Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ
Л. Милетичъ
СПОМЕНИ НА НИКОЛА ПУШКАРОВЪ
II.
Организационната дейность въ Скопско успѣшно се про дължава. — Събрание на рѫководителитѣ отъ района по въпроса за общото въстание. Изказва се отрицателно мнение. — Следъ взетото решение въ Солунъ да има въстание, Пушкаровъ се приготовлява поне за частични терористични акции; образува нова своя чета съ по-опитни борци.
Следъ Кресненското въстание районитѣ отъ скопския окрѫгъ не пострадаха отъ турцитѣ, никакви обиски не станаха. Турцитѣ като че ли не искаха да преследватъ, да възбудятъ духоветѣ. Даже и следъ разбиването на Молеровата чета преди коледа пушкитѣ на убититѣ момчета въ Скопье донесоха мирно и тихо, безъ да преследватъ нѣкого. Докѫде нова година азъ и другаритѣ дпйствувахме да спечелимъ повече хора и да влѣземъ въ сношение съ околнитѣ села. Поставихме рѫководители, каквито отъ по-напредъ нѣмаше. Тѣ бѣха повече
184
учители и по-интелигентни селяни, които идваха въ Скопье на пазаръ. По-мѫчно се подаваха селата отъ Черногорията, защото сръбската пропаганда тукъ бѣ хванала корень. Нѣмаше добри учители по селата,— назначени бѣха повече такива, които бѣха способни да се гонятъ съ сръбскитѣ учители, а и митрополията прѣчеше. Потрѣбно бѣше направо да се сношаваме съ сръбскитѣ учители по Черногорията. Съ помощьта на хектографирания вестникъ „Освобождение", който почнахме да издаваме въ началото на декемврий 1902 г., успѣхме да придобиемъ нѣкои отъ търговцитѣ и по-интелигентнитѣ младежи въ Скопье. Успѣхме да влѣземъ въ по-близки сношения и съ нѣкои сърбомански селски учители, които идваха въ града. Всичко туй се пазѣше въ тайна отъ сръбския консулъ, на когото гледахме като на турски шпионинъ. Имаше и въ града нѣкои, които се сърбѣеха. Презъ туй време купувахме орѫжие само отъ града, купихме до 40—50 пушки за терористичнитѣ дружинки. Имахме 3 дружинки — една си стоеше само въ града и само нощно време излизаше и вънъ отъ града въ скопската околия; втората дружинка се намираше въ Каршияка, сир. въ нѣколкото села отъ среща рѣката, а третата дружинка се навърташе въ Черногорията — въ селата Черешново, Любанци, Мирковци и др. Терористичнитѣ дружинки се изпращаха споредъ нуждата въ съставъ отъ 4 до 8 души противъ турскитѣ зулуми, нпр. да отърватъ нѣкоя мома, да накажатъ нѣкой полякъ, нѣкой шпионинъ. Така напр. едно овчарче бѣше една нощь безъ причини убито въ Черногорията отъ кехаята. Дружинката, безъ да чака заповѣдь, сама се събира и убива кехаята.
Въ града дружинката събираше пари — съ добромъ, но и съ принуждение, споредъ инструкции отъ Ц. К. за събиране пари. Паритѣ се държаха въ окрѫжна каса. По селата рѫководителитѣ събираха пари. Скопската
185
дружинка по нѣкога биваше изпращана и въ Тетово, до когато тамъ бѣха безъ своя дружинка, до февруарий месецъ. Преди да се реши въстанието, поисканъ бѣше единъ делегатъ отъ Скопско за тайния конгресъ въ Солунъ.
Събрахме се въ Скопье да се обсѫди въпросътъ за въстанието, следъ като се поискаха сведения и мнение отъ районитѣ. На събранието присѫствувахъ съ четиримата си другари, между които бѣха: Кирилъ Стояновъ, основенъ учитель, родомъ отъ Маврево (Гостиварско) и Димитъръ Ивановъ (отъ Охридъ), учитель въ духовното училище. Избрахме за делегатъ Дикитъръ Ганчевъ съ решение да се действува за отлагане поне за една година. На конгреса въ Солунъ на 30./XII—1./I. 1903 г. присѫтствували делегати отъ всички окрѫзи, най-вече отъ Битолско и околноститѣ на Солунско, отъ гдето имало вмѣсто по единъ по повече делегати. На конгреса се взело решение за въстание. Скопскиятъ делегатъ е билъ противъ и подписалъ най-сетне, защото и другитѣ подписали. Ала одринскиятъ тогавашенъ делегатъ, Лазаръ Димитровъ, сега казвалъ, че и Ганчевъ е билъ за въстание (Ганчевъ сега е затворенъ въ Скопье отъ 28.IV.1903, следъ солунската афера). Само Лазаръ Димитровъ единственъ е биль противъ. Следъ като е взето решението и съобщено отъ Скопье, се отговори въ Солунъ, че сме възмутени отъ това решение, защото не сме готови, и че е дори немислимо да се дига тукъ въстание. Отговориха ни, именно Гарвановъ на Ращанова, който бѣ ходилъ въ Солунъ, че съзнаватъ, какво не е възможно масово въстание, но смѣтали, че ще могатъ стана нѣкои терористични акции, напр. че ще могатъ се изпрати до 500 души отъ Черногорията да нападнатъ Скопье, а пъкъ отъ вѫтре дейцитѣ съ бомби и динамитъ да спомогнатъ да се разруши една часть отъ града. Ала нито 20 грама
186
динамитъ не получихме. После, като видѣхме, че не може да се действува масово, решихме да организираме въ всѣки районъ по една-две четици, които да бранятъ населението отъ башибозука. Пушки си доставяхме отъ Тетовско, мартинки и Гра. Хора имаше, искахме сама инструктори, нѣкои унтерофицери, но и това не получихме, даже молихме отъ съседнитѣ райони да ни пратятъ по едно-две опитни момчета за инструктори. И това не направиха. Въ стаята си азъ вечерно време обучавахъ момчета и то двама съ пушка, а други съ дървета, да се прицелватъ и пр. Повече отъ две пушки не можехъ да държа въ кѫщи. Въ туй състояние бѣхме до края на февруарий 1903 г.
Въ началото на мартъ, 7 души отъ града и 4-ма отъ селата ги въорѫжихме и ги пуснахме като четници на чело съ Велко Мандаровчето (сега е въ София). Но още на вторияи день се върнаха назадъ, — не знаяли какво да правятъ. Тогава амнестираха затворницитѣ, между които имаше единъ на име Кочо отъ Дебърско, попреди ходилъ съ чета, та като по-опитенъ го взехме и го направихме като войвода. Съ него начело излѣзе четата по селата и стигна до априлъ тамъ, безъ да знае какво да прави и кѫде да иде. Въ това време дойде една чета отъ България, организирана отъ вѫтрешнитѣ въ Кратовско подъ водителството на Диме Стояновъ, Берберчето, (род. отъ Велесъ, билъ берберинъ въ Скопье, после живѣлъ въ България). Бѣше добъръ работникъ въ Скопско преди винишката афера и като терористъ се бѣше отличилъ. Четата на Диме захвана да обикаля селата и да ги организира, да узнава мѣстата. Едно писмо отъ централния комитетъ искаше сведения за стратегическитѣ мѣста въ района. Като видѣхъ, че скопската чета не може сама да върши нѣщо, предписахъ ѝ да се събере съ четата на по-опитния Диме та заедно да походятъ. Това трая до края на мартъ.
187
Тогава азъ дойдохъ въ София да взема динамитъ, бомби и 10—20 души опитни хора. Това бѣше презъ великденскитѣ празници. Върнахъ се назадъ съ чета отъ 18 души, като неинъ началникъ. Въ София стояхъ почти два месеца та се завърнахъ въ началото на юлий. Бѣхъ служилъ войникъ преди да постѫпя въ военното училище при брата си, офицеръ, та все по нѣщо разбирахъ. Въ четата ми влизаха: Ангеловъ Миланъ, основенъ учитель, родомъ отъ Прилепъ, билъ по-напредъ учитель въ Струмишко, затворенъ, пуснатъ, отъ Скопье дошелъ въ София заедно съ мене; Александъръ Андоновъ, род. отъ Пирдопъ, учитель въ Кочани до началото на мартъ; Христо Шалдевъ, род. отъ Гумендже, Солунско, билъ студентъ въ Петербургъ въ духовната академия, дошелъ нарочно да се бие за Македония ; Димитъръ Бояновъ, младши унтерофицеръ, род. отъ княжеството (отъ Търновско); Тодоръ Николовъ, род. отъ Търновско, свършилъ унтерофицерски курсъ, непроизведенъ въ унтерофицеръ, защото билъ социалистъ; Диме Баевъ (войникъ, отъ Търновско). И тримата бѣха избѣгали отъ ломския полкъ за да идатъ въМакедония; Романъ Стефановичъ, родомъ отъ Тифлисъ, русинъ, ученикъ отъ V. гимназиаленъ класъ въ Тифлисъ, нарочно избѣгалъ и дошелъ да иде въ Македония ; Лазо Куледжията, родомъ отъ Велесъ, кантонеръ по турскитѣ желѣзници. Останалитѣ бѣха все македонци отъ Кумановско, отъ Щипско. Азъ първомъ постоях ь въ Кратовско, гдето още почти нищо не бѣше приготвено. Внесени бѣха пушки отъ вѫтрешнитѣ делегати, 70 пушки (кримки, бердани и мартинки), но скрити въ гората, а селянитѣ не знаеха даже за тѣхъ, ако и да бѣха внесени отъ преди единъ месецъ.