СПОМЕНИ
Н. Петкова
 

7. Солун. Руския консул Якобовски — Дългове. Неделя Петкова се разболява. Станислава слугува — Неделя отива в Цариград да проси, без успех, помощ от Екзархията. Грубиянско отношение към нея — Станислава учителствува в Крива Паланка (1876). Руско-турската война и бягството й от турците и после и от сърбите — В новоосвободения Кюстендил при брат й. Генерал Головин и Иларион Макариоплоски — Воденци изплащат на Неделя Петкова една трета от дълга си
 

Зле-добре, привърших второто си годишно учителствуване в Солун. За изпита направих покани както в града, така и по селата, понеже имахме четиринадесет ученички от близките села, които живееха у дома.

Събра се голяма публика. Училището бе украсено с венци. Ученичките бяха облечени с бели дрехи. На портрета дядо Антимон бяхме турили голям венец с надпис отдолу — „Благодетелят на Македонската дружина.”

На тоя изпит присъствуваха французкий и руский консули, както и двама свещеници от Руский [145] и Зографский метоси. Всички, и особ[е]но консулите оста[на]ха много доволни, а за жалост училищните настоятели — Насте, Д. Паунчев и поп Петър отсъствуваха.

След свършване на изпита дойде гавазина от руското консулство с покана да отидем на угощение. Аз взех със себе си по-големите от ученичките. Посрещна ни консулата г. Якобовский [146] с просълзени очи и с думите: „Здравей, славная дочь моя”. Окачи ми на врата златен медалион, след това бе сложена богата трапеза с разни ястия и сладкиши. Шампанско се раздаде на всички. Консулата, (славен побелял старик), пи наздравица за преуспеването на славянския език в родния град на Св. Кир[ил] и Методий, като прибави: „Ну, здравей и дерзай моя дочка малаучи на болгарская!” На другия ден дойде един от настоятелите и ми казва: „Учителко, гърците ще се пукнат от яд. Особено когато воденското момиче отговаряше по българска история и викаше: „гръцка глава, за българска слава”, гърците страшно са се наежили. Вероятно те ще се мъчат да ви попречат на работата и да затворят училището, додаде г. Атанас Кушов (кукушанец). Не бой се, учителко, ако се държим съгласно и ако някои от общинарите не работи заедно с гърците, нищо не могат ни направи.”

92

След десетина дни дойде гавазина от руското консулство и ни повика на гости. Г-н Якобовски ни каза следующето: „Един от общинарите ми извести, че за идущата година не те искали за учителка, тъй като ти си се месила в политически работи.” (Това не бе лъжа. Ние шиехме едно знаме македонско — червен лев на жълт джанфез, [147] но то бе шито все нощно време и никой освен поп Петър не знаеше за това. Знамето и днес се пази в синът на Димитър Малешевски, родом от Берово (Македония). [148] Той, бащата, бе събрал една чета която се навърташе във френския женский манастир край Вардар махала.) Ние отговорихме на консулата, че това е грозна клевета: „Ето майка ми учителствува в Солун три години и аз две, а до сега не се е чуло подобно нещо.”

„Аз всичко зная: вие прибирате момчета от повече села и се не бойте. Училището, както и пансиона ви, ще се поддържа от здраво място.”

Но щастието много скоро ни напусна. След 5—6 дни г. Якобовски се разболял от гърло и в късо време умря. След погребението му дохожда у дома отец Варлаам от Руския метох и ми даде 5 лири, които г. Якобовски пред смъртния си час му дал да ми ги връчи, (отпосле гавазина ми каза, че били 50). За негов заместник дойде някой си Максимов, който не го интересуваше ходът на училището, [149] така щото отсякохме си последната надежда от консулството.

Сега срещу нас стоеше дълг от тридесет лири, които трябваше да изплатим. Дължаха ми както солунци, така и воденци, а нито едните, нито другите даваха нещо. В това време майка ми се разболя от тифос. Въпиюща ну[жда] бе да имам за доктор, лекарства и храна. Тогава постъпих за слугиня в русчуклийката Йорданка Ив. Бошнакава. Мъжът й бе машинист по железницата в Солун. Условието ни бе да работя денем всичката къщна работа, привечер да изкъпвам малкото й дете, да му изпирам пелените и вечер да се прибирам при болната си майка като взимах скромната си вечеря да я деля с болната. Аз изпълнявах волята на господарката като слугувах на шест души — (ней, брат [й], мъж, квартирант и две деца). Всяка събота след обед миех шест стаи с хоросан, счукани керемиди и голям салон. След всеки обед и вечеря миех

93

съдовете с преварена пепелива вода. Ръцете ми бяха като крастави, кърви течаха от тях. Когато се прибирах в къщи, където оставях една стара женица, на която плащах по един бешлик да нагледва болната. След вечеря старата си отиваше, а аз сядах до постелката на майка си и шиех чужди долни дрехи, с които плащах на доктора и купувах лекарства. След като почна да се поправя и оздравява майка ми, аз освободих пазачката, но удвоих моя нощен труд за да набавя по-хубава храна.

Писах няколко пъти на Македонската дружина в Цариград за обещаната помощ и едва след трето[то] писмо, ето що ми отговарят:

Госпожице Станиславо Балканова в Солун,
Писмото ви от тридесети престанали приех и като намерих съдържанието му с фрази — врели и некипели и недостойни да се произнесат от человек, който носи учителското звание, счетох за излишно да го представя на Македонската дружина. За да се убедите, че неправедно нападате дружината, то аз ви правя тук и някои извлечения от писмата, чрез които се е споразумявала дружината за вашата заплата. Дружината с писмото си до вас с дата 21 ноември 1873 г., между другото ето що ви казва: ... „и за вас, прочее, ние сме готови да направим щото трябва. Именно като ви помогнем материално, една част разбира се, когато се настаните някъде и уредите както надлежи,” нещо което ний ви вярваме, че сте най-способни да извършите.” С друго едно писмо до учителя Захариев с дата 26 октомври 1873 год. който ни казваше тогава за отваряне и поддържане на едно девическо училище в Солун — ето що му пишем: „Ние се обещаваме на учителката Славка, която щом намери учителска служба и се настани (значи не са знаели, че съществува девическо училище в Солун) ще й помогнем част за допълнение на годишната й платка, т. е. ако се съгласи някоя община напр. за 30 лири тур[ски] годишно и не може общината да плати напълно, то ние ще й заплатим най-много с две лири на месец. (А най-малко?) От тогази нищо положително не знаехме за вас. Г. Захариев в кратце следваше да казва за вас, но все съмнително и неопределено. В края на ноември пишеше така: „Учителката Славка има 32 девойки в училището. Тази ве-
94
чер дойдоха да я вземат от Кукуш за учителка и пр.” С писмото си от 3 декемвр[и] 1873 год., ето как пишеше: „Девическото тук училище отива добре и успява.. Само едно му е спънката — дето се отвори късно и ученичките са повечето по гръцките училища”. На 10 същий пише като от общинарите: „Учителката Славка я обезпокояват кредиторите, а и кирията на къщата също. Тя реши да отиде в Кукуш, от гдето я викат, но аз й казах да почака догдето приеме от вас отговор.” На това му писмо дружината отговори така: „25 януари 1874 год., за учителката в девическото училище, ако има нужда, че това училище ще може да съществува само с две лири-турски, то ни пишете да внесем помощта и пр.” На това отговор се прие от Захариев от 3 февр[уари] 1874 г. — „Голямо добро ще направите да изпратите на учителката пари и пр.” Следователно този месец едва дружината може, колко-годе да се научи за положението ваше и на училището и реши от първи януари — по преди обещаните две лири — турски помощ и същевременно внесе 4 турски лири.

Като поразгледате съвестно горните сведения, които е имала дружината за вас и като поразмислите — едно дружество не е ли в правото си да изпитва и като се увери, че помощта му ще хване място, тогава да харчи. Вие несъмнено ще оттеглите казаните неуместни [думи] в писмото си и ще дойдете, ако обичате, направо в споразумение с братството на бедните училища.”

Цариград, февр. 9, 1874

Ваш доброжелател:
Л. Г. Моравенов


Чуден и пречуден отговор! Толкова години да учителствуваме в Македония, а Македонската дружина в Цариград да не знае. Толкова писма им сме писали в продължение на четири години, а нашите братя-патриоти, дохождат да ни казват, че не били знаели, че ние учителствуваме. В писмото си косвено се признават, че са извест[е]ни, но не и направо, за да прикрият немарливостта си. Те си дъвчат думите, кривят си устата и гледат да покрият голотата си. Това е цял позор, грях пред бога и срам пред хората. Но доволно за тях. За чувствителни хора — пет думи са много, а за дебелокожите пет хиляди са нищо.

И така, с тия четири лири — дружествени, да из-

95

платим наема на къщата и частния си дълг, който възлизаше на повече от 30 лири.

Според новия контракт общината трябваше да ни заплати 27 лири — миналогодишни щом отворим училището. Обаче училището се отвори, събраха се ученичките, мина се месец и повече, а общината не иска да знае за новий контракт.

В това време брат ми от Кюстендил телеграфира: „Мамо ела да се видим. Вземи и Славка.”

Като се научават воденци за казаната телеграма, дохождат в Солун и ме молят да отида във Воден, а мама да остане в Солун за учителки.

Брат ми чакал дълго време, дохажда сам в Солун да ни вземе.

Един от кредиторите ни по име Н. Яковов, като видял брат ми, казал му: „Майка ти ми дължи дванадесет лири, аз ги искам от тебе. Плати й борча, защото ти е майка.”

Брат ми си помислил: „Ако почна да плащам дълговете й, които бог знае до каква цифра достигат, не ще остане риза на гърба ми.”

На другия ден брат ми подбира мене и сестра ми, която ми бе дошла на гости и ни отвежда в Кюстендил.

Горката ми майка остана сама — дано може да вземе нещо от заплатите ни, та да изплати поне половината дълг.

Аз писвах на майка си през два-три дни, но в разстояние на два месеца не получих никакъв отговор. Страх ме бе да не е заболяла, та се готвех да замина за Солун, но в същия ден получих от нея едно дълго писмо. Ето го:

„Мило чедо Славке,
След вашето заминаване аз отидох вместо тебе във Воден, но след петнадесет дни напуснах, защото ножа бе дошъл до кокала и се върнах в Солун. Писах в Екзархията да ми пратят 24-тех лири, за които имах писмо потвърдено с екзархски печат, но не ми отговориха даже. Дните вървят, пари нямам, а дългът — много. Срам ме бе да ходя из града, понеже на всякой дюкян съм задлъжняла.

Един ден бе ми станало много мъчно и излязох да се разходя край морето. Един гръцки ученик каза на другаря си, тоже ученик: „Тази е българската учител-

96
ка” и хвърли един камък, та ме удари в главата. Потекоха кърви, момчето побягна и се изгуби в навалицата. Това ме съвсем отчая. Нямаше кому да се оплача, а ти беше далеч.

У дома заварих г-н Гого. Той ме посъветва да отида в Цариград като взема всичките си документи за да уверя Св. Екзархия за многогодишните ни трудове в Македония.

Случайно се срещнах с познатия ни г. Петър Увалиев, който бе д[ошъл] по търговия в Солун. Търсеше верен человек да заведе слугинята му в Цариград. Аз му предложих услугите си. Той ми плати таксата за парахода и тръгнахме. Обаче при качването на парахода, Янко фурукджията, комуто дължах една лира за хляб ме спря, но благодарение пак на г. Увалиев, той ми стана поръчител за едната лира.

При слизане от парахода в митницата взеха да ми разтърсват книгите и ме гледаха подозрително. Обаче един пътник по име Ламбре им каза, че това са вехти парцали и ме оставиха на мира.

Щом оставих вещите си в една българска къща, отидох право в Екзархията, но не ме приеха. Тогава отидох при Говедаров. Там беше и С. С. Бобчев. Пожелах да се разговора с последния по нашата работа, а той ми отговори: „Нямам време сега” — излезе из стаята и не се върна вече.

Почнах да обикалям владиците, първенците, вестникарите и учителите, но всички ме пращаха при Светата Екзархия. Отидох у Ив. Найденов [150], да го помоля да подействува пред Екзархията да ме приемат. Той разгледа книжата ми и каза: Вярвам на вашите трудове и съжалявам ви. Ако бяха ме слушали, то аз бих ги молил да ви помогнат, но от мене има по-първи.” Той ме покани в къщата си, където живях няколко дена. Един ден отидох у дядо Панарета. Казаха ми, че го нямало. На другия ден пак отидох. Като се изкачих по стълбата, попитах слугата дали е тук дядо владика. Още не бях довършила питането си, от стаята на дядо владика излезе една пременена, млада и лъскава жена. „Тук е дядо владика, но сега позаспа”, отговори ми блажената жена. Видях каква е работата и си отидох.

После отидох у дядо Дамаскин [151]. Разказах му

97
за бедното си положение. Той започна да се оплаква от мене повече. В това време дойде една пълна жена — гъркиня. Почнаха да говорят по гръцки и да се кикотят. Видях, че и от тук няма да ме огрее нищо, та си излязох като ги оставих да си разправят дертовете.

Най-голяма надежда имах в другия Панарет, който обходил Македония [152] и му изприказах положението си, а той ме прати в Екзархията. Като му казах, че съм с последната си парица, помогна ми с една твърде голяма сума — с две по сто пари и те калпави. Ако и да ги видях, че са калпави, взех ги. Отидох на Кумъкапия, при учителя Евтимий Георгиев [153], който в Солун ми бе ученик. Показах му парите си, с които дядо Панарет ми спомогна. Той ги взе, хвърли ги през прозореца и каза: „Владиците нямат перде на очите си. Те лъжат и се подиграват с бедните. Проповядват словото божие, а не живеят съгласно с него. Показват правите пътища на хората, а те живеят по кривите. Те са образцови само по думи, а не и по дела”.

Дълго мислих къде да ида. Хрумна ми, че при дядо Славейков не съм се явила.

Отидох. Той като человек страдалец, прие ме много любезно. Оплаках му се, че нашите владици твърде ме наскърбиха с приемът си. „Тия работи са такива. Я седни да си похапнем, че после да си изприкажем теглилата.”

„Нямаше ли по-хубава дреха да облечеш, госпожо”, ме попита хазяйката му, нали знаеш, че честта е на дрехата.” „Тази дреха, що нося и тя не е моя, отговорих аз.”

Г. Славейков ми даде едно препоръчително писмо до г. Станчев в Одрин. Да отида там, че имало нужда за две учителки и сега заминавам за там.”


Аз се много обезпокоих за многострадалната ми майка. Писах на няколко места да търся учителско място, за да мога й помогна.

След две седмици приех от нея второ дълго писмо. Ето го:

„Пристигнах при г. Станчев в Одрин.
Той веднага се постара, та събра общинарите, с които направих контракт за мене и тебе.

Понеже половината от заплатата ни щеше да се пла-

98
ща от Екзархията, контракта трябваше да се потвърди и от там.

Аз не мислех да се връщам в Цариград, та бях донесла всичките си книжа в Одрин. Като мислех, че пак ще се върна тук, оставих ги в познатия теб учител Станчо Божков и заминах за Цариград. Обаче като се научил за Ст. Захарското клане [154], уплашил се да не пострада и той, та заедно с неговите изгаря и моите книжа.

И тъй аз пак съм в Цариград при боголюбивата Екзархия, но не и вътре. Защото за вътре се удостояват само тия, които са благонадеждни, които разсъждават не като идиоти за народните дела, а които умеят да правят карикатурни комплименти на дядо Антим I, когото провидението е определило да предава божията благодат на българите.

Първия ден не се удостоих да ме приемат и потвърдят контракта. На вторий ден дадох писмото на гавазина и чаках като просякиня два часа, но никой се не яви и аз си отидох в квартирата. На третия ден, донесоха ми следующето известие: „Екзархията никак не позволява да отивате в Одрин!”

Това известие съвсем ме уби. Помощта, която Одринската община ми даде, свърши се. Както първо, така и сега почнах да обикалям големците, обаче всичките...... [*]

Но реших за последен път да отида в свърталището на патриотите. Там намерих г. Груев. Помолих го да ми се отпуснат 24 тех лири, за които имах писмо, потвърдено с екзархийски печат. Тоя патриот като помълча няколко минути, както правят надутите чорбаджии, изрече: „За тебе няма помощ. Ти иди при гърците”

Зная аз чии са гърците, кои работят с тях и кои им са подлизурците. Сълзи ме задавиха. Тая дума — иди при гърците, бе за моята болна душа отрова. Така вдървена влязох в стаята на дядо Екзарха. Едвам що му се поклоних, той се изправи и без да ме попита коя съм и защо съм дошла, почна с дрезгав глас да крещи: „Ти си дошла за пари. Аз нямам да платя на моите слуги, та на тебе ли ще дам пари? Ти, която си развалила Со-


*. Листът скъсан.

99

лунската община, дошла си да искаш помощ! Другите се трудят, а ти да разваляш. Ха! Сега тук що търсиш?!” Наклев... [*]

„Слушайте, моля ви да ви раз...”

„Няма да слушам нищо” — повтори дядо Антим с един груб глас, като ми прекъсна думата и аз без да кажа сбогом си излязох.” [155]


Това нейно писмо ме така огорчи, че се чудех какво да правя. Намислих да напиша и пратя една статия във в. Македония против екзархийските неправди. Но уви, те бяха едно котило и дописката щеше да остане в коша.

Тъй ли трябваше да постъпи дядо Антим?! Не трябваше ли да изпита за греховете ни, които сме правили в продължение на толкова години из Македония? Тъй като дядо Антим не пита за нашите грехове, затова аз ще ги изповядам пред цял свят, именно: Че сме отваряли за пръв път български училища в шесттях най-важни места из Македония — Прилеп, Битоля, Велес, Охрид, Воден и Солун. Да теглим плуга с най-скромна заплата и тях кога ги имало, кога не, а глад и гонения от гърци и гъркомани, а хилядите препятствия, презрения. ... [*] обещава, па даже и подписва с печата си, а не изпълнява.

Ей, хора, човеци. Сега вече се убедих, че милостта, съчувствието и правото навсякъде и във всекиго отсъствува. Мнозина лицемери — богаташи одират кожите на много сиромаси, които зависят от тях материално, а отиват та палят дълги и дебели свещи пред бога, св. Хараламби и св. Петър за да им прати душите в рая. Други клеветят своите подобни по образ божи, а си блъскат коленете в камъните за да им се простят греховете. Трети пущат в паничката на просяка по един грош, за да докажат на светът, че съчувствуват на нещастните, а като заспи божието око крадат, бият и убиват.

О, лицемери и вие продадени съвести, до кога ще злоупотребявате с доверието на добродушните?! До кога ще ласкаете високопоставените за да постигате низ-
 

*. Листът скъсан.

100

ките си цели?! До кога ще унижавате високото и достойно человеческо звание?! Вие опетнявате всичко и не оставяте нищо за утешение и насърчение........ [*]

пред вашите очи. Той е за вас най-близък душевно и потънал в заблуждение, защото вашите дела и вашите мисли нямат нищо общо със святото понятие „правда”. Вашето политическо и религиозно верую е в парата, тя е вашата пътеводителна звезда.

Нека ме извинят читателите, за гдето се отстраних от разказа си.

Майка ми е още в Цариград и търси помощ по чуждите врати. Ето що ми пише:

„Род, рода не храни, но тежко му, който го няма. Напоследък бог се омилостиви и изпрати един мой сродник, който ми даде една лира, та платих за парахода и се завърнах в Солун, а умът ми беше в Цариград. Мислех си за работите на Мак[едонската] дружина, на която водителят беше г. Груев, който не се засрами от думите си „Иди при гърците”. Не искам да говоря повече за тая личност, а ще оставя да я изследват и оценят тия които са имали нещастието да... [**]


1876, юлий 20. Днес получих условно от Кр. Паланка за учителка с 6000 гр[оша] годишна заплата и квартира. Още на другия ден тръгнах за там, понеже ми бяха изпратили нарочен человек с кон. Пристигнах благополучно, посрещната като владика. На другия ден ме настаниха в добра и удобна квартира. Тук общината бе порядъчна, училището уредено, настоятелите също. Учителят г. Димитър Ахчийски бе много добър человек, паланчанец. С госпожата му се сприятелихме и заживяхме завиден живот. Събирахме се на вечеринки, пеехме народни песни, на които главния източник бе поп Апостол. Той управляваше и насърчаваше младежите, той със своя благ характер, народна гордост и дар слово. Умееше да ги наелектризира, че всеки от тях чакаше момента да грабне пушката и хукне в помощ на своите братя, които се бяха събрали в северна България и наближаваха Дунава. Имаше определен... [***]

се събирахме вън на полето в някоя далеч от пътя и града местност и пеехме народни бунтовнически песни.
 

*. Листът скъсан.

**. Листът скъсан.

***. Листът скъсан.

101

На края на учебната година свършихме отлично изпитите. Аз не си отидох в Кюстендил при брат си, [*] понеже паланчани не ме пущаха и тук ми е добре. Аз бях от всички любима и уважаване.

Но към север небосклона се раздвижи. Първата пушка бе пукнала. Нашите освободители бяха минали Дунава и ние вече цели бяхме се обърнали в слух. По-често се събирахме вечерно време по къщята. Въртяхме се все около войната. Ние жените почнахме да нищим платна, да шием ризи, гащи и пр. Училищата не можахме да отворим, понеже турски войски от Солун и Скопия пълнеха и преминаваха през Паланка, а в началото на декември вече се установиха и изпълниха града. В една от моите стаи бе настанен главнокомандуващия Мехмед паша — стар и умен человек. Една нощ му дойде телеграма, която му известяваше... [**] Същата нощ тръгнаха за помощ на Осман паша, който бе разбит при Плевен. Обаче в началото на януарий се почнаха тревожни времена. Постоянно минаваха през Паланка леко ранени войници (турски), а по-после и по-тежко ранени. Към 12 и 13 януарий минаваха безброй бежанци — турци от разни места с багажите си. А на 15 през нощта всичките кучета в града виеха в един глас. То бе ужас и никой не можеше да ги умири. Почна се из града тревога. Търсеха се по-събудените младежи да ги арестуват. В това число бе брат ми Петко Караиванов. Той в него време бе кондурджия с двама чираци — Димитър Цонев, който сега е преподавател в девическата гимназия в София и Петър Иванов, който сега е свещеник из България.

На 16 същия месец каймакамката, (която ми бе приятелка), праща слугинята си (арапкиня) да ме вика, да мина през три комшулука, че ме чакала да ми съобщи много важно нещо. Минах през комшилъците и я намерих цяла трепереща, чака с една бохча в ръка. „Аман, ходжа гъм, още днес брат ти да се облече в тия... [***] заедно с двамата му другари. Това чух от мъжа ми да казва на мюфтията”. Тя си избяга, а аз с бохчата си отидох у дома.
 

*. В оригинала „братнята си”.

**. Листът скъсан.

***. Листът скъсан.

102

Дойде вечерта брат ми. Съобщих му новината, обаче той не искаше да ме остави сама. Но аз го принудих. Облече се и замина незабелязан за Кюстендил.

На 17 заранта рано додоха стражари да търсят брат ми. Аз им казах, че е отишъл по селата за кожи. Те си отидоха, но след обед пак дойдоха и строго ми казаха, че ако не намеря брата си ще се качат горе и ще ме разкъсат. Тогава аз се стреснах и почнах да мисля сериозно за положението си. Не се мина един час и ето долу дойдоха пак трима стражари и слушам казват на хазяина ми хаджи Петър: „Веднага да дойде учителката ви, ще я караме на конака.” Тогава хаджи Петър, като им наточи пълно котле ракия, остави ги да пият, дойде горе и ми каза: „Учителко, иди скрий се в някоя друга къща, че след два-три часа пак ще дойдат тия поганци и не ще мога да те защитя”

Той слезе долу, а стражарите бяха се... [*] Аз не губих минутата. Веднага развалих двете си вълнени рокли. От едната направих панталони и остана за вместо шал. Другата направих на ямурлук (пелерина). Омесих две погачи, отнесох ги на фурната, изпратих чираците да купят три чифта цървули, уших две торби. Всичко това направих с трескава бързина. Привечер всичко бе готово. Заклех момчетата да не казват никому, даже и на майките си. Обухме се с цървулите, остатъка от роклята послужи за навуща, окачих на двамата по една торба с погача и им казах единия да тръгне по шосето, а други да ме чака в една пуста воденица вън от града. Смрачаваше се. Обух панталоните, навлякох една вехта рокля отгоре, забрадих се като бабичка и се простих, със стаичката си, заплаках за библиотеката си и незабелязано излязох из портата. Часа бе шест. Улиците бяха пълни с войска и кола с тежко ранени войници, понеже Кюстендил бе вече превзет от русите. Отдалеч забелязах, че двама стражари отиват към дома. Тогава ужаса ми помогна. Удвоих силите си, промъкнах се в разоборената воденица, където ме чакаше чирака Митко. Смъкнах роклята, разкъсах я за чалми и пояси. Косата ми, която бе твърде голяма, едвам се побра във фесът. Навих си чалма и хайде през гората. Без път тичахме нагоре, където
 

*. Листът скъсан.

103

ни очи видят. След три часа пътуване, газене сняг до колени и чести потъвания ослабихме ходът си! Но ненадейно като из под земята изкокна една човешка сянка! Ние се вдървихме от страх. „Хей, деца, ни извика сянката, къде така по това време?” Разказахме му, че отиваме за Кюстендил. Той ни показа една козя пътека и се изгуби от очите ни. Месеца изгря и ние се малко поуспокоихме. Надалеч ни се мярна светлинка и ние се зарадвахме че ще намерим в гората жив човек. И не се излъгахме. След малко дойдохме до една колиба, потропахме. Един белобрад старец ни отвори. Вътре бе топличко. Стареца ни даде малко качамак, а ние от погачата. Хапнахме и моментално заспахме, като помолихме стареца да ни събуди рано.

След кратък сън, старецът ни разбуди, измихме се, а стареца ме изгледа и прибави: „ти моме, вземи сажди и си намажи лицето, че патиш.” Послушах го. Почерних си образа и тръгнахме пак по кози пътеки опътени от стареца. След дълго лутане едвам слязохме в една долина при една речица, където козарче пасеше стадото си. Приготвихме се да седнем да похапнем и влезем в близкото село на почивка. Селянчето ни каза: „Бягайте деца, оти селото е писнало от арнауке. Грабят, бият, а що е женско все го омаскариха. Едно единаесегодишно момиче девет души го омаскариха и оно умря у ръцете им.”

Тогава ние прибрахме си торбите и хайде пак из гората. Целия ден вървяхме по незнайни пътечки. Привечер забелязахме насреща ни село Враца и до него в полите тук-там ходят войници, но не с фесове, а с шапки. Аз плеснах с ръце и ревнах с глас от радост. Това бяха наши войници. Значи дошли сме до границата на освободена България. В миг слязохме надолу и доверчиво отидохме при войниците. Тук ни чакаше чирака Петър. Те бяха сърби. Изгледаха ни малко недоверчиво и един пред нас, друг зад нас — подкараха ни под стража към Враца, където им била главната...... [*]

успокоени. Аз даже се наведох при едно кладенче, та си измих лицет[о].

Навлязохме в селото. Отведоха ни при офицерите, които бяха трима. Един поляк и двама сърби. Изпра-
 

*. Листът скъсан.

104

виха ни на разпит. Аз бях между двамата чираци, но едно от ход, друго от радост лицето ми бе светнало и заруменило (като на всяко 20-годишно момиче)! При изпита аз се казах, че се именувам Владимир. Видях че почнаха да се споглеждат и подсмиват, те говориха по немски. Казаха на чираците: „Хайде вие си легнете там в обора, а Владимир, който изглежда да е много уморен да влезе в нашата стая и си легне на кревата.” Аз се стреснах, но не изгубих присъствие на духа. „Добре, казвам, нека ни стоят тука торбите с храната, а ние да отидем по нужда и като се върнем ще си легнем на определените от вас места.” Откачих торбите от вратовете на чираците, оставях ги в канцелярията им и полекичка излязохме на двора. Също полекичка завихме един-два плета. С бързина казах на децата: „Ха сега, беште да бягаме, че ни предстоят други теглила.”

Без път тръгнахме мълчешката и бежешката през ливади и градини към селото Жиненци. Нощният вятър ни пронизваше. Газехме сняг до колени. Това бе на 18 януари — Атанасов ден. След като минахме голямо разстояние от Враца, пътя бе далеч от нас, на страхът и нощната тишина ни бе обърнала на слух. Прислонихме се между сливови дървета, и ясно чухме конс[ки] тропот. Месеца блесна и ние видяхме два конника препускат по шосето. Слава богу, си казахме.. Удвоихме тихо крачките си. Аз вървях напред, но изведнъж нагазих до колени във вода, което било воденична рекичка. Аз излязох насреща, но предупредих децата да търсят и преминат през някое мостче. Аз бях измокрена до костите. От силния студ и вятър замръзнаха ми навущата за краката. Но след малко пътуване забелязахме една светлинка, след което кучешки лай ни яви, че има наблизо жилище.

Наближихме една къщица, но двете им кучета насмалко щяха да ни разкъсат. Почнахме да викаме — Нане, бабо, дядо, но никой се не обаждаше. Моите крака бяха вече вдървени и не ме слушаха. Почна да ме унася на сън и се повалих до прага. Тогава децата почнаха да викат с плачевни гласове: „Отворете, ние сме три деца, едното от нас умира!” Мина се хубав половин час, ето, че един мъж отвори вратата. Въвлякоха ме вътре и веднага заключи като при-

105

бави: „Дохождат сърби, та ни додеват. Затова се затваряме”. Едва се свестих, видях пред мене оджак с огън. Тогава си хвърлих чалмата и феса. Косата ми покри плещите, а селянина извика: „Ама това било мома!” Веднага ме заобиколиха три жени (свекърва и две снахи). Разрязаха вървите ми. Навущата бяха здраво замръзнали за краката. Казах им и тях да развържат, при което примирах от болки. Въведоха ни в стаята, където бумтеше печката, а по рогожите бяха натъркаляни 5—6 дечурлига. Канеха ни да ядем, но ние отказахме и се изтъркаляхме по земята.

Утринта едва се събудихме, попитахме къде е пътя за Кюстендил. Селяните ме попитаха имам ли някой познат в Кюстендил? „Имам брат, отговорих, Еремия Караиванов” „У, извикаха всички в еднн глас, он е нашио чорбаджия. Тая къща... [*] воденицата са негови.” Па като се разприпкаха, завъртяха ни качамак, стоплиха ракия, наточиха вино, та ни богато нагостиха. Оседлаха три коня и ни качиха. С нас дойде един от мъжете, който ни отведе в братовата ми къща.

Радостта на всички бе голяма. Починах си една седмица, след което ме условиха за учителка в новоосвободения Кюстендил.

Настаних се в училището и почнах занятията. Тук вече имаше по-широко поле за работа. Основах женско дружество. Събирахме се редовно в свободните от училището часове. Шиехме долни дрехи за войниците, а в празник беседвахме и четяхме разни полезни книги. Аз бях касиерка и секретарка.

В него време русите се готвеха да напуснат България. Ние, членовете от женското дружество, решихме да ушием за спомен на офицерите по един скромен подарък. Купихме джанфес — червен, когото разпределихме на четвъртити кърпи, на които с бяла коприна сама уших думите: „На нашите освободители от благодарните кюстендилци”. В денят на тръгването им окичихме училищния двор, който бе... [**]

След молебена излизайки, всеки офицерин като се почне от генералите, минаваха край мене, закачих им под еполетите една от тия кърпи. Те ми целуваха ръка и отминаваха.
 

*. Не се чете.

**. Листът скъсан.

106

Един от генералите, а именно генерал Головин (на когото госпожата искаше да ме осинови), вървеше най-после с владиката Иларион Макариополский. [156] Генералката ме целуна и ми тури един скъпоценен пръстен на пръста, а генерала, след като му забодох кърпата, целуна по челото прегърна ме като дете и ме предаде на владиката комуто каза: „Предавам ви моята дъщеря, която да пазите и подпомагате. Аз ще ви се наплатя.” (След смъртта на Макариополский, научих се, че генерала всеки месец му пращал по няколко рубли, но...)

При раздялата всички плакахме за тия наши братя освободители, чрез които блесна слънцето на свободата, културата и напредъка.

След един месец от заминаването им получихме от Русия 50 лири за женското дружество и една златна икона и...... [*] за девическото училище.

Цяла година не бях получавала писмо от майка ми, та много се безпокоях. От частни лица се научавах, че тя е още в Македония — ту във Воден, ту в Солун. Обаче пътищата бяха затворени, а кореспонденцията още не се приемаше между нас и Турция.

Едвам след заминаването на русите от цяла България, получих едно дълго писмо. Ето какво ми пишеше:

„Аз съм още в Солун. Продължавам да учителствувам. Взаимодавците ме притесняват ежедневно. Писах няколко пъти на воденци да ми изпратят поне част отг твоята тригодишна заплата но те си правят углушки. Много пъти ходих сама във Воден и ги молих да ми помогнат, обаче те се подиграваха с мене, догдето ме изкараха из търпение и ги дадох под съд, понеже взаимодавците щяха да направят с мене същото. Процесът се продължава дълго време, защото гъркоманите много препятствия ми правиха само и само да не спечеля и се измъчвам.

Но най-после аз спечелих делото и взех изпълнителен лист, с който отидох във Воден.

Като вървях из улиците, срещна ме кадията, който се научил, че съм спечелила делото и ми рече: „Искаш ли още днес да ти изкарам парите от воденци? Ама
 

*. Неразчетена дума.

107

ще дадеш половината на мене.” Аз му казах: „Нека си помисля”.

Домиляха ми българите, затова отидох при тях и им предложих да ми дадат само четиридесет лири (вместо 120, които бяха вписани в листа), за да мога да изплатя дълга си в Солун и откупя вещите си, които бях заложила.

По настояването на Д. Ковачът, събра се общината и ми дадоха четиридесеттях лири.

„Учителко прости ни, гдето ви излъгахме и измъчихме”, каза един от общинарите.

„Нека ви прости вашата съвест”, им отговорих аз.

Върнах се в Солун, изплатих дълга си. Знаеш добре, синко, че по-голямата част от дълга не беше само мой, а общински. Извинявай, че без да взема мнението ти, откупих свещеническите одежди, които бяха заложени за кирията на училищната къща и ги предадох на тукашната черква.

Освободена съм вече от взаимодавците, оставям страната на страдалците и тръгвам за отечеството си — свободна България. Аз си отивам у дома, но както дойдох бедна, така си и отивам. Възнаграждението ми е само белите косми на главата и изнуреното тяло.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


145. Има се предвид таксидиота на руския манастир в Атон Св. Пантелеймон, известен още под името Русик.

146. Николай Якубовски — руски консул в Битоля (до 1871) и Солун (до 1874). Вещ познавач на проблемите в Македония, симпатизант на българите в борбата им за национално освобождение. Умира на поста си в Солун. Вж. съобщението за смъртта и погребението на Якубовски в донесението на В. Максимов до Н. П. Игнатиев от 28 юли 1874 г. АВПР, ф. Поссольство в Константинополе, 1874, д. 2272, л. 84–86 об.

147. За първи път за това знаме съобщава А. Селищев, Отчет о занятиях за границею в летпни ваканционное время 1914 года. Казань, 1915, с. 92–95. Вж. още Д. Дойнов, Знаме на въстаниците от с. Разловци, Пианечко, — Музеи и паметници на културата, 1964, кн. 2. Ст. Караиванова съчинява и песен, посветена на Д. Беровски — Малашевски. Песента у В. Паскалева, Българката през Възраждането, с. 246–247.

148. Димитър поп Георгиев — Беровски, Малашевски. Роден в с. Берово 1840 г. Учи Одеската духовна семинария. Учителствува в родното сн село. По време на престоя си в Княжество Сърбия (1860–1865) се оформя като революционер. Едни от водачите на Разловското въстание 1876 г. Взема дейно участие в Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г. Умира през 1907 г. в с. Долна Гращица, Кюстендилско. За него вж у Д. Дойнов, Национално-революционните... с. 90–103.

149. Твърдението, че В. Максимов не се интересувал ог делата на училището не отговаря на истината. В ходатайството си за приемането на Ст. Караиванова в руското училище за акушерки той пише, че посетил училището, в което тя е преподавала и е останал задоволен от нивото на преподаването. Вж. тук, с. 128–129.

150. Иван Найденов (1834–1910). Роден в гр. Казанлък. Първоначалното си образование получава в родния си град, след което 6 години учителствува в него. 1855 г. заминава за Цариград, където със съдействието на Хр. Тъпчилеща следва Куручешменското училище. По препоръка на П. Р. Славейков учителствува в българското училище в турската столица. Издава вестниците Право и Напредък. Като капукехая на Българската екзархия е заточен заедно с екзарх Антим в Ангора. Подир Освобождението заема различни административни длъжности. Умира в Пловдив. Л. Касъров, цит. съч., Т. 2, с. 1447–1449.

151. Вероятно става дума за архимандрит Дамаскин, рилски монах, учител във Велес и Кюстендил, рилски таксидиот в Пловдив. Завършил богословското училище на остров Халки. 1872 г. единодушно е избран за Велешко-Струмишки митрополит.

160

По-късно, в следствие на борбата между велешкитс първенци е принуден да напусне епархията. За него вж. у Кирил патриарх Български, Екзарх Антим, с. 602–606.

152. Вероятно Ст. Караиванова има предвид Панарет Пловдивски, брат на д-р К. Мишайков (1805–1883). Роден в с. Пателе, Битолско. Завършва богословие в Атина, заедно с Иларион Макариополски. Заминава за Цариград, където служи при Кизикийския митрополит (по-сетнешен патриарх) Йоаким. 1851 г. е назначен за Сеченски митрополит, който пост заема до 1853 г. След заточаването на българските владици през 1861 г. му е предложена Пловдивската епархия, която той отказва. Този пост заема едва през 1872 г., подир учредяването на Българската екзархия. Взема дейно участие в борбата за независима българска църква. Умира в Пловдив. Л. Касъров, цит. съч., Т. 3, с. 1764–1765; Ст. Н. Шишков, Пловдив в своето минало и настояще, Пловдив, 1926, с. 429.

153. Брат на Д. Беровски.

154. Старозагорското въстание е организирано от Българския революционен централен комитет през 1875 г., подтикнато от избухването на въстание в Босна и Херцеговина. За главни апостоли са били определени Н. Обретенов, М. Сарафов, П. Волов, Ст. Драгнев, Ст. Стамболов, Т. Стоянов и С. Танасов. Завършило с неуспех главно поради грешки от организационно, тактическо и класово естество. Вж. К. Косев, Н. Жечев и Д. Дойнов, История на Априлското въстание. С., 1976, с. 161–221.

155. Със своя прям характер II. Петкова си спечелила не малко неприятели, по време на своята дейност в Македония. Особено остър бил конфликтът в Солун, където при борбите помежду си двете партии използували всякакви позволени и непозволени средства. Така например поп Петър Димитров смятал И. Петкова лично отговорна за раздорите сред общинарите и разногласията между солунските българи при построяването на черква в града. Стигнало се дори до там, че воденският първенец Георги Гогов предложил на Екзархията да извика баба Неделя по някаква работа в Цариград, от където тя да бъде изпратена в родното си място. Вж. Ив. Снегаров, цит. съч., с. 129 и 151.

156. Иларион Макариополски почива през 1875 г. в Цариград. В случая става дума за Иларион Кюстендилски. Роден в 1800 или 1801 г. в Елена, починал 1884 г. в Кюстендил. Кюстендилски митрополит от 1872 г. до смъртта си. За него вж. Й. Иванов, Северна Македония, с. 339–346.