново също имаше. В село Пандаклий, близо до Ямбол, тоже имаше (те са наричаха „Пандаклийските султани”). В село Чиркишли — пак султан, и той беше най-със големи права. В Бужалии — султан. В Мечкарово — султан. В Инжелии — султан. В Жиново — султан! Дето и да погледнеш, по най-добрите села в Тракия — все султани. А в градищата пък — по-отлични турци — деребеювци, които не слушали ни правителство, ни аяни, ни паши. Също и султаните не са се подчинявали на тогавашните градски управители.
Слушал съм, че ако някой турчин в града убие българин и свари да избяга на село при някой султан, то градския управител не може да го вземе от султана, за да го
23
накаже. А щом убиецът седи при султана 6 месеца или една година, то върне ли се във града, той е свободен! Никой вече не го пита и не смей да го закача, защото е вече султански человек.
Ще ви разкажа един пример за един турчин по име Малкият Молла: Напива се един ден тоя Молла и във пиянството си убива седем души в града Сливен — пет мъже и две момичета, а сетне побягва при султана. След година и нещо Малкият Молла се върнал пак в Сливен и спокойно си дочакал там старите години, без да му каже никой нищо.
Така е било и когато българин убие българин. Ако той побегне при султана и му работи 6 месеца или година — връща се в града, без никой да смее да го закачи.
Но само това ли е? Ето и други примери за това, каква е била управията по него време: Гореспоменатите султани са имали свои „чифчи-башии” (главни орачи), които са им управлявали орачеството (земеделието). Когато чифчи башият отиде на султанския чифлик да пуща оралата да орат, тежко на оногова българина, който има своя нива край султанския чифлик. Ако този българин не отиде при чифчи-башията да му занесе подарък или печена кокошка или някакво питие, или чифчи-башият има на него яд за нещо, то в такъв случай съседът на султанската нива да отписва от тефтера своята нива и да забурави, че е имал нива! Ако не всичката, то половината! Чифчи-башият пуща султанските плугове през чуждата нива, изорава я, засява я и върви сетне да кажеш, ако смейш, че ти е изорана нивата. Ако продумаш нещо, ще бъдеш обесен начаса, че си докачил султана на чест, че си набедил неговия, „чифчи-башия” да е взимал чужда нива. И така бедното население е орало само колкото са му оставяли селските султани и събирало жито, колкото да не е без хич...
Но само това ли?
Щом дойде време за жетва, трябвало е цяло село да излезе на „меджия” и да ожъне султанските нивя. А близо до селото, ако е имало някъде добра гора, то султанът веднага я засвоявал за „бранище” и вече не е имало кой да каже, че това е селско място или е на съседното село тая добра гора. Трябвало българското население да мълчи под гнета на ятагана и бесилката, за да не кажат, че са бунтува. Навярно султаните са имали неограничена власт от турското правителство, защото не е могло турското правителство хем да знае за техните злодейства, хем да ги е оставило на мира, че да си вършат те (султаните), каквото си искат.
24
Но дали само това е било угнетението, което е теглил българинът под османския ярем? — Теглил е той не само от султаните, но също тъй от деребеювците, дошли като победители у нас преди столетия. Сега ще кажа каквото съм слушал за тия деребеювци от нашите дядовци и бащи, а и ний от 50 години насам какво видехме, че да знае новото българско поколение какво ний живяхме и видяхме в нашето малолетство:
Дето се водят и сега селски процеси, съдебни дела със турски беюве и селски султани по българските съдилища, това е последица все от гореспоменатите злоупотребения и насилия на турските беюве и султани след дохождането им в българските предели. Затова не трябва да ни се вижда чудно, дето са съдят сега селата и искат да си усвоят отнетите някога места.
Но може ли да сполучат селяните да си вземат отнетите им ниви, когато само в едно село тия заграбени от султаните ниви са 300, понякога 500 и дори 1000, че и повече дюлюма? И когато са минали век или два от тяхното заграбване, а селяните, на които са били тез ниви, са отколе избесени или пък изклани, пък и не само те, а и техните унуци? Ето, затова много пъти и спомен дори не е останал, че са им отнемали султаните ниви и ливади.
Пó са помни заграбването на селските кории, защото едно село не е като една частна фамилия или десет или петнайсет къщи да се затрият и забравят. Едно село от сто и повече къщи лесно не изчезва, не се затрива и забравя, та и заграбените селски мери не са били забравени. Забравило се е частното, защото хората са били избити. В такива случаи само от песните може да се съди какво е станало, кои са били избити или избесени, но и тогава не точно, защото съчинителят на песента стъкмява песента не само както му диктува неговата фантазия, но се съобразява и със времето. Ако той изкаже истината във песента — има и бесилка, затова той или я нагласява според времето, или го удря на фантазия, да са не познава за кого е дума.
И тъй, аз казах, че по тракийската гора, от Бяло до Черно море, по Странджа гора, Кешанско, Едирненско, Хасекийската гора и Малко Търново е имало много хайдушки чети и е дошъл, нарочно пратен да ги гони и лови Гюржи паша, а четите бягали в големите балкани. Но кажете при такова положение на населението, когато българина не е бил стопанин на нищо, могло ли е да няма хайдушки чети? Вижда се, че отчаяното положение на населението е карало всички по-неустрашими хора да се
25
въоръжават, да събират свои съмишленици и да вървят за отмъщение.
Само че — нека да кажем и това, не е било тъй лесно да отмъстят тръгналите из гората неустрашими, защото султаните и деребеювците са били силни и са имали средства да се вардят. От това и от немане средства за живеене излезлите по принуда във горите са се обръщали на отчаяници и затова тия чети, както вече казах, са обирали царските хазни (пощата, която носи парите на царството). Но като не са могли всякога да сполучат във това, те са обирали понякога и който им падне в ръцете по-богат, като са го откарвали във горите и са искали за него откуп.
Ето как от лошото управление са се появили хайдушки чети и ставали обири и други лоши за мирните хора неща, защото мирните не винаги са знаели причината на хайдушките отчаяни борби и „злодейства”.
Аз ще приведа по-долу някои примери как са принуждавали някои хора да напускат ралото или търговията и да тръгнат с хайдушките чети. Примери от песни, пък и такива, дето са се случвали и пред очите ми.
Горните мои бележки за несносното положение на българина под турско са отнасят от 1690 година до 1790, ще рече, това е било 18 век, през което време султаните и деребеювците са вършили своите злодейства. Около хилядо и осемстотната година са появяват вече и други беди. Вижда са от някои забележки на страдалници, написани и печатани в разни времена, че са появяват и кърджалии, които са наричаха у нас „капсъзи”. Тез кърджалийски чети са се появили най-напред в Тракия и са дошли от местността, наречена „Кърджалии” близо до Пловдивския окръг и до Мустафа паша на запад от Харманли, където живее турското племе „кърджалии” и са прехранва повече със сеяние на тютюн.
Кърджалийските чети са появяват в споменатия „кърджалалък” под предводителството на някой си турчин Еминаа, но из нашенско нийде не са слуша за Еминаа като предводител на кърджалийска чета. А сега аз ще кажа за две турски кърджалийски чети и за една българска чета също под името „кърджалии” и със предводител Индже войвода. Та, ето че са появяват в Тракия две кърджалийски турски чети от по 200 до 300 души конници и захващат да нападат селата, избиват, да ограбват и горят. И което село е било малко и в несъстояние да ги отблъсне, те са го разсипвали, седели в него ден или два, или 5 или 10, дордето да изядат храната на селото, а конете им — зобта и тогава отивали в друго село, за да направят и с него същото.
26
Горепоменатите две турски чети са биле — едната с предводителя Токакчията (Токаджиклията), а другата — под предводителството на Кара Феиз. Не се знае колко време са ходили тези две турски кърджалийски чети, но по същото време е ходел със чета и българинът Индже войвода, за когото съм слушал от дяда си. Индже войвода е ходел със 70 души другари по горите, но пеш (пехци), без коне. Щом вижда Индже войвода, че са появява турска чета конници, и той тръгва след тях, с тая разлика, че имал повечко съжаление към българите.
Горепоменатите кърджалийски чети, по разказвания от стари хора, са ходели цели 12 години, но от коя до коя година са ходили, не зная точно, но изглежда да е било от 1795 до 1810. Тогава престават да върлуват кърджалийски чети. Как са се унищожили двете турски кърджалийски чети по име „Токакчия” и „Кара Феиз”, где са те разбити — нищо не съм слушал. Само за Индже войвода се знае, че той е бил ранен, както по-надолу ще опиша, и след 6 месеца боледуване от раната — умрял. След това неговата дружина била разбита за пръв път при нападението на град Карнобат и след това — на Стара планина.
Но да се позапознаем със злините, които кърджалиите правели на населението.
Щом кърджалиите заловели някой человек, те най-напред са го обирали, а сетне, ако са намирали за добре — пущали го жив. Ако пък са биле нещо ядосани — насичали го на парчета. Много се ожесточавали те (кърджалиите), когато при нападение на некое село давали жертви, без да могат да привземат селото. В такива случаи, колкото хора те хващали, не оставяли жив нито един. Ако пък, след такава съпротива, все пак кърджалиите успявали да влезат в селото, то в такъв случай те го разграбвали, подпалвали, а изловените жители заробвали, за да им искат сетне пари за откуп.
Кърджалиите заробвали и момичетата, и булките и са ги водели по няколко месеца със себе си и ги за кефовете си употребявали, а дето им се опирали, ги посичали или заколвали. Кротките, дето си запазвали живота, сетне пущали и някои от тях се завръщали по домовете.
Много зле постъпвали кърджалиите и със старите бабички. Щом заробвали някое село, те започвали да са веселят, като си правели и такива смешки: напъхвали на старите бабички откъм задната страна орехи, а сетне туряли зад тях една бакърена тепсия и като давали на бабичките да смъркат емфие, карали ги силно да кихат, та орехите отскачали и удряли в тепсията. Като с бабичките правели това, то въобразете си какво са пък работили
27
със момите и младите жени, които падали във ръцете им!
Що се касае до мъжете, то съм слушал, че ако уловените мъже са били от някое село близко до седалището на султан, то султаните са откупвали заробленците от кърджалиите с пари, а сетне пък тий (заробленците) се отплащали на султаните със своето имущество или със пари.
Кърджалиите са имали по един главен началник, а под него е имало други, на които той разрешавал понякога да се отделят и да ходят в ближните местности за обири, плячка.
В град Ибраил, през 1858 година, когато аз за първи път минах във Влашко, срещнах един стар сливненец по име дядо Димитър Арсенов и след това го често запитвах какво е той запомнил от нашия град Сливен. Между другото, което не ме интересуваше, той ми разказа и това, че като ходил в Карам във Русия, намерил там един старец и старецът го запитал:
— От къде сте?
А дядо Димитър му казал:
— От Сливен сме.
— Ами като сте от Сливен, знаете ли като уловиха кърджалиите вашия сливенски аянин? — попитал оня.
Дядо Димитър му казал:
— Знам зер. Аз бях малък, но помня, че го уловиха и го не пуснаха веч.
— Е, е, като е тъй, слушай сега да ти разкажа — захванал оня. — Вашият аянин в моите ръце умря. Аз съм арнаутин, но във вашия град аз бях със 12 мои момци, мои другари, бюлюкбашия при вашия аянин. И той ме накара, та убих един сливенски ага, от една богата фамилия, като ми се обеща аянина, че ще ми даде пари за възнаграждение, само и само да убия тогова, който му пречил на работите.
Дядо Димитър ми казваше и името на убития сливенски ага, аз го забравих, но другото запомних, а то е, че арнаутинът убил наистина агата, който пречел на аянина, но се минало дълго време, а аянинът не дал обещаното възнаграждение на своя бюлюкбашия, арнаутина. Разсърдил се тогава арнаутинът, взима си момците и отива при кърджалиите.
Колко време е ходил арнаутинът с кърджалиите, не са знае, но веднъж сливенският аянин, като отишъл на чифлика си, на селото Демиржилии, среща го една кърджалийска чета, улавя го и го закарва в главния стан, дето е бил арнаутинът. Арнаутинът се начаса явява и поискал да му продадат уловения сливенски аянин. Кърджалиите
28
склонили и го продали на арнаутина. Арнаутинът, за да си отмъсти на аянина, качил го на едно магаре и го карал из кърджалийския лагер да продава чесън. От Сливен проваждали пари и молели арнаутина, колкото иска да вземе, само да пусне аянина, но арнаутинът не склонил, а взел, че подковал краката на аянина с конски петали и така умрял аянинът в краката на своя бюлюкбашия-арнаутин.
А този сливенски аянин е бил баща на прочутия Таираа. А пък Таираа е бил също в Сливен аянин на бащиното си място. И са е отровил сам в Руско-турската война през 1828 година близо до Шумен, при селото Ченгел. Таираа бил определен да варди една позиция, а в туй време дошел един руски алчия (пратеник). Не щеш ли Таираа е имал един арапин, който убива руския пратеник. За това нещо пък Таираа убива арапина и се отравя сам подир това.
Таираа имаше син — Али бей, но бе человек неспособен. Изпродаде всичко, останали беха само на баща му конаците, които наследи от Али бей син му Халис бей, втори унук на подкования със петали от арнаутина сливенски аянин, тоже пияница, който продаде подир сегашната Руско-турска война дедовите си конаци на Георги Жечков, чифлика в село Чеирли — на селяните, а воденицата на Тунджа при Сливенските минерални бани — на дяда Стефана Сараиванова. И тъй, в продължение на один век какви ли не работи са случиха.
Сега да са върнем към българската чета, наречена „кърджалии” и предводима от Индже войвода и байрактаря му Караколю.
Какво са правили и къде са ходили?
Тий са ходили по Едирненските полета, по Пловдивските, из Ямболско и Бургашко — току-речи по цяла Тракия. Дали са минали по Добруджанско и Софийско — не зная, но съм слушал, че Индже войвода нападал селата и ги разграбвал, както и турските кърджалии. Той и градища нападал, но не е могъл да ги разбие.
На Инджето същинското име не можах да узная. Не се знае и отде е; от кое село или град. Не можах да узная. Но мисля, че Индже войвода непременно ще да е родом тракиец и то или от Новозагорско, или пък от Карнобашко, или от Казълагачко, защото по тез места има за него най-много възпоменания. И по Хасекийското, Малко Търново, Голям Боялък, Кавакли и Сливен най-много са пеят песните на Индже войвода.
Зная още, че една зима той е зимувал със своята чета
29
близо града Сливен на един час разстояние, а именно в селото Касъмово (до него са Дермендере, Малко Чочавен и Карасърлии). А градът е бил се със цепени драви (дървета), прави забити, заграден. Имало и окопи, направени около града, отдето е могло населението да се брани — турците и българите — заедно. Редували са те на денонощна стража. (Така са вардели всичките големи села и градове от кърджалийските нападения.) И по тоз случай, че Индже войвода е зазимил близо до града, изглежда, че населението е поискало помощ от тогавашното турско правителство и в Сливен дошли наричаните по него време турски „бостанжи башии” с топове, цяла зима седели в града и денем излазяли срещу кърджалиите. Кърджалиите им отговаряли с техните тъй наречени „пошки (пушки) – даалийки”. А имало и друга сорта (вид пушки) — „арнаутски” и трета — „шишанета”. С горепоменатите оружия кърджалиите цяла зима са се били от подполите на тъй наречената „Малка планина”, Касъмска, Чочивянска и Дермендерска.
И тъй, щом се е запролетило, кърджалиите пак са заминали да си плячкат света. А бостанжи-башиите със топовете си отишли по царска заповед, кой знай къде. Други зими да са зимували кърджалиите около Сливен — не зная, само съм слушал, че Индже войвода е бил вече ранен от едно селско момче, от която рана подир 6 месеца боледуване той умрял. Говореше се, че последен път неговата чета е зимувала близо до Карнобат, в Балкана. Напролет тя потеглила от Шахларския балкан и нападнала на града, но тъй като бил тъй добре окопан със шанцове, че много кърджалии паднали в тоя бой за Карнобат. От Карнобат кърджалиите се упътили по пътя към Сливен и изгорили селата по пътя, а като дошли близо до Сливен, до реката, наречена Сотирска, по която имало много воденици, те изгорили всичките. Сетне взели пътя по реката, въз Балкана, през планината Ройна и село Нейково, та излезли в Стара планина, на местността, наречена „Козята локва”. Там ги посреща потеря, събрана от Котел и от Сливен, та паднали от кърджалиите доста убити. Втори път са ги заградили потерите между Бяла и Чочевен в местността, наречена „Прогледец”, в едно непристъпно място, и цял ден е гърмяла потерята в тях. А те, кърджалиите, не гърмели. Вечерта заваляло дъжд и те, като насядали на конете и запели — заминали към Новозагорско. На мястото на последния бой били намерени убити само два коня. И това е на Индженовата чета последният бой в околността на Сливенските балкани.
30
Да видим сега какви още приповеди (предания) съм слушал за Индже войвода.
Имаше в моето малолетство една песен, която аз съм веч забравил, но само тез две-три думи помня:
„Енжята са е на бас фаннал
със Кара Феиз Кърджелия
гак можи в Сливен да влезе. . .”
Оттук са види, че главатарите на кърджалийските чети са имали сношения един със други, за което ни говори гореспоменатият (в песента) бас. (Бас се казва по турски, като се обложи человек с другиго, че може нещо да направи.)
Аз съм слушал и в малолетството си за баса на Индже с Кара Феиз, но и сетне, като напуснах мирния живот и тръгнах да ходя по горите и минах за пръв път във Влашко, там в гр. Ибраил аз срещнах дяда Димитра Арсенев, родом сливненец, на около 85 годишна възраст, та той ми разказа следующото за Индже войвода, което ще потвърди, че имало бас между него и Кара Феиза:
Сливен, както по-горе казах, е бил ограден и варден. До реката е имало порти, дето се заключвали и постоянно пазели от стража. Един ден на портите откъм днешната военна казарма дохождат няколко въоружени хора и поискали да им се отвори, за да идат в града. Главатарят на стражарите по име Канлъ Драган (както се пее в песента) отговорил, че той никого не пуща, щом е непознат. Тогава дошлите гости казали:
— Ний не сме лоши хора. Ний сме търговци бегликчии. Идете и попитайте чорбаджиите за нас, те ни познават!
Тъй и станало: И сторили известие на чорбаджиите, а те дошли и казали на вардачите:
— Пуснете ги, тия не са лоши хора. Тия са бегликчии!
И тъй влизат гостите в Сливен и седели една неделя и ходели с чорбаджиите около града, та пекли агнета. Тъй се веселили, докато най-сетне много рано една сутрина (било в света неделя) стават уж наречените бегликчии да си отиват. Само че тайно натоварили конете с барут и като вървели през улиците, нарочно пробили чувалите, та барутът, отдето минали, все по малко се просипвал. На утринта хората, като тръгнали за черкова, видели просипания барут и събирали от него. По тоз начин в града се разпространило питание: Какъв е тоз барут, кой го е просипвал? Тогава се разбрало, че Индже войвода под име „бегликчия” е дохождал в града и с градските чорбаджии са е веселил. Да не забравя, че и тогавашният сливенски аянин се веселил със чорбаджиите и „бегликчиите”.
31
А някой си пък Сяро барутчи дал барута. Говорело се още; че по-предните хора знаели за това тайно дохождане на Индже войвода. Работата станала известна в Цариград и в Сливен веч се чуло, че оттам ще се изпрати някой си по име Хака паша, който да изследва работата. Това се говори и в една песен, от която аз твърде малко помня. Ето няколко думи от нея:
„Енювца Еню думаше:
— Еньо ле, Еньо чорбаджи,
Лошо са чува за нази,
за нази и за Тодори,
за Тодори чорбаджи.
Хака паша щял да доди
и главите ви ще земи.
Еню Енювца думаше:
— Не бой са, не са страхувай,
дорде е сас нас и сливенският аянин.”
Какво се случва подир това? — Пристига Хака паша в Сливен и поисква от каймакамина (или аянина) да му предаде Еньо чорбаджия и Тодора чорбаджия, но аянина вместо да му предаде двамата чорбаджии, изкарал от затвора някои съвсем други хора (вместо поменатите чорбаджии) и ги завел при чедърфана да ги посекат. Само че турците по чаршията като видели, че съвсем други хора ще се погубят, затекли се при пашата и му разправили, че не са тез чорбаджиите, а са невинни хора. Тогава се дава наново заповед да намерят чорбаджиите и наистина намерили Еня и Тодора скрити по таваните и ги закарват при чедърфана, отсичат главите им, турят ги в торби по тогавашния обичай, и ги проваждат в Цариград.
Една песен, която съм слушал от дяда Мите Шотката, родом тоже от Сливен, за същата работа, захваща ето как:
„Отдолу идат, мамо, делии, делии и карджелии,
Право си сочем, мамо, сочеха, в Сливен града,
Мамо, да влязат,
И на портите си, мамо, хлопаха. Канлъ Драган,
Мамо, думаши: „Аз си портите не отварям,
Вий не сте хубави.” Тии на Драган говорет:
„Ний не сме хора лошави, ние сме хора търговци,
Пазарлък ще си спазарим,
Тютюн щем да си накупим.”
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В Хасекийските гори, село Кяр-Харман
или в селото Жемерен.
32
Селяните са ми разказвали, близо до техните села е имало едно село, което се е наричало Сарая, по причина, че в него село живели едни турски беюве и според техните сараи селото се е наричало Сарая. Та това село Индже войвода го нападнал и изгорил, а на беювете сараите разсипал.
Ако идем в село Четалово — Казълагачка околия, ще видим срещу селото, на юг, селска кория (гора). На горния край на корията има една висока могила, а на върха на могилата има струпани камъни. Това място се казва „Енжовата енизе”. Когато Индже войвода бил в Четалово, от тая могила гледал, защото от таз могила много добре се вижда околността навсякъде. А пък когато седел в селото, той мерел на нишан (прицелвал се) в черковната врата, защото черковата не е както обикновено в селото, а през една речица срещу селото.
Тъй ми и разказваха, че от сред селото той мерел на нишан в черковната врата.
Ето и една песен за Индже войвода, за неговото нараняване:
„Дай ми, мамо, дай ми, твоите вити гривни,
Твоите вити гривни и кичести сажби.
Да излея, мамо, сребърни куршуми,
Да убия, мамо, Енжя млад войвода.”
Един път, като било празник и в едно село играяло хоро, Енжята със няколко другари препуснали конете и вече влизали в това село, когато некое си момче от един плет гръмва и ранява Индже войвода. Говори се, че Индже войвода не дал да убият момчето. Рекъл уж, че той сам достатъчно хора е убил, та нека да пуснат момчето. Само че в кое именно село е станало това, не зная. Някои посочват на Бакаджишките села, към Русокастро или Кара Бунар. Както и да е, но след смъртта на Индже войвода и разбиването на неговата чета при Карнобат и Козята локва байрактарят му Караколю не е престанал да ходи. Той, Караколю, е ходил уж дълго време с по 30—40 души другари, пещи, което се вижда от многото наименувания на кладенци. Ако да качим на Бонажика, на север от върха има камък, дето лятно време се намира студена вода за пиене и се нарича „Караколюв кладенец”. Ако тръгнем от Сакар планина през селата Голям и Малък Монастир за Бонажика през Тунджа, тоз път се казва тоже „Караколюв път”.
Караколю е родом от селото Омарчево при текето Свети Илия, а по турски наречено Касъм Боба.
33
За излизането на Караколю по хайдутлук е бил причина селският чорбаджия. По предание ето как е станало, за да иде Караколю с хайдутите.
В онова време са е събирал на овцете „десятъкът”. На десет овце се е взимало по една. Като се съберели всичките овце, определяли са хора да ги закарат в Цариград. От село Омарчево бил определен веднаж Караколю и той ги е закарал. На другата година чорбаджията пак него определил. Караколю му казал, че не ще да иде.
— Сега нека иде пък други! Но чорбаджията му казал:
— Ти ще идеш, защото ти вече знаеш пътя. Караколю казал на чорбаджията:
— Аз ще ида, но няма да си дойда веч и сетне ти му мисли!
Чорбаджията не е щял и да чуе и накарал Караколю пак той да иде с беглишките овце. Тогава Караколю се разсърдил дето все него карал селският чорбаджия да кара беглишките овце и веч се не върнал в селото си, но отишел при Индже войвода и му станал байрактар. Оттам следва и песента:
„Енже на Коле, море, думаше:
„Коле льо, баш байрактарю,
Я ходи, Кольо, море, засвири
Със твойта пъстра, море, рожничка!
Че са пожали, море, гората,
Гората и планината
И по полето, море, трявата,
Че няма отбор юнаци,
Дорде си Колю, море, засвири,
Зелен се байрак подаде
Из гъста гора, море, елхова.
Енжя на Коле, море, думаше:
Кольо ле, баш байрактарю,
Този щим вечер да идим
У голямо село, море, Козложя, ...
Козложя юще, море, Бокложа! ...”
*
Ще наведа още някои приповеди за кърджалиите. Разказваше дядо Добри Фитовата от селото Матей, че веднаж кърджалиите дошли и са настанили в селото Калояново и Кавлаклии. Техният предводител бил турчин и е бил стар, белобрад. И в селото Калояново имало е люлка, направена за него, и са го люлеели като малко
34
дете. А пък като седели кърджалиите в селото Кавлаклии и ходели по околността за плячка, улавят един охчер (овчар) по име Миндо, а по прякор — „Дели Миндо” (ще каже по турски — луд Миндо). Като улавят кърджалиите Дели Минда заедно с овцете, които имал (около 200), закарват го в село Кавлаклии и захванали да колят овцете за ядене. Миндо обяснил, че овцете не са негови, но са на други хора, а Миндо е само чобанин (овчар) и рекъл на кърджалиите:
— Ако искате, ще ви помагам аз да коля овцете и да ги дера.
Тогава кърджалиите оставили Дели Миндо да им помага в продължение на около 10—15 дена. През това време Дели Миндо все дебнел сгоден случай да си отмъсти и да „наплати” за овцете си. Една вечер, като заспали кърджалиите в една кашла, дето вардели няколко хазни пари, Дели Миндо взема брадвата и както спели пардачите, като захваща с брадвата (тии били 12 души), та ги насича до един. И взема 3 коня, натоварва ги с три хазни и тръгва с конете и с парите. По пътя до Каварските лозя, тъкмо е щял да влезе в гората, и ето че подире му една потеря кърджалии. Миндо като видял, че не ще могат натоварените коне да бягат, оставя хазните с конете и сам побягнал в гората. Само това му останало — дето убил 12-те кърджалии с брадвата.
Имаше един дядо Стоян Марийов от село Драгоданово. Той е имал чичо, та казваше дядо Стоян, че неговият чичо е убил за едно лято 24 души кърджалии. Дебнел ги покрай гористите места и щом е виждал, че са на малки чети и ходят по плячка — имал си добра пушка, та с нея отдалеко ги убивал.
Една случка с двама кърджалии и един козар от Сливен: Имаше една фамилия от Гюрчешме, а именно дядо Руси. Та неговият баща, Иван Русенов, веднаж като си пасал козите в Дренчевата кория, заобикалят го трима кърджалии. Като видял Иван, че няма накъде да бяга, пъхва се в една гъста трънка, съплетена със скрийка, дума се още „повет”, кърджалиите му викали да излезе, но той не щял. Те гърмели в него и той гърмял в тях от трънката, но кърджалиите никак не можели да го умерят, нито пък да го принудят да излезе. Най-сетне захванали с тез думи:
— Ей, брате, изляз вечи! Няма нищо да ти направим! Ти ще бъдеш наш брат. Побратими ще се фаним — за хатъра на Светого Ивана, изляз!
Иван като чул тези благи думи, на български език, излязъл, както излиза лисицата из гъсталака (скрийка и
35
трънка, която го пазела дотогава, както майка своето кърмаче в опасно време). Ала щом Иван излязъл, улавят го кърджалиите, връзват го и захванали:
— Ей сега ще те заколим ний тебе! Да гърмим ние в тебе за петстотин гроша барут! Пищовите си развалихме, затова ще те заколим!
Иван отговорил да го пуснат, за да иде в града да им донесе пари, а пък те да дойдат наблизо да си ги вземат. Тогава кърджалиите подбират Ивана и ето го близо до града. Вардачите на града били турци, но познавали Ивана и щом го видели, рекли си: „Бре, това е наш Иван!” Загърмяват тогава в кърджалиите и тия пускат конете назад и тъй се отърва Иван от тях.
Щом се известявало населението, че идат от някоя страна кърджалиите, то селата тоз час бягали или в ближните по-големи села, които са в състояние да се бранят, или в ближните градове, или в гористите места. Щом си заминавали кърджалиите, то населението пак се е прибирало в селата си. Но понякога не е било все тъй, ами кърджалиите, като са минавали, изгорявали са по 5 или 10 села наред. От това се вижда, че кърджалиите не са се намирали все по едни места, а преминавали от място на място, понякога често, а някога по-рядко на месец, два или три. А понякога цяло лято и зима се разхождали все по едни и същи предели. Не било шега, както приповядват старите хора, 12 години да ти ходят кърджалии.
Не може человек да си въобрази в какво положение е била в него време Турската империя, когато около Едирня, Солун, Варна, Силистра са се разхождали кърджалийските чети. И тез кърджалийски чети непременно трябва да са очаквали разпадането на Турската империя и в тая насока те са оказвали политическо вмесване горе, чак във Правителството, защото има някои приповеди (предания), че от техните обири кърджалийските главатари са провождали по нещо и на някои от пашите в Цариград, за да откупят тяхната закрила. . .
Доколко това е истина — не зная, но в Турско всичко може!
От поменатите селски султани ще забележа прякорите на тез които аз помня: Стралженският султан се наричал Аслан Гере (Герай) султан; в друго едно село султанът се казвал Вати Гере Султан. В трето село той се наричал Гаджи Гере султан, другаде се наричал Чюбан Гере султан. Да видим сега, подир кърджалийските чети, какво е било по нас и по нашите предели.
Селските султани и след кърджалийството продължавали да правят същото злочество, както и преди. Сега вече
36
не са били толкоз много хайдушки чети, но все пак имало някой си Трифон войвода с байрактар Добри кючук байрактар. Имало е Алтънлъ Стоян войвода, Караколю войвода, Злати и други йощ войводи, на които ясно помня имената. Както и на двамата братя Бонаржи Минчеви от Сливен. Горепоменатите войводи са били все пак тракийци и са ходили от 1810 година до 1820 година. По приповеди на стари хора по туй време оружието на българите е било обрано от турското правителство. Види се, че това е било по причина, дето Сърбия по онуй време веч е воювала, за да се освободи от под турското иго. И други такива бунтове е имало както на Пазвантоолу във Видин и на Али паша Янелията. И това е, види се, дало повод на турците, за да оберат оружието на българското население.
Приповядваше (говореше) ми баща ми, че, преди да дойдат русите през 1828 година, преди това от 15 години е било обрано оружието от българите, а тогавашните хайдушки чети са ходели по-спокойно. Това го е казвал Цони войвода на баща ми, когато е дохождал понякога при козарите за хляб. Цони войвода думал:
— Мен не ме е страх сега. Аз от турците не се боя. Нали нямат българите оружия — не се боя!
И тъй, българските хайдушки чети все ги е имало постоянно. Види се, че ги е имало през цялото царуване на турското султанство в България, но аз описвам само това, което съм аз слушал да се е случило в онези места, дето съм аз расъл през моето малолетство. А това, което е ставало по нас и по другите български предели, не е могло да бъде друго, освен същото, за което ни свидетелствуват хайдушките песни.