Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ
Л. Милетичъ
СПОМЕНИ НА ХРИСТО КУСЛЕВЪ
III.
Куслевъ минава въ Петричко. — Населението скоро възприема идеитѣ на организацията. — Наказватъ се българки, които се сношаватъ съ турци. — На турцитѣ не се дава подслонъ въ български кѫщи, гдето има жени; турцитѣ крайно възмутени поради това.
Въ Петричко действувахъ въ Каршияка, отъ Игуменско на горе, западно отъ Струма. Въ селото Гореме заварихъ учителя Цоне, родомъ отъ сѫщото село, като рѫководитель съ десетина души едномишленици. Въ Рибница попътъ съ нѣколцина бѣше рѫководитель, а
114
въ с. Палатъ попъ Трандафилъ съ двама-трима. Организацията тукъ датува отъ 2—3 години, отъ времето на Георги Костадиновъ (отъ с. Хотово), учитель въ Петричъ, и Димитъръ Щановъ отъ с. Крушово (отъ Демир-хисаръ, Сѣрско). Тѣ били районни рѫководители. По другитѣ села нѣмаше никакви рѫководители. И цѣлата организация състоеше само въ туй, че знаеха рѫководителитѣ за дѣлото и сегизъ-тогизъ сѫ указвали нѣкакви услуги, а друго нищо, — нѣмало е нито събиране на пари, нито чета. Не ме искаха за учитель въ Цапарево та два месеца не отворихъ училището, докато не покръстихъ нѣколцина, които ме наложиха на общината. Нѣмаше училище, — направи се, и то по заповѣдь на комитета. Следъ туй повикахъ даскала отъ Гореме и му възложихъ да покръщава. И азъ отидохъ въ повечето села и покръщавахъ единични лица и поставяхъ рѫководители. Почти въ всичкитѣ села, които сѫ въ Каршияка, се образуваха комитети: въ Гореме, Рибница, Цапарево, Раздолъ, Киспалъ, Добри-лѫки, Никудинъ, Игралище, Кранджилица, Занога, Драгушъ, Палатъ, Махалата, Седелецъ, Велюшецъ, Крушица. Като узнаха, че ще рѫководя четата въ Каршияка, която дойде отъ България, организирана отъ Малешевски и проведена отъ Гоце Делчевъ, дойдоха отъ село Никудинъ да ме помолятъ да изпратя четата въ тѣхното село, защото като чифлиари-робье тѣ разбиратъ, що е робство, и искатъ да работятъ за дѣлото. Въ четата бѣха Иванъ Гърчето, Алексо Поройлията, Христо Дзиговъ (отъ Г. Порой) и Миялъ Янковъ (отъ Г. Порой).
Така скоро съ голѣма готовность всички пригърнаха идеята на организацията та цѣлиятъ Каршиякъ бѣше придобитъ. Преди да дойде нашата чета тукъ по Игуменско и Каршияка върлуваше съ чета войводата, нареченъ Зелника съ петима души. Той се
115
отнасяше като разбойникъ, ходѣше на горе на доле, ядѣше, пиеше, пиянствуваше и пр. Хората се оплакваха отъ него. Азъ му порѫчахъ да дойде, да се разговоримъ, но той не дойде. Боеше се. Тогава заповѣдахъ по всичкитѣ села да не му даватъ храна, и гдето се яви, да ми обадятъ веднага. Най-сетне трима отъ другаритѣ му се отдѣлватъ и една вечерь дойдоха да се разговорятъ съ мене. Азъ се усъмнихъ, да не би да иска да ми напакости. При все това отидохъ. Отъ тѣхъ узнахъ, че тѣ сѫ го оставали и че той отишелъ въ Малешевско съ внука си. Говорихъ имъ, че трѣбва да се оставятъ отъ харамийството, а да помагатъ на народа, който се нуждае отъ честни хора; предложихъ имъ, ако се съгласяватъ да живѣятъ споредъ правилницитѣ като четници, да влѣзатъ да служатъ на организацията. Описахъ имъ, какъвъ ще бѫде животътъ имъ занапредъ като ще работятъ между народа, че нѣма да има харамийство. Тѣ се съгласиха, и азъ ги изпратихъ въ село Бѣлюшецъ. Оная чета съ Гърчето замина за Игуменско. Следъ малко дойде и друга чета отъ 7 души, предназначена за Каршияка, на чело съ Иванъ Савовъ. Него го убиха въ Кратовско, гдето наскоро следъ това избиха цѣла чета. Той бѣше родомъ отъ България; секретарь му бѣше Коста Мазнейковъ, род. отъ Радовишъ, убитъ миналото лѣто заедно съ цѣлата му чета, около 15 души, въ Радовишъ. Като дойде четата, взе да обикаля по селата, съживи се организацията. Наредиха се рѫководителни тѣла, събираха се членски вносове и волни помощи. Турско население въ Каришяка нѣма та свободно се движеха, безъ грижа. Изпратиха ни се за Каршияка и Игуменско около 494 пушки, кримки, които се раздѣлиха по всички села — по 30, по 40, по 10, споредъ селото. Патронитѣ бѣха малко, по 10—100 на пушка.
Събранитѣ пари отъ района изпращахме въ Пет-
116
ричъ, а отъ тамъ въ Сѣръ и въ Солунъ. Случиха се убийства. Единъ бегликчия, турчинъ, биде съсѣченъ отъ четата въ с. Игралище заедно съ една жена българка (имаше мѫжъ), сь която е развратничилъ. И жени и моми тамъ въ Каршияка и Игуменско по традиция сѫ предадени на развратъ, особено съ турци. И мѫжътъ ѝ биде наказанъ като шпионинъ. Сина му, дъщеря му и снаха му ги изпроводихме на поселение въ България. Четата просто ги бѣ задигнала и ги екстернира, за да не узнаятъ турцитѣ и да не ги изтезаватъ та да изкажатъ. Жената бѣ наказана заради сношенията ѝ съ турци, което бѣше строго запретено съ смъртно наказание. Момитѣ сами ходѣха по турскитѣ села да развратничатъ, ходѣха и на панаиръ въ Мелнишко да си пазаруватъ и да развратничатъ. Всичко това се спрѣ. Даже 14 такива моми на сила ги изженихме, само да спратъ да развратничатъ. Имаше единъ турчинъ, който знаеше всичко, що се върши по дѣлото въ Каршияка. Казваше се Яшаръ Чаушъ. Знаеше всичко отъ женитѣ. Знаеше имената на момчетата въ четата, знаеше, че и пушки сме докарали, знаеше и за убиването на жената и на турчина, знаеше какъ е дошла четата, какъ сѫ ме викали, — всичко. Сега той е изваденъ отъ служба, той бѣше бюлюкбаша (воененъ), водѣше аскеръ. Трупътъ на убития турчинъ заедно съ трупа на жената властитѣ намѣриха, но се повѣрва, че роднинитѣ сѫ го направили. Единъ гъркоманинъ отъ Петричъ, подкупенъ отъ правителството съ пари, бѣше шпионинъ, и единъ българинъ отъ Кръстилица, тѣ шпионуваха. Далъ имъ бѣше каймакамътъ отъ Петричъ по 10 лири да дойдатъ въ Каршияка да узнаятъ, где е четата. Тя ми обади, че дошли такива хора, и азъ заповѣдахъ да ги хванатъ, да ги принудятъ да кажатъ, кой ги е проводилъ, и да ги екзекутиратъ. Българинъть казалъ, като му обещали, че ще го пуснатъ, а гъркътъ
117
не. Дѣдо Никола Кутруля, отъ с. Игралище, взелъ участие при залавянето на шпионитѣ и при погребването имъ. Турскитѣ власти се сетиха, че шпионитѣ сѫ избити. Дойде войска, 60—70 души, въ селата, претърсва, биха мнозина, разравяха и гробищата, но нищо не намѣриха. Намѣри се въ една кѫща кървь — нѣкой дралъ заякъ — и изпотрепаха мѫжетѣ отъ тая кѫща въ с. Махалата. Като биели едно момче, сритватъ се конетѣ въ яхъра и ударили толкова силно въ едни дъски, че имъ се присторило, че е залпъ, и турцитѣ се разбѣгали отъ кѫщи, дори и юзбашията се уплашилъ. Цѣла паника. Сетне разбрали, че не е било нищо, и отъ срамъ още въ тъмно отидоха въ Петричъ безъ да откриятъ нѣщо.
Изобщо турцитѣ много се бояха отъ българитѣ въ Каршияка. Нашитѣ вече не даваха конакъ на турцитѣ. По-напредъ ще дойдатъ въ село, ще кондисатъ въ кѫщи, особено гдето има моми, свикватъ момитѣ да играятъ хоро, закачатъ ги и пр. Забрани се това. Едно момче, Христо, което имаше две сестри — едната мома, другата вдовица — бѣше пуснало на конакъ турци, въпрѣки туй, че му е забранено. Като се научихъ за това, пратихъ куриеръ да му каже, да отиде въ една колиба, гдето бѣше четата, въ противенъ случай ще бѫде убитъ. То се уплашило, дойдоха жена му, която бѣше честна, и сестритѣ му, които бѣха развратници, та ме молиха и пр. Азъ го простихъ, и следъ това кѫщата му бѣше затворена. Когато дойдѣше турчинъ въ село, затваряха се кѫщитѣ и бѣгаха предъ тѣхъ момитѣ, така че турцитѣ трѣбваше до кондисватъ въ опредѣлена за това стая — конакъ, който по заповѣдь се опредѣли. Най-развратното село е Цапарево, другитѣ не сѫ въ такъвъ размѣръ. Когато дойдоха бегликчиитѣ въ Цапарево, единъ отъ безитѣ (беговетѣ), който бѣше като секретарь на бегликчиитѣ (кятипинъ), кондиса въ сѫщата кѫща на Христо. Азъ
118
изпратихъ едно момиченце да обади на момата (вдовицата я нѣмаше) да се махне отъ кѫщи. Тя веднага се махна и не се върна. Той чека, чека и излѣзе; видѣ ме и знаеше, че не позволявамъ да се дава конакъ на турци. Следъ това събрахъ селянитѣ и имъ казвахъ строго, да не приематъ ни едного отъ бегликчиитѣ на конакъ, гдето има жени. Кятипинътъ излѣзе отъ бакалницата и разбра, какво говоря, та ми каза: „Даскалъ ефенди, що си ти тука та забранявашъ да кондистватъ хората? Що ходишъ по мене? Азъ си търся конакъ." Отговорихъ му: „Тамъ нѣма конакъ за тебе, ето конакъ, опредѣленъ за гости." Той възрази: „Що ме мислишъ мене, развратникъ ли ме мислишъ, хайрсъзинъ ли?!" Азъ му казвамъ, че не го мисля за такъвъ, но не бива въ тая кѫща, защото има моми тукъ. Той ми каза, че е царски човѣкъ. Отговорихъ, че и азъ съмъ. Нарече ме комита, разсърди се и взе да псува. Това ме накара да постѫпя, както по-горе се каза, съ брата на тая мома. Отъ тогава казвахъ на всѣки баща или братъ, гдето имаше такава мома, да имъ търсятъ мѫжъ. Мнозина направиха това, но нѣкои не искаха да се женятъ та пращахъ четата, задигваха я и я давахме на нѣкое момче, съ което по-напредъ момата се е обичала. Единъ пѫть предъ 8 души турци дигнахме една мома, и тѣ си отидоха. Грабенето на момитѣ като обичай още си сѫществува, и ние си послужихме само съ тоя обичай. Вѣнчахме оная мома, макаръ че бѣха велики пости (мисля, това бѣше презъ марта, 1901 г.).