ПРЕДГОВОР
 

Ние често си мислим, че познаваме някоя историческа личност. Имаме изградена категорична, макар и недостатъчно ясна представа за нея. При споменаване на името й в съзнанието ни веднага изниква определена асоциация. Въпреки, че не можем да си обясним как е изградена тази представа, ние я имаме за завършена картина, към която няма какво да добавим. И всичко това без да сме, повечето случаи, прочели или научили по някакъв път почти нищо за обекта на познанието ни. Затова е толкова голяма нашата изненада, когато успеем да се докоснем по отблизо с живота на тази личност.

Казаните думи с пълна сила важат за баба Неделя Петкова. Всички ние знаем коя е тя — основателка на девическото образование в София, първата българска учителка в Македония. И толкоз. За близо 90 години от смъртта й не сме направили кой знае колко за нея. Отредено й е място в специализираната научна литература. Нейното име носят няколко училища в страната и един софийски площад, позагубил се при поредните реконструкции. За нея бе направен късометражен, игрален филм, излъчен по телевизията преди петнадесетина години. Но и до сега българският читател няма пълна представа за големия подвиг, извършен от тази жена през 60-те и 70-те години на миналия век. Именно като дълг към нея, както и към мнозина радетелки за българско образование през Възраждането, трябва

5

да се счита публикуването на спомените на баба Неделя Петкова.

1858 година. По улиците на Карлово се движи руският консул в Пловдив Найден Геров. Неочаквано той среща по пътя си облечена в черно жена, носеща в ръцете си везана икона. От разговора с нея научава името й — Неделя Петкова, многодетна вдовица препитаваща се между другото и с продажба на саморъчно направено везмо. Проверил набързо грамотността й — колко се е искало тогава — Геров я препоръчва за учителка в София.

Тази щастлива случайност предопределя живота на баба Неделя. Учителската професия става нейна съдба и близо тридесет години тя неуморно се труди на това толкова тежко, а в онези години и рисковано, поле за изява. Огромен кураж се е искал от тази самостоятелно проходила в даскалъка жена, за да приеме върху себе си апостолската мисия на българска учителка. Зареждат се един подир друг градове — София, Прилеп, Охрид, Битоля, Велес, Воден, Солун. Почти във всички от тях Неделя Петкова е ПЪРВА българска учителка, ползуваща се от редките предимства и понасяща неизброимите отрицателни последици от това си първенство. Същото се отнася и до дъщеря й Станислава, която от 1868 г. поема Битолското девическо училище и по този начин става достойна не продължителка (както обикновено се случва), а съпътница на майчиното си дело.

Не е тук мястото, където трябва да говорим за трудностите и несгодите, преодоляни със себеотричане и героизъм от двете народни учителки. Липса на училищни сгради, нередовно изплащани, че кога и изобщо неизплащани заплати, непрекъснати подозрения в бунтовна дейност (основателни, трябва да признаем) от страна на турските власти, умишлено пречене от страни на фанариотите и пречки, създавани неволно от

6

единородни българи. Това е картината на тогавашния живот, и тя може да се отнесе към всеки от градовете, е които баба Неделя и дъщеря й са будели българщината. В спомените пред нас се изправя цялата сложност на тогавашната ситуация, сложност, в която не са могли да се оправят понякога и нашите две събеседнички. В редовете ние ще срещнем оценки, с които не бихме могли да се съгласим. Не можем да приемем характеристиката, дадена на един Михаил Буботинов, на един Антим I, на Македонската дружина в Цариград и др. Четейки тези крайни оценки, ние трябва да виждаме в героите на настоящия разказ само тактически, а не народностни противници на каузата, на която служат Неделя Петкова и Станислава Караиванова. По такъв начин ние трябва да гледаме и на другите спомени от епохата и района, в които оценките за някои личности и събития са диаметрално противоположни на тези, с които предстои да се срещнем.

Често се чуват гласове, че спомените са сведения ненадеждни. Ненадеждни, но за какво? Ако е като исторически извор, пряко фактологично свидетелство, бихме се съгласили. Не без уговорка, разбира се. Понякога дори един учредителен протокол може да ни вкара в много по-голямо заблуждение, отколкото „несигурният” спомен. Да си спомним ли колко дълго, ей така, априори, обвинявахме Ст. Заимов, че бил неточен в мемоарите си? Докато накрая се оказа, че Миналото е един първокласен исторически извор, от която и страна да го погледнеш.

Точни или неточни, обаче, спомените имат едно друго предимство— те носят атмосферата на времето. Колкото и късно да са писани, колкото и авторът им да се опитва, волно или неволно, да се докарва пред публиката си, това е картина, нарисувана от жив участник, от очевидец. И никога изследвачът на епохата, пък макар и да притежава огромна историческа интуиция,

7

не може да ни въведе така пряко в събитията. Ето защо спомените не само ни помагат да разберем епохата — това ние можем да направим и от професионалната литература. Те ни помагат да повярваме в хората, живели и творили тогава. Защото едно знание става убеждение само ако мине през сърцето на човека. А какъв по-пряк път към сърцето на читателя от една изповед, още повече когато не е била предназначена за оправдание (разбирай публикуване), какъвто е настоящият случай.

*  *  *

Нашата мемоарна литература не е бедна откъм спомени за просветното дело през Възраждането. Дори човек, който никога не се е интересувал специално от проблема, познава имената на Ил. Блъсков, К. Шапкарев, Н. Груев. За какво тогава е необходимо публикуването на тези страници? Кое ни кара, вън от чувството за дълг, за което говорихме по-горе, спомените на Н. Петкова да стигнат до ръцете на българския читател? Какво могат да ни дадат те в повече от това, което знаем — както от научната, така и от мемоарната литература по въпроса?

Първият аргумент е от чисто жанров характер. Това не са „чисти” спомени, или, по-точно не са спомени на ЕДИН човек. Настоящите летописни бележки на Н. Петкова са записвани от дъщеря й Станислава Караиванова — нейна вярна спътница, самата тя една от малобройните учителки в Македония по онова време. Тя не само коригира майка си, но и допълва събития, на които старата учителка не е била свидетелка, но на които е присъствувала самата Станислава. По този начин (освен че ще се запознаем с един малко познат похват, да си позволим да го наречем „колективен спомен”) ние имаме възможност, сякаш със средствата на кинематографа, да наблюдаваме събития, случили се

8

по едно и също време на две различни места, и то предадени от очевидец. Благодарение на този метод пред нас се изправя една жива, динамична картина на тогавашния живот.

Тази панорама на българския възрожденски живот е втората причина, за която си струва спомените да бъдат издадени. В тях е проследен пътят на освободителния процес, започнал от борбата за българска просвета, преминал през стремежа към национално самоопределяне, за да достигне до своя естествен връх — националноосвободителното движение. Никъде борбата за просветно, църковно и политическо еmaнципиране не ни се представя в „чист” вид — училищното дело в София хронологично се преплита с буната срещу гръцкия владика, в борбата за превземане на гръцката черква във Воден българите нападат представители на турската власт в града, при своето учителствуване в Битоля Неделя Петкова и дъщеря й обучават своите питомки на българската азбука и едновременно шият знаме, поръчано им от Левски, по-късно Станислава, ушива знаме на Разловското въстание и написва песен, която разловци пеят по време на боевете през април 1876 г. Четейки, човек сам, непредубедено стига до извода за единство при различните форми на борбите през Възраждането.

В спомените е oтразен и един процес на развитие, който наблюдаваме и при други дейци на епохата. В последно време усилено се заговори за т. н. „ускорено” развитие. Чуждестранни българисти въведоха термина „ускорено развитие, на литературата”, имайки предвид огромния качествен скок, който направи нашата литература през Възраждането. Някои наши учени свалиха долната граница на процеса и заговориха за ускорена развитие на културата по време на Първата българска държава. Без да изпадаме в излишен патриотизъм трябва да кажем, че идеята не е нито толкова нова, нито

9

чужда. Още преди повече от век народният поет Иван Вазов каза:

„И в няколко дена тайно и полека
 народът порасна със няколко века.”

Казано по конкретен повод — Априлското въстание, Вазов е уловил една закономерност, която наблюдаваме в гранични епохи — как хора за един живот постигат развитие, за което при други условия ще бъдат необходими няколко поколения. Това пък е „ускорено развитие на личността”, тема, която сигурно ще намери своето място в изследванията на философите на историята. В нашия случай ние наблюдаваме именно такава личност. Когато Н. Геров избира Н. Петкова за учителка в София, той има предвид само нейните умения в областта на ръкоделието. Половин година след нейното идване в града ученичките й вече могат да четат и пишат по-добре от самата нея. В едно свое писмо до Д. Трайкович баба Неделя признава, че при пристигането си в София тя е била „едно диво животно и невъзпитано”. И същата тази жена двадесетина години по-късно „се меша” наравно с тежки чорбаджии при решаване на общински дела, основава женски дружества, разпространява бунтовни песни, шие знаме за българските революционери, води борба с гръцката и сръбската пропаганда. А редом с нея — маловръстната й дъщеря Славка, сякаш за да покаже, че в борбата за национална независимост възраст няма.

Накрая не бива да забравяме, че четейки нечий спомен, ние изслушваме една страна в някакъв спор. Неделя Петкова и дъщеря й са били страна в споровете за най-добрия вариант на борбата за опазване на българщината в Македония. По тази причина не трябва да се сърдим на прекалено емоционалното, страстно, та на места и пристрастно изложение. В спомените ние виждаме позициите на тези хора, отрекли се от себе си, за да служат на народа си. И затова трябва да ги изслушаме с уважение.
 

[Next]
[Back to Index]