Движението отсамъ Вардара и борбата съ върховиститѣ
Л. Милетичъ
СПОМЕНИ на ЯНЕ САНДАНСКИ
III.
Борбата съ върховиститѣ се засилва. — Сандански съ своя чега агитира въ вѫтрешностьта противъ върховиститѣ. — Въорѫжени сблъсквания съ четитѣ на върховния комитетъ — Кресненското въстание, предизвикано отъ върховиститѣ.
Азъ заедно съ Кръсто Асѣновъ съ две чети по 12 д. тръгнахме презъ Кюстендилъ преди да дойде Дѣлчевъ и случайно го срещнахме на самата граница. Върнахме се пакъ всички заедно съ Дѣлчева презъ Кюстендилъ въ София и тогава предадохме паритѣ. Следъ това опредѣлихме да отидемъ въ две посоки — Христо и Кръстьо Асѣнозъ да взематъ дясната страна на Струма, а пъкъ азъ отсамъ — отъ лѣвата. Борбата съ върховиститѣ сериозно се почваше. Азъ заминахъ кѫде 6 априлий 1902 г. Минахме при селото Дометево надъ Бараково съ куриера Стоименъ (отъ с. Делвино, надъ Джумая) и стигнахме Делвино. Бѣхме 16 души, въ четата бѣха Сава Михаиловъ Георги Скрижевски (отъ Скрижево Драмско), учитель съ срѣдно образование; Петъръ Милевъ, отъ с. Косачъ (Радомирско), свършилъ VI. гимназиаленъ клаен въ София; Георги Баждаревъ, свършилъ гимназия и учитель тогава вѫтре, а сега студентъ въ висшето училище; Андрея Казеповъ, отъ Ресенско, свършилъ гимназия; Спиро Петровъ, отъ Прилепъ, съ търговия се занимавалъ, убитъ есенесъ въ Пиринъ (на 4 септемврий въ сражението при Куклитѣ въ Пирина), чудесенъ пѣснопоецъ, и др. И всички други бѣха свършили по два-три гимназиялни класа. Въ Делвино стояхме нѣщо два дена. Планътъ бѣше, да се обяснява на народа цельта на организацита, защо се подготовлява, да
25
се обясни, че не е истина, какво организацията не мисли за въстание, обаче не тогава, когато върховиститѣ искатъ. Обяснявахме, въ какво се различаватъ върховиститѣ отъ насъ. Казвахме, че тѣ сѫ хора на двореца, че искатъ да хванатъ нишкитѣ на организацията за да могатъ да играятъ съ дѣлото. Съ тѣхното въстание, което пропагандираха, — ние казвахме,— искатъ едно да ни дезорганизиратъ, и второ, че тѣ, като офицери, веднажъ говорили, че ще дигатъ въстание, искатъ на всѣка цена да го дигнатъ. Навеждахме за примѣръ, че отъ въстанието въ 1895 г. се възползува само князътъ, а именно че го признаха. Говорѣхме, че по наше схващане въстание може да се прави само, ако всички сѫ приготвени, безъ да се надѣватъ на вънкашни обещания, че трѣбва първомъ да се осигуримъ, че всичкиятъ народъ се е приготвилъ. Всичко това трѣбва да се организира, и когато се види, че сме достатъчно силни, може да се решава за въстание. А онѣзи, върховиститѣ, постѫпватъ инакъ, — казватъ, вие ставайте, отъ тамъ иде Русия, отъ тукъ иде България. А вие, като видите, че сте излъгани, скоро ще клекнете. Обяснявахме, че тоя въпросъ не е български, а европейски и че България и да иска да го решава сама, не може. Ние трѣбва да го поставимъ на международна почва и т. н.
Отъ Делвино отидохме въ с. Хърсово и Маралево, все така агитирайки. Предъ мене вървѣше една чета, водена отъ капитанъ Георги, арнаутинъ (българинъ-арнаутинъ, чаркчия) съ 20 души, чета на върховиститѣ. Той бѣше новъ, а хората му все кое харамии, кое арнаутчета, пияници. Той говорилъ да не ни слушатъ, какво говоримъ и пр. Пратихъ отъ Маралево въ Градево до тамкашния рѫководитель да ни изпрати куриеръ. Тамъ пъкъ се намиралъ капитанъ Стояновъ съ около 18 души, а тамъ бѣ отишелъ и капитанъ Георги съ четата си. Поради тия чети рѫководительтъ
26
не прати куриеръ, понеже се боялъ, че ако отидемъ и ние, може да се ударимъ та да пострада селото. Бѣха устроили и засада. Въ Маралево даже бѣха опитали съ отрова (съ живакъ) да ни изморятъ ; намѣрихъ живакъ въ сланината. Осетихъ, че има засада въ Градево, и за това решихъ да обиколимъ и да идемъ въ Разлога.
Стигнахме въ с. Недобърско. Това бѣ презъ априлий. Тукъ нѣмаше агитация отъ страна на върховиститѣ. При все това поговорихме за работитѣ, за дѣлата на върховиститѣ и пр. Следъ това заминахме за с. Годлево, събрахме вечерьта селянитѣ, говорихме. Отидохме въ Банско. Накарахме преди това едно момче, Миле, да пише на рѫководителитѣ въ Недобърско и Годлево. Бѣха се усъмнили, да не би да сме върховисти. Като стигнахме въ Годлево, бѣ дошла и мѣстната чета отъ Банско да ни попрѣчи, ако излѣземъ върховисти. Следъ туй заминахме въ Банско, набавихме си каквото трѣбва, повикахъ неврокопската чета. Водитель бѣше Атанасъ Тешовалията, а секретарь Куслевъ. Взехъ и банската чета и изпроводихъ куриеръ въ Влахи да дойде човѣкъ да ни подземе та да отидемъ въ селото. Отговориха, че не могатъ да ни откажатъ, ала тамъ били по-близу върховисткитѣ чети, че можело да стане сблъскване та селото имъ да пострада. При все това азъ решихъ да отидемъ въ Влахи. Тъкмо на 24 априлий потеглихме. Минахме презъ върха Елтепе — по Влашката рѣка; тамъ има чаркове, разпитахме за селото и влѣзохме въ махалата Полена. Разпредѣлихъ момчетата на петь кѫщи. Пратихъ да дойде рѫководительтъ Тошковъ Никола, да приказваме. Дойде вечерьта. Утриньта съ него премѣстихме четата въ друга една махала, въ кѫщата на Стоименъ Марушино. Събрахме на другата вечерь всички хора, приказвахме имъ, обяснявахме имъ. Бѣха имъ гово-
27
рили, че азъ съмъ отишелъ съ паритѣ отъ Мисъ Стонъ въ Европа, въ Будапеща и пр. та се удивляваха, че ме виждатъ. Преседохме 3—4 дена и отъ тамъ заминахме въ село Ощава. Сѫщо и тукъ стана — събрание; увещавахме хората да не се повличатъ по върковиститѣ, че ще ги изгорятъ, ще си идатъ въ България, а тѣ ще останатъ да страдатъ и пр. Заминахме въ Сѣнокосъ. Дойде рѫководительтъ Мицо Чакалски. Съ него отидохме въ селото. Мицо бѣ свършилъ втори класъ, заминаваше се съ търговия. Много добре схваналъ работитѣ. Питахъ го, какъ разбира, да ли разликитѣ сѫ между насъ и върховиститѣ само за това, да бѫда азъ, а не ти. Той не вѣрваше въ агитациитѣ на върховиститѣ, които отиваха до тамъ, че да казватъ, че на Шипченския храмъ при освещаването ще дойдатъ руски войски и пр. Добре схващаше този Мицо, не се подаде на върховиститѣ. Сѣнокосъ бѣ единственото село, което не се подаде нито въстана.
Отидохме въ Кресна. Рѫководитель тукъ бѣше Андрея Мицовъ. И той не се подаде, нито селото въстана. Като престояхме тамъ два-три дена, заминахме въ с. Мечково. То бѣше се подало. Рѫководительтъ на организацията, Кипре, бѣше избѣгалъ съ върховиститѣ, защото бѣше злоупотрѣбилъ пари, около 26 лири, и затова се бѣ отметналъ отъ организацията, защото инакъ трѣбваше или да даде паритѣ или ще бѫде наказанъ. И въ Мечково събрахме хората, разубеждавахме. Пакъ се върнахме въ Сѣнокосъ. Тамъ дойдоха да ни кажатъ, че Стояновъ билъ въ Сърбиново. Надумахме се съ Мицо да предложимъ на Стоянова да излѣзе на състезание съ насъ предъ делегати отъ околнитѣ села — по 5-6 души отъ село. Направихъ едно писмо до Стоянова: „Бай Стояновъ, научавамъ се, че сте близу; понеже и вие и ние работимъ за народа, нека да го свикаме на
28
една среща та предъ него да се обясни и пр." Стояновъ грубо и просташки ми отговори между друго: „Ти какво представлявашъ отъ себе си?! Азъ съмъ делегатъ на върховния комитетъ, а населението не трѣбва да знае, какво вършимъ". Азъ повторно му писахъ и настоявахъ на среща. И трети пѫть му писахъ. Той ми отговаря, че ми хвърля рѫкавицата, дуелъ ми обявява. Видѣхъ, че отбѣгва, и тогава азъ влѣзохъ въ селото Сърбиново и разположихъ момчетата въ една махала по четири момчета въ кѫща. Савата го водѣхъ съ себе си, защото противъ него бѣха върховиститѣ пуснали, че злоупотрѣбявалъ съ пари, за които бѣ давалъ разписки, та подканяхъ селянитѣ да извадятъ разпискитѣ та да се види, — ето и самия Сава Михайловъ предъ тѣхъ. Това село бѣ се всецѣло подало. И отъ Сърбиново рѫководительтъ бѣ избѣгалъ, понеже бѣше ималъ разбъркани смѣтки. Събрахме и тукъ селянитѣ. Веднажъ дойдоха селянитѣ въорѫжени. Момчетата ми стояха настрана, въорѫжени. Азъ имъ говорихъ. Отговориха ми нѣкои: „Вземаха ни на душа; Павле — рѫководительтъ и попътъ (попъ Найденъ) ще ни избиятъ, че дохаждаме при тебе". Стояновъ имъ говорилъ дори: „Ами тоя аскеръ защо е, че не го повикате да ги прогонятъ тия?" Азъ имъ говорихъ, че на предателство нѣма да ги учимъ. Ние нѣма да шавнемъ отъ селото, ще се биемъ. Искахъ предъ селянитѣ да направимъ публична смѣтка, но попътъ не дохаждаше, и така ни лъга та 11 дена стояхме въ селото. Смѣткитѣ бѣха у него, а казвалъ на селянитѣ: „На Савата дадохъ паритѣ и той ги изялъ". Най-сетне го намѣрихме скритъ въ зимника на кѫщата му. Едно момче бѣ взело едно отъ неговитѣ деца и влѣзе съ свѣщь вѫтре. Попътъ вѫтре съ наперена пушка. Извлѣкохме го вънъ, опнахме го да даде смѣткитѣ. Той почна да се моли и никакви
29
злоупотребления не можа да посочи за Савата, а той самъ бѣ изялъ паритѣ. Стояновъ между туй бѣ говорилъ на селяни отъ селото Ораново, че ако не предадатъ Сандански, голѣмъ грѣхъ ще сторятъ, понеже Сандански не иска въстание, защото се прехранва отъ тѣхъ, а българската войска е готова, па и руската сѫщо и пр..
Отидохъ пакъ въ Разлога. Неврокопската чета се завърна. Савата се завърна въ България. И нѣколцина отъ моята чета се върнаха (Филипъ отъ Косача, Георги Левунлията отъ Воденъ, Христо Младжовъ и Лисненски отъ Дупница). Остана моята чета съ около десетина души. Вземахме разложкитѣ чети съ насъ. Дойде писмо отъ Мелникъ, че селянитѣ се бунтували и искали пушки да имъ се доставятъ за 30 дена, или въ противенъ случай щѣли да докаратъ Дончо. Затова ни викаха на помощь въ Мелнишко. Тръгнахъ. По пѫтя се разболѣхъ, зави ми се свѣтъ, паднахъ; — то бѣше въ Пирина, въ мѣстностьта Чаира. Отъ тамъ дойдоха двама селяни отъ селото Малки Цалимъ, — Нико и Иванъ, и отидохме въ кѫщата на Нико. Следъ това известихъ на учителитѣ и чорбаджиитѣ отъ всичкитѣ околни села да се събератъ въ с. Дебрене. Това бѣше на 23. юний 1902 год. вечерьта. Отидохме въ Дебрене. Събрали се бѣха чорбаджии и учители отъ града и селата. Говорихъ имъ по историята на организацията, цельта, върху различията между насъ и върховиститѣ и върху нашата задача да парализуваме вредното действие на върховиститѣ. Научихме се, че капитанъ Георги, който бѣ останалъ само съ 5—6 души, понеже другитѣ му момчета единъ по единъ бѣха избѣгали въ България, се намиралъ кѫде селото Любовка. Писахъ по селата да обадятъ, где е, та да идемъ при него. Той обаче бѣ осетилъ това и избѣгалъ въ Каршияка — въ Петричко. Следъ това събрахме се съ демирхисарската чета на Дѣдо Илия и съ
30
учителя Кошановъ отъ Сѣръ. Раздѣлихме се, и азъ почнахъ поредъ да обикалямъ селата по Мелнишко: Сугарево, Доляни, Сушица, Държаново, Любовка, Орманитѣ — Горни и Долни Орманъ, Гоже, Дебрене и Белевешчево. Една часть отъ моитѣ другари обикаляше селата Любовишта, Черешница, Ковачево, Калиманци, Д. Сушица, Хърсово, Враня, Хотово (Отово). По всички села редомъ поставяхме рѫководителни тѣла отъ по 4—5 души: единъ председатель, единъ касиеръ, а другитѣ съветници. Членоветѣ се разпредѣляха по десетки и на всѣка десетка имаше по единъ десетарь. Той бѣше длъженъ да знае всѣкога своитѣ 10 души, кой где е на работа; трѣбваше да следи за поведението имъ (кражба, блудство, пиянство), да събира членски вносове и по дѣлото да имъ възлага работа по редъ наравно. Длъженъ е десетарьтъ за всички нередовности на нѣкой членъ да съобщи на рѫководителното тѣло, а това го изследваше предъ всички десетари. Десетарьтъ бѣше длъженъ да следи да не ходятъ хората по турски сѫдилища.
Презъ юлий дойдоха власи каракачани отъ влашкитѣ села Божово, Шантово и Лопово. И тѣхъ събрахме и имъ говорихме. Въ Божово бѣше рѫководитель българинъ, „Дуката", а кехаитѣ отъ селото Стерчюшъ — Христо Шоматата и Ничо отъ Божово бѣха рѫководително тѣло. Отъ Шатрово рѫководитель бѣше Димитъръ кехаята ; отъ Лопово — Василъ Инджето, — все власи. И тѣ влизаха въ организацията. Събирахме ги въ черквитѣ, говорѣхме имъ.
Обадиха ни, че Саракиновъ и харамиитѣ Ангелъ Спанчовалията и Тошо Банскалията, всички до 18 души, заловили кехаята Христо Шоматата (отъ Божово) и Колушъ, сина на Ничо, съ цель да изнудятъ разни вещи — 18 кепета, 40 чифта чорапи, 20 фанели, 5 чифта потури
31
гайтанлий, тютюнъ, ракия, и пр. — на стойность до 38 лири — и ги държаха хората, докато получили всичко. Бѣха и били селянитѣ, около 18 брави имъ изклали, каймакъ имъ взимали. Обадиха ни, че взели по посока къмъ Разлога. Проводихъ 6 души отъ четата си на чело съ Иванъ Вапцаря, а четирма върнахъ отдолу по полето да обикалятъ по селата на чело съ Миле Бизевъ. Азъ бѣхъ се разболѣлъ та съ трима души останахъ по селата, — стояхъ въ Шатрово, въ Сугарево, Сушица, Любовища, Черешница. Бѣхъ доста боленъ. Дойде известие, че ония б души слизали кѫде Бѣльово (Мелнишко) при „Спановъ Преслапъ." Повикахме и демир-хисарската чета на дѣдо Илия и неврокопската — на Тешовалията. И азъ отидохъ тамъ. Порѫчахъ на селянитѣ никакъ да не казватъ на Саракинова, който бѣ порѫчвалъ на селянитѣ да ме утрепатъ, защото съмъ носилъ въ кемера до 400 лири отъ Мисъ Стоновскитѣ пари. Засадихме пѫтищата първата вечерь, но нѣма да минатъ. На втория день презъ дена ги съгледахме съ бинокълъ, бѣха тръгнали по една посока всички 18 души. И тамъ се ударихме. Ние бѣхме: Тешовалията съ трима, дѣдо Илия съ 6 души, и ние 14 души. Отъ тѣхъ паднаха 5 души мъртви, а останалитѣ избѣгаха, а отъ нашитѣ нѣма ни ранени ни убити. Престрелката трая около два часа. Ние прибрахме убититѣ. Турци гледаха отсреща, когато се сражавахме. Селяни, наши хора отъ с Бѣльово, погребоха убититѣ. Каймакаминътъ, като узналъ, казалъ: „Тукъ комититѣ сѫ на две партии—Дончо и онѣзи отъ България искатъ въстание да правятъ, а тѣзи пъкъ съ Сандански не даватъ, искатъ по-здраво да работятъ." Ударихме се на 6 августъ, на Преображение Господне. Саракиновъ съ 13 души избѣга въ България — гонихме го до нѣкѫде и той прехвърли къмъ Кресничко. Ние се вършахме отъ Атмегдань за Мандрата на
32
Чаира. Въ това време Дончо и Стояновъ, които отъ Каршияка прегазили Струма, ни съгледали. Като седнахме на Мандрата, бѣше месечина огрѣла, имахме и стража, а тѣ ни обиколили вече. Хванали едно влашче и то привика. Рекоха, че е мечка; момчетата напълниха пушкитѣ, притърчаха, а влашчето извика — накарали го— „нема нищо, нема нищо!" Върнаха се назадъ, вечерахме и тръгнахме, единъ по единъ, да вървимъ. На единъ пѫть ни пресрѣщатъ въ тъмнината, извикватъ. Нашитѣ искатъ парола — която бѣше „шумка и дъска," — а тѣ отговориха съ тѣхната: „чума-холера". Ние помислихме, че е аскеръ. Припукаха пушки отъ тѣхна страна, засвири и трѫба и ние мутлакъ помислихме, че е аскеръ. Отъ нашитѣ падна едно момче отъ четата на дѣдо Ильо, по име Стоянъ отъ Кърчово (Дем. хис.). Бѣше него день сънувало, че едно куче го ухапало. И ние убихме отъ тѣхъ едного, нѣкой си Стоименъ отъ с. Микрево отъ Петричко, и смртгно ранихме Атанасъ Янъковъ, родомъ отъ България. Като падналъ Янъковъ, мушналъ съ ножа си Дончо, та и той се бѣше ранилъ. Следъ това се разбѣгаха, а ние си пробихме пѫть. На зараньта отъ власитѣ узнахме, че били върховисти, като оставили и убития. Нашето убито момче бѣ си разбило и часовника, за да не го взематъ турцитѣ, — мислило е, че съ турци сме се ударили. Това стана на 10 августъ 1902 г.
Следъ това сражение слѣзохме по селата. Четитѣ се разбѣгаха и си отидоха по районитѣ. Отъ моитѣ хора се върнаха въ България: Иванъ Вапцаря, Христо Бѣличенчето, Миле Бизевъ, Мирчо Максимовъ. Този бѣше учитель въ Мехомия, бѣше си легаленъ, а ходи съ мене само презъ ваканцията и пакъ си се върна въ Мехомия. Ангелъ Войничето, отъ с. Бистрица въ Дебърско (сега разсиленъ въ висшето училище) и Иванъ Добринищалията — и тѣ се върнаха въ България. Останахъ съ 8
33
души — все по-интелигентни: Спиро Петровъ отъ Прилепъ, Андрея Казеповъ отъ Ресенъ, Петъръ Милевъ, Стойо Хаджиевъ отъ Голишево (Демирхис., свършилъ гимназия въ Битоля), Христо Видински отъ Дупница (свършилъ 2 класъ, кондураджия), Георги Ивановъ отъ Спанчово и Кръсто Савовъ отъ Бѣлица (Разлогъ). Започнахме следъ туй по-основна агитация по селата: Бѣльово, Храстна, Ковачево, Черешници, Калиманци, Враня, Хърсово, Мари-Костеново, Капотово, Хотово, Спатово, Орманитѣ, Дебрене, Белевешчево, Любовка, Малки и Голѣми Цалимъ, Лиляново. Имаше и сѫдебни дѣла. Бѣхъ писалъ да дойдатъ и отъ другитѣ чети — отъ демирхисарската, драмската, неврокопската и сѣрската та да отидемъ въ Кресничко, да нападнемъ върховиститѣ за да осуетимъ въстанието. Преди това бѣхъ получилъ писма отъ Петричко и Кресничко — отъ селата Игуменецъ, Палатъ, Щърбаново, Рибница, съ които ме молѣха да дойдемъ да ги подкрепимъ, за да се отърватъ отъ върховиститѣ, които вече готвѣха въстанието. Селянитѣ бѣха разбрали, че ще останатъ изолирани и че ще си пострадатъ. Събрахме се всичко около 38 души. Тръгнахме кѫде Кресничко.
Като се качихме високо въ Пирина, единъ влахъ ни съобщи, че напраздно идемъ, че върховиститѣ вече дигнали една гюрултия — въстание и че аскерътъ се раздвижилъ. Ние тогава се върнахме надире кѫде селото Пиринъ. Дончо и Стояновъ, като ги погналъ аскерътъ, избѣгватъ въ Мелнишко и въ с. Божово хващатъ чорбаджията Дуката, защото по-напредъ не ги е приемалъ и защото не ги послушалъ предъ тѣхъ да надумва селянитѣ да въстанатъ — да ги последватъ — и затова го бѣха убили. Тогава се получи писмо да даваме приемъ на тия върховисти, които сѫ избѣгали и които биха потърсили подслонъ въ нашитѣ райони. Това бѣше презъ септемврий.