Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

 

 

7. Визенско

Съгласно съ плана и въ Визенско българското население, слѣдь като го оставятъ да довърши полската работа и слѣдъ като го обиратъ напълно, ненадѣйно се изхвърля задъ границата. — Подробности за село Пенека. Грабежитѣ на турското население. — Поведението на гърцитѣ, покровителствували отъ турскитѣ власти.

 

Въ Визанско имаше българи въ 6 села, отъ които само двѣ села,  П е н е к а  и  Я т р о с ъ, бѣха чисто български — гръкомани и ексархисти, а въ другитѣ - Ахъркьой, Евренли, Сергенъ (Саракиня) и св. Георги българитѣ, все патриархисти, бѣха смѣсени съ гърци, въ Ахъркьой — съ турци, а въ Сергенъ и съ турци и съ гърци. Най-видното българско село бѣ Пенека съ 260 български сѣмейства, съ едно смѣсено българско училище съ учитель и учителка. Поминъкътъ на жителитѣ бѣ отъ земедѣлие, скотовъдство и вѫглищарство. Вѫглищата изкарваха повече къмъ Родосто.

 

На 2. юли турцитѣ наближили до селото  П е н е к а, гдѣто се е намиралъ тогава и учительтъ Г. Найденовъ, който прѣзъ май мѣс. 1914 г. ми разказа въ Василико слѣднитѣ подробности:

 

„Спрѣха се турцитѣ на два часа далечъ отъ селото и така стояха осемъ дни. Все чакахме да навлѣзатъ. Дойдоха на 8. юли стражари отъ Виза, които ни съобщиха, че тур-

 

65

 

цитѣ вече влѣзли въ Виза, и ние тогава цѣло село избѣгахме до селото Велика въ Малко-Търновско, което е 9 часа далечъ. Като стигнахме въ Велика, нѣкои се разколѣбаха и се върнаха обратно. Само 50 сѣмейства останаха. Щомъ се, върнали онѣзи, турцитѣ влѣзли въ селото. Изпърво го заобиколили, събрали селянитѣ при гробищата и имъ заповѣдали, да прѣдадатъ каквото орѫжие иматъ, било свое, било взето отъ турцитѣ. Освѣнъ това поискали да върнатъ всичко, каквото сѫ заграбили по-прѣди, разбира се и добитъкъ. Селянитѣ всичко прѣдали, каквото имали чуждо. Имало и нѣкакъвъ войнишки чадъръ та и него прѣдали. Турцитѣ прибрали всичко на 2—3 коня и си заминали, безъ да направятъ нѣщо. Ведната слѣдъ това обаче нахлули турци мухаджири и заграбвали направо ужъ тѣхни овци, брави и пр. Между тѣхъ е имало и турци отъ съсѣднитѣ турски села. Влиза въ едно стадо и казва: „е, тозъ нишанъ е мой” — и си забира 100-тина овци и си ги закарва. Имало стражари турци, но тѣ казвали: „ехъ, познава си добитъка, взима си го, какво ще му правишъ”. Така постояно обирано, населението все пакъ търпѣло, понеже го оставили свободно да прибере хранитѣ, да овърше. Селянитѣ отдѣлили десетъка на дьржавата и помислили, че ще се отърватъ отъ по-нататъшни прѣслѣдвания. Ала на 25 септември ненадѣйно излиза заповѣдь, да се дигнатъ отъ селото. Самиятъ Визенски каймакаминъ имъ казва: „ще си идете въ България, ще си оставете всичко, каквото имате тукъ, ще се настаните въ турски села, а турцитѣ отъ тамъ ще дойдатъ тукъ, а вие на тѣхно мѣсто ще останете”. Дошелъ началникътъ съ войска, заградилъ селото и никого не пусналъ вънъ. Нашитѣ му се молѣли, да не ги вдига, обѣщавали, че ще бѫдатъ покорни, но нищо не помогнало, защото такава била заповѣдьта. Въ сѫбота било заповѣдано, да се приготвятъ. Понеже селото било заградено, всичкиятъ селски добитъкъ останалъ вънъ отъ окрѫга. Чобанитѣ събрали добитъка. Въ недѣля трѣбвало да се изселятъ. Селото по-рано имало 120 чифта впрегатни волове, но въ първата война турцитѣ взели ангария 50 чифта, откарали ги къмъ Лозенградъ и не ги върнали вече. Слѣдъ като подиръ реокупациата, както се каза, заграбили добитъка, всичко на всичко останали до 30 чифта най-слаби волове. Съ тѣхъ, каквото можали, натоварили, а други, които нѣмаха коля, каквото мо-

 

66

 

жели да взематъ на гърбъ, това задигнали. Сѫщеврѣменно, като били заградени отвънъ, пуснали на тръгване турски мухаджири, и тѣзи почнали отъ гърба имъ да грабятъ кое килимъ, кое черга, каквото можели. Ханъмки се нахвърляли, върху нашитѣ и ги ограбвали. Въ това врѣме други мухаджири отъ вънъ пъкъ забиратъ събрания добитъкъ. Каймакаминътъ се смилилъ та позволилъ на нѣкои да си взематъ по нѣкоя овца: отъ 12 хиляди овци докараха насамъ само 900 овци; отъ 700 крави ни една не дадоха; отъ 108 коня — ни единъ не дадоха. Имаше нѣколко сурии свини. Турцитѣ не ги вземаха, но не оставиха селянитѣ да излѣзатъ да си ги забератъ.

 

И така почти съ голи рѫцѣ хората избѣгаха. Единъ по име Дѣдо Яно — „Баба Яно” излѣзе прѣзъ войската да си вземе кравичкитѣ и чифта волове; много му бѣха мили, той все самъ си ги гледаше. За тая смѣлость плати съ живота си: башибозукътъ го застрѣля. И вече никой не посмѣ да го послѣдва. Войницитѣ гледаха сеиръ. Всичко туй се извърши въ по-малко отъ 24 часа. Народътъ потегли покрай село Сергенъ, покрай Урумбеглия, Бунаръ Хисаръ, Яна, Лозенградъ та на Малко Търново.

 

Първитѣ 50 сѣмейства, които не се завърнахме въ село, бѣхме отишли най-напрѣдъ въ гр. Бургасъ, гдѣто посѣдѣхме въ едно училище единъ мѣсецъ, а сетнѣ ни изпратиха въ Анхияло, въ манастири св. Георги, до мѣсецъ октомври. На 5 октомври ние вървѣхме подиръ българската войска, която тръгна да реокупира Малко Търново, и стигнахме въ Василико. Показаха ни кѫщи на избѣгали тогава и по-рано гърци, и ние се настанихме въ тѣхъ до 60 сѣмейства, понеже и онѣзи отъ Малко Търново направо дойдоха тукъ, та се събрахме до 100 сѣмейства. Други сѣмейства отъ нашитѣ села има пръснати по нѣколко въ разни села въ Анхиялска околия и въ града Анхияло, въ Айтоско, въ Бургаско — всичко до 100-тина сѣмейства. Има ги напр. въ село Бурунджукъ (Анхиял. ок.), въ с. Гьозика (Месемвр. ок.), въ с. Гулица, въ с. Еркечъ (Анх. ок), въ Тасъ-тепе (Айтоска ок.), въ с. Айваджикъ (Бург. ок.), и пр. Тукъ до 1. априлъ даваха храна по 15 килограма на човѣкъ на мѣсецъ; сега вече нищо не даватъ. Умиратъ хората отъ гладъ; работа никаква.

 

67

 

Нашитѣ мѫже почти не сѫ останали, пръснаха се да търсятъ прѣхрана. Яви се и чума по добитъка, та измрѣ и малкото добитъкъ, що си бѣха прибрали бѣжанцитѣ”.

 

Отъ смѣсенитѣ села  С е р г е н ъ  и  Я т р о с ъ  (вж. по-горѣ 64), турцитѣ първомъ дигнали екзархиститѣ българи, именно къмъ 22 септември 1913, когато изгониха българитѣ отъ всичкитѣ села. Нѣкои ексархисти се казали гъркомани, за да останатъ. Ала прѣзъ априлъ 1914 год. турцитѣ дигнаха и гъркоманитѣ и ги запратиха въ Солунско. Съ тѣхъ заедно се принудили да отидатъ и онѣзи екзархисти, които се казали гърци. Въ началото на май бѣха се върнали отъ тѣхъ въ Бургасъ 4 сѣмейства, понеже, както тѣ сами разправяли, тамъ било „лошо”. Не имъ давали ни храна ни нищо. Стояли вънка на чадъри и на седмица давали по два килограма хлѣбъ на човѣкъ.

 

И отъ смѣсеното село  Е в р е н л и  30-тѣ български гъркомански сѣмейства заедно съ гърцитѣ отъ селото били изпратени прѣзъ м. априлъ въ Солунско.

 

Отъ село  А х ъ р к ь о й  40-тѣ бълг. сѣмейства, по-прѣди патриярхисти, сега сѫ настанени въ Дедеагачско въ бившето турско село Лъджакьой.

 

Тъй се издигали всички българи отъ Визенско.

 

Гръцкитѣ села въ Визенско до мѣсецъ май 1914 год. още не бѣха всички дигнати. Гърцитѣ въ  И н д ж е к ь о й  още стоятъ. Докато отъ  С е р г е н ъ  българитѣ бѣха изгонени прѣзъ септември, гърцитѣ си останаха. Гърцитѣ и въ града Виза, гдѣто тѣ образуватъ половината отъ населението, не бѣха изселени. Но при все това гърцитѣ отъ повечето села въ Визенско сѫ вече изгонени: отъ Крио Неро (Соуджакъ), Топчикьой, Каваджикъ, Ювали, Сарай, Чакли, Аянъ (Агио Яви), Агио Георги, Софидесъ (Евренджикъ). Въ с.  Х а с б о а  още при първата война турцитѣ изклаха гърци, а които останаха, изгониха ги слѣдъ българитѣ.

 

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]