Разорението на Тракийскитѣ българи прѣзъ 1913 година

Л. Милетичъ

2. Турската реокупация на Одринско

Турцитѣ прѣминаватъ границата Еносъ-Мидия. — Българското население и българскитѣ чиновници изненадани. — Турцитѣ влизать въ Одринъ. — Пиеръ Лоти въ Одринъ. — Турски жестокости въ Одринския затворъ.

Въ началото на юли 1913 година войната съ съюзницитѣ ни сърби и гърци бѣше въ пълния си разгаръ, гръцки войски бѣха вече напрѣднали въ българска територия въ посока къмъ Джумая па и ромънски войски бѣха вече навлѣзли въ сѣверна България, а въ туй врѣме нашата администрация въ Одринско все още е продължавала да успокоява тракийското българско население, че никаква опасность отъ турска страна нѣмало. Наистина тогава още общо се е вѣрвало, че турцитѣ, обвързани съ Лондонския миренъ договоръ, само ще си заематъ границата Еносъ—Мидия и че тамъ ще спратъ. Съ това убѣждение и населението и чиновницитѣ безгрижно си гледали работата до послѣдния часъ, когато вече станало явно, че турцитѣ сериозно настѫпватъ, че вече грабятъ, убивать и опожаряватъ. Тогава избухва невъобразимъ уплахъ, всѫду олелия и бѣгане, кой кѫждѣто можелъ да завърне. Гръцкото население, напротивъ, спокойно е чакало турцитѣ, за да се нахвърли и то върху беззащитнитѣ българи; то о врѣме е било увѣдомено отъ тайнитѣ гръцки агенти за това, което се е крояло противъ България между турското и гръцкото правителство.

Тракийскитѣ гърци въ началото на българската окупация подъ общото обаяние поради сключения съюзъ между България и Гърция бѣха почнали да се примиряватъ съ мисъльта, че може да станатъ и български поданици. Ала това настроение не потрая дълго, защото вече къмъ края на 1912 година, когато се забѣлѣзаха първитѣ признаци на гръцко-сръбския заговоръ противъ България, по тайни упѫтвания отъ Атина и подъ влияние на гръцкия печатъ гърцитѣ измѣнягъ поведението си спрѣмо българскитѣ власти и почватъ да се организиратъ

10

за възможни противодѣйствия. Когато се почна междусъюзнишката война, тракийскитѣ гърци бѣха вече напълно усвоили мисъльта, че е по-добрѣ да останатъ подъ Турция, отъ която можели единъ день да прѣминатъ подъ Гърция, отколкото да останатъ поданици на „славянска България”, която щѣла национално да ги потъпче. А слѣдъ 16 юни 1913 год., разбира се, гърцитѣ бѣха вече станали наши открити врагове, у които турцитѣ при реокупацията на Одринско намѣриха ревностни съюзници та врѣменно ги употрѣбиха като сгодно орѫдие, докато първомъ съ насъ си разчистятъ смѣткитѣ. Въ тая си роля тракийскитѣ гърци, рѫководени отъ дълбока неприязънь къмъ всичко българско, а отъ друга страна и загрижени за собствената си участь, знаейки че турцитѣ може сетнѣ да мъстятъ и за голѣмитѣ злодѣяния, които тѣ бѣха извършили надъ турското население прѣзъ войната въ 1912 год., со надпрѣварваха да се покажатъ спрѣмо нещастното българско население пó-бездушни и отъ самитѣ турци. Това се доказва отъ множество неопровѣржими факти, изложени въ тази книга. Българското население, изоставено отъ оттеглилитѣ се български военни сили на произвола на сѫдбата и заобиколено отвредъ отъ тия два неприятелски народа, къмъ които за жалость се причисли и малка часть отъ нашитѣ помаци, отначало прѣнасяше нещастията съ голѣмо мѫжество, отблъсвайки по възможность нанасянитѣ удари и крѣпейки се съ надежда, че скоро отъ България ще му дойде братска помощь та ще си възвърне негли загубитѣ. За нещастие, очакваната помощь  м н о г о  к ъ с н о  дойде, и то само въ западна Тракия, която по Цариградския договоръ остана подъ България. Войскитѣ ни тукъ намѣриха българското население вече материално и морално съсипано, отъ часть и избито, а селата му кое опожарени, кое съвършено ограбени. За българитѣ отъ източна Тракия, окончателно завладѣна отъ турцитѣ, нѣма бѣлъ день, — тѣ, прогонени въ България, останаха да се скитатъ немили недраги повече по близкитѣ до новата граница български околии, немилостиво косени отъ тежката мизерия и черната тѫга за даденитѣ жертви, за изгубеното щастие. Какво сѫ прѣпатили тия наши тракийски братя прѣзъ втората половина на страшната 1913 година и на какъвъ халъ сѫ тѣ и день днешенъ, това, доколкото е възможно да се опише, въ подробности ще се види отъ долуизложеното.

11

Турската реокупация на Одринско, безъ съмнѣние намислена още прѣди започването на междусъюзнишката война, се извърши въ началото на юли мѣсецъ 1913 год. съ една хитра и твърдѣ умѣло изпълнена маневра, тъй че докато нашитѣ нехайни административни власти се осѣтятъ, турското нашествие бѣ вече извършено. Отначало турцитѣ, неувѣренн напълно, каква съпротива ще срѣщнатъ отъ българска страна и дали не ще се прѣдизвика и нѣкаква външна европейска намѣса въ полза на България, рѣшили да изпълнятъ плана си по възможность безшумно и внезапно. Съ това тѣ постигнаха и една друга, за тѣхъ важна цѣль, като успѣха да изпрѣварятъ неминуемото масово бѣгство на изплашеното население: тѣ можаха да осѫществятъ реокупацията безъ да сѫ били подготвени за това главно откъмъ срѣдства за прѣхрана на войската си, защото, както ще се види по-долу отъ разказитѣ на очевидци, първата грижа на турскитѣ военачалници при заемането българскитѣ села е била, да събератъ добитъка и колкото е имало запазени храни, а слѣдъ това да накаратъ населението да извърши и полскитѣ работи до край, да ожъне, да овършее и да прибере хранитѣ. Щомъ бѣ това извършено, тогава българското население биде изгонено прѣзъ най-близката българска граница — голо, босо, безъ покѫщнина, безъ добитъкъ, а всичката му покѫщнина се прѣдаде на озвѣреното за плячка турско население, повечето отъ което при започването на войната на 1912 година бѣ избѣгало отъ Тракия и се бѣ завърнало, слѣдейки турскитѣ реокупационни войски. Всичко туй се изпълни планомѣрно по еднаква, обща инструкция отъ военнитѣ власти. За да се извърши планътъ успѣшно и да се избѣгне всѣка въорѫжена съпротива отъ страна на населението, първа грижа на турскитѣ военачалници е била, да събератъ отъ населението всичкото орѫжие до послѣдната ръждива касатура. Като знаемъ турската набрѣжность и ориенталщина, дори ни е чудно, като виждаме отъ приведенитѣ по-долу данни, какъ точно и систематично всѫду еднакво се е приложилъ речениятъ планъ. Освѣнъ пълното ограбване на българското население, разбира се, турцитѣ не сѫ могли да не извършатъ и обичайнитѣ си жестокости надъ беззащитното българско население. Ала въ това отношение различно сѫ постѫпвалп реокупационнитѣ турски отряди въ зависямость отъ състава

12

на войскитѣ и отъ по-голѣмата или по-малка човѣщина на военачалницитѣ. Най-свирѣпъ се е указалъ отрядътъ, който е настѫпвалъ прѣзъ Кешанъ къмъ Одринъ. Той е извършилъ страшни жестокости, рѣдки и въ кървавата турска история. Сравнително по-човѣчно се отнесли войскитѣ, които сѫ вървѣли отъ Чорлу и отъ Визенско по посока къмъ Лозенградъ и Малко-Търново. Едно е несъмненно, че въ плана на реокупацията е било установено, съвършенно да се изчисти новозаетата тракийска область отъ българското население, види се, за да нѣма България въ бѫдеще поводъ да претендира върху нея възъ основа на националния принципъ. Съ сѫщия умисълъ и гьрцитѣ така постѫпиха съ българското население въ заетитѣ прѣзъ съюзнишката война области на източна Македония. При сключването на Цариградския миръ турското правителство по  п р и к р и т ъ  начинъ се е старало да узакони масовото изгонване на всичко българско, свързано и съ безвъзмездното заграбване на недвижитѣ му имоти. Българскитѣ делегати сѫ признали на Турция правото  д а  н е  д о п у с к а  б ъ л г а р с к о  н а с е л е н и е  д о  1 5  к и л о м е т р а  о т ъ  г р а  н и ц а т а. [1] То бѣ примка, защото веднѫждъ признато по прип-

1. Въ Цариградския договоръ, подписанъ на 16/29 септември 1918 година отъ българскитѣ делегати генералъ Савовъ, Г. Д. Начовичъ и А. Тошевъ, и турскитѣ делегати Талаатъ бей (министъръ на вѫтрѣшнитѣ работи), Махмудъ паша (министъръ на флотата) и Халилъ бей (прѣдседатель на Държавния съвѣтъ), е установено въ чл. 9, че българскитѣ общини въ Турция ще се ползуватъ съ сѫщитѣ права, каквито иматъ и другитѣ християнски общини въ турската империя, че българитѣ, турски поданици, ще си запазятъ всичкитѣ движими и недвижими имоти и че не ще бѫдатъ обезпокоявани въ упражнението на човѣшкитѣ си права и правото на собственость. Тѣзи, които сѫ напуснали огнищата си въ слѣдствие ва послѣднитѣ събития, ще могатъ да се възвърнатъ най-късно въ срокъ отъ двѣ години.

Обаче, въ чл. 18 се споменува, че къмъ договора се прибавятъ като негови неотемлеми части и нѣколко протокола, отъ които първиятъ протоколъ се отнася до границата (Le protocol relatif à la frontière, Annexe I.). Точка C на тоя протоколъ съдържа споредъ френския текстъ:

„Les deux Gouvernements sont d’accord pour faciliter l’echange facultatif mutuel tics populations bulgare et nmsulniaue de part et d’autre ainsi que de leurs propriétés dans une zône de 15 kilomètres au plus, le long de toute la frontière commune. L’échange aura lieu par des villages entiers. L’échang des propriétés rurales et urbaines aura lieu sous les auspices de deux Gouvernements et avec la participation des anciens des villages à echanger. Des commissions mixtes, nommées par les deux Gouvernements, procèderont à la echange et à l’indemnisation, s’il y a lieu, de différences resultant  de  l’échange  de  biens   entre  villages  et  particuliers  en  question.”

(„Двѣтѣ правителства сѫ съгласни да олеснятъ условната междуособна размѣна на българското и турското население отъ едната и другата страна както и на тѣхнитѣ имоти въ една зона най-много до 15 километра длъжь цѣлата обща граница. Размѣната ще става по цѣли села. Размѣната на селскитѣ и градски имоти ще се извърши подъ надзора на двѣтѣ правителства и съ уча-

13

ципъ „размѣниването” сир. изгонването на българското население отъ пограничната зона, турското правителство го  п р и л о ж и  и  в ъ р х у  ц ѣ л а  т у р с к а  Т р а к и я, ползувайки се отъ безсилието на България и отъ новия политически моралъ, даденъ за примѣръ отъ малки и велики християнски държави, еднитѣ отъ които потъпкаха току що подписани политически договори, а други допуснаха, безъ да протестиратъ сериозно,  д а  с е  п о т ѫ п ч а т ъ  тия договори. Но още по-далечъ отиде Турция въ незачитането на договора, като не го приложи поне колкото се отнася до движимитѣ и недвижими имоти на населението: не само че българското население биде изгонено отъ цѣла турска Тракия, но не стана никаква размѣна на имотитѣ, нито бѣ дадено нѣкакво обезщетение, за което се говори въ прибавката къмъ договора. Българското правителство побърза да назначи прѣдвидената комисия, която слѣдъ като стоя почти  г о д и н а  в р ѣ м е  б е з ъ  р а б о т а  в ъ  О д р и н ъ, най-сетнѣ се разтури. Българското правителство не посмѣ да отвърне съ сѫщата мѣрва, — да изгони цѣлото турско население отъ новитѣ земи и да му заграби имотитѣ.

Намисленото турско нашествие прѣзъ границата Еносъ — Мидия старателно се е криело и прѣдъ самото турско офицерство до послѣдня минута, макаръ че това да е било явна тайна въ Цариградъ. Турскиятъ майоръ Наилъ бей, прѣподаватель въ военното училище въ Цариградъ и началникъ на войскитѣ, които завзеха Малко-Търново, въ отговоръ на Малкотърновския кметъ Райко Поповъ, когато този въ единъ разговоръ го е попиталъ: „Какъ тъй минахте границата Мидия-Еносъ?” — казалъ: „Че Ромъния, като мина границата ви въпрѣки договора, ние ахмаци ли сме? Чакахме на границата Мидия-Еносъ два дни и  щ ѣ х м е  в е ч е  д а  с т р о и м ъ  п а л а т к и,  к о г а т о  и з в е д н ѫ ж д ъ  д о й д е  з а п о в ѣ д ь  да вървимъ напрѣдъ”. То е станало на 30 юни.

Доколко българскитѣ власти въ туй врѣме не сѫ подозирали турскитѣ намѣрения, вижда се отъ една обща разпоредба, която била прилагана и въ пограничното най-нещастно българско село Булгаркьой въ Кешанска околия. Именно на

ството на старѣитѣ на селата, които ще се размѣнятъ. Смѣсени комисии, назначени отъ двѣтѣ правителства, ще извършатъ размѣната, а тъй също и обезщетението, ако има такова, произлизаще отъ разликитѣ при размѣната между досежнитѣ цѣли села и частни лица).

14

29—30 юни дошла заповѣдь отъ българското правителство — на печатани листове на български, турски и гръцки езикъ, — съ която се съобщава, че границата (Мидия-Еносъ) ще мине тамъ на близу — на 4 километра отъ селото Булгаркьой, та се подканватъ всички българи, които остаятъ въ Турция и които иматъ нѣкакви стоки, о врѣме да си ги прѣкаратъ прѣзъ границата. По тая правителствена разпоредба, за която узнахъ отъ видния Булгаркьойски житель Дѣдо Димитъръ Ангеловъ Киричевъ (билъ на два пѫти и кметъ на селото), послѣдниятъ ми каза: “Тия обявления бѣха залѣпепи по кафенетата. Почнаха ония български села, които оставаха оттатъкъ границата — Пишманъ, Лезгаръ, Теслимъ и Кадъкьой (Малгарска околия) — да прѣнасятъ житото си, покъщнината, всичко въ наше село та го напълниха съ стока. Още продължаваха да прѣнасятъ на 1 юли, когато вече на 2 юли по пладне турцитѣ, които идѣха отъ Галиполи, стигнаха въ Кешанъ, а слѣдъ единъ часъ тѣхни войски — 120 кавалериста — влѣзоха и въ Булгаркьой. Това бѣше въ вторникъ на 2 юли. Нашитѣ стражари отъ Кешанъ избѣгаха къмъ Узункюпрю”. Имахъ случай да срѣщна едного отъ тия български стражари, на име Кръстьо Марковъ, родомъ отъ с. Булгаркьой. Той потвърди, че дохаждането на турцитѣ до самия Кешанъ съвършено ги изненадало; тѣ дали срокъ два часа на българскитѣ власти въ Кешанъ, да се изнесатъ, а слѣдъ часъ и половина напълнили града и не дали на чиновницитѣ възможность да си изнесатъ нѣщо, дори и най-необходимитѣ си вещи. Когато турскитѣ войски влѣзли въ Булгаркьой, случайно тамъ се е намиралъ по търговия г. Спасъ Добревъ (33 год.), родомъ отъ Свиленградъ (Мустафа паша) и съвсѣмъ не подозиралъ, че такова нѣщо може да стане. „На 2 юли — разказа ми той — дойде въ Булгаркьой единъ стражарь, родомъ отъ сѫщото село, да вземе жена си, като съобщи, че той е избѣгалъ отъ Кешанъ, защото турцитѣ идѣли. Бѣгайте! каза той, и си замина. Видѣ ми се това съвсѣмъ невѣроятно, дори и смѣшно. Българскитѣ власти отъ Кешанъ нищо не бѣха ни съобщили. Настана голѣма паника. Слѣдъ половина чась наистина влѣзе въ селото единъ кавалерийски разѣздъ отъ 5—6 души, а слѣдъ 3 часа влѣзе вече по-голѣмо число кавалерия — до 100 души. Бѣха анадоллии, имаше и кюрди — една смѣсица. Конетѣ имъ не бѣха военни, а случайно намѣрени коне, повече безъ седла, безъ

15

юзди, голи коне съ по една черга. Имаше и офицери. Посрѣщнаха ги, дадоха имъ хлѣбъ. Отначало не правѣха пакости. Пристигна и пѣхота съ картечници и една батарея артилерия. Пѣхотата бѣше отъ 94 пѣхотенъ турски полкъ подъ началството на майоръ Кадри-бей, който добрѣ говорѣше французки”.

Щомъ прѣкрачилн турцитѣ границата, мълвата за туй като свѣткавица бърже се разнесла по българскитѣ села, и народътъ съ своя здравъ инстинкть веднага прѣдчувствувалъ опасностьта та почналъ да прибира главно добитъка, за да го прѣкара о врѣме прѣзъ старата българска граница. Само официалнитѣ български власти не схващали, че бурята е вече тъй наближила. Георги Калояновъ (35 год,), учитель въ село Урумбегли (Бунархисарска ок.), билъ въ селото, когато наближили турцитѣ, та видѣлъ, че 2–3 дена прѣди туй цѣлото село било излѣзло въ гората, готово да бѣга къмъ България. Ала за пакость въ туй врѣме дошелъ българскиятъ командантинъ отъ Бунархисаръ, поручикъ Н., и съобщилъ, че турскитѣ войски се спрѣли на граничната линия Мидия-Еносъ при с. Чакли, гдѣто щѣла да мине новата граница, та нѣмало никаква опасность. Между туй хората си били изкарали добитъка къмъ Малко-Търново въ Странджа планина, но като чули, че нѣмало отъ какво да бѣгатъ, повърнали се заедно съ добитъка. На 8 юли, когато турцитѣ влѣзли въ Бунархисаръ и Лозенградъ, вече е било късно за бѣгане.

Ненадѣйното турско нашествие е заварило въ Тракия и господина Георги Трайчевъ, фотографъ въ министерството на просвѣтата, който на 2 юли е билъ очевидецъ, какъ българското население на тълпи е бѣгало отвъмъ Чорлу, Люле-Бургасъ, Баба-ески и др. по пѫтя къмъ Мустафапаша. Въ сѫщото врѣме отъ противоположна страна отъ Царството идѣли пръснати множество току що освободени отъ българскитѣ власти турски плѣнници, облѣчени все въ старитѣ си войнишки дрѣхи. „Понеже идѣха, казва Т., тълпи жени, момичета бѣтащи, съ ужасъ отминаваха тия манафи въ страхъ, да не би да се нахвърлятъ върху тѣхъ. Тѣзи пъкъ, плѣнницитѣ, мирно си отминаваха, защото не сѫ знаели положението въ Тракия та нѣкои отъ тѣхъ дори смирено поздравяваха”. Въ още по-голѣма неизвѣстность относително турското нашествие се намирали и власти и население въ окупиранитѣ български нови земи отсамъ Марица, — въ Софлийско, Дедеагачско и Гюмур-

16

джинско. На 28 и 29 юни гръцката флота се явила прѣдъ Дедеагачъ; броненосецътъ Аверовъ тогава бомбардиралъ града, като хвърлилъ само нѣколко гранати по посока къмъ българската артилерия, и слѣдъ това се оттеглилъ. Тогава се чуло и въ Дедеагачъ, че турцитѣ настѫпватъ, но властитѣ и тамъ не повѣрвали на тоя слухъ. Населението обаче и тукъ се отнесло сериозно къмъ него и се приготвило да бѣга. Дори на 8 юли, когато вече турска кавалерия прѣвзела Димотика и въ Софлу се разнесълъ викъ между българското чиновничество, кой какъ може да се спасява съ послѣдння тренъ прѣзъ Одринъ, и когато българскиятъ гарнизонъ въ Софлу се оттеглилъ, военнитѣ власти въ града още увѣщавали населението, което било потеглило съ волята си и съ добитъка къмъ стара България, да не бѣга, да се върне назадъ. Сѫщото се повторило и въ Гюмурджинсво.

Между туй и въ самия Одринъ изненадата отъ турското нахлуване не е била по-малка. Тепърва на 4 юли вечерьта се пръсналъ тамъ слухъ, че турцитѣ напрѣдватъ къмъ Одринъ. Тогава всички военни се събрали въ губернатерството, бърже се събирали конье, кола, файтони — за бѣгане. Нѣкои настанили и женитѣ си въ файтони, понеже пропустнали трена. Забѣлѣжително е, че градоначалникътъ Марковъ нѣколко дена прѣди това взелъ отпускъ и отишелъ въ Цловдивъ, така че врѣменно го е замѣстялъ капитанъ Морфовъ. И по тая причина е владѣела въ полицията голѣма неразбория. Паниката първомъ обхванала чнновничеството, а прѣди всички телеграфнитѣ чиновници. Единъ отъ полицейскитѣ пристави, който отъ губернаторството, гдѣто всичко се приготовявало за бѣгане, направо отишелъ въ телеграфопощенската станция, заварилъ тамъ още по-голѣма бъркотия: „телеграфисти, телефонистки, — разказва той — всички викатъ: скоро кола ни намѣрете, за да прѣнесемъ апаратитѣ до гарата! Всичко бѣше упаковано. Наскоро бѣха пристигнали нови апарати, които струваха 100 хиляди лева, та не бѣше малка работа да ги оставишъ. Но пъкъ и кола не се намираха, — всички бѣха зихванати за господата”. Върщайки се къмъ участъка по главната улица сѫщиятъ приставъ срѣщналъ музика и войници. Музиката свирѣла. Запиталъ войницитѣ, отъ гдѣ идатъ, а тѣ отговорили, че идатъ отъ Кулели Бургасъ и че турцитѣ настѫпватъ. На 6 юли по обѣдъ прѣдъ кафеното „Румели”

17

генералъ Велчевъ, който отишелъ още на 4 юли съ войницитѣ на източнитѣ укрѣпления къмъ Каика, разговарялъ съ нѣкои отъ одринскитѣ чуждестранни консули. Тѣ увѣрявали генерала, че турцитѣ нѣмало да влѣзатъ въ Одринъ. Затова генералъ Велчевъ пакъ заминалъ къмъ укрѣпленията. Почнали да се връщатъ и нѣкои чиновници, които били отишли съ трена до Мустафапаша. Върнали се и телеграфисти. Трѣбва да забѣлѣжа, че вече цѣла седмица прѣди това кервани съ коля, овци, говеда, селски багажъ и народъ откѫдѣ Хайреболско и Узункюприйско минавали покрай Одринъ, безъ да спиратъ въ града, разправяйки, какъ кой жена загубилъ, кой момичето си и пр.,  а  н а ш и т ѣ  н а ч а л н и ц и  в с е  н е  в ѣ р в а л и. И турцитѣ въ града отначало зачудено гледали всичкото туй народно шествие.

Тепърва на 6 юли се получила заповѣдь, чиновницитѣ да напусната града. Въ градоначалството — вечерьта на 6 юли — се събрали на бърза рѫка всички стражари, войници и офицери, отишли всички на гарата, и отъ тамъ повечето пѣши потеглили къмъ Мустафапаша. На 7 юли сутриньта въ Мустафапаша настанала неописуема олелия. Цѣлиятъ градъ се дигналъ да бѣга. Гражданитѣ съзрѣли, че иде кавалерия. Тя била българска, но като я взели за турска, хората си оставяли и дѣцата отъ страхъ и бързане. По пѫтищата отъ Мустафапаша до Хибибчево всичко било задръстено отъ коля и добитъкъ. Докато пристигнатъ едни, други бѣгатъ къмъ Харманли. Хибибчево било изпразднено.

Слѣдъ оттеглянето на властитѣ, въ Одринъ е останалъ и дочакалъ турската войска и единъ българинъ отъ градската тричленна комисия, госп. Д-ръ Ненчевъ, който ми описа, какъ се е извършило заемането на града:

„На 9 юли въ 7 часа сутриньта Енверъ-бей влѣзе въ Одрин. Цѣла суматоха бѣ въ града. Само пушечни изстрѣли се слушаха низъ града, понеже турцитѣ стрѣляха отъ кѫщитѣ си. Енверъ-бей не смѣеше да влѣзе, докато не отидè делегация отъ турци, гърци и евреи да му съобщи, че нѣма българска войска. Въ това врѣме се чуха три топовни гърмежа отъ крѣпостьта. Всички посрѣщачи съ поблѣднѣли лица, изплашени, се попитаха: дали българитѣ нарочно не се скрили вънъ отъ града та сега ще ни нападнатъ? При изгърмяването се убива единъ турски кавалеристь, и това още повече

18

накара посрѣщачитѣ да вѣрватъ, че българската войска се е повърнала. Тогава Енверъ-бей изпраща разѣзди да му донесатъ точни свѣдѣния. Слѣдъ единъ часъ тѣ му съобщаватъ, че нѣма никой. Слѣдъ това вече Енверъ-бей начело съ военната музика влиза въ града, като се разпореди, щото отъ всички пѫтища, които водятъ въ града, да влѣзе кавалерията, а той самъ влѣзе прѣзъ главната улица Стамбол-йолу та прѣзъ Битпазаръ и Абаджиларбаши. По заповѣдь народътъ бѣше нареденъ отъ двѣ страни и му рѫкоплѣскаше. Енверъ-бей право отива въ правителствения домъ и тамъ заварва  б ъ л г а р с к и  в о й н и ц и,  ч а с о в и  н а  т е л е г р а ф о – п о щ е н с к а т а  с т а н ц и я,  г р а д о н а ч а л с т в о т о  и  з а т в о р а. Повиква ги, взима имъ орѫжието, похвалява ги, че сѫ изпълнили дълга си къмъ държавата, и заповѣдва да ги нахранятъ и напоятъ, като имъ обѣща, че ще ги изпрати въ България и че тѣ не се считатъ роби. Прѣдставиха се всички бейове прѣдъ Енвер-бея заедно съ одринския мюфтия. Мюфтията, слѣдъ казаното по реда си „добрѣ дошли”, изказа, че отъ българитѣ не сѫ видѣли зло, а отъ гърцитѣ, които ограбиха всички турски кѫщи и които и лично познава. Енверъ-бей прѣсече мюфтията съ думитѣ: „всичко зная, а сега вие опрѣдѣлете комисии, да обезорѫжатъ населението безъ разлика на вѣра и народность, че ние имаме да вършимъ по-важна работа”. Слѣдъ това се разотидохме да изпълнимъ наложеното отъ него по обезорѫжаването. Слѣдъ малка почивка войската потегли за Мустафа-паша, гдѣто по пѫтя, при мѣстностьта Вирантеке става една схватка съ българи-милиционери, та се убива и синъ на паша, офицеръ отъ Енвербейовата армия. На 10 юли стана тържественото му погребение въ двора на джамията Султанъ Селимъ, въ присѫствието на всички духовни началници на разнитѣ народности въ града. Слѣдъ това се рѣши, да се отпразднува годишнината на конституцията, 10 юли. Събраха се всички въ три часа слѣдъ обѣдъ па площада Абаджиларбаши, държаха се рѣчи отъ турци, гърци и евреи. Описваха се българскитѣ „варварства”, протестираше се за това прѣдъ Европа и най-сетнѣ отъ всички вкупомъ се рѣшава, да се изпратятъ делегати въ разнитѣ столици на европейскитѣ държави да доложатъ, че населението не ще вече българско управление. Бѣ дошелъ отъ Цариградъ и прословутиятъ французки писатель  П и е р ъ  Л о т и, който между друго

19

трѣбва да е изказалъ желание, да се фотографиратъ турци, убити отъ българитѣ при тѣхното отстѫпление. Разшаваха се специални турски агенти да мъкната трупове на убити по полето отъ турскитѣ войски българи, мѫже и жени, и тайно да ги прѣобличатъ въ турски дрѣхи. Главенъ рѫководитель на тая работа бѣше агентинътъ въ градския съвѣтъ Имамъ Исмаилъ (38 год., пъленъ, русъ). Той самъ сетнѣ, слѣдъ като бѣха фотографирали труповетѣ, ми се призна, като ми поиска възнаграждение, че погребалъ много български трупове. Когато азъ зачудено му отговорихъ, че тѣ сѫ били турски трупове, той ми каза, че не е истина, че той самъ ги е прѣоблѣкълъ по заповѣдь на градския съвѣтъ, за да ги фотографиратъ, и че той не знае, защо така направили. И гръцкитѣ вѣстници се надпрѣварваха тогава да пишатъ за българскитѣ варварства. Особено ревностенъ се показваше да клевети българитѣ г. Влахопулосъ, редакторъ па в. „Евгюсъ”, който се печаташе въ Одринъ. Бѣха надошли отъ Цариградъ и редакгоритѣ на в. „Тахидромосъ” и на в. „Неологосъ”. Азъ напуснахъ Одринъ и заминахъ за България”.

Както вижда читателятъ, Енверъ-бей, прѣхласнатъ отъ неочаквания успѣхъ и намѣрилъ се ненадѣйно пакъ господарь на славния Одринъ, съумѣлъ първитѣ два-три дена да спази реда и да прѣдстави турското управление прѣдъ чуждитѣ прѣдставители като справедливо и човѣчно. Въ това прѣме, разбира се, се сипѣли хули и клевети върху „варваритѣ” българи. Ала тая театрална турска човѣщина е потраяла само день до пладне. Видѣхме, че първата заповѣдь на Енверъ-бея е била, да се избератъ комисии, за да обезорѫжать населението. Така се е почвало и въ българскитѣ села, нѣкои отъ които до заемането на Одринъ отъ сѫщитѣ тия Енвербейови войски вече бѣха обърнати на прахъ и пепель, а жителитѣ имъ избити, както бѣ станало напр. въ Булгаркьой още на 7. юли. Не сѫ можели да спратъ своята жестикостъ и въ Одринъ множеството фанатици, които вече на третия день слѣдъ влизането на турцитѣ въ града почнали своето грозно дѣло. Нѣколко български сѣмейства, останали въ Одринъ, успѣли да се скриятъ въ зданието на българската католическа гимназия. Войската искала да насили и да влѣзе въ училището подъ прѣдлогъ, че тукъ имало скрити български офицери. Французкиятъ консулъ се намѣсилъ та не ста-

20

нало обискиране въ училището. Приблизително понятие за ужаситѣ, вършени тогава полуприкрито въ Одринскитѣ затвори, които се пълнили съ нещастни българи, заловени въ града и по селата, получаваме отъ разказа на почтения българинъ Н. П., търговецъ въ Одринъ, който билъ тамъ, когато влѣзли турцитѣ и който ми съобщи слѣдното:

„На третия день, слѣдъ като турскитѣ войски заеха Одринъ, мене ме дигнаха отъ дома на единъ познатъ турчинъ, гдѣто живѣехъ, и право въ затвора. Тамъ се намѣрихме съ 14 души българи. Постоянно докарваха нови, между които имаше и български войници; имаше вече до 60 души войници, заловени въ града по постоветѣ и по болницитѣ болни. Извадили ги турцитѣ отъ болницитѣ и ги докараха въ затвора. Бѣхме въ 3—4 дълги стаи, по 100-тина души въ стая. Тия нещастни войници ги изкарваха изъ затвора на вънъ въ двора и ги биеха най-жестоко съ желѣзни прѫчки. Виковетѣ имъ се чуваха чакъ вѫтрѣ въ затвора, — тѣ бѣха грозни викове. Ние треперѣхме отъ страхъ и отъ жалость за тия нещастници. Между най-тежко бититѣ войници е Александъръ Гачевъ отъ Габрово, интелигентенъ момъкъ. Той бѣше фелдшеръ и знаеше добрѣ нѣмски езикъ. Нему бѣха счупили кръста, та сетнѣ двама души трѣбваше да го завеждатъ по нужда, — не можеше да се движи. Имаше и единъ другъ войникъ по име Луканъ Николовъ отъ село Мечетъ-Махала въ Берковско. И той бѣше много битъ. Между бититѣ войници имаше и ранени, извадени отъ болницитѣ. Особено единъ турски чаушинъ само чакаше да доведатъ български войникъ, и първата му работа бѣше да бие”.

„Въ затвора имаше като мене мнозина търговци отъ стара България, между които бѣха Иванъ Сапунаровъ отъ Сливенъ, прѣдставитель на тютюневитѣ фабрики и търговецъ на колониялни стоки; и нѣколко други търговци, сетнѣ Ангелъ Ковачевъ, прошенописецъ, секретарь-бирникътъ отъ село Босна-кьой (Одринско), струва ми се по име Кировъ, всичко деветь души, които на 20 юли бидохме екстернирани въ България заедно съ жената на секретарь-бирника, едно момиче, дъщеря на единъ наематель на ханъ въ Одринъ, и още едно момче на 15–16 години. Турцитѣ отдѣлили женитѣ и момчето и ги отвели въ една гора по пѫтя къмъ Хибибчево, и тамъ сѫ ги изнасилвали три дена. Съ турскитѣ войници е имало и,

21

единъ офицеръ. Сетнѣ били държани женитѣ както и мѫжетѣ три дена въ затворъ въ Мустафапаша и сѫ ги пуснали. Момичето и момчето едвамъ можели да се движатъ, когато ги докарали. Видѣлъ ги е въ Харманли г-нъ Хрисантъ Чинковъ, Одринскиятъ околийски началникъ, който ми разказа това.”

За турскитѣ жестокости, вършени въ Одринскитѣ затвори, узнахъ по-голѣми подробности, които потвърдяватъ и разсказаното по-горѣ, отъ свещеникъ Стоянъ попъ Андрѣевъ, родомъ отъ лозенградското село Енидже, свършилъ Самоковската духовна семинирия и 17 години учителствувалъ въ родното си село. Слѣдъ като на 8 юли турци заградили селото и постѫпили съ него споредъ споменатия вече планъ, за което много интересни подробности прѣдавамъ на друго мѣсто (вж. по-долу стр. 56), между друго още на първия день 26 души селяни и една жена били хванати и хвърлени въ затворъ, въ единъ яхъръ. Жестоко бити и изтезавани почти ежедневно, чакъ на 14 септември сѫщитѣ нещастници, навързани, били подкарани пѣшь къмъ Одринъ. На тоя день дигнали и попъ Стояна Андрѣевъ отъ черквата и него вързали за дѣсната рѫка на съселянина Яни Василевъ и отъ тамъ направо пѣшъ къмъ Одринъ, който е на 10 часа разстояние отъ село Енидже. Ето какво по-нататъкъ ми разказа сѫщиятъ свещеникъ:

„Минахме тъй навързани прѣзъ турскитѣ села Къзълджи-Мюселимъ, Хасково, Суютли и Искендеркьой. Въ тия села прѣзъ нашата окупация турцитѣ бѣха избѣгали, а сега имаше турци, бѣха се върнали. Тѣ ръмжаха по насъ, псуваха ни вѣрата, кръста и пр. На влизане въ Одринъ турчета хвърляха по насъ камъне, кокали, каль. Войницитѣ, които ни караха, ни дума не имъ казаха да прѣстанатъ, и все до затвора така ни замѣряха”.

Като ни заведоха въ затвора, управительтъ, нѣкой си черкезинъ, всички по редъ ни би съ желѣзна прѫчка по гърба и по краката, и така съ бой ни натика въ затвора. Раздѣли ни, — едни тикна въ Канл-каушъ (Кървавъ-каушъ), а други въ Маакатъ-каушъ. Вѫтрѣ въ затвора голо, отдолу дъски, а друго всичко голъ камъкъ. Само единъ сухъ хлѣбъ даваха на човѣкъ на 24 часа. Вечерно врѣме отъ 9 часа сетнѣ началникътъ на затвора, черкезинътъ, когото иска отъ затворницитѣ изважда отъ кауша и въ двора звѣрски

22

го бие. Нещастницитѣ реватъ, пищятъ, а останалитѣ въ каушитѣ слушатъ и треперятъ. Сетнѣ ги връщатъ въ каушитѣ. Отъ нашитѣ селяни всички бидоха бити по три-четири и петь пѫти. И мене извадиха на 18 септември вечерьта и черкезинътъ ме би по пищелитѣ и по дебелината на краката, да се призная, че ужъ съмъ убилъ 18 турци. Всички, които ги биятъ, повалятъ ги на земята, двама войници държатъ нещастника, а той самъ, началникътъ, комуто името не зная, бие. Отъ този бой нашиятъ съселянинъ Костадинъ Атанасовъ Бъчваровъ сега скоро умрѣ. Други двама, Андонъ Георгиевъ и Петко Георгиевъ, отъ много бой въ гърба и по грѫдитѣ повръщаха кръвь и бѣха на умиране, та до сега трѣбва и да сѫ умрѣли. До 29 септември, [1] до прѣди нѣколко дена, когато се освободихъ азъ, боятъ надъ затворницитѣ продължаваше, а и сега, безъ съмнѣние, все се продължава”.

„Въ затвора имаше много селяни българи отъ разни села: отъ селото Османли 10 души, отъ Арпачъ 2, отъ Татарларъ 1, отъ Ортакьой 10 души, отъ Узункюпри 10-тина души, между които и единъ ученикъ семинаристъ по име Илия (бащиното му име не зная). Имаше нѣколко момчета отъ България, останали въ Одринъ като слуги по кафенетата и пр. Имаше и плѣненн войници, и тѣхъ още ги държатъ въ затвора. Всички страшно ги биха и още ги биятъ. Като дойдатъ нѣкои отъ тѣхъ, ще разказватъ. Спомнямъ си за едно младо момче отъ София, около 18–19 години, по име Александъръ. Той билъ чиновникъ въ Одринъ и, заваренъ отъ турцитѣ, попадналъ въ затвора. Него много често го били, съсипано е отъ бой. Гвардиянътъ, както той ми каза, му прѣдлагалъ, да му се даде да злоупотрѣбява съ него, като му обѣщавалъ, че нѣма да го биятъ слѣдъ това. Взели му 27 лири. Него го пуснаха заедно съ мене и сега е въ София. Има много други българи въ Одринския затворъ, но не може лесно да се знае, кои сѫ. Отъ село Булгаркьой (Кешанско) имаше 5-6 души, отъ които единъ умрѣ отъ бой. Тѣ ми разказаха, че въ тѣхното село сѫ избити до 350 души мѫже и жени. За жалость не бѣ възможно въ затвора да се говори

1. Значи слѣдъ подписването на Цариградския договоръ (16 септември), гл. 6 на който гласи, че „обща амнистия се дава на всички лица, които сѫ взели участие въ неприятелскитѣ дѣйствия или които сѫ се компрометирали въ политическитѣ събития прѣдшествували тоя договоръ.”

23

много: не позволяватъ да се говори български, а само, когато гвардиянитѣ се махнатъ малко, може тихо да попита човѣкъ: „Ти братко отъ гдѣ си? — Ще ти отговори: „Отъ Булгаркьой”. — „Има ли у васъ изклани?” — „Остави се!” ще отговори крадешкомъ и ще каже цифрата, както на мене каза, и толкова. Освѣнъ българи има въ затвора и много арменци, които обвиняватъ като съучастници на българитѣ. Тѣхъ сѫщо немилостиво биятъ, а и явно ги бѣсятъ на площада Абаджиларбаши. Главно ги обвиняватъ като убийци на турци. Едно циганче да каже въ Одринъ: „ето тоя уби майка ми”, и веднага ще отиде въ затвора, ще бѫде битъ и прѣбитъ, а ако е арменецъ или гагаузинъ, ще бѫде, може би, и обѣсенъ. Както арменцитѣ, така сѫщо и гагаузитѣ не ги щадятъ, и тѣхъ бѣсятъ. Напротивъ гърцитѣ не ги закачатъ. Това е вече неоспорима истина. И по селата и по града гърцитѣ сѫ си свободни; всичкитѣ имъ села сѫ цѣлокупни, нищо не имъ е сторено, търгуватъ си, работата си гледатъ. [1] И гръцки арнаути сѫ затворени, има ги отъ селото Ибрик-тепе и отъ изкланото село Зълъфъ. Отъ послѣдното село 16 души имаше въ затвора Канлъкъ, въ който лежахъ азъ. Тѣ сѫ богаташи, дали сѫ много пари, за да ги оставятъ живи. Единъ чорбаджия, зълъфски „ерхонди чорбаджи”, за да не го ваколятъ, е далъ 1600 лири. За сина му искали още 200 три, и като нѣмалъ вече, какво да даде, сина му заклали”.

„Въ Одринския затворъ, дѣто бѣхъ азъ, имаше всичко 341 затворникъ, а въ другия до него имало 180 души. Една зарань — това бѣ на 23 или 24 септември, повикаха моитѣ съселяни Илия Георгиевъ и жена му Карамфила, Стоянъ Мостровъ, Стоянъ Сърмовъ, Костадинъ Христовъ, Хр. Пѣевъ, Митре Яневъ, Петъръ Узуновъ, Андонъ Георгиевъ, Петко Георгиевъ, Костадинъ и Андонъ Дерменджи, и имъ казаха: “Вие оставате вѣчно въ затвора”. Другитѣ отъ 26-тѣ души отъ наше село пуснаха. Слѣдъ три дена и мене пуснаха наедно съ още двама селяне, Яне Митревъ и Калоянъ Попевъ. Азъ едвамъ живъ се домъкнахъ до Харманли, гдѣто видѣхъ българска войска и се свѣстихъ...”.

Отъ картината, изрисувана по-горѣ, се вижда, че тя ни освѣтлява само една малка часть отъ жестокоститѣ, на които

1. Свещеникъ Стоянъ попъ Андрѣевъ ми разказваше това въ първитѣ дни на мѣсецъ октомври 1913 година.

24

сѫ паднали жертва множество невинни наши сънародници. Отъ есенесъ насамъ чуваме отъ врѣме на врѣме, че въ Одринъ били обѣсени нѣкои отъ по-рано затворени българи, че били изпратени на заточение, че и сега още имало българи въ тамошнитѣ сега затвори, а такова нѣщо четохме и въ началото на Мартъ и прѣзъ Априлъ т. г. Колко ли още нещастни българи тлѣятъ въ Одринскитѣ затвори? Но нека видимъ сега, какво е станало съ населението по селата въ Одринско, и то първомъ въ околиитѣ, които останаха подъ Турция и отъ които българитѣ слѣдъ страшни страдания бидоха подиръ сключването на Цариградския договоръ немилостиво изхвърлени прѣзъ границата въ България. Сетнѣ ще минемъ къмъ областитѣ, които отъ Одринския виляетъ се паднаха на България. За да спазимъ що-годѣ хронологиченъ редъ, ще почнемъ съ околиитѣ, които сѫ били изложени на първитѣ удари на турското нашествие.

[Previous] [Next]

[Back to Index]