Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ
Л. Милетичъ
СПОМЕНИ НА ИВАНЪ АНАСТАСОВЪ ГЪРЧЕТО
II.
Анастасовъ тръгва съ четата на Михалъ Поройлията.— Въ Струмишко Анастасовъ се срѣща съ Дѣлчева, който го взема подъ закрила. — Целитѣ на вѫтрешката организация, както Дѣлчевъ ги е обяснявалъ. Характеристика на Дѣлчевъ като човъкъ и агитаторъ. — Анастасовъ продължава да действува съгласно съ идеитѣ на Дѣлчевъ. — Агитация по селата въ Поройско и Демирхисарско. — Борба съ войводата Дончо и върховиститѣ. — Сражение съ турска войска.
Стояхъ месецъ и половина въ Дупница. Дойде четата (3 души) на Михалъ Поройлията (отъ с. Горни Порой, Демирхисарско) за да се въорѫжи, да си почине и пакъ да се завърне. И азъ тръгнахъ съ нея съ съгласието на Малешевски. Съ мене четата стана четирма души. Въ Ново село (Струмишко) придойдоха още двама, рѫководители отъ Радовишко, и сетне въ с. Монастирово (Струмишко) пързъ пѫть се срещнахъ съ Дѣлчева. Той ме разбра, какъвъ съмъ, и ме взе подъ своя закрила. Той за първъ пѫтъ по-добре ме освѣтли по дѣлото. До тогава бѣхъ въ мъгла. Бѣхъ тръгналъ съ четата, ала що ще вършимъ, право не знаехъ. До тогаза мислѣхъ, че революцията е лесна работа, само да се внесатъ нѣщо пушки и пр. Дѣлчевъ обясни: не може да се надѣваме на чужда помощь, да не чакаме отъ България помощь ни отъ коя да е друга сила, а трѣбва да се подготвимъ отъ вѫтре, — въ душата си всѣки селянинъ да се проникне отъ тая идея, всичко да се подготви и тогава да се дигне масово въстание. До тогава никой отъ вънъ да не се мѣси въ работата ни и пр. Дѣлчевъ агитираше да проповѣдваме на селянитѣ да не ходятъ по турски
140
сѫдилища, които само ги скубятъ, а да си основатъ селски сѫдилища и всичко сами да си разправятъ; да се пропагандира идеята на свободата, да се посочва, какъ живѣятъ хората въ други, свободни страни; да се разправя на населението, какъ сѫ ставали революциитѣ, които дадоха свободата на съседнитѣ страни — Влашко, Сърбия, Гърция, Критъ; да се действува да се избиратъ по селата рѫководителни тѣла, да се наредятъ куриери. Дѣлчевъ тогава бѣше нѣщо като ревизоръ и бѣше свикалъ тамошнитѣ чети, които бѣха дошли на Малешевската гора, за да му дадатъ отчетъ и да приематъ отъ него наставления. Дѣлчевъ всѣкога ходѣше самъ, съ кѫса манлихерка, предрешенъ като търговецъ въ потури, антерия, джамаданъ, съ два револвера (единия даваше на куриера). Той всѣкога ходѣше съ куриеръ, понеже не знаеше мѣстноститѣ. Той самъ бѣше изходилъ всички села. Първото впечатление отъ Дѣлчева бѣше, че той е чистъ и непороченъ, а при туй решителенъ човѣкъ. Той говорѣше доста литературно та не всички го разбираха. Хората все питаха: аджаба хубаво говори, ама какво, не можахме всичко да разберемъ. Михалъ Поройлията се отдѣли и отиде въ Порой самъ и остана за войвода Алексо Поройлията (отъ Долни Порой); секретарь му бѣше Миланъ Попъ Юрдановъ, отъ Велесъ, който се самоуби сетне въ Велесъ. Походихме само нѣколко дена по селата. Не бѣхме доволни отъ Алексо, и при първа среща пакъ съ Дѣлчева, комуто писмено бѣхме се оплакали, той смѣни Алекса и назначи за войвода Михалъ Попъ Юрдановъ. Минахме въ Поройско. Понеже Алексо не се съгласяваше да остане простъ четникъ, излѣзе отъ четата и отиде въ четата на Иванъ Савовъ (петричкия околийски войвода). Това бѣше презъ зимата на 1900 година.
141
Продължавахме агитацията въ духа на Дѣлчева. Събирехме налозитѣ отъ селата. Кой опредѣляше налога ? — Отначало го опредѣляше околийскиятъ рѫководитель (споредъ състоянието на всѣкого) въ споразумение съ серския рѫководитель. Този подирниятъ често е постѫпвалъ и пристрастно (спрямо роднини и приятели). Взимаше се отъ човѣкъ 2 до 10 лири „патриотически налогъ". Членски вносъ се взимаше месечно отъ 2 до 5 гроша. Изобщо отъ сиромаситѣ нищо не се взимаше. Налогъ се взимаше само отъ „покръстенитѣ". Страшенъ джамбазлъкъ бѣше: че сиромахъ съмъ, че стига две лири и пр., а ние убеждаваме, че трѣбва, че една часть отива за орѫжие и пр.. Лошо бѣше, че веднага подиръ покръщането се искаха пари. Бѣше неприятно. Паритѣ се внасяха въ околийската каса. Поройскиятъ районъ тогава имаше за рѫководитель Стоянъ Филиповъ, родомъ отъ с. Старчища (Неврокопска околия). Нему предаваха паритѣ, а той ги препращаше въ Сѣръ на окрѫжния рѫководитель. Една часть се спираше за нуждитѣ на района. Отъ околийската каса се плащаха на четата дрехи, често и за храна. Бѣше се въвело да се носятъ арнаутски, — турски дрехи, да не се отличаваме много отъ турцитѣ. Имаше вече строги нравствени правила за четницитѣ. Въ Поройско прекарахме 3—4 месеца. Изходихме много села. Кѫде юний цѣлата чета броеше 5—6 души. Преди това бѣше излѣзла смъртна присѫда противъ Михалъ Поройлията, главно защото той почналъ дързостно да се води спрямо рѫководителитѣ, убивалъ много власи (негова мания бѣше да убива власи, а на Алекси Поройлията да убива турци) та съ туй подигналъ много недоволни и пр. Присѫдата я изпълниха на планината Бѣласица при една стрелба. Азъ и още единъ му теглихме по единъ куршумъ.
142
Въ България престояхъ два месеца, главно да се снабдимъ съ пушки манлихери, а взехме и бомби (въ 1901 г.). Върнахме се въ Демирхисарско (Мелнишко, Сѣрско и Демирхисарско тогава съставляваха единъ революционенъ районъ). Тогава се върнахме малцина, но отъ Банско се отдѣлихме азъ и Стойко Хаджиевъ (отъ с. Голешево, Демирхисарско) и отидохме въ четата на Дѣдо Илия на Пиринъ. Четата му тогава преследваше хайдутитѣ Дончо и Касапчето. Донча бѣха ранили и той бѣше заминалъ за България, та гонѣха Касапчето и Ангелъ Спанчовалията (отъ с. Спанчево, Мелнишко). Въ интереса на дѣлото бѣше да се очисти районътъ отъ тия разбойници. Тогава ние влѣзохме въ четата на Дѣдо Илия. Презъ есеньта Дѣдо Илия успѣ да ги удари и тѣ се разбягаха, оставиха си часть отъ орѫжието.
Следъ това се почна агитацията въ казания районъ. И пакъ тръгнахме по селата. Като влѣзохме ние въ четата, отпочнахме по-правилна агитация въ духа на Дѣлчева. И по-преди Дѣдо Илия е агитиралъ, но не е билъ въ състояние добре да разбере основнитѣ идеи на Дѣлчева и на организацията, особено туй, че трѣбва да се готвимъ сами на свои плещи да изнесемъ революцията (Дѣдо Илия тукъ е сега, простъ, неграмотенъ). Обикновено се разделяхме на две, азъ отивахъ съ Дѣдо Илия, а Стойко съ нѣкой другъ отъ другаритѣ, или наопаки. Много села убедихме. Дончо го било между туй страхъ и въ България, да не го убиятъ вѫтрешнитѣ, а отъ друга страна вѫтре зиме не може да се презимува лесно, та започналъ чрезъ попъ Давчо, рѫководитель въ с. Палатъ, да действува да го приеме организацията Тя не се съгласила съ мотивъ, че по-рано, когато нѣколко пѫти му е било предлагано, не приелъ, а сега организацията нѣма нужда да приема такива развалени елементи. Като не го прие организацията, Дончо е пред-
143
ложилъ услугитѣ си на цончевиститѣ, и влѣзе въ Македония като агентинъ на Цончева още преди коледа. Ние трѣбваше да напустнемъ организационнитѣ работи и да отидемъ да преследваме Дончо. Цѣлата чета съ Дѣдо Илия (7 души) съ това бѣше заета. Сѣрски рѫководитель бѣше Никовъ Анастасъ, книжарь (отъ с. Броди, Сѣрско). Той не бѣше главенъ, ала постояненъ и влиятеленъ. Не ни освѣтляваха добре. Мислѣхме, че ще имаме работа само съ единъ Дончо, а то се указа, че той е успѣлъ да придобие на своя страна почти цѣло Петричко, особено като имъ казвалъ, че България и Русия ще помогнатъ. На вѫтрешната организация повреждаше много туй, че тя събираше пари за пушки, а отъ друга страна не можеше да ги доставя на време. Върховиститѣ напротивъ агитираха, че не трѣбва да се даватъ пари за пушки, а само всѣки да каже, каква пушка иска и самъ да дойде до границата, да му се предаде. “Оставете онѣзи (вѫтрешнитѣ) — тѣ не мислятъ за вашата свобода" — казваха върховисткитѣ агитатори. И наистина върховиститѣ пари за пушки не събираха, ала Дончо е събиралъ като е сѫдилъ хората като сѫдия, особено за кражби, които сѫ чести у петричкитѣ шопи. Тѣ обикновено не се сѫдятъ, а за кражба съ кражба си отвръщатъ. Дончо по този начинъ за себе си лично много пари е събралъ.
Ние, не знаейки силата на Донча въ Петришко, стигнахме въ с. Палатъ, гдето можехме да бѫдемъ избити отъ него. Попъ Давчо бѣше станалъ човѣкъ на Дончо и насмалко не попаднахме въ устроена отъ Дончо засада съ съгласието на попа. Попъ Давчо следъ това ни предлага скоро да се махнемъ отъ Петришко, защото Дончо се заканилъ, че въ противенъ случай ще ни претрепе. Ние нѣмаше кѫде да идемъ. Нѣкое време стояхме въ селото Елешница и чакахме помощь отъ вѫт-
144
решната организация. Най-сетне дойде кукушката чета подъ водителството на Григоръ Ивановъ (отъ Гевгелийско) съ 9 души та станахме 15 души. Отидохме въ Долна Рибница, почнахме нова агитация, ново кръщаване. Всички мѫже на две пѫти се кръстиха; по 100 души— въ черквата. Тамъ имъ разправяме, Григоръ Ивановъ имъ казваше, да не се повличатъ по единъ Дончо, хайдутинъ, че той други цели гони, че България иска да присъедини Македония, че това е политика на княза, че не бива само заради едни титли на княза населението да рискува да се упропасти и пр. Разправяше имъ, какво се направи въ 1895 год. съ опита да се дигне ужъ въстание и пр. Вънъ отъ черквата стояха 10 души часови, а вѫтре бѣха другитѣ. Селянитѣ ужъ скланяха. Окрѫжниятъ комитетъ бѣше решилъ да се избиятъ рѫководителитѣ: попъ Давчо въ Палатъ, Цоне въ Горема (учитель “отъ старата мода"), Бакалчето, който бѣше се отметналъ и който бѣше най-главниятъ, и попъ Иванъ отъ Рибница. Този самъ се яви, взе да се оправдава, че отъ страхъ предъ Дончо е отстѫпилъ, и пр. И ние не изпълнихме присѫдата, оставихме го, а другитѣ не можахме да доближимъ.
Отъ тамъ отидохме въ с. Чуричени. Дончо, като, видѣлъ, че ние разубеждаваме селянитѣ, уплашилъ се отъ това и надумалъ селянитѣ да бѣгатъ отъ насъ, когато влѣземъ въ село. Въ с. Чуричени Дончо искаше да ни нападне; ние осетихме, излѣзохме и взехме позиция, и той се оттегли. Дойде писмо отъ Рибница, въ което се казва да бѣгаме въ Елешница, защото Дончо ще ни предаде на турцитѣ, щомъ не може да ни удари. Улови се писмо пакъ отъ попъ Ивана отъ Рибница до Дончо, въ което го съветва да ни предаде на турцитѣ. Пакъ се върнахме въ Елешница и пакъ искаме помощь отъ петричкия рѫководитель Доневъ (род. отъ Дойранъ,
145
учитель въ Петричъ), понеже бѣхме малцина. Напоследъкъ дойде Атанасъ Тешовалията, неврокопски войвода, съ трима другари и съ 32 души доброволци, събрани отъ разни села (въ Сѣрско, Мелнишко, Демирхисарско и Неврокопско). Дохождатъ и тѣ, а ние презъ това време се бѣхме отчаяли, защото все ни казаха, че щѣли да дойдатъ на помощь и Сандански и Чернопѣевъ, а никой не идваше. Като дойде Атанасовъ, решихме да направимъ още единъ опитъ. Бѣхме 52 души въ с. Долня Рибница. Презъ туй време всичко за ядене си плащахме на населението. Видѣхме, че неопитнитѣ другари, доброволцитѣ, не могатъ много да ни послужатъ та разпустнахме 20-тина души, складирахме орѫжието. Нека забележа, че преди още ние да дойдемъ въ Петричко, Алексо уби Кецкарова, войвода на петричката чета, който бѣше се довѣрилъ да отиде при тѣхъ, върховиститѣ Алексо и Дончо, да ги разубеждава. Искахме да хванемъ Бакалчето въ с. Игуменецъ. Но не успѣхме, Бакалчето после ни писа да си идемъ отъ неговия районъ, защото ни предалъ на турцитѣ; неговия районъ щѣлъ да се въорѫжи самъ безъ помощьта на вѫтрешнитѣ, а когато ще правимъ въстание, и той щѣлъ да бѫде съ насъ. Ние нѣмаше кѫде да идемъ. Това бѣше въ началото на януарий 1902 год. И наистина турцитѣ съ голѣма сила бѣха дошли отъ кѫде Струмица, Петричъ. — до 600—700 души, Излѣзохме и взехме добри позиции по чукитѣ и се сражавахме 5—6 часа, отъ зараньта 9 часа до кѫде 3 ч. следъ пладе. Отъ турцитѣ паднаха до 15 души. Престрелката се водѣше най-близу, отъ 400 разкрача до 200. Ние бѣхме пръснати на голѣми растояниия по двама, по трима. Турцитѣ отстѫпиха. Оставиха единъ конь съ 33 шинела. Отъ наша страна нѣмаше жертви.