Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година
Л. Милетичъ
9. Бунархисарско
Гръцки подстрекателства противъ българитѣ въ село Урумбегли. — Грозни изтезания и убийства. — Гърцитѣ безчинствуватъ и грабятъ заедно съ турския башибозукъ. — Българи, отъ нужда гъркомани, прѣпратени въ Солунско. — Подробности за участьта на българитѣ отъ селата Яна, Курудере, Чонгара, Колибитѣ и гр. Бунархисаръ.
Освѣнъ въ гр. Бунархисаръ, гдѣто българитѣ числено прѣобладаваха (500 сѣм. ексарх., 40 сѣм. патриярхисти, а
69
само до 100 сѣм. гърци), въ околията имаше още петь български села, Колбитѣ, Еурудере, Урумбегли, Чонгара и Яна, повече ексархисти, освѣнъ въ Чонгара, Курудере и Яна, гдѣто имаше и малко патриярхисти. Гръцкиятъ елементъ въ тая околия изобщо е слабо застѫпенъ; само въ града и въ селото Яна е имало сѫщински гърци.
Най-видното чисто българско село отъ 210 кѫщи бѣше У р у м б е г л и. Вече се спомена (вж. по-горѣ стр. 15), че цѣлото село, нѣколко дена прѣди да дойдатъ турцитѣ, бѣ избѣгало въ гората и че вслѣдствие на увѣренията на единъ български офицеръ, че ужъ турскитѣ войски се спрѣли на граничната линия Мидия-Еносъ, хората се върнали назадъ заедно съ добитъка си. Когато на 8 юли турцитѣ заели Бунар-хисаръ и заминали за Лозенградъ, безъ да влѣзатъ въ селото Урумбегли, вече е било късно за бѣгане, па и наскоро изпратени отъ града турски патраули навлѣзли въ селото, около 20 войника. Тѣ извикали кмета и му казали, хората да не се боятъ, да си гледатъ работата. И всички се успокоили. Турцитѣ поискали орѫжие, и кметътъ прѣдалъ 12-тѣ общински пушки манлихери, дадени на селото отъ българскитѣ военни власти. Слѣдъ това на третия день единъ германски полковникъ на турска служба съ единъ полкъ отъ 4000 души дохажда отъ Лозенградъ и поставя кордонъ около селото. Въ туй врѣме вънъ отъ кордона турски башибозукъ плячкосва добитъка — овци, говеда, „чифтове”, като убива и нѣкои овчари. Това ставало прѣзъ дена, а прѣзъ нощьта германецътъ съ 2000 души заминалъ за Инджекьой, чисто гръцко село, и тямъ се установява. Другитѣ офицери останали съ половината полкъ въ Урумбегли и почнали да вършатъ жестокости; събиратъ всички мѫже, затварятъ ги въ два селски яхъра и почватъ да ги изтезаватъ за орѫжие: ужъ тукъ останали една турска картечница, единъ топъ и много пушки. Мѫкитѣ, на които сѫ били подлагани тия нещастни българи, били грозни и не се подавали на описание споредъ разказитѣ на очевидци. Всичко туй станало по подстрекателство на съсѣднитѣ гърци отъ с. Инджекьой. Единъ по единъ вързани сѫ ги водили прѣдъ офицеритѣ, и при разпита четирма души войници биели доведения съ тежки сопи; жертвитѣ кръвь бълвали, на рѫцѣ сѫ ги дигали. За нѣкои офицеринътъ, разяренъ, е казвалъ на войницитѣ: „заведѣте ги въ корията и ги изко-
70
лѣте”. Войницитѣ изпълнявали, но нѣкои за пари оставили живи, като ги затворили въ другъ яхъръ и изгърмявали по нѣкоя пушка, за да се мисли, че сѫ ги убили. Отъ изтезаванитѣ мѫже около 110 души, слѣдъ като били ужасно бити та не можели и да вървятъ, откарватъ прѣдъ германеца въ Инджекьой. Тамъ гърцитѣ се явили като свидѣтели, ужъ очевидци, че ужъ кметътъ Найденъ Димовъ убилъ единъ турски офицеринъ, което било чиста лъжа, защото никакъвъ турски офицеринъ нито е било залавянъ нито убитъ. Нѣмецътъ прѣпратилъ обвиненитѣ въ Бунархисаръ, гдѣто ги държали още цѣла седмица затворени. Най-сетнѣ турцитѣ имъ взематъ по три лири всѣкиму и ги пускатъ. Задържали само кмета съ още двама души, за да ги сѫди воененъ сѫвъ Лозенградъ. Сетнѣ сѫдътъ ги оправдалъ, тъкмо въ дена, когато се подписалъ Цариградскиятъ договоръ (16 септември).
Въ туй врѣме, когато мѫжетѣ били затворени, женитѣ отъ страхъ се събрали само въ нѣколко кѫщи въ селото. Гърцитѣ отъ Инджекьой, които тогава били много свободни, прѣоблѣчени и като турски войници нахлуватъ въ селото съ коля, да задигатъ плѣчка, и всичко обирали и прѣкарвали въ Инджекьой. Сѫщо правѣли и турцитѣ отъ околнитѣ села — отъ Авренъ, Авджикъ, Пуриялѝ и др. Гърцитѣ заедно съ турцитѣ налитали и на женитѣ, та били обезчестени тогава освѣнъ жени и 18 момичета. Страшнитѣ имъ писъци не помагали; трима мѫже тогава били убити, а на една жена, като искала да се брани, едната ѝ рѫка разсѣчена. Отъ женитѣ веднага измрѣли до 20, отъ страховетѣ, а сетнѣ умрѣли още други 20.
Пуснатитѣ мѫже се връщатъ отъ Бунархисаръ въ селото и ги оставятъ свободни да си работятъ. Понеже имъ билъ заграбенъ добитъкътъ, правителството имъ дава 15 чифта волове, за да може да прибератъ хранитѣ. Хората работили полската работа, прибрали снопето на харманитѣ, но прѣди да овърхатъ дохажда заповѣдь да се дигатъ. „Пенекчани (отъ с. Пенека, Визенско) минаватъ покрай насъ — разказваха ми Урумбеглийци — и ни казватъ, че безъ да сѫ имъ извѣстили по-рано ги дигнали. Нашитѣ, като видѣха Пенекчани, че минаватъ и плачатъ, спрѣха и тѣ работата и почнаха и тѣ да плачатъ. Дохаждатъ турци и ни казватъ: утрѣ рано ще си
71
отивате. Нищо не можахме да вземемъ, ни една овца. Цѣлата ни покѫщнина остана тамъ. Сега се научаваме, че въ селото ни се настанили турци бошняци и че нищо не работили. Нашитѣ най-хубави нивя не ги засѣли. И лозята не работили, а гърцитѣ отъ Инджекьой — тѣ ги обработвали”.
Урумбеглийци, като се дигнали отъ селото си, минали прѣзъ Бунархисаръ, с. Яна, Лозенградъ, с. Дерекьой и стигнали до Малко Търново, гдѣто се спрѣли. Сетнѣ нѣкои отишли въ с. Панчарево (Бургас. окол.) и по други села въ Бургаско па и въ самия градъ Бургасъ, а най-много ги настанили въ Варна и околията. Съ параходъ ги прѣкарали, та и сега още сѫ тамъ. Подали заявление да се настанятъ въ Василико, гдѣто тъй сѫщо има 25 тѣхни сѣмейства. Тамъ бѣ и учителя тъ имъ, Георги Калояновъ, родомъ отъ Урумбегли, който успѣлъ при навлизането на турцитѣ о врѣме да се измъкне съ 15-тина другари и да се спаси въ България.
Българитѣ отъ смѣсеното голѣмо село Яна (160 с. българи, 360 с. гър. и патр.) били изгонени отъ турцитѣ пакъ прѣзъ септември по общата заповѣдь. Гърцитѣ останали въ селото, а нѣкои отъ българитѣ, които водятъ гръцки жени та турцитѣ ги оставили, прѣзъ пролѣтьта, въ априлъ мѣсецъ, пакъ ги дигнали. Всички жители на с. Яна сѫ земедѣлци. Но изгонването имъ узнахъ нѣкои подробности въ Малко Търново отъ Костадинъ Стояновъ (48 год.), родомъ отъ Яна, въ турско врѣме мухтаринъ въ селото:
„Когато настѫпиха турцитѣ на 8 юли въ понедѣлникъ, заградиха селото. Убийства не станаха. Прѣтърсваха всички кѫщи, и български и гръцки. Орѫжия, ямурлуци, патрони, всичко прибраха. Единъ парцалъ войнишки да намѣрятъ, и него прибиратъ. Войската си седѣше на чадъри около селото. Поискаха реквизиция на стотѣ 30 отъ добитъка. Чифтове, кажи, на редъ ги вземаха, ужъ на ангария къмъ Одринъ, 10 не се върнаха вече. Взеха всичкия ечмикъ; той бѣше овърханъ горѣ-долу, а снопето по полето не дигнаха. Сетнѣ оставиха народа да си върши полската работа. Като се свърши харманътъ и гроздето узрѣ, изпѫдиха ни. Житото турцитѣ прибраха, сториха складъ, че даваха на мухаджиритѣ. И гърцитѣ, кои колкото можаха, изкрадоха.
На 27 септемри дойде заповѣдь за дигане. Дадоха само петь часа срокъ, докато съмне. Мнозина и не знаеха за това.
72
Поставиха войници на всѣка кѫща. Който има кола, ще турне нѣщо вързъ колата, който нѣма кола — на гърбъ. Пратиха 3—4 кола ужъ ангария, а по пѫтя кираджиитѣ, уйдисали се съ войницитѣ, вземаха по 3—4 лири за кирия.
Всичката ни стока остана въ гръцки рѫцѣ и въ турски. Гърцитѣ ни плашеха, че паритѣ по пѫтя ще ни обератъ, така че хората и паритѣ си оставиха на гърцитѣ. Отъ Яна една овца не дойде. Който нѣмаше у дома брашно, и безъ брашно тръгна. Аслѣ не те оставятъ отъ кѫщи да излѣзешъ, а камо ли на воденица да отидешъ. Сега постоянно допращаме писма на гърцитѣ, да ни пратятъ поне паритѣ, а тѣ не отговарятъ, ужъ не получавали писмата ни.
Когато ни се съобщи, че ще ни дигатъ, гърцитѣ поискаха отъ каймакамина два часа да имъ се позволи, да си уредятъ смѣткитѣ съ българитѣ, та подъ видъ, че имашъ да давашъ на гърка, оставяшъ му стоката. Турцитѣ сетнѣ, доколкото узнахме, не сѫ заграбили тая стока отъ гърцитѣ.
Нашитѣ отъ Яна на купъ минаха прѣзъ Лозенградъ. Стражари пѣши вървѣха съ насъ, 6-мина стражари. Народътъ събра пари за стражаритѣ, за да го запазятъ. По пѫтя зулуми не станаха; понеже не карахме никаква стока, за това и мухаджири не ни прѣсрѣщаха. Които караха стока, тѣ бѣха нападнати. Гърцитѣ се радваха, защото падаше кокалъ, главно за тѣхъ много; турцитѣ много не взеха. Когато турцитѣ нахлуха, гърцитѣ весели казваха: “Баща ни дойде! Светна ни!” И сега си седятъ гърцитѣ въ Яна”.
Яненци сѫ пръснати сега по много мѣста въ стара и нова България.
И въ с. К у р у д е р е (110 с. бълг. и 45 с. гърци) турцитѣ, когато настѫпили въ началото на юли мѣсецъ, първом взели 30 % „реквизиция” отъ добитъка и отъ хранитѣ. Сетнѣ, подъ прѣдлогъ напр. че еди кои си овци били турски, почнали да грабятъ. Само троица българи успѣли да избѣгатъ, а всички други останали въ селото, гдѣто били оставени свободни да привършатъ полската работа. На септември, когато и другитѣ села, дигнали и тѣхъ, като имъ дали турцитѣ само два часа врѣме за да се приготвятъ. Хората подкарали и нѣщо овце, но веднага по пѫтя мухаджиритѣ ги заграбили. Самиятъ
73
мюдюринъ отъ Лозенградското градче Скопò (Скопе) излѣзълъ да заграбва. Споредъ казването на Войко Димовъ (51 год.),. тоя мюдюринъ, който се казвалъ Хасанъ-ефенди (около 50 г.). знаелъ да говори и да чете чисто български; той билъ по-напрѣдъ инспекторъ на училищата въ Малко Търново. Станалъ мюдюринъ въ Скопо прѣзъ юли мѣсецъ, когато турцитѣ реокупираха това градче. Той самъ заграбилъ до 3000 овци. „Имаше жени — казва Димовъ — които не пускаха изъ рѫцѣтѣ си биволици, които мухаджири се силѣха да отнематъ; мюдюринътъ лично е удрялъ по рѫцѣтѣ тия жени, отнемалъ имъ е добитъка и го е давалъ на мухаджиритѣ”.
Въ Курудере повечето били земедѣлци и скотовъдци. Свинетѣ турското правителство ги продало по грошъ свинята, и гърцитѣ ги закупили.
Курудерци сѫ пръснати сега въ Варненско, именно въ село Курудере, по-рано заселено отъ сѫщото Бунархисарско село, сетнѣ въ с. Яйла; въ Бургаско има ги въ Св. Никола — на морето, а нѣкои сѫ отишли и къмъ Дедеагачъ (28 сѣмейства). Въ Малко Търново сѫ останали много малко, до 10 сѣмейства.
Селото Ч о н г а р а, чисто българско, смѣсено по наполовина съ ексархисти и гъркомани, прѣзъ първата война пострадало отъ турцитѣ, които го запалили та изгорѣли 110 кѫщи (отъ 280). Жителитѣ му бѣха избѣгали въ Бунархисаръ, а сетнѣ пакъ се прибрали въ селото си. По новото турско нашествие разпитвахъ въ Малко Търново бѣжанеца отъ Чонгара Иванъ Костадиновъ (50 год.), бакърджия:
„Турцитѣ настѫпиха ненадѣйно, азъ бѣхъ на жетва. Връщамъ се и намирамъ, че отъ страхъ цѣлото село избѣгало въ Бунархисаръ. Слѣдъ два дена се прибраха всички пакъ въ селото, а слѣдъ четири дена наистина дойдоха турцитѣ. Много даякъ ядоха чорбаджиитѣ; ние сиромаситѣ се криехме. Чифтоветѣ ги събраха. Имаше зулуми, но най-сетнѣ оставиха ни, да си довършимъ полската работа. Нѣкои и посѣха. Понеже ни взеха за гръкомани, не ни дигнаха, та прѣзимувахме. Кѫдѣ великдень турцитѣ поискаха да платимъ, което имаме да даваме на банката въ Бунархисаръ. Ние казвахме, че сега на туй врѣме защо ще плащаме. Тѣ ни отговориха, че ние ще си отиваме. На другата вечерь казаха, че ще трѣбва да
74
се дигаме. Затвориха
мухтаритѣ, вързаха ги. Три сюрии овце взеха. Дадоха ни ангар
кола отъ мухаджиритѣ турци. Половина день врѣме ни дадоха. Единъ добитъкъ за
илячъ не ни дадоха. 80 кѫщи поискаха за България, а другитѣ ги изпратиха въ
Солунско. На 1903 година, слѣдъ Одринското въстание, нашитѣ станаха гъркомани.
Щѣха да ни изколятъ тогава, та станахме гъркомани:
“Деспотъ-ефенди
да ни отърве!” — у него бѣше надеждата. Сѫщото направиха и Дерекьовци
(Лозенградско). Сега не посмѣха другитѣ да се кажатъ българи, и като гърци
турцитѣ ги изпратиха въ Гърция. Отидоха тамъ башъ българи! Между тѣхъ има много,
които сѫ лежали на 1903 година въ затвора заради комитлъкъ. Чонгара, Пенева,
Яна, Дерекьой, Скопò — всички бѣха дигнали въстание на 1903 година. За малко
остана да ни избиятъ. Да не бѣше тоя тарафъ, гъркоманскиятъ въ селото, щѣхме още
тогава да изгинемъ. Гръцкиятъ Деспотъ-ефенди тогава се намѣси. Селянитѣ отъ
Пенека и Ятросъ бѣха най-върли комити тогава на 1903 год.; и тѣ станаха
гъркомани. На 1903 година изгориха българскитѣ села около Малко Търново. Които
не бѣха успѣли да избѣгатъ отъ взелитѣ участие въ въстанието, обявиха се гърци.
Въ първата война (1912) при отстѫплението турцитѣ избиха 15 души отъ наше село”.
Сега българитѣ отъ Чонгара най-много сѫ въ Айтосъ и околията и въ Бургаско.
Селото Чонгара сега е заселено съ турци отъ Македония.
Населението отъ чисто българското село К о л и б и т ѣ избѣгало още на 8 юли прѣди да навлѣзатъ
турцитѣ. Сега то е пръснато по Айтоско, отъ часть и въ Бургаско въ селото Къз
клисе,
има ги и въ Ямболско, а почти половината сѫ прѣселени въ Дедеагачско.
Отъ самия градъ Б у н а р х и с а р ъ българитѣ тъй сѫщо вече съвършено сѫ изселени, едни избѣгали при нашествието на турцитѣ, други прѣзъ септември изгонени и послѣднитѣ прѣзъ мѣсецъ мартъ 1914 година. Бунархисарци сѫ пръснати по много мѣста въ България, останали, както и всички бѣжанци, въ голѣма сиромашия.
Гърцитѣ отъ Бунархисарско още не сѫ съвсѣмъ изселени: тѣ седятъ още въ града Бунархисаръ и въ село Яна, а изгонени сѫ вече отъ селото Инджиклеръ.